Даниел Стийл
Любовницата (11)

11

На следващия ден главният инспектор разпита Атена за визитата на яхтата и тя потвърди, че не са открили нищо, което не го изненада. Знаеше, че Владимир Станислас не беше техният човек.

— Знаех си — самодоволно рече той. — Нали не го подозираш? — Атена имаше добра репутация. Мислеше нестандартно, понякога стигаше до крайности и много често това се отплащаше.

— Още не съм изключила тази възможност. Но вероятно не е той. — Тя беше честна с него. Дори Станислас да имаше пръст в кражбата, щеше да е адски трудно да го свърже по някакъв начин с престъплението. Не невъзможно, но трудно и щеше да отнеме много повече време, отколкото едно кратко посещение на яхтата.

— А синът? Лука?

— И той не е.

Въпреки това двамата със Стив отидоха отново при него и тя му каза, че са посетили Владимир на яхтата, както ги беше посъветвал.

— И какво мислите? — напрегнато я попита Тео.

— Труден клиент е, но вероятно не е нашият човек. Знаете ли нещо за жената, която е с него?

— Негова любовница е. Рускиня. Заедно са от осем години.

— Познавате ли я? — Атена го погледна с интерес.

— Виждал съм я няколко пъти. Разговаряхме два пъти, когато им занесох картините. Една на баща ми и една моя.

— Имате ли снимки на картините? — попита го тя, макар че не беше сигурна защо. Не беше дори усет, просто любопитство. Той се поколеба, после отиде да потърси в компютъра. Намери и двете картини. Атена се сепна, когато видя портрета на Наташа. Разпозна я веднага. — Позираше ли ви, или сте я нарисували от снимка? — Беше попаднала на нещо, но не бе сигурна на какво.

— Нито едното, нито другото. Нарисувах я по памет, след като я видях в ресторанта. Има завладяващо лице.

Атена кимна. Освен лицето имаше и невероятно тяло. И нещо в начина, по който беше изчезнала по команда, я изнервяше. Тя зададе още няколко въпроса на Тео и не след дълго двамата със Стив си тръгнаха.

— Откри ли нещо? — попита Стив в колата, докато палеше цигара.

Атена направи физиономия.

— Отвратителен си, между другото. — Тя посочи цигарата. — И интригата се задълбочава.

— Защо?

— Не знам как е станало, как го е направил или дали тя изобщо знае. Но той е влюбен в момичето.

— Кое момиче? — объркано я погледна Стив.

— Онова от яхтата. Любовницата на Станислас.

Стив подсвирна.

— Виж ти, става интересно. Чудно ми е дали Станислас знае.

— Ако питаш мен, да.

— Защо мислиш така?

— Лука е нарисувал неин портрет, който е у нея. Типове като Станислас винаги научават. И после нанасят удар. Тя може да е загазила здравата. Хора като него никога не се държат спортсменски в случаи, които възприемат като „предателство“. Правилата им са съвсем прости.

— Ако питаш мен, да преспиш с друг мъж може да се нарече предателство.

— Не съм казала, че е спала с него. Казах, че Лука е влюбен в нея. Различно е. Но може да се окаже лоша новина за нея.

— Той каза ли ти, че е влюбен в нея?

— Естествено, че не.

— Господи, тези хора са толкова объркани. Трябва да си смахнат като тях, за да ги разбереш.

— Точно затова ни плащат — усмихна му се тя.

 

 

Габриел и Мейлис се върнаха от Флоренция една седмица след обира и нещата започнаха да се успокояват. По случая работеха отдели от няколко града, но засега от картините нямаше и следа. По съвет на Габриел Тео отново отвори ресторанта, за да поддържа впечатлението, че всичко е нормално, макар че сега в къщата имаше денонощна охрана.

