Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на Червената кралица (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Liar’s Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Марк Лорънс

Заглавие: Ключът на лъжеца

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 09.01.2017

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-725-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4937

История

  1. — Добавяне

20.

С татко в Рим, Дарин усамотил се в провинциалното си убежище с моята сладка малка Миша, и Мартус, поел по бойната пътека заради посмъртните ми комарджийски дългове, нямах близки роднини, които да развличам със сагата за неволното си изгнаничество.

С надеждата, че Мартус току-виж платил дължимото на Мейрес, преди да разбере, че не съм мъртъв, реших да кротувам в къщата. Настаних се отново в покоите си и извиках две прислужнички да ми изтъркат гърба и някои прилежащи части, докато си взимам твърде необходимата баня. Водата скоро почерня, така че накарах Мери да иде да затопли още, докато Джейн ми помага да си избера премяна за пред двора. Като цяло, до момента завръщането ми се беше оказало голямо разочарование и дори прислужничките не изглеждаха толкова доволни да ме видят, колкото би трябвало. Ощипах леко Джейн и човек би си помислил, че е принцеса по това как се обиди! Това насочи мислите ми към последната принцеса, която бях срещнал, поразителната Катерин ап Скорон, собственичка на особено примамливо задниче и гадно ляво коляно. Споменът как бе използвала въпросното ляво коляно ми скапа настроението за игрички, затова отпратих Джейн да си върши работата, като й казах, че ще успея да се облека и сам.

Нищо не ми изглеждаше както трябва, все едно дворецът беше чужди ботуши, които съм обул по погрешка. Отидох в Стъклената стая, където някакъв предишен кардинал беше събрал колекция стъклария от потъналите градове Венеция и Атлантида, всичко изложено във високи шкафове. Бях избягвал тази стая с години след злополуката при боя с яйца, при която някак си Мартус и Дарин се отърваха без последици и се наговориха да стоварят цялата вина върху мен. Сега обаче крачех между старите шкафове и забравеното им съдържание, блестящо във всички цветове между червено и виолетово, воден от някакъв стар спомен и вкуса на кръв.

Приклекнах в един ъгъл и дръпнах една хлабава дъска от подовия перваз. Там, сияещ в малка дупка в мазилката, стоеше гравираният с руни орикалкумен конус, който бе паднал от ръката на мама, когато Едрис Дийн я уби. След като ме бяха освободили от грижите на лекаря и сестрите му и най-сетне получих възможност да остана сам, отидох в Звездната стая, извадих конуса изпод кушетката, където го бяха изритали, и дойдох да го скрия тук. Мисълта, че Гариус може да си го поиска, никога не ме беше безпокоила, а и той не попита за него — може би защото това би означавало да обвини мен или майка ми в кражба. Бях го скрил и бях изтласкал всяка мисъл за убийството от ума си: и конуса, и скривалището му, и цялата онази ужасна работа. Докато кръвната магия на Кара не пробуди тези спомени.

— Мой. — Грабнах го и го стиснах. Беше студен. Светлината запулсира през ръката ми, правейки плътта розова и превръщайки костите на пръстите ми в тъмни клечки. Увих го в една кърпа и го мушнах дълбоко в джоба си.

Изправих се, но останах на място, взирах се с невиждащ поглед в ъгъла. Казвам магията на Кара, защото именно нейното заклинание бе съживило онези мъртви спомени, тя беше смутила покоя им и ги бе пуснала да се преиграват отново и отново в черепа ми като някакъв чудовищен театър на сенките… само че ключът бе положил началото на всичко. Всъщност ключът на Локи бе отключил това — противно на съветите, аз го бях използвал, за да отворя врата към миналото, врата, която не можех да затворя. Зачудих се колко ли ще е трудно да се затвори вратата, която Снори си беше наумил да отвори.

Върнах дъската на мястото й и през следващия час обикалях по коридорите на Римската палата. Тази нощ сънят не дойде лесно.

