Даниел Стийл
Любовницата (4)

4

Владимир кацна на яхтата три дни след като Тео беше доставил картината. Поиска да я види почти веднага след като стъпи на борда и изпрати един от охранителите са я донесе от офиса му. Той разви внимателно опаковката и бавно я отстрани. Не попита кой я е доставил, беше маловажно, дори не му хрумна да се поинтересува, така че не се налагаше Наташа да дава обяснения. Тя никога не посрещаше гости на яхтата, затова прекараното с Тео време беше необичайно, но нищо нередно не беше се случило. Просто мигове „нормален“ живот, какъвто отдавна не беше имала и вероятно нямаше да има, защото се отказа от него преди много време. Забавно беше да вкуси за кратко от него, да поговори с човек на нейната възраст, който не искаше нищо от нея. Контакти с хора извън света на Владимир се случваха много рядко. Вместо приятели имаше Владимир. Не съжаляваше за нищо. Беше приятно да поговори с Тео за изкуство и за нещата от живота, да му покаже яхтата — сякаш бяха деца, които разглеждаха домовете си, макар да знаеше, че на Владимир не би му харесало. Той не виждаше причина тя да говори с друг освен него. Замисли се къде и как ли живееше Тео — вероятно в малък апартамент или стая, с неговата работа в ресторанта. Тя не познаваше хора като него. Тео всъщност беше първият мъж, с когото беше говорила насаме от години. Владимир винаги беше наоколо и я наблюдаваше отблизо. С него водеха разговори само когато той беше в настроение и на теми, които той избираше. Разговорът й с Тео беше някак открит и непринуден, въпреки че не знаеше нищо за него.

Картината беше още по-красива, отколкото Владимир и Наташа си спомняха, и той беше доволен от покупката. Знаеше, че творбите на Лоренцо Лука са изключителна рядкост. Наташа не се учудваше. Той можеше да убеди всеки във всичко, ако искаше нещо. Никога не се отказваше, докато не се сдобиеше с желаното, а сега го имаше. По същия упорит начин беше преследвал и нея и накрая я спечели. Това беше неговият начин.

Вечеряха на палубата и му личеше, че е доволен от пътуването си. Беше в добро настроение. Двамата избраха място за картината в тяхната спалня и преместиха един Пикасо в коридора, след което се върнаха на палубата. Тази нощ щяха да отплават с яхтата. Капитанът получи нареждания да поеме към Сен Тропе.

— Можеш да излезеш на пазар през деня. Мисля да отидем в Сардиния след това, отдавна не сме ходили. В края на седмицата започва да духа мистралът. Може да го изпреварим, преди да е достигнал до онези места.

Веднага след Порто Черво имаше място, където Владимир обичаше да хвърлят котва. Размерите на яхтата не позволяваха да влязат в пристанището — така беше навсякъде. Освен това знаеше, че Наташа обича да се отбиват в Портофино. За двамата това бяха познати места. Понякога отиваха до Хърватска, Турция и Гърция, в Капри също. Венеция беше едно от любимите им места, с достатъчно голямо пристанище, за да пуснат безпроблемно котва, със страхотна гледка към църквите и площада. Тя нямаше търпение да отиде в Сен Тропе и Сардиния и с готовност щеше да изтърпи по-бурните води по пътя към острова. Наташа имаше опит в плаванията и неведнъж беше преживявала бури. Никога не страдаше от морска болест и беше по-стабилна на палубата от мнозина моряци.

Отплаваха към два часа призори, когато с Владимир вече спяха, след като се бяха любили. Когато се събудиха на сутринта, яхтата беше пуснала котва край пристанището на Сен Тропе. След закуска тя излезе по магазините с двама матроси, които да й помагат с носенето на покупките, а после се срещнаха с Владимир в любимия й „Клуб 55“. Купи си няколко бански костюма от „Ерес“ и бяла лятна чанта от „Ерме“. Доставяше й удоволствие да обикаля магазините и да разглежда, без да бърза.

По улиците имаше много хора. Беше уикенд и макар че беше началото на юни, сезонът вече беше започнал. През юли и август тълпите ставаха непоносими, но сега разходката все още беше приятна. След обяда с Владимир се разходиха из града, а после преместиха яхтата навътре в морето, за да могат да плуват. Потеглиха на зазоряване. Сутринта щяха да се отбият в Портофино за още малко пазаруване, след което да се отправят на юг към Корсика, а след това към Сардиния. Маршрутът им беше добре познат.

