Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (19)

16.

Дадоха ни пещера на скръбните склонове на Халрада, с изглед към необятната борова гора. Легнах изтощен, опитах се да се наместя удобно и заспах почти веднага.

— Това копие, което намери в пещерата… — Беше гласът на Кара.

Събудих се със сепване, объркан, и открих, че се е стъмнило. Кара беше запалила огън на входа и седеше близо до пламъците, като оглеждаше една от последните руни, висящи все още от плитките й.

— Не съм го намерил в пещерата.

— Каза, че си лежал върху него.

— Намерих го в съня си. Взех го от военачалника. — Дори на самия мен ми звучеше глупаво. Трябваше да е било на пода, захвърлено като неядливо от троловете, които са убили предишния му собственик. Само че не беше. Бях го видял в спомените на баба, до последната подробност.

— Трудно е за вярване, че просто е било оставено там — каза Снори, излизайки от тъмното, и огънят огря лицето му.

— Не беше. Беше в моя…

— Я ми го покажи пак. — Кара протегна ръка.

Въздъхнах тежко, седнах и взех копието.

— Гунгнир! — рече Тутугу, ококорил очи, когато го вдигнах.

— Ти си гунгнир! — Прозях се и потърках лицето си.

— Один е имал такова копие. Тор имал чука си, Мьолнир. Баща му притежавал копието, Гунгнир.

— О — казах. — Е, съмнявам се, че е същото.

— Във всеки случай е адски добро копие. — Снори се наведе напред и го взе.

— Задръж го. — Заех се да си грея ръцете. — Нямам пълно доверие на никой сън, откакто срещнах домашния маг на Анкратите Сагеус.

— Няма логика един словенски военачалник да носи северняшко копие. — Кара се намръщи срещу оръжието, докато Снори го въртеше в ръце и оглеждаше инкрустацията.

— Боговете са ни го пратили. — Тутугу кимна, сякаш това бе сериозно предположение. — Може би самият Один.

— Боговете знаят, че се нуждаем от оръжие — каза Кара. — След като Снори твърдо е решил да ни отведе в леговището на Келем… Какво смяташ да правиш, ако Келем ти откаже? Ами ако просто те превърне в солен стълб и вземе онова, което си му донесъл?

Снори присви очи и потупа брадвата до себе си.

— Келем нямаше да смята Скилфар за млада, ако едно острие беше достатъчно, за да го раздели с живота. — Кара протегна ръце и Снори й подаде копието над пламъците.

— А копие ще свърши по-добра работа от брадва, така ли? — попита той.

— Митовете хвърлят сенки. — Кара вдигна копието между себе си и огъня и сянката му заигра по лицето й. — Всички съкровища от сагите хвърлят множество сенки и дори сенките им могат да бъдат смъртоносно оръжие. А за да хвърлиш най-тъмната и най-отчетлива сянка, ти е нужна най-ярката светлина. Мракът и светлината, събрани в едно, могат да са могъща сила. — Очите й се стрелнаха за миг към Снори, после и към мен. — Едно такова копие… при достатъчно ярка светлина би могло да хвърли сянката на Гунгнир. Подобно нещо би накарало дори Келем да се замисли.

— Страхотно. Хайде да се върнем при Скилфар и да я питаме дали…

— Аз мога да го направя — прекъсна ме Кара. — Ако го направя сега, преди докосването на Колелото да ме е напуснало и магията ми да избледнее до каквато беше.

— А това сенчесто копие ще издържи ли по-дълго от онова, което ни причини Осхайм? — попита Снори.

Вьолвата кимна.

— Ще го крепи нещо повече от моето заклинание.

— Това не са ни го пратили боговете. — Изсумтях и преглътнах останалото. Нямаше да е хубаво да им казвам, че техните богове са езически измишльотини.

Кара не ми обърна внимание. Изправи се, все още стиснала копието.

— По-добре да го направим бързо. Хванете го в двата края. — Кимна към мен и Снори.

Направихме каквото ни каза. Аз се погрижих да хвана тъпия край. Оръжието изглеждаше също толкова страховито тук — със светлината на огъня, играеща по руните от сребриста стомана, обвили тъмното дърво, — колкото и в ръката на военачалника.

Кара направи крачка назад и извади парчето орикалкум, което грейна в ръката й и изтласка сенките назад.

— Дръжте здраво копието, така че сянката му да пада между вас. — Тя вдигна орикалкума. — По-близо до земята… Извърнете глави и не мърдайте.

И без предупреждение металът в ръцете й лумна в ослепително бял пламък, който скри целия свят. Последното, което видях, беше сянката на копието на пода между нас, черна линия сред яркото сияние наоколо. Стиснах го с всички сили и открих, че се разпада под пръстите ми, сякаш светлината бе изгорила цялата му жизненост, оставяйки само пепел.

— За бога, жено! — Притиснах ръце към очите си. — Нищо не виждам.

— Шът. Чакай. Скоро отново ще прогледнеш.

Зрението ми се връщаше бавно, отначало само петна по краищата, светлини и сенки, после цвят. Можех да видя огъня и сиянието в ръката на Кара. Петната придобиха ясни очертания и видях, че от голямата колкото юмрук топка орикалкум е останало само парченце, сияйно зърно, не по-голямо от човешко око, сякаш другото е изгоряло.

— Виж, това вече е копие, достойно за бог! — Снори се изправи. Беше вдигнал от мястото, където падаше сянката, ново копие, по-дълго от предишното, с подобен вид, но с добавено към него нещо свирепо — обвилите го руни сякаш крещяха своето послание, дървото между тях бе по-черно от грях, а сребристата стомана грееше със собствена светлина.

Известно време седяхме и гледахме държащия копието Снори. Стъмни се. Аз заспах.

 

 

Седмицата, която Горгот каза, че ще е нужна на хората на дука да пристигнат, се оказа четири дни. Четирите дни се оказаха с три прекалено много — а аз прекарах първия в сън.

Леглата ни представляваха купчини папрат, пирен и тук-там някоя бодлива клонка прещип, всичките изтръгнати барабар с корените, с все още прясна пръст по тях. Вечерята предсказуемо бе козешко, поднесено сурово, което ни гледаше с леко изненадана физиономия от момента, в който троловете му бяха откъснали главата. Закуската също беше от козешко. И обядът.

