Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (39)

36.

Сънувах доста приятен сън, който ме върна в опияняващите дни, когато търгувах на борсата на Морската къща, в онези ранни дни, когато изглеждаше, че нищо не може да се обърка. Първият урок, който усвоих там, беше най-важният. Отнасяше се за цената на информацията. Никоя друга валута не бе толкова ценна в Умбертиде. Цяло богатство можеше да бъде спечелено и загубено въз основа на един-единствен значим факт.

Не бях купил контролния дял на западащата мина Кръптипа по някаква носталгична прищявка. Не го бях купил заради възможността някой ден да ми се прииска да вляза бързешком там. Бях го купил, защото разполагах със значим факт. Факт, който подсказваше малка вероятност за много сериозна промяна. Знаех нещо. Нещо важно. Знаех, че Снори вер Снагасон смята да отиде там.

 

 

Свестих се бързо явно защото Хенан ме пляскаше по лицето с доста по-голям ентусиазъм, отколкото изискваше задачата.

— Кара? — Надигнах се и успях да седна.

Снори беше коленичил до вьолвата. Тя лежеше, подпряна на колоната, където я бе приковала Аслауг. Снори беше свалил от нея катовете дрехи и бе надигнал долната й риза; виждаха се грозни червени резки по ребрата й отляво и отдясно. Сигурно някакво заклинание или магия беше попречило на Аслауг да прониже плътта й, защото краката бяха мушнали право към Кара. Бяха я одрали, плъзгайки се по кожата й, отклонени от жизненоважните органи, и я бяха приковали само за дрехите.

— Прехапан език е най-лошото й нараняване. — Снори ме погледна и заряза Кара. Хвана ме за ръка и ме вдигна да стана.

— Джал. — Изтупа ме и отстъпи назад. Изглеждаше сериозен. — Знаех си, че не можеш да бъдеш купен.

— Ха! — Потърках се по челото, като очаквах по пръстите ми да остане кръв. — Знаеш, че съм мъж на честта! — Ухилих му се.

Снори хвана ръката ми над китката, по воински, и аз направих същото. Беше трогателен момент.

— Какво стана с твоята… — Посочих към страната му, където жакетът беше пробит на няколко места, разкъсан и избелял. Кристалните израстъци ги нямаше.

Той се потупа по мястото и трепна.

— Не знам. Когато метнах оня меч, едно парче от веществото се отчупи. Извадих останалото. Вече не изглеждаше… сраснало.

— Магията на Келем е развалена. — Кара докуцука до нас, подкрепяна от Хенан. — Е, можем ли вече да си вървим?

Снори погледна към вьолвата и момчето, червенокосо също като неговото средно дете. Прииска ми се да види в тях съпругата и сина, които би могъл да има, живота, който би могъл да лежи пред него — не да замести онзи зад гърба му, но нещо… нещо хубаво. Във всеки случай по-хубаво от Ада.

Снори наведе глава.

— Не мога да си тръгна. — Погледна надолу към ръцете си, сякаш си спомняше как някога са държали децата му. — Покажи ми вратата. Стигнах прекалено далеч, за да се връщам.

— Не знам коя е. — Кара махна към колоните, които се простираха в далечината, сближавайки се все повече от разстоянието, докато окото престане да ги различава. — Това беше специалност на Келем. Ние дойдохме тук да намерим Келем, помниш ли? Не вратата. Тя е навсякъде. Просто ни трябваше някой, който може да я види. А Джал го даде на мрака.

— Той никога не би ти казал, Снори — казах. — И не би ни оставил да си тръгнем, не и с това. — Вдигнах ключа. — Слава на Бога, че залезът настъпи точно в онзи момент.

Кара ме изгледа странно.

— До залез остават два часа, че и повече.

Аз й се изсмях.

— Да бе, да.

— Така е, Джал. — Снори поклати глава. — Тук долу времето се изкривява, вярно е. Но аз съм на мнението на Кара. Не вярвам да бъркам с толкова много.

— Това беше твоя работа, Джал — каза Кара. — Ти не разбираш потенциала си. Овързваш се с тези правила, с лъжите, които сам си разказваш, за да избегнеш отговорността. Но ти накара Аслауг да дойде. Ти намери вратата към нея. Ти го направи.

