Даниел Стийл
Любовницата (5)

5

Когато Габриел се върна в Южна Франция, той имаше изненада за Мейлис. Беше планирал кратко пътешествие до един от любимите им градове. Искаше да я заведе във Флоренция за една седмица преди работата в ресторанта да се увеличи в разгара на летния сезон и преди да е станало твърде горещо в Италия. Юни му се струваше идеалният месец за пътуване. Единственият проблем беше тя да успее да убеди Тео да я замести в „Лоренцо“, а той напоследък работеше все по-усилено. Тя едва му виждаше очите.

Обади се на Тео веднага след като Габриел й каза за пътуването и го остави той да реши.

— Съвестно ми е да ти го причинявам — знам колко мразиш да ме заместваш, но как да кажа на Габриел, че не можем да заминем? Пътешествията ни заедно означават толкова много за него.

— Би трябвало да означават много и за теб — скара й се Тео и по изключение не се оплака, че се налага да работи в ресторанта цяла седмица. Тайно се надяваше Владимир и Наташа да ги посетят отново. Нищо не каза пред майка си, но веднага прие. Единственото му притеснение беше, че излагаше две от картините си от името на нюйоркска галерия на Лондонското изложение на шедьоврите в края на юни. От галерията искаха да включат негови платна в изложбата, въпреки че не го представляваха, което не беше изключено за в бъдеще. Той искаше да присъства, за да разгледа панаира и да се увери, че картините му са представени както трябва. Галерията беше нова за него. Нямаше подписан договор, но се радваше, че ще работи с тях.

— Обещавам да се върнем навреме — увери го Мейлис, благодарна, че той се съгласи да поеме задълженията й. Когато чу добрата новина, Габриел също побърза да му се обади и лично да изкаже признателността си.

Мейлис купи на Габриел красив златен часовник от „Картие“ в знак на благодарност за посредничеството при продажбата на картината и той много го хареса. Харесваше всичко, което Мейлис му подаряваше. Въпреки че понякога не се усещаше и прекаляваше с хвалебствията за Лоренцо, независимо от всичко тя винаги беше много щедра към него. Той никога не се оплакваше, когато Мейлис говореше за покойния си съпруг, защото също го беше обичал.

Габриел мина през студиото на Тео и веднага забеляза портрета на статива. Беше почти завършен, имаше нужда само от някои финални щрихи. Картината беше забележителна и Габриел изрази същото мнение като Марк, че това е едно от най-добрите му платна.

— Мисля, че си готов за изложба в Париж — сериозно каза Габриел. — През септември искам да отидеш и да видиш галериите, които ти препоръчах. Нямаш причина да чакаш повече.

Тео не беше сигурен, но обеща да си помисли. Искаше първо да види как ще се приемат картините му на Лондонското арт изложение.

— Следващата година трябва да участваш в биеналето във Венеция — насърчи го Габриел, както беше направил с баща му преди години. — Не може вечно да се криеш. Светът има нужда от художници като теб, Тео. Не лишавай хората от творбите си.

Похвалата, изречена от устата на експерт в света на изкуството като Габриел, значеше много. Той беше много по-мил и внимателен човек от Лоренцо. Тео често напомняше на майка си какъв късмет имаха Габриел да е част от живота им и тя се съгласяваше с него. Това обаче не я спираше да говори за добродетелите на съпруга си. Лоренцо беше голям художник, но за характера му не можеше да се каже същото. Тео си спомняше всичко много добре, а Габриел никога не си позволи и една критична дума за него. Не искаше да разбива илюзиите на Мейлис за Лоренцо. С нея беше щастлив и като изключеше факта, че тя го караше да се чувства винаги на второ място, отношението й към него беше много добро.

Заминаха за Флоренция в страхотно настроение, а Тео зае мястото й в ресторанта. Посрещаше гостите, придружаваше ги до масите, след което ги оставяше в ръцете на управителя. Всяка вечер проверяваше книгата с резервации за името на Владимир, но седмицата отлетя, а той и Наташа не се появиха. Питаше се дали са на яхтата или някъде другаде, но нямаше как да разбере. Опасяваше се, че е бил прав, когато си помисли, че я вижда за последно. Портретът беше почти завършен — погледът имаше онова нежно изражение, което така ясно помнеше. А устните й изглеждаха така, сякаш всеки момент ще проговори. Това бяха думи на Марк. Тео не призна, че е влюбен, но потвърди, че изцяло е обсебен от нея, което според него беше дори по-неудобно от любовта. Никой друг освен стария му приятел не знаеше за това. Не смееше да признае пред майка си, защото знаеше какво ще последва — предупреждения за опасностите от залитането по държанките на червиви с пари руснаци.

