Лоръл Маккий
Една палава нощ (16)

Петнадесета глава

Лили оглеждаше главния салон в „Прищевките на дявола“ от портала на трапезарията. Сцената беше съвършена — море от маски с пера и скъпоценности, което прииждаше в салоните с кехлибарена светлина. Смеховете бяха весели, тоалетите — модни.

Маскен бал беше чудесна идея, начин да се привлекат нови членове с обещанието за загадъчност и тайни удоволствия. Пък и Доминик беше майстор на мизансцена, дори извън театъра. Лили насочи вниманието си към потрепващите на стените гоблени, в които преобладаваха червени и кехлибарени тонове, червените копринени драперии на игралните маси, прозрачните облаци тамян, които ароматизираха въздуха. Всичко приличаше на екзотичен, скъп подземен свят.

Но от дима и водовъртежа от маски се почувства замаяна. Не беше спала добре от нощта, когато доведе Джеймс вкъщи. Чакаше известие от Ейдън или нови заплахи от Том. Стараеше се да се държи нормално и безгрижно пред семейството си. Всичко това й струваше много.

Организирането на този прием й помогна. Хвърли се в подготовката, като поръчваше редки деликатеси, екзотични цветя, и разпращаше покани. И резултатът беше изключителен.

Въртеше в ръце кехлибарената дръжка на ветрилото си, загледана в тълпата. Доминик играеше карти с някаква тайнствена дама с рокля от черен сатен и дантела, която подхождаше на лъскавата й черна коса, навита на кок. Наведе се към него със смях, докато проучваше картите си, а Доминик я наблюдаваше с леко свити вежди, като че ли тя го слисваше. Жена никога не беше обърквала Доминик; винаги запазваше самообладание.

Лили се усмихна едва-едва. Така му се пада, нека да му натрият носа. Приличаше на ръмжаща мечка от онзи ден в парка, когато срещнаха Ейдън. Чудеше се коя е дамата.

Лили се обърна и влезе в трапезарията, за да провери има ли достатъчно омари и пай с месо. Взе си ягода от изобилието от парникови плодове и отхапа от нея. Сладкият сок потече по езика й и тя се усмихна на усещането за лято. Почти беше забравила радостта от такива малки удоволствия.

— Много си красива тази вечер — прошепна загадъчно някакъв мъж в ухото й.

Обърна се и се загледа в очите на Ейдън зад черната копринена маска. Той не се усмихваше, но очите му бяха ясносини и весели. Взе ръката й, поднесе я до устата си и отхапа от ягодата. Беше свалила дантелената си ръкавица. Тя притихна, когато устните му докоснаха пръстите й.

— Благодаря.

— Как минаха дните? — попита той. Пусна ръката й и прекара пръсти по рамото й, което се виждаше от обточеното с дантела деколте.

— Доста добре. Джеймс замина на морски бани с мама и Изабел, така че имам една тревога по-малко.

Ейдън кимна.

— Млад е. Дано да е научил урока си.

Лили вдигна поглед към него и се загледа внимателно в брадичката му, издаваща решителност, в чувствената извивка на долната му устна.

— А ти научи ли твоя урок.

Той избухна в смях.

— Не особено добре и все го забравям. Но чувствам, че твоят брат е много различен. Имаш ли време да поговорим?

Лили хвърли поглед към салона. Изглежда всичко вървеше гладко и гостите се забавляваха.

— Да, за малко.

Поведе го към една скрита в стената врата. От нея се излизаше на извито стълбище към горния етаж и те се отправиха към тишината на нейния кабинет.

Докато затваряше вратата, Лили се опитваше да не мисли за онова, което се случи, когато за последен път беше насаме с Ейдън тук. Застана зад писалището и внимателно приглади диплите на полата си от тъмночервен сатен. Ейдън свали маската си и прекара пръсти през косата си, но тя запази своето ефирно прикритие от пера и перли.

— Научи ли вече нещо за местонахождението на Бомон? — попита тя.

— Имам известен успех. Твоят стар приятел положително знае как да се скрие, но много хора не са склонни да отстъпят от техните територии на натрапник като него. Твърде дълго е отсъствал. Ще го открия.

