Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (8)

5.

— … отдолу! Бяха нужни шестима мъже да го измъкнат. — Гласът бе женски и в него се долавяше удивление.

Изпитах чувството, че ме вдигат. И ме носят.

— Внимателно!

— Полека…

Топъл влажен парцал се плъзна по челото ми. Сгуших се в мекотата, която ме обгръщаше. Светът бе приятно далеч и само откъслеци от разговори стигаха до мен през дрямката ми.

В съня си скитах из пустия дворец на Вермилиън в хубав летен ден, светлината се лееше през високите прозорци, гледащи към просналия се на припек град.

— … чак до дръжката! Сигурно е стигнал до сърцето… — Мъжки глас.

Движех се. Носеха ме. Движението бе нещо средно между познатото конско поклащане и омразното надигане и пропадане на океана.

— … видя приятеля си…

— Чух го да крещи от вратата. „Снори!“ Изрева го като викинг…

Светът се приближи. Не исках. Бях си у дома. Където беше топло. И сигурно. Е, относително сигурно. Всичко, което можеше да ми предложи Северът, беше меко приземяване. Жената, която ме държеше, имаше гръд, хълмиста като тукашния терен.

— … втурна се право към него…

— … скочи му!

Скърцане на врата. Шум от изгребване на въглени.

— … берсеркер…

Извърнах се от обляния в слънчева светлина градски пейзаж към празната галерия на двореца, заслепен за момент.

— … Фенрис…

Слънчевите петна в очите ми се разсеяха, червеното и зеленото избледняха. И видях вълка — там, в двореца, със зейнала паст, белезникави зъби, ален език, точещи се лиги, горещ дъх…

— Аааа! — Надигнах се рязко и главата ми се отдели от косматите гърди на Борис. Тоя човек никога ли не носеше риза?

— Спокойно! — Две дебели ръце ме положиха леко, сякаш бях дете, върху отрупано с кожи легло. Около нас имаше задимена колиба, по-голяма от повечето, и от всички страни се тълпяха хора.

— Какво? — Винаги питам това, макар че като си помисля, рядко искам да знам.

— Спокойно! Звярът е мъртъв. — Борис се изправи. Кръглата къща бе пълна с воини от клана Олаф, както и някаква матрона с дебели руси плитки и няколко надарени млади жени — предполагам, жена му и дъщерите.

— Снори… — започнах, преди да забележа, че той лежи до мен, в безсъзнание и блед — дори за северняк, — с няколко гадни рани по тялото. Едната от тях, по-стара, минаваше по ребрата, възпалена и покрита с бяла коричка. Въпреки това той изглеждаше в много по-добра форма, отколкото се полага на човек, дъвкан от фенрисов вълк. Татуировките по горната част на ръцете му изпъкваха в ярък контраст с мраморната му кожа, чукът и брадвата в синьо, руните в черно, и за момент приковаха вниманието ми. — Как? — Не се чувствах достатъчно силен за изречения, съдържащи повече от една дума.

— Беше натикал един щит в пастта на звяра. Беше я заклинил отворена! — рече Борис.

— А после ти го уби! — обади се една от дъщерите му, чиято гръд беше развита почти колкото неговата.

— Извадихме меча ти. — Един воин от тълпата ми подаде оръжието с дръжката напред, почти благоговейно. — Не беше лесна работа!

Тежестта на създанието беше забила меча в него при падането му.

Спомних си колко широко бе разтворена пастта на вълка около Снори и липсата на дъвчене. Затворих очи и видях онази сияеща ръка, притисната между очите на звяра.

— Искам да го видя. — Не исках, но трябваше. Пък и рядко ми се случва да играя ролята на герой, а това сигурно нямаше да продължи дълго, след като Снори дойде на себе си. С известно усилие успях да стана. Поемането на дъх се оказа най-трудната част. Вълкът ме беше оставил с натъртени ребра и от двете страни. Имах късмет, че не ги е смазал всичките. — По дяволите! Къде е Тутугу?

— Тук съм! — Гласът дойде иззад широките гърбове на викингите. Мъжете се разделиха и видях втората половина от ундоретите, ухилена, със затворено от оток око. — Блъснаха ме в една стена, паднах и…

— Вече ти става навик. — Изненадах се колко съм доволен да го видя цял. — Хайде, да вървим!

Борис ни поведе. Аз куцуках след него, заобиколен от мъже с факли, като се държах за ребрата и ругаех. Сега площадът бе озарен от пирамидална клада от сухи клони, а около нея на сламеници лежаха множество ранени. За тях се грижеха стари мъж и жена, и двамата забулени с кичури дълга бяла коса. От краткото си пребиваване в залата не мислех, че някой е оцелял, но ранените имат инстинкт да се изтърколват във всяко скришно кътче, което може да ги побере. В Аралския проход вадехме оцелели от скални цепнатини и лисичи дупки, като на някои от тях им стърчаха само ботушите.

