Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (7)

4.

В залата за пиршества имаше три дълги маси, на които вече бяха насядали мъже и жени и вдигаха разпенени рогове и преливащи половници. Деца на не повече от осем-девет години търчаха непрестанно с кани до четири големи бурета и обратно, за да не оставят някоя чаша — или рог — празна. В камината бумтеше огън и на шишове пред него се печеше риба. Кучета се дърлеха по ъглите на залата и се втурваха между масите, колчем нещо падне, с риска да отнесат някой ритник. На човек му трябваше малко време, за да свикне с горещината, шума и зловонието, след като е влязъл от мразовитата пролетна вечер.

Насочих се към дъното на залата, като заобикалях кучетата отдалеч. Животните обикновено умеят да преценяват характера — не ме харесват, — с изключение на конете, които по неразбираеми причини душа дават за мен. Може би ни свързва общият ни интерес към бягането.

Снори и Борис седяха близо до огъня, заобиколени от воините на Олафхайм. Изглежда, повечето си бяха донесли брадвите за вечерното пиене и ги бяха струпали по масата толкова нагъсто, че оставянето на чашата се превръщаше в сложна задача. Щом се приближих, Снори се обърна и изрева да направят място. Надигна се малко мърморене, скоро заглушено от шепоти „берсеркер“. Намърдах се върху тесен участък лъсната от задници пейка, като се опитвах да не показвам неудоволствието си, че съм притиснат толкова здраво между космати разбойници. Търпимостта ми към подобни фамилиарности бе нараснала през времето в „Трите брадви“ като собственик и управител… е, честно казано, плащах на Ейолф да работи на бара и на Хелга и Гудрун да сервират по масите… но все пак бях там духом. Както и да е, макар че търпимостта ми бе нараснала, все още не беше достатъчно голяма, а и в Тронд поне разполагахме с по-добро качество брадати размахващи брадви варвари. Поставен в настоящата ситуация обаче, без изобщо да споменавам отрупаната с брадви маса, направих каквото би направил всеки, който иска да си тръгне със същия брой крайници, с който е дошъл. Хилех се като идиот и търпях.

Посегнах към препълнената половница, донесена ми от едно русо босоного дете, и реших да се напия. Това вероятно щеше да ми попречи да се забъркам в неприятности, пък и намирах за примамлива възможността да прекарам целия път до континента в пияно състояние. Едно притеснение обаче възпря ръката ми. Макар да ме болеше да го призная, кръвта на баба ми май наистина се бе проявила в мен. Снори или Тутугу вече бяха споменали на домакините ни за моето… заболяване. В борещото се с тролове сърце на Севера да си берсеркер, изглежда, носеше немалък престиж, но всеки трезвомислещ човек ще ви каже какво ужасно бреме е това. Винаги съм изпитвал благоразумен ужас от битките. Откритието, че ако бъда докаран до ръба, се превръщам в бесен маниак, който се хвърля презглава в най-гъстото меле, не бе никак утешително. Най-голямото предимство на един мъдрец е, че знае кое е идеалното време да бяга. Такава стратегия за оцеляване е трудно приложима, ако имаш склонност да се разпенваш в устата и да отхвърляш всякакъв страх. Страхът е ценна стока, той представлява здрав разум, сгъстен до най-чистата си форма. Липсата му не е хубаво нещо. За щастие, трябваше да бъда притиснат наистина силно, за да излезе наяве скритият в мен берсеркер, и доколкото знам, това се бе случвало само два пъти. Веднъж в Аралския проход и веднъж в Черната крепост. Ако не се случеше никога повече, това ме устройваше идеално.

— … Скилфар… — Някакъв едноок мъж срещу Снори говореше, забил муцуна в рога си с бира. Улових само тази едничка дума, но тя ми беше предостатъчна.

— Какво? — Гаврътнах остатъка от собствената си бира и избърсах пяната от чудесните руси мустаци, които си бях отгледал, за да съм в тон с климата. — Не се връщам там, Снори, в никакъв случай. — Спомних си вещицата в нейната пещера, заобиколена от пластимасовия си легион. Беше ме уплашила до смърт. Още сънувах кошмари…

— Спокойно. — Снори ме дари с пленителната си усмивка. — Не се налага.

Наистина се успокоих и клюмнах напред, освобождавайки напрежение, което не знаех, че е в мен.

— Слава богу.

— Тя все още е в зимното си седалище. Беерентопен. Това е планина от лед и огън, не много далеч навътре в сушата, и ще е последната ни спирка, преди да напуснем Севера няколко дни по-нататък по брега и да поемем през открито море към Маладон.