Думите на Ейдън не бяха разгорещени или гневни, а изпълнени с хладна самоувереност. С чувството, че никой не може нищо да му откаже, и той го знаеше.

Дори Лили.

— Имаш много приятели — отбеляза тя. — Навсякъде.

Ейдън й се ухили.

— Наистина имам. Повечето ми дължат услуга. Те няма да искат Том Бомон отново да си разиграва коня. Ще ми съобщят, щом го видят, той няма дълго да се крие. Повече няма да обезпокои никого от твоето семейство.

Лили кимна. Знаеше, че няма да посегне на семейството й; не би го допуснала. Но беше хубаво да има съюзник със строг поглед като този мъж пред нея, без значение колко неочаквано се появи.

— Но пък от друга страна съм сигурен, че твоето семейство може да се грижи за себе си — замислено продължи Ейдън. — Напоследък доста често чувам името му между моите… по-колоритни приятели. Те дължат на твоите братя не една и две услуги, като се започне от бедняшките коптори и се стигне до дворците. И може би най-вече на брат ти Брендън.

Лили настръхна.

— Брендън не ми доверява тайните си, особено свързаните с работата му. Съмнявам се, че се доверява изобщо на някого.

— Все пак не си поискала помощта му.

Тя въздъхна и бавно заобиколи писалището, за да седне до него на канапето. Изведнъж почувства слабост, като че ли краката повече не я държаха. Развърза маската си и я остави да падне в скута й.

— Той би ми помогнал, зная, както и Доминик. Те положително са свикнали да се забъркват в проблеми… и да изчезнат, когато се наложи. Но техните методи понякога не са съвсем изтънчени, пък и не искам да разберат, да знаят за…

— Миналото ти ли? — добави той тихо.

Лили кимна и затвори очи. Потри болезненото място между веждите си.

— Лили. — Почувства как пръстите му се плъзнаха по брадичката й, изненадващо леки и нежни, когато обърна лицето й, за да я погледне. Тя отвори очи и видя, че Ейдън се взира в нея напрегнато, като че ли се опитваше да разгадае най-съкровените й мисли и страхове. — Не бива да се срамуваш от онова, което се е случило в твоя живот. Трябва да се гордееш. Най-накрая ти си победителка и никога жертва. Постигнала си нещо изключително. Ти си изключителна.

Тя се изсмя глухо. Не се осмели да повярва на неговите думи, не се осмели да приеме чувството, което породиха у нея.

— Дъщерята на проститутка ли? Улична крадла и просякиня? Съмнявам се, че някой ще се съгласи с теб.

— Твоето семейство ще се съгласи. Нима не си Сен Клер?

— Не истинска. Предрешена. — Взе маската от скута си и се загледа в мънистата, които искряха на светлината от уличните газени лампи, нахлуваща през прозореца. — Не съм една от тях, наистина не съм.

Ейдън покри ръката й със своята и я хвана заедно с меките пера.

— И на мен мястото ми не е в моето семейство. Никога не мога да бъда такъв, какъвто те искат. И ако брат ми реши да не изпълни дълга си, ще се залепят за мен.

Лили бавно обърна глава към него и внимателно го загледа. В играта на светлината и сенките красивото му лице изглеждаше изваяно и елегантно, съвършено във всяко отношение, очите му, толкова сини и толкова изпълнени с интелигентност и с бликаща енергия. Как е възможно семейство Хънтингтън да не го иска такъв, какъвто е? Тя го искаше точно такъв. Виждаше огромното му нежелание да поеме титлата и задълженията на един херцог, но беше сигурна, че би бил превъзходен господар.

— Твоето семейство те е избрало, Лили — каза той. — Знам, че те обичат. Пазят те като стадо лъвове, щом се приближа до теб. Те ме мразят.

Лили мъчително преглътна и отдръпна ръката си от неговата. Отмести се в края на канапето и той не се възпротиви.

— Това е стара история. Те са актьори, както знаеш. Силно вярват в стари битки и неизкупена вендета.

Ейдън се отдръпна, за да я наблюдава.

— Неизкупена вендета ли? Звучи ми многообещаващо. Разкажи ми.

