Даниел Стийл
Любовницата (7)

7

Както беше обещал, Владимир пристигна в Париж в петък следобед, точно навреме да види апартамента преди да се стъмни. Той вече беше изпратил парите по швейцарската сметка. Собствениците не искаха разплащането да бъде във Франция, бяха се преместили в Швейцария миналата година. Искаха да продадат спешно имота и не можеха да повярват на късмета си, когато Владимир им предложи да плати незабавно цялата сума. С това успя да уговори по-добра цена. Агентката също остана доволна. Сделката беше приключена и предишния ден Владимир беше казал на Наташа, че апартаментът вече е техен. Това бе най-бързата сделка за агентката, която и преди бе работила с руснаци и знаеше колко бързо могат да се случат нещата с подходящите купувачи. Те имаха на разположение предостатъчно пари и с тях лесно се правеше бизнес. Знаеха точно какво искат и бяха много директни.

Агентката ги чакаше пред сградата и Наташа затаи дъх, когато влязоха с Владимир. Изведнъж я обхвана паника — ами ако не му хареса, ако не остане доволен от ламперията, прозорците или паркета? Той изглеждаше сериозен, докато оглеждаше всичко и обикаляше, а след като видя и последната стая, я прегърна с широка усмивка.

— Идеален е, Наташа. Намерила си чудесен апартамент. Ще ни хареса тук. — Тя едва не се разплака, толкова беше развълнувана, че е доволен. После му показа всички малки детайли и минаха цели два часа, преди най-сетне да си тръгнат обратно за хотела. Наташа щеше да прекара там много време, докато пазарува за апартамента, и дори „Жорж V“ вече започваше да й се струва като дом.

Владимир я люби веднага щом влязоха в стаята, след което си взеха душ заедно и се приготвиха за вечеря. Отведе я в „Ла Тур д’Аржен“, един от най-модните ресторанти в Париж, за да отпразнуват новия си дом. През цялата вечер тя не спря да му благодари.

— Иска ми се да не ми се налагаше да те оставям утре — каза той. Беше поръчал хайвер и шампанско за двамата и водка за него. — Но ти ще бъдеш заета. — Наташа знаеше, че е така, но въпреки това той й липсваше, когато отсъстваше дълго. Владимир имаше много работа в Русия покрай навлизането му в бизнеса с полезни изкопаеми, бе го чула да говори и за закупуване на още нефтени находища и за сондиране в Балтийско море. Империята му продължаваше да се разраства. Човек трудно можеше да си представи докъде би могло да стигне това, но за Владимир нямаше граници и той продължаваше да се бори да я разшири още. Световната икономика беше в криза, но Владимир всеки ден сключваше все по-големи и по-големи сделки. Жаждата му за нови придобивки беше неутолима.

След вечерята се върнаха в хотела и тя отново се озова в обятията му. Беше му липсвала цяла седмица, не обичаше, когато тя не е наблизо, но рядко я вземаше в Москва със себе си. Там имаше прекалено много работа за вършене, а Наташа щеше само да го разсейва. Той знаеше, че тя не се чувства щастлива в онзи град, имаше прекалено много лоши спомени. Предпочиташе да го чака в Лондон или на яхтата, а сега щеше да си има и друг дом в Париж. Чувстваше се щастлива и се опита да сбъдне всяка негова фантазия и нужда в леглото, за да му покаже колко е благодарна за всичко, което правеше за нея. Връзката им беше нещо като взаимна размяна — тя му даваше всичко, което можеше от себе си, в замяна на всички материални облаги, които той й осигуряваше.

Животът й с него я караше понякога да мисли за майка си, питаше се дали не е като нея. Майка й беше проститутка, продавала тялото си срещу пари. И Наташа нямаше как да не се пита дали не прави същото. Предлагаше тялото и свободата си на Владимир в замяна на охолния живот и подаръците, с които той я засипваше. Или беше по-скоро като брак, в който жената се грижи за мъжа, отдава му тялото си и ражда децата му, докато той се грижи за нея? Почтена ли бе връзката им? Понякога не можеше да реши и не беше сигурна. Той винаги бе мил и щедър към нея. Нямаха деца, той не искаше, но тя му отдаваше всяка част от себе си, всичко, което можеше да даде.

След като се любиха, той остана да лежи уморен и доволен в обятията й. Наташа беше неговото средство да се освободи от напрежението, с което трябваше да се справя. И тя го приемаше в себе си всеки път, когато той пожелаеше.

