Лоръл Маккий
Една палава нощ (12)

Единадесета глава

— Лили, скъпа, днес изглеждаш разсеяна.

Лили вдигна поглед от счетоводните тефтери и потри носа си, усмихвайки се на майка си. Катрин Сен Клер подреждаше рози в голяма ваза на маса до прозореца в гостната. Беше мрачен, сив ден, мъглата се търкаляше по улиците на Лондон, за да прогони слънцето, на което се радваха през последните два дена, а влагата сякаш се просмукваше в прелестната бледожълта стая.

Два дена от срещата с Ейдън. Два дена, откакто се измъкна от неговото легло на зазоряване, докато той спеше, открадвайки си един последен поглед към неговото поразително красиво лице.

Щом затвореше очи, виждаше спящия Ейдън с атлетични гърди и разбъркана коса. Чувстваше ръцете му, чуваше шепнещия му глас, виждаше усмивката му. Спомняше си как разговаряха, колко силно се изкушаваше да му се довери. Така че, да, беше разсеяна.

— Предполагам, че съм изморена — отговори тя.

Катрин погледна Лили над червените цветя, тревожно свила вежди. Изглеждаше сияйна като лятото в навъсения ден с нейната светлосиня рокля и с червеникавозлатиста коса, същата като на Изабел, само тук-там прошарена. Свитите вежди не прилягаха на красивото й лице и все пак напоследък често й се случваше да се намръщи, като гледаше децата си.

— Много работиш, Лили — каза тя. — Водиш счетоводството на клуба и на театъра, и бог знае с какво още те товарят Доминик и Брендън. Някой трябва да ти помага. Наеми секретарка.

Лили се засмя.

— Съмнявам се, че ще ни се иска външен човек да си пъха носа в нашите сметки.

— Тогава нека братята ти да помагат повече. — Катрин се усмихна нежно. — Милият ми Уилям го бива блестящо за много неща, но практическите въпроси, свързани с цифри, не е едно от тях.

Лили поклати глава. Нейният баща най-често се отдаваше на фантазията си, преживяваше дълбоко някоя пиеса или музика, обичаше да разговаря.

— Аз обичам счетоводството. То не ме изморява.

— Нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти, Лили — каза Катрин. — Нямаше да сме така обезпечени финансово. Ти беше истинска благодат за нас и ако искаме прекалено много от теб…

— Вие бяхте благодат за мен, мамо — възрази Лили. — Щастлива съм, че мога да направя нещо за вас. Щях да съм мъртва досега, ако не бяхте ти и татко. Или по-лошо… щях да бъда като майка си.

— Не, скъпа! Не бива да говориш така. — Катрин се спусна към Лили, седна на сатененото кресло до писалището и взе ръката й. — Ти си силна и умна. Щеше да откриеш начин да се спасиш, дори да не бяхме се появили ние. Но всеки ден съм благодарна, че се случи точно така.

Лили се усмихна на майка си. Катрин така здраво стискаше ръката й, че нейният пръстен се заби в кожата на Лили, но не я беше грижа. Нежната ласка на майка й и парфюмът й с аромат на рози винаги я успокояваха.

— И аз благодаря всеки ден.

Катрин кимна. Никога не говореха за онзи отдавнашен ден, когато я хванаха, докато се опитваше да пребърка джоба на Уилям Сен Клер в тълпата пред Ковънт Гардън. Вместо да й издърпат ушите или да повикат полицай, или да я оставят на Том Бомон да я пребие, или нещо още по-лошо, Катрин беше коленичила до нея и я беше погледнала в очите. Беше се усмихнала на Лили, беше й заговорила тихо, докато се укроти, а после Уилям я взе на ръце и я отведе.

Бомон се опита да си я върне, но хората на Уилям му хвърлиха един бой и Лили повече не го видя. Нейният свят на мръсни улици, глад, престъпления и побоища остана в миналото. Вместо това учеше уроци с гувернантка в чиста, уютна детска стая, имаше трима братя и една сестра, хубави дрехи, ходеше на театър, четеше книги.

Малко след това чу, че Бомон е осъден на изгнание в Австралия. Бил е там досега. Докато не я притисна до стената в кръчмата и не й се усмихна с онази ужасна гримаса.

