Лоръл Маккий
Една палава нощ (8)

Седма глава

— Има ли нещо интересно в днешния „Газет“, Лили, скъпа? — попита Катрин Сен Клер, докато наливаше още чай на Лили.

Лили преглеждаше вестникарските колонки и поклати глава. Машинално се наведе, когато Брендън замери с хлебно топче най-малкия им брат Джеймс. Закуската в дома на семейство Сен Клер винаги наподобяваше клуб за незрели млади господа. Брендън и Доминик вече не живееха с родителите си, но изглежда винаги се появяваха в часовете за хранене.

— Кралското семейство отива в новата си лятна резиденция — двореца Осбърн, след пътуване до Кобург, за да се срещнат със семейството на принц Албърт. Уъртсуърт е присъствал на бала, който даде кралицата в Бъкингамския дворец. Министър-председателят…

— О, политика — оплака се Изабел. — Има ли нещо по-скучно? Особено ако е първото нещо, което ти се поднася сутрин.

— Може ли да не говориш толкова високо, Иси? — изпъшка Доминик. Лили го загледа през масата.

— Много си блед тази сутрин, Доминик. Тежка вечер, а?

Доминик се сгърчи.

— Нямаш представа.

Лили се опита да не се разсмее, дори когато Катрин размаха под носа му чиния с пушена херинга и той съвсем пребледня.

— Трябва да хапнеш нещо, скъпи. Ще ти стане по-добре.

— Само кафе, благодаря, мамо — помоли той.

— Така ти се пада, маниак такъв, щом излизаш без мен — промърмори Джеймс.

— Внимавай с езика, Джеймс — скара му се Катрин. — Още си малък да скиташ с Доминик и Брендън.

— Мамо, почти на осемнадесет съм — възрази Джеймс, но Лили знаеше колко изумително умело се промъкваше вън от дома. Често ходеше някъде, но никой не знаеше къде.

— О, Лили, прочети светската хроника — прекъсна Изабел своя брат близнак, като мажеше препечената си филийка с масло. — Няма да понеса и секунда повече да слушам глупостите на моите братя.

Лили разгърна вестника. Клюките щяха и нея да разсеят, за да не се въртят мислите й само около един-единствен сюжет — Ейдън Хънтингтън.

От вечерта в „Прищевките на дявола“ беше минала повече от седмица, а тя не беше го виждала оттогава. Беше й изпратил два пъти цветя — букетчета теменужки, и кратки бележки, написани с неговия неразбираем почерк, но нищо повече. Не беше сигурна облекчение ли чувства, че не е принудена да го погледне в очите, след онова, което се случи, или разочарование. Но почти постоянно мислеше за него, дори в най-необичайни моменти. Например, когато работи по счетоводните документи, изведнъж си спомня неговата шеговита усмивка и трапчинката на страната му. Язди през парка и усеща неговия одеколон.

Нощем, насън, чувства целувките му, ласките му. Представя си го върху себе си в нейното легло. Вдига краката й върху раменете си и я възбужда с умелия си език по най-чувственото й място, отново и отново…

— Лили какво четеш? — попита Изабел и изтръгна Лили от нейните фантазии. — Страните ти порозовяха. Сигурна е нещо ужасно скандално.

Лили вдигна глава и видя, че всички на масата я зяпат. Доминик изглеждаше обиден, но Брендън беше присвил подозрително зелените си очи.

— Нищо особено. Само че тази сутрин тук е топло — каза предпазливо Лили. — Четях дописка за бала на лейди Уолдгрейв. Съмнявам се, че би допуснала нещо скандално в дома си.

— Старият генерал — промърмори Доминик. — Чудя се какво би казала, ако знаеше, че племенникът й снощи беше в „Прищевките на дявола“?

— Доминик, скъпи, надявам се, че вече няма да си навличаш неприятности в този твой клуб — възкликна Катрин. — Спомняш си какво се случи миналия път на хиподрума.

Лили искрено се надяваше, че в „Прищевките на дявола“ няма да има никакви недоразумения, не и след като положиха толкова много усилия за успеха на клуба. Загледа сърдито Доминик, докато той не простена и не скри лицето си в шепи.

— Разкажи ми за бала, Лили, моля те! — настоя Изабел. — Кой с какво беше облечен? Кой с кого танцува? Някой обяви ли годеж? О, така ми се иска да ни бяха поканили. Мислех си, че непременно ще ни поканят, след като миналия месец се срещнахме в балната зала с цялата фамилия Уолдгрейв.

— Иси, интересуваш се прекалено много от надути сноби като Уолдгрейв и Хънтингтън — каза Брендън. Взе херингата от чинията на Доминик, след като той явно нямаше да я докосне. — На кого са им притрябвали?

— Не се интересувам от тях — възрази Изабел. — Просто харесвам тоалети и приеми. Така че пропусни тези филистери^[1], Лили, и чети за модата.

Лили се засмя и разлисти вестника.

— Ето, госпожица Пъркинс-Смит е била облечена с бял тоалет, украсен с жълти розови пъпки, а лейди Анджелина Андерсън — с жълт тоалет с бели розови пъпки. Графиня Солсбъри е носела зелена рокля от кадифе и тюл, изписана от Париж, госпожица Чейс е била в облак от розова коприна, а корсажът на роклята е бил от бели кадифени рози. Сгодила се е за лорд Хърнли, така че ето, Иси, всичко, което те интересуваше.