Мейлис настани Габриел при себе си в студиото и Тео се радваше, че той изглежда добре. Сподели с него предположението си, че Владимир има пръст в кражбата, защото е отказал да му продаде картина. Габриел потвърди, че ще бъде трудно, дори невъзможно да го уличат. Нищо не можеше да убеди Тео, че руснакът не е замесен по някакъв начин. Питаше се дали картините не са на яхтата, би било идеалното скривалище. От полицията обаче му бяха казали недвусмислено, че нямат основания да направят обиск на яхтата; дори Атена смяташе, че е малко вероятно той да е отговорен за обира. Нямаше адекватен мотив, ако не се брои раздразнението, че Тео бе отказал да му продаде картината. Освен това Владимир не беше достатъчно луд да я открадне наред с останалите единайсет. Само безумец би постъпил по подобен начин. Или изпечен престъпник. Тео обаче беше на мнение, че Владимир е и двете, и каза това на полицията.

Единственото, което утешаваше Мейлис в трагедията от загубата на картините, бяха грижите й за Габриел. Тео продължаваше да върти ресторанта вместо нея, защото тя не искаше да оставя Габриел сам вечер, а и не се нуждаеше от медицинска сестра. Възстановяваше се добре, а тя го обсипваше с обич, благодарна, че е оцелял. Връзката им беше различна след инфаркта, разминаването със смъртта и суровите думи на Мари-Клод, срещу които дори Тео не реагира. Случилото се с Габриел се оказа повратна точка за всички.

Тео работеше всеки ден със застрахователната компания и нейните следователи, но и те не откриха нещо повече от полицията. Атена и Стив също нямаха напредък. Докато обмисляха малкото налична информация и разпитваха служителите, „Принцеса Марина“ отплава. Това леко обезпокои Атена, но Владимир не беше заподозрян и нямаха никакви доказателства, които да го свържат с престъплението.

Владимир беше предложил на Наташа да се разходят до Хърватия и идеята й хареса. На връщане щяха да останат за няколко дни във Венеция. Планираха да отсъстват до края на юни. Нямаше причина да стоят в Антиб, а Владимир започваше да става нервен, когато оставаха дълго на едно място.

Плаването до Хърватия бе спокойно, но когато пристигнаха, заниманията на сушата се оказаха по-отегчителни и безинтересни, отколкото Наташа беше свикнала, а и намираше хората за недружелюбни. В Хърватия имаше нещо тъжно, на места още се виждаха белезите от войната и Наташа нямаше търпение да отидат във Венеция. Решиха да тръгнат по-рано от планираното и да излязат по-навътре в морето от обичайното. Един ден минаха покрай малък товарен кораб, който показваше признаци на бедствие. Плаваше под турски флаг, което не беше необичайно. Екипажът на яхтата се канеше да се притече на помощ, когато от охраната съобщиха на Владимир, че корабът е пиратски и рискуват да бъдат взети на абордаж. Бяха видели, че моряците на кораба са въоръжени. Когато охраната предупреждаваше Владимир, Наташа беше наблизо и чу разговора. Погледна уплашено, а Владимир се обърна със строго изражение към нея. Никога досега не беше се случвало подобно нещо и тя беше обзета от ужас.

— Слизай веднага в скривалището — каза й той, след което се обърна към бодигардовете и им каза да се въоръжат. Моряците изтеглиха спуснатото въже. Наташа забърза надолу по стълбите. Докато минаваше покрай помещението, в което охраната раздаваше автомати на моряците, отвън се чуха изстрели.

Вратата на оръжейната стая беше широко отворена. Наташа надзърна и най-неочаквано ги видя — дузина увити картини, опрени в ъгъла. Нямаше време да огледа внимателно, но моментално заподозря кои са — още повече че бяха дванайсет, успя да ги преброи. Беше сигурна, че това са картините на Лоренцо Лука. Владимир ги беше откраднал, бе поръчал на някой да го направи. Изпадна в паника, когато осъзна какво е видяла; продължи да тича към скривалището, влезе и се заключи. Там имаше храна и вода, малък хладилник, средства за комуникация и отделна тоалетна. Вратата на скривалището беше бронирана, нямаше прозорци. Помещението беше предназначено за скривалище в случай на атака, опит за отвличане или пиратско нападение.

