Даниел Стийл
Любовницата (12)

12

Тео спеше, когато в седем сутринта му позвъниха от полицията. Не се случваше за първи път, вече беше свикнал да го будят. Винаги имаше нещо, някакъв проблем, някаква криза, някакъв въпрос. От месец нямаше спокойствие и не бе стъпвал в ателието си. Сега управляваше ресторант, а не рисуваше.

Търсеше го главният инспектор, помоли го да дойде незабавно в ресторанта, без да каже нищо повече. Тео се изплаши да не би да е извършен нов обир. Потегли към ресторанта с максималната скорост, на която беше способен неговият стар ситроен.

Главният инспектор го чакаше пред ресторанта и започна направо. Двамата охранители били простреляни с упойващи стрелички и обезвредени с тазери. Няколко часа били в безпомощно състояние, но иначе невредими. Обадили се на полицията, когато дошли на себе си, и в момента за тях се грижеха парамедиците от спрялата отвън линейка. Тео се приготви да чуе, че и останалите картини са изчезнали. Влезе вътре след инспектора и зяпна невярващо стените. Откраднатите картини бяха отново тук, всяка на мястото си, закрепени за стената. Всичко беше безупречно. Огледа ги внимателно, никоя не изглеждаше повредена. Сякаш изобщо не бяха изчезвали.

— Приличат ли ви на фалшификати, или са истинските? — попита инспекторът и Тео се вторачи в картините. Не беше помислил за това. Възможно беше да са били откраднати, за да бъдат заменени с фалшификати, но не бяха. Нямаше никакво съмнение.

— Не, оригиналите са — тихо рече той. — Какво означава това?

— Технически погледнато, целият обир може да се тълкува като шега. Поне от гледна точка на полицията. Така и няма да разберем какво се е случило в действителност и защо. Никой не е казал нищо. Един от инспекторите ни е получил информация, че Станислас държи картините на яхтата си, но не можехме да вземем заповед за обиск само въз основа на тези сведения и не можем да го докажем. Мисля, че информацията е била фалшива. Възможно е крадецът да е решил, че цялата история става доста напечена, уплашил се е и ги е върнал. Мисля, че сте късметлия, господин Лука — сериозно каза той.

— Аз също — отвърна Тео, усмихна се широко, стисна ръката на инспектора и му благодари за усилената работа. Цяла армия работеше по случая. А сега картините бяха върнати. Приличаше му на чудо, знаеше, че и майка му ще го приеме така.

Веднага й се обади и й съобщи добрата новина. Един час по-късно Атена също получи обаждане.

— Не ви трябва разрешително — каза й инспекторът.

— Как ли пък не. Те са на яхтата.

— Вече не са, ако изобщо са били. И дванайсетте картини са по местата си в ресторанта. През нощта някой е извадил охраната от строя и е върнал всичко обратно. Почеркът е същият — обезвредили са алармата и камерите. Но в крайна сметка всичко се нареди. Приключихме. Добра работа.

Атена не можеше да реши дали го казва сериозно, или се шегува с нея. Какво означаваше това, по дяволите? Запита се дали Станислас не е заподозрял, че Наташа се е разприказвала, или е решил, че не си струва да влиза в затвора, ако го спипат. Надяваше се, че тя не си е признала и не се е изложила на риск. Нямаше как да се свърже безопасно с нея и знаеше, че не бива да опитва.

Случаят се раздуха в следобедните новини и Наташа научи от телевизията. Беше странно. Спомни си за катера, който бе чула да заминава през нощта. Може би някой беше предупредил Владимир. Но поне семейство Лука си беше върнало картините. Радваше се за тях, но се чудеше защо Владимир е взел това решение. Нямаше представа какво го е накарало да размисли. Или беше възнамерявал да направи това от самото начало?

Следобедът Владимир я люби, после й каза, че ще излязат на вечеря в осем. Не уточни къде — каза, че е изненада. Тя облече новата рокля, която й беше купил от „Диор“ през януари — бе пристигнала само преди няколко седмици. Изглеждаше невероятно, когато се качи на катера. Той й се усмихна и й каза, че е по-красива от всякога и роклята много му харесва.

Владимир слезе пръв от катера, а моряците помогнаха на Наташа да слезе на кея. Ролс-ройсът ги очакваше и докато вървяха към него, той спря за миг и я погледна така, както никога досега. Очите му бяха като лед, но лицето му беше като маска на съжалението.

— Всичко приключи, Наташа. Знам какво си видяла. Не знам дали си казала на онази жена, но не мога да рискувам. Няма да влизам в затвора заради теб или заради когото и да било. Той трябваше да ми продаде картината, така щеше да бъде по-просто за всички. Но аз вече не мога да ти се доверя. Имам чувството, че си казала нещо, но това е само предположение. — Тя се взираше невярващо в него. Всичко приключваше просто така, след осем години, без поглед назад. — Можеш да задържиш всичките си дрехи и бижута. Ще получиш добра цена за тях, ако ги продадеш. И ще запазиш всички пари по сметката си. Трябва да напуснеш апартамента до края на юли. Ще го продам. Ти си прекрасно момиче, Наташа. Ще се оправиш. — И добави тихо: — Ще ми липсваш. Самолетът те очаква на летището.

