Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (6)

3.

— Джал? — Някой ме разтърсваше за рамото. Посегнах да придърпам Еда по-наблизо и открих, че пръстите ми са оплетени в мръсния рижав храсталак на брадата на Тутугу, натежала от мас и сол. Цялата печална история ме връхлетя и аз нададох стон, подсилен от завръщащото се съзнание за клатенето, надигането и пропадането на нашата малка лодка.

— Какво? — Сънят ми не беше хубав, но все пак беше по-добър от това.

Тутугу тикна към мен половин самун черен викингски хляб, като че ли яденето в лодка изобщо съществуваше като вариант. Аз отказах с махване на ръка. Севернячките може да бяха най-хубавото нещо на Далечния север, но тукашната кухня спадаше към най-лошите. С рибата обикновено се справяха прилично — простичка, непретенциозна храна, само дето трябва да внимаваш, иначе ще почнат да ти я дават сурова или пък полуизгнила и вмирисана по-зле от труп. Викат на това „деликатеси“… Моментът да се яде нещо е в етапа между сурово и изгнило. Не е толкова трудно да го проумееш, това не е ракетна алхимия! Що се отнася до месото — каквото там месо може да се намери вкопчено в почти отвесните повърхности на Севера, — човек би могъл да им се довери да го изпекат на открит огън. Всичко друго неизменно се оказва пълна катастрофа. А останалите ядливи неща северняците се опитват да ги направят максимално неядливи чрез комбинация от сол, марината и сушени гадости. Запазват китовото месо, като пикаят върху него! Моята теория е, че дългата им история на нападения един срещу друг ги е подтикнала да направят храната си толкова гнусна, че никой с всичкия си дори да не помисли да я открадне. По този начин си гарантират, че каквото и да отмъкне врагът — жени, деца, кози и злато, — поне ще им остави обяда.

— Пристигаме в Олафхайм — каза Тутугу и отново ме изтръгна от дрямката.

— К’во? — Понадигнах се да надзърна през носа. Наглед безкрайната неприветлива брегова линия от мокри черни скали, защитени от други мокри черни скали, се беше сменила с речно устие. От двете му страни се издигаха стръмни планини, но тук реката бе прорязала долина, чиито склонове можеше да се използват за паша, а на равното й дъно на фона на висините отзад се гушеше малко пристанище.

— По-добре да не прекарваме нощта в морето. — Тутугу млъкна, за да отхапе от комата в ръката си. — Не и когато сме толкова близо до земя. — Погледна на запад, където слънцето се канеше да се спусне към хоризонта. Бързият поглед, който ми хвърли, преди да се върне към яденето, показа достатъчно красноречиво, че предпочита да не е в една лодка с мен, когато Аслауг ме посети по залез.

Снори насочи лодката към устието на реката — нарече я Хьонир — и пое под ъгъл спрямо отслабналото от разлива течение към пристанището на Олафхайм.

— Тези хора са рибари и грабители, Джал. Кланът Олаф, воден от ярловете Харл и Кнутсон, синове на Кнут Ледения разбойник, близнаци. Това не ти е Тронд. Хората тук не са толкова… космополитни. По-…

— По-склонни са да ми разцепят черепа, ако ги погледна накриво — прекъснах го. — Схващам картинката. — Вдигнах ръка. — Заричам се да не лягам с дъщери на ярлове. — Даже наистина го мислех. Сега, когато вече бяхме на път, ме беше обзело вълнение от перспективата да се върна в Червения предел, да съм отново принц, да се потопя пак в старите си забавления, да обикалям със старата си тайфа и да оставя всички тези неприятности зад гърба си. А ако плановете на Снори го водеха по друг път, просто трябваше да видим какво ще стане. Или както се бях изразил по-рано, да видим кой ще се пропука пръв. Невидимите нишки, които ни свързваха, като че ли бяха поотслабнали след събитията в Черната крепост. Можехме да се раздалечим на пет мили и повече, преди да усетим някакво неудобство. А и както вече бяхме видели, дори магията на Мълчаливата сестра да се изтръгнеше от нас, ефектът не бе смъртоносен… освен за другите. Пък ако ножът опре до кокала, съветът на Аслауг ми изглеждаше добър. Да освободя магията и да оставя нея и Баракел да се върнат в селенията си. Изобщо нямаше да е приятно, ако се съдеше по последния път, но също като при ваденето на зъб, след това щях да се чувствам много по-добре. Все пак очевидно щях да направя каквото зависи от мен, за да избегна ваденето на този конкретен зъб — освен ако това не означаваше да се напъхам в смъртна опасност заради мисията на Снори. Собственият ми план включваше да го заведа във Вермилиън, където баба да заповяда на сестра си да ни избави от оковите ни по по-деликатен начин.

