Лоръл Маккий
Една палава нощ (1)

Пролог

Март 1665 година

От край време вярвах, че сестра ми е романтичната душа в семейството. Поглъщаше един след друг томове с френска поезия и като се разхождаше из горите, въздишаше над красивите думи за дълбока любов и полета на две сърца, биещи в едно. Не пропускаше да заяви, че съм ужасно скучна, заета само с всекидневната проза! Заета с грижите около къщата на нашия баща и с опитите да не се разпилее семейството ни посред дългата война между краля и парламента и всички тревоги, които я съпровождат.

Само се смеех на нейните закачки. Бях абсолютно сигурна, че е много по-добре човек да е скучен и доволен от всекидневието, отколкото да бленува за романтика, която не съществува. Но се бях излъгала. Ужасна, прелестна заблуда. Защото срещнах него.

 

 

Лондон, 1841 година

Вечерта беше пълна катастрофа.

Лили Сен Клер слезе тичешком по стълбището с червен килим в театър „Маджестик“. Мина тичешком и през почти безлюдното фоайе, искрящо от позлата. Няколко души лениво се изтягаха на тапицираните с кадифе седалки покрай стените или пийваха шампанско на бара, целият в огледала. Всички те са били в салона на своите места или в хубавите си ложи и са се присмивали на нейния провал.

Дългата, надиплена пола от коприна и муселин на костюма на Жулиета се усука около краката й и тя се спъна. Дори роклята сякаш беше против нея тази вечер. Подхвана диплите, вдигна ги, смачквайки фината тъкан, и продължи да тича.

Лили излетя през вратата и се спусна по мраморното стълбище пред театъра. Същата вечер, преди представлението, когато още хранеше тревожни надежди, пред същото това стълбище спираха каретите на посетителите. Дами с пелерини, обточени със скъпи кожи. И господа с цилиндри, всички от висшето общество, ги изкачваха, за да гледат премиерата в театъра на Уилям Сен Клер.

— Представлението ще бъде превъзходно — говореха си те. — Неговата постановка на „Както ви се харесва“ миналия сезон беше невероятна. Истински триумф!

Постановките на Шекспировите пиеси на нейния осиновител се превръщаха винаги в триумф година след година дори в претъпканите лондонски театрални салони. Те издържаха „Маджестик“ и подпомагаха многото други сфери на дейност, хем порядъчни, хем не чак дотам. Но ролята на Розалинда в „Както ви се харесва“ се изпълняваше от съпругата на Уилям — Катрин Сен Клер — блестяща театрална звезда, и с тази роля тя се прости със сцената.

Той не беше толкова точен при разпределението на ролите за „Ромео и Жулиета“.

— Каква глупачка бях — прошепна Лили. След детството си, преминало по мръсните, съмнителни улички на Лондон, не вярваше, че някога отново ще се почувства жалка, особено при най-обикновено излизане на сцената, но ето че изпадна именно в това положение.

Профуча по стълбището като фурия и зави покрай сградата, надявайки се да си намери скришно местенце, преди публиката да започне да се разотива. В момента гледаше фарса, който винаги се представяше след пиесата, но той щеше скоро да свърши и всички щяха да излязат от театъра. Не искаше да чуе техните коментари.

С присъщата си деликатност нейният баща й каза, че още не е готова за главна роля.

— Миналата година научи толкова много в ролята на Бианка от „Укротявате на опърничавата“, скъпа — напомни й той, когато тя настояваше да й даде ролята на Жулиета. — Може би още един сезон ще ти бъде от полза да…

Но не. Каквато упорита глупачка беше, не отстъпи, твърдейки, че всичките уроци по актьорско майсторство, всичките години, през които беше гледала фамилията Сен Клер на сцената, след като я осиновиха на девет, са били достатъчни. Беше готова да бъде истинска актриса.

Да бъде истинска Сен Клер.

Но щом излезе на сцената, светлините я заслепиха, ренесансовият кадифен костюм й натежа и тя се вцепени. Не можа да си спомни репликите, дори името на своята героиня забрави. Едва когато актрисата, която играеше дойката, я сграбчи за ръката и й прошепна в ухото нейните първи думи, си спомни.

След това, по време на цялото представление, беше като парализиран от ужас елен и всичко й се струваше обвито в лепкава мъгла. Не разбра как изобщо успя да играе до края.

