Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (35)

32.

Прокълнат съм с берсеркерска кръв. Може би е от покварата на Червената кралица, може би нейната склонност към насилие избликва от мен на редки, но концентрирани порции. Доколкото ми е известно, това се е случвало два пъти и не помня нищо от станалото тогава, освен откъслеци, несвързани образи на кръв и смърт, докато острието ми сече червена пътека през плътта на другите. А също и писъците. Предимно мои. Не мога да си спомня чувството — нито гняв, нито омраза, — само тези образи, все едно виждам късчета от чужд кошмар.

Докато излизах на Патрицианската улица в зората на вероятно последния ми ден, страхът все още бе в мен, но ми се струваше, че съм го затворил в малка кутийка някъде в дъното на съзнанието си. Чувах го как пищи от ужас, как настоява, как се опитва да спори с мен… но също като виковете на момчето зад гърба ми това беше просто шум. Може би от твърде много безсъние сънувах наяве. Нищо не ми се струваше съвсем реално. Не знаех какво ще правя, освен че в края му Едрис Дийн ще е мъртъв. Докато се приближавах към механичния войник, вдигнах ръка пред себе си, спокойно и уверено, без нито следа от треперене.

Създанието направи крачка към мен и сведе поглед да изучи лицето ми с пламтящите си медни очи. При всяко негово движение жужаха хиляди колелца, милион зъбци се зацепваха, от миниатюрни през малки и големи до толкова огромни, че да ме изядат.

— Да? — Този имаше подобаващ механичен глас, метално стържене, което някак ми се струваше уместно.

Момчето вече стоеше до мен. Виждах го отразено в сребристата стомана на бронята на войника, разкривено, но все пак си беше Хенан. Опита се да ме издърпа назад, да ме спре, и откри, че не може. Странно, след като през цялото време бе настоявал точно за това. Такива сме си хората. Дай ни всичко, което искаме, и изведнъж ни се струва прекалено.

Нагръдникът на войника блестеше, само с няколко драскотини въпреки възрастта си, но на едно място, ниско отстрани, една дупка нарушаваше съвършенството му, тъмна и ъгловата, минаваща през дебелата сребриста стомана — тежест, която никой човек не би могъл да издържи, и метал, който никой ковач не би могъл да обработва.

— Значи можеш да бъдеш наранен… — Обърнах се и хванах момчето за рамото. — Върви до вратата, Хенан. — Насочих го и го побутнах към нея.

— Съобщете естеството на искането си. — Войникът сви пръсти; те имаха множество сгъвки и всеки бе дълъг колкото предмишницата ми. Това ми напомни за нероденото чудовище, съградено от гробни останки в лагера на Тапрут. За неговото унищожаване беше нужен слон, а този войник изглеждаше, сякаш слонът би могъл просто да отскочи от него.

— Само дойдох да видя какво прави момчето — казах. — Изглежда, че ще прониква с взлом.

Войникът се завъртя около гръбнака си, така че горната половина на тялото му се обърна към вратата зад него. Един механичен войник не се притеснява да изложи гърба си на потенциален враг. Единственото, което ще постигнеш, ако стовариш бойна брадва между раменете му, е да съсипеш хубавата брадва и да премахнеш всякакви съмнения дали си враг, или не.

Държах едната си ръка в джоба си. Сега тя се сви около ключа. Ключът на Локи. Усещах го студен под пръстите си, хлъзгав, сякаш ще се изплъзне от тях при първия шанс за измяна. Извадих го и мрачна тръпка на радост пробяга по ръката ми.

Високо над мен, между сребристите плешки, блестеше кръгъл отвор, сложно назъбен по края. Отблизо можех да видя, че шайбата със зъбците не е само една, имаше втора, по-тясна, малко по-навътре, а зад нея и трета, и четвърта, и още — всички те образуваха конусообразна вдлъбнатина, широка може би пет сантиметра. Ключът все още бе с формата на онзи, чиято сянка Раско бе хвърлил върху него — грубо и тежко нещо, с назъбена правоъгълна пластина в края на дебела дръжка, дълга около петнайсет сантиметра.

Олаф Рикесон беше притежавал този ключ преди Снори. Той бе взет от замръзналия му труп и преди да умре, Рикесон беше събрал армия с негова помощ. Армия, която си мислел, че може да тръгне срещу портите на Йотенхайм и да се изправи срещу великаните, от които се страхуват самите богове. С този ключ Рикесон беше отварял нещо повече от врати — беше отварял сърца, беше отварял умове.

Протегнах се колкото високо можех, хвърлих се напред и пъхнах ключа в дупката за навиване на войника. Обсидианът се разтече в ръката ми, по-студен от лед, и опари кожата ми, но аз продължих да го стискам и в момента, щом срещна ключалката, той се превърна в дебела черна пръчка, завършваща с конус, покрит с безброй дупчици.

Има си правило за навиването и развиването, правило по-старо от империите, даже със специални термини за него: по часовниковата стрелка и обратно на часовниковата стрелка. В едната посока се навива, в другата се развива. В напрежението и студения ужас на момента аз просто налучках. Вложих всичките си сили в тази задача. За три удара на сърцето ми, всеки от които сякаш отекваше по-бавно и от най-скръбния погребален звън, проклетията не помръдваше. Времето се сгъсти около мен. Войникът спря с дрънчене насред обръщането и започна да се извърта пак към мен, теглейки ключа от ръката ми. Едната му ръка посегна да ме хване, огъвайки се около лакътната става по начин, който издаваше лъжата във всяка претенция за човечност. Дългите метални пръсти се разтеглиха, за да обгърнат кръста ми; всеки от тях завършваше с нокти, така наточени, че можеха да отделят плътта от костите.

Дали допълнителният страх ми вдъхна сила, или пък Локи вече си беше направил своята шега, но ненадейно ключалката поддаде и ключът се завъртя рязко със звук като от чупенето на нещо скъпо. Последва еклив метален звън и многогласно жужене, докато хиляди колелца, маховици, анкерни механизми се въртяха свободно. Войникът замря със стържене точно когато ключът се изтръгна от хватката ми и металното лице се извъртя към мен. Цялото нещо клюмна и странната светлина в медните очи угасна. Само след секунда стоманеният великан стоеше застинал пред мен, без нито помен от звук, нито намек за движение.

Пръстите му почти обхващаха кръста ми и върхът на нокътя на най-дългия от тях бе направил осемсантиметров срез в ризата ми. Малко алено петънце тъкмо започваше да се разстила по плата.

— Мамка му! — Хванах пръста и се опитах да го избутам назад. Хенан се втурна да ми помогне, озъртайки се нервно към войника, докато дърпаше. Въпреки привидната отпуснатост на механизма пръстът изобщо не поддаваше, все едно бях затворен зад железни решетки.

— Измуши се — каза Хенан.

— Какво? — Дори най-мършавият труп в задния двор на затвора за длъжници не би могъл да се измуши през пролуката между пръстите.

Вместо отговор Хенан вдигна ръце над главата си и приклекна.

— Аха. — Не беше особено достойно, но какво пък? Последвах примера му и миг по-късно изпълзях изпод ръката на войника без допълнителни наранявания, освен откъснатия от рамото ми сърмен еполет.