— А обстановката каква е била? — попита майка им — ненадмината домакиня, с изключителен вкус за подредба на дома.

Лили прочете на глас за палмите в саксии, гирляндите от папрат, парниковите рози, масите, отрупани с омари, пълнени гъби и френски вина, и пунш от великолепно бордо. Катрин и Изабел започнаха да обсъждат украсата, а Лили продължи да чете дописките за някои от другите гости, допивайки чая. Много от имената й бяха познати от „Прищевките на дявола“ или от театъра, където фамилиите държаха ложи. Без съмнение техните синове се отдаваха на не чак дотам благоприлични удоволствия заедно с братята й в публични домове, вариетета и така нататък.

Винаги й се беше струвало странно как животът на Сенклерови течеше паралелно с този на аристократите и понякога се отклоняваше в своя посока. Пътищата им се преплитаха и все пак те оставаха някак встрани от обществото. Срещаха се с аристократи с титли в балните зали и на театралните приеми, дори понякога ги канеха в домовете си, за да ги показват като нещо чудновато, но никога не се сприятеляваха с тях.

Също като нея и Ейдън. Лорд Ейдън. Бездната между тях беше огромна и тъмна, обградена с назъбени скали и високи стени. Можеше да застане в единия й край, да го гледа и да го вика, но не можеше да премине от другата страна.

Може би и той знаеше, че помежду им зее бездна, и затова не разговаря с нея, когато дойде на представлението.

В този момент мерна името му в края на статията, отпечатано черно на бяло. Затвори очи абсолютно сигурна, че й се привижда, понеже мисли постоянно за него. Но когато ги отвори, прочете: „Лорд Ейдън Хънтингтън, по-малкият син на херцог Карстън… Лили отгърна страницата и прочете по-нататък: … беше забелязан да танцува с красивата лейди ХЛ, дъщеря на граф Д и перла на сезона. Мълва за годеж ли дочуваме? Ще се свържат ли чрез брак два от най-старите английски родове? А по-големият брат на лорд Ей ще бъде ли следващият? От много месеци не е бил забелязван в Лондон…“.

Лейди ХЛ.

Лили сгъна вестника и посегна да вземе чашата чай. Сигурно е лейди Хенриета Линдли. Естествено, че ще се обвърже с дъщерята на един граф. По-малко не биваше да очаква. И все пак почувства остра болка, като си представи как той танцува с облечена с бяла рокля дебютантка. Как я целува, как я гали, докато й нашепва всички неща, които иска да направи с нея. Нима същото не се случи с Лили в нейния кабинет?

Чашата й издрънча в чинийката.

— Лили? — изненада се Изабел. — Да не би в края на краищата да попадна на нещо тревожно?

— Не — отговори Лили сподавено, докато попиваше разлетия на покривката чай.

— Я да видим — каза Доминик и грабна вестника, преди тя да му попречи. Разлисти страниците до статията, която Лили четеше.

Прегледа клюкарската колонка и изведнъж се намръщи, очите му потъмняха повече от буреносен облак.

— Лорд Ейдън Хънтингтън — произнесе Доминик и й подхвърли вестника.

— Не ми обърна почти никакво внимание в клуба, нито пък разговаря с мен в театъра. Разведох го из салоните, понеже каза, че братовчед му е инвеститор. Ти щеше да го изхвърлиш и да вдигнеш скандал още първата ни вечер, когато си опитваме късмета в нова сфера на дейност. Аз поне знам как да се контролирам.

— Да се контролираш ли? — закани й се Доминик. — Та ти изчезна заедно с него за цял час.

— Цял час! — учуди се Брендън и се намръщи буреносно също като Доминик. — Какво прави с него, Лили?

Лили усети, че лицето й става неприятно горещо, и се извърна настрана, уж да се избърше със салфетката. Изабел я гледаше ококорено, Джеймс се хилеше самодоволно.

— Това изобщо не е ваша работа, нали така? Аз съм пълнолетна жена, вдовица. А ти, Доминик, къде отиде с онази червенокоса уличница Луиза Карстеърс?

— Да те вземат мътните, Лили! — избухна Доминик.

— Внимавай с езика, Доминик — скастри го Катрин и укроти всички със спокойния си глас. — Не искам такива разговори на масата си.

— Извинявай, мамо — промърмори Доминик.

Катрин потропа с пръсти на масата и се загледа замислено в Лили.

— Лорд Ейдън Хънтингтън ли? Синът на херцог Карстън? В клуба ли дойде?

— И беше твърде внимателен към Лили — изтърси Доминик.

— Като към всяка домакина — каза Лили.

— Той ли ти изпрати цветята? — попита Катрин.

— Цветя ли е изпратил — скочи Доминик, но майка му го накара да седне веднага само с един поглед.

— Теменужки — съобщи Изабел. — Бяха много красиви. О, Лили, от него ли бяха? Толкова ли е красив, колкото разправят? Танцува ли с теб в клуба?

Изабел никак не се интересуваше от миналото на двата рода — Сен Клер и Хънтингтън. Беше съвсем млада, романтична и с нежна душа.

Лили въздъхна.