„Това положително не е най-страшната случка в живота ми“ — мислеше си Лили, подритвайки някакви кафези, струпани покрай стената. Прониза я болка. Да изгуби ума и дума на сцената не можеше да се сравни с гледката на пристрастената й към опиума майка, която умираше пред очите й, или с безумния глад и пребъркването на чуждите джобове по улиците на Уайтчапъл, какъвто беше животът й, преди осиновителите й да я приберат. При това не бяха разбойници в нощна доба.

Точно обратното, спасиха я от целия този кошмар, отгледаха я като своя дъщеря, образоваха я, хранеха я, обличаха я. Обичаха я. Точно заради това провалът й беше още по-непоносим. Този провал не засягаше само нея… повличаше и тях.

Театър „Маджестик“ беше голямата мечта на нейния баща, за да успее беше вложил много труд, а тя с глупавото си самочувствие и инат съсипа премиерата за откриване на сезона.

Лили тръгна през лабиринта от декори и сандъци с костюми зад театъра. Сценичните работници обикновено се криеха тук да си дръпнат набързо от някоя цигара или да гаврътнат по глътка джин, далеч от орловия поглед на Катрин Сен Клер, но тази вечер складът беше безлюден.

Тръшна се на една дървена скамейка и полите й се разстлаха около нея. Свали си шапчицата с воал, тръсна глава и гъстата й кестенява коса се разпиля.

— Струва ми се, че ще се наложи да се омъжа за Хари Никълс — каза на глас и потрепери. Напоследък Хари беше най-упоритият й ухажор, имаше процъфтяващ магазин за зарзават и къща на Пикадили. Беше хубавец с добри обноски, но с вулгарно излъчване. Когато я погледнеше, в очите му се появяваше някакъв израз, който не й се нравеше.

— А това ще бъде цяло безобразие! — долетя дълбок, леещ се глас откъм сенките.

Лили скочи на крака и се извърна като пумпал. Беше тъмно и в началото не видя нищо. Чуваше само нечие дишане и мекото триене на фин вълнен плат.

Настръхна и застана нащрек, инстинктите й от детството в бедняшките квартали се събудиха.

Но вече не беше така жилава, не си отваряше очите на четири за всяка подробност от заобикалящата я обстановка. В Уайтчапъл щеше да бъде мъртва преди минути.

— Кой е там? — извика и сви юмруци, оглеждайки складираните декори. — Покажи се!

Някакъв мъж пристъпи от тъмното с вдигнати ръце.

Имаше запалена пура между устните и се подсмихваше вбесяващо. Нямаше вид на промъкващ се разбойник от Уайтчапъл. Беше висок, добре сложен, с елегантен вечерен тъмносин редингот и жилетка от кремава коприна. Снежнобялата връзка беше прикрепена със сапфирена игла.

Лили се отдръпна, за да го разгледа по-внимателно. Беше красив, трябваше да го признае, почти абсурдно красив, като картина или скулптура.

Лъскавата му леко начупена коса с наситен кестеняв цвят беше пригладена назад и се спускаше до якичката. Лицето му беше издължено, аристократично, с високи скули, правилен нос, добре очертана брадичка и съвсем малка трапчинка на едната страна. Очите му с ясен син цвят сякаш грееха, за което допринасяше мургавият тен на гладката му кожа и едва забележими, удължени по линията на челюстта бакенбарди.

Нямаше вид на престъпник, който се спотайва, за да обере нищо неподозиращите редовни посетители на театъра. Но Лили много добре знаеше колко подлъгва външността. В края на краищата тя не изглеждаше ли като дама сега… независимо от това, че не е шекспирова актриса? В действителност дълбоко в себе си беше все същата улична пакостница, дъщеря на проститутка.

Мъжът бавно извади пурата от устата си и изпусна тънка струйка дим. Той се изви около главата му и мъжът заприлича на демон, изплуващ от ада. Красив Мефистофел, изпратен да я изкуси.

— Ще повикате ли полицай да ме арестува? — попита той.

— Какво правите тук? — отвърна тя с въпрос.

Показа й пурата.

— Пуша. Не се захласвам по фарсовете.

Или по отчайващо слаба постановка на Шекспир? Не се осмели да попита. Гледаше го, докато хвърли на земята пурата и грижливо я смачка с лъскавите си вечерни обувки.