Събудих се преди зазоряване на втория ден и останах да лежа неподвижно, докато предутринният светлик се промъкваше опипом, намирайки само ръбове. Мина време и видях, или ми се стори, че видях сред сивотата някаква по-тъмна сянка, плъзгаща към купчината, която взех за Снори. Сумракът сякаш се сбираше около… нещо, скриваше го, но оставяше достатъчен намек, за да привлече погледа ми. Може би ако не бях заклет в мрака, нямаше да видя нищо. Нещото или нищото се сгъсти, когато се приближи до Снори, и се надвеси над него, а аз продължавах да лежа парализиран, не от страх, а завладян от момента така, както понякога един сън наяве може да впримчи човек.

Утрото се разпука; в пещерата ни не проникнаха слънчеви лъчи, само светлината се промени някак си.

— Чукане — промърмори Снори и седна. — Чувам чукане.

И просто ей така странното чувство ме напусна и вече не виждах нищо по-зловещо от Снори, търкащ сънено лицето си, и приведената над него Кара.

— Аз не чувам нищо. — Тя сви рамене и по лицето й за миг може би пробяга раздразнение. — Трябва да прегледам тези рани. Днес ще ти направя лапа.

 

 

Сутринта на този втори ден Кара се спусна по пепеливия склон на планината до място, където растенията дръзваха да никнат, и се върна след часове с ленена торбичка, претъпкана с различни билки, кори, цветя и нещо, което подозрително приличаше на кал. С тях се зае да обработва раните на нашите викинги, от които най-сериозен се оказа срезът на хълбока на Снори. Всичко, от което можех да се оплача аз, бяха одрани колене, каквито имат малките момченца. Вероятно бях пострадал, падайки на колене да моля за милост или да призовавам някакъв равнодушен бог, но честно казано, нямах спомен за това. Както и да е, не получих никакво съчувствие от Кара, която вместо това се суетеше около прекомерно мускулестото тяло на Снори.

Аслауг не се върна при мен тази втора вечер. Първата бях заспал преди залез-слънце и лежах толкова мъртъв за света, че би бил нужен истински некромант, за да ме вдигне. Когато обаче Аслауг не се появи и при втория залез, се зачудих дали дъщерята на Локи не ми се сърди още, задето се гмурнах през арката на маговете на развалата. Тъй като всички други варианти, изглежда, завършваха с ужасна смърт, не смятах, че е разумно да възразява, но в онзи момент тя беше против. Гневлива или не, отсъствието й ми се струваше странно. Аслауг се беше върнала с такава готовност през онзи първи ден на брега, след като дълго не бе допускана до ухото ми от магията, наложена на лодката на Кара. Обясних си всичко това с „жени“ и си казах, че накрая пак ще дойде. Винаги идват.

В полумрака и скуката на пещерата неведнъж прехвърлях отново в ума си спомените за баба ми в замъка Амерот. Честно казано, когато мислите ми се насочваха към събитията от последния ден на обсадата, не можех да спра касапницата да се разиграе пак пред очите ми. Още веднъж се зачудих как съм могъл да избягвам тази история толкова дълго. Но пък, от друга страна, в миналото са ме обвинявали, че съм малко егоцентричен и единственият ми интерес към славната история на моето семейство е къде са заровили плячката. Сега като се замисля, имаше някаква песен за Червената кралица на Амерот, но никога не бях обръщал особено внимание на думите…

Мислех си за баба с дългосрочните й планове, за странната й подмолна сестра, която бе пронизала със заклинанието си мен и Снори, и за Скилфар, студена като лед и стара отвъд човешкия живот.

— Кара?

— Да?

Опитах се да намеря правилните думи за въпроса си и като не успях, се задоволих с неправилните.

— Кога реши да станеш вещица? Знаеш, че всички те накрая се чалват, нали? Живеят в пещери и дрънкат безсмислици, докато кормят жаби… изобщо, плашат честните хора. Кога си каза: „Да, корменето на жаби — това е моят живот!“

— Какво щеше да правиш, ако не се беше родил принц? — Тя вдигна поглед към мен и очите й уловиха светлината.

— Ами… аз съм… бил предопределен да…

— Забрави за божественото право или каквото там извинение сте свикнали да използвате — какво щеше да правиш, ако не беше принц?

— Ами… не знам. Може би щях да въртя кръчма или да отглеждам коне. Нещо свързано с конете. — Въпросът ми се струваше глупав. Все пак бях принц. Ако не бях, нямаше да съм аз.

— Значи нямаше да хванеш меча и да си завоюваш трон? Независимо от потеклото си?

— Е, да, разбира се. Точно това. Очевидно. Както казах, предопределен съм да бъда принц. — Макар че бих предпочел да съм предопределен за крал. Но тя ме беше преценила вярно — нямаше да тръгна да си завоювам кралство, по-скоро бих работил с коне. Надявам се, бих ги яздил, а не да им рина фъшкиите. Но в крайна сметка по-добре да размахвам лопата, отколкото меч.

— Аз съм родена в семейство на селяни, роби на торгилите, Ледените викинги. Бих могла да ти кажа, че съм изпитвала жажда за знания, искала съм да разбера какво лежи под онова, което виждаме, да разкрия тайните, свързващи едно нещо с друго. Много от младите чирачки за вьолви ще ти го кажат и доста от тях са искрени. Любопитството. То е убило повече котки от кучетата. Но истинската причина? За мен поне — ще ти призная честно, защото никога не бива да лъжеш на планина. Власт, принц Джалан от Червения предел. Искам да получа своя дял от онова, което ти си получил с майчиното си мляко. Идат лоши времена. За всички ни. Времена, в които ще е по-добре да си вьолва, дори ако това означава да си страшна вещица в някоя пещера. По-добре, отколкото да си селянка, която се трепе по цял ден да си изкара прехраната от земята, с наведена глава, също тъй невежа за предстоящото като пролетно козле за ножа на фермера.

— Аха. — Нямах отговор на това. Всяка кралска особа знае цената на амбициозните хора и опасността, криеща се в тях. Дворовете на Разделената империя са пълни с такива. Донякъде си бях въобразявал, че различни сили тласкат онези, които си играят с тъканта на света и мечтаят за странни и плашещи бъдещета… но може би не трябваше да се изненадвам да открия, че амбицията, простата жажда за власт, лежи в основата и тук.

 

 

До третия ден толкова се отегчих, че позволих на Снори да ме убеди да се изкачим до кратера на хиляда стъпки над нас. Той взе копието и го използваше за подпиране. Куцукаше напред, отдавайки предпочитание на здравия си хълбок, със скорост, която, за разлика от друг път, можех да следвам. Момчето дойде с нас и припкаше напред по скалите.