— Да, изглежда добре. Красавец като красавец и както се шушука — донжуан. Ще съм голяма глупачка, за да се забъркам с него. — Погледна намръщено Доминик и Брендън. — Което е невъзможно, защото тези луди глави, моите братя, ще предизвикат грандиозен скандал и ще се дуелират с него.

Изабел завъртя очи.

— На мен ми се струва романтично.

— Романтично ли е да оставим отново някой да се възползва от Лили? Също както Никълс? — каза Доминик.

— Мога да се грижа за себе си — отговори Лили. — А ти имаш по-важна работа. Не си ли днес на репетицията?

— Да, момчета, баща ви вече от час е в театъра — каза Катрин. — Мисля, че изчерпахме темата.

— Ще отидем ли да пояздим в парка, Лили? — попита Изабел. — От толкава време не съм излизала от къщи. Имам нужда да видя хора, които не са като моите тиранични братя.

Лили кимна все още под въздействието на караницата, Ейдън и лейди ХЛ, и букетчетата теменужки.

— След като прегледам сметките. И на мен ми се язди.

— Идвам с вас — каза Джеймс, но Катрин поклати глава.

— Днес сестрите ти ще минат без теб. Трябваш ми вкъщи малко по-късно. И, Доминик, скъпи… коя по-точно е тази Луиза Карстеърс.

Лили притисна ръка до устните си, за да не избухне в смях, като видя покрусената физиономия на Доминик, и на бърза ръка излезе от сутрешната трапезария.

* * *

В Ратън Роу вече беше се изсипал половината град, когато Лили и Елизабет стигнаха дотам. По настланите с чакъл пътеки се надпреварваха ездачи и лъскави карета да огледат обществото и обществото да огледа тях. Беше необичайно топъл за сезона ден, небето светлееше от яркото слънце и всички бяха излезли да се порадват на хубавото време, на разходката… и на клюките.

Лили поведе плавно коня си към процесията с Изабел след себе си. Конете бяха хубави, яздещите дами модно облечени с тъмни костюми за езда, като нейната зелена рокля, откритите каляски бяха отрупани с дантелени слънчобрани и шапчици с пера. Зърна прочутата парижка куртизанка Терез ла Пева със съмнително прилепнала до тялото червена рокля, както и куп графини, овдовели маркизи и баронеси.

Светското общество се събираше в най-оживените часове в Ратън Роу. Дори кралица Виктория се появяваше понякога в своето ландо, макар че точно днес я нямаше.

Лили проучваше минаващите през воалетката на шапката за езда, отбелязвайки си кой е тук, кой с кого разговаря, кой кого подиграва, кой с какво е облечен. Като дете, първата й работа беше да прецени обстановката и да набележи най-уязвимите за кражба. Но сега да наблюдава всичко около себе си беше просто забавление.

Пък и не се оглеждаше за Ейдън. В никакъв случай.

Яздеха бавно и Изабел се изравни с нея.

— Доминик и Брендън днес не дойдоха, Лили. Можеш да ми разкажеш за лорд Ейдън Хънтингтън.

Лили поклати глава.

— Няма нищо за разказване, Иси. Срещала съм го един-два пъти. Интересуваше се от клуба, нищо повече, и снощи дойде да гледа пиесата в театъра.

— Хм. Тогава защо се изчервяваш, когато споменавам името му?

— Не се изчервявам. Просто денят е горещ — възрази Лили.

— Не е чак толкова горещ. Моята приятелка Анабел, онази от миманса в „Маджестик“, казва, че бил безумно красив. Всички момичета се молят да дойде в гримьорната, но той никога не се е появявал там.

— Това ме изненадва. Според мълвата е първокласен донжуан.

— Може би мълвата е лъжлива. Не се ли носят всякакви клюки за Сен Клер? Повечето са лъжливи.

Лили сепнато погледна Изабел.

— Какво имаш предвид?

Изабел се изсмя.

— Нали знаеш, че не можете да ме предпазите от всичко. Пък и кой се интересува какво дрънкат хората? Искам да ми разкажеш за лорд Ейдън. Наистина ли той ти изпрати теменужките?

— Да — неохотно призна Лили.

— Нали не твърдиш, че изпраща теменужки на всяка жена, с която се е срещнал един-два пъти?

— Не зная защо ми ги изпрати — каза тихо Лили. Де да знаеше какво иска от нея Ейдън и какво тя искаше от него!

— Защото си хубава, разбира се. И умна, и предана, и храбра. Трябва да е луд да не ти изпрати цветя.

Този път Лили се изсмя.

— Ти си ми сестричка, очаква се да говориш така. Във висшето общество ще погледнат на случая съвсем различно.

— Ами! Кого го е грижа за обществото? То е толкова досадно и Доминик е абсолютно прав в това отношение. — Изабел се подсмихна хитро. — Но лорд Ейдън не ми се струва досаден. Струва ми се като елегантния и бляскав герой в една пиеса.

— Не — промълви Лили, — може да е всичко друго, но не и досаден.

— На теб, Лили, ти липсват вълнуващи преживявания. Откакто умря господин Никълс, не знаеш нищо друго, освен работа. И мен не ме интересува какво говорят моите задръстени, стари братя. Интересува ги само обществото.

— Кога поумня толкова, Иси? — разсмя се Лили.

Изабел сви рамене.

— Научих се от теб. Нали затова си имам по-голяма сестра?