— Дума да не става! — Жената бе това, което ме плашеше, не тунелите и статуите… е, добре де, и те също, но главното беше, че няма да ходя. — Ще се отправим на юг. Червената кралица ще разполага с всички отговори, които са ни нужни.

Снори поклати глава.

— Имам въпроси, които не могат да чакат, Джал. Въпроси, върху които трябва да бъде хвърлена малко северна светлина.

Знаех за какво иска да говори с нея — за онази проклета врата. Но занесеше ли ключа при Скилфар, тя вероятно щеше да му го вземе. Нито за момент не се съмнявах, че й е по силите. И все пак, какво ме засягаше това мене? Пък и така или иначе, един толкова могъщ предмет щеше да е на по-сигурно място у дъртата вещица. Далеч оттам, където смятах да се намирам аз, и извън обсега на Мъртвия крал.

— Добре — прекъснах отново едноокия воин. — Ти можеш да отидеш. Но аз оставам в лодката!

Мъжът срещу Снори обърна към мен едно студено синьо око. Другата му орбита беше празна, светлината на огъня улови потрепването на грозни малки мускулчета в сенчестата кухина.

— Да не би този фит-фирар вече да говори от твое име, Снори?

Знаех, че това е тежка обида. За викингите няма нищо по-лошо от това да те нарекат „сухоземен човек“ — човек, който не познава морето. Това им е проблемът на тези затънтени селца — всички в тях са докачливи. Готови са да скочат на мига и да те изкормят. Това, разбира се, е свръхкомпенсация, задето живеят в мразовита колиби на негостоприемен бряг. У дома щях да го наругая в очите… добре де, в окото… и да оставя половината дворцова стража да ме удържа, докато другата половина го изхвърля с бой от града. Но проблемът с приятел като Снори беше, че той приемаше всичко за чиста монета и щеше да помисли, че наистина искам да защитя честта си. Доколкото го познавах, щеше да стои отстрани и да ръкопляска, докато дивакът ме корми.

Мъжът — Снори май го нарече Гаути — бе сложил ръка на брадвата пред себе си, съвсем небрежно, с разтворени пръсти, но студеното му око ме гледаше втренчено и в него не се четеше почти нищо различно от убийство. Това можеше да тръгне много на зле, и то много бързо. Внезапното желание да се изпикая едва не ме надви. Пуснах най-храбрата си и гадна усмивка, без да обръщам внимание на премаляването в стомаха, и изтеглих кинжала си, зловещо парче черно желязо. Това привлече известно внимание, макар и по-малко, отколкото на всяко друго място, където съм виждал да се вадят оръжия. Поне получих удовлетворението да видя как Гаути трепна и пръстите му леко се свиха върху дръжката на брадвата. Трябва да ми се признае, че наистина имам вид на герой, който би поискал удовлетворение и е способен да си го получи.

— Джал… — Снори се намръщи леко и посочи с очи двайсетсантиметровата стомана в ръката ми.

Избутах настрани дръжките на някакви брадви и рязко извъртях ножа така, че върхът му увисна на по-малко от сантиметър над масата. Окото на Гаути трепна отново. Видях как Снори мълчаливо слага ръка върху брадвата му. Неколцина воини се понадигнаха леко, после пак се отпуснаха на местата си.

Едно от големите ми предимства в кариерата ми на таен страхливец е естествената способност да лъжа умело с езика на тялото. Това е наполовина… как се беше изразил Снори? Щастлива случайност. Когато съм уплашен, почервенявам целият, но при един здрав младеж, висок метър и деветдесет, това обикновено минава за ярост. Ръцете ми също рядко ме издават. Вътре в себе си може да се треса от страх, но те остават стабилни. Дори когато ужасът ми е толкова силен, че те все пак затреперват, това най-често погрешно се взима за гняв. Сега обаче, докато опирах върха на ножа в дървото, ръцете ми бяха твърди и сигурни. С няколко движения надрасках неравен овал, с рог на върха и заоблена висулка отдолу.

— Какво е това? — попита мъжът срещу мен.

— Крава? — предположи някаква жена на средна възраст, много пияна, надвесена над рамото на Снори.