— Ти го спря! — Хенан зяпаше войника. Сега, отблизо, вече проявяваше страхопочитанието, което му липсваше, когато го наблюдаваше иззад ъгъла и ме подтикваше да щурмувам сградата и всичките й пазачи с голи ръце.

— Ако не мога да направя нещо повече от това, значи сме го загазили. — Една голяма част от ума ми се беше посветила на задачата да ми крещи да бягам. Но лицето на Едрис Дийн плуваше над този шум, не както го бях видял на Беерентопен тази пролет, а както изглеждаше, когато мама се свлече окървавена от меча му. Аленото петно от нокътя на войника се разстилаше като спомен за раната, нанесена ми от острието на Едрис в онзи ден. Растеше бавно, разцъфвайки от мястото на старата рана, която едва не ми беше отнела живота. За миг гледката ме хипнотизира.

— Джал! — повика ме настойчиво Хенан и ме подръпна за ръкава.

— Принц Джалан — казах. — Пусни ме. — Отърсих се от момчето, взех ключа и заобиколих войника, за да застана лице в лице с него. Улицата вляво и вдясно се простираше празна. Някакъв вестоносец изтрополи по една пресечка на петдесетина метра от нас, погълнат от работата си. Вдигнах ръка, хванах се за рамото на войника, стъпих на коляното му и се повдигнах.

— Джал… принце… ние трябва… — Хенан посочи към вратата.

— Заключена е и от другата й страна има мъже с мечове — казах, взирайки се в блестящия метален череп на създанието.

Върху гладкото чело, където лицето ми се изкривяваше в кошмарно отражение, един малък метален диск се издигаше на косъм над околната повърхност. Ударих го отстрани с ключа и той се плъзна и разкри кръгла дупчица, не по-голяма от зеница. Притиснах конусовидния връх на ключа към дупката и си пожелах хитроумното приспособление на Локи да проработи. Беше нужен миг концентрация, преди обсидианът да се разтече отново, течна нощ, която се преоформяше под пръстите ми, студена от възможности, процеждаща се в теснотата на дупката, докато накрая държах в ръка края на тънка черна пръчица.

— Мой си — прошепнах, спомняйки си как чаках с Юсуф в Златната къща и черната му усмивка, докато ми разказваше как машината на Механиците кодирала пръчица за всеки нов собственик и тази пръчица, пъхната в главата на определения механичен войник, прехвърляла лоялността му към човека, който го е купил. Усетих как пръчицата се променя, зацепва се, а после я завъртях и я изтеглих бавно, цели петнайсет сантиметра обсидиан. — Мой! — повторих по-високо.

— Но… — Хенан се мръщеше, когато скочих долу при него. — Ти го счупи…

— Развих го — казах. — Има разлика. Пък и той така или иначе си беше почти развит. — Заобиколих го пак, за да се върна при отвора за навиване. Ключът се промени, за да пасне на вдлъбнатината, когато посегнах към нея. — Хайде… — Започнах да въртя ключа в посока обратна на първата. — Да видим… — вложих малко мускули — какво… — из цялото тяло на войника почнаха да шепнат и жужат зъбни колелца — можем… — продължих да въртя — да… направим.

Не съм учен, нито техник, но май си спомням отнякъде, че във физиката е като в живота. Не получаваш нещо за нищо и ако искаш да извлечеш много, трябва да вложиш много. А аз исках много от най-новото си притежание и не исках да влагам много в него. Според всякаква логика би трябвало да стоя и да го навивам цял час само за да го накарам да направи една-единствена крачка напред, само че ключът, който държах, си имаше собствени правила. Той бе създаден да отключва, да премахва препятствия, да позволява на собственика си да стигне докъдето иска. Аз исках да получа напълно навит войник. Неговата неработоспособност бе препятствието пред мен. Спомних си как когато държах орикалкума можех с достатъчно съсредоточеност и воля да събера бясно пулсиращата му светлина в един-единствен ярък лъч и да го насоча напред, докато концентрацията ми изневери и той се разпадне. Призовах същата тази съсредоточеност и напрегнах воля да насоча целия скрит в мен потенциал в един-единствен лъч през черната пръчица в ръката си към металната маса на войника.

С всяко завъртане на ключа шумът във войника се усилваше, колелца се въртяха, пружини стенеха, механизми бръмчаха в бясно движение, чуваше се скърцане и дрънчене, докато разни чаркове в дълбините се натягаха, и още, и още. Мислех си за Едрис Дийн и въртях ключа, макар че той се съпротивляваше и заплашваше по-скоро да съдере кожата на дланта ми, отколкото да се завърти на още един градус. Войникът изстърга, бронята му се раздвижи, когато дълбоко в него запасите му от сила се свиха в могъщи ядра, които биха могли да го движат още седем века. Голямата глава над мен се завъртя върху шия от стоманени пръстени, зъбци се зацепваха, заяли механизми поддаваха с остър пукот. А очите, които ме намериха, пламтяха дори в светлината на новия ден.

— Джалан Кендет — изрече той с ръбат глас, който ехтеше като прекалено натегнати струни на лютня.

— Принц Джалан — поправих го. — Виж това момче. — Посочих и изчаках главата да се завърти и да се вторачи в Хенан. — Хенан Вейл. — С него ще влезем в този затвор да измъкнем двама затворници. Ти трябва да вървиш пред нас и да ни пазиш от всичко, което се опита да ни спре.

Главата на войника се извъртя обратно към мен с внезапно и гладко движение, доста по-бързо от движенията му преди навиването.

— Това ще наруши множество закони, важащи в град Умбертиде.

— Забележката е взета предвид. Да вървим. — И махнах към внушителната врата, осигуряваща достъп до Кулата на мошениците.

Войникът закрачи чевръсто към вратата и почука четири пъти. Чух дрънчене, някой промърмори и тя започна да се отваря. Войникът я дръпна рязко и пазачът зад нея излетя на улицата, повлечен от дръжката. Пльосна се по лице малко пред мен. Докато се надигаше на четири крака, го изритах в главата.

— Мама му стара! — Канех се да се извиня, че съм го изритал, докато е паднал, но мен ме заболя повече от него. Заобиколих с куцукане безчувственото му тяло, като мърморех още пиперливи ругатни. Спрях само колкото да измъкна късия му меч от ножницата.

Докато стигна до входа, механичният войник беше изчезнал вътре. Успях да сграбча Хенан за рамото и да го дръпна назад.

— Само глупаците се втурват презглава. Признавам, че цялото това начинание е изключително глупаво, но дай да не влошаваме нещата още повече. — Избутах го зад мен и надзърнах във фоайето. Войникът стоеше там, хванал в едната си метална ръка страж, а в другата — чиновник, грабнат иззад бюрото. Може би ги стискаше прекалено силно, за да викат за помощ, или пък бяха прекалено уплашени, че ще ги направят на кайма, но както и да е, и двамата мълчаха.

— Добра работа… хм… имаш ли име? — Вдигнах поглед към войника.

— Пазител.

— Добра работа, Пазителю. По-добре не убивай никого, ако не се налага. Тия двамата можем да ги сложим в някоя килия, ако се държат прилично. — Би трябвало да съм изпаднал в ужас. Би трябвало да съм на четири пресечки оттук и да не спирам да тичам, но когато потърсех страха си, откривах само лицето на Едрис, каквото беше преди петнайсет години, и мама, свличаща се от меча му за хиляден път, със същото изненадано изражение. — Ей, ти, чиновникът. — Посочих ненужно оплешивяващия мъж, чието шкембе се издуваше в пролуките между многоставните пръсти на Пазителя, а лицето му поаленяваше. — В кои килии са северняците и как да стигнем дотам?

