Лоръл Маккий
Една палава нощ (24)

Двадесет и трета глава

Лили чу шумните разговори откъм салона, докато с Ейдън влизаха през задния вход на театъра. Имаше още време до вдигането на завесата за вечерното представление, но аристократичната публика вече се бе настанила в ложите, очаквайки още една вълшебна нощ в театър „Маджестик“. Атмосферата беше наситена с възбуда, мирисът на театрален грим и дим от свещи се усещаше най-натрапчиво. Някъде зад кулисите се чуваха удари с чук, свидетелстващи за поправки в последната минута, гласът на баща й се извисяваше над шумотевицата. Една най-обикновена вечер в театъра за фамилията Сен Клер.

Но сърцето на Лили глухо биеше, кръвта в ушите й бучеше, кожата й настръхна от остро предчувствие. Нещо тук не беше наред.

— Ще погледна в гримьорните — каза на Ейдън и брат му, които вървяха точно зад нея.

— Идвам с теб — съобщи Ейдън. Категоричният му тон не търпеше възражения.

— Аз какво да правя? — попита Дейвид.

— Провери ложите — предложи Лили. Посочи към бляскавите от позлата ложи над главите им, обвити с червени драперии и благопристойна тишина. Но всеки можеше да се спотаи в сенките им. Докато Дейвид се отдалечаваше с решителни крачки, хвана Ейдън за ръка и го поведе покрай мястото за оркестъра и тайния свят зад кулисите.

Никога не беше осъзнавала колко много места имаше в театъра, където можеше да се скрие човек. Виещи се, тесни коридори, много прилични на уличките в старите бедняшки квартали, които се разклоняваха във всички посоки, гримьорни, складове и стаи за репетиции.

Декори и всякакъв реквизит бяха подпрени безразборно до стените, чуваше приглушени гласове от сцената над главите им. Но пространството зад кулисите беше зловещо и нямаше жива душа. Всяка сянка от небрежно окачен костюм или фалшиви доспехи се поклащаше заплашително. Лили потрепери и се хвана още по-здраво за ръката на Ейдън.

В подножието на стълбището, което водеше към семейните гримьорни, Лили спря да си поеме дъх. Заслуша се да долови някакъв друг звук отвъд познатия шум в театъра. Том Бомон беше някъде тук. Усещаше го от погнусата, която изпитваше, от бодежите във върховете на пръстите си. Инстинктите й от живота на улицата, изострените сетива, които я опазиха жива тогава, бяха нащрек.

Но сега не беше сама, както по онова време. Ейдън й пазеше гърба. Обърна се да го погледне. Той я наблюдаваше, без да откъсва очи от нея. Неговото спокойствие успокои и нея и загледана в очите му, разбра, че знае какво си мисли. Той се размърда, рединготът му се разтвори и тя вида затъкнати в колана му кинжал и пистолет.

Изведнъж остър писък, внезапно секнал, разцепи зловещата тишина зад кулисите. Понесе се по стълбището, преди да изчезне, и тишината стана още по-ужасяващо тревожна.

— Изабел! — извика Лили. Подхвана полата си и се спусна през глава нагоре по стълбите и по коридора със затворени врати от двете страни. През малко прозорче навлизаше бледа дневна светлина, която осветяваше отворена врата в края на редицата от врати. Беше гримьорната на Изабел и Лили се спря, колкото да извади своя нож, затъкнат в каишката над единия ботуш, преди да надникне вътре.

— Не — промълви. — Не, не, не.

Ейдън я дръпна и я притисна до стената, но тя видя над рамото му опустошението в малката стая. Табуретката пред тоалетната маса на Изабел беше прекатурена, гримовете й бяха разпръснати по пода и размазани. Кадифеният костюм на Херо представляваше смачкана купчина на пода. На единия ръкав имаше ужасно червено петно, което приличаше на кръв.

Но Изабел я нямаше.

Лили блъсна раменете на Ейдън и той я пусна. Подпря длани на съсипаната й тоалетна маса, сърцето й се усмири, когато видя неграмотно надраскана бележка, затисната с преобърнатото шишенце парфюм на сестра й.

 

 

„Ела да ме хванеш, Лили, момичето ми.“

 

 

Обхвана я ледено спокойствие. Като че ли можеше да чуе и да подуши много по-остро, но чувствата и страховете й бяха изчезнали. Смачка мазната бележка в юмрук.

— О, ще те хвана — прошепна. — И тогава горчиво ще съжаляваш.

— Лили — каза Ейдън и тя почувства как докосна ръката й. — Къде отива?

Тя затвори очи и се заслуша. Някъде в лабиринта от коридори се затръшна врата и тя разбра.