Наташа легна с разтуптяно сърце на тясното легло и се замисли за картините в оръжейната. Малко по-късно Владимир се обади по радиостанцията и й каза, че всичко е наред. Инцидентът бил предотвратен. Товарният кораб бил далеч зад тях и яхтата се движела на пълна скорост, но Владимир искаше тя да остане още известно време в скривалището. Не звучеше разтревожен и обеща скоро да дойде при нея. Наташа можеше да мисли единствено за онова, което беше видяла в оръжейната. Сигурна беше, че това са изчезналите картини — защо иначе бяха опаковани и скрити там? Не можеше да повярва, че Владимир е способен на подобно нещо, но беше го направил. И тя нямаше представа защо. За да останат у него? Да ги продаде? Да накаже семейство Лука заради нещо? Да си отмъсти на Тео заради портрета? Нямаше никаква логика. Запита се дали не сгреши, че прие портрета от Тео и дали с това не е разгневила Владимир. Но кражбата на дванайсет безценни картини не беше адекватно отмъщение. Владимир вече й беше казал, че се е опитал да купи една картина, когато е бил на онази вечеря, и че се е ядосал, когато отказали да му я продадат. Но да открадне и дванайсетте като вид отмъщение беше безумие. Това я накара да се замисли на какво е способен. Съжаляваше за Тео и майка му, но нямаше какво да направи. Не можеше да каже на никого, Владимир можеше да се озове в затвора. При това щеше да разбере, че тя го е издала. За такова предателство кой знае какво щеше да й причини. Но Наташа не искаше семейство Лука да изгубят картините си. Имаше чувството, че животът й е заложен на карта, не беше склонна да рискува всичко за дванайсет картини. Но ако не кажеше на никого, щеше да е толкова виновна за кражбата, колкото и Владимир — ако, разбира се, картините наистина бяха на Лука. Не се чувстваше добре, изглеждаше бледа, когато два часа по-късно Владимир дойде при нея.

— Какво стана? — разтревожено попита тя.

— Бяха пирати. Срещат се от време на време в тези води. За щастие, хората ни се усетиха, преди да успеят да се качат на борда. И ние сме прекалено бързи за тях. Вече са далеч зад нас. Съобщихме на властите. Ще ги държат под око. Не бяха турци, приличаха повече на румънци или на някаква сбирщина. Доста дръзко от тяхна страна да се опитат да превземат яхтата.

Тя кимна. Беше уплашена от инцидента, но още повече от онова, което бе видяла в оръжейната.

— Чух стрелба — все така нервно каза тя.

— Бяха предупредителни изстрели, за да ни накарат да спрем. Няма пострадали — увери я той. Изглеждаше спокоен, макар че бе действал светкавично.

— Има ли убити? — шепнешком попита Наташа, докато го следваше на горната палуба.

Владимир я погледна изненадан.

— Не. — Той се разсмя. — Искаш ли да се върна и да ги застрелям?

Прегърна я и я задържа за момент, за да я успокои, но мислите му се въртяха около онова, което му беше казал началникът на охраната — че е видял как Наташа надзърта в оръжейната. Със сигурност беше видяла картините в ъгъла. Човекът беше решил, че Владимир трябва да знае. Беше убеден, че в паниката си тя едва ли ги е забелязала, а и ако ги беше видяла, несъмнено щеше да го попита. Наташа беше невинна и доверчива душа, имаше й доверие. Но в същото време беше интелигентна и по-късно можеше да се запита какво е видяла. С надзъртането в стаята беше променила всичко и сега представляваше сериозна заплаха. Владимир нямаше как да знае дали тя ще се досети какво е видяла.

Вече бяха приближили брега, поддържаха връзка с местната брегова охрана и плаваха към Венеция с висока скорост. Докато я гледаше как спи през нощта, Владимир си помисли, че тя никога не би го заподозряла за каквото и да било, нито би се досетила за картините. Изобщо не би й хрумнало, че може да е замесен в кражба, че би наказал семейство Лука заради отказа да му продадат картината, която искаше. Време беше да им даде урок. Още не беше решил какво да прави с картините, но му харесваше мисълта, че сега са негови. Да вземе онова, което иска, събуждаше у него невероятно чувство за могъщество. Никой не можеше да му казва, че картините не се продават и не може да ги има. Никой не можеше да му налага правила или да го контролира. Той плащаше щедро за онова, което искаше. Или просто го взимаше, ако му бъде отказано.

