Даниел Стийл
Любовницата (2)

2

На шейсет и три Мейлис Лука все още беше привлекателна жена. Косата й, побеляла преждевременно на двайсет и пет, представляваше снежнобяла дълга грива, която тя носеше пусната или на плитка през деня, а вечер, когато беше на работа в ресторанта, я вдигаше на кок. Имаше теменуженосини очи и щедро закръглена фигура, която й беше помогнала да започне да позира на художници през онова лято, когато дойде в Сен Пол дьо Ванс от Бретан на двайсетгодишна възраст. Така и не се върна. Заплени я чарът на група художници, които я приеха с отворени обятия, за ужас на консервативното й семейство. Тя заряза следването в университета и остана в Сен Пол дьо Ванс през зимата. Още щом го зърна, се влюби до полуда в Лоренцо Лука.

След година, на двайсет и една, след като беше позирала на няколко художници предната зима, тя стана любовница на Лоренцо. Той беше на шейсет и я наричаше „малкото ми пролетно цвете“. Оттогава насетне тя позираше само на него и много от най-хубавите му творби бяха с нея. По онова време все още Лоренцо не беше сред успелите художници, а семейството на Мейлис беше отчаяно от пътя, който тя беше избрала, и за възможностите, от които доброволно бе се отказала. Смятаха, че е поела по гибелен път, докато тя гладуваше щастлива с Лоренцо. Преживяваха с хляб, сирене, ябълки и вино в стаичката над неговото студио, където прекарваха времето си с приятели. С часове го гледаше как работи, докато му позираше. Никога не съжали дори за миг за решението си да остане и не хранеше илюзии, че някога ще се омъжи за него. Още в началото той честно й призна, че като младеж се оженил за едно момиче в Италия. Не беше я виждал от четирийсет години, нямаха и деца. Бяха живели заедно по-малко от година, но той официално все още беше женен за нея и смяташе, че е твърде сложно и скъпо да се разведе.

Когато се запозна с Мейлис и се влюби в нея, вече беше имал четири сериозни любовници и седем деца от тях. Обичаше децата си, но беше откровен и не се притесняваше да признае, че живее за работата си и почти нищо друго не го интересува. Беше отдаден на изкуството си. Призна всичките си деца пред майките им, но не и пред закона, не ги издържаше и не виждаше причина да го прави. Докато бяха малки, нямаше средства, а и жените никога не търсеха издръжка от него, защото знаеха, че няма откъде да я вземе. Когато се запозна с Мейлис, децата му вече бяха пораснали и понякога заедно ги посещаваха. Смятаха го повече за приятел, отколкото за родител. Никой от тях не стана художник, нямаха неговия талант и много малко неща ги свързваха. Мейлис винаги се държеше мило, когато им гостуваха, независимо че всички бяха по-големи от нея. Някои имаха семейства и деца.

Мейлис не изпитваше нужда да му роди дете. Искаше само да е с него, а и Лоренцо нямаше желание за брак или деца. Отнасяше се с нея като с дете, а тя с удоволствие се учеше от него на тънкостите в изобразителното изкуство, макар че само неговите творби я интересуваха. Той беше очарован от лицето и тялото й. В началото на връзката им я скицираше в хиляди различни пози и нарисува впечатляващи картини с нея.

Лоренцо беше човек на полярните настроения — държеше се чудесно, но и много пъти беше невъзможен с нея. Тя не му се сърдеше, отдаваше го на темперамента му на артист и на гений, затова се радваше на безгрижен и щастлив живот в Сен Пол дьо Ванс. Не се интересуваше от това, че семейството й беше шокирано от живота, който тя водеше, и от избрания от нея мъж, когото смятаха за крайно неподходящ, не само заради възрастта му Лоренцо беше уважаван в средите си заради огромния си талант, въпреки че нямаше световна слава, от която и без това не се интересуваше. Винаги успяваше да изкара достатъчно пари, с които да живеят, понякога взимаше назаем от приятели. Когато се случваше да закъсат за пари, Мейлис се хващаше на работа за по няколко вечери като сервитьорка в местния ресторант. Никой от двамата не отдаваше значение на парите, важни бяха само изкуството и животът им заедно, а той не беше лесен — буен, несговорчив и драматичен. В началото се караха страховито, а после се помиряваха страстно в спалнята на горния етаж. Тя знаеше, че той я обича не по-малко отколкото тя го обичаше. Той беше любовта на живота й, а тя — светлината на неговия.

С напредването на възрастта Лоренцо стана по-заядлив, често се караше с приятелите си, особено когато се комерсиализираха и жертваха таланта си за пари. Той подаряваше картините си със същата лекота, с която ги рисуваше.

Когато един млад търговец на картини дойде от Париж, за да се срещне с него, той го посрещна враждебно и с подозрение. Мъжът беше идвал няколко пъти, преди Лоренцо да се съгласи да се видят. Габриел Феран беше виждал някои от творбите на Лоренцо и познаваше гения от пръв поглед. Увещаваше Лоренцо да му позволи да покаже картините му в галерията си в Париж, но той отказа. Някои от приятелите му се опитаха да го убедят, тъй като Феран имаше отлична репутация, но Лоренцо заяви, че не иска да го представлява някакъв „златолюбив“ мошеник, самопровъзгласил се за търговец на картини. Три години бяха необходими на Габриел, за да убеди Лоренцо да му позволи да изложи едно от платната му в Париж. Картината се продаде веднага за много прилична сума, но Лоренцо държеше на своето и твърдеше, че това не значи нищо за него.

Мейлис беше тази, която успя да го вразуми и най-накрая той се съгласи Габриел да го представлява. Сътрудничеството им се оказа много доходоносно, въпреки че Лоренцо продължи да го нарича мошеник, с което Габриел много се забавляваше. Той беше заобичал непоносимия своенравен гений и се радваше, че го е открил. По-голямата част от комуникацията минаваше през Мейлис, а след време двамата се сприятелиха и правеха „заговори“ за доброто на Лоренцо. След десет години заедно с Лоренцо, когато той навърши седемдесет, в банката вече имаше прилична сума пари, за които той твърдеше, че не иска да знае. Държеше на своето, че не желае да „проституира“ с изкуството си, нито има намерение да се поддаде на „користните намерения“ на Габриел, затова оставяше Мейлис и Габриел да се разпореждат с парите му. Не бяха богати, но крайната бедност остана в миналото. В живота им нищо не се промени. Мейлис продължи да работи като сервитьорка няколко вечери седмично и да му позира. Той отказа да направи самостоятелна изложба в Париж, затова Габриел продължи да продава картините му директно на частни лица. Имаше периоди, в които Лоренцо не му изпращаше нищо. Работата зависеше от настроението му. Наслаждаваше се да държи в напрежение младия галерист, който искаше единствено да му помогне да получи признанието, което заслужаваше заради огромния си талант. Мейлис полагаше старание да изглажда острите ръбове в отношенията им, без да разстройва излишно Лоренцо. Много често Лоренцо й подаряваше картините си и тя беше натрупала огромна колекция, защото отказваше да се раздели с платната по сантиментални причини. По средата между тях двамата Габриел трудно се добираше до картини на Лоренцо, които да продава, но оставаше верен на каузата си, защото вярваше, че един ден приятелят му ще стане известен. Често ги посещаваше в Сен Пол дьо Ванс, за да се наслади на новите творби на Лоренцо и да си поговори с Мейлис, която обожаваше. Смяташе я за най-забележителната жена, която познава.