 

 

Трябваше да говоря с човек, който може да разбере какво ми се е случило. Помислих си дали да не отида при Гариус, но да търся съвет от човек, който не е напускал стаята си от шейсет години и никога не е излизал извън стените на двореца, ми се струваше глупаво. Пък и освен това властта се държеше от сестрите му. След половин ден размисъл реших да се обърна към немълчаливата от тях. Препасах церемониалната си сабя, преди да тръгна. Стражът на вратата щеше да ми я вземе, но баба щеше да забележи ножницата, а тя обичаше да вижда потомството си да се движи въоръжено.

Разходката до Вътрешния дворец беше почти достатъчно дълга, за да подкопае запасите ми от смелост дотам, че да свия обратно. Още стотина крачки и щях да го направя, но вместо това открих, че се изкачвам по стълбите към големия портал.

Десет войници от личната гвардия на кралицата стояха наредени по края на най-горните стъпала и търпяха жегата в пълните си брони. Рицарят на вратата се извисяваше над мен, с големия си шлем е алено перо.

— Принц Джалан. — Той сведе лекичко глава.

Изчаках за „ама вие сте мъртъв“, готов да се подразня, и усетих разочарование, когато думите не дойдоха.

— Искам да видя баба си. — Тя винаги провеждаше обедно заседание на дворцовия съвет в неделя след църква. Бях отишъл на римската литургия с надеждата да я видя там, но тя сигурно бе отишла в личния си параклис или пък бе пропуснала цялата тази досада, както обикновено правя аз. Епископ Джеймс бе отслужил литургията и беше изказал благодарности за завръщането на една изгубена овца в стадото. Аз лично бих предпочел формулировката „лъва победител в прайда“, но това поне правеше завръщането ми официално и означаваше, че Мейрес не може да ме убие тихомълком.

— Дворцовият съвет заседава, принце. — И рицарят потропа по вратата да поиска разрешение, след което отстъпи настрани да ме пропусне.

 

 

Дворът на Червената кралица не прилича на никой друг в региона. Крал Йолар Роунски държи пищен двор, където аристократите се събират със стотици да се обиждат, дърлят и да демонстрират последната мода. В нашия протекторат Адора дукът е настанил в двореца си философи и музиканти и благородници и дами от цялото кралство идват да ги слушат. В Кантанлона графът се слави с развратни дворцови празненства, които продължават повече от седмица и пресушават виното в градовете около столицата. Дворът на баба е по-суров. Делово място, където глупаците не се търпят дълго и рядко се мярка нова бляскава рокля, понеже няма публика за такава.

— Принц Джалан Кендет. — Дворцовият шамбелан Мантал Дрюс оповести пристигането ми, облечен в същото печално сиво, което носеше в деня на моето заминаване.

Десетината присъстващи се обърнаха към мен. Те значително отстъпваха по брой на кралските гвардейци, стоящи по краищата на залата, огромни в огнено-бронзовите си доспехи. Тези последните не ми хвърлиха и един поглед. По обърнатите към мен лица не се четеше никаква изненада, никакъв шепот не се разнесе зад ветрилата им — в двореца новините пътуват бързо. Сигурно вестта бе плъзнала между стражите и слугите през нощта, потвърдена тази сутрин от благородниците, които ме бяха видели на литургията.

Самата кралица не вдигна очи, вниманието й бе погълнато от някакъв тип с лилава роба, прекалено тежка за сезона, който се беше привел пред трона и отправяше една или друга пламенна молба. Две от киселите стари придворни на баба стояха от двете й страни, едната кльощава и кокалеста, а другата — яка сивокоса матрона над петдесетте, и двете заметнати със скучни черни шалове. Огледах се за Мълчаливата сестра, но не видях и следа от нея.

Мобилизирах решителността си и закрачих към средата на тронната зала, докато стари тревоги се редяха зад рамото ми. Постарах се да си наложа маската, която ми бе служила толкова добре с години: нахаканият принц Джал, герой от прохода, безразсъден мъжкар. Аз лъжа също толкова умело с изражението и езика на тялото си, колкото и с думи, и ми се иска да мисля, че пробутвам измамата доста добре. Придворните, или може би трябва да ги нарека днешните молители, защото никой от аристокрацията не оставаше при двора, след като си свърши работата, ми направиха път. Познах неколцина от тях: дребни лордове, баронът на Стромбол долу от сянката на Скоронските Аупи, търговец на скъпоценни камъни от Нороу, чиято дъщеря бях опознал доста добре за нощ-две… обичайните хора.

