Даниел Стийл
Любовницата (13)

14

Дрехите на Наташа, останали на яхтата, пристигнаха през следващата седмица. Задържа много малко от тях с изключение на белите джинси, банските костюми и една бяла „Бъркин“, която оставяше за лятото. Не можеше да си представи отново да живее на яхта и потръпваше всеки път, когато си помисляше за предложението на Юрий. Може би беше добронамерен, но от мисълта да се продаде отново й призляваше. Много други жени, много от онези, които бяха с мъже като Владимир, нямаше да ги е грижа колко стар е Юрий, как изглежда, дали го харесват, или не. Единствено важно за тях беше с какво разполага и какво могат да измъкнат от него. В известен смисъл те бяха скъпоплатени проститутки и Наташа се запита дали и тя не беше като тях. Тя беше придавала достойнство на връзката си с Владимир, вярваше, че го обича и че той се нуждае от нея. Всъщност Наташа беше негова собственост и може би онова, което чувстваше към него, не беше любов, а благодарност и уважение. Сега не можеше дори да го уважава. А единственото чувство, което изпитваше към Юрий, бе отвращение, макар че той несъмнено й беше направил добра оферта и вероятно никога нямаше да разбере защо го е отхвърлила.

Последните й срещи в аукционните къщи бяха твърде потискащи. Хрумна й, че са прави да я питат дали става дума за наследство. В известен смисъл това беше вярно, това бяха дрехи на мъртвец, останки от приключил живот. Щеше да получи добри пари от продажбите, с които на първо време да живее. Но щеше да получи наистина големи пари единствено ако продаде тялото си отново и приеме предложение като това на Юрий. Наташа вече не искаше такива пари, не искаше живота, който той й предлагаше, нито онзи, който бе имала.

Очакваше да получи най-много пари от чантите с диамантените закопчалки, които обикновено се продаваха на търгове за по-високи суми, отколкото в „Ермес“. Това беше добре за нея. Имаше и доста бижута за продаване. Занесе ги на един бижутер, продаде ги на прилична цена и внесе парите в банката.

Подписа договор с по-голямата от двете аукционни къщи, с които бе говорила, като включи дрехите в търга на висша мода, който щеше да се проведе през септември, а чантите щяха да се предлагат на търг на „Ермес“ по-късно същия месец. Те взеха всичко в деня преди да се премести. Наташа се почувства странно свободна и необременена след като подписа документите. Символите на робството й постепенно изчезваха, подобно на брънки от верига. Искаше да се отърве от всичко, което й напомняше за стария живот, от всичко, което не й беше нужно. Не искаше неща, които да й напомнят за едно минало, от което се срамуваше.

След като подписа договора за апартамента, взе под наем един микробус и отиде в ИКЕА. Предварително беше измерила стаите, за да знае какво ще се побере. Купи всички основни неща, които й трябваха, включително чинии и тенджери, и посети друг магазин за покривки и кърпи. Не можеха да се сравняват с онова, което бе свикнала да купува, но беше готова да се откаже и от този лукс. В новия й живот нямаше да има скъпи, обшити с дантели чаршафи „Порто“. Още щом се нанесе, се обади на руския майстор и той обеща да сглоби всички мебели. Наташа очакваше с нетърпение този момент, беше готова да напусне апартамента на авеню „Монтен“. В продължение на няколко месеца го беше възприемала като дом, но сега си даваше сметка, че никога не е бил такъв, а просто поредното място за показ, в което нищо не бе нейно. Мъничкият й нов апартамент беше далеч по-истински, а единственото, което искаше сега, бе истински живот, който й принадлежи.

Докато преглеждаше документите, попадна на номера на Тео в портмонето си и си спомни какво й бе казал, докато обядваха — да му се обади, ако има нужда от него, ако търси помощ или се намира в опасност. Но Наташа не беше в опасност и се справяше изненадващо добре. Радваше се, че си е върнал картините. Радваше се, че и тя беше помогнала — бе накарала Владимир да надуши опасност и сам да върне картините. Нямаше нужда да разговаря отново с Тео. Не искаше съжалението му, не желаеше да му обяснява какво се е случило. Той не й дължеше нищо. Тя харесваше портрета, който бе нарисувал, и щеше да го вземе със себе си. Беше единствената картина, която й принадлежеше. Но двамата с Тео бяха непознати. Той имаше своя живот на художник, а сега тя трябваше да създаде своя, без ничия помощ. Трябваше да го направи сама. Съмняваше се, че някога ще види отново Тео Лука.