На сутринта станаха в шест и поръчаха закуска. След час трябваше да тръгне. Красотата й никога не преставаше да го изумява, а през последните седем години тя бе станала още по-привлекателна и деликатна.

— Започни да обзавеждаш апартамента — каза й той с усмивка и я целуна. Тя стоеше гола в обятията му и му се прииска да можеше да остане. Трябваше да излети в осем за Москва, а до летище „Бурже“ имаше половин час път.

— Ще ми липсваш — тихо рече тя и го целуна.

— И ти на мен. Ще ти се обадя, когато кацнем. — Рядко й казваше, че я обича, но тя знаеше, че е така. Също както знаеше, че тя го обича, или поне така смяташе. Това беше любовта, каквато я познаваше.

Още същата сутрин Наташа започна да търси неща за апартамента в антикварните магазини, които без друго посещаваше често — а сега имаше мисия. Никога през живота си не беше се забавлявала така. Един от антикварите й даде телефона на жена, която изработвала невероятни завеси. През следващите две седмици Наташа не спря нито за миг. Купуваше картини, мебели, платове, купи два прекрасни килима за дневната и един за спалнята, старо легло с балдахин, като поръча да го преправят, за да стане по-голямо. Взе всичко необходимо за кухнята и нае прислужница рускиня. Искаше да купи още неща и от Лондон. Владимир й се обаждаше всеки ден и преди да се срещнат в Лондон, той отиде обратно в Италия да провери как върви строежът на яхтата.

Есента беше натоварена и за двамата. През декември Наташа наглеждаше инсталирането на всичко, което бе купила, а Владимир отново беше в Москва, имаше среща с президента. Когато се срещнаха в Париж през седмицата преди Коледа, апартаментът изглеждаше така, сякаш са живели тук от години. Владимир хареса всичко, което беше избрала, и остана впечатлен от начина, по който се е справила. Решиха да посрещнат Коледа тук и на следващия ден да отлетят за Карибите, където ги очакваше „Принцеса Марина“. Яхтата беше прекосила Атлантика през ноември и Владимир възнамеряваше да я остави там до пролетта, след което да я върне отново в Южна Франция в края на май или началото на юни. Чувстваше се добре отново на борда й, в позната обстановка. Щяха да се върнат в Париж в края на януари за модните ревюта, на които той обичаше да й избира дрехи. Дотогава имаха един месец за почивка, през който Владимир щеше да работи от офиса си на яхтата.

Двамата се върнаха в Париж два дни преди началото на ревютата и беше чудесно, че можеха да отседнат в свой дом.

От големите стари модни къщи присъстваха само „Диор“ и „Шанел“. Беше се появила и една нова, „Ели Сааб“, която правеше вечерни рокли по поръчка; имаше също и малка група млади дизайнери, чиято работа никога не бе възприемана за висша мода от запознатите. Въпреки това двете големи представления си оставаха забавни, а роклите и колекциите, които показваха, винаги бяха забележителни.

Първото ревю беше на „Диор“ и се състоя в специално построена палата зад Дома на инвалидите на левия бряг. Обстановката беше зрелищна, осветена театрално, навсякъде с огледала и с градинска тема, която приличаше на филмов декор и беше вдъхновена от градините на Версай. За декорите на всяко представление на висшата мода и на другите ревюта, които бяха също толкова забележителни и се провеждаха два пъти годишно, се харчеха милиони. Представленията на прет-а-порте, които бяха голям бизнес и се провеждаха в четири града, за да покажат на клиентите по цял свят какво да очакват за следващия сезон, привличаха множество знаменитости. Представленията на висшата мода бяха нещо различно и се случваха единствено в Париж. Те бяха последните оцелели от едно умиращо изкуство, като през годините клиентите им бяха намалели и ставаха все по-скъпоценни.

При дрехи, струващи между петдесет и петстотин хиляди долара, изработени изцяло ръчно, до последния бод, всяка една по индивидуална поръчка и никога с дубликат в един и същи град, социален кръг или събитие, в модерния свят вече почти нямаше ценители на висшата мода. В миналото богати светски жени, облечени по последна мода, се събирали два пъти годишно от целия свят, за да обновят гардеробите си. Но когато големите модни къщи започнали да затварят една след друга и цената на висшата мода скочила до небето, всичко се беше променило. Днес имаше само шепа млади жени, любовници на свръхбогаташи, които можеха да си я позволят. Стилът вече не подхождаше на по-възрастните жени, които можеха да имат тоалетите, а младите момичета, за които бяха предназначени, не биха могли да си ги купят сами.