— Като козле е. — Снори кимна към Хенан, който ни чакаше по-нагоре по пътеката.

— Само гледай троловете да не те чуят, че го наричаш козле. Ще го излапат на две хапки, без изобщо да се поинтересуват кой потропва по моста. — Погледнах към момчето, присвито и брулено от вятъра. Изглеждаше ми добро хлапе. Досега не бях имал възможност да мисля за децата като за добри или не, само като за дребни, моткащи се в краката и изключително гръмогласни по въпроса къде пипам кака им.

Вървяхме нагоре по дерета, изровени дълбоко в черната скала. Прехвърлихме назъбения ръб на кратера и се взряхме надолу към обширно и неочаквано езеро.

— Къде е огънят? — попитах. Липсата на дим по време на изкачването вече ме беше направила подозрителен. Бях пропуснал да надзърна в кратера на Беерентопен, когато Едрис Дийн ме принуди да изкатеря проклетото нещо, а и честно казано, се радвах, че не ми се наложи да драпам по последните стотина метра до ръба. Спомням си обаче, че от Беерентопен се издигаше дим, за да бъде подхванат от вятъра и да се проточи на юг като последните кичурчета коса на някой плешивец. Докато се бъхтех нагоре по Халрада, очаквах да бъда възнаграден поне с малко огън и сяра.

— Отдавна е угаснал. — Снори си намери място за сядане, закътано от вятъра. — Този старец спи от векове, може би от хиляда или повече години.

— Водата не е дълбока — обади се Хенан по-надолу по вътрешния склон — първите му думи за цял ден. Странно, като се има предвид, че за мен главната отличителна черта на децата винаги е била колко рядко млъкват. Обаче беше прав, водата изглеждаше не повече от два-три пръста, разстлана върху огромна ледена кора.

— Има дупка там по средата — посочи Снори.

Отразената светлина я замаскираше, но щом я зърнах веднъж, ми беше трудно да разбера как съм я пропуснал. През нея би могла да пропадне карета с четири коня.

Спомних си думите на Горгот: „Двама заклети в огъня се скараха.“

— Може би по този начин троловете са сложили край на спора на огнените магове. — Кофа студена вода, за да раздели две биещи се кучета — и цяло езеро, за да прекрати битка, разпукала света достатъчно дълбоко, че да се изсипем в него от мястото, където ни беше запратила арката на маговете на развалата.

Момчето започна да мята камъни във водата, както правят момчетата. Донякъде ми се прииска и аз да се включа, и бих, ако изискваше по-малко усилие. Има някаква простичка радост в това да хвърлиш камък в неподвижна вода и да гледаш как се разбягват вълничките. Това е тръпката от унищожението, в комбинация с увереността, че всичко отново ще е наред — точно както си е било. Един камък беше цопнал в уютното ми съществувание при двора, толкова голям, че вълните ме бяха отнесли на края на света, но може би при завръщането си щях да открия, че всичко си е като преди, непроменено, и чака да ме приеме. До голяма степен всичко, което правят мъжете по-късно в живота си, е просто хвърляне на камъни, макар и по-големи камъни в по-различни езера.

Снори седеше мълчаливо, синьото на очите му мъничко по-светло от отразяващото се в езерото небе. Гледаше водите, гледаше момчето, със скръстени ръце. Вятърът се пресегна около скалата, в която бе опрял гръб, и развя косата пред лицето му, скривайки изражението му. Бях го виждал да се отдръпва от Хенан, неведнъж, и да оставя грижите за него и безопасността му в ръцете на Кара или Тутугу. Но го наблюдаваше; винаги, когато си мислеше, че никой не го гледа, го наблюдаваше. Може би семеен човек като Снори неволно чувстваше загриженост за едно сираче. Може би смяташе тази загриженост за предателство към собствените си загубени деца. Никога не бях виждал какво представлява наистина едно семейство — не и навън по света, без бавачки, на които им се плаща, за да заместват родителите, така че не можех да кажа. Ако бях прав обаче, това ми се струваше ужасно неудобство и скъпа уязвимост. Всички тези години на обучение, всички тези бойни умения, само за да позволиш на едно хлапе да се промуши под защитите ти и да те натовари с бремето на своите нужди.

Малко по-късно вдигнах един камък и го метнах над главата на Хенан, надалеч в езерото. Въпросът никога не е бил дали ще хвърля камък, само кога.

 

 

Останахме на ръба на кратера, докато слънцето започна да се спуска и вятърът застудя. Наложи се да повикам момчето, откъсвайки го от глупавите игри, на които се беше отдало по брега на езерото. Беше намерило отнякъде пръчка и я пускаше да плува там, където върху леда се бе събрала разтопена вода.

То дотича при нас. Снори се взираше надалеч през задушените от гори долини, а аз се гушех в одеялото, което ми служеше за плащ.

— Слизаме ли вече? — Момчето изглеждаше разочаровано. — Искам да остана.

— Невинаги получаваме каквото искаме — рекох и още докато думите излитаха от устата ми, си спомних, че то няма нужда от моите поучения относно трудностите на живота. Беше видяло как мъжът, който го е отгледал, умира само минути след запознанството ни. — Ето, виж. — Вдигнах сребърна крона между двата си пръста, за да отвлека мислите му. — Можеш да получиш или тази монета, или най-ценния съвет, който имам, нещо, което ми беше казано от един мъдрец и което не съм споделял с никого.

При тези думи Снори се обърна и ни изгледа, повдигнал вежда.

— Е? — попитах.

Хенан сбърчи чело, взирайки се първо в монетата, после в мен, после пак в монетата.

— Ами, ще… — Посегна, после дръпна ръка. — Аз ще… такова, съветът — избъбри бързо, като че ли думите му причиняваха болка.

Кимнах мъдро.

— Винаги взимай парите.

Хенан ме изгледа неразбиращо, а аз се изправих, прибрах монетата в джоба си и придърпах по-плътно одеялото. Снори изпръхтя.

— Я чакай… какво? — Объркването на Хенан се смени с гняв.

Снори тръгна напред и аз го последвах.

— Винаги взимай парите, хлапе. Доходоносен съвет.

 

 

Когато Горгот най-сетне обяви, че данците били забелязани да влизат в гората, всички вече изгаряхме от желание да хванем отново пътя.