Мъжът прошепна нещо, изцъклил очи, нашарени с кървясали жилки.

— Пусни го, за да може да отговори на въпроса ми, Пазителю.

Войникът отвори ръка и мъжът се строполи с цялата грация на чувал картофи.

Приближих се още малко към него. Достатъчно, за да помириша, че е напълнил гащите.

— Кажи го пак. И гледай да не сбъркаш, иначе Пазителя ще се върне и ще ти откъсне ръцете.

— Килии десет и тринайсет, четвърти етаж. — Чиновникът си пое хъхрещ дъх. — Моля ви, не ме уби… — Войникът го сграбчи отново в хватката си.

— Продължавай напред! — казах на войника. — Не! Стой! — Той се закова на място насред крачка. — Върни се и прибери пазача от улицата. — Дори да не се освестеше бързо, щеше да привлече внимание, ако го оставехме да лежи там.

Пазителя покорно излезе с дрънчене и се върна, метнал на рамо безчувствения пазач. След като мина през вратата, я затворих и сложих резетата.

— Към стълбите! — Махнах на механизма да върви нататък и той мина покрай мен, прекоси фоайето с дрънчащи стъпки и стигна до централното вито стълбище. Преграждаше го голяма порта от кръстосани железни решетки с орнаменти във формата на роза на всеки възел. Около стълбището имаше множество врати, водещи към различни стаи и коридори, и един щателен, или поне предпазлив човек като мен би трябвало да си подсигури първия етаж, за да има чист път за бягство и да не могат нападатели да се промъкнат откъм тила му. От друга страна, Едрис Дийн почти със сигурност се беше качил право в килията на Снори с разрешителното за изтезания. Пъхнах ключа в ключалката на портата и го завъртях. — Четвъртият етаж! Така каза човекът.

На първия етаж един надзирател се сепна от дрямката си и едва не падна от стола. Успя да нададе кратък стреснат вик, преди Пазителя да го халоса с чиновника. Познатата човешка миризма ми подсказа, че тук се държат затворници. Отключването на вратите около стълбището разкри стаичката за спане на надзирателя, склад, килер с метла и коридор към някакъв проход, който обикаляше в кръг Кулата между два реда килии. По стените му се редяха тежки врати с по едно малко зарешетено прозорче на всяка. Пазителя остави в първата килия стража на портата, стража на приземния етаж, надзирателя и чиновника, изненадвайки дрипавия старец вътре с тази неочаквана компания.

Щом се върнах на стълбището по петите на Пазителя, чух тревожни викове откъм горните етажи. Явно задавеното квичене на надзирателя и последвалото млатене с тъп предмет не бе останало незабелязано.

— Нагоре! Нагоре! — Плеснах с ръце. — А ти стой наблизо. — Дадох знак на Хенан да дойде при мен и приготвих меча си. Страхът вече беше започнал да ме догонва.

Пазителя ни поведе. Надзирателят на втория етаж бе останал на своя пост и чакаше с обкована с месинг тояга в ръка, а от двете му страни стояха двама стражи с изтеглени мечове. Пазителя тръгна срещу тях, разперил ръце, докато те се взираха невярващо в него. Надзирателят изтърва тоягата, единият страж успя да нанесе колебливо мушкане, което отскочи от бронята на войника, и тримата бяха сграбчени в метална прегръдка.

— Ще ги затворим. — Забързах покрай него да отключа вратата към коридора, а после и първата врата от другата страна. Пазителя ме последва и хвърли пленниците си в килията, която този път се оказа празна. — Бързо! — Не знаех колко време имаме, но бях сигурен, че отлита.

Пазителя пое нагоре по стълбите, а аз го следвах плътно. Не бяхме направили кажи-речи и една крачка, когато някакъв страж се втурна надолу по витото стълбище, крещейки боен вик, който приличаше повече на вик на ужас, вдигнал високо късия си меч. Човекът нямаше време да осъзнае срещу какво е изправен, преди да бъде отхвърлен към стената. Пазителя улови омекналото тяло, когато то отскочи от нея.

— Мамка му. — Аленото петно върху зидарията разкриваше неприятна вест. — Внимавай. Няма нужда да ги нараняваш! — Може да не съм най-великодушният човек, но като цяло не си падам по убийствата. Въпрос не толкова на съвест, колкото на гнусливост и страх от последствията. Но за Едрис Дийн смятах да направя изключение и да го нарека справедливост.

Понесъл стража, Пазителя направи още три крачки, като взимаше по пет стъпала наведнъж — оставяше ги опръскани с кръв. Изведнъж главата на мъжа се надигна рязко и през алената каша лъсна спукан череп. Очите на трупа ме намериха и от глада в тях почувствах краката си прекалено омекнали за изкачване на стълби. Хенан се блъсна в гърба ми.

— Той е мъртъв! — Страхът превръщаше гласа ми в писукане. Стражът започна да се бори в хватката на Пазителя. — Бързо! Довърши го! — успях да изкрещя.

Пазителя изпълни заръката със зловеща ефикасност, като блъсна черепа на трупа в стената със стоманената си длан и продължи да натиска, докато от него не остана само петно кървава каша и парченца кост, стичащи се по камъка. Повърнах жълта жлъч върху стъпалото пред мен.

— Не пускай тялото и продължавай да се движиш. — Избърсах устата си с ръка, а после се огледах за нещо, в което да избърша пък нея. Минах покрай собственото си повърнато и кашата на стената, стиснал нос, който от гаденето, кой знае защо, беше започнал да пулсира адски, като се опитвах да заслоня очи, за да не виждам трупа, който продължаваше да потръпва в хватката на Пазителя.

— Поне е по-лесно да се справиш с тях, когато имаш помощ. — Хенан зад гърба ми май беше по-малко уплашен от мен.

— Проблемът не е в един мъртвец — успях да кажа. — Сега те вече знаят къде сме. — Ако Мъртвия крал ни беше видял през тези очи, би могъл да прати срещу нас всеки труп в града. Зачудих се какво ли ще ни чака отвън, когато слезем по стълбите. Допреди момент най-лошото, което показваше въображението ми, бяха редици и редици градски стражи.

Излязохме през арката на стълбището на третия етаж, като гледахме да сме близо до Пазителя. Този етаж изглеждаше досущ като долния, само без надзирателя и стражите. Можех да видя навътре по късия коридор до прохода, обикалящ кулата — нещо тук ми се струваше нередно, но не можех да усетя какво точно.

— Трябва да проверим за стражи — казах. — Не можем да ги оставим да избягат и да вдигнат тревога. — Или да ни издебнат в гръб.

Пазителя направи три тежки крачки напред. Още една тежка крачка и нещо гигантско изникна отстрани, където го бе скривала колоната на стълбището. Появи се и замахна с една голяма метална врата, което моментално ми разкри какво е нередното тук: коридорът към килиите трябваше да е скрит зад заключена врата.

