Лоръл Маккий
Една палава нощ (20)

Деветнадесета глава

— Ходиш грациозно, изглеждаш прелестно и мълчиш. Аз съм… кажи репликата. Репликата! Лили, чуваш ли?

Лили сепнато вдигна глава при думите на Изабел. Сестра й седеше на малка табуретка в гримьорната и преговаряше репликите на Херо, докато отговорничката за театралния гардероб подгъваше костюма й. Лили бе определена да помогне на Изабел, докато поправяше куп костюми, надявайки се двете задачи да я отвлекат от мислите й. Премиерата беше утре и имаше още толкова много работа.

Очевидно не се получаваше. Пръстите й машинално забождаха иглата в плата и после я изваждаха, и не преставаше да мисли за Ейдън и за проклетите писма. И за онова, което се случи помежду им в хотелското легло.

В този момент от тяхната необмислена, бурна любовна афера, би си помислила, че страстта ще изгори, пращейки като фитил на догаряща, разтопена свещ. Том Бомон изчезна; Ейдън нямаше от какво да я спасява и бяха правили любов всякак. Би трябвало да му е много сърдита заради глупавите писма на Фреди и да скъса с него и с начина, по който преобърна живота й.

Но не скъса. Дори след караницата им заради писмата на Фреди, когато разбра, че Ейдън държи на своите приятели, без значение колко много се стараеше да го прикрие. Това беше само повод да го харесва още повече, по дяволите. А тя изобщо не искаше да го харесва.

— Извинявай, Иси. Днес съм много разсеяна.

— Сигурно мислиш за нещо много объркано. Така се беше намръщила. — Изабел вдигна ръце шивачката да вземе мярка за впитите, кадифени ръкави. — На бала ли се случи нещо? Или видя някой джентълмен там?

Лили хвърли предпазлив поглед към сивокосата шивачка и нейната суетяща се помощница. Те изглеждаха погълнати от шева, но работеха от години за Сен Клер и винаги наостряха уши, щом станеше въпрос за семейни новини. Последното нещо, от което Лили имаше нужда, беше до семейството й да стигнат клюки за нея и Ейдън.

— Мислех за всичко, което трябва да се свърши до премиерата — отвърна бързо Лили. — Пък и на бала около теб се въртяха куп ухажори. Някой ден ще трябва да си избереш един от тях.

Изабел поклати решително глава, но остана абсолютно спокойна, когато сивокосата шивачка я погледна строго.

— Измежду тях никога няма да си избера. Те са ужасно скучни и се отнасят към мен като към глупава, чуплива, порцеланова кукла. У тях няма нищо интригуващо.

„Интригуващо.“ Лили забоде иглата с всичка сила в ръкава на роклята, която държеше. Това беше проблемът с Ейдън — беше твърде интригуващ. Всеки път, щом си помислеше, че го е разгадала, той й разкриваше някоя своя нова страна. Всъщност не беше такъв, какъвто се преструваше, че е — разглезеният, красив, отдаден на сладък живот син на аристократ. Беше много, много повече.

— Има ли още реплики, Лили? — попита Изабел.

Лили кимна, доволна да се разсее.

— Херо казва: „Ваша съм за разходка, особено ако ще ме отведе далеч.“.

Минаха часове, преди да успее да се освободи от задълженията си в театъра и да се запъти навън да глътне малко свеж въздух. Зад кулисите Джеймс слушаше актьорите, които преговаряха репликите си — задължение, което му бе възложено, за да се занимава с нещо. Сцената приличаше на жужащ кошер. Дърводелците сковаваха декорите на дворец в Модена, музикантите настройваха инструментите, актьорите се упражняваха в дуел с шпаги на пътеката между редовете. Доминик се дуелираше ожесточено, като че ли изливаше отвратителното си настроение от последните няколко дена върху острието на театралната шпага.

— Да те вземат мътните, Дом! — развика се неговият противник, когато за пореден път Доминик го повали грубо на пода.

