Даниел Стийл
Любовницата (6)

6

Лятото в Сен Пол дьо Ванс минаваше безгрижно и тихо. Габриел прекара там два месеца вместо един и му харесваше да остава вечер в ресторанта. Толкова интересни хора срещаха там. И обожаваше да е с нея. Сядаше на маса в ъгъла, а тя отиваше при него всеки път, когато имаше време. И макар в мислите си да бе отдадена на Лоренцо, Габриел знаеше, че тя го обича. Връзката им вървеше по-добре, отколкото би могла да бъде между нея и Лоренцо. Нямаше нужда тя да му го признава. Габриел го беше видял и харесваше онова, което споделят, макар че Лоренцо бе духът помежду им.

Габриел обичаше да посещава от време на време Тео в ателието му, просто да го види какво прави. Изпитваше бащинска гордост от работата му, макар да бе само приятел. През юли Тео завърши портрета на Наташа и спря точно в подходящия момент. Ако беше направил повече, щеше да го развали; по-малко, и щеше да изглежда незавършен. Той притежаваше онази характерна за великите художници способност да усеща кога една работа е готова и да продължи нататък. Държеше картината в ателието си и от време на време я поглеждаше и се усмихваше. Все едно тя стоеше пред него.

Имаха натоварено лято в ресторанта. Владимир и Наташа не дойдоха отново. Или поне така беше казала майка му.

— Още ли мислиш за онова момиче? — намръщено го попита тя.

— Всъщност, не. — Не лъжеше. Постепенно я преживяваше. Странно, но рисуването на портрета му бе помогнало да прогони демоните си. Сега работеше върху друго платно и Габриел го бе убедил да се свърже поне с една от галериите, които му беше препоръчал.

— Трябва да изложиш картините си в Париж, ако искаш да те вземат насериозно — беше категоричен Габриел. Тео му вярваше, вече се чувстваше готов да го направи. Възнамеряваше да пътува до Париж и да се срещне с неколцина галеристи, беше любопитен да види какво ще му предложат. Двете продажби на Лондонския панаир на изкуствата бяха вдъхнали повече увереност в работата му.

Беше се опитал да се свърже отново с Инес в галерията в Кан. Тя винаги беше очарователна по телефона, но отказа да вечеря с него. Накрая един ден той отиде направо в галерията и я покани на обяд. Изненадана от посещението му, тя прие.

По време на обяда говориха за работата й в галерията, за малкото й момиченце и за годините, които беше прекарала в Рим със съпруга си. Сподели, че е скулптор и рядко посещава дъщеря си. Инес беше единствената опора на детето си и това бе огромна отговорност за нея. На бившия й съпруг току-що му се бяха родили близнаци момчета от новата му приятелка, така че за дъщеря си в Южна Франция вече нямаше време.

— Просто не искаме още един луд художник да разбие сърцата ни. Справяме се чудесно и така — сериозно каза тя.

— На луд ли ти приличам? — попита Тео, като се мъчеше да изглежда напълно нормален. По принцип си беше такъв, ако не се брои краткият момент на безумство покрай Наташа, но това бе в миналото. Вече се чувстваше готов за връзка с истинска жена. Искаше това да е Инес, стига тя да се съгласеше.

— Отначало всичко изглежда наред — отвърна Инес. — А после, след като нещата потръгнат и си мислиш, че си попаднала на добър мъж, започват драмите — други жени, минали любими, които се връщат от забвението, имат нужда от помощта му и дори се настаняват в дома ви. Жени, от които има деца, но някак е забравил да го спомене.

— Доколкото знам, нямам деца, нито минали любовни истории, които да се върнат и да ме преследват, нямам бивши приятелки в нужда, които да отсядат при мен. Имам няколко, с които си останахме приятели. — С изключение на Клои, която му беше пратила няколко гадни и горчиви имейла и за която предпочете да не споменава. — Животът ми е доста нормален. Баща ми, разбира се, беше малко луд и много талантлив. Италианец, на седемдесет и няколко, когато съм се родил. Ожени се за майка ми десет години по-късно, след като жена му почина.