— Аз… — Захлопнах уста. Може би Кара беше права. Всъщност като се замислех, бих се изненадал да заваря навън мрак, ако изляза от мината. — Снори също има потенциал. Сама го каза. У него орикалкумът свети по-ярко, отколкото у теб.

— Вярно е — съгласи се Кара без злоба.

Погледнах Снори, без да съм сигурен дали да го кажа, или не.

— Ако желаеш достатъчно силно вратата към смъртта, на това място ще я откриеш. — Поклатих глава. — Не я търси, Снори. Но ако я потърсиш и я откриеш, ще я отворя за теб. — А после лудост облада езика ми. — И ще дойда с теб. — Мисля, че е някаква болест. Да се отнасят с теб като със смел и достоен човек действа пристрастяващо. Като мака — искаш още и още. Бях погълнал охотно овациите към героя от Аралския проход, но това, че севернякът се отнасяше с мен като с равен, караше онези викове да заглъхнат, хвърлените венчелистчета да избледнеят. В това воинско ръкостискане имаше чувство за близост. Чувство на принадлежност. Сега разбирах как Тутугу, при все цялата си кротост, е бил увлечен с останалите. И мътните го взели, мен също ме хващаше.

— Ела с мен, братко! — Снори закрачи през залата като човек с цел. — Ще отворим вратата към смъртта и ще им покажем какво е ад. Саги ще се разказват за това. Как мъртвите се надигнали срещу живите и двама мъже ги прогонили обратно през реката от мечове. Пред нашата легенда сагата за Беоулф ще е като детска приказка!

Последвах го припряно, за да не ме догони несигурността, която дишаше във врата ми. Кара и Хенан забързаха след нас. Зад вратата чакаше сестра ми, неродена, преобразена, жадуваща смъртта ми. Но Снори беше избавил собственото си дете от тази участ… един Кендет със сигурност би могъл да направи същото, нали? Главата ми се маеше от видения за парадите, които ще ми устроят във Вермилиън при завръщането ми, за почестите, с които ще ме отрупа баба. Джалан — покорителят на смъртта!

 

 

Не беше нужно много време, та глупостта ми да започне да изветрява. Стигаше ми да си спомня Черната крепост, за да осъзная, че изобщо не съм склонен към такива безумия. Дори започнах да се надявам, че свръхентусиазираните ми фукни няма да бъдат подложени на изпитание и че търсенето на Снори ще се окаже безплодно, но по някое време той спря, опрял ръка на една колона, която в моите очи изглеждаше досущ като всички останали.

— Тази.

— Сигурен ли си? — Надзърнах в дълбините й, помъчих се да видя нещо през наслоените една върху друга бели жилки, които превръщаха прозрачността й в мъглива сърцевина.

— Сигурен съм. Много пъти съм бил на косъм от смъртта. Знам какво е усещането на прага й.

— Не го прави. — Кара се пъхна между нас. — Умолявам те. — Погледна Снори в очите. — Неродените може да те чакат от другата страна. Наистина ли би пуснал такива твари на света? Нямаш никакви оръжия, с които да ги спреш, освен стоманата. А задържат ли я отворена… колко време мислиш, че ще мине, преди да дойде Мъртвия крал? — Обърна се към мен. — Ами ти, Джал? Чу какво каза Келем. Сестра ти ще те намери и ще ти изяде сърцето. Ако минеш през тази врата, колко време мислиш, че ще й е нужно, за да те открие?

Снори опря и двете си ръце в кристала.

— Усещам го.

— Те ще те чакат! — Кара го сграбчи за ръката, сякаш би могла да го спре.

Снори поклати глава.

— Ако бяхме в мъртвите земи и те попитах къде е вратата към живота… какво би казала?

— Аз… — Тя сви устни, видяла капана преди мен. — Няма логика да е на едно място, също както и тук. Ще е навсякъде.

— И неродените ще чакат… навсякъде? — Снори се усмихна мрачно. — Нищо няма да ни чака. Джал ще ти даде ключа. Заключи вратата след нас.

Видях по лицето й да пробягва пресметливост. Мярна се за миг и изчезна. Скилфар я беше пратила само заради този момент — ключът, предложен й доброволно, без следа от проклятието на Локи.