След тези думи тръгна обратно към катера с наведена глава, а тя стоеше и го гледаше как си отива. Искаше да изтича след него, да го спре и да му каже, че го обича, но не знаеше дали вече наистина го обичаше след онова, което бе сторил.

Той я беше спасил в миналото, а сега я изхвърляше, оставяше я да оцелява сама. Късаше всички връзки с нея, за да защити себе си, без дори да знае със сигурност дали го е предала.

Владимир не поемаше рискове. Не си заслужаваше да рискува заради нея. Наташа гледаше как катерът се отделя от кея и се връща на яхтата. Той така и не погледна назад. И тя не издаде нито звук. Качи се в лимузината със стичащи се по бузите сълзи и се загледа през прозореца, докато пътуваха към летището. За първи път от толкова години оставаше сама на този свят, без никой, който да я закриля и да се грижи за нея. И колкото и ужасяващо да беше това, Наташа знаеше, че той е прав. Тя щеше да се оправи.

Владимир стоеше на палубата и мислеше за нея.

Не изпитваше съжаление. Не можеше да рискува всичко, което беше създал, заради една жена или заради когото и да било. Още се питаше дали тя няма някаква връзка с Тео Лука и дали го е предала на полицията. Вече никога нямаше да разбере. Това нямаше значение. Проблемът беше решен. Беше дал урок на Лука. А Наташа щеше да му липсва. Но не за дълго. Когато влезе в каютата си след вечеря, вещите й ги нямаше, всички следи от нея бяха изчезнали.

13.

Докато самолетът на Владимир летеше към Париж, Наташа се запита дали екипажът знае, че я обслужва за последен път. Дали някой им беше казал? Бяха ли предупредени? Знаеха ли защо пътува? Беше облякла вечерна рокля, сякаш отиваше на парти, когато кацнаха на летище „Бурже“ в Париж. Благодари на екипажа, макар че по време на полета не беше казала нито дума. Беше мислила за бъдещето си. Не знаеше какво ще се случи сега, как ще се справи, къде ще отиде. Не знаеше колко пари има в сметката, нито за колко време ще й стигнат. Трябваше да провери всичко, както и да си потърси работа. Знаеше само едно — че няма да се върне в Русия. Може би щеше да си намери нещо в някоя галерия в Париж. Сърцето й се сви, когато влезе в апартамента на авеню „Монтен“. С толкова обич го беше обзавеждала преди девет месеца. Беше избирала внимателно всеки предмет, за да го превърне в дом за двамата. Наташа можеше да мисли само какво да вземе и какво да остави. Владимир бе пределно ясен. Можеше да задържи само дрехите и бижутата, но не и картините. С изключение на портрета от Тео Лука, който й беше подарък. Владимир никога не беше й подарявал картини, тъй като ги смяташе за инвестиция. И тя не би и помислила да вземе нещо, което той не би искал. Знаеше, че има късмет, задето й оставя личните вещи.

Тази вечер така и не си легна. Обикаляше апартамента и се опитваше да проумее случилото се. Беше й казал, че не може да й се доверява, след като го е предала — ако го е направила, тъй като си беше признал, че не е сигурен. Но тя също вече не би могла да му се довери, той беше крадец, отмъкнал картини за сто милиона долара. Запита се какво ли е възнамерявал да прави с тях, преди да размисли и да ги върне. Вече никога нямаше да разбере. Знаеше със сигурност само, че той беше откраднал и скрил картините на яхтата.

През цялата нощ отваряше шкафове и гардероби в апартамента. Беше й дал добър съвет — да продаде нещата си. Нямаше смисъл да пази уникалните скъпи дрехи, кожените палта и вечерните рокли, чантите от крокодилска кожа с диаманти. Нямаше къде да ги носи и не можеше да си представи отново да води подобен живот. Осем години бе живяла така, но сега искаше обикновен живот, в който да зависи единствено от себе си. А парите щяха да й потрябват, когато онези по сметката й свършат. Трябваше утре сутринта да се обади в банката и да провери с какво разполага.

Людмила, прислужницата, се появи в осем сутринта и Наташа я помоли да вземе кашони от близките магазини. Жената не зададе никакви въпроси, което означаваше, че е била предупредена, че Наташа се изнася. Мълчаливо приготви чай и го сервира в спалнята. Наташа опразваше чекмеджетата и я помоли да нареди закачалки в дългия коридор към гардеробната, за да отдели нещата, които ще запази, от онези, които смяташе да продаде. Знаеше, че втората група ще е много по-голяма. Людмила не каза нищо, когато Наташа започна да вади дрехи от гардеробите и да ги окачва на закачалките. Опитваше се да мисли организирано, но споменът за раздялата с Владимир не я напускаше. Полагаше усилия да не изпада в паника, не искаше да си спомня лицето му, думите му, когато я прогонваше на кея в Антиб.