— Точно това имам предвид — рече Инес и се усмихна, докато поръчваха кафето. Беше красива жена.

— Той беше невероятно талантлив и майка ми го обожаваше. Беше доста шантав дъртак, но знам, че ме обичаше, той ме научи да рисувам. Почина на деветдесет и една, така че имах късмета да е до мен, докато навърших осемнайсет.

— Известен ли е бил? — невинно попита тя. Той се поколеба преди да отговори, но тя имаше вид на човек, на когото може да се довери. Личеше си, че е свястна жена, а не някоя златотърсачка, която се интересуваше единствено от парите.

— Лоренцо Лука. — Очите й се разшириха, когато чу името.

— Господи, та той е един от най-големите художници на миналия век.

— Някои така смятат. Харесвам творбите му, но моят стил е много различен. Едва ли някога ще го стигна, макар че работя здравата. Той беше истински гений, което може би е причината да е бил толкова труден като характер. — Тео не й каза, че баща му има още седем деца — това със сигурност щеше да я притесни. — Майка ми беше четирийсет години по-млада от него. Сега държи ресторант в Сен Пол дьо Ванс и е пазител на свещения огън. Притежава много негови картини, но рядко продава. — С изключение на много, много богати руснаци, но не спомена и за това.

— Омъжвала ли се е след това? Трябва да е била доста млада, когато той е починал.

— Беше на петдесет и една. Прекараха трийсет години заедно. Сигурно й е било трудно да го преживее. А и той беше голяма личност. Тя не се омъжи повторно, но има връзка с неговия агент. Бях с него, когато се запознах с теб.

Тя кимна.

— Изглежда свестен човек.

— Такъв е. Беше ми като баща. Това прави ли ме достоен за вечеря? — Той й се усмихна, докато плащаше сметката. Тя му благодари.

— Не бих казала. Все пак си оставаш художник. Но се радвам, че те познавам. — Усмихна му се лъчезарно и той се разсмя добросърдечно.

— Бива си те. Но не съм луд художник, честна дума.

— Може би, но вече не съм склонна на авантюри. Прекалено рисковано е, а трябва да мисля за дъщеря си.

Тео кимна. Права беше. А и той засега не се интересуваше от брак и чужди деца. Изглеждаше му сложно и прекалено отговорно, а той не искаше да съсипва детето на някой друг. Така че може би тя беше права. Не й предложи отново да се срещнат, откара я обратно до галерията и се върна в Сен Пол дьо Ванс. Харесваше я, но животът му не зависеше от това дали ще вечеря с нея. Въпреки това обядът му беше доставил удоволствие.

 

 

Остатъкът от лятото мина бързо. Преди да замине обратно за Париж в началото на септември, Габриел даде отново на Тео списъка с галериите и два дни по-късно Тео реши да им се обади. Някои още не бяха отворили след лятото, но имаше една, към която той проявяваше особен интерес и Габриел бе обещал да им се обади и да го препоръча. Собственикът й Жан Паские прие незабавно обаждането му. Галерията се намираше на улица „Бонапарт“ в Шести арондисман на левия бряг на Сена. Паские каза, че винаги се интересува от нови художници.

Тео му изпрати снимки на творбите си, а Паские му се обади на следващия ден. Искаше да се срещнат, ако има път към Париж, и да донесе една-две картини, за да види работата му с четката. Тео се съгласи да се срещнат следващата седмица и да вземе свои работи. Беше го харесал от разговора по телефона и реши да не се обажда на други преди да се срещнат. Габриел подкрепи решението му и обеща да го заведе на вечеря, когато пристигне в Париж.

Само дни след заминаването на Габриел за Париж Мейлис вече се оплакваше, но така и не замина с него. Вече го чакаше да дойде обратно в Южна Франция. Бе й обещал, че ще се върне след няколко седмици.