— А ето го и него! — Мъжът пред трона завърши молбата си с повишаване на глас над точката на благоприличие и посочи с пръст право към мен.

— Прощавайте, но не мисля, че ви познавам. — Дарих го с търпелива усмивка, почти сигурен, че не съм го срещал никога, макар че нещо в него ми се струваше познато.

— Няма да получите никаква прошка от мен, принц Джалан! — Изглеждаше на около трийсет, здрав мъжага, по-нисък от мен, но по-широк, в скулите му имаше нещо брутално и беше почервенял от гняв. — Чух за завръщането ви и моментално оставих своите полкове, за да открия истината. — Започна да разкопчава празната си ножница — което накара стражите да сложат ръка върху дръжките на мечовете. — Настоявам за удовлетворение. И то веднага. — Захвърли ножницата в краката ми, отправяйки предизвикателство по старомодния начин. — Бийте се с мен и вашата повторна поява ще бъде кратка, но бързо поправена грешка върху некролога ви.

— По-полека, лорд Грегъри — обади се баба от трона с тих, предупредителен глас.

Мъжът се завъртя и се поклони дълбоко.

— Не исках да проявя неуважение, ваше величество.

За щастие имах богат опит в избягването на дуели и баба току-що ми беше дала ключа за измъкването от този.

— Не претендирам да ви познавам, господине. — Оставих в тона ми да се прокрадне леко възмущение. — Но тъй като вие, изглежда, ме познавате, несъмнено разбирате, че аз съм принц на Червения предел, човек, който един ден би могъл, ако нещастие сполети този кралски род, да носи тежестта на короната. — Не споменах колко точно други наследници трябва да умрат, за да се случи това. — Като ветеран от скоронските кампании, сърцето ме призовава да посрещна всяко предизвикателство към честта ми със студена стомана. — Видях го как се надига при тези думи. — Ала дългът е по-висша повеля и той ме кара да привлека вниманието ви към Едикта на Голот от шеста година. Никой принц на кралството не бива да се принизява дотам, че да приема предизвикателствата на прости аристократи. — Попромених леко оригинала, добавяйки думата „прости“, за да натрия сол в раната, но познавах кралските декрети в тази област по-добре от всеки урок, който учителите ми някога са се опитвали да ми втълпят. Накратко, той беше под положението ми — рангът му не бе достатъчен, за да предизвика на дуел един принц.

Оставих го да кипи известно време. Кръвта нахлуваше в лицето му, докато накрая ми се стори, че или ще ме нападне, или ще закърви през очите. За мен би било удоволствие да ми скочи и да бъде накълцан от стражите за тази си наглост, но за нещастие той си пое дълбок треперлив дъх и ми обърна гръб.

Блъскането на сърцето ми поотслабна дотам, че вече можех да чувам думите си, и ядосан, че някой ми се е изрепчил пред двора, ритнах ножницата му обратно към него.

— Името и потеклото ви, сър! — Не познавах никакъв лорд Грегъри.

Той се обърна бавно, свивайки празните си ръце.

— Лорд Де Вийр от Карнт, главнокомандващ на Седма пехота. А вие… принце, вие сте дефлорирали сестра ми Лиза де Вийр, неописуемо злодеяние, което тласна моя по-малък брат Ален към смъртта му.

— Аха… — Разбрах защо ми се струваше познат. Приличаше на брат си. И без съмнение имаше същата прекалено твърда глава. — Дефлорирал, казвате? Надали, сър! По-скоро те ме дефлорираха. Никога не съм познавал сестри с такъв апетит!

Грегъри отново изглеждаше така, сякаш аха-аха ще се нахвърли върху мен, яростта му бе толкова силна, че го накара да загуби дар слово — а после изведнъж отпусна ръце.

— Те? Казахте „те“? Те! Жената на собствения ви брат… моята малка Миша?

— Не! — изквичах, преди да се овладея. — Не, не бъдете по-голям глупак, отколкото се налага, лорд Де Вийр. Шарал, разбира се. — Един мъж никога не бива да назовава имена, но въпросните сестри бяха само три. Неволно отклоних поглед за миг, за да си представя прекрасната Шарал, с коса до ханша, най-висока от трите и все жадуваща да е отгоре…

— Шарал… — Каза го със задоволство, което привлече вниманието ми обратно към него. От реакциите, които очаквах, „доволен“ беше много надолу в списъка.