Потеглихме в един мрачен късен следобед със северен вятър, навяващ дъжд по склоновете. Планът беше да пътуваме нощем, но първият етап от маршрута, спускането от Хаймски цеп, минаваше през толкова рядко населени земи, че данците казали, че няма смисъл от потайност. Аз лично мислех, че нашият ескорт просто не иска първата им среща с цяла орда тролове да се състои по тъмно.

Все още облечени в дрехите, с които се бяхме спасили при корабокрушението на „Еренса“, ние закриволичихме надолу по черните склонове на Халрада към боровите гори в долините. Снори ни държеше на опашката на колоната и преброихме сто и четирийсет звяра, докато те излизаха от пещерите, съскайки при гледката на слънчева светлина. Зловеща работа е да следваш повече от сто трола — създания, от които малко хора са виждали дори едно-две, а още по-малко са оживели, за да разкажат за това. Ние петимата вдигахме повече шум от всички тях, защото те почти не издаваха звук. И въпреки това заминаването се оказа подредено и бързо. Кара твърдеше, че създанията трябва да разговарят по някакъв начин, който ние не чуваме, без нужда от думи. Аз отбелязах, че стадо овце ще образуват спретната опашка, за да излязат от кошарата си, а те са само тъпи животни. При тези думи един трол най-отзад се обърна и впери в мен напълно черните си очи. Това ме накара да млъкна.

Щом се озовахме под прикритието на дърветата, Горгот нареди да спрем и троловете се пръснаха, проправяйки си шумно път през гъсталака от стари и сухи клони.

— Ще чакаме тук, както се разбрахме — рече Горгот.

Как знаеше къде да чака, не мога да кажа. На мен мястото ми изглеждаше като съвсем произволна част от гората, неразличима от всяка друга, но бях доволен да чакам тук, до голяма степен предпазен от дъжда и вятъра. Седнах и опрях гръб в едно дърво, мократа ми риза лепнеше неприятно по мен. Ако не беше присъствието на сто трола, щяха да ме тормозят мисли за боряни и други ужаси, които могат да се спотайват в сенките. Двамата със Снори нямахме хубави спомени от тукашните гори при пътешествието ни на север. Въпреки това се облегнах и се отпуснах, без да ми пука от ужасната воня на троловете. Това е цена, която си струва да платиш за душевното си спокойствие.

— … командирът… — Тутугу си бъбреше с Горгот недалеч от мен. Двамата май се погаждаха добре, въпреки че единият беше огромен дявол, увит в червена животинска кожа, а другият — дебел риж северняк, който не стигаше много по-високо от лакътя му. — … племенникът на дука…

През мен пробяга вълна на безпокойство, сякаш някой бе хвърлил камък в наскоро укротилото се езерце на душевния ми мир.

— Какво за племенника на дука? — попитах високо.

— Племенникът на дука предвожда ескорта ни, Джал. Скоро трябва да пристигнат — отвърна Тутугу.

— Хммм. — Изглеждаше ми съвсем уместно. Един принц на Червения предел трябва да има подръка благородник, който да се грижи за благополучното му завръщане у дома. Пък макар и дребен благородник. Племенникът на дука… това ми звучеше някак познато.

Отърсих се от безпокойството и загледах как Кара гледа Хенан, докато дъждът капеше върху мен през гъстите иглички горе. След малко забелязах тролския камък, който сигурно бе причината да изберат това място за срещата ни. Древно обветрено парче скала, покрито с мъх и забито в земята под лек ъгъл. Че е тролски камък, си личеше по пълната липса на сходство между него и троловете от двете му страни.

— Коне. Идват. — Снори се изправи с копието в ръка. Брадвата му беше закрепена на гърба с ремъци от козя кожа, които бе приспособил за тази цел по време на престоя ни в пещерата.

Секунди по-късно аз също го чух: звук от чупещи се клони, докато конниците си пробиваха път между дърветата. Не след дълго първият се появи пред очите ми.

— Привет, Горгот. — Мъжът изглеждаше неспокоен. Виждах общо трима, всичките на коне, събрани в плътна групичка не само заради дърветата. Навсякъде около нас черни фигури се движеха в сенките. Конете изглеждаха по-нервни и от ездачите си, тролската миризма ги караше да въртят очи.

Тримата се приближиха, всички загърнати в плащове от вълча кожа, с кръгли щитове на ръцете и шлемове не много по-различни от тези на Червените викинги — плътно прилепнали по главата, опасани с бронзови ленти, с наочници и стърчащ надолу предпазител за носа, сложно украсени.

— Радвам се да се видим отново. — Горгот вдигна за поздрав огромната си ръка. — Колко сте?

— Двайсет ездачи. Хората ми са долу на пътя. Готови ли сте за тръгване?

— Да.

Ездачите дръпнаха юздите, но докато се обръщаха, водачът им зърна Снори, излизащ измежду дърветата.

— Кои са гостите ти… Горгот? — Долових колебанието му, докато се опитваше да изрази някаква почит към чудовището, но не успя.

Безпокойството ми се върна. Мъжът изглеждаше млад, със средно телосложение. Златната му грива се сипеше по раменете. Това предизвика у мен някакво неприятно чувство.

Докато се колебаех, Снори излезе напред ухилен, показвайки зъбите си по онзи свой начин, който загадъчно превръщаше непознатите в приятели за нула време.

— Аз съм Снори вер Снагасон, от клана на ундоретите от бреговете на фиорда Уулиск. Това е моят сънародник Олаф Арнсон, наричан Тутугу. — Простря ръка към Тутугу, който се показа иззад Горгот, вадеше клечки от брадата си.

Кара излезе напред, също толкова невежа за протокола като останалите. Един принц има предимство и трябва да бъде представен преди простолюдието. Мислех, че дори простолюдието знае това!

— Кара вер Хуран, от Рекия в Земята на леда и огъня.

Това беше нещо ново! Бях предположил, че тя идва от някое ярлство в Норсхайм. В Тронд бях срещал моряци, посещавали Земята на леда и огъня, но много малко. Те наричаха пътуването коварно, а когато викинг казва „коварно“, знаеш, че има предвид самоубийствено. Нищо чудно, че се чувстваше у дома си в пещери по склоновете на вулкани.

Прочистих гърло и пристъпих напред, като ми се искаше да можех да се представя от конски гръб, така че поне да гледам човека в очите, или още по-добре от горе на долу.

— Принц Джалан Кендет от Червения предел на вашите услуги. Внук на Червената кралица. — Обикновено не споменавам баба, но след като видях как е получила името си, ми се стори, че това може да добави малко тежест към моето.