— Нямам намерение да подпаля пожар, заклевам ви се — усмихна й се той подкупващо. — Нито да притеснявам млади дами, долетели от Верона.

— Нима? — Обзе я внезапна слабост, като че ли последствията от цялата дълга, ужасна вечер се стовариха върху нея. Седна пак на скамейката. — И на мен така ми се струва. Тук е най-благонадеждното скривалище от фарсове.

— И от майка ми — добави мъжът. — Тя обожава фарса, което обяснява защо постоянно настоява да ме представя на така наречените „подходящи същества от нежния пол“, по дяволите.

Киселият му тон разсмя Лили. Представи си как „подходящите същества“ го преследват където и да отиде. Все още не знаеше какво да мисли за него… беше непознат, какво от това, че е неземно красив.

Не беше толкова глупава, та да вярва на първия срещнат. Но изведнъж й стана приятно, че не е сама, за да се разсее. Той беше толкова подходящ, колкото и всеки друг.

Безмълвно го покани до себе си на скамейката, като му направи място, и той седна. Не се допираше до нея, но пейката беше къса и той се оказа достатъчно близо, за да почувства топлината на тялото му. От него се излъчваше възхитителен мирис на одеколон с богат аромат, на скъп сапун и на нещо очарователно загадъчно, каквото у друг не беше долавяла. Едва се сдържа да не зарови глава в рамото му и просто да вдъхне, като че ли той беше опиум, от който ще потъне в забрава.

— И вие ли трябва да се ожените? — подхвана разговор тя.

— Някой ден, предполагам.

Той извади от вътрешния джоб на редингота малко, плоско, сребърно шише и отвъртя капачката, преди да й го подаде.

Лили предпазливо го помириса. Бренди, при това много хубаво. Отпи голяма глътка и му върна шишето. Той също си глътна и тя с интерес се загледа в него.

— Но — продължи мъжът, — за щастие, не съм обещан на този Хари Никълс, който и да е той. Само името звучи ужасяващо.

Лили се разсмя. Топлата мекота на брендито… и неговата близост… изглежда й въздействаха магически.

— Допускам, че не е чак толкова неприемлив. Положително има и по-злочеста участ от тази да бъда госпожа Никълс, царица на зарзавата.

— Но сигурно има и по-добра.

Лили си помисли за своя ужасен провал като актриса, за това, че няма никакъв талант, освен за сметки. С цифрите наистина я биваше, но това едва ли беше привлекателно в сравнение с нейните блестящи братя и със сестра й.

— Не и за мен.

Той сви рамене и прибра плоското шише.

— Всички ние сме длъжни да правим, каквото трябва.

— Да — съгласи се Лили. — А вие какво правите?

— Нищо особено — засмя се той. — За най-голямо огорчение на баща ми. Завърших учението си в Оксфорд и оттогава се нося без посока.

— А баща ви какво иска да правите?

— Да стана свещеник, а ако не успея — военен. Но предпочита църквата, тъй като баща ми има разточителен начин на живот и ако съм безсребърник, няма да му преча.

Лили се разсмя, като си представи този явно разпуснат млад мъж как проповядва, облечен с черно расо.

Дамите от неговата енория ще припадат в църквата и ще го причакват в притвора.

— Вие ли? Свещеник?

— Точно така. Виждате ли, едва се срещнахме и разбрахте каква лудост е този план. Трудно е човек да убеди баща ми.

Лили поклати глава.

— Свещеническата професия е най-почтената.

— Щом е такава, човекът, който й се обрича, също трябва да бъде почтен.

— Вие не сте ли?

— Със сигурност не съм. Пък и на Антилите имах възможност да опитам късмета си с други занятия, което вероятно ще ми допада много повече.

Между църквата и тропиците ли трябваше да избира? Лили подритна подгъва на костюма си, като си мислеше колко задушаващи са очакванията на другите хора, без да има предвид нещо конкретно. Как те притискат от всички страни, независимо дали живееш в палат или в бордей.

— Какво бихте правили, ако изобщо знаете да правите нещо? — попита тя.

Той се вгледа внимателно в нея и само за миг от неговото безгрижно, наперено поведение не остана и следа. Като че ли се състари и стана много по-сериозен. Сините му очи потъмняха.

— Бих писал пиеси, мисля.