Габриел имаше съпруга и дъщеря в Париж, но съпругата му почина от рак на петата година от познанството му с Лоренцо. След смъртта й той водеше понякога малкото си момиченце, Мари-Клод, със себе си в Сен Пол дьо Ванс и Мейлис си играеше с нея, докато мъжете разговаряха. Тъгуваше за осиротялото дете. Беше сладко слънчево създание. Личеше, че Габриел много я обича и се старае да е добър баща. Водеше я навсякъде със себе си — когато посещаваше студиото на някой художник, когато пътуваше. Малката беше много умно дете.

Лоренцо все така не се интересуваше от деца, все така не искаше дете от Мейлис, въпреки красотата и младостта й. Искаше я само за себе си, не желаеше да дели вниманието, с което тя го обсипваше. Затова изненадата, че Мейлис е бременна, беше шок и за двамата. Децата не бяха част от плановете им. Тя беше на трийсет и две, той на седемдесет и две и по-отдаден на рисуването от всякога. Лоренцо й беше ядосан в продължение на седмици, но накрая неохотно се съгласи да запазят бебето, въпреки че мисълта за дете ни най-малко не го изпълваше с радост. Мейлис също се притесняваше, но свикна и с напредването на бременността си даде сметка колко силно искаше да има дете от Лоренцо. Женитбата беше изключена, защото той все още беше женен и съпругата му бе жива — знаеше от братовчеди от родния си град, които го информираха, макар че той не се интересуваше.

Докато коремът на Мейлис растеше, Лоренцо непрекъснато я рисуваше, преоткрил любовта си към жената, чието променящо се тяло носеше неговото дете. Габриел беше на мнение, че това са най-добрите му творби. За Лоренцо Мейлис бе по-красива от всякога, а тя беше щастлива. Синът им се роди една вечер, когато Лоренцо беше с приятели в студиото. Мейлис им беше приготвила вечеря. Мъжете бяха доста подпийнали. Тя не спомена нищо, но подозираше, че раждането беше започнало още преди вечерята. Когато най-после се оттегли на горния етаж, позвъни на лекаря. Лоренцо и останалите не забелязаха пристигането на лекаря, който влезе при Мейлис. Бебето се роди бързо и лесно. Два часа след като беше родила, Мейлис се показа на стълбището, усмихната победоносно със сина им в прегръдките си. Лоренцо се качи по стълбите олюлявайки се и от мига, в който го видя, се влюби в детето.

Кръстиха го Теофил, на дядото на Мейлис. Тео, както го наричаха, се превърна в радостта на живота на баща си.

На някои от най-красивите картини на Лоренцо Мейлис кърмеше Тео. А когато момчето поотрасна, баща му нарисува едни от най-впечатляващите си платна. От всичките му деца само Тео наследи таланта му. Започна да драска до баща си от мига, в който можеше да държи молив с пухкавите си пръстчета. Това добави нова тръпка в творчеството на баща му, който опита да предаде на Тео всичко, което знаеше. Когато Тео навърши десет, Лоренцо беше на осемдесет и три и вече беше ясно, че момчето е не по-малко талантливо от баща си, въпреки че стилът му се различаваше дори на тази ранна възраст. Двамата скицираха и рисуваха един до друг с часове, а Мейлис ги наблюдаваше очарована. Тео беше любовта на живота й.

По онова време Габриел вече беше убедил Лоренцо и той купи прилична къща в Сен Пол дьо Ванс, макар че запази студиото, където рисуваше. Тео отиваше там всеки ден след училище. Вечер Мейлис трябваше почти насила да ги накара да тръгнат към вкъщи. Притесняваше се за Лоренцо, който все още беше в добро здраве и работеше усилено както винаги, но възрастта оказваше влияние. Започна да кашля и това продължи цяла зима. Не докосваше храната, която тя оставяше в студиото, улисан да предаде опита си на Тео за времето, което им оставаше заедно.

За изненада на Мейлис, до Лоренцо достигна вестта, че съпругата му е починала, и той настоя да се ожени за нея в църквата на хълма, Габриел щеше да им бъде свидетел. Каза, че го прави за доброто на Тео. Ожениха се, когато Тео беше на десет.

Габриел беше този, който подтикна Лоренцо на направи още една важна крачка, този път в работата си. Лоренцо все така отказваше изложба в Париж, но Габриел настояваше да продаде една от картините му на голям търг, за да наложи цената му на свободния пазар. Лоренцо отново се бори със зъби и нокти срещу това, но Габриел използва единствения довод, с който можеше да го убеди — бъдещето и сигурността на Тео. И както винаги, когато Габриел беше достатъчно настоятелен, и този път Лоренцо отстъпи. Това решение в крайна сметка промени живота им. „Кристи“ продаде картината на големия си търг през май за цяло състояние, повече от всичко изкарано от Лоренцо през целия му живот или от онова, за което беше мечтал. Той упорито твърдеше, че това дори не е най-хубавата му картина и затова се съгласил да я продаде.

Дори Габриел остана изненадан от парите, които донесе картината. Надяваше се, че с времето ще наложи по-сериозни цени за произведенията на Лоренцо, но не беше очаквал да стане така лесно. Онова, което се случи след това, излезе извън всякакъв контрол. През следващите осем години картините на Лоренцо, когато се съгласеше да продава, му носеха астрономически суми и бяха търсени непрекъснато от колекционери и музеи. Ако беше алчен, можеше да натрупа огромно състояние. И както се оказа, в крайна сметка го направи, макар и против волята си. Нежеланието му да продава, както и отказът на Мейлис да се раздели с подарените картини, вдигнаха цените още повече. Лоренцо почина на деветдесет и една като богат мъж. Тео беше на осемнайсет, във втори курс в Училището по изящни изкуства в Париж, където учеше по настояване на баща си.