Минахме покрай ранените и Борис ни отведе до вратите на голямата зала. На пост стоеше някакъв дребосък с лице, обезобразено от голяма брадавица на бузата, който стискаше копието си, вперил поглед в нощта.

— Той е мъртъв! — беше първото, което ни каза. Изглеждаше някак отнесен и се чешеше по твърде големия си железен шлем, сякаш това можеше да облекчи какъвто там сърбеж го мъчеше.

— Разбира се, че е мъртъв! — заяви Борис, докато се промушваше покрай него. — Принцът берсеркер го уби!

— Разбира се, че е мъртъв — повторих аз, докато подминавах дребния мъж, и си позволих да вложа в гласа си малко презрение. Не мога да кажа защо създанието беше избрало този момент да падне върху мен, но теглото му беше забило меча ми до дръжката, а дори вълк с размерите на кон няма да стане отново след такова произшествие. И въпреки всичко се чувствах неспокоен. Нещо в ръцете на Снори, които бяха сияли така…

— В името на топките на Один! Как смърди! — възкликна Борис точно пред мен.

Поех дъх, за да отбележа, че разбира се, че смърди. Залата бе воняла ужасно, но честно казано, беше само малко по-зле от аромата в къщата на Борис и Олафхайм като цяло. Думите ми обаче се загубиха в пристъп на давене, когато зловонието нахлу в дробовете ми. Да се давиш със зле натъртени ребра е болезнено и откъсва ума ти от разни други неща, като да речем стоенето прав. За щастие Тутугу успя да ме подхване.

Продължихме напред, като си поемахме въздух на кратки вдишвания. Някой беше запалил фенери, които стояха на централната маса, вдигната отново на крака. В гърнета гореше някакво благовоние и острата му лавандулова миризма прорязваше зловонието.

Мъртвите бяха наредени пред камината, с всичките им части приложени към телата. Видях сред тях Гаути, прехапан на две; окото му бе стиснато от агонията на момента, а празната орбита се взираше в гредите на покрива. Вълкът лежеше където бе паднал, докато се бореше със Снори, проснат на една страна, с крака към стената. Ужасът, който ме бе обзел, когато го видях за първи път, се върна с нова сила. Дори мъртъв той представляваше страховита гледка.

Докато приближавахме, вонята се усили.

— Той е мъртъв — каза Борис, докато минаваше откъм опасния му край.

— Разбира се, че е… — Млъкнах. Създанието смърдеше на леш. На места козината му бе окапала, а плътта отдолу сивееше. Там, където се бе разпукала, се гърчеха червеи. Звярът не просто беше мъртъв — беше мъртъв от дълго време.

— Один… — промълви Борис иззад ръката си, покрила лицето му, без да може този път да намери части от божествената анатомия, които да прикрепи към ругатнята си. Отидох до него и се взрях надолу към главата на вълка. Или по-точно би било да се каже — почернелия череп. Козината я нямаше, кожата се беше сбръчкала като от огън, а върху костта, между очните орбити, от които се стичаше сукървица, се виждаше отпечатък на длан.

— Мъртвия крал! — Извъртях се към вратата с меч в ръка.

— Какво? — Борис не помръдна. Продължаваше да се взира в главата на вълка.

Спрях и посочих труповете. В този миг здравото око на Гаути се отвори. Ако приживе взорът му беше студен, то сега всичките зими на Горчивия лед се бяха събрали в него. Ръцете му задращиха по земята, а там, където свършваше торсът му, в кървавите останки, висящи под гръдния му кош, някакви части започнаха да потръпват.

— Изгорете мъртвите! Разчленете ги! — И хукнах, притиснал ребрата си с ръка. Всеки дъх ме пробождаше като нож.

— Джал, къде… — Тутугу се опита да ме хване, докато минавах покрай него.

— Снори! Мъртвия крал е пратил вълка за Снори! — Втурнах се покрай брадавичестия на вратата и потънах в нощта.

С моите ребра и тежестта на Тутугу, никой от двама ни не бе първият, стигнал до къщата на Борис. По-бързи мъже бяха предупредили жена му и дъщерите му. Местните вече пристигаха да пазят мястото, когато ние се шмугнахме вътре.

Снори бе успял да се надигне и да седне, перчейки се с твърде мускулестия релеф на голите си гърди и корем. Дъщерите се суетяха около него — една шиеше разкъсаната му плът, а друга чистеше някаква рана току под ключицата. Спомних си за времето, когато бях заклет в светлината и носех в себе си Баракел; колко ме изтощаваше тогава да се справя само с един жив труп. На планинския склон след Чами-Никс, когато хората на Едрис ни бяха настигнали, бях прогорил ръцете на трупа, който се опитваше да ме удуши. Това усилие ме беше оставило безпомощен. Фактът, че Снори можеше дори да седи, след като е овъглил цялата глава на гигантски мъртъв вълк, говореше за вътрешната му сила също толкова красноречиво, колкото всички тези мускули за външната.