— Намекваш, че… че не знаеш ли? — Лили се вторачи в него смаяна. Как е възможно да не знае? Омразата към рода Хънтингтън заемаше толкова голямо място в живота на Сен Клер, никога не я забравяха, с каквото и да се занимаваха. Стори й се невероятно, че само единият род пазеше спомена и подхранваше омразата.

Но Ейдън сви рамене и я погледна любопитно, без никакъв знак, че се досеща. Изведнъж Лили се почувства много глупаво. Злодеянието, което неговото семейство беше причинило на нейното, е подтиквало Сен Клер да постигнат всичко. Те се движеха в периферията на висшето общество и от поколения старата вендета ги тласкаше напред.

А фамилията Хънтингтън просто водеше своя нехаен, привилегирован, аристократичен живот.

Лили поклати глава.

— Ами, разказва се една история, която чух, щом заживях със семейство Сен Клер, и сега ще ти я разкажа. — Разказа му историята за онзи отдавнашен брак на Мери Сен Клер и Джон Хънтингтън и как всичко ужасно се объркало. Как Мери умряла, защото сърцето й било разбито, как Джон разорил фамилията Сен Клер и я прокудил от аристократичното общество. Как и до ден-днешен Сен Клер подхранват своята омраза към рода Хънтингтън.

Лили завърши своя разказ и усети, че болката между очите се е върнала. Разтри мястото, едва ли не изненадана, че се намира в своя кабинет, а не в някой усамотен замък, оставена на милостта на жесток лорд.

Обърна се към Ейдън и видя, че я наблюдава с присвити очи, леко смръщен. Дългите му пръсти се впиха в края на канапето и на нея изведнъж й хрумна дали в края на краищата не е оставена на милостта на един Хънтингтън.

— Да разбирам ли, че твоето семейство ме мрази, заради онова, което моите предшественици са сторили на твоите? — попита тихо. — Заради това ли брат ти винаги изглежда, сякаш иска да ме фрасне по лицето?

Лили кимна.

— Хънтингтън винаги отнемат мястото на Сен Клер в обществото и ги съсипват.

Ейдън се изсмя пресипнало.

— Нищо чудно, че Сен Клер са се заловили с театър. „Ромео и Жулиета“ на английска територия. Съвсем приляга. Защо никога не съм чувал тази история?

Гневът изведнъж задуши Лили. Това не е игра! Омразата разяждаше семейството й от години; братята й го ненавиждаха от сърце, знаеше, че и тя трябва да го ненавижда. Особено ако историята го забавлява и той им се присмива. Водена от груб инстинкт, инстинкта на дете от улицата, вдигна ръка да го удари и да изтрие самодоволната усмивка от лицето му.

Ейдън стисна китката й на милиметър от лицето си. На челюстта му потрепна мускул, докато се взираше в нея с очи леденосини като зимен ден.

— Никога повече не го прави, освен ако не е за забава — каза той с ужасяващо спокоен глас.

Тя дръпна ръката си, но загуби равновесие и падна в прегръдките му. Той обгърна талията й, устните му намериха нейните и започна да я целува болезнено, жадно, езикът му се преплете с нейния и тя простена.

И за миг гневът й избухна в страст и тя закопня да бъде по-близо до него, да се сгуши в него, да стане едно с него. Да, беше сигурна какво е чувствала Мери Сен Клер към Джон Хънтингтън, как е успял да я държи в своя власт. С това изгарящо, огромно желание. То беше причината за гибелта на Мери, беше превърнало живота й в пепелище и Лили се страхуваше, че същото можеше да се случи и с нея. И все пак се вкопчваше в този мъж и го оставяше да я носи все по-дълбоко в бездната.

Прекара пръсти през косата му, копринените кичури я докосваха, докато той я целуваше. Усещаше вкус на вино, на ягоди, останал от нейните устни, на гняв и похот.

— Боже мой, Лили — простена той, като откъсна устни от нейните. Нежно захапа долната част на ухото й, след това целуна шията й. Дъхът му пареше кожата й. — Каква магия ми направи?

Лили поклати глава, но някъде в душата си почувства наслада от думите му. От факта, че той я желаеше така силно, както и тя него, въпреки съпротивата им. С длани върху гърдите му го бутна да легне.