Смъртта на Лоренцо дойде като опустошителен удар за всички, най-вече за Мейлис и Тео, но и за Габриел, който беше обичал този мъж повече от двайсет години и се бе грижил за общия им бизнес. Смяташе се за негов близък приятел въпреки обидите, с които го обсипваше Лоренцо до самия си край. От самото начало бяха наложили този грубоват стил на приятелството си, който им доставяше истинско удоволствие. В крайна сметка Габриел изгради кариерата му и след смъртта на Лоренцо продължи да помага на Мейлис и сина му. Лоренцо беше в забележително добро здраве за възрастта си до самия си край и през последната година работеше по-усърдно от всякога — знаеше, че времето му изтича. Остави на Мейлис и Тео значително богатство в картини и инвестиции, които Габриел правеше за него. Мейлис не можа да повярва, когато Габриел й съобщи стойността на наследството. Не беше се замисляла на колко можеше да възлиза. За нея значение имаше само мъжът, когото беше обичала пламенно трийсет години.

Въпреки настоятелните молби на Габриел, които Лоренцо пренебрегваше, той почина, без да остави завещание и според френските закони две трети от наследството беше за Тео като единствено законно дете, а останалата една трета за Мейлис като негова съпруга. За един ден тя се превърна в много богата жена, с безбройните картини, които Лоренцо й беше подарил, и които сега представляваха една внушителна, представителна колекция. Останалите му творби отидоха при Тео, както и две трети от спестяванията в банката и от инвестираните от Габриел средства. Това оставяше седемте незаконни деца на Лоренцо без пукната пара от наследството. След внимателно обсъждане с Габриел Мейлис реши да раздели на две своя дял от инвестициите, без картините, между седемте му деца, които бяха изумени и приеха жеста с благодарност. Дори Габриел остана изненадан от щедростта й, но тя настоя, че има достатъчно пари, а и знаеше, че няколко от децата бяха в нужда. Двамата със сина й бяха осигурени за цял живот, а Тео имаше двойно по-голямо наследство от нейното.

Тео продължи да учи в Париж още две години след смъртта на баща си, а после се върна в Сен Пол дьо Ванс и започна да работи. Купи си собствена малка къща със слънчево студио. Мейлис се върна в старото студио и живееше в стаята на горния етаж, където беше роден синът й, а семейната къща, която Габриел беше убедил Лоренцо да купи, остана празна и необитаема. Мейлис не можеше да понесе да живее без него в дома, където беше починал, а и се чувстваше по-близо до него в студиото. Според Габриел това беше пагубно за нея, но не можеше да я накара да промени решението си.

Две години след смъртта на Лоренцо Мейлис беше все така неутешима и не можеше да продължи с живота си. Габриел идваше да я вижда на няколко седмици. Тя беше само на петдесет и три, но искаше единствено да съзерцава картините на Лоренцо, да ги прехвърля с тъга, спомняйки си кога е рисувал всяка една, особено онези, на които беше тя като млада или бременна. Тео се измъчваше да гледа майка си в това състояние и двамата с Габриел често го обсъждаха на вечеря в къщата на Тео. Стар приятел на семейството, Габриел му беше като баща.

Траурът на Мейлис продължи пет години след смъртта на Лоренцо и тогава, най-накрая най-дълбоката рана започна да заздравява и тя се върна към живота. Хрумна й една щура идея, която се оказа не толкова лишена от смисъл. На младини работата в ресторанта й харесваше, а „Ла Коломб д’Ор“ беше изключително популярен и тя реши да превърне къщата, която Лоренцо беше купил за семейството, в ресторант, където да излага картините му. След смъртта му беше продала само една негова картина. Отклоняваше всички молби от кандидат-купувачи и не позволяваше на Габриел да ги продава на търг. Нямаше нужда от парите, а и не искаше да се лиши от нито една картина. Тео също нямаше причини да продава и пазарът на творби на Лоренцо Лука беше замразен, а тяхната стойност растеше с всяка изминала година. Отказът им да продават увеличаваше цената им, макар че не това беше целта им. Мейлис харесваше идеята да ги излага в ресторанта си, техния бивш дом, който беше почти като музей на творбите на Лука. Имаше шест стаи, които при желание можеше да дава под наем като хотелски стаи на специални хора от света на изкуството.

Всичко това прозвуча на Тео като безумна идея, но Габриел го убеди, че ще й се отрази добре и ще й помогне да започне да живее активно. Тя беше на петдесет и шест и не можеше вечно да скърби за Лоренцо.

Новата идея даде на Мейлис смисъл да живее. Трябваше й една година, за да направи промените, които бяха необходими, да оборудва професионална кухня и да създаде красива градина, където хората да вечерят през летните месеци. Нае един от най-добрите майстор-готвачи от Париж. Мразеше да ходи в Париж, затова всички готвачи идваха при нея на интервю. От трийсет години не беше стъпвала в столицата и никога не беше виждала галерията на Габриел. Чувстваше се щастлива в Сен Пол дьо Ванс и беше отделила една от стаите за Габриел при честите му посещения. Той я наглеждаше и съветваше за ресторанта, който тя нарече „Лоренцо“ в чест на единствения мъж, когото беше обичала.

Ресторантът се радваше на страхотен успех още първата година, с резервации за три месеца напред. Изтънчени ценители на изкуството се стичаха от цял свят, за да видят картините на Лоренцо и да опитат тризвездните ястия, на които съперничеше единствено „Ла Коломб д’Ор“. Всички бяха изненадани от направеното от Мейлис. Тя нае превъзходен управител за ресторанта и градината и първокласен сомелиер, с чиято помощ подбраха във винената изба забележителни вина. Така ресторантът се превърна в един от най-добрите в Южна Франция, често посещаван от ценители на изкуството и заради добрата храна. Мейлис надзираваше всичко, разказваше за Лоренцо и се занимаваше с клиентите също както навремето с приятелите художници на Лоренцо. Поддържаше пламъчето и беше най-чаровната домакиня в един от най-добрите ресторанти в района. Никой не беше подозирал, че тя крие в себе си такъв талант. Габриел често й казваше колко се гордее с нея. Двамата бяха добри приятели открай време, но се сближиха още повече след смъртта на Лоренцо. Габриел продължи да я съветва и да й помага.

Две години след като Мейлис отвори ресторанта, Габриел събра кураж и й призна какво изпитва към нея от години. Той прекарваше все повече време в Сен Пол дьо Ванс, отсядаше в една от стаите над ресторанта и понякога оставаше със седмици. Просто искаше да бъде край нея.