Златният живот бе приключил завинаги и Наташа не беше сигурна дали ще й липсва. Сега щеше да има свободата, за която понякога бе копняла, да прави всичко онова, от което се беше отказала, приемайки да стане негова любовница. Щеше да се запознае с хора по истинския начин, а не като жената, която живееше според неговия график и очакваше заповедите му. Но в продължение на години си бе мислила, че животът й е добър и безопасен. Или може би е грешала. Помисли си за двете жени, които бяха убити миналата година в Сардиния — жени като нея, чието единствено престъпление бе, че бяха живели в подчинение. Дори да си жена имаше своите рискове. Сега го разбираше, но не можеше да си позволи да мисли за това. Трябваше да се опита да въведе ред в живота си.

Окачи тоалетите и ги раздели по дизайнери. Всички бяха с номерирани етикети, които ги идентифицираха като висша мода; към всеки имаше скици, които беше запазила като сувенири, както и фотографии от модните ревюта, на които бяха представени от прочути модели, преди да бъдат ръчно изработени за нея. До обяд беше приключила само с вечерните тоалети. После реши да продължи с чекмеджетата в спалнята — документи, бижута, бельо, нощници, точно такива, каквито Владимир харесваше. Погледна ги и за първи път ги възприе такива, каквито бяха в действителност — атрибути на сексуален обект, който ги носеше, за да възбуди и забавлява мъжа, който плаща сметките. В крайна сметка не беше по-различна от майка си, просто имаше повече късмет и беше по-добре облечена. Искаше това да се промени. Вече нямаше да търгува с тялото си срещу закрила и висок стандарт. Сега разбираше защо Тео Лука й беше задавал онези въпроси и осъзна какво вероятно си е помислил за нея. Но това не му беше попречило да поиска да я нарисува и да разговаря с нея. Беше го харесала, когато се срещнаха, и би й се искало да бъдат приятели. Помисли си дали да не му се обади в ресторанта и да му каже, че се радва, че картините са отново при тях, но не й се струваше редно. Да, беше казала на полицията, но Владимир ги беше върнал сам, изпрати същите хора, които ги бяха откраднали. И всичко това като отмъщение за картината, която не бе успял да купи, или заради портрета на Наташа. Беше доказал своето — че може да прави всичко, което си поиска.

Отново се зае с дрехите. Извади зимни дрехи, костюми, рокли и всички неща, които носеше на вечеря в Лондон и Париж. По закачалките имаше истинска дъга от цветове, безброй тъкани. Всеки тоалет беше изящен и изработен чудесно. Отне й цял ден да подреди всички дрехи и едва късно следобед се сети да се обади в банката. Трябваше да знае с какво разполага по сметката си. Сумата й се стори голяма, но после си даде сметка, че с нея не би могла да плати дори един от вечерните тоалети. Но ако внимаваше, можеше да изкара известно време. Никога досега не беше плащала наем или хотел в Париж или другаде, за всичко това се грижеха неговите хора. Наташа можеше само да гадае колко ще й струва да наеме малък апартамент, може би на тиха уличка някъде на левия бряг на Сена. Надяваше се, че парите в сметката ще й стигнат за няколко месеца, а след като продадеше дрехите и бижутата, щеше да има повече, може би много повече. Трябваше да се заеме с това. Продължи да работи до късно през нощта, а после заспа, както беше с джинси и тениска.

На сутринта се обади на агентката на недвижими имоти. Каза й, че пристига нейна братовчедка от Русия, която търси малък евтин апартамент в безопасен квартал, за предпочитане в Шести или Седми арондисман, където се намираха повечето галерии, или в някой по-скромен район. Попита към кого да се обърне и жената й предложи помощта си — те бяха чудесни клиенти и Владимир беше платил зашеметяваща цена за апартамента. Агентката й каза, че съжалява, че продават апартамента. Значи вече й се бяха обадили, за да го обявят за продан. Владимир беше обмислил всичко, не си губеше времето. Агентката допълни, че ще започнат да го показват на клиенти веднага щом тя се изнесе. Владимир продаваше апартамента заедно с мебелите. Не искаше спомени от изгубения им живот, от което я заболя, но се насили да не мисли за това. Не биваше да си го позволява, знаеше, че това би я съсипало. Не трябваше да става сантиментална и да се плаши, трябваше просто да продължи напред, докато всичко не приключи. Помоли Людмила да събере кашоните в дневната. Жената скоро също щеше да си търси работа. От офиса на Владимир я бяха уведомили, че може да остане, докато апартаментът се продаде, и че ще получи една месечна заплата след това.