Ударът отлепи Пазителя от пода и го запрати в стената, като пътьом направи на трески бюрото на надзирателя. За миг двамата с Хенан стояхме вцепенени от ужас, взрени нагоре към блестящите медночервени очи на механичен войник, по-широк и по-висок от Пазителя. Създанието държеше вдлъбнатата желязна врата над главата си, готово да ни смачка като мухи. А за разлика от мухите, ние не бяхме достатъчно бързи да изчезнем, когато войникът замахне с вратата към нас. Колелца зажужаха, големите мускули от месинг и стомана се свиха и желязната врата се понесе надолу, за да ни размаже на мокри петна.

Пазителя се хвърли да се намеси: сякаш тласнат от една-единствена огромна навита пружина, се стрелна под удара, като едва не ми отнесе главата, и се заби в гърдите на другия войник. И двамата се търкулнаха по каменния под и спряха с трясък в отсрещната стена. Станаха, вкопчени един в друг; всеки беше стиснал ръцете на другия и се напъваше да счупи някоя важна част.

— Трябва да помогнем на Пазителя. — Хенан го каза убедено, но не понечи да направи каквото и да било.

— Трябва да измъкнем Снори и Тутугу, докато още можем — отвърнах, макар че от устата ми едва не излезе „трябва да бягаме, докато още можем“. Сграбчих момчето и го изблъсках обратно на стълбището. Зад нас двамата метални бойци вилнееха, без да ги е грижа за страничните наблюдатели. Един бесен ритник на Пазителя откъсна парче камък, голямо колкото главата ми, от ъгъла, откъдето започваше проходът с килиите, и то полетя, рикоширайки в стените. Не можех да кажа кой печели, но макар че войникът от кулата беше по-едър, Пазителя беше навит докрай за първи път от векове и допълнителната сила, която му даваше това, скоро започна да си казва думата. Метал се напрягаше срещу метал, стави скърцаха, подсилващи пръти стенеха под напора и зъбни колела се въртяха с тракане.

— Джал! — Хенан ме подръпна.

Един нит от бронята на войника от кулата се откъсна и се заби в арката над главата ми, превръщайки част от камъка в прах. Аз отскочих и подминах забързано момчето, за да продължа нагоре по стълбите.

Четвъртият етаж миришеше различно, на кръв и повърнато. Не можеше да не го усетиш, дори и със счупен нос. На долния етаж до поста на надзирателя бяха висели палка и фенер; тук от множество куки висяха окови, въжета и ремъци, редом с обичайните инструменти на занаята. На този етаж се криеше нещо повече от прахосване на човешкия живот в малки каменни кутийки. Тук измъчваха. Всяка частица от мен искаше да бягам — имах чувството, че доброволно се оставям под грижите на Джон Резача.

Остър метален трясък отекна откъм стълбището — вероятно някаква важна част на единия от двамата войници бе поддала на натиска, трупащ се срещу нея.

— Трябва да проверим килиите. — Хенан пристъпи напред. — Да намерим Снори и Тут. — Той никога не бе виждал такива ужаси като мен, никога не беше връзван за маса и посещаван от Мейрес Алус. Освен това не беше страхливец. Късият меч трепереше в ръката ми, струваше ми се прекалено тежък и неудобен. Всяка моя частица искаше да побегне, но някак си всички заедно пристъпиха напред на неуверени нозе и аз избутах Хенан зад мен. Един тих гласец в главата ми си проби път през едва сдържаната паника — без Снори до мен нямаше да стигна далеч, може би дори нямаше да изляза от сянката на Кулата. Щом разпознах в това една по-далновидна версия на тичането към хълмовете, краката ми проявиха по-голяма готовност да изпълняват ролята си.

Отидох до стражевия пост и свалих фенера от куката. Надзирателите си бяха тръгнали припряно, може би се събираха на най-горния етаж, за да окажат отпор. Ако беше така, надявах се да си останат там. Намереха ли кураж да слязат вкупом, спукана ми беше работата. Проверих набързо за някакви следи от надзиратели или стражи, а после отключих вратата към коридора с килиите. Тук вонята беше по-силна, с острия дъх на нещо ново и неприятно… мирис на изгоряло.

Хенан понечи да се втурне напред. Аз го задържах.

— Не. — И тръгнах, протегнал пред себе си късия меч, с фенера в другата ръка. Сянката на острието танцуваше по стените.

— Петнайсет, четиринайсет, тринайсет. — Хенан четеше номерата над вратите. Не знаех дали знае буквите, но дядо му поне го беше научил на римските цифри.

— Наблюдавай коридора — казах му. Не знаех какво ни чака зад вратата, но вероятно не беше нещо, което трябваше да вижда.

— Тъмно е! — Хенан махна с ръка към мрака.

— Тогава си отваряй очите за светлина! — Извърнах се от него, вдигнах фенера встрани от полезрението си и пъхнах ключа в ключалката. Пасна идеално, както винаги, почти сякаш копнееше да се превърти. Щом отключих вратата, върнах ключа в джоба си и пак вдигнах късия меч, който бях откраднал. От другата страна можеше да ме чака Едрис. Вратата изскърца, когато я бутнах, и вонята ме връхлетя моментално — смрад на канализация, примесена с повърнато и гнилоч, а също така дим и ужасния аромат на изгорено месо.

Мъртъв Тутугу изглеждаше по-дребен, отколкото приживе. Теглото, което бе носил през замръзналата тундра и бесните океани въпреки оскъдните дажби, сякаш се бе смъкнало от него за по-малко от седмица в Кулата. Бяха му оскубали брадата — бе останало само по някое кичурче тук-там сред разранената плът. Лежеше на масата, на която го бяха измъчвали, все още с вързани ръце и крака, и имаше белези от желязото по ръката, корема, бедрата. Мангалът още димеше и три железа с увити в плат дръжки стърчаха от малката метална кошница с въглени. Мъчителите бяха стояли в готовност, чакайки да пристигне разрешението, и бяха пристъпили към работа веднага.

Стоях и се оглеждах тъпо, без да знам какво да правя. Стаята бе иначе празна, имаше само кана за вода, лежаща счупена на пода, и кофа в ъгъла. И — в някакъв странен контраст с обкръжението — от една верига с кука над масата висеше огледало в дървена рамка — беше евтино и помътняло, но изглеждаше съвсем не на място.

Кръвта от прерязаното гърло на Тутугу образуваше локва около главата му. Беше се просмукала в червените му къдрици и капеше между дъските върху плочите долу. Сигурно е бил още жив, когато влязох в Кулата…

— Хенан! — Завъртях се.

Едрис вече бе хванал момчето и бе опрял меч в гърлото му, а с другата ръка го стискаше за косата. Стояха срещу вратата, до стената на коридора.

— Крил си се в някоя от другите килии… — Би трябвало да съм ужасен за себе си или ядосан заради Тутугу, или притеснен за детето, но някак си нито една от споменатите емоции не идваше, сякаш онази част от мен, която се занимаваше с тези работи, бе решила, че й е дошло до гуша, и се беше прибрала вкъщи за през нощта.

— Позна — потвърди Едрис.

Досега не бях виждал мъртъв приятел. Бях виждал сума ти мъртъвци и някои от тях доста ги харесвах. Арн Убийствения прицел и петзнаците ги бях харесвал. Но Тутугу, макар да беше от простолюдието и чужденец, ми беше станал приятел. Сега, когато вече го нямаше, можех да си го призная.