Представленията вече бяха повече реклама и зрелище, а за дрехите на малкото момичета, които имаха късмета да ги притежават, плащаха много по-стари от тях мъже, които ги издържаха и искаха да се изфукат с тях като трофеи и символ на огромното им богатство, влияние, мъжественост и успех в бизнеса. Висшата мода не беше замислена за подобни неща — да обслужва изтънчени и добре облечени жени. До голяма степен тя се беше превърнала в пародия на самата себе си, достъпна единствено за шепа богаташи. И в много случаи тоалетите, които се виждаха на пътеката, никога не се изработваха и продаваха, а ставаха просто демонстрация на изящното майсторство, което някога бе върхът на френската мода, а сега попадаше у сексапилни момичета, които не оценяваха уникалността и качеството на онова, което носеха.

Януарското шоу представяше летните дрехи, а зимните се представяха през юли, за да могат да бъдат поръчани предварително и да има време за ръчната изработка на често сложните тоалети. Наташа щеше да избере гардероба си за следващото лято. Владимир винаги обичаше да отива с нея на представленията и внимателно отбелязваше какво би искал тя да носи, докато момичетата дефилираха по пътеката. Винаги избираше най-скъпите тоалети. Подобно на колите и яхтите, външността, бижутата и тоалетите на Наташа бяха символи на огромното му богатство. У дома Наташа носеше джинси и всекидневни дрехи, но Владимир винаги предпочиташе да я вижда облечена екстравагантно или поне скъпо, когато излизаха — а и дори у дома. „Джинсите са за селяците“ — казваше той, макар че сам ги носеше. Искаше всички да се обръщат, когато Наташа влезе някъде, затова всеки от тоалетите й струваше колкото луксозна кола или малък апартамент.

Тя не искаше да спори с него или да изглежда неблагодарна, но винаги се опитваше да го насочи към по-прости модели на ревютата на висша мода, особено за лятото, когато прекарваха по-голяма част от времето на яхтата. Той обаче никога не я слушаше. Обичаше да я вижда във вечерна рокля дори когато бяха сами у дома. Никога не би й купил евтини или обикновени дрехи, както не би се спрял на евтино изкуство. Искаше всичко, за което плаща, да показва недвусмислено колко далеч е стигнал. И макар че обичаше представленията, Наташа винаги очакваше с ужас какво ще хареса той. Владимир я оставяше да избира и сама, но по-често решаваше той и тя не спореше с него. Не й харесваше да го ядосва. Беше го правила на няколко пъти и очите и резкият му глас бяха достатъчни, за да я държат на мястото й. Всеки път, когато някой му се изпречваше, възразяваше на мнението му или не се подчиняваше, нещата не се развиваха добре. Ако човек правеше онова, което той каже и очаква, Владимир бе мил и възпитан. Под повърхността обаче се таеше вулкан. Наташа бе виждала как той изригва и правеше всичко по силите си да избягва да го провокира. Най-малко можеше да рискува да си навлече гнева му заради онова, което е облякла. Беше благодарна за щедростта му, а и как можеше да се оплаква за онова, което й беше дал? Всяка година той харчеше милиони за дрехи и всичко, което купуваше, й стоеше прекрасно.

За представянето на лятната висша мода на „Диор“ навсякъде имаше цветя и тежкият аромат на туберози и момини сълзи изпълваше въздуха. Дрехите бяха ефирни и секси, полите къси, материите прозрачни, голите гърди бяха честа гледка. Токчетата бяха толкова високи, че почти не можеше да се стои на тях. Много от летните тоалети бяха без гръб. Всички щяха да й стоят добре, макар че тя копнееше за няколко по-семпли неща и си избра две по-обикновени памучни рокли с безупречна кройка. Владимир избираше вълнуващи тоалети, които показваха тялото й, но можеха да се носят само при специални случаи, а не ежедневно. Имаше множество малки пайети, зашити върху мрежа с цвят на кожа. Имаше клинове и бодита, обшити изцяло с малки мъниста, образуващи цветни мотиви. Струваха по двеста хиляди долара заради бродерията и мънистата и Владимир й поръча три от тях, както и четвърти тоалет в блестящо розово. Казваше й, че една невероятно красива жена не може да се облича в парцали, каквито бяха за него по-обикновените дрехи, дори да минаваха за висша мода. През зимата я обличаше в кожи, за предпочитане самур или норка, чинчила и хермелин, в екзотични цветове и с невероятни шапки към тях, в клинове от алигатор, кожени ботуши до коленете и покрити с тежки бродерии палта. Купуваше й дрехи, в които да бъде забелязвана, а не просто да носи, защото са модни или удобни. Понякога Наташа се питаше какво ли е да носиш обикновени дрехи другаде, освен на яхтата. Не го беше правила, откакто напусна Москва с него преди години. Веднага след това се чувстваше виновна заради неблагодарните си мисли. Знаеше каква щастливка е да има до себе си такъв мъж.