— Отива към покрива.

— Предполагам, че няма никакъв смисъл да ти нареждам да останеш тук и да доведеш Дейвид и братята си, а аз да отида след Бомон сам — каза Ейдън.

Лили поклати глава.

— Познаваш ме твърде добре, Ейдън. Той преследва мен. Ако ме види, ще пусне сестра ми.

Ейдън я загледа и за миг, тя беше сигурна, че ще я сграбчи, ще я завърже тук и ще подгони сам Том. Обърна се, готова да побегне, и тогава той рязко кимна.

— В такъв случай не се отделяй от мен — нареди той.

Лили тръгна с него към вратата в дъното на коридора, откъдето се стигаше до виеща се стълба. Тя водеше към сцената — най-краткият път от гримьорните дотам. После продължаваше към пасажите над сцената и най-накрая — до плоския покрив. Лили знаеше, че сценичните работници и братята й често се промъкваха горе да пушат тайно, но иначе беше пусто. Представлението беше започнало и чуваше колебливите реплики на актьорите, тъй като Херо не беше излязла на сцената.

След това чу още един заглушен вик и тъп удар, после грубиянски мъжки глас, който ругаеше. Не идваха от покрива, а от пасажите. Лили посочи вратата и Ейдън кимна. Той извади пистолета и с другата ръка я хвана здраво за лакътя.

Минаха по наклонена платформа, която извеждаше на първия пасаж, високо над сцената, между висящи декори и ресните на завесите. Беше тъмно, светлините от сцената едва стигаха до перилата, а между летвите на пътеката имаше празнини. Въздухът беше застоял и запрашен, висящата пътека се залюля, щом Лили и Ейдън стъпиха на нея. Едва пристъпваха един до друг и гласовете от сцената достигаха до тях като далечно ехо.

— Пусни ме, окаян перверзник! — чу Лили как вика Изабел. Грубостта в сладкия глас на сестра й щеше да предизвика смях, ако не беше страхът, който се долавяше. Като се хвана за рамото на Ейдън, Лили се взря ужасена в сенките.

Изабел носеше бяла роба и фигурата й беше като светлинен сигнал. Дрехата на едното й рамо беше разкъсана и Том Бомон я стискаше жестоко за ръката. Беше изплашена до смърт, очите й бяха огромни и обезумели, но се извиваше и бореше, както можеше.

Том я удари с юмрук по страната, главата й се отметна и тя изкрещя от болка.

Гняв, какъвто никога не беше изпитвала, обхвана Лили при вида на следата върху нежното, невинно лице на сестра й. Отскубна се от Ейдън и изтича до средата на пасажа.

— Том, пусни я. Нали мен търсиш? Само мен. Тя няма нищо общо.

Том се извърна да погледне Лили, без да пуска ръката на Изабел.

Отвратителна усмивка разкриви лицето му.

— Знаех си, че така ще те накарам да се появиш, Лили, момичето ми. Винаги си била предана, освен на мен. А само аз се погрижих за теб. След всичко, което направих, ти ме предаде.

— Сега съм тук — каза тя. — Пусни я. Ще направя, каквото поискаш.

— Лили, не — изхълца Изабел. — Не, няма да ти разреша да страдаш заради мен.

— Каква саможертва — подигра се Том. Но пусна Изабел, като я блъсна силно, тя се препъна и падна на колене. Хвана се здраво за перилата над главата си.

Лили не чуваше Ейдън, но знаеше, че е зад нея. Чувстваше присъствието му. Само се надяваше, че ще се притаи в сенките, където Том не можеше да го види. Не още. Беше приковала изцяло вниманието си към Том, към всяко негово движение, дори най-незабележимото, към всеки проблясък в очите му, за да предвиди следващия му ход.

— Защо се върна, Том? — попита спокойно. — В Лондон няма нищо интересно за теб.

— Тия на друг ги разправяй, Лили — отвърна той. Облегна се на перилата и извади нож от закърпения си редингот. Взе да подрязва ноктите си — жест, който си спомняше много добре и който предхождаше брутално насилие. — Никога не забравям предателство. На всяка цена си отмъщавам, даже да ми отнеме години. А пък имах много време да мисля за теб.

— Не съм те предавала.

— Значи е било просто съвпадение, че ме заловиха и пратиха на заточение, веднага след като твоето нафукано, ново семейство те приюти. Не ми се вярва, момичето ми. Длъжница си ми. — Плесна острието върху дланта си, докато бавно й се усмихваше. — От всичките ми момичета, на теб умът ти най-бързо щракаше. Не си такава хубавица като майка си, но работите ти не са тръгнали толкова на зле. Сега можем да работим заедно… Чух, че имаш добро положение, та да помогнеш и на стар приятел.