— Пусни момчето. — Вдигнах късия си меч. Стоманата, която Едрис опираше в шията на момчето, бе покрита с руни и омърсена от некромантия, острието беше значително по-дълго от моето, но дали това щеше да се окаже предимство в теснотията на коридора, не можех да кажа. — Пусни го.

— О, ще го пусна — отвърна Едрис с онази своя крива усмивка върху тънките си устни, — със сигурност. Само първо ми дай този ключ, за който приказват всички, а?

Взирах се в лицето му, върху което трепкаха сенки. Слабата светлина разкриваше възрастта му: лицето му беше нашарено със стари белези, обрулено, но заякнало с годините, а не отслабено. Оставих фенера, като гледах да стоя извън обсега на Едрис, и бръкнах в джоба си за ключа. В мига, щом пръстите ми го докоснаха, едно по-младо лице запулсира върху това на Едрис — лицето, което бе имал, когато уби майка ми, и сестра ми в нея, и заби същото това острие, което държеше сега, в гърдите ми. Това продължи само за един удар на сърцето. Единствено очите му останаха непроменени.

Извадих ключа, парче чернота във формата на ключ, като изрязана в света дупка към някаква нощ. Северняците го наричаха Ключа на Локи, в християнския свят биха го нарекли Ключа на Дявола, и нито едно от тези названия не предлагаше друго, освен лукавства, лъжи и проклятие. Ключът на лъжеца.

Усмивката на Едрис се разшири, зъбите му лъснаха.

— Дай го на момчето. Щом минем благополучно през онова, което вдига такава патърдия на долния етаж, ще го взема от него и ще го пусна.

При някои хора желанието за мъст може да е копнеж, който ще ги води от една опасност към друга — може да ги погълне, ярка светлина, която затъмнява всички други и ги прави слепи за опасностите, глухи за предупрежденията. Някои наричат тези хора смели. Аз ги наричам глупци. Смятах себе си за принц на глупците, задето изобщо бях позволил гневът ми да ме доведе в Кулата, противно на всякакъв разум. Сега, дори с мъртвия Тутугу зад мен и неговия убиец пред мен, целият ми гняв изчезна като духнат пламък. Острието, опряно в гърлото на Хенан, улови светлината и вниманието ми. Сенки очертаваха сухожилията, изпънати под кожата, вените, издутината на шията му. Знаех какви ужасни поражения ще нанесе едно бързо прокарване на стоманата. Едрис беше срязал гърлото на мама с пестеливостта на касапин, колещ прасета. Със същото безразличие. Със същото острие.

— Е, принц Джалан? — Едрис притисна меча по-силно, сложил длан зад тила на момчето, за да улесни натиска.

Единственото, което исках, беше да съм навън, на мили оттук, на гърба на добър кон и да препускам към дома.

— На̀. — Тръгнах към тях, протегнал ключа. — Вземи го.

Хенан ме изгледа свирепо, със същия безумен поглед, какъвто имаше навика да ми хвърля Снори в най-тежките възможни моменти.

— Вземи го! — изръмжах заповедно и пристъпих през вратата навън. Едрис изви още по-здраво ръката си, стиснала косата на момчето, но въпреки всичко не мислех, че Хенан ще вземе ключа. А после той го взе.

Щом грабна ключа от мен, аз се отпуснах и ме заля облекчение. Видях как момчето придобива странен вид, очите му се разширяват, докато нещото вливаше отровата си в него, отваряше врати в съзнанието му, изпълваше го с каквито там видения и лъжи бе запазило за Хенан Вейл.

— Не! — И с един рязък замах Хенан хвърли ключа покрай мен, в килията на Тутугу.

Открих, че скачам към Едрис, насочил върха на оръжието си към мястото на посърналата му усмивка. Той се оказа бърз — адски бърз: успя да вдигне меча си и да парира удара. Може да съм одраскал мекото на ухото му, докато острието ми се плъзгаше покрай него. Хенан се завъртя, оставяйки доста коса в ръката на Едрис, но все пак се изскубна, главата му се тресна в стената и той залитна и се свлече в тъмния коридор.

Отстъпих в рамката на вратата. От всички страни се носеха звуци на движение в килиите, чиито обитатели бяха сепнати от трясъка на стомана, чуваха се приглушени викове.

Едрис нападна.

Да се фехтуваш на плаца е едно, но когато някой зъл копелдак се мъчи да отсече парчета от теб, голяма част от обучението ти губи значение. Умът ти, или поне моят ум, не помни почти нищо, докато е пропит с неподправения ужас от това, че някой дава най-доброто от себе си, за да те убие. Единствената памет се крие в мускулите ти, които, ако са били тренирани година след година, със или без особен ентусиазъм от твоя страна, се възползват максимално от наученото, за да те опазят жив.

Екотът от блъскането на меч в меч в тясно помещение е оглушителен, ужасяващ. Отбивах мушкане след мушкане и отстъпвах бавно, като квичах, когато те минеха прекалено близо.

— Вземи проклетия ключ — успях да изпъшкам насред битката.

Изминалите петнайсет години не тежаха много на Едрис. Той показваше същата бързина и умение, с които бе надвил стража на майка ми, Робин, в Звездната стая. Трябваше да вложа всичко от себе си, за да отбивам атаките му. Обсегът на дългия му меч не ми даваше никакъв шанс да го достигна дори да ми останеше секунда за атака.

— Не го искам тоя проклет ключ! — Отстъпих през вратата на стаята и Едрис ме последва. Фенерът в коридора очерта силуета му. Безумни мисли ломотеха в главата ми сред кипящия там ужас, някакво смахнато желание да се хвърля срещу него и да го изкормя — една от онези идеи, които те погубват.

Има един проблем, когато постоянно потъпкваш най-неразумните инстинкти, тласкащи човек безразсъдно да се излага на опасност. Даже най-трезвомислещите и уравновесени хора имат ограничено пространство за съхранение на такива нежелани емоции. Ти продължаваш да ги тъпчеш в дъното на ума си, но като препълнен шкаф, идва момент, когато се опитваш да натикаш там още нещо и изведнъж някакъв чарк или панта се скъсва, резето поддава, вратата зейва и цялото съдържание се изсипва върху теб.

— Само ме остави жив! — Но още докато го казвах, червената пелена, която се опитвах да удържа, се спусна пред очите ми. Радост като течен огън се надигна в мен и докато едно тънко гласче в главата ми пищеше „не“, аз се хвърлих срещу убиеца на майка ми.

Сега, когато входът се намираше между нас, дългият меч на Едрис се превърна в пречка, ограничаван от касата на вратата. Отбих встрани следващото му мушкане и приклещих острието му в касата с моето, след което забих лакът в лицето му. Усетих как носът му се счупи. Извъртях се, навлизайки в обсега му, като продължих да притискам меча му до последния момент, а когато се озовах с гръб, стоварих лакътя си с всички сили отстрани по главата му. Без да се обръщам, хванах меча с две ръце, завъртях го и го забих под мишницата си в гърдите му. Острието изстърга между ребрата.

Отдръпнах се, щом Едрис изрева от болка, и залитнах назад в килията. Мечът ми, заседнал в някаква кост, бе изтръгнат от ръката ми. Неговото оръжие издрънча на плочите зад мен. Успях да спра точно преди да се просна върху останките на Тутугу на масата и да се обърна. Едрис Дийн стоеше в рамката на вратата, облегнат на касата, и стискаше с две ръце късия меч, забит ниско в гърдите му. Алена кръв се стичаше по стоманата.