Наташа се излегна на палубата след плуването. Яхтата набираше скорост и докато гледаше дирята й в морето и заспалия на слънцето Владимир, тя благодари на Господ за живота си. Живееше сякаш в сапунен мехур, сама с него и по неговите правила, но той я караше да се чувства в безопасност. Знаеше за рисковете, свързани с работата му — неслучайно имаха толкова охрана, но той я държеше настрана от подобни грижи. Наташа беше като невинно дете в сянката му. В нея нямаше нищо престорено, нищо манипулативно. Тя просто съществуваше като ярко цвете, за да създава добро настроение на Владимир, когато той имаше желание да разговаря с нея, да я люби или да се перчи с красотата й.

Липсваше й само възможността да се образова повече. С удоволствие би посещавала университет или курсове по история на изкуството в някой музей, ала с начина им на живот това беше невъзможно. Владимир непрекъснато пътуваше, понякога я взимаше със себе си според прищевките си. Често заминаваха за някоя от къщите му или на яхтата. И винаги възразяваше при споменаването за курсове, казваше й, че за него тя вече знае всичко необходимо. Не виждаше смисъл тя да се образова допълнително, според него четенето на книги и търсенето на информация в интернет бяха достатъчни. Самият той нямаше университетска диплома и почти не беше ходил на училище. Образованието за него беше нещо излишно, особено пък що се отнасяше до нея. Работата й беше да го забавлява, в което тя така или иначе вече беше постигнала съвършенство. Гейша, но без ограниченията на старомодните традиции. По някакъв свой начин тя се гордееше, че след толкова време продължава да го прави щастлив, да предизвиква интереса му и да го задоволява. Владимир пък смяташе, че единственото й задължение е да му доставя удоволствие. А за това не й беше нужна диплома.

Приятно беше да вечерят на лекия бриз, докато двете стюардеси и главният стюард им сервираха храната. Изненадващо той я попита:

— Защо си развела куриера на картината из яхтата? — Изгледа я втренчено с пронизващ поглед и сърцето й пропусна един удар. Изведнъж се почувства виновна, въпреки че не беше сторила нищо нередно. Компанията на Тео й беше доставила истинско удоволствие. Запита се дали знае и за това, както и че му беше предложила шампанско. Нищо не можеше да се скрие от Владимир. Когато му отговори, красивото й лице беше олицетворение на невинността.

— Не беше куриер. Управителят на онзи ресторант я достави. Остана поразен от яхтата, затова му я показах, преди да си тръгне.

— Да не би да се страхуваше да ми кажеш? — Очите му я пронизваха, но тя не трепна, въпреки че сърцето й заби учестено. Той беше постигнал целта си. Беше в течение на всичко, което тя прави, на всичко, което се случва. Упражняваше пълен контрол.

— Не, разбира се. Не го сметнах за важно. Просто показах любезност. Мисля, че той се надяваше да види теб. — Наташа винаги знаеше какво да каже, за да го накара да свали гарда. По всичко изглеждаше, че темата не я вълнува.

— Ако е искал да разгледа яхтата, е трябвало да прехвърлиш на домакина тази задача — търпеливо я поправи Владимир.

— Мисля, че беше слязъл на сушата. Нямаше какво да правя и се вълнувах заради картината. — Тя му се усмихна, а той се наведе и я целуна силно по устните. Повече нищо не спомена за това — беше казал каквото беше необходимо, а с целувката й напомни, че я притежава. Наташа разбра предупреждението. Винаги се съобразяваше с правилата му и живееше според тях. Двата часа с Тео бяха мимолетно залитане, което тя нямаше да си позволи повторно. Не би си позволила да ядоса Владимир.

 

 

Тео работеше по портрета на Наташа от дни, като прекъсваше за кратко само за да хапне и да поспи. Беше обсебен и нямаше да се успокои, преди да я види отново на платното, което се оказа по-трудно, отколкото мислеше. В нея имаше нещо неуловимо, което му се изплъзваше, и накрая осъзна, че трудността идва от очите й. Познаваше я толкова бегло, а тя беше успяла да стигне до сърцето му. Нямаше човек, на когото да се осмели да го признае. Боеше се, че ще го сметната за луд, допуснал да бъде обсебен от любовницата на друг мъж. Нещо по-лошо — от любовницата на Владимир Станислас. Не можеше да се сравнява с него, а и Наташа едва ли би го допуснала. Тя изглеждаше доволна от положението си.