Той не откъсваше поглед от нея, гърдите му се повдигаха бурно, когато тя коленичи между краката му. Впи очи в неговите, не каза нищо и бавно плъзна ръце по тялото му. Усети всеки мускул и затвори очи, за да си представи как изглежда под финия вълнен плат. Как изглежда той, когато всичко аристократично — облекло, обноски, маниери, бъде свалено от него, и остане само неговата индивидуалност и грациозната сила на голото му тяло.

Отвори очи и разкопча панталона, за да го махне от хълбоците му. Той се стегна и се изви, като го докосна. Беше вече превъзбуден, пенисът му се освободи от бельото и тя го погали надолу и нагоре.

— Лили — изрече той с глас наподобяващ глухо ръмжене.

Тя му се усмихна и се отпусна надолу сред облак от коприна, за да го погали с език. Цялото му тяло замря и той вдигна ръка, като че ли щеше да я отблъсне. Но когато тя нежно обходи с език най-чувствителното място, той се отпусна със стенание.

Тя долови лекия мускусен дъх на възбудата, почувства, че й се завива свят, и неговото желание възпламени още повече нейното. Бавно, бавно го пое с устата си.

— Ах, Лили, люби ме — каза той и тя почувства ръцете му на тила си. Лили плъзна ръцете си под ризата му да почувства изваяните мускули на корема му. Подраска сгорещената му кожа и той потрепна.

С езика си усети пулсиращата вена под изопнатата кадифена кожа. Движеше устата си нагоре и надолу, бавно, после забърза, докато той не се изтласка по-силно до езика й навън и навътре. Беше съвсем близо до оргазма, тя го чувстваше, от което изпита безумно желание той да е в нея.

Ейдън изкрещя дрезгаво и се отдръпна. Замаяна и смутена, тя почувства, че я обръща под себе си. Грубо заметна полата й и разкъса бельото й. Плътта й беше нажежена, отчаяно бленуваща, искаше го в себе си, както никога нищо не беше искала.

Но устните му, когато започна да я целува, бяха невероятно нежни, езикът му бавно намери нейния, докато той галеше голите й бедра. Тя уви крака около кръста му и се изви към него, също както той преди малко.

Докосна най-нежно с отворени устни деликатната извивка на рамото й. Лили потръпна. Някак си това леко, мимолетно докосване я разтърси така, сякаш ще се разпадне на хиляди парченца.

— Хвани се за мен — каза й той и тя уви ръце около врата му, докато той целуваше изящната мида на ухото й.

Ейдън седна и като смениха позата едновременно, пенисът му потъна целият в нея и слабините им се прилепиха. Телата им се сляха в едно. Краката й трепереха, докато тя се притискаше към него.

— Лили — прошепна той и започна да се движи. Горещата спирала на удоволствието започна да се развива дълбоко в нея, когато тласъците му станаха по-силни, по-груби. Тя зарови ръце в косата му и го дръпна силно към себе си.

— Искам да почувствам оргазма ти, Лили — каза пресипнало той. — Искам да свършиш, докато съм в теб.

— Тогава ме люби по-силно, Ейдън.

„Люби ме и ме направи своя.“ Думите прозвучаха в ума й, макар и да се опасяваше, че вече се е случило.

Той захапа нежната извивка между шията и рамото й. Изтласкваше се навътре в нея и навън. И тогава тя се освободи, все едно у нея се скъса бент и всичките й емоции избликнаха. С цялата си тежест се отпусна върху него, крещейки. Като че ли се усещаше съединена с него, като че ли той беше част от нея.

Той я захапа по-силно и тя почувства как тялото му се сковава под нейното с настъпването на неговия върховен момент. Заби нокти в косата му, в главата й не остана нито една мисъл, и тя се остави да потъне в него, да се изгуби.

Лили се просна върху канапето. Замаяна и унасяща се, като през мъгла, усети, че той рухна до нея. Дъхът му парна рамото й и сякаш оплетените им дрехи изглеждаха по-еротични от голата им кожа. Какво отчаяно желание изпитваха един към друг, колко бързо страстта ги завладя!

Какво имаше у този мъж, от което така обезумяваше?

Лили извърна глава и прехапа устната си, за да не се разхлипа.

* * *

Ейдън се загледа в спящата Лили и нежно поглади косата й. Сънят й не беше спокоен, мръщеше се и неспокойно се въртеше в прегръдките му. Но щом я погалеше, се успокояваше.