— Умри, мръснико. — Думите ми излязоха като шепот. Бойният бяс ме бе напуснал също толкова бързо, колкото бе дошъл. Закашлях се и гласът ми се върна. Вложих в него малко кралска властност. — Ти уби една принцеса на Предела — заслужаваш по-лоша участ от тази, която сполетя Тутугу. — Струваше ми се прекалено леко измъкване той просто да умре. — Бъди благодарен, че съм цивилизован човек… — Грубите думи може да не означават много след удар с меч, но бяха единствената сол, която можех да втрия в раната.

Едрис гледаше как кръвта му капе по пода, потресен от този обрат в късмета си. Вдигна алените си ръце и ме погледна, а от устата му рукна тъмночервено. Фактът, че точно тогава се усмихна, показвайки окървавените си зъби, малко ми пресече вдъхновението, но аз продължих, като се мъчех да не допусна в гласа ми да проличи неувереност. Знаех достатъчно за раните, за да разбера, че нанесената от мен е смъртоносна.

— Некромантката, която ти дава заповеди… няма да е доволна. Не мисля, че трупът ти ще получи свястно погребение. — Опитах се да му върна усмивката.

— Това… — Едрис си пое хриплив дъх, част от който влезе покрай стоманата ми, образувайки черни мехурчета, — беше грешка.

— Адски си прав! А първата ти грешка беше, че се захвана с мен… — Една ужасна мисъл ме накара да млъкна. Осъзнах, че Едрис ме е приклещил невъоръжен в килията… — Надяваш се, че като умреш, некромантката ще те вдигне отново, за да довършиш работата!

— Всички кралски особи ли сте толкова тъпи? Или тази кучка майка ти се е съешавала с брат си, за да те роди? — Едрис се оттласна от касата на вратата, скърцаше със зъби от болка. Хвана дръжката на меча ми, стърчащ от тялото му. — Никаква некромантка не ни наблюдава от хълмовете, глупако. — Той изтегли меча и от раната рукна черна кръв. — Аз съм некромантът! — Смях или кашлица се изтръгна от устата му и пръсна кръв между нас. Няколко капки паднаха върху вдигнатите ми ръце и запариха като нажежен метал, излян от тигела.

Единственият ми шанс се криеше в бързината и повратливостта. Едрис може да набираше сили, но все още се движеше малко сковано и непохватно. Отстъпих крачка назад, после още една и се приготвих да скоча, щом той опразни входа. Задният край на туниката ми се закачи в нещо. Дръпнах се, но открих, че се е закачил здраво. Едрис пристъпи в килията с късия ми меч в ръка. Острието бе черно от капещата кръв.

— Колкото по-близо сме до смъртта, толкова по-трудно е да ни убият. — Той се усмихна пак. Лицето му беше в сянка и само блясъкът на очите му подсказваше жаждата за убийство.

— Чакай сега… дай просто да се разбе…

Той обаче не изчака, а продължи напред без бързане, вдигнал нетрепващо меча, с връх, насочен към лицето ми. В отчаянието си рискувах да се озърна назад да видя в какво съм се закачил. Тутугу се взираше в мен от масата и в очите му гореше познатият глад на мъртвите. Ръката му се беше извила в металната скоба около китката и бе впила пръсти в туниката ми.

Дръпнах по-силно, но бях платил добра пара за дрехата и ленът не искаше да се къса. Погледнах пак към вратата и видях, че Едрис вече стои пред мен, вдигнал собствения ми меч и готов да го забие в главата ми.

— Не! — нададох безнадежден вопъл за пощада, докато се смъквах на колене, навел смирено глава. Може да не беше най-добрият начин да умре един принц на Червения предел, но всичките ми зрители бяха или мъртви, или на път към смъртта. — Моля те…

Единственият отговор, който получих, беше мокрият звук от стомана, разсичаща плът, и кръв, рукнала по раменете ми. Болката дойде силна и пареща и обгори шията и гърба ми. Кръвта беше навсякъде и моментално ми призля, някаква дълбока умора се протегна отнякъде, за да ме повлече надолу. Останах където бях паднал, чакайки светлината да помръкне или да ме подмами към себе си, или каквото там трябва да прави в последните ти мигове.

— Кучка — промълви Едрис със задавен глас.

Позачудих се над тази дума, но осъзнах, че трябва да се откажа от въпросите и да потъна в безпаметност… Краката пред мен се раздвижиха, може би за да ме оставят да падна, но зад тях видях още два… по-апетитно оформени… подаващи се изпод мръсна пола. Това ме накара да вдигна очи. Едрис беше отстъпил към вратата, с врат, килнат под неудобен ъгъл, и кръвта шуртеше от разрез, който, изглежда, бе направил нелош опит да стигне до гръбнака му. Кара кръжеше около него, с чудесна синина на окото, стиснала собствения си краден къс меч, също толкова почернял от кръв като този на некроманта.

Залялата ме кръв беше на Едрис и ме изгаряше с некромантията си. Останах на колене, с капеща от косата и ръцете ми кръв, все още стиснат в хватката на Тутугу.

Въпреки втората си смъртоносна рана Едрис направи бърза крачка към Кара, като поклащаше леко меча пред себе си.

— По-добре бягай, Едрис Дийн, иначе ще довърша работата. Скилфар многократно ми е казвала с какво удоволствие би пила от черепа ти, вдигайки тост за Синята дама. — Кара замахна към меча му и двете остриета се срещнаха с трясък.

Едрис отвърна нещо, но гъргорещите думи излязоха от гърлото му прекалено неясни, за да ги разбера.

Кара се засмя. Студен смях.

— Да не мислиш, че мъртвите ме плашат, Дийн? — И докато говореше, фенерът помръкна, всяка сянка се сгъсти и уголеми, мракът се загърчи във всеки ъгъл, сякаш най-черните чудовища се размърдваха от сън там. Едрис финтира вдясно, запрати късия меч към Кара, а после се заклатушка тромаво към вратата. Тя понечи да го последва, готова да го прониже в гърба, но се закова на място, вперила поглед в нещо на отсрещната стена. Още едно огледало, досущ като първото. Не знаех как не съм го забелязал. Тя изглеждаше запленена от отражението си. Хвърлих поглед към Едрис и го видях как забави ход и започна да се обръща. Трето огледало висеше над вратата и зърнах в него мътно отразено нещо синьо — може би вихреща се роба?

— Джалан — процеди Кара през зъби, без да добави към името ми нищо друго.

— Какво? — Погледнах наляво и видях още огледала, които не бях забелязал. Две висяха на височината на главата ми. Едрис довърши обръщането си. Щеше да е лице в лице с Кара, ако тя не се взираше в огледалото, което първо бе приковало вниманието й. Едрис се ухили и черна кръв потече по челюстта му. Започна да вади ножа на кръста си, зловещо острие от туркманско желязо, цели осемнайсет тъмни сантиметра, тънко и нащърбено.

— Счупи… огледалото. — Кара процеждаше през зъби всяка дума, сякаш водеше борба, в която едва успяваше да поддържа равновесие.