Както се бяха разбрали, Тео отиде да се срещне с Жан Паские. Хареса го, хареса и галерията му, а Паские хареса творбите му. Намери работата му за майсторска, а темите за много интересни. И за най-голямо изумление на Тео Паские му предложи самостоятелна изложба през януари. Имаше свободно място в графика си, тъй като някакъв художник тъкмо му се обадил да му каже, че няма да е готов навреме, и Жан с удоволствие отстъпи времето на Тео.

Веднага щом излезе от галерията, Тео се обади на Габриел да му разкаже и да му благодари за помощта. Същата вечер Габриел го заведе на вечеря да отпразнуват успеха. Продажбата на две картини на панаира в Лондон беше добре за Тео, но появата му в парижка галерия бе наистина важна стъпка в кариерата му. Освен това беше запазил връзка с галерията в Ню Йорк и по-късно можеше да направи изложба и там. Но засега не беше готов да гледа в тази посока.

— Най-сетне ще направиш изложба в Париж! — усмихна се Габриел. Вечеряха в малко бистро в квартала на Габриел на левия бряг. Седнал на терасата и загледан към светлините на невероятния град, Тео си помисли, че майка му постъпи глупаво като не дойде. Все още беше в плен на старите навици от времето й с Лоренцо. Габриел можеше да преобрази живота й, но тя трябваше да му позволи. И му го каза.

— Знаеш каква е — топло отвърна Габриел. — Щастлив съм, че понякога пътува с мен. Посещава градове в Италия, но никога Париж.

— Голям инат е — каза Тео. — Мислиш ли, че съм готов за изложба? — Вече беше поел ангажимента и сега се тревожеше.

— Разбира се. В ателието си имаш достатъчно картини и за две изложби. — Габриел му се усмихна. И картините си ги биваше.

— Ще ми помогнеш ли да избера подходящите?

— Бих могъл да те посъветвам, ако искаш. Но Жан ще иска да ги изберете заедно. — Габриел не искаше да узурпира ролята на нов агент на Тео.

На следващия ден Тео си замина и веднага щом се прибра, отиде в ателието, за да отдели картините, които искаше да включи в изложбата през януари. Остана дълго загледан в портрета на Наташа. Не беше сигурен дали иска картината в изложбата, или не. Портретът беше много личен и не желаеше да го продава. Искаше да го задържи и да я помни завинаги. Тя вече не преследваше мислите му, два месеца и половина след последната им среща той отново се чувстваше спокоен. Мечтата за недостижима жена вече не беше привлекателна — дори тя да беше момичето, отказало да вечеря с него в Кан. Тео махна и нея от ума си. Единственото, за което искаше да мисли сега, беше предстоящата изложба.

 

 

Владимир и Наташа бяха оставили яхтата и бяха заминали обратно за Лондон в края на август, след като цяло лято плаваха от пристанище до пристанище. Той най-сетне се беше освободил от тревогите за сигурността им и на Наташа вече не й се налагаше да бъде заобиколена от телохранители всеки път, когато излизаше някъде. Хората, които бяха създали проблема, вече ги нямаше и той никога повече не спомена за това пред нея. Тя също престана да се безпокои, когато видя, че и той не се тревожи.

Вечеряха в „Бара на Хари“, когато Владимир й каза, че има изненада за нея.

— Ще построя нова яхта — каза той. — По-голяма от „Марина“. И ще я кръстя на теб.

Изглеждаше толкова горд, докато го казваше. Наташа знаеше колко важни са яхтите за него и колко много ги обича. И това, че иска да кръсти една на нея, беше огромен комплимент.

— Колко време ще отнеме строежът й? — попита тя усмихната. Той изглеждаше толкова развълнуван.

— Ако всичко мине гладко, три или четири години. Може би повече. Ще се наложи често да ходя до Италия да се срещам със строителите, да обсъждаме плановете, да следя строежа и да решаваме проблеми в хода на работата. Да не забравяме и интериорния дизайн. Както и всички материали, които трябва да се изберат. Помниш как беше с „Принцеса Марина“. — Тъкмо я беше завършил, когато Наташа влезе в живота му. Яхтата беше изключително събитие. Лично съпругата на президента я бе кръстила. Мисълта да го направи отново беше вълнуваща. Бяха минали пет години от пускането на „Принцеса Марина“.