Навлязохме в пристанището на Олафхайм. Сенките на закотвените лодки се протягаха към нас по водата. Снори сви платното, а Тутугу загреба към едно свободно място край кея. Рибарите прекъснаха занятията си и оставиха кошовете с хек и треска, за да се загледат в нас. Рибарските жени зарязаха полуприбраните мрежи и се скупчиха зад мъжете си със същата цел. Северняците, заети с някаква работа на най-близката от четирите галери, се надвесиха през борда и завикаха към нас на стария език. Заплаха или приветствие, не можех да кажа, защото един викинг може да изръмжи и най-горещия поздрав с такъв тон, сякаш обещава да пререже гърлото на майка ти.

Щом изминахме и последния метър, Снори се метна от лодката на вълнолома. Местните моментално се скупчиха около него, като море, блъскащо се около скала. От безбройните тупания по рамото и тона на ръмженето предположих, че не сме в опасност. От някои бради даже се изтръгна спорадично кискане, което не бе лесна работа, тъй като кланът Олаф отглеждаше най-впечатляващото лицево окосмяване, което съм виждал. Мнозина носеха настръхнали гъсталаци, които изглеждаха като нормални бради, подложени на внезапни и крайно шокиращи вести. Други пък ги бяха сплели на две, три, а понякога и пет плитки с железни тежести в края — висяха чак до пояса.

— Снори! — викна един новодошъл, висок доста над шест стъпки и поне толкова широк, тлъст и с ръце като свински бутове. Отначало си помислих, че носи нещо като вълнен елек, но щом се приближи до Снори, стана ясно, че космите на гърдите му просто не са знаели кога да спрат.

— Борис! — Снори стисна ръката на мъжа и двамата се сбориха за кратко, като нито единият не отстъпваше.

Тутугу свърши с привързването на лодката, след което бе хванат за двете ръце от двама местни и издърпан на пристана. Аз побързах да се покатеря след него, тъй като нямах желание да се оставям на грубите им приветствия.

— Тутугу! — Снори го посочи на Борис. — Ундорет. Ние двамата сме може би последните от нашия клан… — Гласът му заглъхна в очакване някой от присъстващите да го опровергае, но никой не се обади, че е виждал други оцелели.

— Чумата да тръшне хардасите. — Борис плю на земята. — Убиваме ги, където ги намерим. Както и всички, взели страната на Удавените острови. — При тези думи се надигна мърморене, чуха се викове. Още мъже плюха, докато изричаха думата „некроманти“.

— Чумата да тръшне хардасите! — извика Снори. — Ето нещо, за което си заслужава да пием!

С всеобщи радостни възгласи и тропане на крака цялата тълпа пое към колибите и залите за пиршества зад различните рибни складове и навеси на пристанището. Снори и Борис вървяха най-отпред, прегърнали се през раменете, и се смееха на някаква шега, докато аз, единственият присъстващ принц, се влачех непредставен отзад заедно с рибарите, чиито ръце още бяха покрити с люспи от улова им.

Предполагам, че Тронд трябва да е имал собствена воня — всички градове я имат, но след известно време спираш да я забелязваш. Един ден в морето, с въздуха на Атлантическия океан, без никакви примеси, освен лекия дъх на сол, се оказа достатъчен, за да могат ноздрите ми да се подразнят отново от събратята ми човеци. Олафхайм смърдеше на прясна риба, пот, престояла риба, канализация, сплула се риба и нещавени кожи. Работата се влоши още повече, докато крачехме през лабиринта от ниски дървени колиби с торфени покриви, всяка с мрежи отпред и дърва за огрев, натрупани от закътаната им страна откъм сушата.