— Кое огледало? — Бяха поне десет и това ми се струваше нелепо. — И с какво? — Зърнах отново синята роба, мимолетно отражение, първо тук, после там, и очи, очи в сенчестата безпределност зад стъклото, които се виждаха само като блещукане, но наблюдаваха.

— Бързо! — изпъшка Кара.

Едрис беше измъкнал ножа си; държеше го непохватно заради голямата дупка, която бях пробил в гръдния му мускул.

Хвърлих се напред, все още стискан за туниката от мъртвата ръка на Тутугу, докопах счупената кана на пода и се завъртях да я метна към първото огледало, което бях видял. Сега там висяха поне шест, скупчени нагъсто. Отраженията в тях не показваха нищо от килията — вместо това разкриваха някакво друго тъмно място, където горяха свещи, сякаш всяко огледало беше мъничък прозорец към стаята отвъд. Полувидимите очи ме намериха, съсредоточиха се върху мен, отнеха силата на ръката ми, замъглиха ума ми със синева по-дълбока от морето, по-ярка от небето. Въпреки всичко метнах каната на сляпо, наслуки. Разнеслият се трясък на счупено стъкло бе толкова силен, че щеше да ме събори, ако вече не стоях на колене. Вдигнах ръце, очаквайки да бъда засипан с град от стъкло. Но не стана нищо.

Огледах се и видях Кара в средата на килията. Все още изглеждаше замаяна.

Едрис излезе със залитане през вратата.

— Хенан е отвън! — викнах на Кара, но още докато го изричах, осъзнах, че току-що съм напомнил за това и на некроманта. Без да чака, Кара се втурна след него — много благородно от нейна страна, като се има предвид, че последното, което бе направило момчето за нея, беше да я цапардоса по тила с чорап, пълен с флорини.

Излизането й ме остави сам, на колене, затънал в собственото си нещастие, с оголен корем и туника, набрана под мишниците, стискана все още от мъртвата твар, вързана за масата. Огледах се диво за черния ключ на Локи, изгубен сред мръсотията на потъналия в дълбоки сенки под. Благодарение на късмет, зорки очи или някакъв фокус на самия ключ го видях, изкусително близо, но все пак извън обсега ми. Напрегнах сили и протегнах ръка, докато ставите ми щяха да изскочат, и зашавах с пръсти, сякаш това би ми помогнало да преодолея петнайсетте сантиметра разстояние.

— Пусни ме, проклет да си!

Може да беше съвпадение, но в момента, щом отправих искането си, нещо поддаде и аз политнах напред, като едва не забих счупения си нос в плочите. Станах с ключа в ръка и го скрих в колана си точно преди Кара да се върне със залитащия Хенан.

— Едрис? — попитах.

— Измъкна се — каза тя. — Но двама механични войници се бият два етажа по-надолу. Той не изглеждаше достатъчно бърз да мине покрай тях. — Сви рамене.

— Ти не би ли трябвало да го преследваш? Баба ти май искаше да си пие чашката преди лягане от черепа му?

Тя се усмихна криво.

— Това си го измислих.

Бутна Хенан да седне до стената.

— Не мърдай оттук. — И отиде при масата. Докато стигне дотам, успях да се изправя. Тя разпери ръка над лицето на Тутугу и той се помъчи да я ухапе.

— Недей…

Тя завъртя рязко глава към мен.

— Недей какво?

— Ами… — Не бях сигурен. Знаех само, че той ми беше приятел, а аз не бях успял да го спася. — Ти си заклета в мрака! — Най-доброто обвинение, което можех да намеря.

— Всички сме заклети в нещо. — Тя посегна внимателно и опря пръст в челото на Тутугу. Трупът му омекна и когато тя дръпна пръста си, видях на челото му една от малките й железни пластинки с руни. — Сега вече не могат да го използват. — Изправи се с блеснали очи. — Тутугу беше добър човек. Заслужаваше нещо по-хубаво.

— Ще отиде ли във Валхала? — попита Хенан, все още приклекнал на пода. Изглеждаше така, сякаш главата му още не се е избистрила от сблъсъка със стената.

Сведох поглед към обезобразения труп на Тутугу. Очите ме защипаха необяснимо. Сигурно го бяха били всеки ден. Петите му бяха разранени, пръстите на краката — счупени.

— Защо? — Не виждах смисъл. — Защо просто не им е казал къде е ключът? — Банката нямаше интерес да убива северняците. Ако Тутугу им беше предал ключа още в началото, можеха да ги прокудят по пътя на север преди Едрис Дийн даже да разбере, че са заловени.

— Снори — каза Кара. — Ако беше предал ключа, това щеше да е все едно предава децата на Снори. Или поне знаеше, че така би го видял той.

— За бога! Не може да се е страхувал чак толкова от Снори.

— Не става дума за страх. — Кара поклати глава. — А за лоялност. Той не би могъл да причини това на приятеля си.

Притиснах длани към очите си и се опитах да си избистря мислите. Щом ги свалих, до съзнанието ми отново достигнаха приглушените викове откъм коридора. Не бяха секвали — просто аз бях престанал да ги забелязвам.

— Снори!

Втурнах се към десета килия и отключих вратата.

Бяха оковали Снори в тежки метални гривни, забити в стената, а устата му беше запушена. По него нямаше следи от мъчения, но раната, която носеше още от Севера, срезът от острието на убиеца, сега представляваше ивица разранена плът, широка два-три сантиметра и дълга две педи, покрита с коричка сол, която растеше в остри като игли кристали, някои дълги колкото нокът.

Снори се задърпа в оковите си. Китките му кървяха там, където гривните се бяха впили в тях. Кара извади от колана си къс нож и посегна към парчето кожа, запушило устата на северняка.

— Чакай! — Втурнах се напред и сграбчих ръката й. — Дай на мен.

Тя ме изгледа яростно.

— Да не мислиш, че ще му прережа гърлото?

— Ти искаше да го оставиш тук! — извиках и изтръгнах ножа от ръката й.

— Ти също! — изсъска тя.

— Не съм искал… Аз само… Както и да е, ти искаше да занесеш ключа на онази вещица на север!

— Ти също. Само че на друга вещица и не толкова далеч на север.

Нямах отговор на това, така че се заех да режа ремъка. Макар и жилава, кожата поддаваше лесно под острия нож. Така бе трябвало да поддаде и Тутугу. За да се спаси този идиот. Отпуших устата на Снори и той се разкашля. Главата му клюмна.

Кара пристъпи към него и посегна да повдигне главата му. Гледах я и изведнъж осъзнах колко нелогично е всичко.

— Ако Скилфар е искала ключа, защо просто не го взе, когато Снори стоеше пред нея? Или… ти си тази, която го иска? — Дали това беше алчността на самата Кара, или Скилфар я използваше да открадне ключа, за да избегне проклятието? В крайна сметка нямаше значение.

— Свали оковите. — Тя посочи с брадичка.

— Не мога, захванати са с нитове. Трябва ковач. — Не откъсвах очи от нея, търсех признаци за предателство.

Тя се извърна от Снори и загрижеността й се втвърди в нещо друго.

— Още не си разбрал какво държиш в ръката си. Използвай го! Използвай и главата си най-после.