Вдигнаха наздравица с шампанско за новата яхта.

— Това е само половината от изненадата. Не искам да скучаеш, докато съм в Италия покрай строежа, така че съм намислил нещо и за теб. Искам да намериш апартамент в Париж, нещо към четиристотин-петстотин квадратни метра. Можеш да го обзаведеш както поискаш. Така ще има къде да отсядаме, когато сме в Париж. — Той знаеше, че тя харесва града. Четири пъти годишно посещаваше модните ателиета и магазините за дрехи и всеки път отсядаха в „Жорж V“. Сега щяха да си имат собствен дом. Очите й светнаха, когато го чу.

— Сериозно? Наистина ли ще ми позволиш да го направя? — Приличаше на дете, получило мечтан подарък за Коледа.

— Разбира се. Апартаментът в Париж ще бъде твоята яхта и ще стане готов много по-бързо. Можеш веднага да започнеш да го избираш. Другата седмица заминавам за Италия за първата среща. — И двамата бяха развълнувани, а Наташа изгаряше от нетърпение да се свърже с посредник за недвижими имоти и да започне с огледите. Петстотин квадратни метра беше голям апартамент, очакваше я много работа. — Ако предпочиташ, можеш да потърсиш и къща, но според мен ще е по-лесно и по-удобно с апартамент.

Наташа напълно споделяше мнението му. Къщите означаваха много повече работа. В Лондон имаха многобройно домакинство, което да се грижи за всичко, а и къщата се нуждаеше от постоянни ремонти. Не искаше да се занимава с ремонти, по-интересно й беше обзавеждането, а той й даваше свободата да прави каквото пожелае.

— Кога заминаваш за Италия? — попита тя, докато го прегръщаше и целуваше. Той се радваше, че я вижда толкова щастлива.

— Следващият вторник. Ще остана там до края на седмицата.

— Веднага ще започна да звъня на агенти на недвижими имоти.

На другия ден се обади на познат агент от Лондон за координати на негови парижки колеги и същия следобед започна да им звъни. Два дни по-късно вече имаше предложение за шест апартамента и имаше уговорка следващата седмица да ги разгледат. Два от апартаментите бяха в Шестнайсети арондисман, един в Осми, което не изглеждаше толкова интересно. Имаше един на левия бряг с изглед към Сена, както и два на авеню „Монтен“, което звучеше идеално.

— Искаш ли да ги разгледаме заедно? — попита го тя на вечеря.

Той поклати глава с широка усмивка.

— Това е твой проект. Твоята „яхта“. Ще видя само онзи, който искаш да купя. Преди това ти ще трябва да свършиш черната работа.

— Очаквам го с нетърпение — възторжено рече тя и настоя да му покаже снимките в интернет. Владимир се съгласи и подхвърли, че двата на авеню „Монтен“ засега наистина изглеждат най-интересни и луксозни.

— Не прибързвай — посъветва я той. — Избери си такъв, който наистина ти харесва. Ще ти е забавно да прекараш известно време в Париж.

Владимир я изпрати със самолета в Париж в понеделник, а той щеше да отлети за Италия на следващия ден. Секретарката му беше резервирала обичайния им апартамент в „Жорж V“. Вечерта Наташа си поръча румсървис, както правеше винаги, когато беше в хотела без него. Изгаряше от нетърпение да се срещне с агента на следващия ден. Смятаха първо да огледат един апартамент на авеню „Фош“, от слънчевата страна на улицата, както й бе обяснил агентът.