Седеше в кухнята, потънал в мисли за картината, и дъвчеше стар сандвич — първата му храна от два дни. Имаше вид на луд — с набола брада, разрошена коса и отнесен поглед. Дори не чу кога Марк е влязъл. Бяха посещавали заедно Училището по изящни изкуства и се познаваха от деца. Марк беше скулптор и наскоро беше се върнал от Италия — беше отишъл там, за да поработи в мраморна кариера, за да опознае по-добре камъка. Имаше талант, но едва свързваше двата края. Когато останеше без никакви пари, се хващаше с надгробни камъни в една фирма.

— Мили боже, какво е станало с теб? Имаш вид на корабокрушенец. Да не си болен?

Марк имаше огненочервена коса и лунички по цялото лице. Беше висок и слаб, приличаше на шестнайсетгодишен, въпреки че беше на трийсет и една — с година по-голям от Тео. Имаше фатална слабост към безпомощни жени и все им даваше последните си пари, затова и често оставаше без пари, макар да не му пукаше.

— Да, или съм болен — отговори Тео, — или може би съм си изгубил ума.

Марк седна на стола до кухненската маса срещу него, отхапа от другата половина на сандвича и се намръщи.

— Къде го намери това? От някои археологически разкопки? Вероятно датира от времето на Тутанкамон. Няма ли нищо свястно за ядене тук?

Тео поклати глава и се ухили.

— Не съм си помислил за ядене.

— Нищо чудно, че си превъртял. Да не си свършил парите? Да ти дам назаем? — Въпреки че от всички той имаше най-голяма нужда от пари, Марк беше единственият му приятел, който никога не вземаше пари назаем от него. Изкарваше колкото да свърже двата края, но приятелството им се основаваше на детската дружба, а не на това кой беше Тео. — Върху какво работиш, че си се докарал до този вид?

— Върху портрета на една жена. Не мога да си я избия от ума.

— Нова любов? — Марк изглеждаше заинтригуван. — Какво стана с Клои?

— Скъсахме. Разбирането й за любовта се свежда до мъж, който да й плаща сметките. За мен това е депресиращо. Иска да използва тялото си за разменна монета срещу покриването на наема.

Марк се замисли върху думите на Тео.

— Тялото й беше един път. Колко й е наемът?

— Остави… Трябва ми жена със сърце, а не одушевен калкулатор, с когото да правя секс. Не е забавна, освен това непрекъснато се оплаква. — Откакто беше затворил вратата й, не беше почувствал дори за миг липсата й.

— Е, коя е новата гореща мацка?

— Няма такава. Тя е жена от фантазиите ми, която ме тегли през ада.

— Нищо чудно, че не приличаш на човек. Плод на въображението ти?

— Нещо подобно. Има я, но принадлежи на друг. Любовница е на един руснак, видях я в ресторанта на майка ми. Красиво момиче. Води живот на робиня с мъж, който е двойно по-стар от нея и я държи заключена на яхтата си.

— Богат руснак? — попита с любопитство Марк. Познаваше всички жени от местните барове. Жената от фантазиите на Тео изглеждаше много по-екзотична и недостъпна.

— Много богат руснак… Най-богатият или един от най-богатите. Вероятно притежава Русия. Яхтата му има екипаж от седемдесет и пет души.

Марк подсвирна изненадан.

— Спиш ли с нея? Мъж, който притежава Русия, може да те убие за нещо подобно.

Тео се засмя.

— Не се и съмнявам. Виждал съм я само два пъти и вероятно няма да я зърна никога повече. Знам само как се казва.

— Влюбен ли си в нея?

— Не знам какво точно изпитвам. Обсебен съм. Опитвам се да я нарисувам, но нещо все ми бяга.

— Защо изобщо се опитваш? Използвай въображението си.

— Вероятно никога повече няма да я видя, освен на портрета, който рисувам. Чувствам се длъжен да я нарисувам. Не мога да я изкарам от ума си.

— Тази работа хич не ми харесва. Тя също ли си е паднала по теб?

— Не, разбира се. Щастлива и доволна е със своя руснак. Че защо да не бъде? Между другото, тя също е рускиня.

— Прецакан си. По всичко личи, че нямаш никакъв шанс. Но пък винаги можеш да я отвлечеш или да се промъкнеш тайно на лодката. — И двамата се засмяха. — Какво у нея те побърка?

— Не знам. Може би това, че е недостижима. Тя е дяволски мила, но когато е с него, има вид на затворник. Той я притежава като предмет, с който се перчи.

— Изглежда ли нещастна с него?

