Лоръл Маккий
Една палава нощ (7)

Шеста глава

През годините, които Ейдън прекара на Антилските острови, му бяха липсвали много неща. Свежият английски пролетен дъжд. Чаша бренди в клуба. Разговор с приятели. Но най-много му беше липсвал театърът. Аматьорски представления в нечия гостна или пътуваща трупа от Ню Йорк, само с това се задоволяваха в тропиците и просто не беше същото като истински лондонски театър.

Не беше ходил в „Маджестик“ от онази вечер, когато за пръв път срещна Лили, и театърът изглеждаше непроменен. Насочи театралния си бинокъл към сцената и претенциозните тъмночервени завеси, после към стенописа над авансцената, изобразяващ музите. От двете страни се редяха ложи с позлата, натруфени като сватбени торти с техните обитатели от висшето общество с черни фракове и ярки атлазени рокли. Във въздуха, натежал от аромати, се носеше тихо жужене от смях, разговори, прошумоляването на програмите, които хората разгръщаха, и лекото съскане на газеното осветление.

„Нищо не може да се сравни с вечер в театъра — мислеше си Ейдън, докато наблюдаваше публиката на партера. — С очакването за бягство в един друг свят, за друг живот, само за няколко часа. И момента точно преди да се вдигне завесата и да се разкрие новият свят.“ Чувстваше се по този начин всеки път, когато отиваше на театър; точно това го привличаше.

Но тази вечер се чувстваше някак различно. Тази вечер мислеше за Лили и се питаше дали ще я срещне. Зад кулисите ли беше? Представи си нейното спокойно и делово поведение в „Прищевките на дявола“, когато надзираваше цялата олелия.

Нейната тъмна рокля и пригладена прическа прикриваха стаеното в душата й — огън, който едва не го изгори, когато се осмели да я докосне. Да я целуне.

Да я пожелае.

Ейдън насочи бинокъла надолу и сви вежди, загледан в насрещната ложа, където някаква компания се смееше.

Желаеше Лили с груба страст, която го връхлетя ненадейно. Тази страст го беше покорила така, че можеше забрави всичко, освен кога ще я види отново. Но обеща на Фреди да му върне проклетите писма и затова трябваше да бъде хладнокръвен.

Обърна се към сцената и забеляза някакъв човек, застанал в сянката до сцената, който го наблюдаваше. Ейдън не виждаше ясно чертите му, различи само светлата му коса и втренчения поглед.

Такъв поглед намекваше за гняв и скандал, но Ейдън не се сещаше за никого, когото е обидил толкова много за краткото време, откакто се е върнал от Антилите. Особено в театъра. Това го обезпокои и почувства как мускулите му се напрягат, като че ли се готви за бой.

Но тогава газеното осветление потрепна, публиката се смълча в очакване началото на пиесата. Ейдън погледна вдигащата се завеса и когато потърси с бинокъла човека до сцената, той беше изчезнал.

Ейдън се изсмя унило. Фреди го беше заразил със своята параноя — да вижда опасност там, където не съществуваше. Трябваше да се съсредоточи върху своята задача, а не да се бие с въображаем враг. И положително не със съблазнителна тъмнокоса жена в игрален клуб…

* * *

— Какво прави тук този мерзавец?

Лили разбра по гласа на Доминик, че едва сдържа гнева си, но беше твърде заета да връзва панделки на роклята на една от актрисите, за да го погледне.

— Кой е тук? — промърмори.

Оправи роклята и отпрати жената на сцената. Когато имаше премиера, винаги беше напрегнато. Само това оставаше — някой от братята й да избухне.

Но Доминик явно кипеше от яд. Кръстосваше гневно гримьорната.

— Онзи Ейдън Хънтингтън, разбира се. Първо се появи в клуба, а сега в театъра. Какво е намислил?

Нима Ейдън е тук? Сърцето на Лили се разтуптя и устата й пресъхна. Възможно ли е да е дошъл, за да я види? Или Доминик имаше право и Ейдън внезапно се появяваше с някакви тайни намерения? Старата й недоверчивост се таеше у нея и все пак не можеше да си представи каква престъпна причина би го довела в театъра.

— О, Доминик — обади се тя. Смутена от вторачения му поглед, се обърна с гръб и вдигна някакъв захвърлен костюм. — Сигурно иска просто да гледа пиесата. Нали майка му идва понякога? Защо винаги подозираш, че някой има лоши подбуди?

— Не някой… а само някой Хънтингтън. Този току-що се върна в Лондон. Защо му е да се мотае тук?

Лили също много искаше да разбере. Защо изведнъж се появяваше в театъра, нарушавайки душевния й мир? Принуждаваше я да мисли за него повече, отколкото трябваше…

— По-добре се подготви да излезеш на сцената — каза тя, като сгъваше прилежно костюма. — Няма да си във форма, ако се тревожиш кой е в публиката.

Доминик се изсмя.

— Че кога не съм бил във форма на сцената? Но само да свърши представлението…

Лили се извърна и застана пред него със скръстени пред гърдите ръце.

— Като свърши, ще го оставиш да си отиде. Последното нещо, което ни е необходимо в началото на сезона, е да вдигнеш скандал и да се сбиеш със син на херцог. Двамата с Брендън ще го оставите на мира.

Доминик присви очи.

— Какво по-точно има между теб и Хънтингтън, Лили?

— Нищо. Почти не го познавам. Искам да не ни навличаш неприятности. — Чу се звънеца в коридора. — Приготви се за сцената.

Доминик кимна рязко. Затръшна вратата, когато излезе, и Лили се отпусна на един стол. Като някоя идея влезе в главата на Доминик, той не се отказва лесно. Трябваше да измисли как да го накара да се откаже.

Но не можеше да не се пита защо наистина Ейдън е тук. Той спомена, че обича театъра и иска да пише пиеси, което беше достатъчна причина. Дали имаше и нещо друго?