Агентката обеща да се обади, когато открие добро предложение. Лъжата с мистериозната братовчедка вече не беше необходима, жената знаеше достатъчно. Наташа й напомни да гледа за малки и не прекалено скъпи апартаменти, тъй като не се нуждаеше от много и разполагаше със скромен бюджет. Жената я увери, че разбира — може би повече, отколкото й се искаше на Наташа, от което я досрамя. Очакваха я още безброй унижения покрай продажбата на вещите, изнасянето, търсенето на работа. Питаше се дали изобщо някой ще я наеме. В моменти на отчаяние си мислеше, че може да й се наложи да стане камериерка в някой хотел. Ако се наложи, беше готова да го направи. Или да бъде прислужница в нечий дом, когато парите й свършат и трябваше да живее някъде. Всичко беше възможно, но решенията бяха само нейни. Изобщо не й хрумна да се опита да намери друг мъж като Владимир или че някой ще се появи да я спаси и да плаща за нейната красота, тяло и компания. Това бе последното, което искаше, по-скоро беше готова да умре от глад. Вървеше към свободата и нищо не можеше да я накара да се обърне назад. Всички врати зад нея се затръшнаха, но се отваряха нови. Вярваше в това.

Нужни й бяха четири дни да опразни гардеробите и да прецени какво да задържи и какво да продаде. Беше решила да запази двете най-изчистени вечерни рокли, след което ги увеличи на четири, в случай че отново я поканят на някакво официално събиране. Роклите бяха черни, изчистени и стилни, изработени чудесно; четвъртата беше червена и Наташа си спомни колко беше я харесала, когато я купуваше. Дрехата бе една от малкото, които си бе избрала сама. Почувства се виновна, когато видя колко много дрехи бе имала, всички поръчани от Владимир. Едва сега Наташа осъзнаваше, че за него тя е била просто аксесоар, а не личност.

Запази няколко елегантни вълнени костюма, поли и панталони, всичките си пуловери и блузи. Можеше да й потрябват, ако си намери работа в галерия. Задържа половин дузина от тежките вълнени палта и няколко по-леки. Имаше три закачалки с кожени палта, бяха великолепни. Наташа се поколеба отново и отдели едно от черна лисица, две спортни и палтото от самур, което Владимир й бе купил от „Диор“ предишната зима. Беше толкова красиво, че не искаше да се разделя с него. Трябваше да прегледа и обувките и да запази онези, които ще може да носи. Скъпите, които ставаха само за партита, не й трябваха. От всичките кожени шапки остави само една, която подхождаше на палтото от самур. Смяташе да продаде всичките си чанти „Бъркин Ермес“, повечето от кожа на алигатор и всички с диамантени закопчалки. Никога не бяха й харесвали, но Владимир настояваше за тях — бяха част от ролята, в която я беше поставил. Беше платил по двеста хиляди долара за всяка, а цената им оттогава се беше качила и Наташа се замисли колко ли ще успее да получи за тях, ако ги върне или обяви на търг. Имаше дузина чанти и беше чула, че се продават на висока цена на клиенти, които отчаяно търсеха нещо втора ръка, за да не им се налага да чакат три години. „Ермес“ не бяха бързи с изработката и доставката.

Прибра всички бижута в оригиналните им кутии. Владимир харесваше повече стилните дизайнерски модели вместо големите камъни, но Наташа бе сигурна, че ще се намери пазар и за тях.

След няколко дни агентката й се обади с три предложения за жилище. Каза, че апартаментите били малки и не много скъпи, но без мебели. Наташа не беше помислила за това. Реши, че може да се справи, а жената й препоръча да отиде в ИКЕА, където имаше всичко за дома, при това евтино. Можеше дори да купи мебелите онлайн, което щеше да си бъде истинско изживяване. Очакваше я реален живот и тя нямаше търпение. Луксозният й живот бе в миналото, но всичко хубаво предстоеше. След продажбите щеше да разполага с достатъчно пари за дълго време. Нямаше го Владимир, но разполагаше със своя живот, със свободата и независимостта си, които станаха още по-ценни за нея.

Агентката й описа най-общо трите апартамента и каза, че не ги е виждала. Предложи й да ги посетят следобед, имала ключовете за два, можела да вземе и ключа за третия, ако Наташа е свободна. Цели пет дни почти не беше напускала апартамента и реши, че няма да е зле да излезе; трябваше да проучи къде да продаде дрехите. Нямаше представа какво да прави с бижутата, единственото, за което се сещаше, бяха търговете в „Сотбис“ или „Кристис“. Парите обаче можеха да й потрябват скоро, а сигурно щеше да й се наложи да чака месеци, докато се проведе аукционът. Решиха да разгледат апартаментите, а цените й изглеждаха разумни. Агентката я предупреди, че жилищата са много малки, но това не я притесняваше.

Взе такси до първия адрес на улица „Шерше-Миди“. Наташа беше в джинси, но с обувки на висок ток, красива блуза и черна чанта „Бъркин“, която беше извадила от купчината „за продажба“, преди да я опакова. Заедно с нея беше отделила и черна кожена чанта „Кели“. Можеше да ги продаде по-късно, ако се наложи.

Апартаментът беше на третия етаж, нямаше асансьор, гледаше към вътрешен двор, беше тъмен и потискащ. Спалнята едва побираше едно легло, дневната също бе малка, а кухнята и банята — мрачни.