Когато се срещнаха на първия адрес в десет сутринта, апартаментът се оказа разочароващ. Беше слънчев, но в лошо състояние, голям и разхвърлян, и се нуждаеше от сериозен ремонт, макар че агентът не пропусна да отбележи, че таваните са високи и че от също толкова високите прозорци се открива страхотна гледка. Мястото обаче беше прекалено старомодно и Наташа не го хареса. Следващият адрес се оказа още по-зле. Апартаментът с изглед към Сена на левия бряг пък беше прекалено малък, макар и приятен. Владимир и Наташа бяха свикнали с повече пространство и въпреки изгледа и балкона, мястото й се стори тясно.

Следобедът се срещна с друг агент и апартаментът в Осми арондисман, който той й предложи, се оказа съвсем неподходящ. Владимир изобщо не би го харесал. Огледаха и едно предложение на Пале Роял, което беше много атрактивно място, но жилището се оказа миниатюрно, само с една малка спалня, малка баня и нито един килер. Накрая с друг агент разгледа двата апартамента на авеню „Монтен“. Булевардът беше широк и тук се намираха всички най-добри магазини — „Диор“, „Шанел“, „Прада“ и десетки други, а за апартаментите се твърдеше, че неотдавна са били ремонтирани. Единият представляваше модерен пентхаус, а другият бе мезонет в по-стара сграда. Наташа започваше да губи надежда. Нищо от видяното дори не се доближаваше до онова, което искаха, или до онова, което би харесал Владимир. Вярно, че той й бе казал да избере онова, което пожелае, но тя искаше той също да го хареса, парите бяха негови.

Пентхаусът се оказа хубав, но много студен. Всичко беше или в черен гранит, или в бял мрамор и Наташа не можеше да си представи, че може да се почувства уютно на подобно място. Беше повече за показ, отколкото жилище. А тя искаше нещо, което да излъчва топлина.

Накрая стигнаха до последното предложение и когато агентката отключи вратата, Наташа разбра, че си е у дома. Апартаментът беше възстановен и ремонтиран, но нищо не нарушаваше оригиналната му красота. Модерните системи за музика и компютри бяха вградени и невидими, имаше дори климатици, което бе необичайно за Париж, а също прекрасни ламперии и корнизи, високи тавани, чудесни френски прозорци и забележителен стар паркет. Приличаше на умалена версия на Версай. Наташа трябваше само да подбере подходящите мебели за него, както и завеси за всяка стая. Горе имаше четири спални с гардеробни, кабинет за Владимир и малка дневна до голямата спалня.

Долу имаше огромна дневна, голяма трапезария, модерна кухня и уютен кабинет. Всяка стая, дори баните, имаше камина. Апартаментът беше точно толкова голям, колкото искаше Владимир. С площ от петстотин квадратни метра приличаше повече на къща, отколкото на апартамент. И беше прекрасен. На последния етаж на сградата имаше четири стаи за прислугата, където можеха да настанят бодигардовете, когато са с тях — нещо, което не се случваше винаги. Освен това Наташа можеше да вземе прислужница, която да се грижи за апартамента. Имаше всичко, което искаше. Това беше апартаментът мечта и Наташа едва не припадна, когато чу исканата сума. Беше стоял празен цяла година заради ремонта и сега цената му беше много висока. Наташа се зачуди как ли ще реагира Владимир, когато му каже. Никога досега не беше купувала апартамент. Знаеше, че той възнамерява да похарчи половин милиард долара за новата яхта — сума, която беше невъобразима за нея и по-висока от онова, което беше платил за „Принцеса Марина“.

Каза на агентката, че ще й се обади, и се върна в хотела. Не знаеше какво да каже на Владимир, дали изобщо трябва да му казва каква цена искат, или да потърси нещо друго. Чувстваше се виновна да го кара да харчи такива пари за неин „проект“, макар че и той щеше да живее там. Със сигурност щеше да им излезе по-евтино, ако останат в хотела. Владимир обикновено не го беше грижа колко харчи, но тя се чувстваше отговорна, тъй като парите не бяха нейни.

