Лоръл Маккий
Една палава нощ (14)

Тринадесета глава

— … няма ли да си помислиш, Ейдън? Ейдън?

Ейдън се обърна, стреснат от гласа на своята братовчедка София. Погледът й му намекна, че тя е бъбрила през цялото време, докато са яздили в парка, но той не е чул нито дума. Мислите му бяха далеч, в спалнята на онази ловна хижа, при Лили… за кой ли път.

По дяволите, но колкото и да ругаеше, беше невъзможно да я изхвърли от ума си, след като през нощта я остави в уличката с конюшните зад дома й. Не беше имал подобна сексуална опитност, толкова наситена любовна близост. Никога не беше я търсил.

Не я търсеше и сега.

Тръсна глава, като че ли искаше да я прочисти от уханието на теменужки, от звученето на своето име, когато тя го изкрещяваше. Не я беше лъгал; любопитството му бе присъщо и беше посещавал „френски“ публичен дом. Откри, че точно тази перверзия не е по вкуса му. Но видя болката в очите й, когато говореше за майка си, и тогава в душата му се пробуди някакво непознато чувство, което го подтикваше да направи всичко, за да изтрие тази болка.

Но онова, което направиха, отприщи и у него нещо, някакъв първичен инстинкт, който избуя у него, и не го напускаше. Но повече нямаше да му се подчини.

Просто искаше Лили.

— Боже мой, днес наистина си разсеян — разсмя се София. Дръпна юздите на коня и спря под сянката на едно дърво, по-далеч от модната тълпа. Ейдън спря до нея.

— Извини ме, Соф — отговори той. — Бях ужасно невнимателен. Не беше умишлено, не и към теб.

И наистина винаги беше внимателен към нея. София беше любимата му братовчедка, единствената дъщеря на неговия чичо. Знаеше, че тя е изпитание за своя баща, красива млада дама с лъскава черна коса и виолетово-сини очи, разглезена от люлката, която в момента триумфираше в обществото, с разпръснати на всички страни поклонници. С Ейдън бяха съучастници в семейните лудории.

— Горкият Ейдън, принуден от баща си да се прави на бавачка на глупавата си братовчедка, след като има много по-забавни неща — каза София. Потупа шията на коня, без да обръща внимание на погледите, които й хвърляха минаващите мъже.

— Не е необходимо някой да ме принуждава да се срещам с теб. Много отдавна не сме се виждали.

— Защото мама настоя да отидем на морски бани в Уеймаут. — София потрепери. — Всичките онези старци, които всяка вечер играят вист със залози едно пени. Лондон ми липсваше.

— Тук беше скучно като в гробница, уверявам те.

— Нима? — Тя наклони глава и го погледна любопитно изпод воала. — На теб никога не ти е скучно в Лондон, Ейдън. Дори всички сенилни приятели на мама каканижат какъв разбойник си. Пък и очевидно нещо се е случило, докато ме е нямало. Какво? Жена ли? Нова любовна авантюра ли?

Ейдън се разсмя.

— Сигурна ли си, че си само на деветнадесет, Соф? Станала си ужасна.

София сви рамене.

— Аз съм Хънтингтън. Ние изпреварваме времето си. Кажи ми. Някоя италианска оперна певица ли е? Или похотлива млада вдовица?

— Нито една от тези — отвърна Ейдън кратко.

— Така ли? Не ми казвай, че си отстъпил пред молбите на родителите си и си намерил някоя млада преструвана, за която да се ожениш.

— Ах, Соф, добре ме познаваш. Нищо извън обичайното не се е случило, откакто те няма.

— И все пак си разсеян. Да не би да си се захванал с писане?

— Работя нещо ново — каза той.

— Ейдън, това е прекрасно! Ще ми дадеш ли да го прочета?

Той едва не избухна в смях. Братовчедката му беше дръзко момиче, но все пак беше момиче, госпожица с аристократично потекло, която не е редно да знае всеки аспект от живота му. Не можеше да й покаже онова, което пишеше в суровия, разгорещен, похотлив етап, на който се намираше в момента.

— Не още. Може би някой ден ще го видиш на сцената.

— О, небеса. Кой е онзи? — изведнъж промълви тя и завъртя глава.

Ейдън сви вежди, докато се опитваше да види кого зяпа. Обикновено София не беше толкова тиха и внимателна, постоянно жестикулираше, смееше се, винаги се шегуваше безгрижно, също като Ейдън.

— Кой?

— Онзи мъж там. На белия кон.

И тогава Ейдън го видя. Беше Доминик Сен Клер, братът на Лили, който така свирепо го беше гледал онази вечер в „Прищевките на дявола“. Мъжът беше без шапка и слънцето блестеше в златната му коса, поради което приличаше на фар между черните карети и хората с тъмни костюми за езда. Смееше се, загледан към жената в каретата, до която яздеше.

В този момент Ейдън зърна Лили, която гледаше брат си изпод къдриците на зеленото сатенено боне. Всъщност се усмихваше, беше спокойна, страните й розовееха. Със семейството си не забелязваше да се държи с обичайната предпазливост. Изглеждаше щастлива. Мракът го нямаше.

„По дяволите“ — изруга наум и стисна поводите. Защо той не можа да я накара да се чувства по този начин? Да се усмихва по този начин?

Все пак знаеше защо. Защото нищо между тях не беше лесно. Дори секса.

— Един от актьорите Сен Клер, на които твоите приятели винаги се присмиват — отговори той. — Доминик Сен Клер.

— Нима? Карикатурите във вестниците не са справедливи към него — каза тихо София.