Запърхах с пръсти срещу мъжа, за да го изкъшкам към бронзовата порта.

— Ако сте си свършили работата, Де Вийр…

— О, не се притеснявайте, принц Джалан. Свърших си работата. Ще се оттегля. — Той се поклони на баба. — С позволението ви, ваше величество. — И като получи кимване, се наведе да грабне ножницата си — хубава вещ, украсена с пластини от черно желязо. — Обаче ще се отбия в градския дом на граф Исен. Може би го познавате?

Не го удостоих с отговор. Всички познаваха граф Исен; репутацията, която си бе създал с меч на юг, се бе простряла дори отвъд границите на Червения предел. В земите, които той държеше в името на Короната, частната му армия тормозеше контрабандистите и дори преследваше пирати през морето чак до бреговете на Корсарските острови.

Грегъри ми се поклони рязко.

— Сега Шарал е сгодена за графа и ще се женят. Сигурен съм, че когато той чуе как сте подчинили сестра ми на разврата си, без да й дадете възможност за съпротива, също ще поиска да защити честта си… и мисля, ще откриете, че когато един граф дойде да тропа на вратите ви, вече няма да можете да се криете зад полите на покойния крал Голот.

Грегъри се поклони за последен път към трона и излезе.

 

 

Само излизането на Грегъри отведе погледа ми до Мълчаливата сестра, застанала в най-дълбоката сянка вляво от големия бронзов портал, бледа като кост и увита в парцали, които изглеждаха сякаш са били мокри, когато ги е облякла, и са изсъхнали върху нея като сбръчкана втора кожа.

— Е, сине на Реймънд. — Гласът на баба ме накара да се обърна пак към трона. — Къде беше?

Погледнах към нея, седнала на метър над мен на своя подиум, и срещнах очите й. Това беше Алика — същото онова момиче от замъка Амерот, което бе сложило началото на обсадата с милосърдното по нейните думи убийство на по-малката си сестра и я бе завършило окъпано в кръв сред останките на врага — с малко помощ от по-голямата си сестра, разбира се. Вярно, отминалите над пет десетилетия под слънцето на Червения предел бяха накарали плътта й да хлътне около костите, бяха изсушили кожата й до гъсти бръчки, но в очите й се криеше същата безжалостна пресметливост. Нямаше да получа нищо от нея, ако ме сметнеше за слаб. Ако надушеше страха ми.

— Да не си глътна пак езика, дете? — Баба присви очи и тънките й устни изтъняха още повече в неодобрителна линия.

Преглътнах и се опитах да си спомня всяка болка, която бях изтърпял, откакто напуснах града, всяка несгода, всеки ненужен момент на ужас.

— Бях където ме прати баба ми. — Врътнах се, за да посоча към стоящата до входа Мълчалива сестра. Тя повдигна вежди и ме дари с невесела усмивка, сляпото й око почти сияеше сред сенките на лицето й.

— Хммм. — Глухо буботене се изтръгна от гърлото на Червената кралица. — Вън. — Махна с ръка към хората зад мен.

Лордове или дами, търговци или барони, те бяха достатъчно умни да не протестират и да не се туткат, а се изнизаха навън, хрисими като овчици.

Портите се затръшнаха зад тях с екот като на погребална камбана.

— Имаш добри очи, момче. — Тя се взря в дланта си, отпусната на подлакътника на трона.

Цял живот се бях страхувал от тронната зала и всеки път, когато идвах тук, копнеех да се махна час по-скоро и с колкото се може по-малко шум. Сега обаче, макар че всеки мой нерв ми крещеше да бягам, бях дошъл по собствена воля и бях предизвикал Червената кралица да ми даде частна аудиенция. Бях посочил Мълчаливата сестра и бях изрекъл тайната й. Пот се лееше от мен и се стичаше по ребрата ми, но си спомних как мама се беше опълчила на тази старица и как бе умряла час-два по-късно, не заради гнева на баба, а заради провала й.