След още два дни плаване стигнаха Венеция. Бяха удвоили вахтата и си отваряха очите на четири; всички офицери, охранители и моряци останаха въоръжени, за всеки случай. Не се случи нищо. Прибраха оръжията малко преди да стигнат Венеция.

Наташа беше на палубата с Владимир и се наслаждаваше на гледката. Изпитваше облекчение, че отново се намира на цивилизовано място. Близката среща с пиратите беше разклатила нервите й, а за да я успокои, Владимир организира шопинг терапия във Венеция. Посетиха и няколко църкви, местните забележителности, вечеряха в „Бара на Хари“, разходи я с гондола и я целуна под Моста на въздишките. След това се върнаха на яхтата и отплаваха обратно за Франция.

По време на пътуването Наташа беше притихнала и се мъчеше да реши как да постъпи. За нея нямаше съмнение какво бе видяла в оръжейната. Не знаеше само как картините са се озовали там. Не знаеше и на кого да каже и дали изобщо да го прави. Така и не попита Владимир за картините. Не смееше. А и той беше още по-внимателен и мил с нея, което правеше решението й трудно.

Все още пазеше листчето с номера на Тео в портмонето си, но знаеше, че ако му звънне, обаждането й може да бъде проследено и Владимир да научи. Не искаше с Тео да се случи нещо, но семейството му трябваше да си върне картините. Не заслужаваха да им се случва подобно нещо. Стореното от Владимир беше лошо, Наташа бе сигурна, че той го е направил. И това й тежеше непоносимо. Не можеше да отрече онова, което бе видяла с очите си. Имаше много неща, за които да мисли. Не забеляза, че Владимир я наблюдава.

— Добре ли си? — попита я той, когато наближиха френския бряг.

— Не ми харесва онова, което се случи — каза разтревожено тя. — Ами ако се бяха качили на борда? Можеха да ни убият.

Ясно даваше да се разбере, че инцидентът я бе уплашил. Подобни неща се случваха, но в по-размирни страни и опасни води. Владимир също беше изненадан, не беше очаквал такова нещо. И беше ядосан, че оръжейната е била отворена и Наташа се е озовала там в неподходящия момент. Картините бяха опаковани, но беше очевидно, че мястото им не е там. Тя все още не беше споменала нищо за тях. Владимир се запита дали в ужаса си тя изобщо е видяла картините, но началникът на охраната беше сигурен в това и каза, че дори е спряла за миг. Владимир не беше убеден в думите му. Не беше в неин стил да крие нещо от него, а тя не бе казала нито дума.

— Затова държим оръжия на борда. За случаи като този — успокояващо каза той, но тя остана напрегната. Успокои се едва когато отново хвърлиха котва край Антиб. Бяха отсъствали три седмици. Дори новината, че е купил картината на Моне, не успя да я разсее и зарадва.

Мейлис вече се редуваше с Тео в ресторанта, а Габриел се чувстваше все по-добре и всеки ден правеше дълги разходки. Периодът беше много натоварен за Тео и майка му се опитваше да помогне.

Един от колегите на Атена спомена, че яхтата на руснака се е върнала, и тя го спомена на Стив.

— Нямаме причина отново да го посещаваме — напомни й той. — Не разполагаме с никакви улики срещу него.

Не разполагаха с никакви улики срещу когото и да било. А от картините нямаше и следа. Информаторите им не знаеха нищо, което Атена намираше за странно. Служителите в ресторанта бяха подробно разследвани и никой от полицията, а дори и от застрахователната компания вече не подозираше, че става въпрос за вътрешна работа. Ясно беше обаче, че обирът бе дело на професионалисти, използвали високотехнологични методи.