Преглътнах един остър отговор и реших да не й напомням кой е принцът тук. Наложи се да се изправя на пръсти, за да стигна до гривната на китката на Снори, и без големи очаквания взех ключа, все още във формата, пасваща на ключалката на вратата, и притиснах края му към първия от двата железни нита, които я държаха. Нещото устоя. Натиснах по-силно и с протестиращо стържене нитът се изхлузи и падна на пода. Повторих действието и разбих гривната. Снори клюмна напред.

— Къде е Тут? — Успя да надигне глава, но каквато и сила да бе подхранвала борбата му с оковите, вече я нямаше.

Оставих Кара да му отговори, докато аз махах гривната от другата му китка.

— Във Валхала. — Тя се извърна, отиде при Хенан и сложи ръка на рамото му. Момчето трепна, но не се отърси от ръката й.

Освободен от втората гривна, Снори рухна на колене, а после се строполи напред и отпусна глава върху ръцете си на пода. Махнах гривните на глезените му и посегнах да сложа ръка на гърба му, но я дръпнах, преди да го докосна. Нещо в него ме наведе на мисълта, че май би било по-безопасно да пъхна ръката си в кафез с диви котки.

— Можеш ли да ходиш? — попитах. — Трябва да се махаме оттук.

— Не! — Снори се оттласна с рев от земята. — Няма да си тръгнем, докато всички те не умрат! До последния човек!

Кара пристъпи към него.

— И къде ще свърши всичко? Кой е последният? Надзирателят от долния етаж? Мъжът, който доставя храна за Кулата? Банкерът, подписал заповедта за арест? Помощникът му?

Снори я отблъсна озъбен.

— Всичките. — Измъкна късия меч от колана ми, прекалено бързо, за да го спра.

Вдигнах ключа пред него.

— Тутугу умря, за да можеш да използваш това. Издържа на нажежените железа, защото те го смятаха за по-слабия, за човека, когото могат да разколебаят. — Притиснах ключа в дланта на Снори, макар и готов да го дръпна обратно — все пак той беше всичко, което имах. — Ако останеш, ще дойдат механични войници… ще умреш тук… болката, изтърпяна от Тутугу, ще се окаже безсмислена.

— Болката винаги е безсмислена — изръмжа той. Лицето му бе обрамчено от мръсни кичури черна коса, зад която проблясваха пламтящи сини очи.

— Тутугу помнеше за децата ти — казах му. — Може би и ти трябва да си спомниш.

Ръката му ме сграбчи за гърлото, толкова бързо, че изобщо не видях движението. Усетих само, че изведнъж съм прикован към стената и че дишането е изчезнало като възможност.

— Никога… — върхът на меча бе на сантиметри от лицето ми, насочен между очите ми — не говори за тях. — Стори ми се, че ще ме убие, и бях толкова изненадан, че нямах време да се уплаша. Но думите ми сякаш достигнаха до него — може би защото нямаше какво повече да добавя — и миг по-късно той ме пусна и раменете му провиснаха. Изведнъж открих, че краката ми са били отделени от пода, и падането разтърси гръбнака ми.

— Стига ли ви вече? — Кара ни изгледа един след друг, намръщи се и тръгна да излиза. Хенан я последва, подир него и Снори. Аз вървях най-отзад.

Стигнахме само до килията на Тутугу. Дългият меч на Едрис още лежеше на пода до вратата. Аз го взех предпазливо, донякъде очаквайки да ме ухапе. Беше ме хапал и преди.

— Клада. — Снори посочи трупа на Тутугу. — Ще вдигнем клада. Достатъчно голяма, че пушекът й да стигне до Асгард.

— Откъде, по дяволите…

— Врати — прекъсна ме Снори. — Отворете килиите. Използвайте ключа, за да разглобите пантите. Донесете ги тук.

Така и направихме. Врата след врата. Едно почукване с ключа стигаше, та осите на пантите да изхвръкнат. Кара заповядваше на всеки обитател на килиите да намери ключове от мъртвите надзиратели и да освободи затворниците на горния етаж. Всички се съгласяваха, но пък те бяха тук за мошеничества и измами, така че дали някой е поставил собственото си спасение след това на събратята си по затвор нямам представа.

След десет минути Тутугу лежеше на масата си, заобиколен от море от врати. Снори взе парцали и слама, напои ги с газ от лампите и ги запали. Изрече думите, докато огънят се разгаряше и над нас се закълби гъст дим, стелещ се в тъмен покров под тавана.

— Ундорети сме ние. В битка родени. Размахвай чука, размахвай брадвата, от бойните ни викове и боговете треперят. — Пое си дъх и продължи на стария език на Севера. Кара се присъедини към него в припева на молитвата. Светлината на огъня трепкаше и по двамата. Снори допря пръсти до руните, татуирани в черно и синьо по дебелите мускули на ръката му, все още видими под мръсотията. Сякаш думите му бяха прощаване с Тутугу, а може би и с ундоретите, след като сега бе последният от техния клан.

Накрая, когато таванът вече бе скрит от гъст дим, който стигаше достатъчно ниско, за да докосне главата на Снори, а по бузите ни избиваха мехури от огъня, той свърши.

— Сбогом, Тутугу. — И Снори се извърна.

Аз останах още миг, загледан в Тутугу през трепкащия от пламъци въздух. Дрехите му вече започваха да горят, кожата му се сгърчваше от жегата.

— Сбогом, Тутугу. — Димът ме задави и не можах да изрека думите без запъване, освен това влезе в очите ми и ги насълзи. Извърнах се и забързах подир другите.

Заварихме Пазителя да ни чака — победител в двубоя, но твърде очукан, за да ни придружи през града, без да привлича нежелано внимание. Все пак реших да го задържа наблизо, докато не сме готови да тръгнем.

 

 

Приземният етаж се оказа щателно оплячкосан от затворниците, но една тежка врата им бе устояла. Забързах към нея да я отключа. Нуждаехме се от всичко, което успеем да докопаме.

— Хайде! — Снори тръгна към главния изход.

Кара ме хвана за рамото — и изведнъж се втренчи през отворената врата.

— Какво, по…

В помещението имаше рафтове от пода до тавана, дълбоки и разделени с прегради, всичките отрупани с всевъзможни предмети, от документи до вази, от сребърни чинии до стари обувки.

— Благодаря на Бога за умбертидските счетоводители! — Посегнах към една позлатена урна. Докато мошениците бяха изтезавани в килиите горе, тук долу всичките им притежания лежаха подредени, описани и недокоснати в очакване цялата законова процедура да приключи.

Снори мина покрай мен, като отблъсна алчната ми ръка. В помещението имаше и оръжия, макар и малко, и двамата северняци се насочиха право към тях. Кара грабна едно копие, окачено на отсрещната стена — Гунгнир, сътворено от собствената й ръка.

— Нали не мислиш, че това ще изплаши Келем? Та то дори не попречи на градската стража да ви залови!

Кара ме изгледа, килнала глава, после се обърна към стоящия на вратата Пазител. Промуши се покрай Снори и бавно протегна копието, докато върхът му не докосна самотната дупка в бронята на механичния войник. Съвпадаха идеално.

— Те водеха със себе си двама войници. Този, който хвана Снори, дойде откъм гърба ни, през стената, и уви ръце около него.

Снори оглеждаше острието на Хел — брадвата на баща му също бе сред оръжията в склада. Погледна ме и се усмихна сурово — за пръв път, откакто го бях намерил тук.

— Сега вече сме готови.