Почувства, че й се повдига, и се помъчи да потисне пристъпа. Не биваше да тревожи майка си с Бомон. Проблемът беше неин, миналото — нейно, и сама щеше да открие начин да се справи. Но как само мразеше Бомон за онова, което й стори! Такава изгаряща бясна омраза, която мислеше… и се надяваше… че отдавна е заличена от живота й.

— Лили, нещо не е наред — настоя Катрин. — Онзи мъж ли? Който ти изпраща теменужки!

Лили се изпъна като струна и отдръпна ръката си.

— Как ти дойде на ум?

Катрин се разсмя.

— Защото не казваш нищо за него. Когато мълчиш и се държиш предпазливо, знам, че нещо не е наред.

— Съвсем бегло го познавам. Срещала съм го един-два пъти. Разговаряхме.

— И той ти изпраща цветя само след един разговор!

Лили сви рамене. Придаде си небрежен вид, но не погледна Катрин в зелените, бдителни очи. Ейдън беше нейна тайна, както и завръщането на Бомон. Не можеше да си позволи семейството й да разбере, че се среща с един Хънтинггън. Щяха да побеснеят от гняв. Освен Изабел, сладката, романтична Изабел, която със сигурност щеше да пази тайната й.

Дължеше на семейство Сен Клер твърде много, за да ги наскърбява.

— Ела, скъпата ми, седни до мен. Ще позвъня да ни донесат чай — каза Катрин, като изостави за момента темата за тайния обожател.

Лили погледна разтворения тефтер на писалището.

— Трябва да довърша…

— По-късно. Време е за чай. Пък и искам да се посъветвам с теб по един въпрос.

Лили кимна и седна на канапето, а Катрин междувременно дръпна шнура на звънеца. Започна да вали, студени пръски заудряха прозореца и Лили потрепери. Настроението й се помрачи като деня навън, дори майка й изглеждаше потисната, когато седна до нея. На красивото й овално лице, същото като на Изабел, се бяха появили тревожни бръчки.

— Какво има, мамо? — попита Лили с нарастващо безпокойство. Така погълната беше от своите грижи, че бе пропуснала какво става в семейството й. — Болна ли си? Или татко е болен?

Катрин поклати глава.

— О, не, ние сме добре. Тревожа се за Джеймс.

— Джеймс ли? — повтори Лили и трескаво се замисли. Прехвърли на ум последните няколко седмици и осъзна, че беше вярно… Джеймс не приличаше на себе си, не се държеше с неговия безгрижен маниер. Лили го виждаше само на закуска и си разменяха по някоя бегла забележка, понеже той не се задържаше много-много вкъщи, а когато не излизаше, изглеждаше мълчалив и мрачен. Дори Изабел беше леко разтревожена.

Лили едва не изруга на глас. Как не е забелязала досега? Какво става с него?

— Не иска да говори с мен. Все ходи някъде, но не казва къде. Не че това е нещо много странно… вече е мъж и братята му на тази възраст също не желаеха да говорят с майка си. Но дори с Изабел не желае да говори, а си споделят всичко, откакто са се родили. Мисля, че това доста я обижда.

— Ами приятелите му?

— Има приятели още от училище, но сега никога не ги споменава. Не иска да идва с нас в театъра или по приеми, не проявява никакъв интерес, когато баща ти се опитва да го привлече за някоя постановка в „Маджестик“. — Страните на Катрин поруменяха, когато добави: — Мисля, че Доминик и Брендън се опитват да го заведат… някъде, където е само за джентълмени, но не зная дали са успели.

Млъкна, когато камериерката влезе, за да сервира чая. На Лили й хрумна идея.

— Мога дискретно да поразпитам, мамо, дали не са го виждали на обичайните места — каза тя, когато отново останаха сами. — Мога и с него да говоря, но той няма да ми каже нещо, което не би казал на теб.

Катрин кимна, докато наливаше чая. Като че ли се поуспокои, след като призна какво я измъчва.

— Благодаря, скъпа. Сигурна съм, че това ще отмине и скоро ще си стане пак същият. Но се тревожа за децата си. Безсилна съм, въпреки че вече са пораснали.