Владимир й поръча седем тоалета от представлението на „Диор“, още шест от „Шанел“ и три летни вечерни рокли от „Ели Сааб“, всички с дълбоки деколтета и цепки отстрани, достигащи до ханша. Дрехите й стояха умопомрачително, а модните къщи обожаваха да я обличат. След като виждаше Наташа в дрехите, които си е набелязал, Владимир вземаше решенията си бързо. Той знаеше как иска да изглежда тя. И Наташа винаги му благодареше на излизане от всяка модна къща. След това се върнаха в апартамента и се любиха пред камината в спалнята. Той беше много доволен от дрехите, които й бе купил, и с нетърпение очакваше да я види в тях следващото лято. Преди да бъде доставен, всеки тоалет щеше да се пробва по три пъти, за да е сигурно, че й стои съвършено. Немислимо беше върху подобни произведения на висшата мода да има и една гънка или объркан шев. Всичко трябваше да е безупречно, като жената, която ги носеше.

Представлението на „Шанел“ беше по-зрелищно и от това на „Диор“. Всеки сезон то се провеждаше във внушителната стъклена сграда Гран Пале. Веднъж дори поставиха айсберг в средата за представянето на зимната колекция. Беше внесен от Швеция и върнат на следващия ден. Този път бяха създали тропически плаж за лятната колекция, с тонове пясък и издигната пътека за петдесетте модела, които представяха тоалетите. Наташа много хареса атмосферата на шоуто и дрехите, които не бяха така разголени като онези на „Диор“, които Владимир предпочиташе.

Нямаше спор, че която и модна къща да я обличаше, тя щеше да изглежда зашеметяващо във всичко, което Владимир беше поръчал. Той се съветваше с нея за тоалетите, но накрая окончателният избор бе негов и се отнасяше към мнението й като към мнение на дете. За Наташа винаги бе малко унизително, когато той ясно даваше да се разбере, че тя няма правото да решава, но управителите на модните къщи бяха свикнали с това. Владимир не се различаваше от другите им клиенти, влиятелни и с много пари. Мъже като Владимир не можеха просто да останат на заден план и да оставят другите да решават каквото и да било, дори за мода или как да обличат жените си. И Наташа си знаеше мястото. Работата й беше да кара другите да му завиждат заради жената до него. Тя беше фарът, който можеше да се види от всички. Принадлежеше на Владимир Станислас по същия начин като яхтата му, която беше най-забележителната и будеше завист у всеки. А новата, която замисляше, щеше да засенчи дори нея.

Владимир й разказа за плановете си за яхтата, докато вечеряха в апартамента. Валеше сняг и бяха отменили резервациите в „Ален Дюкас“ на Плаза, решиха да останат у дома. Навън беше много студено. Владимир поработи, а Наташа се зачете в една нова книга за импресионистите, която бе харесала.

Беше купила и много книги за интериорен дизайн, за да открадне идеи за апартамента, и сега той изглеждаше великолепно. Завесите бяха поставени, докато двамата бяха на яхтата, и Владимир много ги хареса. Той имаше око за красивото, винаги забелязваше какво е направила в апартамента и коментираше, когато му харесваше. Беше доволен от постигнатото от нея и Наташа беше радостна, че прекарва повече време в Париж. Апартаментът беше по-топъл и приветлив от пищната му къща в Лондон, обзаведена от прочут дизайнер. Когато стана готова, къщата бе снимана за няколко списания за дизайн, но Наташа така и не я хареса. Парижкият апартамент беше повече като дом, също като яхтата. Тя се надяваше, че новата също ще бъде хубава — плановете му за нея звучаха грандиозно, но нейните предпочитания винаги бяха далеч по-семпли от неговите. Той се опитваше да я „образова“ да бъде по-дръзка във вкусовете си.