— Не — отговори честно Тео. — Струва ми се лудост да мисля изобщо за нея.

— Сложна ситуация. Може ли да видя картината?

— Не прилича на нищо, очите не са както трябва. Работя върху тях от два дни.

Марк влезе в студиото, огледа се за картината и замръзна, втренчил поглед като омагьосан в платното на статива.

— Виждаш ли за какво ти говоря? — каза Тео зад гърба му и Марк се обърна рязко към него.

— Това е най-хубавата ти картина досега! Нещо в нея ми бърка в душата и стиска сърцето ми. Не съм виждал по-красива жена. — Портретът не беше довършен, но най-важните елементи бяха на мястото си. Жената от картината имаше душа и Марк го виждаше. — Сигурен ли си, че няма начин да се добереш до нея? Може пък и тя да е обсебена от теб.

— Едва ли… Не знае нищо за мен — кой съм, нито дори, че съм художник. Мисли, че съм главен сервитьор в ресторанта на майка ми или нещо като момче за поръчки. Доставих й една картина. Говорихме си два часа, обиколих яхтата им и си тръгнах.

— Някоя твоя картина ли? — полюбопитства Марк.

— Не, на баща ми. Майка ми я продаде на приятеля й. Аз само им я занесох. Него го нямаше и можахме да поговорим, докато ми показваше яхтата.

— Няма да питам за сумата, която сте получили. Не мога да повярвам, че майка ти е продала картина. Сигурно е платил цяло състояние.

— Така е — потвърди Тео.

— Е, няма значение дали ще я видиш отново някога. Трябва да довършиш платното, в него има нещо уникално. Наистина смятам, че това е най-добрата ти творба до момента. Не щади емоции, струва си.

— Благодаря ти.

— Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?

Тео поклати глава.

— Мисля да се връщам пред статива. Ти ме насърчи да не се отказвам.

След малко Марк си тръгна, а след половин час се върна с хляб и сирене, две праскови и една ябълка. Такъв приятел беше Марк. Двамата никога не спестяваха критиката си за онова, което не им харесваше в работата на другия. Бяха болезнено честни един с друг, затова похвалата, че картината е най-доброто, което Тео е рисувал досега, означаваше много. Той продължи да рисува портрета до сутринта. Заспа, когато слънцето започна да се издига на небосвода, легнал на пода на студиото, откъдето се любуваше на резултата от труда си. Усмихваше се. Най-после беше разгадал магията и Наташа също му се усмихваше. Точно това лъчезарно лице си спомняше кристално ясно, докато моторницата се отдалечаваше.

 

 

Мистралът, неумолимият северен средиземноморски вятър, който обикновено не стихваше поне три дни, удари „Принцеса Марина“, когато се спусна надолу край бреговете на Корсика и мина през пролива Бонифачо. Дори огромната яхта се мяташе в бурните води. Наташа винаги казваше, че обича вълнението на морето и се чувства като бебе в люлката. Събуди се от силното вълнение, което вече беше докарало морска болест на част от екипажа. Бурните води утихнаха, когато наближиха Порто Черво и хвърлиха котва възможно най-близо до пристанището. Наташа знаеше от опит, че вятърът няма да стихне поне няколко дни, но това не я притесняваше. Все още не се беше отказала да отиде до пристанището с моторницата и да се разгледа наоколо. Обичаше да пазарува там, харесваше галериите, някои от бижутерийните магазини, бутиците с най-известните италиански дизайнерски марки и един магазин за кожени палта, в който продаваха модели, които беше харесала предния път.

— Сигурна ли си, че ти се ходи точно сега? — попита я Владимир, докато тя се приготвяше. Морето беше бурно и моторницата щеше да се люшка през цялото време на краткото пътуване до пристанището, а тя щеше да се измокри до кости. Наташа не се плашеше от лошо време и бурни води, освен това знаеше, че е в безопасност с моторницата и не се притесняваше, ако се поизмокри.

— Всичко ще е наред — увери тя Владимир и когато се качи на лодката, там вече я чакаха трима от моряците. Владимир не я придружи, защото имаше работа и не обичаше обикалянето по магазините колкото нея. Присъствието му не беше необходимо при покупката на чанта „Прада“ или сандали, а и тя имаше своя кредитна карта. Той не се интересуваше колко харчи, а тя се разпростираше в рамките на разумното, когато беше сама. Владимир харчеше много повече пари за нея, отколкото за себе си.