Тео с удоволствие се освободи от задълженията си в ресторанта, когато майка му и Габриел се завърнаха. Поработи още няколко дни върху портрета, преди да замине за Лондон. По същото време вървяха няколко арт изложения и бутиковия хотел, в който отседна, беше пълен с художници и търговци на картини, а всеки разговор наоколо, дочут в хотела, на улицата или на изложението, беше свързан по някакъв начин с изкуството. Той с удоволствие се срещна със собствениците на нюйоркската галерия, с които досега само си пишеше по имейла. Двете негови картини бяха изложени на видно място на щанда им и макар че на него не му харесваше, в биографията му беше споменато, че е син на Лоренцо Лука. Не искаше да яхва славата на баща си, но те бяха в бизнеса с картини, а произходът му беше страхотна реклама и искаха да се възползват максимално от това. Независимо чий син беше, работата му говореше сама за себе си.

Вечерта на откриването стоеше край щанда, когато край него мина мъж, който му се стори познат. Тео веднага го разпозна. Беше Владимир, а Наташа вървеше непосредствено зад него в къса черна кожена пола и сив пуловер. Черните обувки на висок ток подчертаваха дългите й крака. Изглеждаше зашеметяващо с вдигната на кок коса и няколкото руси кичура покрай лицето. Тя веднага позна Тео и се изненада, че го среща. Владимир го беше подминал, без да го разпознае.

— Какво правите тук? — попита тя и се смути, когато Владимир се обърна, за да се увери, че е до него. Нямаше представа с кого говори тя. — Художник ли сте, или разглеждате изложението?

Тео отговори притеснено:

— Имам малко работа тук. — Той не посочи двете картини, които се виждаха зад гърба му.

— Много интересно — каза Наташа. Владимир я повика и тя се сбогува: — Радвам се, че се видяхме.

Тя побърза да настигне Владимир, който беше харесал картина от щанд по-надолу.

Сърцето на Тео заби силно, докато я гледаше как се отдалечава. Не можеше да повярва, но тя обръщаше света му с главата надолу всеки път, когато я видеше, сякаш го удряше ток.

По-късно отново я зърна в края на същата редица. Тя не го забеляза. Владимир носеше картината, която бяха купили, и вървяха към изхода. Тео изпита облекчение, че не го забелязаха и не видяха биографията му, от която щяха да разберат кой е баща му. Щеше да е неловко, защото той се представяше за служител в ресторанта, без да споменава, че е син на Лоренцо. Сега поне тя знаеше, че е художник. Нямаше как да знае, че откакто се срещнаха, той я рисуваше денонощно. Вероятно би го помислила за откачен или за перверзен тип, от онези, които причакват жените. Нямаше как да обясни, че е изцяло погълнат и мечтае за нея, че не излиза от мислите му, нито можеше да опише как се чувства в момента — все едно някой беше изтръгнал сърцето от гърдите му. Знаеше, че трябва да я забрави, но нямаше представа как. Може би времето щеше да му помогне. Тази идея беше абсурдна, но докато вървеше към хотела, продължи да мисли за нея и да си я представя с черната кожена пола.

Прекосяваше фоайето с наведена глава, когато се блъсна в млада жена и едва не я събори на земята. Тя излизаше от асансьора, обута с кубинки с къса червена пола. Косата й беше боядисана в розово и се усмихваше ослепително. Беше хубаво момиче, въпреки че дрехите й бяха като от цирка. Тео забеляза, че на носа й имаше диамантена обица.

— О, здравей! Каква гледка за уморените ми очи! Накъде отиваш? Може би към стаята ми? — изрече на един дъх тя и му се усмихна широко. Той се засмя на дързостта й. Почувства се неудобно, но тя го развесели, а хората около тях се усмихваха. — Искаш ли да дойдеш с мен на едно парти? — попита тя, без да се замисли. — Ще има италианци, испанци и цяла група от Берлин. Ти откъде си? — Имаше аристократичен британски акцент, но каза, че живее в Ню Йорк, защото семейството й било непоносимо.

— Сен Пол дьо Ванс — отговори той, все още стъписан, — в Южна Франция.