Лили си спомни как като дете трябваше „да работи“ за него и потрепери.

— Какво искаш от мен, Том? — попита отново.

— О, Лили, знаеш какво искам. Искам същото, което даваш на онзи хубавец, сина на херцога. Искам онова под модната ти пола, както едно време.

Изведнъж очите на Том помръднаха. Лили отстъпи, но той беше по-едър и малко по-бърз. Хвърли се към нея, сграбчи я през кръста, притисна я до тялото си и белязаното му лице се оказа до нейното.

Повдигна й се от миризмата на цигарен дим и лук, на немита кожа и мръсна вълна — противна миризма, която беше само негова. Миризмата я запрати право в миналото, към онзи несъзнателен страх.

— Съсипа всичко, за което бях се трудил, моя натруфена девойко — прошепна той, докато докосваше с устни слепоочието й. — Сега си искам пак всичко и като начало, започвам с теб.

Притисна разтворените си устни към нейните, бяха горещи и влажни, целуна я и когато тя изкрещя, пъхна езика си до гърлото й. Пъхна ръка в деколтето й, хвана гърдата й и защипа грубо зърното.

Лили изпита чувството, че се дави, че се задушава от страх.

Опита се по инстинкт да забие коляно между краката му. Удари го косо, преди той да успее да се отдръпне, и захапа страната му, докато не усети кръв.

— Тъпа, долна курва! — разкрещя се той. — Сега ще ви дам урок, на теб и на оная кучка сестра ти.

Удари я по лицето с опакото на ръката си така силно, че тя се просна на дъските. Главата й издрънча глухо, притъмня й и пред очите й заиграха искри.

След това чу писъка на Изабел и тежки стъпки по стълбището от сцената. Почувства ръката на сестра си върху рамото си и как се разрида.

— Лили, не, не.

Том бълваше проклятия и стисна глезена на Лили, за да я издърпа от ръцете на Изабел. Никога не беше се чувствала толкова замаяна или слаба, но успя да се преобърне по корем и да се хване за перилата. Не е възможно това да е краят! Не беше се видяла със семейството си. Не беше сигурна дали Изабел е в безопасност.

Не беше казала на Ейдън, че го обича.

— Не! — изкрещя и зарита напосоки.

Том пак изруга и я задърпа за полата. Тя се опитваше да се бори с него, опитваше се да не изпадне в безсъзнание. Изведнъж той изчезна и тя се просна на пътеката.

После се надигна на ръце и се обърна. Видя, че Ейдън беше издърпал Том и сега блъскаше главата му в дъските. Държеше ръката му назад и го притискаше с коляно, забито в гърба на разбойника.

Ейдън го държеше без усилие и го блъскаше с ужасяваща, почти методична последователност. Лили виждаше, че Том се напряга с всички сили, но не можеше да се отскубне от Ейдън. Пространството се изпълни с виковете на Том, тъпия звук от ударите, риданията на Изабел. Чу братята си, които бяха стигнали до рампата на пасажа, след като очевидно бяха чули суматохата от сцената. Чу и своето дрезгаво дишане.

Но Ейдън не издаваше и звук. Лили никога не беше виждала човек толкова ужасяващ, какъвто беше той в момента, взирайки се с абсолютно безизразно лице в мъжа, когото беше превърнал в кървава пихтия.

— Ейдън — извика Дейвид. — Достатъчно, братко.

Доминик помогна на Лили да се изправи, като я държеше, докато тя се олюляваше на изтръпналите си крака. Видя, че Брендън взе Изабел на ръце. Главата й пулсираше, цялото тяло я болеше и все пак не можеше да извърне поглед от ужасната гледка, която представляваха Ейдън и Том.

Като чу Дейвид, той най-после вдигна очи. За миг те се спряха върху нея и лицето й като че ли пробуди някаква слаба искрица живот в техните сини дълбини. Ейдън пусна Том и в последна секунда го шибна по гърба. Носът на Том беше счупен, очите — подути и затворени, лицето му — покрито с кръв.

— Моля те, Ейдън — прошепна Лили. В този момент Ейдън осъзна, че е готов да убие човек за миг. Но тя не можеше да разреши да го направи, не и заради нея. — Моля те, недей.

Той повече не я погледна, но нещо като че ли оживи тялото му. Лили го гледаше. В това време той издърпа Том да се изправи и го притисна към перилата с юмруци.