След модните ревюта Владимир прекара уикенда в Париж с нея, след което се върна в Москва. Оказа се, че новият му бизнес с полезни изкопаеми и управлението му изискваше повече време от очакваното и той й каза, че в Москва ще бъде прекалено студено за нея, а той ще бъде твърде зает и ще му се наложи да пътува до доста неприятни места в Русия. Искаше тя да остане в Париж и да се срещнат в Куршевел след три седмици, в средата на февруари. Куршевел се беше превърнал в любимия ски курорт за всички руснаци и Владимир бе наел къща с персонал за една седмица. Той беше запален скиор, обичаше да кара ски, когато имаше време, и винаги наемаше инструктори. Наташа също караше ски, макар че не можеше да се сравнява с него. Двамата винаги си прекарваха чудесно по снежните склонове и тя очакваше с нетърпение заминаването в Куршевел.

Апартаментът сякаш опустя, когато той замина. През цялата седмица в Париж валя сняг и Наташа прекара повечето време в леглото с книга, седнала до камината в уютния кабинет, и в обикаляне на антикварните магазини в търсене на съкровища. Винаги успяваше да намери нещо ново за апартамента — тази седмица попадна на две бронзови скари за камина в стил Луи XV, върху които се поставяха дървата. Бяха украсени с листа и херувими и Наташа ги сложи в спалнята.

Посети и няколко галерии в търсене на картини за апартамента и винаги получаваше покани за откриването на изложби. Една от тях привлече вниманието й. Беше за четвъртък вечерта, на левия бряг, в галерия, от която два месеца преди това бе купила малка, хубава картина. Обеща си, че ако не вали сняг, ще отиде на откриването. Понякога обичаше да се появява преди началото, за да си заплюе нещо преди останалите, но този ден нямаше време да го направи. Щяха да идват майстори да монтират нови лавици в кухнята и тя искаше да наглежда лично работата им.

Един час след началото на откриването тя се качи в наетото от Владимир бентли. Наташа никога не шофираше сама в Париж, големият трафик и еднопосочните улици я плашеха, макар че понякога сядаше зад волана в Южна Франция. Владимир държеше едно спортно бентли за нея на яхтата, но в Париж тя предпочиташе да използва шофьор. Владимир също си имаше шофьор и когато беше в града, използваше ролс-ройс. Минаха по моста Александър III към левия бряг и Шести арондисман, където се намираше мястото.

Галерията беше малка, но добре подредена и пълна с хора, които пиеха вино и разговаряха. Средата беше разнородна — и много млади, и по-възрастни посетители, обичайните артистични типове, а също и мастити представители на художествения свят. Наташа обиколи, за да разгледа творбите. Бяха красиви произведения, съчетаващи странно стил, напомнящ старите майстори, и по-светлите цветове и теми на импресионистите. Художникът определено имаше собствен стил, а тя не беше обърнала внимание на името в поканата, просто картините й бяха харесали. Взе реклама с биографията на художника и продължи да обикаля. Когато стигна дъното на галерията, спря като закована, когато се озова пред собственото си лице в една от картините. Наташа бе шокирана.

Докато стоеше и се взираше невярващо в самата себе си, Тео инстинктивно вдигна очи в другия край на галерията, видя я и сърцето му едва не спря. Никога не можеше да предположи, че тя може да се появи тук и да види портрета.

— Какво има? Станало ли е нещо? Изглеждаш така, сякаш са те гръмнали. — Инес беше с него. Тео беше решил да опита още веднъж и я покани на вечеря малко преди Коледа. Излизаха от месец и тя все още се отнасяше подозрително към връзката им, но засега помежду им вървеше добре. Беше й доказал, че не е луд, макар и да е художник. Дори хареса малкото й момиче Камил. Не беше влюбен в Инес, но харесваше компанията й. Тя беше интелигентна, отговорна и разумна жена, способна да се грижи за себе си и за детето си. Не очакваше да бъде „спасена“ или поддържана. Не се интересуваше от брак и предпочиташе да остане сама, отколкото да бъде с неподходящия мъж. Засега всичко в нея му харесваше. Бе дошла в Париж с него за откриването на изложбата, а нейна приятелка гледаше детето й.

