Даниел Стийл
Любовницата (8)

8

На сутринта Тео и Инес не споменаха повече Наташа, бяха изчерпали темата. Закусиха кафе с мляко и кроасани в едно близко кафе. Трябваше да отиде в галерията за срещата с Жан Паские, за да обсъдят как е минало откриването, какви са отзивите и продажбите, а след това щеше да й се обади да се видят. Беше продал шест картини, което според Жан беше страхотно начало. Във „Фигаро“ бяха публикували много добър отзив за изложбата, който напомни на Тео какво искаше да каже на Жан, тъй като критикът беше особено впечатлен от портрета на Наташа.

— Между другото, изваждам портрета от изложбата — тихо рече той. — Изобщо не трябваше да го включвам без разрешението й.

— Тя беше тук снощи — каза Жан. — Видях я. Уловил си я съвършено. Защо изглеждаше толкова разстроена?

— Мисля, че беше изненадана. Почувствах се зле, че не съм й казал за картината.

— Ти си художник. Можеш да рисуваш когото и каквото си поискаш. — Тео не му каза, че Наташа бе предложила да купи портрета. Не искаше да попада у нея, а подозираше, че галеристът би го продал. В края на краищата това беше бизнес. Но и двамата бяха на мнение, че като за първа изложба всичко беше минало отлично.

— Ще взема портрета сега и утре ще го върна в ателието — каза Тео, като се мъчеше да говори небрежно.

— Мога да ти го пратя, ако предпочиташ — предложи Жан, но Тео поклати глава.

— Аз ще го взема. Не искам да се изгуби някъде. — Обяснението беше логично, художниците бяха прословути параноици относно творбите си.

Разговаряха за изложбата около час, Тео му благодари за чудесната организация и възможността за първата му изложба в галерия. Накрая си тръгна с портрета на Наташа, отиде до булевард „Сен Жермен“ и спря такси. Даде на шофьора адреса на авеню „Монтен“, който беше запомнил. Знаеше, че не може просто да звънне неканен на вратата й, но сградата със сигурност имаше портиер и се надяваше, че ще може да й се обади и да й даде картината. Запита се дали Владимир ще е там.

Сградата се оказа толкова луксозна, колкото можеше да се очаква в този район и особено на тази улица — малка, с по един апартамент на всеки етаж. Общо етажите бяха шест. Долу освен портиер имаше и охрана, както и домофон за всеки апартамент. Тео натисна копчето с надпис „ВС“ и му отговориха на руски. Той попита за Наташа и не след дълго чу гласа й.

— Здравейте, Тео е. Дойдох да ви оставя нещо.

Тя дълго се колеба. После отново чу гласа й.

— Можете да се качите. На четвъртия етаж.

Той мина през стъклената врата и се качи в асансьора с огледала. Когато слезе, тя го чакаше на прага, облечена в джинси и черен пуловер. Дългата й руса коса се спускаше почти до кръста. Той й подаде опакованата картина и тя го погледна изненадано.

— Искам да ви я дам. Смятах да я задържа, защото всички казват, че е най-добрата ми работа, но тя ви принадлежи.

— Нима купувачът е размислил? — Тя изглеждаше объркана и Тео поклати глава.

— Нямаше никакъв купувач. Искам да е ваша. Разбрах го, когато ви видях снощи, но не исках да го казвам в присъствието на всички останали.

— Искам да я купя — каза тя, докато двамата продължаваха да стоят на площадката с картината между тях. Тео отново поклати глава.

— Подарък е. Няма цена и не е за продан. Ваша е.

— Не мога да я приема просто така. — Наташа беше смутена, но доволна и трогната. Тео не знаеше на колко години е, но тя приличаше на момиче, особено с тези дрехи.

— Защо не? — Той й се усмихна. — Взех лицето ви, за да го нарисувам, сега вие можете да вземете резултата.

— Портретът е чудесен. Искате ли да ми помогнете да избера къде да го сложа? — предпазливо попита тя и той кимна. Наташа отстъпи, за да му направи място, и той внесе картината. Беше избрал стара, доста тежка рамка.

Последва я в апартамента и веднага забеляза старите решетки, паркета, картините в антрето. Влязоха в помещение, което приличаше на салон във Версай, но не беше претрупан, с деликатна коприна и дамаски. После обиколиха малката дневна и трапезарията, след което тя го заведе горе до спалнята, тъй като мислеше да окачи картината там. Над камината имаше портрет на малко момиче от седемнайсети век и идеята хрумна едновременно и на двамата. Портретът щеше да стои идеално там. Тео внимателно свали старата картина и окачи своята на същото място. Получи се съвършено. Двамата се загледаха усмихнати в портрета.