До следващия адрес на „Сен Доминик“ отидоха пеша. Наоколо имаше доста ресторанти и двете решиха, че мястото е прекалено шумно. Апартаментът беше и по-скъп от другите. Жилището беше приятно, макар че асансьорът беше разнебитен и с размерите на телефонна кабина. Намираше се на петия етаж и беше по-светъл от предишния, но Наташа предпочиташе нещо по-евтино. Последният на улица „Бак“ беше в съседство с галерия и малко бистро; наблизо имаше аптека и малък магазин за хранителни стоки. Апартаментът беше най-евтиният от трите и не очакваха много от него. Наташа се изненада колко е миниатюрен, нямаше асансьор, но се намираше на втория етаж в красива малка сграда, която изглеждаше добре поддържана и чиста.

— Собственичката на апартамента притежава и сградата. Дъщеря й живеела в апартамента, но се е омъжила и току-що е родила, така че са се преместили на горния етаж в по-голямо жилище. Мисля, че и самата собственичка живее тук.

Наташа не разбираше как е възможно двама души да живеят тук, особено с бебе, но апартаментът беше чист и слънчев. Спалнята беше съвсем малка, на прозорците имаше саксии с цветя, които разведряваха обстановката; таваните бяха високи, тъй като сградата беше стара, а дневната беше достатъчно голяма и с камина. Дрешникът не беше голям, но Наташа вече нямаше много дрехи. Уредите в кухнята бяха подменени, а банята беше забавно старомодна. Районът бе безопасен, сградата се поддържаше добре, вратата долу имаше електронна ключалка и домофон, а цената й се струваше подходяща за бюджета, с който вероятно щеше да разполага. Имаше достатъчно по сметката си, за да плати наема, който не беше висок. Нямаше да й трябват и много мебели — диван, столове, маса, легло, тоалетка, няколко лампи и килим.

— Ще го взема — с благодарност каза тя. Апартаментът беше свободен от последния ден на юли, сякаш чакаше точно нея. Почувства се щастливка, че разполага с жилище и ще й останат и малко пари да го обзаведе. Бързо трябваше да си намери работа. Парите от дрехите и бижутата щяха да й бъдат резерв, който да използва по-нататък.

— Надявам се да сте щастлива тук — каза агентката и я погледна със съчувствие.

Беше ясно, че напуска света на разкоша и вече й се налага да живее скромно. Беше се досетила какво е станало, харесваше Наташа и искаше да й помогне. Обикновено не се занимаваше с отдаване под наем и прехвърляше тези сделки на други, но този път беше усетила, че се е случило нещо лошо и беше загрижена за нея. Написа й името ИКЕА на едно листче и й го подаде.

— Там ще откриете всичко необходимо — мебели, чаршафи, съдове, килими, лампи.

Наташа разполагаше единствено с дрехите си. Не искаше да моли Владимир за неща от апартамента, а и беше сигурна, че той ще й откаже. Имаше късмет, че й беше позволил да задържи дрехите, независимо че смяташе, че го е предала. Замисли се как ли е научил, или просто го е усетил. Знаеше, че той можеше да я изхвърли на улицата без нищо, затова беше благодарна за онова, което й позволи да вземе. Шокираше я с каква готовност изведнъж се беше отказал от нея, без емоции, сякаш беше предмет, който вече не искаше. Още й беше трудно да го разбере. Искаше й се да вярва, че се бяха обичали, но очевидно не беше така. И Наташа не беше съкрушена, по-скоро уплашена и натъжена, което беше нормално след осем години с него и внезапната промяна.

— Някой ще трябва да ви помогне за сглобяването на мебелите — обясни й агентката и Наташа я погледна неразбиращо. — Те идват на части, но съм сигурна, че ще намерите някой да ги сглоби. Със сина ми купихме много мебели за неговия апартамент и той е истински вълшебник в сглобяването. Досадно е, но не е трудно. Имам един чудесен майстор руснак, мога да ви дам името му.

Лицето на Наташа грейна.

— Би било чудесно, не ме бива в това — призна тя и двете се разсмяха.

— И мен не ме бива, но се научих. — Наташа знаеше, че е разведена и има две големи деца.

Агентката обеща формалностите по наемането на жилището да се уредят до няколко дни.

Договорът беше стандартен — за три години, с две подновявания за същия срок при минимално увеличаване на наема всеки път. Наташа можеше да напусне по всяко време с предварително двумесечно уведомяване. Агентката обясни, че условията са по-изгодни за наемателя, отколкото за собственика. И ако искаше, Наташа можеше да остане в апартамента девет години. Тогава щеше да е на трийсет и шест. Можеше да има дом за дълго. Това й подейства утешително и тя се почувства по-сигурна. Нямаше да има проблем с наема, ако си намери добра работа в някоя галерия. Не желаеше повече някой да плаща вместо нея. Искаше нещо, което може да си позволи сама.