Двамата бяха отседнали в малък хотел на левия бряг, недалеч от галерията. Връзката им още беше в началото. Инес го видя как пребледня като мъртвец, когато забеляза Наташа в дъното на галерията, вперила поглед в собствения си портрет. Беше замръзнала като статуя.

— Не, няма нищо, добре съм — отвърна той и й се усмихна. Измъкна се незабелязано и тръгна към Наташа. Изглеждаше зашеметяващо, красива както винаги, в кожух, джинси и ботуши с високи токчета.

— Вие ли нарисувахте това? — попита тя с широко отворени очи, сякаш го обвиняваше, че я е съблякъл гола на публично място. Тео не можеше да отрече, а картината беше толкова завладяваща, така наситена и очевидно лична, че сякаш загатваше, че я е познавал добре и дори я е обичал.

— Аз… да… нарисувах я… след като ви видях миналото лято. Лицето ви просто е създадено, за да бъде нарисувано — каза той, но думите му прозвучаха като нелепо извинение дори за самия него. Картината беше толкова дълбока, че и за двамата беше очевидно, че причината не е само тази.

Очите й се впиваха в неговите с цялата онази чувствителност, типична за много руснаци — те имаха усет за трагедията и мъката, толкова характерна за тяхната литература, музика и изобразително изкуство.

— Нямах представа, че сте толкова талантлив художник — меко рече тя.

— Благодаря за милите думи. — Той й се усмихна. Беше смутен, сякаш го е хванала на местопрестъплението.

Тео беше се справил с лудото си увлечение, но портретът недвусмислено показваше колко е бил влюбен в нея. Тя не беше просто случайна тема, модел или интересно лице. Тя бе жена, в която е бил влюбен тогава. Всичко, което бе изпитвал, беше в картината, бе вложил себе си в нея, затова Габриел и Марк смятаха, че е най-доброто му произведение. Габриел присъстваше на откриването, но Марк в момента не можеше да си позволи да пътува до Париж и беше отказал предложените му от Тео пари. Имаше планове да дойде по-късно, но не и за откриването.

— Беше чудесно да ви рисувам — рече Тео, който не знаеше какво да й каже, как да се извини, че е навлязъл в личното й пространство и я е изложил на показ. — Макар че ми беше трудно с очите. — Чувстваше се като кръгъл идиот, който стои и дрънка глупости. Гледаше я и усещаше как сърцето му сякаш е стиснато от менгеме, а стомахът му започва да се свива. Сякаш го омагьосваше всеки път, когато я видеше. Рисуването на портрета й месеци наред се беше превърнало в негова страст и същевременно в нов етап от работата и техниката му.

— Бих искала да я купя — рече тя. — И очите са съвършени. — Той също го знаеше. Беше го усетил, когато най-сетне се получиха. И го виждаше сега, докато я гледаше. Беше уловил перфектно изражението й.

Не беше видял Владимир наоколо, така че той не можеше да настоява да купи картината на каквато и да било цена. Изкушаваше се да й каже, че не е за продан, но не го направи.

— Съжалявам, вече е продадена. — До картината нямаше червена точка, която да показва, че е купена, и Наташа го погледна въпросително. — Току-що я продадохме. Още не са сложили червената точка. — Тя изглеждаше изненадана и разочарована от думите му. Не искаше да бъде в дома на някакъв непознат. Той също.

— Платена ли е вече? Не искам да попада у някой друг. Ще платя повече. — Наташа беше научила някои от триковете на Владимир, които обикновено работеха. Малцина търговци оставаха лоялни към клиентите си, ако някой им предложи по-добра цена. И като гледаше разочарованието и тъгата на лицето й, Тео осъзна, че трябваше да й предложи картината, но искаше да я задържи за себе си. Просто не беше устоял да не я включи в изложбата. Когато я видя, Жан също настоя да бъде показана поне на откриването, за да демонстрира таланта на Тео.

— Платиха преди малко. Наистина съжалявам — извинително рече Тео, като я гледаше в очите и копнееше да я вземе в обятията си. Наташа беше висока, но въпреки това изглеждаше уязвима и крехка. Беше от онези жени, които ти се иска да защитиш и да си сигурен, че никой не ще ги нарани. Никога досега не бе изпитвал подобно чувство към друга. — На посещение ли сте в Париж? — попита той в опит да смени темата. Почувства се пълен кретен, че не й е предложил портрета насаме преди изложбата.