— Да. Имам добри очи. — Гледах към нея, но тя продължаваше да се взира в дланта си, сякаш четеше нещо по линиите там. — Достатъчно добри, за да те видя в замъка Амерот, с Уламир.

Кралицата повдигна вежди, сякаш смаяна от дързостта ми, после изпръхтя.

— За тази история се пее в кръчмите из цялата страна. Даже в Слов!

— Аз те видях в стаята под цитаделата — казах. — Сред най-добрите ти воини.

Тя сви рамене.

— Цитаделата е всичко, което остана. Всеки глупак би могъл да ти каже, че оцелелите са се събрали там.

— Видях машината и я чух да говори. Видях звездата на времето да пламти в синьо.

Тя сви ръката си в юмрук.

— И кой ти показа тези неща? Може би Скилфар? Отразени в леда?

— Сам си ги показах. Те са записани в кръвта ми. — Обърнах се да хвърля поглед към старата вещица до вратата. Тя не беше помръднала, но усмивката й се бе стопила. — И видях как сестра ми умира. Тя притежаваше цялата магия, която търсехте в мен… но Синята дама ти отне този шанс. Едрис Дийн ти го отне. Защо не го уби за това? Сега той работи за Мъртвия крал… защо не се пресегнеш и не… — Направих жест с ръце, сякаш смачквам нещо. — Защо тя не го направи? — Посочих към Мълчаливата сестра, само за да открия, че е изчезнала.

— Едрис Дийн все още работи за Синята дама — каза кралицата. — Както и много други.

— Но Мъртвия крал…

— Мъртвия крал е като горски пожар — Синята дама насочва пламъците насам или натам за собствените си цели. Стоте си мислят, че тази война се води за Империята, но онези от нас, които стоят зад нея, знаят, че залогът е много по-голям.

Опитах се да си представя по-голям залог от цялата Империя. И не успях. Даже не се интересувах от империята, разделена или не. Исках само светът да продължи да се търкаля весело напред, както бе правил през целия ми живот, и да ми осигури безгрижна средна възраст и приятно старческо слабоумие, които да продължа да пропилявам, както пропилявах младостта си. Даже не исках да съм крал на Червения предел, въпреки мрънкането си. Дайте ми петдесет хиляди в злато, собствена къща и малко състезателни коне и няма да закачам никого. Ще порасна от богат и развратен младеж в неприлично богат и развратен старец, с хубава и сговорчива млада жена и може би шепа руси синове, които да запълват времето на хубави и сговорчиви бавачки. А когато възрастта ме надвие, ще се отдам на бутилката като скъпия ми татко. Само едно петно замърсяваше светлия въображаем хоризонт на моето бъдеще…

— Искам Едрис Дийн да умре.

— Той е труден за откриване. — По лицето на кралицата личеше част от убийственото изражение, което бях видял при Амерот. — Сестра ми не може да го види, а службата му към Синята дама го е отвела далеч извън границите ни. Търпението е ключът. Накрая враговете ти винаги идват при теб.

Помислих си за Снори. Ключът беше ключът — Едрис щеше да дойде за него. И Снори щеше да го убие.

— Сестра ти — моята баба… — Чувствах се неудобно да обявявам роднинството ни толкова открито, но по време на пътешествията си бях разбрал, че знанието — нещо, което винаги бях отбягвал като досадна пречка за забавленията, — може да се окаже полезно в задачата да оцелееш. Тъй като притежавах толкова малко от него, реших да изложа каквото имам с надеждата, че баба ще попълни празнините. Ако има нещо, което знам за хората, от глупаците до мъдреците, то е, че им е трудно да не покажат, че знаят повече от теб — и разбира се, по този начин стесняват малко делящата ви бездна. — Сестра ти се опита да ме убие. Всъщност уби стотици хора… а го е правила и по-рано! — Изведнъж в съзнанието ми отникъде изникна Амерал Контаф, кръглото му лице, присвитите от подозрение очи. Само един от многобройните дворцови служители и трън в кралския ми задник, но човек, с когото бях говорил същия онзи ден и който беше загинал в пожара. Видях го на фона на виолетовите пламъци, озарен от сиянието им. — Я чакай… Амерал Контаф… той да не е…

— Внук на Уламир. — Червената кралица кимна. — Един от осемте. Ябълката, която падна най-далеч от дървото. — Впери в мен смъртно сериозния си поглед. Зачудих се дали е знаела колко далеч съм паднал аз от нейното дърво… ако ще си говорим за ябълки, то Джалан Кендет беше паднал от клоните на Червената кралица, изтърколил се надолу по хълма, цопнал в реката и отнесен в морето, за да бъде изхвърлен на брега на съвсем друга държава.