Доминик само изтри челото си с ръкава на ризата и каза:

— Още веднъж.

Лили си помисли, че е по-добре да стои настрана от него. Хвана Изабел за ръка и я поведе между червените кадифени креслата на първите редове в партера към изхода. Помахаха на баща си, който забързано прекосяваше сцената да провери декорите. Дрехите му бяха посипани със стърготини, черната му коса стърчеше, защото постоянно я дърпаше нервно.

— Отиваме да хапнем, татко — викна Изабел. — Да ти донесем ли и на теб?

— Сега нямам време — отвърна Уилям. — Не, не! Тази балконска врата не е за там.

— Все пак ще ти донесем нещо — настоя Изабел. — Мама ще се разсърди, ако разбере, че не си се нахранил.

Уилям пак се разбърза, без да им обръща внимание, грабна чук и сам се зае с въпросната врата, а пък противникът на Доминик извика изведнъж, чу се тупване, когато отново се стовари на пода.

— Хайде — потегли Лили Изабел. — Да се махаме оттук.

— Веднага.

Побързаха да излязат и да се потопят в светлината и топлината на деня. Свърнаха към малкия парк до театъра за една бърза обиколка на алеите. Хубавото време беше подмамило навън много хора и паркът гъмжеше от бавачки с черни униформи и техните повереници, които влачеха обръчи и кукли. Дами се криеха под дантелени слънчобрани, двойки си шепнеха в сенките на дърветата.

Лили пое дълбоко въздух. След като Том Бомон изчезна, денят й се струваше още по-прелестен. Като че ли пристъпваше по-леко и изпита внезапен порив да се разсмее съвсем безпричинно.

Де да беше и Ейдън тук да го сподели с нея…

Не. Лили се смъмри строго. Не биваше да мисли по този начин.

Не биваше да споделя нищо с Ейдън, освен тайните им срещи, дори и на тях скоро трябваше да сложи край. Ще продължи да живее своя живот отново. Никога не може да стане херцогиня.

— Какъв прекрасен ден — каза Изабел. — Толкова изненадващо спокойно е тук. Все забравям каква лудница е в театъра преди премиера.

Лили се разсмя.

— В такъв случай да не би да ти се иска да си още на курорт с мама?

— Ни най-малко. Обичам театъра, даже бъркотията му. А морският курорт изобщо не беше толкова спокоен, както всички изглежда си мислят.

— Защо?

Изабел поклати глава.

— Джеймс все се губеше някъде и мама постоянно се тревожеше за всички. Абсолютно убедена е, че напоследък взимаме неблагоразумни решения, особено когато става въпрос за любовни истории.

— Може и да не се лъже — промърмори Лили. Позамисли се над думите на Изабел за Джеймс. — Къде ходи Джеймс?

Нима не е оставил зад гърба си дните на обикаляне из съмнителните квартали и срещите с опасни хора, както си бе помислила?

— Нямам представа. На мен никой нищо не ми казва. Много досадно. — Изабел спря пред една количка да купи захаросани бадеми, които си разделиха, докато се разхождаха.

— Лили, какво знаеш за брата на лорд Ейдън?

Лили, разтревожена за Джеймс и за тайните му похождения, погледна изненадано Изабел. Сега и за Изабел ли трябваше да се тревожи?

— Нищо особено. Ейдън казва, че лорд Дейвид предпочита самотата на провинцията. Мисля, че рядко се вясва в града.

— Херцог-отшелник. Колко очарователно. — Изабел сдъвка замислено един бадем, преди да добави: — Много е красив, не намираш ли? Почти толкова, колкото твоят лорд Ейдън. Може би подутият им от подагра баща е бил красавец на младини и е предал красотата на своите синове. Макар че се надявам да не остареят като него. Би било жалко да се похаби такъв разкош.

Лили се задави от смях.

— Иси! Те са Хънтингтън.