Към средата на юли Мейлис пое отново ресторанта в свои ръце. Габриел се чувстваше добре и всеки ден правеше дълги разходки, а Тео се върна в ателието си. Бяха подсилили охраната в ресторанта, но Мейлис още не можеше да забрави случилото се. Връщането на картините и начина, по който беше направено, изглеждаше като чудо.

Тео попита майка си за Владимир и Наташа, но не бяха се появявали в ресторанта. Тео още беше убеден, че той е замесен в кражбата на картините, защото беше отказал да му продаде онази, която беше поискал, и че обирът е бил някаква негова форма на отмъщение. Но поне крадците бяха върнали платната, след като уплашиха всички и накараха полицията да хвърли много труд за нищо. Информаторите не знаеха нищо, разследването не успя да установи извършителите.

Мейлис каза, че е чула един от другите им руски клиенти да споменава, че Владимир е заминал с яхтата си за Гърция до края на лятото. Тео изпита облекчение — не искаше отново да се среща с него, макар че понякога си мислеше за Наташа. Един ден погледна недовършения й портрет и разбра какво трябва да направи с него. Сложи го обратно на триножника и го заличи напълно. Вече беше я нарисувал и това беше достатъчно. Увлечението му бе минало и той най-сетне беше свободен. Тя бе избрала живота, който й подхождаше, той не беше част от него и никога нямаше да бъде. Беше кукла на богаташ, което я устройваше, а Тео имаше свой собствен живот. Мислеше дали да не се обади отново на Инес, макар да не беше сигурен дали е правилно, тъй като имаха различни цели в живота. Тя искаше съпруг и още деца, а той не се виждаше в подобна роля и се съмняваше, че някога може да бъде баща. Засега рисуването беше по-важно за него, затова не й се обади, което изглеждаше най-доброто решение. Покрай кражбата на картините беше пропуснал панаира в Лондон, така че не беше виждал Ема. Още се разсмиваше, когато се сещаше за нея и доброто време, което бяха прекарали заедно. Засега си оставаше сам и нямаше нищо против.

Марк намина в същия ден, когато заличи портрета на Наташа, и Тео му каза какво е направил. Марк не каза нищо, докато Тео му обясняваше, че това е нещо като освобождаване. Отвори бутилка вино и двамата прекараха следобеда в пиене и разговори за странностите на жените в живота си. Марк изпитваше облекчение, че приятелят му се е освободил от обсесията си, макар че в момента и двамата бяха сами. Така Тео се чувстваше по-добре и можеше да се съсредоточи върху работата си. И беше много доволен, че вече не му се налага да работи в ресторанта.

— Ами онова момиче от галерията в Кан? Изглеждаше добре, макар че беше малко пряма — отбеляза Марк.

— Малко ли? — каза Тео, докато пиеше втората си чаша вино. — Тя не е за мен, а и аз не съм мъжът, от когото се нуждае.

— Май ще си останем художници ергени — скръбно рече Марк. Той току-що бе скъсал с поредната си приятелка, която му бе отмъкнала малкото пари, които имаше. Винаги го правеха. — Може би не можеш да имаш любовен живот, ако се отдадеш сериозно на работата си — замислено рече той и Тео се разсмя.

— Баща ми имаше четири основни любовници, две съпруги и осем деца. Ако питаш мен, можеш да имаш жена в живота си и изкуството. Само трябва да е подходящата.

— Точно там е проблемът. Адски трудно се намират — тъжно рече Марк.

Тео кимна в знак на съгласие и продължиха да пият, докато не свършиха виното. За първи път от седмици си позволяваше почивка и беше приятно да прекара известно време с приятеля си. Късно следобед си признаха, че са пияни, и решиха да отскочат до Антиб и да поплуват, вместо да работят. Отидоха с автобуса. Когато дойде време да си тръгнат от плажа, Марк вече беше свалил едно момиче и го отведе със себе си. Тео се прибра сам. Помисли си за Наташа, пожела й всичко най-добро и си легна, замаян от виното. Радваше се, че от доста време не я сънуваше. И се надяваше да не я сънува и в бъдеще. Трябваше да се освободи от Наташа, да я остави да се изгуби в мъглите на спомена, където й беше мястото.