Снори вдигна очи и ме дари с уморена усмивка. След като съм бил, по различно време, заклет в светлината и заклет в мрака, трябва да кажа, че мрачната страна е по-лесна. Силата, която бяхме използвали със Снори срещу немъртвите, представляваше същото онова церене, с което лекувахме чуждите рани. Черпеше от същия източник на енергия, но церенето на немъртва плът просто изгаря злото в нея.

— Дошъл е за ключа — казах.

— Сигурно е умрял на леда и е бил освободен при топенето. — Снори трепна, когато коленичилата дъщеря направи нов бод. — Истинският въпрос е как е разбрал къде сме?

Добър въпрос. Идеята, че всяко мъртво нещо, намиращо се подръка, може да бъде насъскано срещу нас във всеки един момент от пътешествието ни, хич не ми се нравеше. Добър въпрос, на който нямах отговор. Погледнах Тутугу, сякаш той би могъл да има.

— Ъъъ. — Тутугу се почеса по гушата. — Ами, не е тайна, че Снори потегли от Тронд на юг. Половината град ни гледаше. — Той не добави „заради теб“, но пък нямаше и нужда. — А Олафхайм е първото логично място, където да пристанат трима мъже в малка лодка. Лесно може да се стигне за един ден плаване с попътен вятър. Ако е имал шпионин в града, със свръхестествени средства за комуникация… или може би некроманти, разположени на лагер наблизо. Не знаем колко са се спасили от Черната крепост.

— Е, това звучи разумно. — Беше много по-добре, отколкото да си мисля, че Мъртвия крал просто знае къде да ни намери винаги, когато пожелае. — А сега, хм, май е по-добре да си вървим.

— Сега ли? — Снори се намръщи. — Не можем да отплаваме посред нощ.

Пристъпих по-наблизо, усещах острия интерес на двете дъщери.

— Знам, че тук много те харесват, Снори. Но в голямата зала има куп мъртъвци и когато Борис и неговите хора свършат с разчленяването и изгарянето на своите приятели и роднини, може да им хрумне да се запитат защо това зло е сполетяло малкото им градче. Колко точно добър приятел ти е той? А ако почнат да задават въпроси и поискат да ни заведат нагоре по реката да се срещнем с двамата им ярлове… е, имаш ли приятели и сред по-високопоставените?

Снори стана, извисявайки се над момичетата — и над мен, — и навлече жакета си.

— По-добре да вървим. — Грабна брадвата си и тръгна към вратата.

Никой не понечи да ни спре, макар че имаше много въпроси.

— Трябва да вземем нещо от лодката. — Повторих това многократно по пътя към пристанището. Беше почти вярно.

Докато стигнем до брега, вече бяхме събрали около себе си голяма тълпа и въпросите им се сливаха в общо недоволно мърморене. Тутугу беше взел една факла от къщата на Борис и осветяваше пътя ни покрай струпаните мрежи и захвърлените сандъци. Местните, губещи се в сенките наоколо, ни гледаха в неизброими количества. Някакъв мъж ме хвана за ръката и каза нещо в смисъл че трябвало да изчакаме Борис. Отърсих се от ръката му.

— Аз ще проверя на носа! — Беше ми отнело известно време да усвоя морската терминология, но откакто се бях научил да различавам носа от кърмата, се възползвах от всяка възможност да покажа знанията си. Слязох в лодката, като пъшках от болката, която ми причиняваше вдигането на ръцете над главата. Чувах над себе си мърморене, хората се окуражаваха взаимно да ни попречат да си тръгнем.

— Може да е на кърмата… това… нещо, което ни трябва. — Тутугу можеше да взима уроци по актьорско майсторство от тролски камък. Скочи в другия край на лодката, при което тя забележимо се наклони.

— Аз ще греба — каза Снори, като слезе с две крачки при нас. Той още не бе усвоил изкуството на измамата, което след близо половин година в моята компания говореше зле за учителските ми способности.

За да отвлека вниманието на хората на кея от факта, че се отдалечаваме плавно в нощта, вдигнах ръка и ги удостоих с кралско сбогуване.

— Довиждане, граждани на Олафхайм. Винаги ще помня вашия град като… като… място, където съм бил.

И това беше. Снори продължи да гребе, а аз се отпуснах в същия полупиянски ступор, на който се бях наслаждавал, преди да започнат тазнощните неприятности. Още един град, пълен със северняци, оставаше зад гърба ми. Скоро щях да мързелувам под южното слънце. Почти със сигурност щях да се оженя за Лиза и да харча парите на баща й още преди да е свършило лятото.

След три часа зората ни завари сред сивата морска шир, а Норсхайм представляваше само една черна линия на изток, линия, която не обещаваше нищо добро.

— Е — казах. — Тук поне Мъртвия крал не може да ни докопа.

Тутугу се наведе през борда и се взря в тъмните като вино вълни. После попита:

— Мъртвите китове могат ли да плуват?