Голямата зала на Олафхайм се оказа по-малка от преддверието на двореца на баба ми, каркасно-панелна постройка с кал, натъпкана във всяка пролука, откъдето вятърът би могъл да промуши пръсти, и дървен покрив, леко повреден от зимните бури.

Оставих северняците да се натъпчат вътре преди мен и пак се обърнах към морето. В ясното небе на запад се виждаше залязващото алено слънце. Зимата в Тронд беше дълга и студена. Може да бях прекарал сред кожите повече, отколкото е разумно, но честно казано, по-голямата част от северняците правят същото. Нощта тук понякога продължава по двайсет часа и дори когато денят най-сетне дойде, никога не се затопля над границата, на която аз викам „еба си“ — тоест, като отвориш вратата, лицето ти моментално замръзва така, че те боли да говориш, но ти мъжествено успяваш да процедиш „еба си“, преди да се обърнеш и да се върнеш в леглото. По време на северната зима няма кой знае какво за правене, освен да я търпиш. В най-дълбоката зима изгревът и залезът се сближават дотолкова, че ако двамата със Снори живеехме в една стая, Аслауг и Баракел биха могли да се срещнат. Малко по-далеч на север това със сигурност би станало, защото там денят се стопява съвсем и се превръща в нощ, която трае със седмици. Не че срещата между Аслауг и Баракел би била добра идея.

Вече усещах как Аслауг дращи в дъното на съзнанието ми. Слънцето още не бе докоснало водата, но морето пламтеше в кървавочервено и можех да чуя стъпките й. Спомних си как потъмняваха очите на Снори, когато тя го навестяваше. Дори бялото им се изпълваше със сенки и за минута-две те ставаха съвсем черни и заприличваха на дупки към някаква безкрайна нощ, от която могат да се излеят всякакви ужаси, стига той да погледне към теб. Аз обаче смятах, че това е заради сблъсъка на характерите. Когато тя идваше при мен, зрението ми сякаш бе дори по-ясно от обичайното. Стараех се да оставам сам по залез-слънце, за да прекараме този момент насаме. Снори я описваше като създание на лъжите, изкусителка, чиито думи могат да превърнат нещо ужасно в идея, която всеки разумен мъж би обмислил. Аз, от своя страна, я намирах за доста приятна, макар и може би малко крайна, и определено по-слабо загрижена за безопасността ми от мен.

Първия път, когато Аслауг ме навести, се изненадах да открия колко близо е до образа, който разказите на Снори бяха създали в ума ми. Казах й го и тя ми се присмя. Каза, че мъжете винаги виждали каквото очакват да видят, но под този факт се криела по-дълбока истина.

— Светът се оформя от копнежите и страховете на човечеството. Война на надеждата срещу ужаса, водеща се на някакво дълбоко ниво, което самият човек е направил податливо, макар отдавна да е забравил как. Всички хора и техните дела стоят на глинени нозе, в очакване да бъдат оформени и преоформени, изковани от страха в чудовища от тъмните дълбини на всяка душа, чакащи да разкъсат света. — Ето как ми се представи тя.

— Принц Джалан. — Аслауг пристъпи от сенките на залата. Те се лепяха по нея като тъмни паяжини и не искаха да я пуснат. Тя се изтръгна, когато слънцето целуна хоризонта. Никой не би я сбъркал с човешко същество, но носеше женски облик и той й стоеше добре: плътта й беше като кост, само че топната в мастило, което се е просмукало във всяка пора, разкривайки зърнестия строеж, събирайки чернота във всяка вдлъбнатинка. Прикова ме с очи, в които нямаше никакъв цвят, само страсти, насред тясно и изящно лице. Обрамчваше го тъмна като катран коса, която се сипеше на неестествени къдрици. В красотата й имаше нещо от богомолката, нещо от нечовечността на гръцка скулптура. Но маска или не, на мен ми действаше. Аз се поддавам лесно на гласа на плътта.

— Джалан — повтори тя и ме заобиколи. Носеше парцали от мрак като мантия.