— В такъв случай това означава ли, че не могат да бъдат красиви? О, Лили, стига. Знаеш, че злият, изкусителен магьосник винаги е греховно красив. Чудя се как да се изхитря, та да се срещна с лорд Дейвид. Твоят лорд Ейдън би ли ми помогнал?

— Не, няма. Идеята ти да попаднеш уж случайно на лорд Дейвид е много безразсъдна. И между другото Ейдън не е моят Ейдън. Той просто ми помагаше с една работа, която приключи.

— О, Лили — въздъхна Изабел. — И през ум не ми минаваше, че ще бъдеш толкова досадна по отношение на Хънтингтънови, колкото Доминик и Брендън. Да купим ли нещо за хапване и да го занесем в театъра? Татко няма да се нахрани, ако не го накараме.

— Разбира се — отвърна машинално Лили, все така потънала в мислите си за Ейдън, Джеймс и за това, че е „досадна“. Стигнаха до другия край на парка и излязоха на улица с повече движение и хора, и с оживени магазини, ресторанти и кафенета от двете й страни. Съвсем наблизо за пръв път срещна Ейдън и той я покани на чай.

Едно вестникарче стоеше на ъгъла и размахваше над главата си прокламация, докато около него се събираше тълпа.

— Луд престъпник е избягал от Нюгейт! — викаше момчето. — Прочетете историята тук, гореща новина току-що отпечатана. В Лондон дебне опасност! Смърт зад всеки ъгъл!

Ледена стрела прободе Лили и тя се почувства далеч-далеч от изплашеното шушукане и възбудата на събиращата се тълпа. Топлият, прелестен ден угасна и я обви було, като че ли се спусна ледена мъгла и покри целия свят за миг. Стисна ръката на Изабел и едва чу сестра си, когато извика името й.

Не е възможно. Не може да бъде. Той е затворен, ще го екзекутират скоро, изчезна от живота й завинаги. Никой не е способен да избяга от Нюгейт.

Но знаеше с ужасяваща сигурност, че е вярно. Че това не е сън. Понесе се към момчето и тълпата около него, едва съзнаваща, че Изабел подтичва подире й. Нямаше чувството, че се намира в реалния свят, поне не светът на павирани улици, сгради и паркове. Хвърли на вестникарчето монета и грабна зацапания лист, с набързо отпечатан текст. Под заглавието „Бягство от Нюгейт!“ имаше скица на разяреното, мършаво лице на Том Бомон, притиснат от полицаите. След това имаше рисунка на затвора със стрелички, сочещи към една от кулите му. Лили се облегна на стената на един магазин и трескаво прочете статията. Разказът беше поразителен. Изглежда, че Том е забелязал празна цистерна от желязо и гранит в един от ъглите на двора за разходка, която стигала до покрива и парапета от железни, заострени пръти. Когато тъмничарите се сменяли, събул ботушите си и с боси крака изкачил цистерната. Стигнал до края и се хванал отчаяно за железния прът с разранени окървавени ръце. Минал по плоския покрив и скочил на козирката долу, после се прехвърлял от покрив на покрив, докато не стигнал до улицата, откъдето изчезнал сред хаоса от криви улички в бедняшките квартали, откъдето бе дошъл.

Дъхът й секна.

— Лили, какво има? Страшно пребледня. — Изабел надникна над рамото й и хвърли поглед на статията. — О, не. Какъв ужас! Кой е този мъж?

Лили се обърна и се взря в тревожното лице на сестра си. Том беше застрашил семейството й чрез Джеймс, но сега не можеше да се добере до Джеймс. Какво щеше да направи Том, след като беше на свобода и се криеше от закона? Щеше да бъде отчаян даже повече и отпреди, щеше да направи всичко възможно да не го заловят. И нямаше просто така да изчезне. Лили знаеше, че никога нямаше да се откаже от отмъщение, докато не го постигне.

Сега Изабел ли ще преследва? Нежната, мила, красива Изабел!