Лили се усмихна, но никак не беше убедена, че има нужда от силни вълнения. Не и такива, каквито й предлагаше Ейдън. Вълнения, които преобръщаха наопаки тялото и чувствата й. В края на алеята обърнаха конете и тръгнаха да се връщат, смесвайки се отново с тълпата.

— О, Лили, погледни! — възкликна Изабел и посочи с дръжката на камшика. — Това не е ли онзи чешит Басингтън, който те ухажваше преди няколко месеца?

Лили погледна накъдето й сочеше Изабел. Наистина червената, разрошена коса на Фреди Басингтън блестеше на слънцето. Беше дочула, че е заминал за провинцията и се надяваше, че не е само слух. Наистина се надяваше, че е заминал, след като отказа да му върне писмата. Тези несвързани послания, изпълнени с пламенни излияния и идиотска поезия, бяха нейната гаранция, че той няма да я тормози.

— Опасявам се, че е Басингтън — каза Лили. — За последен път бях учтива към недорасъл нахалник, който случайно е попаднал на вечеря до мен.

Изабел се изкиска.

— Изпращаше ти огромни букети известно време. Цялата къща миришеше на лилии. Но предпочитам теменужките на лорд Ейдън. Отиват ти повече.

И Лили предпочиташе теменужките, но никога нямаше да го изрече на глас. Не искаше да чуе и дума повече за мнението на Изабел относно нейния любовен живот. За огромно съжаление такъв почти нямаше.

— Да обърнем ли конете? — попита Изабел. — Може би още не ни е видял.

— Много добре, Иси, но май е твърде късно.

Басингтън погледна към тях и лицето му стана червено като косата. Определено я видя.

Лили му кимна с хладна учтивост и се опита да се скрие в потока от ездачи и карети. После зърна мъжа с Фреди и ахна, преди да се усети.

Ейдън. Ейдън яздеше с Фреди Басингтън. Периферията на шапката засенчваше лицето му, но с този аскетичен, изящен профил, нямаше съмнение, че е той. Беше облечен с кафяв костюм за езда, който му стоеше изрядно, без нито една гънка, и подчертаваше атлетичната му фигура. Косата му падаше на вълни върху кадифената яка.

Както беше стегната в корсет, стомахът на Лили се преобърна и тя го притисна. Каква работа имаше Ейдън с Фреди Басингтън? Приятели ли бяха? Споделяха ли си тайни?

Стори й се неправдоподобно. Очарователният, нехаен Ейдън и горкият несръчен Фреди приятели ли бяха? Но знаеше, че и двамата обичат театъра и на места като Итън и Оксфорд се свързват странни приятелства. Може би Фреди си споделяше тайните с Ейдън и го забавляваше. Ейдън имаше вид на човек, който обича да се забавлява, като че ли животът е един безкраен празник.

Лили се смръщи при тази мисъл. Братята й бяха същите. Животът е забавление, водовъртеж от танци, шампанско и карти, жени и опиум. На театъра гледаха сериозно, понеже от всички други занимания на семейство Сен Клер, сцената беше тяхната истинска страст — да играят там и да творят. Впускаха се в други дейности, независимо дали е вариете или игрален клуб, само за да подпомагат „Маджестик“.

Затова разбираше близостта, предизвикана от любовта към театъра. Имаше значение само красотата и дълбоката истинност на драматичното изкуство и за да му вдъхват живот и да го поднасят на публиката, имаха нужда от пари за декори, костюми, добри актьори и драматурзи. Тъй че се появяваха в света, скандалните Сен Клер, обект на подигравки, сътресения, спекулации и страсти в „почтеното“ общество, но това нямаше значение. Защото един ден всеки, когото познаваха, щеше силно да поиска нещо и щеше да се обърне към Сен Клерови, за да го получи. А то си имаше цена.

Лили затвори очи и си спомни старото семейно предание за коварството на Хънтингтън към Сен Клер. Някога родът Сен Клер е принадлежал по право към аристокрацията. Хората във владенията им ги почитали и едва ли не благоговеели пред тях. Не били нито най-богатите, нито най-влиятелните. Но работели много, за да имат добър живот и сплотено семейство.

Един ден по време на Гражданската война кралят Чарлз II минал на кон със свитата си през абатството Сен Клер. Бил изтощен, гладен, ранен. Останали само два дена, починали си и се подготвили да продължат пътя си. Малката Мери Сен Клер, още почти дете, наблюдавала целия хаос с широко отворени очи. Никога не била виждала рани или смърт, нито отчаяние или безсилие в своя живот. Това я потресло.

Но в свитата имало един момък, Джон Хънтингтън, знаменосец на краля, само няколко години по-голям от Мери. Преданието разказва, че се загледали един в друг сред цялата врява в къщата, която се подготвяла за война, и светът престанал да съществува за тях. Повече не се разделили. Това беше благословията и проклятието на всички Сен Клер — бездната на техните страсти. Но когато се венчали и заживели сред пищното великолепие в двора на Чарлз II като любовна и съпружеска двойка, нещата не завършили добре за горката Мери Сен Клер. Нейните страдания още изпълваха с гняв семейството й към лекомислените и жестоки Хънтингтън…

— Лили, Какво има? — попита Изабел и Лили почувства ръката й върху рамото си. — В момента като че ли не си тук и на закуска беше много разсеяна. Да не си болна?