Лили остана изненадана. Нямаше представа какво очакваше да й отговори, но не и това.

— Да пишете пиеси ли?

На лицето му отново се появи усмивка, като маска, върната на мястото й.

— Учудихте се.

— Не, не се учудих. Разбирам напълно всеки, който се влюбва в театъра. — Спомни си пак всичките свои надежди за сцената… и за начина, по който се сгромолясаха. — Само че тази любов невинаги е взаимна.

Внезапно почувства леко докосване по ръката си и като погледна, видя неговите дълги и елегантни пръсти до нейните, неговата ръка, голяма и мургава, върху нейната бяла кожа. По принцип не обичаше мъжете да я доближават, понеже веднага я връхлитаха стари, ужасни спомени. Но в случая и през ум не й минаваше да се отдръпне.

— Това беше едва първата ви премиера — каза той. — Сигурен съм, че дори Ричард Бърбидж е страдал от сценична треска на своя дебют. Че кого не би го втресло, ако си има работа с Шекспир? Следващия път ще бъде съвсем различно.

Лили поклати глава. Страните й пламнаха, като си помисли, че именно той е бил свидетел на нейното пълно поражение тази вечер.

— Следващ път няма да има, не и за мен. Поне на вас няма да ви се налага да казвате репликите пред всички, щом веднъж сте ги написали.

— Но аз ще трябва да ги предам на другите и да не се интересувам повече — каза той. — Не съм сигурен, че ще ми се доверят толкова много.

— Аз съм съвсем сигурна, че няма да се доверя. Изобщо трудно се доверявам.

— И все пак тази вечер разговаряте с мен, един непознат.

Тя му се усмихна.

— С вас е някак лесно да се разговаря. Може би защото сте непознат.

— Странно. Същото си помислих за вас… Жулиета.

Вдигна ръката й до устните си и целуна нежно пръстите й.

Устните му бяха топли, деликатни и настойчиви едновременно, и когато тя усети тяхното докосване, се почувства обгърната от искряща мъгла. Докато гледаше хипнотизирана, той обърна ръката й и целуна дланта й. После докосна с върха на езика си пулсиращата вена на китката й и тя потръпна.

Лили сложи ръка върху наведената му глава и косата му й се стори като необработена коприна. Ако трябваше да се омъжи за Хари Никълс и да прекара живота си в реалния свят на магазини и домакинска работа, не заслужаваше ли този миг извън времето? Не заслужаваше ли тази едничка целувка с греховно красив непознат, който пропъди страховете й само с леко докосване?

Той я прегърна, привлече я съвсем до себе си, докато помежду им престана да се промъква дори най-слаб лъч светлина.

— Жулиета — прошепна и устните му намериха нейните за ненаситна целувка.

Лили отвърна жадно, вкопчила се в раменете му, за да не падне. Неговата целувка я накара да се чувства точно така, като че ли се премяташе в нощното небе сред припламващите звезди.

Езикът му се промъкна между устните й и се преплете с нейния. Имаше вкус на бренди и мента, усещането беше възхитително, пък и той се целуваше божествено. Лили никога не беше получавала такава целувка, никога не беше се чувствала по този начин. Конвулсивно сви ръце на гърдите му и почувства как сърцето му лудо бие.

От него се изтръгна дълбоко и глухо стенание, устните му се плъзнаха към шията й. Целуна онова нежно, чувствително място точно под ухото, пощипвайки го със зъби и после поглаждайки го с език. Дъхът му сгорещи кожата й.

— Лили! — извика някой и грубо я смъкна на твърдата, студена земя. — Лили, тук ли си?

Майка й я търсеше, гласът й беше тревожен. Тя идваше към нея и вече се приближаваше.

Лили се изтръгна от прегръдката на непознатия и скочи на крака. Олюля се замаяно, но когато той отново посегна към нея, залитна назад.

— Аз… аз… трябва да вървя — прошепна.

Той се изправи и застана до нея, без да се натрапва. Сините му очи блестяха в тъмнината.

— Къде мога да ви намеря? — каза пресипнало.

Тя тръсна глава. Този мъж беше сън… и сега трябваше да се събуди. Завъртя се като вихрушка и хукна, като подхвана полите си, за да избяга още веднъж.

— Почакайте! Моля ви — извика мъжът след нея. Но тя не се осмели да погледне назад.