Не отговорих, нито се обърнах да я проследя с поглед. Селяните продължаваха да прииждат, а възгласите и смехът от вътрешността на залата привличаха все повече с всеки миг. Никой от тях не можеше да види Аслауг, но ако видеха мен как се въртя и говоря на празния въздух, нямаше да изглежда добре. Северняците са суеверна паплач и честно казано, според видяното през последните месеци, имаха основания за това. Но суеверието има остър връх и не исках да се окажа набоден на него.

— Какво правиш тук в дивото с всички тези миризливи селяци? — Аслауг изникна пак до лявото ми рамо, доближила уста до ухото ми. — И защо — в тона й се появи по-сурова нотка и очите й се присвиха — този заклет в светлината е тук? Мога да го подуша. Щеше да си тръгва… — Тя наклони глава. — Джалан? Да не си го последвал? Пак ли се влачиш подире му като куче? Говорихме за това, Джалан. Ти си принц, човек с кралска кръв, един от наследниците на трона на Червения предел!

— Отивам си у дома — прошепнах почти без да мърдам устни.

— И оставяш своите красавици? — В гласа й винаги звучеше неодобрение, когато станеше дума за ходенето ми по жени. Явно беше от ревнивите.

— Реших, че е време. Взеха да стават досадни. — Потърках се отстрани по главата, не съвсем убеден, че Тутугу е извадил всичките трески.

— Толкова по-добре. В Червения предел ще започнем да разчистваме пътя ти към трона. — Усмивка озари лицето й. Небето зад нея аленееше от предсмъртните гърчове на слънцето.

— Ами… — Моите устни също се извиха в ехо на нейното изражение. — Аз не си падам по убийствата. Но ако цялата ми тумба братовчеди паднат от някоя скала, няма да си загубя съня заради това. — Бях открил, че си струва да й пригласям. Макар че бих се радвал на всякакво нещастие, сполетяло братовчедите ми, и най-вече трима-четирима от тях, никога не съм си падал по смъртоносните игри с нож и отрова, водещи се в някои кралски дворове. Собственото ми виждане за славния ми път към трона включваше подмазвачество и фаворитизъм, подплатени с разкази за героизъм и доклади за гениалност. Бъдех ли избран веднъж за любимец на баба и несправедливо издигнат до положението на наследник, оставаше само дъртата да получи един навременен сърдечен удар и щеше да започне моето царуване на насладите!

— Знаеш, че Снори ще крои гибелта ти, нали, Джалан? — Тя ме прегърна с една ръка, докосването й беше студено, но и някак вълнуващо, изпълнено с всички сладки възможности, които крие нощта. — Знаеш, че Баракел ще го напътства. Той говореше същото и на теб, когато аз бях затворена в Снори.

— Имам вяра на Снори. — Ако севернякът искаше да съм труп, досега имаше много възможности да го постигне.

— Докога, принц Джалан? Докога ще му вярваш? — Устните й вече бяха съвсем до моите, а главата й — обрамчена от последните лъчи на залеза. — Не вярвай на светлината, принц Джалан. Звездите са красиви, но пространството между тях е безкрайно и изпълнено само с обещания. — Почти можех да чуя как зад гърба ми сянката й се слива с моята и сухите й паешки крака шушнат един в друг. — Ако Снори се върне във Вермилиън с тялото ти и с правилната история, това би му спечелило признателност в много кръгове, по множество причини…

— Лека нощ, Аслауг. — Стиснах каквото можеше да бъде стиснато, за да не потреперя. В последните моменти преди мракът да я отнесе тя винаги бе най-малко човечна, сякаш присъствието й се задържаше миг повече от маскировката й.

— Дръж го под око! — И сенките я придърпаха надолу, и тя се сля със сумрака, който щеше да се превърне в нощ.

Обърнах се и последвах местните в тяхната „голяма“ зала. Моментите ми с Аслауг винаги ме оставяха малко по-нетолерантен към потни селяци и грубия им жалък живот. А и може би наистина си струваше да държа Снори под око. В края на краищата той се канеше да ме изостави точно когато най-много се нуждаех от помощ. Само ден по-късно, и можех да бъда подложен на всички ужаси на ръкообвързването или някоя още по-жестока форма на викингско правосъдие.