— Ако се осмелиш да я докоснеш още веднъж — произнесе той с много спокоен, много изискан тон, — ще отрежа пениса ти и ще нахраня кучетата на майка ми с него. Всъщност защо да не го направя още сега.

— Аз ще ти помогна, лорд Ейдън — обади се Доминик.

Лили сепнато го погледна и разбра, че е съгласен с Ейдън и го наблюдава едва ли не с уважение. Той още придържаше Лили, която се олюляваше замаяно.

— Виждаш ли — каза Ейдън със същия вбесяващо учтив тон. — Тук си малцинство, Том Бомон. На никого няма да му мигне окото, ако сега те изкормя, както заслужаваш. Но не обичам да подлагам дами на неприятни гледки. Дали да не те предам на властите на Нейно Величество? Абсолютно сигурен съм, че този път няма да имаш възможност да избягаш. Или пък просто леко да те бутна…

Публиката под тях ахна, завладяна от реалната драма, разиграваща се пред очите й.

— Не — изхлипа Лили. — Недей, Ейдън, моля те.

— Ейдън. — Дейвид пристъпи напред с намотано въже в ръка. — Вече можеш да го пуснеш.

Ейдън извъртя юмрука си и взе да натиска гърлото на мъжа, докато започна да се дави, и за момент Лили беше сигурна, че няма да изпълни решението си и ще убие Том. Но Ейдън блъсна встрани Том, като че ли не искаше повече да си цапа ръцете. Отстъпи, а Доминик и Дейвид се приближиха.

Лили забеляза, че Том раздвижи ръката си, и извика. Но беше късно. Камата на Том потъна дълбоко в рамото на Ейдън и той залитна назад. Дейвид го хвана, преди да падне.

Като издърпа ножа, Том по инерция залитна към перилата, преметна се над ограждението и изчезна. Лили чу виковете му, докато си премяташе надолу, после силно тупване… и накрая пълна тишина.

Том изчезна за миг, но тя гледаше само Ейдън, просмукващата се кръв върху ризата му, лицето му, което пребледняваше и ставаше пепеляво. Брат му го положи да легне и Лили сподави едно ридание, докато коленичеше до него.

— О, боже, Ейдън, не… — промълви. Посегна и разкъса ризата му, за да види грозната рана, която обезобразяваше неговата идеална, гладка, златиста кожа. Наведе се и го целуна по устните. Бяха студени и тя пак го целуна, за да ги стопли и да му влее своя живот. Избърса сълзите си и поклати глава, отказвайки да приеме очевидното.

Някой държеше бяла лента и като вдигна поглед, видя, че Доминик е коленичил до нея, и й подава шала от своя костюм. Бързо го нагъна и го притисна към рамото на Ейдън, за да спре кървенето. Тампонът се напои веднага.

— Отивам за лекар — каза Доминик. Дейвид вдигна Ейдън да седне и го опря на гърдите си.

— Само драскотина е — каза пресипнало Ейдън. — Не плачи Лили. Знаеш, че не го заслужавам.

Лили изтри страната си с опакото на ръката. Даже не осъзнаваше, че плаче до този момент. Каква глупачка… сълзите няма да спасят Ейдън. И по нейна вина той беше тук.

Изведнъж видя Изабел до себе си, която разкъсваше робата си, за да направи бинт. Помогна на Лили да превърже рамото на Ейдън и всички се стараеха да не изпадне в безсъзнание.

— Само се преструва, за да привлече вниманието на хубавите дами, нали Ейдън? — каза шеговито Дейвид, но Лили долови страха в гласа му.

— Не е необходимо да стигаш до такива крайности заради мен, Ейдън — продължи Лили. — Само теб виждам, нима не знаеш? Твоя съм.

Публиката отново се възпламени, докато разпоредителите се мъчеха да изведат хората от театъра, но тя почти не ги чуваше. За нея съществуваше само Ейдън.

— Ще те натупам, ако вземеш да ми умреш пред очите — говореше тя, докато завързваше краищата на бинта. — С теб още не сме свършили.

— Държа да изпълниш заплахата — каза той. После затвори очи и главата му клюмна върху гърдите на Дейвид.

— Не! — извика Лили. — Не, Ейдън, не…

Обви ръце около гърдите му и се прилепи до него. Не можеше да го изгуби — нейният любовник, храбър борец, мъжът, който й показа красотата и радостта в живота. Не можеше да живее без него.

Смътно долови, че нежно я откъснаха от него, и че Брендън я взе на ръце, за да коленичи лекарят до Ейдън, който доведе и сценични работници с носилка. Главата й олекна, около нея се спусна мъгла, стана й студено. Главата я болеше и тя потрепери.

— Лили! — чу някой да вика, точно преди да припадне.