Лодката се мяташе като коркова тапа във водата и Наташа бързо скочи на кея. Придружи я един матрос от екипажа, в случай че има нужда от помощ за носенето на покупките на връщане. Беше обиколила няколко бутика и пробваше яркорозово кожено палто в магазина, когато се появи първият офицер от лодката, придружен от трима души от охраната.

— Господин Станислас иска да се върнете на лодката — каза първият офицер със сериозно изражение и Наташа го погледна изненадано.

— Сега ли? Случило ли се е нещо? Да не е болен? Още не съм свършила с покупките. — Не искаше да се връща още на яхтата. Забавляваше се. На борда нямаше какво да прави, а не можеха да плуват заради вълнението на морето.

— Изглежда добре — сковано изрече офицерът. Получаваше заповеди пряко от Владимир и не му се щеше да се налага да му обяснява, че Наташа е отказала да се прибере. Тя обаче не разбираше защо е това бързане.

— Кажи му, че ще се върна до час — каза тя с усмивка. Беше облякла розовото кожено палто и искаше да го огледа добре, преди да реши дали да го купи.

— Мисля, че господин Станислас иска да се върнете сега — изрече натъртено той, личеше му, че е притеснен.

— Няма да се бавя. — Тя се усмихна и се обърна отново към огледалото. Смяташе, че палтото е твърде ярко и Владимир може да не го хареса, но цветът беше жизнерадостен и тя си представяше как го носи с джинси или върху черна рокля. Съблече го и пробва друго, по-традиционно. Забеляза през прозореца, че офицерът говореше с яхтата по радиостанцията. Минута по-късно той отново влезе в магазина и й подаде мобилния си телефон с думите, че господин Станислас иска да говори с нея. Тя го взе с усмивка и се пошегува:

— Обещавам, че няма да похарча всичките ти пари. Исках само още малко да поразгледам. Магазините тук са толкова интересни, много по-добри от тези в Сен Тропе.

— Връщай се веднага! Ще се подчиняваш на заповедите ми, когато ти наредя! — Досега не беше й говорил по този начин и тя се вцепени.

— Какво се е случило? Защо си разтревожен?

— Не ти дължа обяснения! Тръгвай веднага към моторницата или ще ги накарам да те изнесат насила от магазина! — Наташа благодари на продавачката и си тръгна. Забеляза, че бодигардовете вървяха необичайно близо до нея, а първият офицер — директно пред нея. Очевидно нещо ставаше, но тя нямаше представа какво. Владимир никога досега не й беше държал такъв тон.

След минути вече беше на моторницата, където я чакаха още четирима души от охраната. Сега лодката беше по-тежка и когато пристигнаха, Наташа, подгизнала до кости, се качи по люшкащата се стълба на палубата. Покрай перилата имаше шпалир от охрана, а петима от тях я последваха вътре. Явно бяха в пълнен състав. В офиса на Владимир завари още четирима. Той говореше по телефона, но веднага затвори, щом тя влезе. От нея се стичаше вода по красивия персийски килим. Той кимна и охраната излезе.

— Какво става? — попита тя и се опита да го целуне, но той я отблъсна. Изглеждаше разсеян и разтревожен.

Поколеба се за миг, после я погледна. В очите му се четеше каменна студенина и ярост. Беше виждала този поглед веднъж или два пъти, но никога заради нея.

— Няма да се впускам в подробности, но миналата седмица в Москва сключих изключително голяма сделка. Свързана е със сегмент от рудодобивната индустрия и много важен участък, който ми бе отпуснат от руския президент. Бяхме трима кандидати за земята, която ми позволиха да купя, аз и още двама други. Спечелих земята и правата за добив на руда честно, като платих солидна сума. Двамата ми конкуренти в тази сделка са били убити тази сутрин заедно с приятелките им, както й най-големия син на единия, който работел с баща си. Освен това преди половин час е направен опит за покушение върху президента. Който и да е недоволен от сделката, не си играе игрички. Мисля, че знаем кой е. Прилича на случаен терористичен акт, но тук има нещо повече. Ти си в опасност заради мен, Наташа. — Той го каза направо и без шикалкавене. Досега никога не беше разказвал такива подробности за бизнеса си. — На яхтата имаме защитна система, необходимото въоръжение и човешка сила, за да сме в безопасност, но в момента не искам да излизаш навън, дори на палубата, нито да слизаш на брега. Щом вятърът стихне, вдигаме котва и отплаваме. Сега обаче искам да изпълняваш точно каквото ти кажа.

Думите му я изплашиха. Досега не беше го виждала толкова напрегнат.

— Разбра ли?