Племенникът на дука кимна едва-едва, а после посегна да свали шлема си. Тръсна коса, опря шлема на лъка на седлото си и впери в мен синеокия си поглед.

— Срещали сме се и преди, принце. Казвам се Хакон, дук Аларик от Маладон е мой чичо.

„Мамка му!“ Положих усилия да не го кажа на глас. Бях го срещнал в „Трите брадви“ през първия си ден в Тронд. За десет минути бях успял да го фрасна с врата в лицето, да му счупя носа и да уредя да го изхвърлят от кръчмата като шарлатанин.

— Много се радвам — казах с надеждата, че ролята ми в неговото опозоряване е все още мъглява в съзнанието му. Бях го изкарал лъжец, който се опитва да се представи за герой. Навремето бях много доволен от себе си, задето използвах силата на Баракел, за да излекувам ранената му ръка, така че твърдението му, че бил ухапан от куче, докато спасявал някакво бебе, да изглежда лъжа. Е, в края на краищата той наистина се фукаше. Всеки глупак може да бъде ухапан от куче. Пък и освен това ми се струваше, че може да ми отмъкне Астрид и Еда, преди чарът ми да е имал възможност да подейства.

Хакон присви очи срещу мен, две бръчки се появиха на челото му, но той не каза нищо повече, само извъртя коня си и ние потеглихме след данците надолу към пътя.

— Хубав младеж — каза Кара, докато крачеше след Горгот.

При тези думи двамата със Снори разменихме погледи. Моят казваше: „Ето на, виждаш ли защо трябваше да се заям с него от самото начало.“

 

 

Не видяхме много от Маладон, освен онова, което озаряваха факлите ни по време на пътуването, и самотната пустош, където си устройвахме лагер денем. Не го смятах за голяма загуба. Бях се нагледал на земите на данците при бягството ни на север миналата година. Намусена земя, пълна с намусени хора, на които им се ще да са истински викинги. Туртанците с нищо не бяха по-добри. Даже по-лоши, ако е възможно. В личния ми „Пътеводител за благородници из Разделената империя“ бележката за Източен Туртан би гласяла: „Същият като Маладон, ама по-равен.“ А за Западен Туртан: „Виж Източен Туртан. Блатист.“

Аслауг не се върна, макар че чаках появата й при всеки залез. На два пъти чух тихичко тропане, като че ли някъде далеч някой блъска по тежка врата, но изглежда, нашето бягство от Осхайм някак си най-сетне бе разкъсало връзката, създадена помежду ни от Мълчаливата сестра. Може би онази поява на Аслауг и Баракел в битката срещу хардасите ги бе откъснала от мен и Снори и ни беше оставила празни — или пък свободни, в зависимост как го погледнеш.

Честно да си кажа, тя ми липсваше. Беше единствената сред тях, която съзираше истинската ми стойност. През втората нощ след излизането ни от горите на Маладон лежах сгушен под плаща си, тормозен от ситния дъжд, и си представях какво би казала Аслауг, ако ме завари така.

— Принц Джалан, спящ на голата земя сред тези северняци? Те не осъзнават ли, че такъв важен човек като теб трябва да бъде подслонен в най-великолепните дворци, които може да предложи тази страна?

 

 

Колкото и да ми липсваше Аслауг, беше хубаво, че Баракел е прогонен от Снори.

„Дръж го под око, Джалан — беше казала Аслауг. — Дръж под око заклетия в светлината. Баракел знае, че този ключ отваря много повече врати от онази, която търси Снори. В мините на Келем има сума ти врати. Зад една от тях стоят Баракел и цяла орда такива като него, също толкова праведни и бързи в присъдите си, и чакат своя шанс. Зазори ли се, той пак ще шепне в ухото на Снори, бавно ще го омайва, докато накрая севернякът пъхне ключа в онази ключалка и родът на Баракел се изсипе навън — само че вече няма да предлагат съвети, а ще раздават присъди и екзекуции.“

Изгледах най-голямата от спящите бабуни. В устата на Аслауг всичко това звучеше много убедително, но Снори трудно можеше да бъде насочен по друг път, освен неговия собствен — знаех го от личен опит. И все пак се радвах, че Баракел го няма.

Някъде слънцето залезе и далечното тропане заглъхна. Погледнах към Кара и открих, че Хенан се взира в мен, сгушен сред одеялата на вьолвата. Гледаше ме с непроницаемия си поглед и след малко аз свих рамене и отидох да полея някое дърво.

 

 

Нощ подир нощ прекосихме първо Маладон, а после и Туртаните. Близостта между дук Аларик и туртанските лордове означаваше, че той се смята за отговорен за безопасното преминаване на Горгот и събратята му през тези земи — въпрос на чест, и лорд Хакон го повтори на Горгот неведнъж.

— Ако дори една коза или овца изчезне от стадото на някой пастир, ще е все едно самият дук Аларик я е откраднал — каза Хакон.

Горгот просто кимна с голямата си глава и го увери, че ще има ред.

— Троловете са създадени за война, лорд Хакон, не за кражби.

Хенан вървеше сам, без да се оплаква от милите, и пак му оставаше достатъчно енергия да търчи из лагера на зазоряване и да тормози северняците да му разказват истории. Прекарваше време и с Горгот. Отначало интересът на чудовището разпали подозренията ми, но изглежда, то просто харесваше момчето, разказваше му свои приказки за загадките и чудесата, които могат да се намерят в мрачните кътчета под планините.

 

 

Докато походът продължаваше, се съсредоточих върху съблазняването на Кара. Макар че тя не полагаше ни най-малки усилия да изглежда привлекателна, пак съумяваше да ме измъчва. Беше също толкова мърлява и разчорлена като всички останали, жилава, мускулеста и с остри очи — и все пак открих, че я желая.

Въпреки очевидните й недостатъци — че е плашещо умна, знае твърде много неща, прозира в душата ми почти винаги и е повече от щастлива да пронизва заблудени ръце — я намирах за чудесна компания. Това се оказа ново и доста объркващо преживяване за мен. Докато гледах как Кара развлича двайсет данци с неприлични истории около огъня, се чувствах все едно при лов на глигани в Кралската гора край Вермилиън плячката ни изведнъж е спряла да бяга, седнала е, извадила е лула и се е заела да обсъжда с нас предимствата на телешкото пред еленското и да изказва мнение кое вино върви най-добре с лебедово месо.