Де да можеше и той да се успокои. Усещаше, че отново се възбужда, тялото му жадуваше за нейното. Не дойде тук с намерението да прави любов, но щом останаха сами в тъмнината, щом я докосна, целуна, желанието да я има заличи всичко останало. Когато Лили беше до него, не виждаше друго, освен нея, не искаше друго, освен нея. Тя го караше да се чувства като същински неандерталец, който хваща жена си за косата, и я завлича в своята пещера, за да се съвкупява с нея отново и отново.

Дори когато го правеше, не му беше достатъчно.

Ейдън се размърда и я притисна до себе си, когато тя промърмори на сън. Знаеше, че не могат да останат дълго тук. Дори в момента чуваше, че маскеният бал се разгорещява. Но Лили му се видя много изморена. Щеше му се да остане до него още няколко минути, за да си почине, въпреки че тялото му изгаряше от желание.

Загледа се в нея на светлина от уличните газени фенери, която идваше от прозореца.

В съня й лицето й беше бледо и застинало като на мраморна скулптура, тъмнокестенявата й коса се къдреше на едри върни на тила й. Раменете й бяха разголени и със загатната трапчинка на шията и на ключицата изглеждаше много деликатна.

„Какво има у нея, с което така ме покорява?“ — питаше се Ейдън. Да, хубава е, но Лондон е пълен с красиви жени, повечето от които ще бъдат щастливи да хукнат след син на херцог, макар и не първороден. Беше поразително умна и завладяващо тайнствена. Тялото й го омайваше като магия. Но в моментите, когато бяха сами, и бдителността й изчезваше, някак разбираше, че между тях има нещо повече от секс.

Нави дълъг кичур от косата й около китката си и си спомни доверието в очите й, когато прие той да й помогне. Когато му позволи да надзърне в миналото й, което тя грижливо пазеше в тайна.

И през ум не му минаваше, че Лили Сен Клер ще се остави на неговите грижи. И през ум не му минаваше, че ще спечели нейното доверие.

Жените идваха при него за удоволствие и никога за закрила, нито пък да почерпят от неговата сила. Харесваха хубавата му външност, името, уменията му в леглото. Но на Лили й беше потребно повече и това го опияняваше.

Сам той не би могъл по същия начин да изпитва потребност от нея. Нямаше нужда изобщо от никого.

Ейдън отпусна глава назад и се загледа в светлосенките на тавана. Замисли се за разказа на Лили за жената от фамилията Сен Клер и за мъжа Хънтингтън, как тяхната страст ги беше разделила. Нищо чудно, че братята й го ненавиждаха, щом бяха израснали с приказки за това как семейството му бе разорило тяхното. Ейдън, разбира се, не знаеше нищо за тези хора, живели някога. Фамилия с толкова власт като неговата, смачкваше кого ли не по пътя си и рядко си спомняха за това.

Още една основателна причина да не вярва на онова, което чувства, каквото и да е то, когато Лили лежеше в прегръдките му по този начин. Да се тревожи прекалено, да изпитва необходимост прекалено… това съсипва човека. Беше просто силна страст или може би копнеж да се покаже като рицар, а не като измамник поне веднъж в живота си. Нищо повече. Страстта скоро ще повехне и ще се върне към старите си навици.

Но преди това ще защити Лили. И единственият начин е да открие и да унищожи Том Бомон. Неслучайно имаше връзки из цял Лондон.

Ейдън дочу ужасна шумотевица от долния етаж, понесе се гръмогласен смях и разбра, че откраднатите мигове на усамотение свършват. Бавно се надигна и седна, като внимаваше да не буди още Лили. Приглади косата си. Погледът му попадна на писалището й и си спомни, че има още една задача тук, която беше почти забравил, понеже с Лили времето вихрено отминаваше.

Трябваше да намери писмата на Фреди Басингтън. Сигурно тя ги държи някъде или ги е унищожила. Искаше да разбере какво е станало с тях и да успокои приятеля си.