— Не. — Тя му се усмихна тъжно. Съжаляваше, че е изгубила картината. — Имам апартамент тук. Имаме. На авеню „Монтен“. Беше забавно да го обзавеждам и още търся картини за него. — Тя погледна отново портрета си. — Тази щеше да е идеална. Но ще разгледам и други ваши творби.

— Бих могъл да дойда и да погледна местата и светлината, за да изберем заедно нещо — предложи с надежда той, без да знае защо го казва. Като се имаше предвид колекцията на Владимир, той едва ли се нуждаеше от съветите му. Запита се къде ли е той. — Къде се намира апартаментът?

— На номер петнайсет. Ще се свържа с вас през галерията — отвърна просто тя. — Ще бъда тук още две седмици. Вие ще останете ли?

— За още един-два дни, но ще намеря време. — Би долетял на мига при нея, но се съмняваше, че тя ще му се обади.

— Изложбата е чудесна! — похвали го тя. Беше забелязала червените точки на някои от картините. Усмихна му се. — Благодаря, че сте ме нарисували. Това е огромен комплимент — любезно рече тя, сякаш прощавайки му, че е продал портрета й на непознат, без дори да й го предложи. Тео едва не й призна истината, че не иска да се разделя с него. Да й го даде, щеше да означава да я изгуби, макар че никога не я е имал и знаеше, че никога няма да я има.

Наташа продължи да разглежда изложбата и когато той я потърси няколко минути по-късно, тя вече си беше отишла. Той се върна при Инес и останалите, като се опитваше да изглежда спокоен. Инес му хвърли леден и подозрителен поглед и го попита веднага щом останаха сами.

— Не съм сляпа, между другото. Видях те с жената от портрета. Каза ми, че не я познаваш.

— Наистина не я познавам — каза той — почти честно, но не съвсем. Искаше му се да я познава. — Виждал съм я три пъти през живота си… четири, ако броим и сега. В ресторанта на майка ми с приятеля й миналото лято, веднъж, когато й занесох една картина, за две минути на панаира в Лондон и сега. И не съм я канил на изложбата. Не знам защо дойде. Явно е в списъка на клиентите на галерията. Има лице, което исках да нарисувам, това е.

— Портретът й е съвършен. Веднага я познах. — Изненада го със следващия си въпрос: — Влюбен ли си в нея?

— Разбира се, че не съм, не я познавам.

— Художниците не рисуват непознати жени, освен ако не са обсебени по някакъв начин от тях или не са студийни модели. — А портретът съдържаше обсесия, която се усещаше. Любовно писмо до жена, която той жадуваше да познава по-добре. Инес беше права. Но това беше преди половин година. Мислеше си, че всичко е минало, докато не се почувства така, сякаш някой е изтръгнал отново сърцето му в мига, в който я видя тази вечер. Всичко започваше отначало. Тя притежаваше някаква магическа сила, на която той не можеше да устои.

— Не съм обсебен — каза той, мъчейки се да убеди колкото себе си, толкова и Инес, която изглеждаше тъжна. Вече беше видяла Наташа на живо и ако той беше влюбен в нея, конкуренцията щеше да е жестока.

— Защо долавям някаква драма? — попита тя, като се взираше изпитателно в него. — Казах ти, не обичам драмите. Ако е това, ще избягам преди да се усетиш какво е станало.

— Няма защо да се безпокоиш — каза той и я прегърна през раменете, но се чувстваше като долен лъжец и измамник. Беше откраднал лицето на Наташа, за да нарисува портрета й, а сега лъжеше Инес. След минути отиде при Жан Паские, взе една червена точка и я сложи на стената до портрета на Наташа. Можеше да направи поне това за нея, така че никой да не купи картината.

Откриването на изложбата мина добре, и Тео, и Жан Паские останаха доволни. Габриел го поздрави, преди да си тръгне. И двамата съжаляваха, че майка му не е дошла. Тя беше заета с преустройство и ремонт на ресторанта и бе заявила, че не може да пътува. Но и двамата знаеха, че мрази Париж и предпочита своя безопасен и познат малък свят в Сен Пол дьо Ванс. Тео я разбираше и не го приемаше лично.

— Ще й кажа колко успешна е била изложбата — обеща Габриел.

Тео и Инес се върнаха в хотела, когато и последните гости си тръгнаха. На сутринта той имаше среща с Паские да прегледат продажбите и списъка с клиентите, които бяха проявили интерес към творбите му и очакваха снимки.