Можеше да си позволи да отсъства от Париж, защото дъщеря му вече работеше в галерията и той се надяваше тя постепенно да я поеме. Мари-Клод се справяше превъзходно, нищо че се оплакваше от честите му отсъствия и отговорността, която лягаше върху плещите й. Всъщност й харесваше и постепенно успя да наложи няколко млади художници, които се продаваха добре. Също като баща си тя обичаше да открива нови имена и да представя картините им. Имаше нюх и набито око за това, какво би се продавало на пазара. Габриел с право се гордееше с нея.

Една тиха вечер, след като бяха затворили ресторанта и седяха на маса в градината, Габриел разкри сърцето си пред Мейлис. Беше се влюбил още щом се запозна с нея и само дълбокото уважение към стария му приятел и към любовта, която Мейлис и Лоренцо споделяха, го беше възпирала да не проговори по-рано. Сега, с новия й живот и успеха на ресторанта, той чувстваше, че най-накрая подходящият момент е дошъл. Сега или никога. Изтръпваше от страх само при мисълта, че може да унищожи приятелството, което споделяха от трийсет години.

Признанието на Габриел дойде като шок за Мейлис и тя го обсъди с Тео още на следващия ден. Тео знаеше колко много се обичаха майка му и баща му, какъв велик художник беше баща му, но и който в никакъв случай не беше светец. С напредването на възрастта Лоренцо често се държеше безцеремонно с Мейлис, но тя му бе отдала целия си живот и му прощаваше всички недостатъци. Тео имаше далеч по-реалистичен поглед за характера на баща си — избухлив, своенравен, труден, егоистичен, понякога дори тираничен, обсебващ майка му, с темперамент, който не ставаше по-поносим с възрастта. Габриел беше много по-внимателен и всеотдаен мъж, който изпитваше и показваше силна загриженост към нея и за разлика от баща му, винаги я поставяше на първо място. Още след смъртта на баща си Тео заподозря, че Габриел е влюбен в майка му, и се надяваше да е прав. За него Габриел беше добър човек и много подходящ за нея, затова той я насърчи да помисли сериозно върху чувствата му. Не можеше да си представи по-добър мъж за майка си и не искаше тя да бъде сама.

— Но какво би казал баща ти? Няма ли да е предателство? Все пак бяха приятели, нищо че баща ти понякога се държеше малко грубо.

— Грубо ли? — изсмя се Тео. — Откакто се помня го наричаше мошеник. „Моят нечестен арт дилър в Париж.“ Не знам кой друг освен теб би го търпял, а Габриел остана до нас и все още е до теб, маман. И ако винаги е бил влюбен в теб, чест му прави, че с нищо не го показа, докато папа беше жив. Той е истински приятел и ако го приемеш сега, няма да е предателство, а благословия и за двама ви. Твърде млада си, за да останеш сама, а Габриел е добър човек. Радвам се за вас. Ти го заслужаваш, той също. — Тео знаеше, че съжителството й с Габриел щеше да е много по-леко от това с баща му. Той беше истински джентълмен и Тео се радваше, че най-после беше разкрил чувствата си. Надяваше се майка му да си помисли.

След няколко дни, когато се срещна с Габриел, Мейлис бе откровена с него — каза му, че никога няма да може да обича някой мъж повече от Лоренцо. Хранеше дълбоки чувства към Габриел и призна, че го обича като приятел, а тези чувства биха могли да прераснат в нещо повече след време. Предупреди го обаче, че дори да започнат романтична връзка, Лоренцо винаги щеше да остане първата й любов и любовта на живота й. Габриел трябваше да приеме да е на второ място, което според нея не беше честно спрямо него.

Габриел обаче я обичаше с цялото си сърце и беше готов на всичко. Тайно се надяваше един ден тя да отвори сърцето си за него. Беше убеден, че е възможно, и бе готов да поеме риска. Не бързаше. Обсипваше я с внимание, ухажваше я с малки романтични жестове. Накрая я покани на двудневно пътуване в края на седмицата до Венеция, където нещата поеха по естествения си ход и оттогава двамата станаха любовници. Отначало не го разгласиха. Той запази стаята си над ресторанта, в която държеше вещите си, но спеше в студиото при нея. Пътуваха заедно и се наслаждаваха на компанията си. Тя му каза, че го обича, и беше искрена, но продължаваше да говори за Лоренцо, за неговия талант и въображаемите му добродетели, а Габриел я оставяше да пази илюзиите си и не спореше с нея.

Поддържаха любовни отношения вече четири години и Габриел беше щастлив, независимо от ограниченията, защото я обичаше. Никога не й предложи брак, нито поиска от нея повече, отколкото беше готова да му даде. Тео я гълчеше, че не бива да говори за Лоренцо през цялото време в присъствието на Габриел, защото му съчувстваше.

— Че защо не? — попита тя изненадана. — Габриел също обичаше баща ти. Той знае, че беше велик човек и колко много означава за мен. Не очаква да го забравя, нито да престана да разказвам за него на клиентите, които идват в ресторанта, за да видят картините му. Те идват точно за това.

— Но Габриел идва тук, защото те обича — внимателно подхвана Тео. Винаги се беше удивявал на търпението на Габриел да бъде на второ място в живота на майка му и да свири втора цигулка. Баща му беше си отишъл преди дванайсет години, а и нямаше нищо общо със светеца, за какъвто майка му го представяше. Колкото и да обичаше и да се възхищаваше на баща си, за него Габриел беше добър човек и далеч по-мил с майка му от баща му към края на живота си. Той беше велик художник, но с много тежък характер, с него не се живееше лесно. Така е било и когато е бил по-млад, по думите на хора, които го познаваха по-отдавна. А талантът, който гореше в него като силен пламък, понякога обгаряше най-близките му и хората, които го обичаха най-много.

Габриел се интересуваше от работата на Тео. Не му предложи да го представлява, защото смяташе, че е редно Тео да има собствена галерия, а не да живее в сянката на баща си. Беше талантлив художник с коренно противоположно светоусещане от Лоренцо, но с не по-малък талант, който тепърва предстоеше да се разгърне.

На трийсет Тео беше поел по пътя си и се отнасяше изключително сериозно към рисуването. Единственото, което позволяваше да го отклони от работата, бяха молбите на майка му да й помага в ресторанта от време на време — ако нещо се объркаше, имаха повече резервации от капацитета на ресторанта или някой отсъстваше, което се случваше рядко. Майка му живееше с ресторанта, но на Тео не му беше по сърце. Мразеше да посреща гостите и да слуша как майка му славослови качествата на баща му. Беше се наслушал на това, докато растеше и още повече след смъртта на баща си. Светската шумотевица в ресторанта не му допадаше, беше по-мълчалив и по-затворен от майка си.