Погледът на Лили попадна на портрета на Мери Сен Клер, окачен над камината. Жената, която се бе омъжила за един Хънтингтън, чийто образ трябваше да напомня на всеки Сен Клер никога да не вярва на фамилията Хънтингтън или на хора като тях. Никога да не вярва в любовта.

Помислили си за често споменаваната история на Мери Сен Клер, за това как е била най-красивата жена в декадентския двор на крал Чарлз, ухажвана от всеки мъж, дори от краля. Но за нея съществувал само Джон Хънтингтън, мъжът, когото обичала от дете, мъжът, който се заклел да я обича. Оженил се за нея, тя станала негова съпруга, херцогиня също, и я отвел да живее в замъка си.

Но в техния романтичен рай се случило нещо ужасно, нещо мрачно, което останало тайна за всички. Джон изгонил Мери, твърдейки, че е невярна, и оттам нататък използвал богатството си и влиянието, което имал, за да съсипе цялото й семейство. Сен Клер се превърнали от уважавани провинциални благородници в разорени, отхвърлени от обществото хора и в края на краищата в пъстра компания от собственици на театър, бедни земевладелци и комарджии. Мери умряла с разбито сърце от нещастна любов, а Джон се оженил повторно и продължил рода с херцогската титла, предавана от поколение на поколение.

Затова нито един Сен Клер не биваше отново да се влюбва в някой Хънтингтън.

— Какво всъщност ти се е случило, Мери? — промълви Лили, като потри болезненото си слепоочие. Мери само й се усмихна много ласкаво и тъжно.

— Лили, скъпа, добре ли си? — дочу майка си да пита.

— Добре съм, само малко ме боли главата. Ще си полегна, преди да отида в клуба тази вечер.

— Полегни си. Безсънните нощи ти вредят, макар че ще ти призная, че и аз на твоите години имах много безсънни нощи — засмя се Катрин. Лили, нейните братя и сестра все се чудеха как са се запознали родителите им, но те пазеха историята в тайна. Дали се е случило през някоя от тези „безсънни нощи“? — Напоследък много работиш.

Лили целуна майка си и тръгна към стаята си, но там завари една от камериерките.

— Тази пратка дойде за вас, докато пиехте чай, госпожо Никълс — съобщи камериерката и остави на леглото бяла кутия с червени панделки.

Лили я заразглежда подозрително, сякаш мукавата можеше да оживее и да я захапе. В последно време се насъбраха твърде много неприятни изненади.

— От кого е?

— Куриерът не каза. Да ви помогна ли по-късно с тоалета, госпожо Никълс?

— Да, благодаря.

Щом камериерката излезе, Лили предпазливо развърза панделката. Вдигна капака на кутията и забеляза гравирана марката на една от най-изисканите френски модистки. С разпалено любопитство разтвори плата, който покриваше съдържанието, и онемя пред облака от коприна с аромат на теменужки. В кутията беше надиплено бельо в най-различни меки тонове.

— Боже мой — ахна Лили. Едни след други взимаше леките като перо долни гащи — бледорозови, небесносини, жълти, бели като сняг, всичките в комплект с долни ризи и съответните чорапи, опаковани в сатенени торбички. Бельото беше обточено с най-фина дантела и ефирни панделки, беше по-прекрасно от всичко, което имаше в гардероба си.

На дъното на кутията лежеше писъмце и сърцето на Лили се разтуптя. Знаеше от кого е и самонадеяният почерк, който й беше познат от бележките, придружаващи букетчетата теменужки, го потвърждаваше.

„С дълбоко разкаяние моля за извинение — започваше бележката. — Надявам се, че тази замяна съответства на онова, което така нехайно унищожих. Ако приемеш извинението ми, те каня утре на езда. Обещавам да те заведа там, където конете наистина ще галопират, а няма да се тътрят по скучните алеи в парка. Ейдън.“

Лили остави бележката на леглото и се загледа в него, докосвайки диплите розова коприна. И без да иска взе да се усмихва.

Ако някога отдавна Мери Сен Клер е изпитвала същото към своя любим — един негодник от Хънтингтънови… тогава горката дама с положителност не е имала никакъв шанс. Лили се опасяваше, че и при нея нещата не стоят по-различно.