— Знам къде е, за бога! От коя планета мислиш, че съм?! — Добър въпрос, като се имаше предвид външността й. — Между другото, аз съм Ема.

Тео изведнъж се сети коя е. Лейди Ема Бийчам Монтагю. Баща й беше виконт. Тя притежаваше една от най-авангардните галерии в Челси, Ню Йорк. Беше чел за нея, но сега за първи път я срещаше.

— Тео. — Стиснаха си ръцете и тя го поведе със себе си. В следващия миг се озова на тротоара, после в такси с нея. Тя даде на шофьора адреса, като едновременно с това си бъбреше с Тео. Изстрелваше думите със скоростта на светлината, беше много забавна и когато дойде време да слязат от таксито, Тео вече се превиваше от смях. Представа нямаше какво прави там, но се оказа в пищна къща с препарирани животни на всеки ъгъл и особено впечатляващ лъв, който буквално трябваше да бъде прескочен, за да се влезе в дамската тоалетна. Имаше няколкостотин души, голяма част от които говореха на немски, и представители от всички европейски националности, заедно с голям контингент американци, които тя познаваше до един. Прекара вечерта да представя Тео на всички, като не се отделяше от него. След два часа прошепна в ухото му дали не иска да се върнат в хотела и да изпушат заедно един джойнт. Поканата да отидат в стаята й не беше лишена от привлекателност.

Взеха такси и тя продължи да бъбри приятелски по пътя към стаята си. Отключи вратата и преди да му предложи цигара, изненадващо го целуна, ловко разкопча колана и свали ципа на панталона му, а в следващата секунда беше пред него на колене. Преди да се усети, вече бяха в леглото, правеха страстен секс и всичко останало освен Ема беше изтрито от ума му. Той успя някак да извади презерватив, преди да започне да я люби, и през следващия час правиха секс във всяка възможна поза. Накрая се отпуснаха, останали без сили на леглото сред кълбо от дрехи, а тя се усмихна като палав елф в прегръдките му. Досега не беше срещал такова изумително момиче.

— Две правила — изрече тя, преди той да си поеме дъх. — Никога не се влюбвам и няма нужда да се виждаме повече, ако не искаме. Без ангажименти, без безвкусни любовни истории, без разбити сърца. Просто ще се забавляваме, когато се видим. Освен това ти си ужасно добър в леглото — добави тя и той се засмя.

— Често ли ти се случва да си хващаш непознати мъже в хотела? — За първи път срещаше толкова безсрамно сексуална жена.

— Колко забавно! Ти да не си непознат? Само преди малко много добре се опознахме — пошегува се тя. — Освен това си хващам само непоносимо красиви мъже като теб. Защо не сме се срещали досега? Ходиш ли в Ню Йорк?

— Отдавна не съм бил, а и това е първото ми арт изложение. — Той спомена нюйоркската галерия, която показваше картините му.

— Олеле! Сериозна работа. Сигурно си много добър. Имам щанд малко по-надолу от вашия. Трябва да дойдеш и да разгледаш. Искам да видя картините ти.

— Много са класически, може да не ти харесат — скромно каза той и тя завъртя очи.

— Моля ти се, не се подценявай, отегчително е.

Той прекара нощта с нея, а на следващия ден посети щанда й. Ема излагаше странни и крайно ексцентрични творби на известни концептуални художници на високи цени и въпреки че беше признала, че неговото изкуство не е по вкуса й, тя силно се впечатли от двете платна и видя безспорния му талант.

— Един ден ще бъдеш много известен — каза сериозно, после погледна биографията му и видя фамилията му. — А… това обяснява всичко. Знаеш ли, ти си по-добър от него. Техниката ти е страхотна. — После се засмя и му прошепна: — В други области също. Отличен стил.

Същата вечер отново отидоха на парти заедно, а после се любиха в стаята й. На следващия ден тя отлетя за Ню Йорк. Едва ли щеше да я види някога отново — между тях нямаше преструвки и обещания, нито обвързване, само приятно прекарано време. Това беше най-доброто, което можеше да му се случи, за да го разсее от мислите за Наташа. През няколкото дни с Ема това не го вълнуваше. Тя му изпрати съобщение по телефона от таксито на път за летището, докато той напускаше хотела. „Благодаря за страхотния… секс. Ем.“ Той се усмихна, като го прочете. Артизложението беше интересно, а двете му картини се продадоха на добри цени.