— Много ми харесва, а на вас? — Тя плесна с ръце като малко дете и той се разсмя.

— Да, и на мен — отвърна усмихнато той, доволен, че й е подарил картината. И онова, което й беше казал, бе истина. Портретът й принадлежеше. Тео искаше картината да остане у нея.

Решиха, че би било добре да сложат другата картина на отсрещната стена в спалнята и той я помоли за чук и пирон. Когато всичко беше готово, тя го погледна въпросително.

— Защо не ми казахте, че сте син на Лоренцо Лука? Особено когато Владимир купи картината? — Едва не каза „ние“, но си даваше сметка, че картината не е нейна. Беше на Владимир, той я беше купил, и за разлика от портрета на Тео, не беше подарък. Наташа не беше собственик на картините, които той купуваше.

— Реших, че няма значение. Какво би променило това? Обикновено не казвам чий син съм. Разсейващо е. Не искам да продавам с името му.

— Не е и нужно — меко рече тя. — Вашите работи са много добри. Опитвам се да изучавам сама история на изкуството. Иска ми се някой ден да запиша курс в Сорбоната, но не се застояваме дълго на едно място, а той не иска — обясни тя. — Може би сега, след като взехме апартамента, ще мога да посещавам лекции или да наема частен учител.

— Вие сте доста компетентна. — Беше го разбрал от разговора им на яхтата. — Сигурно знаете повече от някои от професорите, чиито лекции ще посещавате — добави той и тя остана поласкана. Беше научила много от интернет и от прочетеното в книги и списания.

Отново се загледаха в портрета. Бяха намерили идеалното място и двамата изглеждаха доволни. Тео се опитваше да не мисли, че се намират в спалнята, която тя делеше с Владимир, и леглото е само на една стъпка от тях. От мисълта направо го побиваха тръпки.

— Заета ли сте? Какво ще кажете да обядваме заедно? — Идеята му хрумна на момента, не помисли за Владимир и не попита. Наташа изглеждаше свободна и сама. Тя се поколеба. Никога не беше излизала на обяд без Владимир. Никога не беше излизала с друг мъж през всички години, откакто бе с него, но нямаше причина да не го направи. Поканата не беше неприлична и идеята й се стори забавна. Да обядва с него бе толкова извън обичайната й вселена и ежедневие. Знаеше, че на Владимир не би му харесало, но не беше необходимо да научава. Изглеждаше й неучтиво просто да приеме картината и да отпрати Тео. Струваше й се неправилно. Чувстваше се леко замаяна, докато отговаряше, след като бе преценила всичко наум.

— Да. Защо не? Обикновено не излизам на обяд. Но надолу по улицата има един малък ресторант. Понякога вечеряме там и обядваме в неделя.

Тео също знаеше ресторанта — „Авеню“, небрежно, дружелюбно, популярно заведение, пълно с модели, актьори, модни дизайнери, обикновени хора и понякога знаменитости. Имаше маси и на терасата, където Владимир можеше да пуши пурите си. Мястото беше модно парижко свърталище, само на няколко преки оттук.

— Ще си взема палтото — каза тя и се върна с огромно палто от руски самур, което Владимир й беше купил от „Диор“. Беше тъмнокафяво и контрастираше с русата й коса. Беше обула високи тъмнокафяви велурени ботуши, носеше кафява чанта „Бъркин“ и ръкавици „Ермес“ от кожа на алигатор. Той се усмихна, когато я видя.

— Сигурна ли сте, че няма да имате нищо против да ви видят с мен? — Тео беше небрежно облечен за срещата в галерията. Носеше джинси, дебел пуловер, анорак, който бе виждал и по-добри дни, и кафяви велурени боти. Поне беше прилично подстриган и изглеждаше спретнато. Наташа не знаеше как да се държи с него. Да обядва с млади мъже, които бяха почти на нейната възраст и с които можеше дори да се сприятели, бе нещо извън представите й, част от негласното споразумение с Владимир. Тя беше негова изцяло — тяло, ум и душа. Това не оставяше място за друг в живота й — той го искаше и тя го знаеше. Докато вървяха към ресторанта, тя си каза, че може един път да направи изключение и че то няма да навреди на никого. Нямаше екипаж на яхта, който да докладва, и Владимир нямаше да научи.