Габриел му беше дал списък с галериите, към които според него Тео трябваше да се стреми, но той скромно държеше на своето, че още не е готов и иска да поработи година-две, преди да излага в Париж. Имаше участия на няколко изложения, но не беше се спрял на галерия. Габриел настояваше да го направи, той беше голяма движеща сила и подкрепа в живота на Тео. Въпреки странните им взаимоотношения, Тео беше благодарен, че Габриел е част от живота на майка му. И също като Габриел се надяваше някой ден да се оженят, когато Мейлис бъде готова да продължи напред.

Бракът не беше сред приоритетите в живота на Тео. В миналото му имаше няколко по-сериозни връзки, продължили от няколко месеца до година, и много други по-краткотрайни. Твърде много усилия отдаваше на творчеството си, за да му остане енергия за жените, с които излизаше. Те винаги се оплакваха и накрая си тръгваха. Освен това внимаваше да не попадне в капана на златотърсачки, които се интересуваха от него само заради парите му. С Клои излизаха от шест месеца. И тя беше художничка, рисуваше картини, които продаваше на туристи в галерия в Сен Тропе. Работата й беше далеч от качеството на картините на Тео, нямаше диплома от училище по изящни изкуства, нито неговия талант и амбиция. Нейната цел беше да изкара достатъчно пари, за да си плати наема, и напоследък често се оплакваше, че той не прекарва достатъчно време с нея и никъде не излизат. Така приключваха повечето му връзки, тази също беше поела към предвидимия край. Клои достигна до познатата фаза на постоянни оплаквания, а той изпробваше нови техники, които се мъчеше да усъвършенства, и нямаше време за нея. Не беше влюбен в Клои, но си прекарваха добре в леглото. Нямаше талант, но имаше страхотно тяло. На трийсет тя изведнъж заговори за брак, което за него предвещаваше края. Не беше готов да се обвърже и да има деца. Клои започна да става все по-рязка в изказванията си за работата му. В битката между жените и творчеството му второто неизменно взимаше превес.

 

 

Мейлис провери масите в градината, както правеше всяка вечер, и се увери, че навсякъде има цветя и свещи, покривките са безупречни и приборите блестят. Проявяваше перфекционизъм във всичко и ръководеше добре бизнеса си. През последните шест години беше научила много за управлението на ресторант. В „Лоренцо“ нямаше нищо оставено на случайността. Градината беше красива, храната задоволяваше най-капризния вкус, а виното беше превъзходно. Един от сервитьорите дойде да я повика тъкмо когато правеше дежурната обиколка. Местата бяха запълнени и отваряха след два часа.

— Мадам Лука, Жан-Пиер е на телефона. — Той беше блестящ в работата си и това, че се обаждаше, не беше добър знак.

— Всичко наред ли е? — попита тя. Все още беше облечена спортно — с джинси и бяла риза. След час щеше да се качи да се преоблече. За вечерта обикновено избираше черна копринена рокля, високи токове, перлено колие, а дългата й бяла коса винаги беше прибрана на перфектен кок — на шейсет и три тя беше все така хубава.

— Опасявам се, че не — отговори Жан-Пиер с немощен глас. — Днес обядвах в Антиб и сега ми е много лошо. Мисля, че мидите са били развалени.

— По дяволите! — изруга тя и погледна часовника на ръката си. Все още имаше време да повика Тео, макар да знаеше колко мрази тази работа. Но това беше семеен ресторант и когато се налагаше, тя винаги се обаждаше на сина си. Не му харесваше, но никога не отказваше на молбата й за помощ.

— Твърде съм зле, за да дойда. — Така и звучеше по телефона, а Жан-Пиер никога не си вземаше болничен, освен ако наистина не беше много зле.

— Не се притеснявай. Ще се обадя на Тео. Сигурна съм, че няма планове. — Той не правеше нищо друго освен да стои в студиото и да рисува. Социалният му живот клонеше към нула и през повечето вечери вместо да излиза, рисуваше.

Жан-Пиер се извини още веднъж и затвори, а тя веднага се обади на сина си. Мина известно време преди Тео да вдигне. Звучеше разсеян. Щеше да остави телефона да звъни, но после погледна дисплея и видя кой го търси.

— Здравей, маман. Какво става? — Той примижа към платното, докато говореха, но не можа да реши дали му харесва. Беше твърде самокритичен към работата си, също като баща си.

— Жан-Пиер е болен — започна направо тя. — Ще ме спасиш ли?

Тео простена.

— Тъкмо работя над нещо и мразя да прекъсвам. Освен това обещах на Клои да я изведа довечера.

— Можем да я нахраним тук, ако няма против да вечеря късно. — Той знаеше, че това означава вечеря между единайсет вечерта и полунощ, след като почти всички клиенти са си отишли, а той нямаше да има време да седне при нея преди това. Трябваше да наглежда сервитьорите и да прекара време с гостите, за да се увери, че всичко е наред. Майка му щеше да държи под око само най-важните и да се грижи да имат всичко необходимо, но той трябваше да поеме своята част. Тео никога не споменаваше, че е син на Лоренцо Лука. Предпочиташе да е анонимен и майка му не възразяваше, макар да смяташе, че би трябвало да се гордее с това. По негова молба никога не казваше на гостите, че е неин син. Беше му благодарна за помощта. Той беше внимателен и търпелив с нея и помагаше, когато може. Приемаше го за свой дълг като единствено дете и харесваше майка си, въпреки малките й странности. Открай време се разбираха добре и независимо че тя се притесняваше, че е сам, рядко харесваше жените, с които той излизаше.

— По кое време трябва дойда? — Не звучеше ентусиазиран. Признаваше успеха й с ресторанта и й се възхищаваше за това, но мразеше да ходи там, още повече да носи костюм и вратовръзка в жегата и да очарова непознати, които никога няма да види отново. Майка му беше по-общителна и обичаше да е сред хора. Ресторантът заместваше социалните й контакти и й даваше възможност да общува с широк кръг интересни хора.

— Ела в седем и половина. Първата ни резервация е за осем — каза тя. Понякога имаха американци, които искаха да дойдат по-рано, но не и тази вечер. Всички клиенти от списъка с резервации бяха европейци с изключение на Владимир Станислас, чието присъствие беше голям успех. Той идваше за първи път в ресторанта и тя искаше вечерта да мине гладко. Знаеше за неговата колекция с картини и се надяваше да хареса картините на Лоренцо, заради които очевидно идваше. Резервирал беше маса за двама чрез един от постоянните им гости.