Преди Ейдън да разбере какво е намислила, тя смушка коня и потегли по посока на Доминик. Последва я и изведнъж се притесни какво ще направи София. Преди всичко беше негова братовчедка и двамата много си приличаха за негово… или за нейно… добро.

Лили се обърна да каже нещо на по-възрастната жена до нея и тогава го забеляза. Усмивката й помръкна и тя замръзна. Другата жена се обърна да види какво гледа Лили и той позна Катрин Сен Клер от ролите й на сцената. Тя пребледня и стисна устни.

Доминик изглеждаше само ядосан. Докато погледът му не попадна на София. Мъжете обикновено се разтопяваха, но Доминик присви очи. Гневът сякаш се излъчваше от него.

„Много интересно“ — помисли си Ейдън. Сенклерови явно го познаваха… и не го харесваха. Знаеха ли какво се е случило между него и Лили? Дали Доминик Сен Клер щеше да изпрати на сутринта секундантите си и да го извика на дуел?

Ейдън свали шапката си и поздрави с любезна усмивка, като мина покрай каретата. Лили сдържано му кимна. Не отгатна нищо по очите й.

София погледна през рамо, след като отминаха. Явно Доминик предизвика любопитството й.

— Боже мой, Ейдън — учуди се тя. — Нали каза, че не познаваш Сенклерови.

— Не ги познавам.

С изключение на един член от семейството. Нея познаваше твърде добре… и все пак не толкова, колкото му се искаше.

— Ами, стори ми се, че те познават. Какво си им направил? Този Доминик с ангелско лице те гледаше, сякаш иска да те убие.

Ейдън сви рамене. Нямаше представа направил ли е нещо, за което знаеха. Но възнамеряваше да разбере. При това много скоро.

Достатъчно дълго Лили бягаше от него.

* * *

— Какъв нахален тип е този проклет Хънтингтън — чу Лили Доминик да казва.

Главата й изведнъж запулсира от болка.

— О, Дом! Той само ни поздрави, нищо повече.

— Не бива дори да поглежда към теб — отвърна Доминик.

— Не бъди груб, скъпи — смъмри го майка им. — В обществен парк сме. Просто се усмихвай.

Доминик се умълча и Лили се усмихна насила, но усмивката й заприлича по-скоро на гримаса. Не очакваше да срещне Ейдън днес, но появата му заличи всяка мисъл от ума й, освен спомена за последната им среща. Но не можеше да говори с него, дори не биваше да показва каквото и да е чувство, след като беше със семейството си.

Ейдън също не беше сам. Обърна се и хвърли поглед през рамо. Той бавно се отдалечаваше. Дамата, с която беше, се навеждаше към него и му говореше. Той се разсмя и отметна глава назад.

Жената беше наистина много красива, с лъскава черна коса, прибрана на кок под модна шапка с воалетка, с много бяла кожа, която светлееше през дантелата. Не беше русата, тиха лейди Хенриета. Друга дама ли имаше намерение да ухажва? А може би беше някоя скъпа куртизанка.

„Не ме интересува“ — помисли си вбесена. Ейдън не беше нейна собственост, нито пък тя негова. Имаше право да се среща с когото си иска. Лудостта им в спалнята нямаше значение.

Но дълбоко в себе си се страхуваше, че всъщност никак не е безразлична.

С половин ухо слушаше бърборенето на майка си по пътя за вкъщи. Но когато Катрин и Изабел се запътиха към дневната, Доминик я хвана за ръката.

— Този мъж какъв ти е? — мрачно промърмори.

Лили се дръпна и се обърна към огледалото, за да свали бонето си.

— Не зная за кого говориш.

— Знаеш много добре, че говоря за лорд Ейдън Хънтингтън. Нещо си казахте онази вечер в „Прищевките на дявола“, след това той се появи в театъра.

— Разговарям с много хора в клуба. А в парка той беше просто учтив. — Лили го погледна ядосано в огледалото. — Не ми казвай, че не зяпаше влюбено дамата с него, Доминик Сен Клер.

— Дори не забелязах с кого е. Не искам да забелязвам нито един Хънтингтън. — Гласът му омекна. — Лили, ти си моя сестра и аз те обичам. Не бих понесъл мерзавец като Ейдън Хънтингтън да те нарани.

Лили му се усмихна накриво.

— Знам, Дом, затова те обичам. Но вече съм зряла жена. Даже вдовица. Мога да се грижа за себе си достатъчно добре.

— Не искам да те видя отново нещастна, както с Никълс.

— Няма да бъда. — Ейдън по нищо не приличаше на Никълс. Пък и изобщо не вярваше, че някога ще се ожени за нея. — Да вървим да пием чай, преди мама да се е разтревожила.

— Разбира се — отвърна Доминик. Един слуга минаваше през фоайето и Доминик го попита: — Джеймс при госпожа Сен Клер ли е?

— Не, господин Сен Клер — поклони се слугата. — Излезе преди известно време. Тази вечер няма да се прибере.

— Къде се е запилял този път? Напоследък все го няма — измърмори Доминик и закрачи към всекидневната.

Лили остави ръкавиците си до бонето и тогава слугата й подаде някакво писмо.

— Донесоха го за вас, докато ви нямаше, госпожо Никълс.

— Благодаря.

Лили го завъртя в ръцете си, разглеждайки го любопитно. Беше смачкано и омазано, на грозната хартия беше надраскано името й с молив. Беше невъзможно да е от Ейдън и усети внезапен пристъп на разочарование при мисълта, след което и внезапен пристъп от страх.

Разкъса плика и прочете трескаво известието. Гърлото й се свиваше при всяка дума.

 

 

Тази вечер ще те чакам на пазара в Ламбът, ела, ако искаш да видиш брат си. Твоят стар приятел ТБ.