След връщането на картините Атена и Стив веднага поеха друг случай — взлом в Сен Жан Кап-Фера, където всички прислужници бяха вързани и държани като заложници, докато семейството го нямаше. Не беше пострадал никой, но крадците бяха задигнали бижута за десет милиона долара и един милион в брой. Атена беше сигурна, че става въпрос за вътрешна работа и се оказа права. Разрешиха бързо случая, икономът и готвачът бяха арестувани и обвинени в престъплението. Това беше поредната резка на колана на Атена в дългата й история от успешни арести.

Междувременно от връщането на картините бяха изминали три седмици и един следобед тя каза на Стив, че отива в Сен Пол дьо Ванс да види Тео. Искаше да поговори още веднъж с него, но не бе имала възможност покрай обира в Кап-Фера.

— Без мен ли отиваш? — Тя кимна и той се разсмя. — Знам какво си намислила. Малко забавление с местен художник, а?

— Не бъди такъв идиот. По работа е.

— Тези ги приказвай на някой друг. — Познаваше я добре.

— И какво си мислиш, че ще направя? Ще го изнасиля под дулото на пистолета ли? — Тя се ухили и той се разсмя.

— Като едното нищо. Не оставяй следи.

— Отвратителен си.

— Казано от теб звучи като комплимент — подразни я Стив.

Атена замина за Сен Пол дьо Ванс, а Стив прекара следобеда зад бюрото си в писане. Имаха да наваксват с цяла планина бумащина. Атена се беше обадила на Тео и бе го попитала дали може да намине.

Той се зарадва да я види, когато се появи в дома му — със семпла бяла пола и блуза. Беше дошла по работа, искаше да приключи случая. Имаше някои неща, които той не знаеше, и тя държеше да му ги каже. Вече нямаше значение, но Атена реши, че трябва да бъде напълно честна с него.

Тео й предложи чаша вино, но тя отказа. Противно на мнението на Стив, не беше дошла да го сваля, макар че не би имала нищо против, ако той го направи. И Атена имаше усещането — а тя се доверяваше на интуицията си, — че той все още е влюбен в Наташа. Портретът й го издаваше.

Седнаха в кухнята на чаша кафе и тя го погледна сериозно.

— Вече няма никакво значение, но искам да знаеш, че имахме информатор. — Той остана изненадан от думите й. — Отидох да се видя с приятелката на Станислас Наташа, под предлог, че търся него. Исках да разбера дали не знае нещо. Имах усещането, че знае. Поговорихме известно време, тя изглеждаше доста напрегната. Оказа се, че едва не били нападнати от пирати край Хърватия. Станислас наредил на хората си да извадят оръжията. Имат автомати „Калашников“ на яхтата и екипажът знае как да ги използва. Когато си тръгнах, тя ме последва надолу. Не взехме асансьора и после се сетих, че в него има камери и тя не е искала някой да види какво е направила. Докато слизахме по стълбите, тя ми прошепна, че картините са в оръжейната и ги е видяла. Това беше всичко. Направих какво ли не да получа заповед за обиск на яхтата, но началниците ми казаха, че не разполагам с достатъчно доказателства. Отказах да посоча източника си, страхувах се, че Станислас ще й отмъсти, ако разбере. Нямам доверие на този тип и ако беше влязъл в затвора заради нея, един Бог знае какво би могъл да й стори. Не бях склонна да излагам живота й на риск. Правила съм тази грешка с други информатори, когато бях млада и зелена. Резултатът не беше добър. Затова винаги защитавам източниците си.

— Видяла ги е? — промълви Тео.

— Ако са били в оръжейната, която е заключена, може би тя е била наоколо, когато са вадели оръжията, за да се защитят от пиратите. Както и да е, не получих заповед за обиск и ми казаха да забравя. А после картините бяха върнати по най-мистериозен начин. Не знам дали той е разбрал, че тя ми е казала, дали някой я е видял, или той е заподозрял, че се е разприказвала пред мен. Ако е научил, че е видяла картините, това може да го е накарало да ги върне. Никога няма да разберем и не можем да му припишем обира. Както и да е, картините отново са у вас, вероятно заради онова, което тя ми каза. Не съм сигурна, но реших, че трябва да знаете за смелостта й. Много храбро от нейна страна. Подобна постъпка би могла да изложи живота й на риск.

— Тя добре ли е? — разтревожено попита Тео. — Някой виждал ли я е оттогава?

Ами ако Владимир я беше убил? Или я държеше затворена на яхтата и я измъчваше? Въображението му направо полудя след разказа на Атена.