Наташа се върна в апартамента на авеню „Монтен“ с цялото му великолепие, ламперии, високи тавани и антики, които беше купила, но за които не можеше да си позволи да мисли. Вече имаше къде да отиде и нямаше смисъл да гледа назад, да сравнява стария си живот с новия. Чакаше я много работа. Вечерта потърси аукционните къщи в телефонния указател, откри няколко познати и си записа номерата им. Време беше да се освободи от старите си вещи и миналия си живот. Добави още дрехи от гардероба на закачалките, реши, че не се нуждае от тях. Не можеше обаче да си позволи да купува нови дрехи, затова задържа всичко, което щеше да й свърши работа, и някои неща, които й отиваха. Изборът й хареса. Всички останали тоалети бяха реклама на Владимир, а с това беше приключено. В този факт имаше известна утеха.

 

 

Разговорите й с аукционните къщи през следващите няколко дни се оказаха успешни. Попитаха я дали става въпрос за наследствени вещи. После се поинтересуваха колко стари са дрехите и тя обясни, че всички са сравнително нови, а някои са от последните колекции и още не са обличани. Казаха й, че нещата ще бъдат продадени за приблизително половината цена, на която са били купени, може би и по-малко, като тя можеше да определи долна граница; добавиха също, че трябва да плати на аукционната къща комисиона в размер на двайсет процента. Това означаваше, че щеше да получи около осемдесет процента от сумата, платена от Владимир, което изглеждаше приемливо. Разбира се, освен ако хората не полудееха и не започнеха да наддават — в такъв случай щеше да получи повече, но имаше вероятност някои дрехи изобщо да не се продадат. Аукционите и на двете къщи бяха през септември в хотел „Друо“, където бяха наети зали за търгове. Една от къщите организираше голям аукцион на изделия на „Ермес“ и искаше да види и снима нейните чанти за каталога, ако се съгласи да ги продава през тях. Наташа си уговори среща с експерта им за следващата седмица. Обясни му, че са твърде много, за да ги носи до офиса. Вечерта седна с бележник и молив, за да изчисли цената на вещите и какво може да очаква от продажбата им. Получи се внушителна сума, която щеше да й стигне за доста време. Почувства облекчение, когато видя числата. Беше вече десет вечерта, но реши да се разходи до „Авеню“, където беше обядвала с Тео, и да си вземе нещо за вкъщи. Людмила беше почивка през уикенда, а в апартамента нямаше нищо за ядене. Наташа не се и нуждаеше от много.

Поръча си за вкъщи салата, малко пушена сьомга и дребни плодове и седна на маса на терасата, докато чакаше поръчката си. В съботната вечер ресторантът беше пълен с хора. Наташа чу някой да я вика по име, докато седеше и си мислеше за разговорите с аукционните къщи. Приключването със стария живот и организирането на новия бе изтощаващо, но слава Богу, всичко се подреждаше. Без тоалетите нямаше да има никакви средства и можеше да се озове на улицата. Подобни неща се случваха с хората и тя никога не го забравяше. Не забравяше и Владимир, макар че той нямаше за какво да се тревожи, не зависеше от никого. Чу отново името си и когато се обърна, видя висок, добре изглеждащ мъж в черни джинси и бяла риза, със златни верижки на врата и тежък златен „Ролекс“ с диаманти на китката. Беше с около двайсет години по-възрастен от Владимир, но си оставаше привлекателен. Двамата с Владимир се познаваха от Москва. Беше им гостувал няколко пъти на вечеря на яхтата, винаги в компанията на млади руски момичета, които непрекъснато се сменяха. Падаше си по много млади момичета. Казваше се Юрий. Лицето му грейна в мига, в който я видя.

— Толкова се радвам да те видя! — каза той и изглеждаше истински зарадван. — Ще вечеряш ли с мен?

Това беше последното, което Наташа искаше. Юрий беше приказлив и весел човек, а тя не бе в настроение за дълги разговори. Още не беше готова да се среща с други мъже, а и той нямаше да е напред в списъка й с онези, с които би вечеряла.

— Не, благодаря. — Тя му се усмихна, като се опитваше да не изглежда толкова уморена, колкото беше. Беше изкарала безкрайна седмица на стрес, страх от бъдещето, нагаждане с новото и здрава работа покрай пълненето на кашони и куфари, опразване на гардероби, вземане на решения и опити да не мисли за Владимир. Той изобщо не беше й се обаждал. — Поръчах си вечеря за вкъщи.

— Трябва да вечеряш с мен — настоя той, докато се настаняваше без покана срещу нея. — Шампанско?

Тя поклати глава, но той въпреки това поръча и накара сервитьорката да й налее. Наташа нямаше сили да се съпротивлява, затова прие.

— Видях Владимир преди два дни в казиното в Монте Карло с… приятели…

Поколеба се само за миг и по начина, по който я погледна, Наташа моментално разбра, че Владимир вече е с друга жена и се е опитвал да я впечатли в казиното. Юрий беше наясно, че Наташа вече не е част от живота на приятеля му. Владимир не си беше губил времето. Наташа знаеше, че не си пада по залаганията, посещаваше казиното в Монте Карло само когато искаше да се изфука пред гостите си. Иначе хазартът не го влечеше, макар че залагаше много пари на рулетка и блекджек, когато обстоятелствата го налагаха.

