Даниел Стийл
Любовницата (16)

17

След посещението си в Париж Тео се нахвърли върху работата с нова енергия. Беше развълнуван от предстоящата изложба и искаше да завърши новите си творби. Срещата с Наташа също го зареди. Тя си оставаше същата, все така вълшебна, ефирна и омагьосваща, беше впечатлен, че се опитваше съвсем сама да изгради живота си. Не беше му се обаждала. Казваше си, че тя би го потърсила, ако поиска да говори с него. Но тя не го направи. През целия ноември не получи никаква вест от нея.

Марк го навестяваше от време на време, когато имаше нужда да се откъсне от собствената си работа. Той беше взел голяма комисиона от местен музей и се справяше добре. Обеща му да дойде в Париж за изложбата.

Мейлис беше в Париж. Двамата с Габриел се забавляваха и се радваха на града. Непрекъснато обещаваше, че скоро ще се прибере, но сега наваксваха изгубеното време и дори започнаха да говорят за сватба през пролетта, което всички намираха за чудесно.

В края на ноември на юг стана ужасно студено, всяка сутрин земята беше заскрежена, а през последния ден на месеца дори валя сняг. Беше красиво, но ателието не се отопляваше, ръцете му постоянно бяха измръзнали и му бе трудно да рисува.

Връщаше се с велосипеда от ресторанта малко след смрачаване, когато я завари пред дома си — просто стоеше там, със снежинки по косата, премръзнала. Не беше чакала дълго, той бе излязъл само преди половин час. Стоеше на снега в топло палто и дебели ботуши и му се усмихваше. Той слезе от колелото и тръгна към нея. Не искаше да я пита защо е дошла, но тя видя въпроса в очите му.

— Дойдох да попитам дали го казваш сериозно — тихо рече тя.

— Кое? — Тео бе затаил дъх. Страхуваше се да не я подплаши като птичка, кацнала на рамото му.

— Че мога да остана известно време тук.

— Разбира се. — Не можеше да повярва на късмета си. Бяха минали шест седмици, откакто я видя в Париж, не беше се чувал с нея оттогава, а ето че сега тя беше тук, появила се най-неочаквано.

— Приключих курса в Лувъра. Искам да си потърся работа. — Страхуваше се, но не искаше да си признае. Нямаше какво да предложи, нито имаше някакъв опит. Кой щеше да я вземе на нейната възраст, след като не беше работила нищо, освен в някаква фабрика преди осем години? — Трябваше да се обадя преди да дойда — рече тя и го погледна извинително. — Мога да отседна в някой хотел.

— Имаме шест празни стаи. — Искаше да й каже, че може да остане и при него, но не посмя. — Ще те заведа веднага, ако искаш. Няма храна, но можем да си вземем нещо за хапване, след като си оставиш багажа. Колата твоя ли е? Мога ли да се кача при теб?

Тя се усмихна и двамата се качиха в колата под наем. Наташа беше предпочела да шофира дотук, за да проясни ума си. Пътуването беше продължило десет часа, но й хареса. Няколко минути по-късно бяха в ресторанта. Двамата охранители стояха на пост отвън. Поздравиха ги любезно и Тео им каза, че Наташа ще остане тук. Отключи вратата, изключи алармата, след което пусна отоплението.

Наташа пристъпи към картините, които бе виждала и преди. Бяха по-красиви, отколкото ги помнеше. Чувстваше се странно тук с него. Спря пред една картина, погледна го и се усмихна.

— Сега и аз трябва да нося надпис „Не се продава“.

— Тогава някой може да те открадне — меко рече той. — Не бих искал.

— Нито пък аз. — Очите й изглеждаха огромни.

Той отнесе багажа й горе, остави я сама да си избере стая и включи отоплението. Тя го последва с усмивка обратно долу, качиха се в колата и отидоха до близко ресторантче, където предлагаха сока — палачинки от нахут, каквито Наташа не беше опитвала. По време на вечерята си припомняха миналото и се наслаждаваха на настоящето.

— Помня всички въпроси, които ми зададе, докато обядвахме — тихо рече тя. Сякаш беше преди хиляда години.

— Опитвах се да си обясня изборите, които си направила. Но не ми дължиш никакви обяснения.

— Казах ти, че го обичам, и си мислех, че той също ме обича. Оказа се, че и двамата не сме знаели какво е това.

Една глава от живота й завинаги беше затворена. Без Владимир тя нямаше да оцелее в Русия, но накрая беше рискувала всичко, може би дори живота си, за да помогне на Тео. Той не можеше да го забрави. Знаеше, че никога няма да го забрави. И виждаше, че през месеците, когато беше останала сама, тя се беше помирила с миналото си. Тео уважаваше изборите, които е направила — и в началото на живота си, и след това. Тогава те са били смислени, също като решенията, които вземаше сега. Никой не можеше да знае през какво е преминала в Москва, какви ужаси е преживяла и как това е повлияло на пътя, който е избрала. Не я съдеше. И как би могъл? Сега тя беше напълно различна. Вече не беше ничия любовница. Имаше свободата да решава сама и грешките й също щяха да са единствено нейни. Наташа вече не чувстваше миналото си като тежко бреме. Харесваше й да поема отговорност за себе си, беше копняла за това и за нормален живот. Беше се отказала от всичко, докато бе с Владимир. А сега й предстояха години, през които можеше да подреди живота си, да прави добри избори, да среща нови приятели и да се влюби в подходящия човек.

А Тео вече не беше обсебен от жена, която принадлежеше на друг и никога не би могъл да има. Вече всичко беше възможно, за добро и за лошо. Наташа не се нуждаеше и не искаше онова, което й бе давал Владимир. Цената му беше прекалено висока. Тя вече не беше готова да продава душата си, знаеше коя е.

Тео й се усмихваше, докато приключваха вечерята.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

— Вече не си портрет. А си истинска. — Тя беше живяла месеци наред в ателието и в главата му, а сега можеше да протегне ръка и да я докосне.

След вечерята решиха да се разходят. Ноемврийската вечер беше студена, но се радваха на свежия въздух. Вече можеха да правят всичко и никой не можеше да ги спре, да ги уплаши, да ги засрами. Той се спря, прегърна я и я целуна. Тя му се усмихна и двамата продължиха хванати за ръце. Миналото беше история, а бъдещето пред тях бе изпълнено с обещания и надежда. Бяха изминали дълъг път, за да се намерят. Жената, която го беше преследвала от първата им среща, най-сетне беше до него. Той отново я целуна.