Беше му изпратила съобщение и вечерята й тъкмо беше пристигнала, когато той звънна. Наташа никога не ходеше на ресторанти без него, не обичаше да се храни сама. Макар че Владимир никога не го беше споменавал, имаше чувството, че на него няма да му хареса, ако отиде сама в някое заведение.

— Е, как мина днес? — попита я той, след като й каза, че срещите му са минали добре.

— Беше интересно. Първите пет апартамента се оказаха много разочароващи. Някои бяха стари и се нуждаеха от сериозни ремонти. Пентхаусът на авеню „Монтен“ беше студен като лед, навсякъде мрамор. — Тя се поколеба за момент и той като че ли се досети.

— А шестият?

— Невъобразимо скъп. Не знам дали трябва да харчим толкова много за един апартамент. — Чувстваше се неловко да говори за това.

— Хареса ли ти? — бащински я попита той.

— Да — развълнувано призна тя. — Беше великолепен. — И усети как стомахът й се преобръща, докато му казваше цената. Той се разсмя.

— Скъпа, това е по-малко и от мебелите за трапезарията в новата лодка. — Владимир не искаше да пести за новата си яхта, която щеше да е повече кораб, отколкото яхта, и най-луксозният съд, пускан на вода. Беше казал на интериорния дизайнер, че иска кувертюра от самур за новата им спалня. — Апартаментът харесва ли ти? — отново попита той.

— Много. Просто се уплаших, че е прекалено скъп. Не искам да си помислиш, че се възползвам. Бих се задоволила и с нещо много по-малко.

— Аз пък не бих. — Тогава тя му разказа за апартамента и за многото нововъведения в него, които му харесаха. Освен това нямаше нужда да се занимават с никакви ремонти. Всичко беше готово. — Искам да го купиш. Звучи идеално и се доверявам на твоята преценка и вкус. Ще им се обадя утре. — Владимир искаше да приключи бързо сделката и възнамеряваше да плати в брой, както правеше винаги. Можеше да прехвърли незабавно парите в сметката на собственика. Не искаше да чака сделката да се влачи с месеци. — Имат ли технически доклади, с които да докажат, че всичко е наред?

— Според агентката имат. — Наташа не можеше да повярва колко лесно правеше всичко той, въпреки цената.

— Аз ще се погрижа за всички детайли. Можеш да започнеш да обмисляш как ще го обзаведеш, освен ако не искаш да се заеме специалист. — Той беше използвал дизайнер за къщата в Лондон, но Наташа смяташе, че ще е по-забавно да го направи сама, тъй като „проектът“ беше неин, а Владимир нямаше нищо против.

— Не знам какво да кажа… Толкова е красив, Владимир, много ми харесва. Кога ще можеш да дойдеш да го видиш?

— Ще се видим в Париж в петък. На следващия ден трябва да пътувам до Москва за една-две седмици. Ако искаш, можеш да останеш в Париж и да се заемеш с обзавеждането. — Наташа тръпнеше при мисълта колко забавно ще бъде. Той бе купил всичките си домове преди да се запознаят. Това бе първият, който тя щеше да създаде за тях.

Остана будна до късно през нощта, като мислеше за всички неща, които трябва да направи. Накрая заспа в четири сутринта с чувството, че е най-голямата щастливка на света и че Владимир е най-щедрият мъж. Въпреки всички рискове, които беше поела, за да бъде с него — плашещото преживяване в Сардиния през юни и изолирания живот, който водеше — те изглеждаха като малки жертви в сравнение с неговата щедрост към нея и златния живот, който имаха. Нямаше от какво да се оплаква — с всичкия комфорт и сигурност, които й даваше, тя беше благословена в деня, в който го срещна. Животът й с него й се струваше съвършен. Често си спомняше за дома за сираци, за фабриките, за ужасните хора, които беше срещала, за майка й, която я бе изоставила. Животът с Владимир беше невероятен дар. Наташа беше благодарна за него всеки ден. И сега имаха прекрасен апартамент в Париж. Тя беше едно много, много щастливо момиче. В това нямаше никакво съмнение.