— Клои ще ме убие — каза Тео и се зачуди какво да й каже. Можеше да й съобщи единствено истината: майка му имаше нужда от помощта му в ресторанта. Знаеше, че ще го приеме като претекст да не я изведе.

— Можеш да й се реваншираш утре вечер — безгрижно предложи майка му.

— По-скоро не. Искам да работя. — Не искаше да прекъсва работата си върху картината за две вечери подред. Баща му беше същият. В неговия свят не съществуваше нищо друго освен платното, върху което работеше. — Добре, няма значение. Ще се оправя. Ще дойда. — Той никога не я разочароваше.

— Благодаря, скъпи. Ако дойдеш в седем, може да вечеряш със сервитьорите. Довечера има рибена чорба с морски дарове „Буябес“ и пикантен сос „Руй“. — Знаеше, че това е едно от любимите му ястия, нищо че той можеше да си поръча каквото поиска. Тео никога не се възползваше от това, че беше син на собственичката, предпочиташе да яде каквото има и за всички останали. Също като баща си не беше капризен.

Обади се на Клои веднага щом приключи разговора с майка си и както очакваше, тя не остана очарована.

— Наистина много съжалявам! — Той й обеща да я заведе да хапнат socca, нещо като пица, но от нахут, печена в специална пещ. И двамата я обичаха. Това беше местно ястие и тази вечер го сервираха на площада. Тя обичаше да играе на топчета със старците навън, а те се оживяваха щом към тях се присъединеше красива млада жена. На Тео също му беше приятно, но тази вечер можеха само да вечерят заедно по-късно. — Обещах да помогна на майка ми. Обади ми се току-що, че управителят е болен. Каза, че си добре дошла на вечеря, ако нямаш нищо против късния час. Например към единайсет, ако гостите са започнали да се разотиват. — Само че и двамата знаеха как е в „Лоренцо“ — хората често стояха до среднощ. Обстановката беше твърде романтична, а атмосферата твърде гостоприемна, за да поискат да си тръгнат рано, което беше част от успеха на ресторанта с превъзходната му храна и шедьоврите по стените.

— Надявах се дотогава да съм в леглото — рязко отвърна Клои — и не сама. Не съм те виждала от една седмица. — Отново беше ядосана, което напоследък се превръщаше в навик.

— Имах работа — оправда се той, съзнавайки, че звучи неубедително. Оправданието му винаги беше едно и също.

— Не знам защо не можеш да приключваш работата си в някакъв приличен час. Аз излизам от студиото най-късно в шест. — Само че тя рисуваше второразредни комерсиални картини — нещо, което той не би споменал пред нея. Работата им беше несравнима, но той никога не се изказваше пренебрежително.

— Аз работя по различно време от теб. Няма значение, тази вечер съм вързан с ресторанта. Искаш ли да дойдеш по-късно?

— Не, не искам. Не ми се облича нищо специално. Мислех да съм с къси панталони и тениска. Ресторантът е твърде изискан за мен. Socca, игра на топчета и легло веднага след това — това исках.

— И на мен ми звучеше добре — много по-забавно от костюм и вратовръзка, но трябва да помогна на майка ми. — Това също дразнеше Клои. Беше виждала майка му няколко пъти и смяташе, че тя прекалява с възхищението си към изкуството и обсебва сина си. Клои не беше в настроение за лекция за великия Лоренцо Лука, която я отегчаваше до смърт. Искаше просто да излязат двамата и да се забавляват. Отначало го мислеше за страхотен мъж, красив, секси и добър в леглото. Сега го намираше за прекалено отдаден на изкуството си.

— Ще ти се обадя като свърша — обеща той. — Може да намина.

Тя не отговори и след малко затвори.

Тео си взе душ и след час, в тъмен костюм с бяла риза и червена вратовръзка, пътуваше към ресторанта със своя ретро ситроен 2CV. Клои не харесваше колата му и не разбираше защо не си купи по-хубава. Не беше от гладуващите художници, нищо че му харесваше да има вид на такъв. Беше висок и красив, имаше същите тъмнокафяви очи на баща си и естествената, неосъзната красота на италианските мъже. Тео притежаваше вроден стил, който жените обичаха.

Когато пристигна в ресторанта, Мейлис разговаряше с главния готвач в кухнята. Всеки ден тя внимателно преглеждаше менюто. Тази вечер беше дегустирала „амюз буш“ и според нея хапките бяха изключителни. Усмихна се, когато видя сина си да влиза в кухнята с уверена походка. Изглеждаше невероятно привлекателен и му благодари, че се е съгласил да дойде. После тя се забърза към градината, а Тео се заприказва със сервитьорите.

По-късно всички заеха местата си, очакваха първите гости в осем часа. Започваше още една незабравима вечеря в „Лоренцо“.

 

 

Владимир и Наташа излязоха от каютата, слязоха на кърмата на долната палуба, минаха покрай всички моторници и играчки, които държаха на борда, до лодката, която щеше да ги откара на брега. Представляваше бърза моторница, която Владимир поръча за три милиона долара и много харесваше. Беше конструирана за максимална мощност и само след минути двамата бяха на пристанището на хотел „Дю Кап“, където ги чакаше ферарито на Владимир. Понякога ги придружаваше втора кола с бодигард, но в момента обстановката около Владимир беше спокойна, затова той не смяташе, че има нужда от специална охрана.

Наташа си сложи колана, докато Владимир пускаше по уредбата диск с музика, която тя обичаше. Той беше в страхотно настроение и очакваше с нетърпение вечерята и картините. Наташа беше с пусната коса, особено красива в къса розова рокля, която обличаше за първи път. Роклята беше от колекцията висша мода на „Шанел“, със скромна дантелена ученическа якичка и гол гръб, а към нея имаше сандали в същия цвят. Владимир я беше избрал, а тя изглеждаше изящна както винаги.

— Харесва ми новата ти рокля. — Той се усмихна одобрително и подкара колата, а тя кимна, доволна от комплимента му. Владимир носеше бял ленен костюм, който подчертаваше морския му загар. С изключение на няколкото часа в офиса му тази сутрин, двамата бяха прекарали деня в почивка на слънце. — Изглеждаш като малко момиченце в нея, докато не се обърнеш. — Роклята беше секси и излагаше на показ идеално загорелия й гръб, без следи от горнище на бански. — Нямам търпение да видя картините — добави той. Резервацията им беше за осем и половина, но той искаше да разгледат наоколо преди да вечерят.

— Аз също — каза тя безгрижно и върза косата си. С ферарито пътуването се съкрати наполовина и служител на ресторанта веднага пое колата. Отвън сградата имаше обикновен, дори леко занемарен вид. Влязоха през арката в двора и жена с черна рокля и снежнобяла коса на кок се запъти към тях с усмивка. Мейлис веднага разпозна Владимир. Докато се представяше като мадам Лука, тя погледна Наташа с интерес.