И двамата се чувстваха неловко. Той беше изключил телефона си, за да не ги безпокои никой, и я гледаше напрегнато, сякаш се опитваше да я разбере, да я погълне. Наташа имаше чувството, че той вече я познава. Размениха общи приказки, докато поръчваха — салата за нея и телешко за него. Храната беше добра и ресторантът бе пълен. Наташа се чувстваше неестествено. Живееше в сянката на Владимир, никога не разговаряше с приятелите му и те никога не я заговаряха. Руските бизнесмени, с които той се срещаше, говореха единствено помежду си. Дори когато водеха жени със себе си, никога не се обръщаха към тях. Единственото, което ги интересуваше, беше работата и сделките, които сключваха. Жените бяха за украса и за забавление по-късно. Владимир не правеше изключение. Тя бе свикнала с това.

Поговориха за най-общи неща още известно време, а Тео събираше смелост да бъде откровен с нея. Беше живял с мисълта за нея месеци наред в ателието си и имаше чувството, че отдавна я познава.

— Не знам как да го кажа — предпазливо започна той, — и знам, че не е моя работа, но след като ви нарисувах, имам чувството, че ви познавам, и всеки път, когато се срещаме, откривам във вас нещо познато, сякаш помежду ни има връзка. Мисля, че искам да ви разбера по-добре… Защо сте с него? Обичате ли го? Не може да е само заради парите. Дори не ви познавам, но не ми изглеждате такава. — Той й имаше доверие, въпреки че бяха непознати, в нея се долавяше някаква чистота. Тя просто не приличаше на момиче, което би се продало заради нещата, които ще получи. Скъпите дрехи и средата, в която живееше, сякаш не означаваха нищо за нея, не бяха достатъчни да я накарат да си продаде душата.

— Той ме спаси — просто рече тя, загледана в очите на Тео. Личеше си, че е напълно честна с него. — Щях да умра в Москва. Вече сигурно щях да съм мъртва, ако не беше ми помогнал. Умирах от глад, бях болна и премръзнала. — Тя се поколеба за момент преди да продължи, но също чувстваше тази странна връзка помежду им. — Израснах в държавен дом за сираци. Майка ми ме изоставила, когато съм била на две, и след още две години починала. Била проститутка. Нямах баща. Когато напуснах дома, започнах работа в една фабрика. Не изкарвах достатъчно пари за храна, топли дрехи или лекарства… Всеки месец в общежитието, където живеех, умираха жени, от болести или отчаяние… Владимир ме видя и се опита да ме откъсне от всичко това, а аз не му позволих. Поне в началото. Отблъсквах го цяла година, а после се разболях от пневмония и вече не можех да се справям сама. Бях много болна. Той ме взе в апартамента си и се грижи за мен, а когато оздравях, не исках да се връщам назад… не можех… той беше толкова добър с мен… Не исках да си тръгвам… той се грижеше за мен, а и къде щях да отида, ако го напусна? Той е мил и се грижи за мен, а аз се грижа за него. Нямам какво друго да му дам освен себе си. Благодарна съм за онова, което направи за мен тогава и което прави сега… Това е специален живот — тихо рече тя, като много добре си даваше сметка, че думите й могат да го шокират. Имаше чувство, че дължи обяснение на Тео. Знаеше, че хора като него нямаха представа за каква бедност и трудности ставаше дума, колко безнадежден може да изглежда животът, без изход. — Владимир ме разбираше. Той също е бил много беден. Още го преследват кошмари. И двамата ни преследват. Никога не можеш да се върнеш към онова. Не ме е грижа за нещата, които ми дава той, макар да са хубави. Важното е, че се грижи за мен и ме защитава.

— От какво? — попита Тео, който се взираше така в очите й, сякаш достигаше до сърцето й.

— От живота. Понякога от опасни хора, които искат да наранят него или мен. — Помисли си за миналото лято в Сардиния.

— Сигурен съм, че и той може да бъде опасен. — Владимир имаше вид на такъв човек, а Наташа му се струваше толкова невинна, че Тео се запита дали тя изобщо си дава сметка за това. Но тя не беше толкова наивна, колкото изглеждаше. Беше виждала и се бе досещала за много неща през последните седем години, макар че никога нямаше да го признае пред непознат — от вярност към Владимир.

— Възможно е — честно каза тя. — Но не и за мен. Никога не би позволил на никого да ме нарани. Уважавам онова, което е изградил от нищото. Възхищавам му се за това. Той е гений в бизнеса.

