Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (3)

Пролог

Двама мъже в стая с множество врати. Единият висок, с роба, суров, излъчващ жестокост и интелигентност, другият по-дребен, много слаб, с разчорлена коса и шарени одежди, които менят цветовете си и заблуждават окото.

Ниският се засмива — остър звук, който би могъл както да убива птици в полет, така и да накара клон да разцъфти.

— Аз те призовах! — казва високият, стиснал зъби, като че ли още се напряга да задържи другия на мястото му, макар че ръцете му са отпуснати край тялото.

— Хубав номер, Келем.

— Познаваш ме?

— Аз познавам всички. — Остра усмивка. — Ти си порталният маг.

— Ами ти?

— Икол. — Дрехите му се променят в парцаливо жълто-синьо каре, докато преди са били с червени лилии на сив фон. — Олик. — Пуска една усмивка, която ослепява и реже. — Локи, ако така ти харесва.

— Ти бог ли си, Локи? — У Келем няма и следа от хумор, само властност. Властност и върховна и ужасна съсредоточеност в сивите като камък очи.

— Не. — Локи се завърта към вратите. — Но се знае, че много лъжа.

— Аз призовах най-могъщия…

— Човек невинаги получава каквото иска — произнася Локи почти напевно. — Но понякога получава от каквото се нуждае. Ти получи мен.

— Ти си бог?

— Боговете са скучни. Стоял съм пред трона. Один седи там, старият едноочко, и гарваните шепнат в ушите му. — Локи се усмихва. — Винаги гарваните. Забавно.

— Имам нужда от…

— Хората не знаят от какво имат нужда. Та те почти не знаят какво искат. Один, бащата на бурите, бог на боговете, суров и мъдър. Но преди всичко суров. Ще ти хареса. И гледа — непрестанно гледа — ах, какви неща е виждал само! — Локи се завърта да обхване стаята с очи. — А аз, аз съм просто един шут в чертозите, където е сътворен светът. Палувам, шегувам се, спретвам някой номер. Не съм особено важен. Представи си обаче… ако аз дърпах конците и карах боговете да танцуват. Ами ако в самата сърцевина на нещата, щом се заровиш достатъчно надълбоко, разбулиш всяка истина… ами ако в центъра на всичко това… има лъжа, като червей в сърцевината на ябълка, навит като Ороборус, тъй както тайната на хората се свива в центъра на всяко твое късче, колкото и тънко да режеш? Това не би ли била чудесна шега?

Келем се намръщва при тези безсмислици, после тръсва глава и се връща към целта си.

— Аз сътворих това място. От своите провали. — Посочва към вратите. Тринайсет, наредени една до друга по стените на иначе голата стая. — Това са врати, които не мога да отворя. Можеш да си тръгнеш оттук, но никоя врата не ще се отвори, докато и последната не бъде отключена. Аз го направих така. — Една-единствена свещ озарява помещението, пламъкът й танцува, докато обитателите му се движат и сенките им подскачат по неговата мелодия.

— Че защо ще искам да си тръгвам? — В ръката на Локи изниква бокал, сребърен и преливащ от вино, тъмно и червено като кръв. Той си сръбва глътчица.

— Заповядвам ти в името на дванайсетте архангели на…

— Да, да. — Локи отхвърля заклинанието с махване на ръка. Виното потъмнява още повече, докато не става толкова черно, че привлича окото и го ослепява. Толкова черно, че среброто губи блясъка си и се разяжда. Толкова черно, че не е нищо друго, освен отсъствие на светлина. И изведнъж се превръща в ключ. Ключ от черно стъкло.

— Това да не е…? — В гласа на порталния маг има копнеж. — Ще ги отвори ли?

— Има си хас. — Локи завърта ключа в пръстите си.

— Какъв е този ключ? Не е Ахероновият, нали? Взет от небесата, когато…

— Мой е. Аз го направих. Току-що.

— Откъде знаеш, че ще ги отвори? — Погледът на Келем се плъзва по стаята.

— Това е хубав ключ. — Локи среща погледа на мага. — Това е всеки ключ. Всеки ключ, който е бил или е, всеки ключ, който ще бъде, всеки ключ, който може да бъде.

— Дай ми…

— Че какво му е забавното на това? — Локи отива до най-близката врата и допира пръсти до нея. — Тази. — Всички врати са прости и дървени, но когато я докосва, тя се превръща в лист от черно стъкло, неопетнен и блестящ. — Тази е сложната. — Локи слага длан на вратата и се появява колело. Колело с осем спици от същото черно стъкло, щръкнало гордо от повърхността, сякаш като го завърти, човек може да отключи и отвори вратата. Локи обаче не го докосва. Вместо това почуква с ключа по стената до него и цялата стая се променя. Сега е високо подземие, с чисти линии, стени от лят камък и огромна кръгла врата от сребриста стомана на тавана. Светлината иде от панели в стените. Един коридор извежда от нея, простирайки се по-надалеч, отколкото стига погледът. Тринайсет арки от сребриста стомана стоят по края на помещението, всяка на около стъпка от стените, всяка изпълнена с трептяща светлина, като от лунни лъчи, танцуващи по водата. Освен тази пред Локи — тя е черна, кристална повърхност, която пречупва светлината, а после я поглъща. — Отвориш ли тази врата, светът ще свърши.

Локи продължава нататък, докосва вратите една по една.

— Смъртта ти лежи зад една от тези врати, Келем.

Магът се вцепенява, после се засмива.

— Бог на лъжите, така те…

— Не се тревожи — ухилва се Локи. — Нея никога няма да успееш да я отвориш.

— Дай ми ключа. — Келем протяга ръка, но не прави опит да се приближи към госта си.

— Ами тази? — Локи вдига очи към кръга от сребриста стомана. — Опита се да я скриеш от мен.

Келем не казва нищо.

— Колко поколения са живели твоите хора тук долу, в тези пещери, криейки се от света?

— Това не са пещери! — наежва се Келем. Дръпва ръка. — Светът е отровен. Денят на хилядата слънца…

— … беше преди двеста години. — Локи махва небрежно с ключа си към тавана. Огромната врата изстъргва, после се завърта на пантите си, посипвайки върху тях пръст и прах. Дебела е един човешки ръст.

— Не! — Келем пада на колене, захлупил главата си с ръце. Прахът ляга отгоре му, превръщайки го в старец. Подът се покрива с пръст, в която расте зеленина, пълзят червеи, пъплят буболечки, а високо над тях, в края на дълга вертикална шахта, пламти късче синьо небе.

— Ето, отворих най-важната за теб врата. Върви навън и завладей каквото можеш, преди да е свършило. Други хора заселват отново земята от изток. — Локи се оглежда, сякаш търси свой собствен изход. — Няма нужда да ми благодариш.

Келем вдига глава и изтрива праха от очите си — те са зачервени и сълзящи.

— Дай ми ключа. — Гласът му е дрезгав грак.

— Ще трябва да си го потърсиш.

— Заповядвам ти да…

Но ключа вече го няма, Локи го няма. Остава само Келем. Келем и неговите провали.