— Масата ви ще бъде готова до пет минути. Искате ли първо да се разходите из къщата и да разгледате картините на Лоренцо? — попита тя сякаш бяха приятели, а Владимир кимна, доволен, че ще имат време да погледнат набързо картините преди вечерята.

Наташа го последва в къщата и пусна косата си. Стените бяха бели, за да не отвличат вниманието от картините, и само след миг те се озоваха сред изкуството на Лоренцо. Картините бяха окачени близо една до друга, защото бяха много, а финесът на палитрата му и майсторският рисунък на четката веднага правеха впечатление. Когато Владимир се спря, възхитен от една картина с красива млада жена, веднага разпозна в нея домакинята, която ги посрещна. Под рамката имаше малка бронзова табелка, на която пишеше „Не се продава“. Владимир беше като омагьосан от платното, не можеше да откъсне очи. Наташа също беше впечатлена от картините и докато ги разглеждаше, забеляза същите бронзови табелки под всяка една от тях.

— Е, очевидно не сме в галерия — отбеляза той, леко раздразнен от надписа „Не се продава“. Обиколиха помещението, после минаха по украсен с картини коридор и влязоха в друга стая. Нито една от картините не се продаваше. — Тя е направила от картините му музей — заключи Владимир.

— Днес четох за това в интернет. Това е нейната колекция, но се предполага, че има още много картини на склад в студиото му — обясни Наташа. Тя обичаше да е информирана, когато отиваха някъде, и да споделя наученото с него.

— Абсурдно е да не продава нито една картина — каза Владимир, докато се връщаха. Наташа усещаше вниманието на младия мъж в тъмносин костюм, който ги следеше с поглед. Мъжът не направи опит да ги заговори, после излезе през задния вход. Сериозните му кафяви очи й направиха впечатление. Забеляза го отново, когато излязоха в градината, където Мейлис ги чакаше, за да ги придружи до масата. Тя им се усмихна, докато сядаха, и не можа да не забележи колко красива е Наташа със съвършените си черти, а после насочи вниманието си към Владимир.

— Интересна ли беше обиколката? — любезно попита тя.

— Забелязах, че нищо не се продава — каза Владимир сериозно. Не изглеждаше доволен от този факт. Тя кимна.

— Точно така. Не продаваме картините му, те са част от семейната колекция. Една галерия в Париж представляваше съпруга ми — „Бовини Феран“. — В началото Габриел беше започнал със съдружник, чийто дял впоследствие изкупи, но запази името, защото галерията вече така беше известна, а и беше платил тлъста сума за това на Жорж Бовини.

— Те също нямат негови картини за продан. — Владимир беше проверил. — Разбрах, че произведенията на Лоренцо Лука вече не излизат на пазара.

— Не и откакто почина преди дванайсет години — поясни любезно Мейлис.

— Щастливка сте да имате толкова много негови картини — натърти Владимир.

— Да, така е — съгласи се тя. — Надявам се, че вечерята ще ви хареса. — Тя се усмихна топло на двамата и се оттегли към мястото, където обикновено посрещаше гостите. Там завари Тео, вперил поглед в масата на Владимир.

— Тази вечер имаме важен гост — с приглушен глас изрече тя, но Тео изглежда не я чу. Не откъсваше очи от Наташа, следеше всяко нейно движение, докато тя обсъждаше менюто с Владимир.

— Никога не съм разбирал какво привлича жените към мъже като него. Та той може да й бъде баща! — каза с отвращение Тео, пренебрегвайки факта, че баща му беше с четирийсет години по-възрастен от майка му.

— В техния случай са парите — лаконично отбеляза Мейлис.

Тео се подразни от коментара на майка си.

— Не може да е само това. Тя не е проститутка. Самата тя изглежда като произведение на изкуството. Жена като нея не би стояла само заради парите. — Той не можеше да отлепи поглед, докато тя разговаряше тихо с Владимир. Забеляза колко изящни бяха ръцете й, имаше поведение на истинска дама. Видя също тънката диамантена гривна, която проблясваше на китката й под светлината на полилея.

— Заради властта и начина на живот, и всичко, което той може да направи за нея. Не си губи времето във фантазии по тази жена. Жените като нея са специална порода. Когато връзката й с него приключи, тя ще си намери друг точно като него, макар че богати и влиятелни мъже като Станислас трудно се намират. Той е единствен в категорията си и държи в ръцете си власт, каквато никой друг от средите му няма. — Тео не й отговори. Продължи да наблюдава Наташа, но после, сякаш отърсил се от унеса, отиде да нагледа няколко маси. На връщане мина покрай тяхната и за части от секундата Наташа срещна погледа му. Беше забелязала, че той ги наблюдава от разстояние.

— Наред ли е всичко? — попита любезно той, но Владимир отговори вместо нея.

— Готови сме да поръчаме — изрече с тона, с който даваше заповеди. Тео кимна, но запази невъзмутимо изражение. Нищо не говореше, че той е един от собствениците, нито че майка му притежава ресторанта. Той просто изпълняваше задълженията си.

— Веднага ще дойде сервитьор. — Тео се отдалечи, изпрати сервитьор и продължи да наблюдава Наташа от разстояние. Трудно можеше да си представи да продължи да бъде с жена като Клои, след като беше видял жена от класата на Наташа. Всичко в нея беше деликатно и грациозно. Движеше се така, сякаш танцуваше на музика, която само тя чуваше — с балетни стъпки, а вниманието й беше погълнато изцяло от мъжа до нея.

Тео чу от сомелиера, че Владимир е поръчал бутилка от най-скъпото им вино. По средата на вечерята забеляза, че Владимир извади телефона си и прие обаждане. После бързо стана от масата, каза нещо на Наташа и излезе през арката на улицата, за да проведе разговора. Тео го чу да говори на руски, докато минаваше край него.

Наташа довърши вечерята си, но Владимир се забави и тя се почувства неловко сама на масата. Реши да разгледа повторно картините.

Спря се пред същата картина, която бе очаровала Владимир, и дълго я съзерцава. Тео й се усмихна от другия край на стаята.

— Красива е, нали? — каза той.

— Това съпругата му ли е? — попита го Наташа. Руският й акцент си личеше, но той го намираше за привлекателен. Имаше нежен и сексапилен глас, който звучеше възбуждащо.