— Баща ми също е бил като художник — каза Тео.

— Гениите винаги са трудни хора. Не ви ли липсва свободата, или сте по-свободна, отколкото си мисля? Правите ли онова, което поискате?

Тя се разсмя на въпроса му. Той изпитваше любопитство към живота й, дали е такъв, какъвто изглежда, или може би съвсем друг.

— И какво щях да правя със свободата си? Да ходя на училище? Да имам приятели? Бих се радвала. Но кой щеше да ме закриля, ако не беше Владимир?

— Може би тогава нямаше да имате нужда от закрила — меко рече той.

— Всички се нуждаем от нея — тихо отвърна тя.

— Дори Владимир. Животът е опасен. Да си беден е опасно. От бедност се умира. Аз едва не умрях. Той също е щял да умре като куче на улицата, когато е бил на четиринайсет. Всички имаме нужда някой да бди над нас.

Тео вече разбираше защо тя е с него — беше дошла от толкова сурово, голо, опасно място, че оцеляването беше най-важното нещо за нея, а не кожите, бижутата и скъпите дрехи, които носеше, нито яхтите, които бяха важни за него, а не за нея. Тя беше съсредоточена върху оцеляването. Не можеше да си представи да живее в един безопасен свят, в който не е изложена ежедневно на риск, както е била като младо момиче. Владимир я беше преместил от онзи свят в своя. Това бе единственото, което тя знаеше. И дори сега си спомняше съвсем ясно опасностите. Живот като този на Тео като дете беше напълно непознат за нея. Или като живота на другите хора, в който рисковете са малко, ако изобщо ги има, в който се срещаш с хора, имаш приятели, влюбваш се, поддържаш връзки, ходиш на работа или на училище. Той усещаше, че идеята й харесва, но й е прекалено непозната. Тя познаваше единствено света на бодигардове и яхти, с мъж до нея, който в нейните очи е спасител и закрилник, независимо колко опасен може да бъде за другите. За нея най-важна бе безопасността от демоните и истинските опасности на миналото.

— Русия е сурово място — тихо рече тя. — Или беше. Мисля, че все още е за повечето хора. Силните като Владимир оцеляват и се издигат, и той ме измъкна със себе си. Другите не успяват и много от тях умират. Можеше да съм една от тях.

— Отказала сте се от свободата си за всичко това — каза Тео, все още шокиран и тъжен. Изглеждаше толкова крехка, но той подозираше, че е по-силна, отколкото самата тя смята. Но невинността й бе истинска.

Тя кимна, но като че ли нямаше нищо против да жертва свободата си заради Владимир.

— Това е цената, която платих за спокоен живот. Всички се отказваме от нещо.

— Така и не ми отговорихте дали го обичате. — Осъзнаваше, че няма право да я пита, но искаше да знае. Въпросът го измъчваше месеци наред, а може би нямаше да има шанс да я попита отново. Съмняваше се, че би могъл да я види пак.

— Мисля, че да. Той е много добър към мен по своя си начин. Владимир не е мекушав човек. Не иска деца. Аз също не искам. Светът е плашещо място за едно дете. Ами ако всичко около него тръгне към лошо? Не бих могла да го причиня на някого, не искам детето ми да има живота, който аз имах.

На Тео му беше трудно да я разбере. Родителите му го обожаваха и трепереха над него, целият му живот беше комфортен и безопасен. Никога не беше се излагал на какъвто и да било риск. Как би могъл да съди живот като нейния? Знаеше, че не може и не иска да го прави и бе готов да й прости всичко, защото е трябвало да оцелее. А и какво би направил той на нейното място, какво би се съгласил да продаде, за да оцелее? Тя бе познавала опасността от деня, в който се бе родила. Подозираше, че и сега е изложена на риск, но Наташа като че ли не го виждаше и вярваше, че е в безопасност с него. Не можеше да го определи, беше просто усещане, шесто чувство, като имаше предвид кой е Владимир.

— И какво ще стане, ако всичко свърши? — попита той. Това бяха въпроси, които си задаваше от месеци, и сега беше единственият му шанс да ги зададе и да я опознае по-добре, само един следобед. Храната им бавно изстиваше, но разговорът беше по-важен и за двамата. Тя също бе мислила за него, мъжете като Тео бяха загадка за нея — на нейната възраст, с пълноценен, нормален живот. Никога не бе срещала мъже като него и никога нямаше да срещне. Владимир се беше погрижил за това и Наташа бе напълно отдадена на собствената си изолация.