— Това, мъже от клана Олаф, е Скорон, земята на моите врагове. Това са границите й. А тук… — Драснах къса чертичка в долния край на висулката. — Тук е Аралският проход, където научих скоронската армия да ме нарича „дявол“. — Вдигнах очи да срещна едноокия взор на Гаути. — И ще забележите, че нито една от тези граници не е крайбрежие. Така че ако бях морски човек, това в моята страна би означавало, че никога не се доближавам до врага. Всъщност всеки път, щом изпъна платна, бих бягал от него. — Забих здраво ножа в центъра на Скорон. — Там, откъдето идвам, „сухоземните хора“ са единствените, които могат да ходят на война. — Позволих на едно момче да ми напълни отново половницата. — Това ни показва, че обидите са като кинжалите — зависи накъде ги насочваш и къде стоиш. — И отметнах глава назад да пресуша чашата си.

Снори заудря по масата, брадвите заподскачаха и се разнесе смях. Гаути се дръпна назад вкиснат, но злобният му нрав бе загубил остротата си. Бирата се лееше. Донесоха риба треска заедно с някаква солена зърнена каша и ужасни малки сладкишчета от водорасли, изгорели почти до черно. Ядохме. Бирата продължи да се лее. Открих, че разговарям пиянски с някакъв сивобрад мъж с повече белези, отколкото лице, за достойнствата на различните видове галери — тема, по която бях придобил „експертните си познания“ на множество отделни късчета по време на безброй подобни пиянски разговори с редовните посетители на „Трите брадви“. Последва още бира — разляна, разплискана, излочена. Мисля, че по времето, когато се свлякох грациозно от пейката и реших да остана където съм си, бяхме стигнали до темата за възлите.

— Хедвиг — изсумтях в просъница. — Остави ме на мира!

Лизането спря, после започна отново. Зачудих се смътно къде ли съм и кога езикът на Хедвиг е станал толкова дълъг. И лигав. И смърдящ.

— Чиба! — Замахнах срещу кучето. — Проклето псе. — Надигнах се на лакът, все още наполовина пиян. Сиянието на жаравата в огнището нашарваше залата с ръбове и сенки. Кучета обикаляха под масите, търсейки остатъци. Можех да различа петима-шестима пияни да хъркат на пода, и Снори, опнал се на централната маса с глава върху торбата си и потънал в дълбок сън.

Изправих се неуверено и стомахът ми се разбунтува. Макар че залата миришеше така, сякаш едно изпикаване в нея би подобрило нещата, се заклатушках към входната врата. В тъмното можеше да улуча някой спящ викинг, а от това трудно бих се измъкнал с приказки.

Успях да стигна до вратата и отворих лявото крило. Пантите изскърцаха толкова силно, че да събудят мъртвите — но явно никой друг, — и излязох навън. Дъхът ми образуваше облачета, огреният от луната площад блестеше от скреж. Още една прекрасна пролетна нощ на север. Направих крачка вляво и започнах да се отзовавам на повика на природата.

През шуртенето на изпитата бира чувах плискането на вълните във вълнолома, шума на прибоя, заливащ без особен ентусиазъм далечния бряг, който се спускаше към реката, а под всичко това… тишина, от която настръхнах. Наострих уши и не открих нищо, което да оправдае безпокойството ми, но аз имам усет за бедата, дори да съм натаралянкан. От появата на Аслауг насам нощта сякаш ми шепнеше. А сега се беше смълчала.

Обърнах се, като все още се мъчех да си закопчая дюкяна, и изведнъж открих, че ми се пикае пак, и то веднага. На не повече от десет крачки от мен стоеше възможно най-големият вълк. Всъщност невъзможно голям. Бях чувал сума ти невероятни истории в „Трите брадви“ и бях готов да повярвам, че Северът ражда по-големи вълци от онези, които могат да се видят на юг. Даже бях виждал със собствените си очи пещерен вълк, макар и препариран, в преддверието на Двореца на насладите на мадам Серена, на Магистърската улица във Вермилиън. Звярът пред мен трябва да беше от породата фенрис, за която говореха в Тронд. Беше голям колкото кон, даже по-широк в рунтавото си палто, а устата му — пълна с остри бели зъби, които блестяха на лунната светлина.

Стоях вцепенен и продължавах да мокря земята между краката си. Звярът тръгна напред — без да ръмжи, без да се прокрадва, просто вървеше бързо, макар и малко тромаво. И през ум не ми мина да посегна към меча… но така или иначе, този вълк изглеждаше способен просто да отхапе острието. Вместо това просто стоях и правех локвичка. Обикновено се гордея, че съм от страхливците, които действат светкавично и хукват да бягат, когато бягането още е от значение, а не стоят като вкопани. Този път обаче тежестта на ужаса се оказа прекалено голяма, за да тичам с нея.