Снори, когото до пристигането на Хакон смятах за свой съперник за любовта на Кара, изглеждаше странно предпазлив около нея. Зачудих се дали още го обвързва споменът за Фрея, верността му към една мъртва съпруга. Той спеше встрани от нас и ръката му начесто посягаше да опипа мястото, където ключът висеше под жакета му. В редките случаи, когато ставах преди Снори, понякога го виждах да трепва и да изтяга снага, сякаш отровната рана, която Баракел беше поуспокоил в Осхайм, отново се връщаше да го мъчи.

 

 

Нощите на преход минаваха бавно. Източен Туртан се превърна в Западен и тази промяна бе отбелязана само от повишаване на влагата. Краката започнаха да ме болят и все повече копнеех за кон, който да ме носи.

След първата си нощ вървене през Западен Туртан можехме да се похвалим само с кални ботуши. Беше ми дошло до гуша от маймунджилъците, с които лорд Хакон се опитваше да впечатли Кара — сега плещеше за класическа литература, все едно е някаква сбръчкана бабишкера, която са пуснали за през деня от кулата й с книги, — затова потърсих разтуха при единственото от нашите чудовища, което можеше да говори.

— Какво чака вас и поданиците ви в Планините, крал Горгот? Не помня да съм чувал граф Ренар да се слави с гостоприемството си…

— Не съм крал, принц Джалан. Това е само дума, която се оказва полезна за момента. — Горгот протегна ръка към огъня, толкова близо, че ми се струваше невъзможно по пръстите му да не излязат мехури. Трите пръста, открояващи се ясно на фона на пламъците, го караха да изглежда чужд. — Сега крал Йорг властва над Планините. Той ни предложи убежище.

— Троловете имат ли нужда от убежище? Аз… Я чакай, Йорг? Нали не говориш за онова анкратско момче?

Горгот кимна.

— Той взе трона от чичо си със сила. Аз дойдох на север с него до Хаймски цеп.

— О. — За миг останах без думи. Бях си представял, че Горгот е роден сред троловете, макар че не се бях замислял как е усвоил езика сред тях, нито как е опознал човешките обичаи дотолкова, че да преговаря с дукове и лордове.

— И да, троловете имат нужда от убежище. Хората са много и приемат силата за предизвикателство, а различието — за престъпление. Говори се, че някога на света имало дракони. Вече са изчезнали.

— Хммм. — Не можех да намеря в себе си жалост към нещастните преследвани тролове. Може би ако бяха по-пухкави… — Този твой Йорг, чувал съм това-онова за него. Кралица Сарет искаше да метна калпазанина на коляно и да му нашаря задника. И щях да го направя — много убедителна жена е кралица Сарет. — Повиших глас, съвсем мъничко, леко и изкусно, така че Кара да не пропусне приказките ми за кралици и принцове. — Истинска красавица. Някога бил ли си… е, може би не. — Спомних си, че Горгот не е от онези, които получават покани за кралския двор, освен ако не се намира в клетка, в ролята на развлечение. — Бих дал урок на хлапето, но имах по-спешна работа на север. Некроманти и неродени, които трябваше да поставя на мястото им, не си ли чул? — Приключенията ми може да представляваха неотслабващо страдание, но сега поне можех да изкарам „некроманти“, за да надцакам противника във всякакви истории за геройства и неволи. Горгот може да беше чудовищен крал на троловете, но какво ще знае един пещерен обитател като него за некромантите?

Горгот издудна дълбоко в гърдите си.

— Йорг Анкрат е свиреп, безскрупулен и опасен. Съветът ми е да стоиш далеч от него.

— Йорг Анкрат ли? — Дочул името, Хакон прекъсна обсъждането на тънкостите на някакъв скучен стих от „Илиадата“. — Чичо ми казва за него съвсем същото, Горгот. Мисля, че го харесва! Братовчедът Синдри също беше впечатлен от него. В някой близък ден ще трябва да го преценя лично. — Данецът пристъпи откъм огъня — целият само златна коса, квадратна брадичка и сенки. — А вие сте смятали да го метнете на коляно, принц Джалан? — Чух как Снори изпръхтя някъде отзад, вероятно спомняйки си истината за цялата история и припряното ни отпътуване от Крат. — Това може да се окаже трудно. Този човек видя сметката на Феракинд…

— Феракинд?

Отговори ми Кара.

— Огненият маг, който властваше в Хаймски цеп, Джал. Вулканите замлъкнаха при смъртта му. — Тя ме гледаше от сенките и светлината на огъня улавяше само очертанията на лицето й. Виждах усмивката й отразена върху физиономиите на много данци.

— Аха. — „Проклети да са всички!“ Изправих се, обявих на висок глас, че имам нужда да се поразтъпча, и се отдалечих, подхвърляйки предизвикателно: — Е, кралица Сарет май нямаше високо мнение за момчето.

 

 

Докато нощите се нижеха една след друга и се приближавахме все повече към гелетската граница, аз като че ли постигах бавен напредък в другото си пътешествие — онова към кожите на Кара, — макар да имах обезпокоителното чувство, че съм човекът, придърпван полека с макарата, а не онзи, който е уловил жертвата си на кукичката със стария Джаланов чар и я тегли към себе си.

Раздразнението ми се усилваше от това, че макар Кара загадъчно да почна да се озърта към мен и да ми мята от онези усмивки, които сгряват един мъж от главата до петите… тя също така сякаш виждаше отвъд обичайните ми дрънканици и отвръщаше със смях на лъжите ми за вярност и чест. Често ме питаше за Снори и за ключа: при какви обстоятелства сме се сдобили с него, за неблагоразумната природа на мисията му и как мисля, че може да бъде отклонен от нея. Колкото и дразнещо да беше да говоря пак за Снори с жена, се наслаждавах на факта, че тя търси мнението и съвета ми по въпроси, свързани с ключа на Локи.

— Подобна вещ не може да бъде отнета със сила — каза тя. — Не и без огромен риск.

— Разбира се, че не — но все пак говорим за Снори…

— Има и нещо повече. — Тя се промъкна по-наблизо и понижи гласа си до сладък шепот в ухото ми. Някъде долу в мен се размърдаха спомени за Аслауг. — Това е творение на Локи. Мошеникът. Лъжецът. Крадецът. Той не би позволил създаденото от него да падне в ръцете на най-силния.

— Е, ако си говорим честно, ние не бяхме особено нежни, като го взимахме! — Издух гърди и се опитах да изглеждам равнодушен.