— Не бих имала нищо против да си поговоря с приятелката му — замислено рече тя. — Стига той да ми позволи. — Знаеше, че той не би одобрил подобно нещо, това обясняваше защо беше отпратил Наташа миналия път.

— Не знам какъв е смисълът, тя не е откраднала картините. Защо да го прави? — каза Стив, който си мислеше, че като никога Атена гледа в погрешната посока.

— Може да знае нещо.

На следващия ден, докато минаваше през Антиб, тя видя яхтата. Забеляза хеликоптер да излита от площадката на кърмата и се запита дали Владимир не е в него. Заслужаваше си да опита. Ако я завари сама, може би щеше да успее да поговори с нея. Тя погледна към Стив.

— Намери лодка. Отиваме на гости.

— Сега ли? — беше уморен след дългия ден.

— Да, сега!

Половин час по-късно бяха при „Принцеса Марина“. Атена пусна най-обезоръжаващата си усмивка към екипажа и отново попита за Владимир. Искаше да чуе какво ще й отговорят. Един от хората му каза, че току-що е заминал. Атена се направи на разочарована и попита дали Наташа е на борда. Тео бе споменал името й. Моряците казаха, че не са сигурни, но ще проверят. Минути по-късно Стив и Атена отново бяха в асансьора. Наташа се разтревожи, когато ги видя. Не знаеше какво ще каже Владимир, когато научи. Не можеше да откаже да говори с полицията, или поне така си мислеше, но беше уплашена от посещението им. Ами ако знаят нещо и я обвинят в съучастничество, тъй като и тя е на борда с картините? Ами ако я арестуват и вкарат в затвора? Мисълта бе ужасяваща. Наташа още не беше решила как да постъпи, дали да каже какво е видяла в оръжейната, или да си мълчи. И какво щеше да стане с нея, ако проговори. Не смееше да се свърже с Тео, но можеше да си представи колко притеснен е той след изчезването на картините.

Атена поведе внимателно разговора, след като се настаниха на горната палуба. Попита Наташа за портрета, който Тео беше нарисувал, и дали й харесва.

— Много е хубав — усмихна се Наташа. — Той е много добър художник.

Атена кимна в знак на съгласие, надяваше се тя да се отпусне. Виждаше колко нервна е Наташа, но не беше сигурна защо. Може би не й беше разрешено да разговаря с никого в отсъствието на Владимир и я държеше в пълна изолация. Атена я попита дали познава Тео.

— Не може да се каже — бързо отвърна тя. — Виждала съм го само няколко пъти. Първо в ресторанта, после донесе тук една картина. След това ми донесе портрета. Веднъж случайно се натъкнах на него на един панаир в Лондон. Не знаех, че е син на Лоренцо Лука, докато не видях биографията му на откриването на негова изложба в Париж. — Наташа не спомена, че са обядвали в Париж, не искаше и Владимир да научава.

— Значи не сте приятели?

Наташа поклати глава и я погледна разтревожена.

— Да не би той да ви е казал подобно нещо? — изненадано попита тя.

— Не — честно отвърна Атена. Не искаше да я лъже или съвсем да я изплаши. Имаше чувството, че Наташа знае нещо. Беше готова да жертва седмичната си заплата, за да прочете мислите й. — Но той изглежда свестен. Много е разстроен от изчезването на картините на баща му, както можете да си представите. Голям шок е да изгуби дванайсет платна наведнъж. — Особено когато струват сто милиона долара.

— Сигурно е ужасно — тихо рече Наташа. Изглеждаше разстроена и изпълнена със съчувствие. Погледна към Атена. — Мислите ли, че ще ги открият? — Надяваше се да ги намерят, но не искаше Владимир да влиза в затвора заради тях.