Едва когато огромният звяр мина покрай мен, разби с трясък двукрилата врата и нахълта в залата, намерих достатъчно самообладание да побягна. Тичах, затаил дъх, за да не усещам вонята на мърша, оставена от създанието. Стигнах до края на площада, гонен от ужасните писъци и вой зад себе си, преди мозъкът ми да пусне котва. Кучетата от залата претичаха с квичене покрай мен. Спрях се задъхан — най-вече от страх, защото не бях тичал много — и изтеглих меча си. В непрогледната нощ пред мен можеше да се спотайват незнайно колко подобни чудовища. В края на краищата вълците ловуват на глутници. Исках ли да се озова сам в мрака с приятелчетата на този звяр, или пък най-безопасното място щеше да е при Снори и още десетина викинги, изправени срещу онзи, който бях видял?

Из цял Олафхайм врати се отваряха с ритници, палеха се свещи. Кучетата, отначало хванати неподготвени, вече се разлайваха и заехтяха викове „На оръжие!“. Изскърцах със зъби и тръгнах обратно, като изобщо не се стараех да бързам. Звуците отвътре говореха за истински ад: мъжки крясъци и ругатни, трясък и пращене на цепещо се дърво, но колкото и да е странно, нито едно изръмжаване или вълчи вой. Бях виждал кучешки боеве и знаех колко са шумни. Но вълците, изглежда, предпочитаха да си държат езика зад зъбите — макар че без съмнение биха отхапали твоя, ако им се удаде възможност.

Щом се приближих до залата, какофонията вътре отслабна, чуваха се само стонове, пъшкане, дращене на нокти по камък. Ходът ми се забави до пълзене. Единствено звуците от суетнята зад гърба ми ме караха да продължавам напред. Не биваше да ме виждат как просто стоя, докато на броени крачки от мен умират хора. С разтуптяно сърце и едва помръдващи крака стигнах до вратата и подадох леко глава иззад рамката, така че едното ми око да може да надникне вътре.

Маси лежаха преобърнати, а краката им стърчаха като ниска пияна гора, поклащаща се в сиянието на огъня. Мъже, или по-скоро парчета от мъже, осейваха пода сред тъмни локви и още по-тъмни петна. Отначало не можах да видя фенрисовия вълк. Усилно пъшкане привлече погледа ми към най-дълбоките сенки от едната страна на залата. Звярът се беше прегърбил там, зает с нещо на земята. От хълбока му стърчаха две брадви, още една бе забита в гърба му. Виждах, че големите му челюсти са зейнали да обхванат нещо и човешки крака мърдат под муцуната му, покрити с черна слуз от кръв и слюнка. Някак си знаех кой е приклещен в челюстите.

— Снори! — Викът се изтръгна от мен без разрешение. Затиснах устата си с ръка, за да не излети оттам още някоя глупост. Последното, което исках, беше кошмарната глава на звяра да се обърне към мен. За свой ужас открих, че съм пристъпил в рамката на вратата — абсолютно най-лошото възможно място, защото хем бях очертан на лунната светлина, хем препречвах изхода.

— На оръжие!

— Към залата!

Виковете вече идеха от всички посоки.

Зад себе си чувах тропота на множество крака. Не можех да отстъпвам натам. Северняците имат обичай да провесват страхливците за пръстите на краката и да им режат някои изключително необходими части. Влязох бързо, за да не съм толкова явна мишена, и се запромъквах покрай едната стена, като се опитвах да не дишам. Викингите започнаха да пристигат на вратата зад мен и се стълпиха да нахълтат през нея.

Докато гледах вълка, една ръка, която приличаше на детска на фона на създанието, се подаде иззад грамадната глава и се залепи между очите му. Сияеща ръка. Ръка, която стана толкова ярка, че цялата зала се озари като ден. Разкрит от светлината, аз направих каквото прави всяка хлебарка, когато някой свали капака на фенер в кухнята. Втурнах се да търся скривалище и се метнах към част от маса, паднала на едната си страна някъде между нас.

Светлината грейна още по-ярко и полузаслепен, аз се спънах в някакво тяло, преметнах се през масата и залитнах с огромни крачки напред, като полагах отчаяни усилия да се задържа прав. Протегнатият ми меч потъна в нещо меко, изстърга в кост и миг по-късно чудовищна тежест се стовари отгоре ми и скри всякаква светлина. И всичко останало.