Ейдън се загледа в лицето на спящата Лили. Не знаеше защо пази писмата на Фреди. Изнудването не беше в стила й. Може би и тя като него не вярваше в добрите намерения на хората. Повечето дори не се замисляха. Беше по-сигурно човек да има нещо конкретно, за да се защити, ако се наложи. Ейдън не искаше Лили да страда отново, но не можеше да остави и горкичкият, романтичен Фреди да се гърчи в очакване на някой скандал. Стана внимателно, за да не събуди Лили, и отиде до писалището.

* * *

Лили чу тихо прещракване, стресна се и се събуди. Надигна се и в първия миг не можа да си спомни къде се намира и какво се е случило. Не разбра какво я събуди. Но след това осъзна, че е в кабинета си, където току-що прави любов с Ейдън. Потри очи и се огледа още сънена.

За свое изумление видя Ейдън до писалището си. Едно от чекмеджетата беше полуотворено и той я гледаше изненадано и предпазливо.

— Какво правиш? — попита. Настръхна като от леден полъх и знаеше, че не иска да чуе отговора. Спусна краката си на пода и започна да събира дрехите си. — Какво търсиш?

Ейдън затвори чекмеджето и се подпря на писалището. Не каза нищо и когато Лили го погледна, лицето му беше безизразно.

— Какво правиш? — отново попита вбесено.

Ейдън поклати глава.

— Какво по-точно искаш от Фреди Басингтън, Лили?

Фреди Басингтън ли? Каквото и да беше очаквала, от каквото и да беше се страхувала, за Фреди и през ум не би й минало. Не беше се сещала за него много отдавна и съвсем беше забравила глупавите му писма, които държеше някъде вкъщи.

Тя застина.

— Откъде познаваш Фреди Басингтън? И какво общо има той с това, че ровиш в писалището ми?

— Той е мой приятел — отговори тихо Ейдън. — Наскоро ми сподели с дълбоко разкаяние, че ти е изпращал писма.

Значи такава била работата. Лили почувства студенина, почувства се и направо смешна. Беше като хипнотизирана от Ейдън, а той е търсил само писмата на приятеля си.

— Затова ли дойде при мен? За да вземеш писмата на Фреди?

Беше така ядосана, че не вдигаше поглед… беше ядосана на себе си и на Ейдън. Искаше й се да хвърли нещо върху него, да му изкрещи, но като парализирана само се взираше в пода.

— Разбира се, че не, Лили — отвърна Ейдън. Гласът му прозвуча прекалено спокойно. — Изобщо не е така. Той ме помоли да разбера какво е станало с неговите писма. Обещах му, че ще се постарая. Той ми е приятел преди всичко.

— А аз съм само твоя любовница! — Гневът на Лили най-сетне избухна. Взе от пода пантофката си и я запрати по Ейдън. Той се наведе и избегна удара. — Значи той знае за нас! Кой друг знае?

— Никой не знае. Престани, Лили. Погледни ме!

През мъглата на гнева чу, че Ейдън заобикаля писалището.

Прегърна я здраво и притисна ръцете й до тялото й. Без всякакво усилие я усмири до себе си, въпреки че тя се извиваше.

— Знаех си, че не бива никога да вярвам на мъж, независимо колко е красив и колко мило се държи — каза тя. — Затова не върнах писмата на Фреди, за да съм сигурна, че няма да ме безпокои и ще престане да ми досажда с глупостта си. Но за теб, Ейдън Хънтингтън, нямам извинение. Никога дори не се опита да се покажеш безобиден.

„Аз… аз… аз не мога без теб.“ — думите, които не се отронваха от устата й, натрапчиво я преследваха. Затвори очи, отскубна се от прегръдката му и се свлече на канапето.

— Моля те, Ейдън, върви си — прошепна. Искаше да остане сама, да се свие на топка и да се разридае заради окончателно изгубената си гордост.

Почувства, че Ейдън стои нерешително зад нея.

— Не съм искал да те нараня, Лили — каза той и тя почувства, че притиска устни към косите й. — Дано да ми повярваш.

— Не зная как да повярвам. Върви си, Ейдън.

Почувства, че ще се срине, ако той не си тръгне.

— Добре. Сега си тръгвам. Но ще се върна. Това не е краят, Лили.

Не отвори очи, докато не чу затварянето на вратата. Едва тогава се разрида и се просна на канапето. Каква глупачка е била.