Когато се прибра, той влезе в студиото, където го посрещна тя, с нежните си очи, устни и ореол от руси коси. Изглеждаше точно каквато я видя в Лондон и той завъртя наопаки статива, за да не я гледа. Имаше нужда да си почине от силните чувства, които го владееха, а Ема беше точното лекарство. Прекара страхотно време с нея.

На следващия ден по време на обяда им заедно разказа на майка си и Габриел за изложението, но пропусна частта с приключението, наречено Ема Бийчам Монтагю. Каза им, че и двете картини са се продали, и те се зарадваха за него. На следващия ден Габриел го покани да разгледат галерия в Кан, която беше сред малкото сериозни галерии в Южна Франция. Освен това беше обещал да види творбите на един художник, който дъщеря му имаше интерес да представлява в тяхната галерия.

— Би трябвало да работя — отговори Тео, чувствайки се виновен, че ще си вземе свободен следобед, но от друга страна не му се искаше да се връща към портрета на Наташа. Още го държаха емоциите от последната им среща.

— Ще ти се отрази добре да прекараш известно време на въздух — посъветва го Габриел, който винаги се радваше на компанията му. Заминаха със стария „Морган“, който Габриел държеше в Сен Пол дьо Ванс, за да му е под ръка, когато е в града. По пътя говориха за изложението. В крайна сметка и двамата останаха разочаровани от творбите на художника, които Мари-Клод искаше да видят. Платната му бяха твърде комерсиални и по-подходящи за туристи, отколкото за сериозна галерия в Париж, но момичето, което държеше галерията, беше красива блондинка. Тео я забеляза и й се усмихна, а после се спряха да побъбрят. Той й взе визитката и си помисли, че може да й се обади някой път, но после реши да вземе пример от Ема.

— Не съм сигурен дали бихте се съгласили да вечеряте с мен някой път? — попита той много по-предпазливо, отколкото Ема би го сторила, а тя се засмя на въпроса.

— Галерист ли сте или художник?

— Господинът е галерист — посочи той към Габриел. — Аз съм художник.

— Тогава отговорът е не — внимателно отговори тя и той я погледна развеселен. Не беше очаквал такъв отговор.

— Имате нещо против художниците?

— Да. Имам фатално привличане към тях. Дори бях омъжена за един. От опит знам, че всички са луди и пристрастени към драмата. Отказах драмата, освен това съм разведена, имам петгодишна дъщеря и искам да се радвам на спокойствието си. Това изключва всякакви художници.

— Какъв по народност беше съпругът ви?

— Италианец — отговори тя усмихната. Харесваше Тео, изглеждаше й свестен, но нямаше намерение да се влюбва в друг художник, особено пък в красавец като него.

— Това обяснява всичко — с облекчение каза Тео. — Художниците италианци са луди до един и живеят за драмата. — Той си спомни за баща си и разбра за какво говореше тя. — Художниците французи обаче са напълно нормални и са страхотни типове.

— Не и от моя опит — весело вметна тя. Нямаше да се поддаде на чара му, от който той притежаваше в изобилие. — Никакви художници. Приятелство може би да, но никакви срещи. По-скоро бих приела расото.

— Колко депресиращо — изрече той обиден, докато Габриел му се смееше. — Ще ви се обадя някой път — обеща на излизане и се запъти към колата.

— Добър опит — каза Габриел. — Тя изглежда не се шегуваше.

— Има страхотно тяло и невероятни крака — игриво отбеляза Тео. Двата дни див секс и много смях с Ема бяха оправили настроението му.

— Ще кажа на майка ти да престане да се тревожи. Тя все си мисли, че си сам.

— В Лондон не бях сам. Запознах се с една щура англичанка, която държи галерия в Ню Йорк. Много е дива.

Габриел се засмя и двамата се качиха в колата, за да се върнат в Сен Пол дьо Ванс. Остави го пред къщата му. Тео му помаха, после се прибра и полегна на дивана, замислен за Ема, за момичето, с което се запозна в галерията (името от визитката й беше Инес), и за Наташа. Трите бяха много различни и по някаква незнайна игра на съдбата той не можеше да има нито една от тях. Ема отказваше да се обвързва и не искаше да се ограничава със сериозна връзка, Инес имаше непоносимост към художници, а Наташа принадлежеше другиму. Започваше да се чуди какво му има и дали не развиваше вкус към недостъпни жени. Най-неуловима от всички беше Наташа, която без да подозира, открадна сърцето му. Животът беше повече от странен.