— Не отивай. — Но убедителността беше напуснала гласа й. Това ме натъжи, но предполагам, че всички сме жертви на своите амбиции.

— Остани — промълви Хенан. Това бяха първите му думи по въпроса. Издаде напред долната си устна, сякаш за да закрепи горната. Очите му блестяха, но той не каза нищо повече. Беше свикнал с разочарованията. Годините му като че ли бяха твърде малко, за да избият егоизма от него, ама на!

Снори наведе глава.

— Джалан. Ще ми окажеш ли честта? — И посочи кристалната плоскост пред нас.

Винаги съм мислил, че онази фраза — „кръвта ми се смрази“ — е рожба на фантазията, но моята като че ли наистина замръзна във вените ми. Не е лесно да се разкъсваш между страха и гордостта и макар да знаеш, че накрая страхът ще победи, ти се струва невъзможно да загърбиш гордостта. Затова стоях вцепенен, с лице застинало в спазматична усмивка, а ключът трепереше в ръката ми, сякаш обзет от нетърпение.

— Кара, Хенан. — С две бързи крачки Снори ги сграбчи в обятията си, вдигна ги от пода и ги притисна към гърдите си. — Бих останал, ако мислех, че мога да съм приятелят, от който се нуждаете. — Стискаше ги здраво, задушавайки всякакъв въпрос или възражение от тяхна страна. Миг по-късно ги пусна. — Но това нещо… — Посочи ключа, после вратата. Размаха ръка към света около нас. — Това ще ме разяжда, докато от мен не остане само един вкиснат стар викинг без клан, ненавиждащ себе си, ненавиждащ всеки, който го е възпрял в задачата му. Може да е безсмислена и обречена на провал, но тя все пак си е моята задача. Моята цел. Някои хора трябва да плават към хоризонта и да не спират, докато океанът не погълне историята им — това е морето, което трябва да преплавам.

— Всички мъже са глупци. — Кара процеди думите към пода и избърса очи. В този случай бях съгласен с нея. Тя подсмръкна сърдито и подаде на Снори последната си руна. — Вземи я!

Хенан гледаше Снори и една сълза прорязваше вадичка по праха на бузата му.

— Ундорети сме ние. В битка родени. Размахвай чука, размахвай брадвата, от бойните ни викове и боговете треперят. — Той го изрече високо, но твърдо, без да трепне, и кълна се, това беше единственият момент, когато ми се стори, че Снори може да се пречупи.

Но той посочи ключа и ми махна да мина напред, без да се осмели да заговори. Приближих се към вратата. Мозъкът ми пищеше да бягам, мислите ми се блъскаха в търсене на изход. Може би Кара и Хенан имаха нужда от помощ, може би нямаше да са в безопасност. Мъжете, които ни преследваха от Умбертиде, сигурно бяха в тунелите и ни търсеха.

Допрях пръсти до кристала. Опитвах се да доловя нещо в него, опитвах се да чуя нотката и да разбера какво е привлякло Снори към тази колона. Нищо. Или поне така си мислех, докато не понечих да отделя пръсти… и в тази секунда го почувствах, видях го — сухота, жажда, празнота. Нямаше усещане за нещо, което да ни причаква, само глад, който вече бях виждал в мъртви очи.

— Господ да ни е на помощ. — Допрях ключа до кристала и ето я ключалката, все едно винаги си е била там, чакаща от началото на времето. Другите ме гледаха. — Кара, не трябва ли да вземеш момчето и да се махнете оттук?

— Трябва да заключа вратата — каза тя.

Пъхнах ключа в ключалката. Завъртях го. И изпитах чувството, че отлетя цяла година от живота ми. Дръпнах ключа, за да отворя вратата, съвсем мъничко, колкото да се разкрие линия от равномерна оранжева светлина. Въздухът в залата полетя със съскане в този процеп, сякаш Адът си поемаше дъх, и аз напрегнах сили да задържа вратата отворена, вкопчих се в ръба й. Там, където пръстите ми бръкнаха вътре, усетих сухотата, сякаш кожата ми се белеше, а плътта ми се сбръчкваше върху костите.