— Не зная — тихо отвърна Атена. — Кражбите на картини са доста странни. Понякога хората ги задържат и крият, за да ги притежават само те. Или се плашат и ги унищожават, или пък изчезват в други страни. Зависи защо са били откраднати. И дали кражбата е дело на любител на изкуството, който не може да си ги позволи, или цели да си отмъсти за нещо. Или да ги продаде. Не знаем защо са били откраднати, какви са мотивите. — От обира беше минал близо месец, а все още нямаха никакви следи. Наташа кимна замислено. — Имате ли някаква идея? — невинно попита Атена и Наташа поклати нещастно глава, сякаш това беше тема, която не искаше да обсъжда.

— Никаква. — Искаше й се Атена да престане да я гледа така, сякаш знае нещо. Погледът й направо изгаряше ума на Наташа и измъчваше съвестта й. Тя непрекъснато мислеше за това и й се искаше никога да не беше поглеждала в оръжейната. Знаеше, че Владимир е постъпил лошо, но не искаше да го предаде. Той винаги беше добър с нея. Но беше откраднал картини за сто милиона долара и ако те научеха, сигурно щяха да обвинят и нея, да си помислят, че е знаела за обира. Защо иначе разговаряха с нея? Може би я подозираха. — Едва не ни нападнаха пирати край Хърватия — смени темата тя и Атена я погледна изненадана.

— Ужас. Сигурно много сте се уплашили.

— Да. Но успяхме да се измъкнем и никой не пострада. — Наташа все още изглеждаше разтревожена. Отново мислеше за оръжейната. А Атена виждаше, че нещо друго я разстройва много повече от пиратите.

— Можело е да стане доста опасно, ако са успели да се качат на борда — съчувствено рече Атена. Имаше чувството, че Наташа не разговаря често с непознати и води напълно изолиран живот.

— Зная — почти прошепна Наташа. И изведнъж изпита такова съчувствие към Тео, че разбра, трябваше да й каже. Всичко това беше много лошо и тя не искаше да бъде част от него. Искаше Тео да си върне картините на баща си. И Владимир не беше откраднал една, а цели дванайсет. — Екипажът извади оръжията. Държим ги в заключено помещение за спешни случаи.

Гледаше Атена в очите, докато го казваше. А после стана, сякаш се готвеше да си тръгне, и Атена разбра, че срещата е приключила. Отново бяха ударили на камък. Беше обезкуражена, но нещо й подсказваше, че момичето знае нещо, което крие. Наташа я изпрати и докато слизаха по стълбите, тя се обърна към Атена и прошепна:

— Мисля, че са в оръжейната. Видях ги. — И продължи надолу, сякаш не беше казала нищо.

Атена остана шокирана за момент, но не реагира и изглеждаше напълно спокойна, докато слизаха долу. Благодари й, че се е съгласила да я приеме на борда. Разбираше, че Наташа се е изложила на опасност, и не искаше да увеличава риска, който тя вече беше поела. Постъпката й беше невероятно смела. Двете си стиснаха официално ръцете, когато се разделиха, и двамата със Стив се качиха на полицейския катер. Той беше останал долу да бъбри с екипажа, а Атена беше поискала да разговаря сама с Наташа. Беше изненадана от привидната невинност на Наташа и от онова, което й бе казала, но не го показваше.

Бяха преполовили пътя до брега, когато Стив й зададе въпроса, чийто отговор вече знаеше. Виждаше го по физиономията й.

— Пак нищо, нали?

Тя изчака да се отдалечат от катера преди тихо да му отговори.

— На яхтата са. Сега ни трябва само заповед за обиск. Няма да им кажа откъде съм научила. Просто ще кажа, че знам. Не искам да я излагам на риск. Може да пострада. — Атена беше загрижена за Наташа, за положението, в което се намираше. Ако Владимир разбере, че Наташа го е предала, един Бог знае какво можеше да й се случи. Атена се чувстваше длъжна да я защити и по някакъв начин Наташа го беше усетила, това й бе позволило да говори.

Стив я погледна невярващо.

— Чакай малко! Казала ти е, че картините са на борда? — Атена кимна. — Трябва да им кажеш как си научила. Няма да ти дадат заповед за обиск на яхтата на тип като него само заради интуицията ти. Той никога досега не се е замесвал в подобни неща. Ще трябва да разкриеш източника си — решително каза Стив. Беше изумен, че Атена е научила това от Наташа.