— Само че Нероденият предводител е нападнал вас, Джалан. Снори просто е взел ключа от останките му. Той не е бил неговата цел — не е нападнал неродения заради ключа.

— Ами… не.

— Измама или кражба. Това са единствените безопасни варианти. — Тя задържа погледа ми.

— Ако мислиш тези варианти за безопасни — рекох, — значи не познаваш Снори.

 

 

По същото време, когато усетих връзката ми с Кара да укрепва, тя от ден на ден изглеждаше все по-очарована от дразнещо красивия лорд Хакон. Копелето всяка нощ демонстрираше някакво ново достойнство, със съвършено умение, и то така, че да прилича на естествено разкриване, а не на перчене. Една вечер това бе дълбокият му тенор, с идеален тембър, и владеенето на всички велики песни на Севера. На следващата — побеждаването на всички, освен Снори и някакъв грамаден уродлив мъжага на име Хурн в състезание по канадска борба, в което трябваше да го увещават да се включи. Друг път ни устрои голямо представление със загрижеността си за някакъв от своите хора, който получил внезапно главоболие — обсъждаше билките с Кара, все едно е бабичка, повикана да лекува болника. А тази вечер сготви сърнешка яхния, която преглътнах с мъка и се насилих да я нарека „приемлива“, макар че само желязната воля ме възпря да си поискам трета порция — беше най-вкусното проклето сърнешко, което съм ял.

През цялата предпоследна нощ на пътуването с нашия ескорт Кара вървеше начело на колоната с лорд Хакон, който слезе от високия си кон, за да крачи редом с нея. Нощта се оказа топла, ходенето — леко, славеите ни пееха серенади и не след дълго двамцата вече се държаха под ръка, смееха се и се шегуваха. Аз, разбира се, направих всичко възможно да прекъсна гукането им, но една двойка е способна да прояви към човек хладно пренебрежение, което е трудно да бъде преодоляно, особено ако двайсет данци на коне се взират в тила ти.

Последния ден станахме късно следобед. Бяхме се разположили на лагер на една поляна край малък поток, денят беше топъл и слънчев, а дърветата — обсипани с цвят. По-малко от десет мили ни деляха от гелетската граница, където лорд Хакон и данците му щяха да ни оставят, и поне аз страшно щях да се радвам да им видя гърба. Снори и Тутугу без съмнение биха били щастливи да стигнат с езичниците чак до Флоренция, тъй като по време на цялото пътуване си разменяха с тях разкази за битки. Данците страшно обичат морски истории и стари саги. Снори им осигуряваше първите от личен опит, а Кара — последните от огромния си запас подобни знания. Почти си помислих, че някои от хората на дука ще поискат да се присъединят към ундоретите и да пътуват с викингите, такова бе нивото на показаното обожание… Даже Тутугу беше изкаран нещо като герой, задето един сезон слязъл на бреговете на Удавените острови, а следващия се сражавал с мъртъвци в Горчивия лед, за да окаже последен отпор на хардасите край Колелото на Осхайм…

Прозях се, протегнах се, прозях се пак. Данците лежаха около пепелта на сутрешния огън, а конете им стояха привързани към колчета малко по-нагоре по полегатия склон. Повечето тролове бяха скрити за погледа, проснали се във високата трева близо до водата. Денят беше почти горещ в сравнение с тези преди него — първото докосване на лятото, пък макар и само бледо северно подобие на лято.

Лениво беше приготвена една вечерна „закуска“, като изглежда никой не бързаше да потегля. Тутугу ми донесе паница овесена каша от общия казан, а някакъв тип на име Аргур доведе коня си от стадото, за да го прегледам. Това бе единственото, за което маладонците признаваха, че може и да знам нещо — конете.

— Стъпва повече на левия си крак, Джалан. — Мъжът извъртя сивия си скопец и се наведе да потупа подозрителния глезен. Потиснах желанието си да натъртя „принц Джалан“. Колкото по̀ на юг отивахме, толкова повече намаляваше търпимостта ми към подобни опущения. В „Трите брадви“ бях търпял северняците да ме наричат „Джал“, също както бях търпял зимата — като природно явление, за което не можеш да направиш нищо. Но сега… сега се приближавахме към Червения предел и лятото ни беше намерило. Нещата щяха да се променят.

— Ето, виждаш ли, пак го направи — каза Аргур. Конят пристъпи на половин крачка.

С крайчеца на окото си забелязах Кара да се движи. Беше взела завивките си под мишница и се отдалечаваше през високата трева към потока, заобиколена отвсякъде с диви цветя, излитащи пеперуди…

— И има малко газове в стомаха. — Аргур пак се навря в лицето ми, плещейки за своята кранта, и ми препречи гледката.

— М-да. — С въздишка насочих вниманието си към коня — по-добре да погледна, преди светлината да се е скрила. — Подкарай го натам. Да видим как се движи.

Аргур го поведе. Изглеждаше, че скопецът може да има трън току над копитото или да е понесъл удар, който е оставил мястото чувствително. Дадох знак на Аргур да го доведе. Усещах как слънцето се спуска ниско зад мен и трябваше да оправя коня, преди да е залязло. Макар че Аслауг така и не се върна и дори чукането беше престанало, винаги долавях намек за присъствието й по залез-слънце и всички животни около мен ставаха нервни.

— Дръж го. — Коленичих да огледам крака. Изпод корема на животното зърнах Хакон да изтупва дрехите си. Беше вързал косата си отзад и си беше измил лицето. Крайно подозрително, мен ако питате. Когато един мъж в пущинака си прави труда да си измие лицето, явно крои нещо. Опипах с нежни пръсти ставата, като мърморех безсмислиците, които успокояват един кон. Миг по-късно открих крайчето на тръна току под кожата. Човъркане с нокът, бързо дръпване и той излезе. Гадно нещо, дълго поне три сантиметра и хлъзгаво от кръв.

— Остави го да кърви — казах и подадох тръна на Аргур. — Лесно е да го пропуснеш. Проблемът най-често е над копитото.

Изправих се бързо, без да обръщам внимание на благодарностите му, и се отдалечих от лагера, като пътьом се приведох да смачкам между пръстите си един мак.

— Аслауг! — Слънцето още не бе докоснало хоризонта, но небето аленееше над гелетските хълмове, издигащи се на запад. — Аслауг! — Имах нужда от нея тук и сега. — Случаят е спешен.