Извадих ключа и неохотно, сякаш се движех през гъст захарен сироп, го сложих в протегнатата ръка на Кара. Едва не си го грабнах обратно. Изглеждаше ми прекалено окончателно. Може би тя забеляза нещо, защото побърза да го прибере в джоба си. Мигът отмина — мигът, който Кара беше чакала в продължение на хиляда мили. Дали Скилфар наистина ни бе пратила на края на света само за да й даде време да направи магията си, така че един воин да се поддаде на чара й, или при неуспех да се примири с мъдростта в нейния съвет и да й връчи ключа на Локи по собствена воля? Не можеше ли Скилфар да покаже вратата на Снори още тогава, в пещерата си в Беерентопен, стига да искаше? Със сигурност онази ледена кучка бе знаела свои пътища към нея!

— Боговете да бдят над нас — каза Снори. — Не искаме никаква помощ, само да ни бъдат свидетели.

— Дрън-дрън, аз искам Господ да ми помага! Езичникът може да се оправя сам, ако желае!

Снори ми метна една усмивка, хвана вратата и задърпа, за да я отвори. Светлината сякаш засия през плътта му, очертавайки костите и по-широката усмивка на черепа му. И след миг беше преминал.

Вратата се изплъзна от хватката ми и се затръшна след него. Бих обвинил за това потните си пръсти, ако не бяха по-сухи отвсякога. Би трябвало да посегна да я отворя пак, но ръцете ми останаха да висят.

— О, Боже, не мога да го направя! — Гласът ми ми изневери.

— Няма нищо срамно в това. — Кара посегна да ме докосне по рамото и аз се хвърлих в обятията й, увих ръце около нея, разкъсван от ридание — наполовина от срам и наполовина от скръб по още един приятел, може би единственият ми приятел, който сега беше кажи-речи мъртъв.

Не се гордея с това, което направиха ръцете ми в този момент. Е, само мъничко, защото беше хитро, без съмнение. Знаех, че Локи е мошеник и крадец, ако изобщо съществува — а той не съществува, защото има само един Бог и той е толкова мълчалив, че понякога и за него не съм сигурен, — както и да е, знаех, че проклятието му пречи на силните да вземат ключа насила, но Кара вече ми бе показала, че малко кражба е съвсем в духа на нещата. Отстъпих назад, като подсмърчах и търках очите си с една ръка, а другата криеше ключа на Локи, станал удобно малък, сякаш одобряваше измамата. Не съм сигурен кога очаквах Кара да усети липсата му — освен ако не забравеше за заключването на вратата, със сигурност щеше да разбере след броени мигове. Честно казано, не разсъждавах особено ясно. Знаех само, че няма начин да вляза в Ада и че сега държа в ръка билета си за благоволението на баба, а може би и билета си за трона, когато тя го освободи. Нещо повече, сега бях собственик на солна мина, изведнъж получила достъп до най-големите и доходоносни залежи на сол северно от Сахар в Африк, което ме правеше наистина много богат. Това вече не беше солна мина, а златна! Добавих тези две причини към другите хиляда да не влизам със Снори и останах убеден, че си струва да изтърпя всякакъв личен срам. В края на краищата… винаги взимай парите! Аз си имах своята цена и тя се оказа „всичко“. Пък и срамът ми имаше само двама свидетели, и двамата езичници. Ако не им харесваше, щях да си плюя на петите и да не спирам, докато не стигна до дома.

 

 

Дом — каква вълшебна думичка! Не я бях оценявал подобаващо при първото си завръщане, но този път щях да се прибера вкъщи богат и герой, и дяволски да се наслаждавам на това. В края на краищата нима не казвах: „Аз съм лъжец, измамник и страхливец, но никога, никога не бих изменил на приятел. Освен, разбира се, ако това не изисква честност, почтеност или храброст.“

Постоянство! Това е най-голямата добродетел, която може да притежава един човек. Някой известен го е казал. А ако не е, значи би трябвало.

Някак си всички тези мисли успяха да минат през главата ми в миговете мълчание, проточили се между мен, Кара и Хенан. Сгрян от спомена за дома, даже започнах да си мисля, че всичко ще се нареди. Кара вероятно щеше да омекне към мен по обратния път… да ми разкрие северните си наслади…

Когато вратата се отвори с трясък и една дебела ръка ме сграбчи отзад за яката и ме издърпа през нея, нямах време дори да изпищя.