— Ами масовото убийство? — Върнах се на своята тема и се озърнах пак за Мълчаливата сестра, само за да открия със сепване, че сега тя стои зад трона, а виждащото й око е твърдо като камък. Спомних си я как изглеждаше онази нощ в своите дрипи, докато рисуваше проклятието си по стените на операта.

— Тази война е започнала още преди аз да се родя, момче. — Гласът на баба прозвуча тихо и заплашително. — Не става дума за това кой коя корона ще носи. Не става дума за оцеляването на един град, страна, начин на живот или идеал. Троя е изгоряла заради едно красиво личице. Тук става дума за нещо повече от това.

— Назови го тогава! Всички тия високопарни приказки са много хубаво нещо, но това, което видях аз, бяха горящи хора. — Думите се изплъзнаха от мен, неудържими като кихавица. Нямах представа защо я дразня. Единственото, което наистина исках, беше да се махна от тази зала и да се върна към старите си занимания, прилагайки чара си върху дамите на Вермилиън. И въпреки това ето че критикувах втората най-могъща жена на света, все едно съм й възпитател. Бързо понечих да се извиня. — Аз…

— Радвам се да видя, че си пораснал, Джалан. Гариус каза, че Северът или ще те направи мъж, или ще те прекърши. — Кълна се, че забелязах как устните й трепват с най-слаб намек за одобрение. — Ако се провалим в това… Ако промяната, задвижена от Строителите, не бъде спряна, или по-скоро обърната, ако магията подивее и световете се разцепят, и всеки почне да се процежда в следващия… тогава всичко е в опасност. Самите скали ще изгорят. Няма да има държави, хора, живот. Ето за какво е тази дълга война. Това е залогът в нея.

Поех си дъх.

— И въпреки това… — започнах, докато мислите се блъскаха в ума ми. Войната е игра, за игрите са необходими двама играчи, другата страна има свои собствени цели. — Синята дама и онези, които работят за нея… те не се опитват да унищожат света. Или ако го правят, значи печелят нещо. Всеки си има някаква гледна точка.

При тези думи Червената кралица се извърна и погледна по-голямата си сестра.

— Аха, значи не е съвсем глупав.

Мълчаливата сестра се усмихна. Зъбите й бяха тесни, жълти и раздалечени. Протегна ръка покрай рамото на кралицата и аз трепнах, спомнил си докосването й. Пръстите й се разтвориха и незнайно откъде в дланта й лежеше мак, толкова червен, че за миг го помислих за рана.

— Пушенето на мак е пристрастеност, която заобикаля разума на хората, глад, който кара горди мъже и умни жени да пълзят в калта в търсене на още. — Червената кралица взе цветето от ръката на сестра си и в нейните пръсти то се превърна в дим, алена мъгла, която се вдигна и разсея. — Магията е още по-лош наркотик, шиповете й се забиват още по-надълбоко. А именно магията разцепва света, магията ни тегли към края ни. Светът е пропукан — и всяко заклинание разтваря пукнатините още мъничко.

— Синята дама иска да обрече на гибел всички, защото не може да се откаже от заклинанията си, така ли? — Още докато го произнасях, тонът ми се промени от неверие в приемане. Старите курви на Калната уличка биха продали нещо повече от телата си само и само да могат да си купят още една доза от веществото, което Мейрес изстискваше от своите макове. Биха продали дори нещо повече от душите си, стига да имаха такова нещо.