Кара не беше отишла току-така на поляната със завивките си. Хакон не се разкрасяваше за в случай че срещнем гелетски граничари, а данците не бяха толкова болезнено мудни просто от мързел. Ако в безнравственото поведение има нещо, което да не понасям, то е да не съм част от него.

Хвърлих поглед на запад. Мъчителното спускане на слънцето продължаваше и сега то висеше само на косъм над хълмовете.

— Какво? — Не беше дума, нито дори шепот, а тих, непогрешим въпросителен звук дълбоко в ухото ми.

— Трябва да спра Хакон… — Поколебах се, обзет от нежелание да го изрека. Винаги съм смятал, че дяволът трябва да знае мислите ти.

— Лъжи. — Толкова тихо, че можеше и да съм си го въобразил.

— Да, да, ти си дъщерята на лъжите… и какво за тях?

— Лъжи. — Гласът на Аслауг се носеше по самия ръб на слуха и сенките навсякъде около мен се протягаха. Зачудих се какво ли я е направило толкова тиха и далечна… Това, което й пречеше да стигне до мен, не беше сприхавост — беше затулена по някакъв начин. — Лъжи. — В Тронд имат поговорка: „Лъжи, когато светлината гасне.“ За тези лъжи се смята, че е най-вероятно да им се повярва.

— Но каква лъжа да…

— Виж. — Тази дума сякаш й отне всичките сили и гласът заглъхна. За миг ми се стори, че сенките потекоха, сливайки се в една посока. Тя отведе погледа ми до самотна закърняла върба край потока, на около двеста разкрача от мястото, към което се бе насочила Кара. Макар че не виждах и следа от нея — пачаврата се беше изтегнала някъде извън полезрението…

— Но там долу има само спящи тролове. — Хакон не беше тъп, а човек трябва да е нещо повече от тъп, за да отиде да разръчка някой трол.

Не получих отговор, но си спомних какво беше казала неотдавна Аслауг, присвита до мен и доближила устни до ухото ми, докато слънцето се гърчеше в предсмъртните си мъки. „Ще се изненадаш какво мога да изтъка от сенки.“ Зачудих се дали не смята да потъче тази вечер. Може би някаква измама? Не би могла и да иска по-хубаво платно от черната кожа на един трол… Обзе ме някакво чувство на спешност. Изглежда, Аслауг беше взела задачата присърце. В края на краищата това си бе пакост.

Хакон вече беше тръгнал и подминаваше най-крайните от своите хора, като поспря да размени с тях някоя шега. С разтуптяно сърце, аз забързах да пресека пътя му, като всячески се стараех да не ми проличи, че бързам. Това е доста трудна работа. Не мисля, че успях. Хванах го малко извън лагера.

— Да? — Хакон ме изгледа хладно. Никога не ме беше обвинявал в зъл умисъл за случая в „Трите брадви“, всъщност с нищо не показваше, че инцидентът някога се е състоял, но виждах, че храни някои подозрения. Дори и сега, когато Кара го чакаше, той не се отпусна дотолкова, че да злорадства, а ме изгледа предпазливо — парен каша духа, предполагам.

— Просто дойдох да те поздравя, по-добрият спечели и така нататък, трофеят е за победителя. Тя те чака ей там. — Махнах с ръка към върбата. Докато говорех, усещах как Аслауг повтаря думите, обвивайки мрачната съблазън на гласа си около всяка сричка. Звучеше, сякаш тя стои по-близо до него от мен — сякаш тя нашепна последната дума в ухото му.

За миг Хакон само се намръщи.

— Имаш много странна представа за това кое е игра и кое не, принце. Освен това на никой човек не бива да се гледа като на трофей. — За миг се разтревожих, че ще ме удари, но той се отдалечи към върбата, без да ме погледне втори път.

 

 

— Хубава нощ за вървене! — Снори вдигна раницата си. Данците ни бяха купили дрехи, екипировка и провизии в последния град, покрай който бяхме минали. С моите пари, разбира се. — Само да прекосим Гелет и докато се усетиш, ще сме в Роун. Джал обича Роун, Тут, наистина го обича.

Хенан вдигна грейнали очи от одеялата си.

— Там хубаво ли е?

— Ако някоя държава се е нуждаела от нож в гърба, това е Роун. — Изплюх едно летящо насекомо, което бе решило да се самоубие в устата ми, а може би две, гадинките се увеличаваха вечерно време. Снори изглеждаше необяснимо весел. Е, поне Тутугу ме гледаше с мъничко съчувствие.

— Не се ли тревожиш за нашата вьолва, съвсем самичка там навън, сред падащата нощ? — Смушках Снори, защото ми се искаше той да сподели нещастието ми.

Снори ми хвърли един поглед изпод вежди.

— Тя едва ли е сама, Джал. Освен това тварите в мрака би трябвало да се боят от една вьолва, а не обратното.

Младият Хенан, който още не си беше направил труда да стане, ни гледаше изпод одеялото си. Местеше очи от единия към другия, докато говорехме, сякаш ни преценяваше и решаваше чия страна да вземе.

Някъде в сгъстяващия се мрак писък разцепи вечерното спокойствие.

— Нямам какво да добавя! — казах и разперих ръце. Снори вече се беше втурнал покрай мен с брадвата в ръка, а Тутугу бързаше подире му. Аз, от своя страна, не изпитвах чак такова желание да ги последвам. В нощта се спотайват какви ли не ужаси — пък и освен това писъкът бе дошъл откъм върбата. Хенан понечи да тръгне след тях, но аз му препречих пътя с крак.

— По-добре недей.

Трудно ми е да си представя сцената, но мога да стигна до заключението, че Аслауг беше изтъкала сенките си добре. Всъщност много добре, щом е успяла да накара една изтегнала се на земята тролка да прилича на съблазнителния силует на Кара. Точно по какъв начин лорд Хакон е обидил тролката така и не стана съвсем ясно, но изглежда посегателствата му са били толкова нагли, че тя навряла доста голям върбов клон в едно от отверстията му. И отново, подробностите никога не ни бяха разкрити, но е достатъчно да кажем, че на онази поляна останахме без ескорт, а когато Хакон си тръгна, не яздеше, а вървеше много предпазливо.

Възползвах се от суматохата непосредствено след инцидента, за да предложа на Горгот да поведе народа си на запад, вместо да чака гневът на данците да достигне точката на кипене. Той прие съвета ми и аз тръгнах с тях — така не ми се налагаше да слушам всички думи, с които би могъл да ме нарече Хакон, както и да полагам усилия да не се подхилвам, докато го прави.