По пътя към хотела двамата бяха мълчаливи, потънали в своите мисли. Когато стигнаха до стаята, Инес отново подхвана темата.

— Защо не ти вярвам, когато казваш, че не си влюбен в онова момиче? — Тя седеше на леглото и се взираше в него, сякаш търсеше отговора в очите, а не в думите му.

— Тя принадлежи на най-богатия мъж в Русия — отвърна той, сякаш Наташа беше някакъв предмет. Никак не му харесаха собствените му думи, но в известен смисъл бе вярно. Владимир я смяташе за своя собственост и така се отнасяше към нея.

— А ако не му „принадлежеше“, щеше ли да я пожелаеш? — продължи тя.

— Въпросът е нелеп — отвърна той и закрачи нервно напред-назад, чувствайки се неудобно в собствената си кожа. — Все едно да ме питаш дали искам да притежавам Айфеловата кула или „Мона Лиза“. Те не се продават.

— Всичко си има цена, стига да си готов да я платиш — хладно рече Инес, повтаряйки дословно думите на Владимир, от което Тео потръпна. Не искаше това да е вярно. И в случая с Наташа не беше вярно. Майка му беше права, не можеше да си я позволи. — И ти не си бедняк — напомни му Инес. — Дори да се преструваш на такъв. Може да не си богат колкото руския й приятел, но тя едва ли би гладувала с теб. — На Инес не й пукаше за парите на Тео, но в артистичния свят не беше тайна кой е баща му и какво му е оставил.

— Жените като нея са различни — каза Тео и се отпусна на стола. — И аз не се опитвам да купя някого на търг във война на наддаване. При нея това не е проблем. Тя е негова любовница, има чудесен живот, поне материален, и изглежда щастлива с него. А и без това нямам представа какво бих правил с подобна жена. Край на историята.

— А може би не… — каза Инес. — Може да е само началото.

— Ако беше така, щеше да е станало преди седем месеца, когато я срещнах. Нарисувах портрета й, защото лицето й е красиво. Това е.

Но и двамата не се чувстваха сигурни, когато си легнаха. Инес не му вярваше. И Тео знаеше, че се случва отново. Лежеше в леглото с нея, но Наташа отново беше в мислите му.

Всеки път, когато срещаше Наташа, тя влизаше под кожата му и той не можеше да мисли за друго. Чувстваше се объркан и дезориентиран, губеше съня си за дълго време. И сега с Инес лежаха в двата края на леглото, вече разочаровани от случващото се. Пространството помежду им беше достатъчно да побере момичето, което го омагьосваше. И двамата усещаха силното й присъствие в стаята.

А в апартамента на авеню „Монтен“ Наташа лежеше в своето легло и мислеше за Тео. В него имаше нещо толкова характерно и различно, макар че не разбираше какво точно. Харесваше й да разговаря с него. Тя извади листа от чантата си да прочете биографията му — беше й любопитно къде е учил. Отначало фамилията му не й говореше нищо, но после прочете третия абзац, в който се споменаваше чий син е и че се е учил от баща си. Остана шокирана, когато разбра, че той е Тео Лука, синът на Лоренцо Лука. Никога не беше споменавал за това в ресторанта, нито когато донесе картината на яхтата. Беше скромен, държеше се тогава като служител от ресторанта и нищо повече.

Прочете биографията му няколко пъти. Израснал в Сен Пол дьо Ванс… родил се в ателието на баща си… и започнал да се учи на коляното му от петгодишен… Школата за изящни изкуства в Париж… вторият най-голям колекционер в света на творби на баща си… самият той талантлив художник… първа изложба в галерия… И тя присъстваше в нея. Беше очевидно, че е работил усилено върху портрета й, но тя не можеше да разбере защо. Защо я беше нарисувал и как беше видял толкова много неща в очите й? Беше видял цялата болка от детството й… ужасите на дома за сираци… покрусата, след като майка й я изостави… всичко. Всичко беше в картината и тя сякаш можеше да го почувства в себе си, в душата си. Беше се промъкнал в нея незабелязано и тя чувстваше, че още е там — мълчалив, очакващ, познаващ я, а тя не знаеше дали да бяга от него, или не. Но той нямаше място в живота й. Тя принадлежеше на Владимир. Усещаше, че Тео Лука е опасен за нея, излагаше на риск целия й живот.