— Какво ще правиш до края на лятото? — попита я Юрий с широка усмивка. Наташа беше сигурна, че е свестен човек, но я изнервяше. Беше малко възглупав, същински нешлифован диамант и винаги се съревноваваше с Владимир. Открай време си падаше по нея и неведнъж беше казвал, че му се иска да беше срещнал жена като нея. Владимир обичаше да го дразни и го съветваше да се оглежда по московските улици в разгара на зимата за някое бедно момиче с пневмония. Шегата хареса и на двамата, но не и на Наташа.

Тя почти се разсмя преди да му отговори. Предстоеше й да се премести в малкия си апартамент, да купува евтини мебели, да продава дрехите си, да си търси работа. И да си чисти сама жилището. Ако му кажеше истината, щеше да се ужаси и да я съжалява. Наташа със сигурност не смяташе да ходи в Монте Карло или да прави нещо, което би заинтересувало Юрий.

— Още не съм решила. Този месец съм заета в Париж. Може би ще отида някъде през август — неопределено отвърна тя. Искаше й се вечерята да дойде час по-скоро, но ресторантът беше препълнен и обслужването бе по-бавно от обичайното.

— Защо не дойдеш на яхтата? — попита той и лицето му отново грейна. Имаше шейсетметрова яхта, която изглеждаше като джудже в сравнение с тази на Владимир, но беше наистина много хубава. — Отивам в Ибиса. Ще си прекараме добре.

Наташа не беше сигурна дали я кани като гост, или като нещо друго, но така или иначе нямаше желание да ходи където и да било с него, още повече на почивка. Благодари му, но каза, че смята да гостува на приятели в Нормандия — не беше вярно, но искаше да отклони поканата му. Би било чудесно да прекара остатъка от лятото на яхта, но не и на неговата.

Наташа беше изненадана от думите му, че е срещнал Владимир с „приятели“, тоест с жена. Очевидно е искал да покаже на всички, че не я е „изгубил“, а я е сменил. Владимир не е искал някой да си помисли, че тя го е оставила, и се беше погрижил да го разберат. Вероятно вече беше разказал на Юрий, което беше унизително, но нямаше какво да се направи. Ако смяташе, че тя е още с Владимир, Юрий никога не би се осмелил да я покани на яхтата си. Знаеше, че ловният сезон е открит. Иначе не би рискувал да си навлече гнева на Владимир като флиртува с нея. Явно беше наясно, че на Владимир му е все едно. Това изобщо не поддържаше теорията на Наташа, че някога двамата бяха се обичали. Очевидно той не я обичаше, след като всичко приключи за миг, при най-малкото подозрение. Дори не беше сигурен. Както винаги, беше се доверил на инстинкта си и се бе оказал прав.

— Нормандия е скучна. Ела в Ибиса — каза Юрий и нежно сложи ръка върху нейната. Наташа дискретно се отдръпна. — Мисля си за теб, откакто видях Владимир. Исках да ти се обадя. Той ми каза къде си. Толкова се радвам, че те срещнах.

Наташа леко се усмихна и кимна. Чувстваше се като хваната в капан.

След малко й сервираха храната, като сервитьорката й каза, че е решила, че Наташа вероятно ще иска да вечеря с приятеля си. В същото време пристигна и неговата вечеря. Вече нямаше начин да си тръгне, без да прояви открита грубост. Юрий беше много доволен от грешката на момичето и му се усмихна. Както всички сервитьорки в ресторанта и тя беше млада и красива, оскъдно облечена в миниатюрна къса пола и символично горнище.

— Искам да поговорим — каза Юрий, докато Наташа вечеряше колкото се може по-бързо. Единственото й желание бе да си тръгне. Компанията му я депресираше. — Владимир ми каза какво е станало — сниши глас той и я изгледа с любопитство.

— И какво е станало? — Беше й интересно да чуе историята му. Едва ли е признал, че я подозира, че е съобщила на полицията, че е крадец и е отмъкнал картини за сто милиона долара.

— Каза, че през последната година си го натискала да имате деца, а той не искал, затова е решил, че е най-добре да се разделите, за да бъдеш свободна и да си намериш човек, от когото да си имаш бебе. Много достойно от негова страна. Каза, че за него е било много болезнено да вземе подобно решение, но иска да си щастлива. И че ти е оставил апартамента.

— Сериозно? — повдигна вежди тя. — Всъщност, не ми го остави. — Не че това имаше значение. И без това всичко беше лъжа. Интересуваше го само собственото му его и това да се представи като герой, а не като кучи син.

Юрий внезапно стана сериозен и стисна ръката й, докато не я заболя. Държеше я прекалено здраво, за да може да се измъкне. Наташа се загледа в съвършените му зъби, златната верижка и безупречно присадената коса. Беше красив, но по един показен, изкуствен начин и възрастта му си личеше.