— Не зная — честно рече тя. — Не мисля, че ще свърши. Той има нужда от мен. Но един ден може да се появи някоя по-млада или по-вълнуваща. Той е щедър мъж. Ако аз го предам, никога няма да ми прости. Ако не го направя, мисля, че ще се погрижи за мен. А ако не го направи, ще се оправя по някакъв начин. Не бих се върнала в Русия. Не бих могла да оцелея там дори сега без него. Прекалено тежко е.

Тео знаеше, че има и друго решение, но го премълча. Както беше казала майка му, повечето жени като нея си намират друг мъж като Владимир, ако ги изоставят. Любовниците на богатите и влиятелни руснаци сякаш винаги си намираха друг — може би не толкова важен като предишния, макар че понякога късметът им се усмихваше. Начинът им на живот ги правеше неподходящи за обикновените мъже. Те не можеха, а повечето и не искаха да се нагодят към реалния живот, след като са съществували в недостъпния свят на мъже като Владимир. Тео не беше сигурен за Наташа и какво би направила тя. Изглеждаше му различна, но може би не беше, може би бе пристрастена към всички удобства, с които се ползваше всеки ден в света на Владимир. Как би могъл да изоставиш подобен живот заради истинския? Малко жени биха го направили, повечето не биха поискали и да чуят за подобно нещо. В известен смисъл Владимир я беше съсипал за всички други, освен за някой като самия него. Тео изпита дълбоко съчувствие към нея, докогато приключваха обяда. Поръчаха кафе и решиха да си поделят десерта. Избраха шоколадова торта, която се оказа превъзходна.

Искаше да й зададе един последен въпрос, макар че и двамата знаеха отговора му.

— Ами ако вие го оставите? — Трудно беше да си го представи.

— Защо да го правя? Той е добър с мен, мил човек е. Мисля, че ме обича по свой начин.

— Но ако го направите по някаква причина?

Тя се замисли. Отговорът беше: „Ще ме убие“, но не искаше да го плаши.

— Никога не би ми простил. — И двамата бяха сигурни, че той може да е много опасен, но не го казаха.

— Когато ви срещнах за първи път, се запитах дали сте щастлива с него. Той е толкова по-стар от вас, толкова суров. Мъже като него не стават различни, когато се приберат у дома вечер.

— Така е — съгласи се тя. — Но аз съм достатъчно щастлива. Щях да съм по-нещастна без него.

Тео разбра, тя нямаше предвид начина на живот или привилегиите, които й осигуряваше той, а чувството за безопасност. Надяваше се да е права. Каквито и да бяха причините, на него му беше тъжно за нея. Смяташе, че е изпуснала много, независимо дали го съзнаваше, или не. Но тя като че ли не съжаляваше за изгубената си свобода.

Почувства я много близка, докато я изпращаше обратно до сградата на авеню „Монтен“. Беше станало още по-студено, във въздуха се носеха снежинки, които се задържаха на миглите й.

— Благодаря за картината. — Тя му се усмихна. — И за обяда.

Знаеше, че моментът е специален и за двамата. Помежду им имаше някаква връзка още от първата им среща. Сякаш се познаваха от години. Наташа не я разбираше, но изпитваше същото към него. Срещата беше случайна, но хубава. И тя изпитваше малко тъга при мисълта, че няма се видят отново. Не биха могли. На Владимир нямаше да му хареса, ако станат приятели. Подобно приятелство беше немислимо и Тео го знаеше.

— Благодаря, че обядвахте с мен и отговорихте на въпросите ми. Все си ги задавах, докато рисувах портрета. — Искаше да я попита още нещо, но не го направи. Тя беше интересна жена, едновременно мъдра и наивна, уплашена и храбра, и трогателно човечна. Той написа телефона си на едно листче и й го подаде. — Ако някога ви потрябвам или имате нужда от приятел, от помощ или просто да поговорите с някого, обадете ми се. На линия съм.

И тя знаеше, че ще бъде, усещаше го. Изглеждаше човек, на когото може да се довери и да разчита.

— Не се безпокойте за мен. — Отново му се усмихна. — В безопасност съм.

Наведе се и го целуна по бузата, а той я задържа за момент, като се надяваше да е права, да казва истината и наистина да е в безопасност. Но как би могла с човек като Владимир? Трудно му беше да го повярва.