Лили се откъсна от своите размишления за миналото и се помъчи да се усмихне на Изабел.

— Бях се замислила.

— Сигурно не е било нещо приятно. Ужасно се беше смръщила.

— Главата взе да ме наболява. Днес слънцето е много силно.

Изабел със съмнение погледна небето.

— Може би. Да се прибираме вече. Наситих се на тази безумна тълпа.

Лили кимна и обърнаха конете към изхода на парка. Слънцето вече клонеше към хоризонта, дърветата хвърляха по-дълги сенки, ездачите и каляските оредяха. Хората се прибираха по домовете си да се преоблекат за вечерните си развлечения — бал, театър, вечеря или някое по-разпътно забавление.

Лили беше все така потънала в мислите си и не забеляза ездача, докато не се изравни с нея.

— Госпожо Никълс — повика я той и Лили погледна към него, стресната от познатия плътен глас. Гласът, който чуваше насън.

Стисна дръжката на камшика, докато се взираше в Ейдън. Той докосна шапката си и кимна много учтиво. Но усмивката му… досега не беше забелязвала да се усмихва по този начин. Виждала бе да се усмихва пакостно, дразнещо, ласкателно. Беше се чувствала покорена от чара на неговата усмивка.

Сега леко се подсмихваше, почти цинично, в очите му нямаше смях. Погледът му опипа тялото й. Лили изведнъж потрепери от студ, въпреки топлата вечер.

— Лорд Ейдън — каза тя. — Каква изненада.

— Нима? — учуди се той и Лили пак долови нещо странно, нещо не наред. Но не разбираше и не се досещаше какво би могло да бъде.

Стана й неприятно. Целият й живот зависеше от нейната наблюдателност, трябваше да знае какво се случва около нея, за да реагира във всяка ситуация и да я контролира. Но Ейдън беше потаен.

— Надявам се, че ездата ви е харесала — каза той.

Лили кимна рязко, съзнавайки, че Изабел наблюдава нея и Ейдън с неговата многозначителна усмивка и присвити очи.

— Въпреки че бих предпочела истински галоп през полята, а не тази скучна разходка.

Представи си как препуска бясно, косата й се изплъзва от всички фуркети и се развява, умът й се избистря от обърканите мисли. Мисли, които той предизвика и наруши нейния тих и спокоен живот.

— Опасявам се, че в Лондон такава възможност не съществува, госпожо Никълс. Но нямате вид на жена, която си търси белята.

— О, тя е ненадмината ездачка — изчурулика Изабел. — Моите братя й дишат прахта, когато се осмелят да се надбягват с нея за тяхно най-голямо огорчение.

Погледът на Ейдън проблесна към Изабел, усмивката му се преобрази и стана така очарователна, както Лили си я спомняше.

— Нима? Колко интересно. Трябва да запомня и да заложа на нея, ако изобщо някога се появи такава възможност.

Лили преглътна мъчително.

— Колко съм недосетлива? Лорд Ейдън, разрешете да ви представя сестра си — госпожица Изабел Сен Клер. Иси, това е лорд Ейдън Хънтингтън.

Тя се засмя, подаде му ръка и той се видя принуден да се наведе между двата коня.

— О, слушала съм за вас, лорд Ейдън! Много се радвам, че най-после се запознахме.

— Наистина ли, госпожице Сен Клер? — усмихна се още по-лъчезарно Ейдън. — Не зная да се лаская ли, или да се плаша.

— О, слушала съм за вас само хубави неща — каза Изабел. Хвърли поглед с крайчеца на очите си към Лили. — Теменужките, които изпратихте у дома, бяха прелестни.

— Благодаря.

Ейдън отново се обърна към Лили с онзи опасен блясък в очите, който не й вдъхваше никакво доверие. Пак взе да опипва тялото й с поглед, докато тя не потрепери, все едно я милва с ръце.

Искаше да се обърне и да избяга… или да го удари с камшика по прекалено красивото лице. Здраво уви юздите около юмрука си и се овладя. Нямаше намерение да се поддава на непостоянното настроение на един мъж и да се плаши.

Ейдън се наведе към Иси и каза с доверителен тон:

— Дано и вашата сестра да е харесала толкова много моите цветя. Страхувам се, че подаръкът не е бил по вкуса й.

Очите на Изабел станаха огромни.

— Съвсем не! Теменужките са нейните любими цветя. Сложи ги в своята всекидневна, а това е необичайно за нея, когато някой й изпраща цветя.

— Нима? — Ейдън пак й се усмихна. — А получава ли много цветя от поклонници?

— О, мисля, че тя… — започна Изабел, но замръзна, когато Лили се пресегна и сграбчи ръката й. Искаше й се да изкрещи на сестра си да млъкне, да хване юздите на Изабел и да се махнат от парка възможно по-бързо. Но само й се усмихна и каза:

— Изабел, вкъщи ни очакват.

— Не, ние… — Изабел се обърна към Лили и ахна. — О, да. Да, разбира се.

— Благодаря за цветята, лорд Ейдън — изрече с усилие Лили, без да среща погледа му. — Изабел има право. Бяха прелестни и беше много любезно от ваша страна да ми ги изпратите.