— Отчасти — съгласи се баба. — Съмнявам се, че би се отказала от силата си. Но има и нещо повече: тя вярва, че съществува място за малцина избраници отвъд пресичането на сферите. Синята дама си мисли, че който нагази достатъчно дълбоко в нейната магия, ще преживее края и ще намери нови форми в ново съществуване, точно както някои от Строителите са преживели своя Ден на хилядата слънца. Може би тя вижда себе си като първия бог, който ще се роди в предстоящото. А на последователите си гледа като на елит, избран да основе един съвсем различен свят.

— А ти… не вярваш в това? — Със сепване осъзнах, че през цялото време съм се обръщал към нея без никакви официалности, и добавих едно закъсняло: — Ваше величество.

— Какво си мисля аз, че ще дойде след един такъв край, няма значение — каза тя. — Имам дълг към народа си. Няма да позволя това да се случи.

Значи в крайна сметка, каквото и да разправяше Алика Кендет за залозите, тук имахме една кралица, бранеща земята, градовете и поданиците си.

— Ами пожарите? Цялата проклета опера? — Видях как очите й се присвиват и добавих: — Ваше величество.

— Светът може и да изтънява, но местата, през които неродените могат да се върнат, все още са малко. Възможностите за това са редки и краткотрайни, трудни за предсказване. На определено място в определен час. Ако бъде пропуснат, може с месеци да не се отвори нов прозорец, през който да минат, и той може да се намира на хиляда мили оттук. Да се прекара нероден през булото във всяка друга допирна точка изисква огромен разход на ресурси.

— Размерът на населението на този град и магиите, вършени тук, правят Вермилиън люпило за неродени — продължи тя. — Сестра ми не може да ни предупреди, може само да усеща и да унищожава създанията, когато се появят. Хората в близост до тези събития са храна за новия нероден — той ще използва телата им, за да се възстанови, да изгради по-големи и по-ужасни форми и да набере сила. Единственият начин да си гарантираме унищожението на неродения е да изгорим гнездото, преди той да разбере, че е нападнат.

— Но аз го видях — видях неродения в операта. Той се измъкна и ни последва на север. Тази твар не приличаше на другите. В цирка един нероден дойде за нас, пометнат от утробата, погребан и изскочил от земята в нощна доба. А в Черната крепост синът на Снори и след това предводителят им…

Червената кралица присви устни. Почти можех да си помисля, че е впечатлена, че съм видял четирима различни неродени и въпреки това стоя пред нея с всичките си вътрешности вътре.

— Създанието, което си видял първо, не е било току-що върнало се, а се е намирало там, за да посее събитието, едно от две. Всеки нероден започва с дете, убито в утробата. Колкото по-дълго остава това дете в мъртвите земи, толкова по-трудно е да се роди в света на живите, но и толкова по-способно е да изяви потенциала, заложен в кръвта му. Това е трябвало да бъде много специален нероден, може би най-великият от всички. Двамата най-ужасни слуги на Мъртвия крал са се намирали там, за да улеснят проникването му в нашия свят: Неродения принц и Неродения предводител. Преходът се улеснява от смъртта на близък роднина. Вероятно роднината, от когото са се нуждаели, е бил сред публиката. Това беше рядък шанс да изпробваме магията на сестра ми срещу ключови фигури от редиците на враговете ни и да попречим на пристигането на могъщ нов слуга на Мъртвия крал.

Преглътнах, като си спомних очите, които ме бяха гледали през процепа на порцелановата маска. После осъзнах, че ролята ми за неуспеха на проклятието е лошо място за пауза в разговора, и продължих.

— Значи Неродения принц се е измъкнал и ни е последвал на север, за да спре…

— Неродения принц тръгна на юг — каза баба. — Неродения предводител на север. Те без съмнение са уведомили Мъртвия крал за станалото и са пратили свои служители срещу вас, но принцът замина на юг, за Флоренция, където даже в този момент действа против нас.

— Аха.

— Когато ти разкъса заклинанието й, сестра ми съзря възможност. Пукнатината, която ти отвори в нейното дело, позволи на двамата старши неродени да се измъкнат, но тя видя начин главната част от вложената от нея сила да бъде понесена от двама необичайни мъже и че теченията на шанса ще ви отнесат при нашия враг на север.

— Теченията на шанса ли? — Това не беше просто шанс. Залагал съм на доста слаби шансове на игралната маса, когато съм бил пиян, но никога не съм хвърлял заровете при такава мизерна вероятност.