Тя му махна, влезе в сградата, въведе кода на вътрешната врата и изчезна. Тео тръгна обратно към хотела, потънал в мисли. Знаеше, че няма да я види отново и времето, което бяха прекарали току-що заедно, е дар, който се дава веднъж в живота.

Наближаваше пет, когато стигна хотела. Бяха останали в ресторанта няколко часа, а след като я изпрати, беше вървял пеша, за да осмисли онова, което му бе казала. Когато влезе в стаята, Инес си събираше багажа и изглеждаше бясна, очите й пламтяха. Сети се, че не бе включил телефона си след обяда и е забравил обещанието си да й се обади по обед. Отново се почувства като пълен идиот, но след срещата с Наташа всичко друго бе излетяло от главата му.

— Къде беше? Или искаш да позная? И защо телефонът ти е изключен?

— Знам. Извинявай. Забравих да го включа след обяд. Обядвах с Жан и се заговорихме. Наистина съжалявам, изгубих представа за времето.

— Звънях му четири пъти, тръгнал си си по обед — разярено каза тя. — С рускинята от портрета ли беше?

Тео си помисли дали да не я излъже, но реши да не го прави. Нямаше смисъл.

— Занесох й го. Трябва да бъде неин.

— И преспа с нея, нали? — с треперещ глас попита тя, докато затваряше куфара.

— Не, обядвахме и разговаряхме. Тогава изключих телефона си и забравих, че ти бях обещал да ти се обадя. — Всъщност беше вързал тенекия на Инес, знаеше го. Чувстваше се като пълен негодник и не я винеше, че е ядосана.

— Ти си влюбен в нея, Тео. Видях как я гледаше снощи. И не ми пука на кого принадлежи тя или кой руски гангстер й плаща сметките. Влюбен си в нея, независимо какви са нейните чувства към теб. А ако питаш мен, тя също е влюбена в теб.

— Не е — измънка той. — Изглежда щастлива там, където е.

— Точно това имам предвид под драма. Нямам нужда от подобни неща в живота си. Имам дете, работа, опитвам се да се справям. Не ми трябва човек, който е влюбен в друга жена.

— Тя се е отказала от свободата си, за да бъде с него. За това разговаряхме.

Инес се вбеси още повече.

— Моля те, само не искай да я съжалявам. Тя прави точно това, което иска. Сърцето ми не се къса за нея. Жени като нея се интересуват единствено от парите. В това няма нищо благородно.

— Може би, но е по-сложно, отколкото си мислиш.

— Не ми пука. Животът на всеки е сложен. И не искам ти да усложняваш още повече моя, докато гониш някакви свои фантазии и рисуваш жена, която не можеш да имаш. Не искам да съм част от фантазиите ти. И ако тя се окаже нещо повече от въображение, нямам намерение да съм наблизо.

Тя свали куфара на пода. Тео изглеждаше разтревожен, но не и изненадан.

— Къде отиваш?

— При сестра си за няколко дни, после се прибирам.

— Ще те видя ли отново?

— Не знам. Ще ти кажа. Имам нужда от време да помисля. Бях те предупредила. Мисля, че си влюбен в това момиче. Не мога да се боря с илюзиите ти за нея, а и не искам. Животът ми е прекалено реален за подобни неща.

С тези думи тя отвори вратата и излезе. Тео не я спря. Знаеше, че няма право да я спира. Беше права. Отново усещаше, че Наташа го е обсебила напълно. Правеше го всеки път и той не искаше да съсипва живота на Инес, нито своя. Този път трябваше да запази разсъдъка си и да не позволи Наташа да завладее живота му. Имаше много неща, за които да помисли.

След като Инес си отиде, той реши да се разходи по Сен Жермен. Беше студено, валеше сняг. Можеше да мисли единствено за Наташа и за онова, което му беше разказала — за връзката си с Владимир, за миналото си. Сега я разбираше по-добре. В един ден беше изгубил две жени, Наташа и Инес, а всъщност не бе имал нито едната, нито другата.

 

 

Легнала, Наташа се взираше в портрета и мислеше за художника, който го бе нарисувал. Питаше се какво ли ще каже Владимир, когато го види. Щеше да го забележи в мига, в който влезе в спалнята. Нямаше намерение да го пази в тайна от него. Беше прекалено красив, за да го крие. Нямаше да му каже само за обяда. Не беше необходимо да знае. Беше прибрала листчето с телефона на Тео в портмонето си. Не си представяше, че някога може да му се обади, но беше добре да го има. Той беше единственият й приятел.