— Да, разбрах — тихо изрече тя. През годините с него не се беше чувствала изложена на опасност. В какъвто и бизнес да беше замесен Владимир, той нямаше нищо общо с нея. Този път беше различно. Ако приятелките на другите двама мъже бяха убити, тя също беше мишена. За първи път осъзна, че животът й беше застрашен, заради него.

— Искам да не се показваш през следващите няколко дни. Местим се във вътрешната каюта, за да няма люкове. За съжаление електронните устройства вече са толкова усъвършенствани, че могат да те намерят почти навсякъде. Да се надяваме, че службите на руското разузнаване скоро ще ги открият. — Погледът му беше леденостуден и нямаше съмнение, че е решен на всичко. Тя се запита дали и той се страхуваше. Изглеждаше повече ядосан, отколкото уплашен.

През следващите няколко дни останаха скрити във вътрешната каюта и почти не се движеха из яхтата. В помещението през цялото време стояха на пост двама бодигардове, други образуваха кордон в коридора, а на палубата имаше цял отряд. Хеликоптерите бяха защитени, а Наташа чу, че ракетната им система е в бойна готовност. Охраната носеше картечници. Имаше чувството, че се намира във военна зона.

Наташа прекарваше времето в каютата в четене на книги. Владимир поддържаше постоянна връзка с руското разузнаване и с антитерористичните части и след три дни, призори, в четири часа най-накрая му се обадиха. Той само слушаше, после заговори на руски. Въпросите му и отговорите бяха лаконични, но Наташа се досети какво става.

— Колко души?… Смятате ли, че са всички?… Отговорът е ясен… убийте ги. Сега. Не чакайте. — Той мълчаливо изслуша отсрещната страна и затвори. Наташа не се осмели нищо да го попита. На слабата светлина на нощната лампа Владимир й изглеждаше като човек, способен на убийство. На сутринта вятърът най-после беше утихнал и тя усети, че се движат.

— Къде отиваме? — попита тя, когато той влезе в каютата. Беше буден от часове. Имаше по-умиротворен вид от предната нощ, но Наташа не можеше да избие от главата си разговора, който чу. Той даде нареждане да убият хора, вероятно онези, които искаха смъртта им, но независимо от всичко мисълта за това я разстройваше. За първи път го виждаше в тази светлина.

— Връщаме се в Корсика, за да прекараме малко време далече от събитията, докато нещата се уталожат. Проблемът е решен — тихо добави той. — Всичко приключи преди половин час, но няма лошо да се презастраховаме. После, ако решим, може да отпътуваме към Гърция, Хърватска или Турция.

Той й се усмихна и отново се превърна в мъжа, когото тя познаваше, а не в плашещия непознат от последните няколко дни.

— Известно време няма да има обиколки по магазините. Искам да стоиш на яхтата.

Тя кимна и стана, за да се облече. Сложи си джинси, бяла тениска и едно от непромокаемите якета с надпис „Принцеса Марина“ на гърба. Изминалите няколко дни бяха напрегнати. Наташа проумя със страшна сила колко висок беше залогът в новата му сделка и се запита каква беше вероятността подобна заплаха да се повтори, но не посмя да го попита. Не искаше повече да го разстройва.

През петте дни, които прекараха в Корсика, положението се нормализира. Моряците излизаха за риба навътре в морето и я вземаха със себе си, а всеки ден по няколко пъти тя излизаше да плува. Владимир я оставяше да се прилича на палубата сама, а той по-често беше в офиса, в постоянна връзка с разузнавателните служби и с президента на Русия. Седмица след събитията проблемът изглеждаше решен.

Владимир я придружи в Портофино, където обиколиха магазините, после я заведе на вечеря на брега в един простичък ресторант, който тя много харесваше. За всеки случай шестима души от охраната бяха постоянно с тях. Наташа знаеше, че са въоръжени. Преместиха се отново в каютата си и всичко изглеждаше нормално, с тази разлика, че охраната на борда все още носеше картечници — „за всеки случай“, както й обясни Владимир. „Вече сме извън опасност.“ От дочутото тя вече знаеше, че в Русия петима души са били убити.

Няколко дни плаваха около Портофино и всички сведения, които получаваше Владимир, бяха добри, затова се върнаха в Южна Франция. За няколко дни десет души бяха си отишли от насилствена смърт — пет жертви и петима нападатели. Наташа беше благодарна, че двамата с Владимир не са сред тях, но знаеше, че никога повече няма да се почувства напълно в безопасност.