— Наташа, искам да бъда честен с теб. Винаги съм те харесвал. Имам две деца, които са по-големи от теб, но много бих искал да ми родиш трето. Можем да се оженим, ако това е важно за теб, за мен лично няма значение. Готов съм да ти прехвърля голяма сума като начало. В швейцарска сметка на твое име. Може би двайсет милиона като начало, или трийсет, ако решиш, че е нужно. И още толкова, когато детето се роди. Всичките ти сметки ще бъдат платени, ще имаш къщи навсякъде, където поискаш. Мисля, че може да си прекараме много добре заедно — каза той и очите му проблеснаха. Изглеждаше така, сякаш бе сигурен, че я е убедил; някои момичета не биха могли да устоят. Предложението беше невероятно, по-добро от всичко, което й бе давал Владимир. Двайсет или трийсет милиона долара в швейцарска банка бяха сигурност, при това с перспективата да се удвоят. Всяко момиче като нея се молеше за подобна възможност, а двамата с Владимир бяха разделени само от седмица. Наташа беше потресена. — Мога да купя апартамента от Владимир, ако го искаш и той не ти го е дал. Така няма да ти се наложи да се местиш. Аз съм отседнал в „Жорж V“.

Наташа знаеше, че той също има апартамент в Лондон. Юрий нямаше флотилия от яхти като Владимир, нито толкова къщи, не притежаваше цели индустрии в Русия и не държеше президента в джоба си. Но въпреки това беше много богат човек, състоянието му възлизаше на няколко милиарда долара според Владимир, а за подобни неща можеше да му се вярва. И нямаше никакви проблеми да бъде заобиколен от красиви жени. Но без нея.

— Не знам какво да кажа — рече тя, осъзнавайки какво й предлага — сигурност за цял живот, дете, брак и любимия й апартамент. Можеше да задържи дрехите и бижутата си. Тя знаеше, че той е щедър човек. Беше го виждала какво осигурява на момичетата, с които излиза.

Той й предлагаше сигурността, с която бе свикнала, дори повече от Владимир. Юрий беше чакал години да направи предложението си с надеждата, че в някакъв момент тя и Владимир ще се разделят.

— Това е изключително щедро предложение от твоя страна, Юрий. Но не искам да се обвързвам с никого. Прекалено рано е.

Опитваше се да изглежда сдържана, а и какво можеше да каже? Че я отвращава и я кара да настръхва? Че иска да живее в апартамент, по-малък от дрешниците й преди? И да си намери работа, с която едва да свързва двата края? Че продава всичко и че няма идея какво ще прави, когато парите й свършат? Това, което искаше сега, бе свободата, а не да продава живота и тялото си на някакъв богаташ срещу сигурност. Може би жените, които го правеха, бяха по-умни от нея, помисли си тя. Но Наташа не искаше отново да се продава в робство, независимо от цената. Тя не беше за продан, но Юрий никога не би я разбрал, ако му го каже, както не би я разбрал и Владимир. За тях тя беше стока, която могат да купят и разменят. Единственият въпрос беше цената. Той й предлагаше бизнес сделка, при това добра, и Наташа се запита дали и други не биха го направили. Конкуренцията между мъже като него и Владимир беше жестока и всички те си мислеха, че като придобият онова, което той е имал, дори, а може би най-вече, жените му, по някакъв начин ще заприличат повече на него. Но Владимир беше само един и тя вече го бе имала. Не искаше друг, нито по-добър, нито по-лош. Предпочиташе да се опита да се справи сама, дори с риска да потъне. Без да го осъзнава беше го искала от години и Владимир й бе дал тази възможност на сребърен поднос. И тя не беше склонна да я губи отново.

— Не съм готова — меко рече тя. Той остана разочарован, но каза, че я разбира.

— Е, когато си готова, ще те чакам. И знай, че предложението си остава. Няма да го оттегля. Ако смяташ, че се нуждаеш от повече, може да поговорим. — Той беше свикнал с жени, които се пазарят здравата. Наташа никога не беше го правила. Не беше искала от Владимир нищо, а бе получавала много, не можеше да го отрече.

Довърши вечерята си в компанията на Юрий и се опита да я плати, но той не позволи. Целуна я леко по устните, когато тя си тръгна. Обещаха да поддържат връзка, макар че тя знаеше, че няма да го направи. Тича до апартамента си, изгаряйки от желание да вземе душ. Беше отказала голяма бизнес сделка и от самата мисъл й призляваше. Случката я накара да осъзнае в какво положение е била през последните осем години — бе продавала тялото и душата си на един от най-богатите хора на света. И знаеше, че това няма да се повтори никога повече, независимо какво щеше да се случи оттук нататък. Най-сетне беше свободна. Никой нямаше да я контролира и тя нямаше да продава тялото, живота или свободата си на никаква цена. Нито на Владимир, нито на Юрий, нито на когото и да било. Беше свободна и не се продаваше.