Ейдън се наведе към нея и каза с тих, мрачен глас, така че само тя да го чуе:

— О, не ти ги изпратих, за да бъда любезен, Лили. Изпратих ти ги с надеждата, че ще си спомняш онези моменти в твоя кабинет всеки път, щом ги погледнеш. Ще си спомняш какво правихме заедно…

Лили рязко се отдръпна и стресна коня, който запристъпва неспокойно.

— Трябва веднага да тръгваме.

— Позволете да ви придружа — предложи Ейдън.

— Не е необходимо — отказа Лили. Ами ако Доминик и Брендън са вкъщи и видят, че един Хънтингтън ги изпраща? Главата й запулсира само като си го помисли.

Изабел я погледна недоумяващо и Лили почувства още по-силно главоболие, предчувствайки как ще я разпитва сестра й, щом останат сами.

— Тогава нека да ви отведа поне до изхода. Не бих искал две дами да бъдат прегазени в най-оживения час.

Предложението се стори на Лили безобидно. Тълпата намаля и в момента на алеята бяха само те. Но не виждаше как да се измъкне, без да се покаже обидно груба. Кимна и каза:

— Благодаря, лорд Ейдън.

После тръгнаха към главната порта на парка.

Ейдън и Изабел бъбреха за театър, Ейдън похвали Изабел за ролята на Жулиета, а Изабел се оплака, че родителите й за последен път й разрешават да участва в главна роля, преди да стане пълнолетна.

Лили почти не ги слушаше и промълвяваше някой учтив отговор на техен въпрос, но продължаваше да мисли за странната усмивка на Ейдън и за погледа му. Какво го беше вбесило, за да я гледа толкова мрачно?

И тогава си спомни, че го видя с Фреди Басингтън. Едва не изпъшка високо. Фреди! Щом Ейдън му е приятел… О, по дяволите, какво ли му е казал Фреди? Какво ли си мисли Ейдън сега за нея? Че е кокетка, която отхвърля предложенията на мъжете и пази писмата име цел изнудване? Все пак по-добре това, отколкото истината.

Всички си въобразяваха, че тя е като разтворена книга, но всъщност не знаеха нищичко за нея. Не би го допуснала.

Стигнаха портите на парка, като междувременно Изабел не преставаше да бъбри. Лили си помисли, че вече могат да се измъкнат, и тогава се смути от гледката, която представляваше дете, застанало точно до позлатените от слънцето порти. Момиченцето беше кльощаво и бледо, с парцалива сива рокля и плетен шал. Върху сплъстената си коса носеше мръсна шапка. На кръста му беше завързана кошничка с кибрит и в протегната си длан държеше няколко кутийки, които предлагаше на минувачите.

— Кибрит! Дузина за едно пени — викаше то. Всички го подминаваха, без да го погледнат.

Сърцето на Лили се сви при вида на детето. Колко пъти е била като малка на мястото на това момиченце. Колко пъти е гладувала дни наред ужасена, че вечерта няма да има достатъчно пари, които да занесе на Бомон!

Тъкмо щеше да скочи от коня, за да даде на детето парите, които имаше у себе си, когато някакъв мъж с елегантно облекло и копринена шапка мина бързо край него. Не го докосна, но кибритените кутийки се разпиляха на алеята. Момичето нададе вой и Лили разбра какво се случва. Детето беше примамка.

Лили много добре си спомняше схемата. Самата тя я беше прилагала един-два пъти. Дете, което продава кибрит, изведнъж се свива на земята пред добре облечен джентълмен, разпилява кутийките и започва да плаче и да пищи, все едно я е бутнал. Обикновено се събира тълпа, за да види какви са тези писъци, и мъжът плаща на детето да не прави сцени.

Но този мъж не постъпи така. Сграбчи ръката на момиченцето и то се разплака от болка, без да се преструва.

— Няма да слушам нито една от твоите лъжи! — каза той. — Вие уличните плъхове едно време често ме хващахте натясно. Този път ще повикам полицай.

— О, не, господине, моля ви — разрида се момичето. — Нищо не съм направила, кълна се.

Мъжът я раздруса грубо и Лили слезе от коня. Изабел я повика, но тя не съзнаваше какво прави. Искаше само да предотврати онова, което се случваше с това дете.

Промъкна се между зяпачите, които бяха започнали да се събират, както се очакваше, и грубо изблъска мъжа от момичето.

Той така се слиса от ненадейната намеса, че отстъпи крачка и писъците на момичето стихнаха. Извърна се към Лили и тя видя, че има светлочервена брада и искрящи от гняв очи.

— Какво означава това? — извика той.

Но Лили беше вбесена точно толкова, колкото него, и не отстъпваше.

— Извинете й са за поведението си — каза тя. Гласът й беше уравновесен и хладен, въпреки че ръцете й трепереха.

— Какво да направя? — задави се мъжът.

— Държите се скотски на публично място, господине, при това с едно дете — отвърна Лили. — Трябва да повикаме полицай, но да прибере вас.

— Няма да понасям тези глупости — каза мъжът. Блъсна изведнъж детето и закрачи към парка. Детето се просна на земята и се разхленчи, което прозвуча по-ужасно от писъците.

Лили се отпусна на коляно до него и хвана изранената му, мръсна ръка.

— Добре ли си, миличка? — прошепна тя. Детето се отскубна от нея.

— Нищо ми няма.