— Да — отговори Тео, без да откъсва очи от нея, — въпреки че по онова време тя не е била негова съпруга. Оженили са се много по-късно. Били са заедно повече от двайсет години. Синът им се родил и чак след това се оженили. — Той й разказа семейната история, без да споменава, че говори за собственото си семейство.

— Момченцето от картините е синът му? — Тео кимна, но все така нямаше намерение да издава самоличността си. Предпочиташе да запази анонимност, така се чувстваше по-добре. Не изпитваше нужда да го „забележат“, просто искаше да продължи удоволствието да я гледа по същия начин, по който тя се наслаждаваше на картините. Тя бе не по-малко красива от майка му на младини. — Права е да не ги продава — тихо изрече Наташа. — Не мога да си представя как би се разделила с която и да е от тях. — Гласът й го омагьосваше. Изглеждаше невинна и срамежлива, сякаш не й се случваше често да разговаря с непознати.

— Това е причината, нищо че тя притежава много картини. На младини той е подарил доста платна на приятели и колекционери. Парите не са го интересували, само качеството на работата му. Нито една от картините тук не се продава — тихо каза той. — Вдовицата му е категорична.

— Всичко си има цена. — Двамата едва не подскочиха от гласа зад тях. Владимир стоеше на прага, а изражението му говореше за раздразнение. Не му харесваше да има неща, които да не може да притежава. — Искаш ли да се върнем на масата? — Въпросът беше по-скоро заповед. Тя се усмихна любезно на Тео и излезе отвън, а той я проследи с поглед. Видя, че опитаха от сирената и поръчаха десерт, след което Владимир запали пура, а тя му се усмихна. Беше по-красива от картините.

Мейлис се намръщи, когато на няколко пъти забеляза, че Тео втренчено гледа Наташа. Тя се приближи към мястото, където той стоеше без да помръдва. Повечето от гостите си бяха тръгнали, но няколко маси все още бяха заети.

— Не си го причинявай — каза му тя с угрижен вид.

— Тя е като картина в музей. Не можеш да я имаш.

— Той си спомни думите на Владимир, че всичко си има цена. — Освен това не можеш да си я позволиш.

— Не, не мога — съгласи се Тео и се усмихна на майка си. — Независимо от това красотата й е радост за очите.

— От разстояние — подчерта майка му. — Жените като нея са опасни. Ще ти разбие сърцето. Тя не прилича на жените, които познаваш. За нея това е работа.

— Мислиш, че е проститутка? — изненада се той, но Мейлис поклати глава.

— В никакъв случай. Тя е любовница. Изписано е с големи букви по нея. Роклята й струва повече от една твоя картина. Гривната и обеците са на цената на една картина на баща ти. Това е професия — да принадлежи на богат и влиятелен мъж като него.

— Предполагам. Виждал съм яхтата му. Трудно е да си представиш човек, който има несметно количество пари… и жена като нея. — В гласа на Тео имаше копнеж, но не по яхтата.

— За да имаш жена като нея, трябва да имаш парите му, макар че да призная, че тя изглежда по-добре от повечето като нея. Сигурно е самотно да живееш по този начин. Той я притежава. Тези отношения просто така са устроени. — Само при мисълта за това му прилошаваше. Майка му говореше за нея като за робиня или за придобита вещ. Всичко си имаше цена, или поне така го виждаше Владимир. Дори момичето с него.

Тръгнаха си малко по-късно. Владимир плати в брой и остави на сервитьора огромен бакшиш, почти колкото половината сметка, сякаш парите не значеха нищо за него. Мейлис им благодари с топла усмивка за посещението. Тео вече беше в кухнята в компанията на готвача, като се опитваше да не мисли за момичето. Питаше се дали майка му е права и Владимир наистина смята, че я притежава. Мисълта за това го плашеше. Реши, че трябва да я нарисува. Само така можеше да се докосне до нея или да надникне в душата й — като я нарисува и направи своя.

Продължи да мисли за нея и след като си тръгна от ресторанта. Хвърли сакото на задната седалка на колата, разхлаби вратовръзката и се обади на Клои. Изведнъж му се прииска да я види, но тя не се зарадва, че го чува. Вече беше почти един след полунощ.

— Все още ли искаш компания? — попита с дрезгав от желание глас той и тя мигом се вбеси.

— За чукане ли? Не, не искам. Свършил си работа при майка ти и искаш бърз секс, преди да се прибереш?

— Не ставай глупава, Клои. Каза, че искаш да ме видиш. Току-що тръгнах от ресторанта.

— Обади ми се утре и ще говорим. — Тя затвори и той се прибра. Майка му имаше право — лудост беше да мисли за момичето от ресторанта. Тя беше нечия любовница и нямаше нищо общо с него. Той нямаше да знае какво да прави с такава жена, въпреки че с нея се общуваше леко и разговорът им беше приятен.

Той се прибра и хвърли ключовете на кухненската маса. Все още бе в лошо настроение заради отказа на Клои. Нямаше представа защо, но никога в живота си не беше се чувствал по-самотен. Отиде в студиото, извади едно чисто платно от подпрените до стената и започна да рисува. Не виждаше нищо друго освен лицето на Наташа.

 

 

Наташа и Владимир бяха вече на пристанището на Антиб, където моторницата ги чакаше, за да ги върне на яхтата.

— Тази вечер ще имам посетител — тихо каза той, докато моторницата пореше вълните с висока скорост. Морето беше като тепсия, а луната хвърляше светлина върху водата отвисоко. Тя не го попита кой е посетителят, но знаеше, че е някоя важна личност, щом идва толкова късно през нощта. — Трябва да се запозная с някои документи преди срещата и не искам да те държа будна. Ще остана в офиса до пристигането му.

От думите му й стана ясно, че посетителят не желае да бъде видян. Наташа беше свикнала с посещенията на важни гости. Чуваше пристигането им с хеликоптера и после отлитането на зазоряване.

Владимир я изпрати до спалнята, прегърна я е две ръце и я целуна.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — каза тя. Вечерята, картините и времето с Владимир й бяха доставили удоволствие.

— Глупаво място, с тези картини, които не се продават.

Тя забеляза, че това го раздразни, но все пак бяха прекарали чудесно. Той я целуна отново и я остави в каютата. Имаше работа, която трябваше да свърши. Тя тъкмо се унасяше, когато чу кацането на хеликоптера, и разбра, че посетителят на Владимир е пристигнал. Наташа вече спеше дълбоко, когато руският президент слезе от хеликоптера и се запъти към мястото, където Владимир го очакваше. Двамата си стиснаха ръцете пред шпалира от охранители. Владимир и посетителят му слязоха по стълбите в офиса. Тази нощ имаха да свършат доста работа и сделка, която трябваше да подпишат до сутринта.