— Е, възможно е тя да е преместила някои от фигурите на нужното място. Нейното е по-скоро изкуство, отколкото наука, и дори да не беше мълчалива, съмнявам се, че би могла да обясни повече от половината от онова, което прави. Мотивите й едва ли биха се вместили в думи.

— Но след като се е намесила, след като е действала въз основа на онова, което е знаела, че ще ми се случи… тя не би могла да види нищо повече. — Перифразирах думите на Кара. — Тя е бръкнала в бистър вир, за да промени бъдещето, и го е оставила размътен.

Баба килна глава настрани, сякаш се опитваше да ме види под нов ъгъл. Бях я виждал да гледа по същия начин все още димящите руини на замъка Амерот преди петдесет години.

— Почувствахме освобождаването на проклятието. Почувствахме края на неродения. Там в пустошта те са по-слаби, далеч от хора, с които да се хранят… Е, кажи ми, Снори вер Снагасон намери ли каквото търсеше, след като порази враговете си?

Поколебах се. Това винаги е лоша идея, когато смяташ да лъжеш. Дали тя знаеше какво е търсил Мъртвия крал под Горчивия лед? Дали знаеше, че ние сме го намерили? Важното беше да не се забърквам в неприятности… а тези неприятности можеха да дойдат както ако ме уловят в лъжа, така и ако си навлека някаква допълнителна задача.

— Цялото му семейство е избито — казах. Беше вярно, макар и може би не точно каквото тя искаше да чуе. Така или иначе, Снори не търсеше ключа — никой от нас не го търсеше.

Мълчаливата сестра протегна пак ръка, в която държеше нещо. Затаих дъх и отказах да срещна очите й. Пръстите й бавно се разтвориха и видях дълъг черен ключ — ключа на Локи.

— А, да, намери и това. — Не мислех, че е достатъчно безопасно да лъжа. Адски гадно чувство. Казват, че истината щяла да те освободи, но аз съм открил, че тя обикновено ме притиска в ъгъла. — Ключът е у Снори. — Този път обаче ме заля моментално чувство на облекчение. Бях им казал. Вече не беше мой проблем. Баба имаше армии, убийци, агенти, хитри и безстрашни мъже и жени, които щяха да оправят нещата.

— И? — подкани ме Червената кралица, лицето й беше напрегнато. Копието на ключа на Локи, създадено от Сестрата, избледня до петно върху белотата на дланта й.

— Носи го към маг на име Келем, в неговите мини. Хрумнала му е някаква шантава идея да отключи една врата, която дъртият можел да му покаже… и… ъъъ… да си върне семейството.

— Какво?! — прогърмя невярващо гласът й и аз се дръпнах назад толкова бързо, че настъпих плаща си и тупнах по задник. Докато ехото отекваше из тронната зала, кълна се, че дочух съсък, излизащ от тъмната уста на Мълчаливата сестра. — Къде…

Баба се надигна от трона. Изглеждаше по-ужасяваща дори от Скилфар. Сякаш се бореше с въпроса, бореше се да си поеме дъх и да оформи яростта си.

— Къде е Снори вер Снагасон сега?

— Ъъъ… — Издрапах още по-назад, тъй като не ми се струваше безопасно да се изправя. — Т-трябва да е на двайсетина мили оттук по пътя за Флоренция. Оставих го извън Вермилиън вчера по обяд.

Баба закри лицето си с ръка, а с другата посегна към подлакътника на трона.

— Ключът е бил пред прага ми? Защо…

Млъкна, без да довърши въпроса си. Реших, че моментът не е подходящ да споменавам, че тя никога не е казвала, че иска проклетия ключ.

— Марта. — Червената кралица се обърна към сивокосата жена вдясно от трона. — Събери сто ездачи. Прати ги да върнат северняка тук. Не би трябвало да е труден за забелязване, два метра висок, с черна коса и брада, бледа кожа. Нали така, момче?

Пак бях понижен до „момче“. Надигнах се и изтупах плаща си.

— Да. Пътува с един дебел риж викинг и руса вьолва от Далечния север.

— Толкова по-добре. Хвърли мрежата нашироко, Марта. Не го изпускай.