На Лили й се доплака, като видя дивашкия блясък в очите на детето, докато я поглеждаше през сплъстените кичури. Помъчи се да се усмихне, да попита детето как се казва, но ненадейно някой я блъсна и една жена взе момиченцето на ръце.

Лили седна със свити крака и като вдигна поглед, видя слаба жена с пепеляво лице. И тя зяпаше вбесено Лили, докато притискаше ридаещото дете.

— Оставете я на мира! Всички! — кресна тя. Преди Лили да я спре, се извърна и двете изчезнаха. Понеже импровизираното представление приключи, тълпата се разпръсна.

Но Лили не можеше да помръдне. Вцепенена се взираше към мястото, където беше момиченцето, и към разпилените кибритени кутийки. Разрида се.

— Шшш, Лили, всичко е наред — прошепна Ейдън в ухото й. Бавно нежните му думи проникнаха до съзнанието й и видя, че той държи ръцете й. Беше махнала ръкавиците си, когато коленичи до детето, и той разтриваше студените й пръсти.

Лили поклати глава, откъсна поглед от сплетените им ръце и срещна очите му. Така бяха потъмнели, че изглеждаха почти черни, докато се взираше в нея. Нямаше представа какво си мисли, но си спомни циничната му усмивка, когато се срещнаха в парка, изразът му, който подсказваше, че знае нещо, някаква нейна тайна. А тя току-що се държа ужасно пред него. Окаяното състояние на момиченцето я беше запратило право в едно минало, за което не искаше никой да узнава, най-малко той.

Понечи да се отдръпне от него, но той я задържа.

— Добре съм — каза тя и се позасмя. — Много глупаво от моя страна да реагирам толкова бурно.

— Не си реагирала бурно — отвърна той. — Всеки, който има сърце, ще се разгневи.

— Но на никого не му призля, нали?

Тук, до красивата порта на парка, никой не знае каква е тази участ да си наранена и гладна, да няма къде да избягаш. Дръпна по-силно ръцете си, но той не ги пусна, и Лили почувства, че у нея се надига паника. Той я гледаше изпитателно, като че ли искаше да проникне в заключената й душа.

Но тя нямаше да му разреши. Не можеше да му разреши, никога.

— Моля те, Ейдън, нищо ми няма — развика се тя. — Пусни ме.

— Лили, едва не припадна. Дори сега изглеждаш сякаш си видяла призрак.

— Видях — промълви тя.

Тогава той пусна ръцете й, но я прегърна през раменете. Явно беше забравил, че се намират на алея в парка, но Лили си спомни, и се отдръпна. Къде е Изабел?

— Моля те, нека да ви изпратя до вкъщи — каза Ейдън.

Лили поклати глава. Най-после за нейно облекчение видя Изабел, която идваше към тях, и водеше коня за поводите.

— Благодаря, лорд Ейдън, но не е необходимо — каза Лили. — Ето, сестра ми идва.

Преди той да възрази, се метна на коня, без да обръща внимание на тревогата на сестра си.

— Приятен ден, лорд Ейдън.

Той остана до нея с ръка върху седлото. Лили се загледа в неговите дълги, елегантни пръсти, открояващи се върху кафявата кожа. Изглеждаха силни и много съблазнителни. Паниката, че трябва да избяга, отново я задуши, и едва се сдържа да не го перне през ръката с камшика, за да го заболи, както нея я заболя.

— Сега ще избягаш, Лили — каза спокойно, — но не завинаги.

След това я освободи и отстъпи. Лили дръпна юздите и пришпори коня към края на алеята толкова бързо, колкото се осмели, а Изабел се мъчеше да се изравни с нея. Лили усещаше как сестра й вибрира от въпросите, които нямаше търпение да зададе, но мълчеше, докато яздеха към вкъщи.

Също така можеше да се закълне, че усеща изгарящата сила на синия му поглед върху кожата си, дълго след като знаеше, че се е скрила от погледа му. Не й беше лесно, но не се обърна, за да го погледне.

* * *

Ейдън държеше малките черни ръкавици, които намери на земята, където тя коленичи до детето. Беше ги прибрал в джоба си, за да й ги върне, но в бързината забрави.

Ароматът на нейния парфюм с дъх на теменужки се носеше от тях, той затвори очи и го вдъхна дълбоко.

По дяволите, Лили Сен Клер. Как му влезе под кожата? Разтърси сетивата му дотам, че освен за нея, за друго не мислеше.

Тя беше загадка, мистерия. Трябваше да си признае, че не разсъждава разумно, когато някой го предизвиква. Това беше самата истина. Всеки път, щом стигнеше до заключение, че е разбрал каква е — самотна вдовица, която искаше да просне на леглото си, съблазнителна, която пазеше любовните писма на мъжете, за да ги изнудва, тя напълно се променяше. Изплъзваше му се и се чувстваше по-объркан от всякога.

Чувстваше се все така запленен от нея. Желаеше я. И желаеше не само нейното тяло за няколко приятни нощи. Желаеше нейните тайни, нейната усмивка.

Ейдън се намръщи, загледан в мястото, където тя коленичи до дрипавото дете. Беше й много ядосан заради Фреди, понеже си играеше с неговите чувства и същевременно пазеше писмата му. Беше готов да й поиска сметка, да направи каквото е необходимо, за да вземе проклетите писма, да й даде да разбере колко е била злобна.