— Не знам много. Яхтата не е тук, носят се слухове, че е отплавал за Гърция до края на лятото. Мога да проверя, ако искате, но не мисля, че има значение. Партньорът ми изпил няколко питиета с моряци от „Принцеса Марина“ преди да отплават и те споделили, че трябвало да си остане тайна, но Станислас я изхвърлил веднага, след като сте получили картините обратно. В същия ден, ако трябва да сме точни. Картините са били при вас някъде между два и четири сутринта, а той привечер я зарязал на кея. Трябвало да я заведе на вечеря, но просто й казал, че всичко е приключило и я пратил в Париж да си събира нещата. Ако я е подозирал, е извадила късмет, че се е отървала само с това. Яхтата отплавала няколко дни по-късно, така че той не е с нея. Не знам къде е тя сега, нито къде би могла да отиде. Може да се е върнала в Русия.

— Не ми се вярва — замислено рече Тео. Помнеше какво му бе казала Наташа за живота си там, когато бяха обядвали заедно. Знаеше адреса на апартамента в Париж, но нямаше телефонния й номер. Тя така и не му го даде и не беше го търсила. — Наистина ли мислите, че я е изоставил?

— Така казват. Моряците били много изненадани. Двамата били заедно от осем години и всички смятат, че е свястна жена. Казал й, че всичко приключва, оставил я на кея, качил се обратно на катера и се върнал на яхтата, без да поглежда назад. Тези типове са безчувствени и жестоки.

— Благодаря, че ми казахте.

— Може би е научил и това го е уплашило. Едва ли изгаря от желание да влезе в затвора. И ако си е помислил, че тя ми е казала нещо, е разбрал, че вече не може да й има доверие. Момичета като нея виждат много от нещата, които се случват около подобни типове. Той не може да си позволи жена, която говори пред полицията.

След малко Атена стана, пожела му късмет и си тръгна. По пътя към дома се отби в службата, Стив беше още там. Изненада се като я видя.

— Много бързо. Нямаше ли игри и закачки? — Беше предположил, че ще се забави, ако Тео тръгне да я сваля или тя предприеме нещо.

— Нямаше игри и закачки. Жертвах се заради една млада любов.

Това беше причината да се види с Тео. Ако подозренията й бяха верни и наистина беше влюбен в Наташа, момчето имаше право да знае какво е направила тя за него и каква цена вероятно е платила. Атена му беше казала всичко, което знаеше. Останалото зависеше от него.

Вечерта Тео дълго мисли за Наташа, питаше се какво да прави с онова, което беше научил — че тя е издала Владимир, че вече не е на яхтата, а вероятно в Париж, че Владимир е сложил край на връзката им. Надяваше се тя да е добре.

Не мигна цяла нощ, чудеше се дали да не замине за Париж и да се опита да я намери. Но ако тя искаше да се свърже с него, щеше да му се обади, а не беше го направила. А може би се притесняваше, или нямаше възможност. На сутринта, когато майка му се обади, почти беше решил да замине за Париж. Мейлис беше се подхлъзнала на последното стъпало в студиото и си бе навехнала глезена. Обаждаше му се от спешното и го молеше да я замести за една седмица. Съжаляваше и се извиняваше, но кракът я болял и не можела да се оправи сама. Докторът й дал патерици.

— Разбира се, майко. — Можеше да отложи пътуването до Париж за една седмица, а и беше свикнал с ресторанта след дългия й престой в Италия с Габриел. — Имаш ли нужда от нещо?

— Не, Габриел е с мен.

И Тео взе решение. Веднага щом майка му се върнеше в ресторанта, щеше да отлети за Париж, да намери Наташа и да й благодари. Не хранеше илюзии, че помежду им може да започне нещо, дори двамата с Владимир да бяха разделени. Даваше си сметка, че тя не е свикнала да общува с „обикновени“ хора. С Владимир или с друг като него, Наташа живееше в свят за избраници и Тео беше сигурна, че тя ще си намери някой друг, или може би вече си е намерила. Надяваше се новият да е по-мил и не толкова опасен като Владимир. Надяваше се заради нея. И искаше само да й благодари, че е имала смелостта да проговори пред полицията. Това бе най-щедрото и храбро нещо, което някой бе правил за него. Нямаше начин да се разбере дали нейната информация е принудила Владимир да върне картините, но Тео искаше да й благодари. Дължеше й поне това.