— Трябва да се върнем в театъра — каза Лили. Сграбчи ръката на Изабел и хукна по улицата, без да вижда накъде тича и покрай кого минава.

— Какво, веднага ли? Лили какво става? Кой е този мъж?

— Сега не мога да ти кажа, Иси — отговори Лили. Стигнаха до служебния вход на „Маджестик“ и тя хвана здраво ръката на сестра си. — Трябва да свърша нещо и не знам кога ще се върна. Обещай ми, че няма да се отделяш от татко, от Доминик или Брендън, докато не се появя.

— Лили, какво…

— Обещай ми!

Изабел кимна. Очите й се напълниха със сълзи.

— Обещавам, Лили. Но, моля те, ако си в опасност, не ходи никъде. Остани с нас.

Лили поклати глава.

— Трябва да се погрижа веднъж завинаги. Обичам те, Иси. Ще се върна. Хайде, върви при татко.

Изабел изглеждаше сякаш копнееше да възрази на Лили и да я прегърне здраво. Но кимна и се вмъкна бързо в театъра.

Щом Лили се успокои, че Изабел е на сигурно място, обърна се и забърза към края на улицата, мачкайки известието в ръката си. Този път Том Бомон нямаше да се измъкне.

Този път ще сложи край.

* * *

— Е, Дейвид, какво те доведе в лоното на семейството? — попита Ейдън брат си, докато наливаше в две чаши щедри дози бренди. Беше още следобед, но имаха нужда от нещо тонизиращо в градския дом на семейство Хънтингтън, особено след официалния обяд с родителското тяло.

— Не беше по мое желание, повярвай ми — оплака се Дейвид. Взе чашата от Ейдън и гаврътна на един дъх половината бренди. — Майка ми изпрати спешно съобщение, че татко е болен. Покорно хукнах към Лондон, за да открия, че татко съвсем не толкова болен, колкото тя намекваше.

— Много подло от страна на мама — отбеляза Ейдън. Седна срещу Дейвид и протегна краката си, докато пийваше бренди. — Как успя да те завлече на този бал?

Дейвид сви рамене.

— Обля се в сълзи и настоя да изпълня поне едно от моите морални задължения, преди да си тръгна. Задължението е отметнато и възнамерявам утре да замина от Лондон. Преди да успее да ме хвърли в лапите на още богати наследнички.

— Ще постъпиш разумно — подхили се Ейдън.

Дейвид рядко идваше в града и майка им се възползваше от всеки миг, докато той беше в Лондон, да го сватосва. Чудеше се тези наследнички какво си мислят, когато застанеха пред Дейвид с неговата дълга коса и груби дрехи.

Не че имаше значение, когато залогът беше херцогска коронка.

— Ами ти? — попита Дейвид. — Доколкото разбирам, съвсем скоро в църквата ще се чуят годежните възгласи за теб и лейди Хенриета.

— Значи си разбрал погрешно. Желанието ми да се оженя не е по-голямо от твоето.

Ейдън никога не беше мислил за женитба, нито пък беше искал някога от която и да е жена да го приеме за съпруг. Но в този момент си представи Лили, когато протестираше, представи си усмивката й, чу смеха й, а тя рядко се смееше.

— Нима? Дочух да се говори, че си имаш някаква изгора.

Ейдън изсумтя.

— Къде го чу?

— В конюшните. Слугите винаги знаят какво точно се случва. Говорят, че я криеш някъде. Никой не знае коя е. — Дейвид допи брендито и стана от канапето да си сипе още. Беше по риза, с ботуши за езда, кожен брич и коса, пусната върху раменете му. — Не че съм изненадан. Около теб винаги се тълпят жени, но обикновено не стигаш до там, че да ги криеш.

— На никого не влиза в работата с кого се срещам — отговори Ейдън. Беше свикнал да бъде обект на клюки, но се ядоса, че се разпространяваха долнопробни спекулации за Лили. — Особено на конярите. В живота ми няма нищо интересно.

Дейвид се разсмя.