Но после видя как гледаше онова дете, мъката в нейните кафяви очи. За момент маската на хладна дама падна и той видя огромна болка. Спомни си изгарящия копнеж, който долови само за миг, когато я целуваше в нейния кабинет, и тя криеше този копнеж заедно с измъчената си душа. Тя каза, че не е актриса, но според Ейдън по-добра не беше срещал.

Какво ли ще съзре в нейните очи, ако е в неговото легло, нейното тяло под неговото, докато бавно я обладава? Тогава какво ще направи тя? Ще държи ли най-сетне в прегръдките си истинската Лили?

Ейдън поклати глава и промърмори една ругатня, като хвана поводите и се метна на седлото. Лили беше се превърнала във фикс идея, от която нямаше нужда, едва ли не в мания. Причината бе, че още се криеше от него, бягаше от него, а от преследването кръвта му кипваше. Щом веднъж я впримчи в мрежите си, огънят ще погасне и ще види, че е като всички жени.

Пък и Ейдън твърде много харесваше жените, за да се обвърже само с една за дълго.

Обърна коня към дома си и не се поддаде на странното чувство да мине покрай къщата на Лили. Засега ще я остави да бяга. Но скоро, съвсем скоро, ще я подгони и тогава тя няма да може да се скрие от нето.

* * *

— Ето къде си била.

Лили стоеше пред огледалото във фоайето и се стресна. Изабел беше се качила в стаята си и Лили мислеше, че е сама. Извърна се и сърцето й се разтуптя, когато видя Доминик да пристъпва от вечерните сенки, разпрострели се върху лъскавия под.

— Изплаши ме — каза тя сподавено. — Предполагах, че всички са в театъра.

Показа й купчинка документи, наблюдавайки я съсредоточено и смръщено. Притесняваше се много, когато той ставаше сериозен.

— Татко забрави тези книжа. Хареса ли ти ездата?

— Много.

Лили се обърна пак към огледалото, за да доизвади иглите от шапката си. Очите, които се взираха в отражението й, светеха твърде силно, а по страните й бяха се появили червени петна. Чувстваше се и изглеждаше трескава, разтреперана от стари спомени и нови изживявания, свързани с Ейдън, които я плашеха.

Когато той я прегърна през раменете, след като отведоха детето, искаше да се прилепи до него, да забрави себе си в неговата жар и сила. В онзи миг имаше нужда от него и този порив изобщо не й се понрави.

— Късно се върнахте — отбеляза Доминик.

— Днес в парка беше голяма блъсканица — отговори Лили. Искаше й се да се махне и да престане да я гледа така. Днес й беше дошло до гуша от хора, които се опитваха да проникнат в душата й. Имаше нужда да остане сама, за да издигне отново своите защитни стени. Да забрави.

— Извинявай, Лили — неочаквано каза Доминик.

Изненадана, Лили го погледна в огледалото. Доминик се извиняваше изключително рядко.

— За какво?

— Че те изтормозих заради Ейдън Хънтингтън. Беше абсолютно права. Не е моя работа.

— Да, така е. — Лили бавно остави шапката си на масичката под огледалото. — Но ти така ме скастри, дори с него размени думи. Защо сега се извиняваш?

Доминик я погледна навъсено.

— Поговорихме си с Брендън.

— О? И какво решихте вие двамата за моя живот? — попита иронично Лили.

— Да опознаем врага.

Тя премигна.

— Моля?

— Може би няма да е зле един от нас да е приятел с някой Хънтингтън.

— О, нима? — Обърна се към Доминик, сдържайки се не го цапардоса с шапката си. Денят беше изморителен и на нея й дойде до гуша от хора, които се опитваха да я използват.

— Виж какво, Доминик Сен Клер, не съм твой шпионин.

Той вдигна ръка.

— Нямах това предвид.

— О? Тогава, моля те, кажи какво имаш предвид? Понеже на мен ми прозвуча точно в този смисъл. Да шпионирам Хънтингтън чрез лорд Ейдън.

— Искаме само да знаем какво планират. Достатъчно неприятности са причинили на фамилията Сен Клер.

— Това отдавна е минало! Или искаш сега да им го върнеш?

Лили подхвана полата си и се запъти към стълбището. Главата вече наистина я болеше и беше изморена. Изморена от мъже и техните конспирации, изморена от своите объркани чувства.

— Ами чудесно, ти и Брендън вървете, покажете на Хънтингтън най-лошото, на което сте способни, предизвикайте ги на дуел, та да ви убият, нека да ви изхвърлят от обществото и ще видите дали ме е грижа — подвикна тя през перилата. — Няма да бъда ваш шпионин.

— Лили, моля те.

Мекият тон на Доминик я накара да спре. Нейният самоуверен, засмян брат никога не говореше по този начин.

Погледна към него.

— Съжалявам — повтори той. — Не биваше да ти казвам нищо тази вечер, щом си изморена. Нямах намерение да те ядосвам. Само че… проклятие, Лили, става въпрос за Хънтингтън.

— А ние сме Сен Клер. Зная — отговори спокойно Лили. Не съществуваха други два рода, разделени от такава вражда. Нито да се мразят толкова много. Лили не биваше да забравя, че Ейдън е Хънтингтън.

— Ще поговорим после, Доминик — каза тя и продължи да се изкачва към своята самотна стая.