— Просто никога не са го хващали… Кой знае какво е правил в собствената си страна. Ако разкрия източника си, той ще я убие. Няма да поема такъв риск. Не ми пука колко струват проклетите картини. Няма да жертвам живота й за тях на каквато и да било цена. И един Бог знае на какво е способен той. Може да я окове за стената до края на живота й или да я изхвърли през борда. Няма да го приеме спокойно, ако научи. — Атена беше абсолютно сериозна и Стив знаеше, че тя е права — и за Наташа, и за това какво може да й причини Станислас.

— Той ще бъде в затвора — спокойно рече той. Ако Атена беше права и наистина картините бяха на яхтата. — Това ще я защити.

— Едва ли. Може да поръча на някого да я убие. Така че или действаме по моя начин, или не правим нищо. Това се отнася и за теб. Тя е мой източник! Ако изложиш живота й на риск, ще те убия. — И го погледна така, сякаш говореше съвсем сериозно.

— Добре, добре. Спокойно. Но няма да получиш заповед просто ей така. И ако не получиш, той ще се измъкне.

— Само гледай — решително каза тя.

По-късно следобед Атена отиде направо при главния инспектор и той й каза, че няма начин да получат заповед въз основа на информация от източник, който тя отказва да посочи. Не й вярваше и се боеше, че това са само нейни предположения.

— Ще трябва да ми покажете нещо повече — каза той.

— Не мога. Но информацията е сигурна, кълна се. Нима ще позволите да му се размине, защото всички сте такива страхливци, че не смеете да ми дадете разрешително?

— Така стоят нещата — упорито отвърна той. — Искам повече. Никой съдия няма да даде разрешително въз основа на някакви съмнения.

Атена спори с него три дни, но без резултат. Междувременно Владимир се беше върнал от Лондон и бяха му предали за посещението на Атена. Владимир попита Наташа за визитата, докато вечеряха. Преди това й разказа за картината на Моне, която била невероятна.

— За какво пита тя? — поинтересува се той, като я наблюдаваше внимателно.

— Интересуваше се от портрета и картината, която купи, и дали познаваме семейство Лука. Отговорих, че не ги познаваме, че сме ги виждали само в ресторанта. Разказах й за пиратите при Хърватия и тя каза, че е можело да стане много опасно за нас. Спомена, че все още нямат никакви следи за обира. И че понякога откраднатите картини просто изчезвали.

Той кимна. Изглеждаше доволен от отговора й. Наташа изглеждаше невинна както винаги и далеч по-разтревожена от пиратите, отколкото от картините.

— Нещо друго разпитва ли?

— Не. Изглежда умна. Може би ще открие картините и крадеца.

— Умна е — потвърди той. Не му харесваше, че е посещавала Наташа в негово отсъствие. — Не е нужно да се срещаш с нея, ако се появи отново.

Наташа кимна послушно.

— Искаше да се види с теб. Попита за мен, защото теб те нямаше. И аз реших, че съм длъжна да я приема, защото е от полицията. — Звучеше като малко дете, докато го казваше.

— Не си длъжна. Не знаем нищо за станалото. Тя беше тук два пъти. Това е достатъчно. Нямаме какво друго да й кажем. Просто души и иска после да се хвали, че е била на яхтата. Знаеш ги какви са хората.

Наташа отново кимна и се съсредоточи в храната си. Не беше гладна. Бяха минали три дни от посещението на Атена и нищо не беше се случило. Питаше се какво ли ще предприемат. Беше нервна и неспокойна. Вечерта каза, че я боли глава, и си легна, но не можа да заспи. Владимир работеше в офиса си, а след полунощ чу един от помощните катери да заминава, което беше необичайно. Зачуди се кой ли отива на брега — вероятно някой от екипажа, макар че за тях също беше късно, или може би трябваше да вземат някого от сушата. Така и не чу катера да се връща. Спеше, когато Владимир влезе в спалнята. Не я събуди, за да се любят, само я целуна, а тя се усмихна в съня си.