— Ах, значи има нова любов. Сигурно дамата е много очарователна, след като я пазиш само за себе си. Коя е?

— Не е някоя, която познаваш, Дейвид. А на бала нито една дама ли не привлече погледа ти? Нито една ли не те изкуши да изпълниш задълженията си на херцог?

Дейвид сви рамене, но по лицето му мина сянка, както се бе вторачил в чашата си. Дългите му пръсти, обсипани с белези и изгорели от слънцето, стиснаха чашата от дебел кристал.

Ейдън изпъна гръб и наостри уши с интерес.

— Значи някоя жена е привлякла вниманието ти. Коя беше?

— Не зная името й. Не ни представиха — измърмори Дейвид. Изпи една голяма глътка. — Видях я, като влязохме. Тя беше… много красива.

— Виж ти, виж ти — разсмя се Ейдън. — Сигурно наистина е била много красива, щом си я забелязал. Обикновено витаеш в своя странен свят. И как изглежда?

Дейвид поклати глава, но почукване на вратата на гостната прекъсна станалия най-ненадейно интересен разговор. Появи се икономът с поклон.

— Ако майка ни пита за нас, предайте й, че в момента сме заети — каза Ейдън. Дейвид постоянно го поднасяше за неговите любовни авантюри… и сега му падна да си го върне.

— Не идвам по заръка на Нейна Светлост, лорд Ейдън — отвърна икономът със странно колеблив вид. — Една… една… жена пита за вас при слугинския вход. Казва, че е изключително важно.

Любопитството на Ейдън беше възбудено докрай. Глътна брендито си на един дъх и остави чашата на претрупаната с джунджурии масичка.

— Каква жена?

— Не съобщава името си и носи воал. Но е много настоятелна.

— Струва ми се интригуващо, Ейдън — каза Дейвид. — Дали пък твоята тайнствена любима не се е появила най-накрая? По-добре върви да разбереш за какво става въпрос.

— Отивам. Но разговорът ни не е приключил, Дейвид. Искам да чуя още за твоята хубавица.

Ейдън тръгна след иконома през лабиринта от стълбища и през кухните, където в часовете между чая и вечерята беше безлюдно. Във въздуха се носеше лек аромат на печено и на сладкиш.

Жената стоеше в сянката точно до вратата. Стройното й тяло изглеждаше напрегнато, сякаш тя всеки момент щеше да побегне. Носеше тъмночервена рокля и жакет, плътен воал криеше лицето й. Когато го вдигна, видя, че е Селест — едно от момичетата на мадам Мари.

— Избягал е — каза Селест. — Том Бомон. И една дама на име Лили дойде да потърси новини. Мари ме изпрати да ви намеря и да ви съобщя.

— Какво! — извика Ейдън. — Разкажи ми какво се е случило. Дума по дума.

Тя му подаде обявлението и той прочете бързо сензационното описание на бягството на Том Бомон от затвора. Студен, безмълвен гняв го обхвана, щом осъзна написаното.

— Отидох във вашето жилище, но портиерката каза, че вероятно не сте вкъщи — обясни Селест.

— Кажи ми, каква работа имаше Лили в публичния дом на Мари. Още ли е там?

Селест поклати глава.

— Не влезе, само искаше да разпита портиерите. Мари предполага, че ще се опита да залови Бомон сама.

Проклятие, не, тя не може да…

— И къде отиде, след като си тръгна? Допускам, че Мари е наредила да я проследят.

— Отишла е в клуб на име „Прищевките на дявола“. Доколкото знам, още е там. — Погледът на Селест, докато се взираше в Ейдън, стана замислен. — Коя е тази Лили? Някоя по-специална ли?

Ейдън кимна. Лили беше специална… и не искаше да рискува живота й, като я остави сама да обикаля града и да търси Бомон. Трябваше веднага да я намери.

Вратата зад него се отвори и Ейдън чу брат си:

— Кажи ми как да ти помогна.