Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (12)

9.

Дълбоки дерета, изровени от дъждовете в прастари потоци лава, ни отведоха до заливчето, където стоеше на котва лодката на Кара.

— Далече е — казах, взирайки се през мрака. Ходенето през деретата би било опасно дори посред бял ден. С нашето спускане сред дълбоките сенки направо си просехме счупен глезен. А сега, в непрогледната нощ около нас, Кара очакваше да плувам до далечно петно в морето, малко по-тъмно от заобикалящия го мрак петно, което уж беше лодка. Виждах слабото фосфоресциране на вълните, докато пяната им заливаше назъбените скали там, където би трябвало да е брегът, а отвъд него… нищо друго. — Много далече!

Снори се засмя, все едно се шегувах, и почна да привързва оръжията си към малкия сал, който Кара беше изтеглила на брега при пристигането си. Аз обгърнах тялото си с ръце и потреперих. Дъждът бе завалял отново. Бях очаквал сняг — нощта ми се струваше достатъчно студена за това. А някъде там некромантката ни търсеше… или вече ни беше намерила и ни наблюдаваше от скалите. Някъде там Кнуи и Алрик се препъваха подире ни със сълзяща от раните им кръв, потрошени, изпълнени с онзи ужасен глад, който нахлува в хората, когато се върнат от смъртта.

Докато другите се приготвяха, аз гледах морето с обичайното си мълчаливо отвращение. Луната се подаде иззад облаците, за да озари с отблясъци развълнувания океан и да превърне разбиващите се вълни в бели линии.

Тутугу, изглежда, споделяше някои от резервите ми, но той поне като моржовете имаше своето туловище да го топли и да му осигурява по-голяма плаваемост. Моето плуване можеше да се опише най-точно като давене.

— Не се оправям добре във водата.

— Ти и на сушата не се оправяш добре — подметна Снори.

— Ще се приближим. — Кара хвърли поглед към мен. — Мога да я докарам по-близо сега, като е настъпил приливът.

И така, един по един, натоварили по-обемистите си дрехи на стегнати вързопи върху сала, тримата нагазиха в прибоя и заплуваха към лодката. Тутугу беше последен и поне показа колко ледено е морето със съвсем не викингско квичене и охкане.

Аз стоях на брега сам и чувах вълните, вятъра и дъжда. Студена вода се стичаше по врата ми, косата висеше пред очите ми и онези мои части, които не бяха вкочанени от студ, ме боляха, туптяха и щипеха. Лунната светлина обагряше каменистите склонове зад мен в черно и сребристо, превръщайки ги в хаотична мозайка, сред която страховете ми можеха да изрисуват бавното напредване на немъртви ужаси. Може би в същия този момент некромантката ни гледаше от тъмните кътчета или пък Едрис подкарваше хардасите към мен с безмълвни жестове… Облаци погълнаха луната и ме оставиха сляп.

Най-сетне, след много повече време, отколкото ми се струваше разумно да се бавят, чух Снори да ме вика. Лунната светлина се върна — пресегна се през разкъсана от вятъра дупка в облаците — и лодката изникна от тъмнината, очертана в сребърно. Изглеждаше доста по-годна за плаване от лодката на Снори, по-дълга, с по-елегантни очертания и по-висок корпус. Снори спря на петдесет разкрача от брега и подводните скали малко по-навътре. Високата мачта и свитите платна се люшкаха от прииждащите вълни, които набираха сила да се разбият в брега.

— Джал! Идвай! — прогърмя гласът на Снори над водата.

Гледах притеснено как вълните се разбиват, избухват в пяна и се отдръпват по каменистия бряг. По-навътре морската повърхност танцуваше под дъжда.

— Джал!

Накрая единият страх изтласка другия. Открих, че повече се страхувам от онова, което може да се спусне от планината под прикритието на мрака, отколкото от онова, което може да се спотайва под вълните. Хвърлих се в прибоя, като крещях и ругаех от разтърсващия му студ, и се опитах да се удавя в посока на лодката.

Плуването ми се състоеше от дълго и ужасно повторение. Първо потъвам под ледената вода, после изплувам с трескаво мятане на повърхността, поемам си слепешката дъх и след няколко секунди пляскане ме залива следващата вълна. Всичко това свърши внезапно, когато един прът с кука в края закачи плаща ми и Снори ме изтегли в лодката като мокър вързоп.

През следващите няколко часа лежах прогизнал и почти прекалено изтощен, за да се оплаквам. Мислех си, че студът ще ме довърши, но нямах никакво решение на проблема, нито пък енергия да го осъществя, дори да ми беше хрумнала някаква идея. Другите се опитаха да ме завият с някакви миризливи кожи, които жената беше скътала на борда, но аз ги наругах и отказах да им съдействам.

Зората ни завари да се носим под ясно небе на миля-две от брега. Кара разви платното и зададе курс на юг.

— Просни дрехите си на въжето, Джал, и се пъхни под това. — Снори отново тикна кожите към мен. Ако се съдеше по вида им, бяха мечи. Той посочи собствените си дрипи, които се ветрееха на едно от въжетата, държащи платното. Вълнена роба, която не бях виждал досега, се мъчеше да покрие гърдите му.

— Добре съм. — Гласът ми обаче излезе като грак и студът не искаше да ме напусне въпреки греещото слънце. След няколко минути грабнах неохотно кожите и се съблякох. Треперех от студ. Положих усилия да не се пльосна, навирил задник, между пейките, с лице в мръсната вода на дъното, и стоях с гръб към Кара, тъй като студеният вятър никога не е ласкателен за мъжа — не че тя изглеждаше заинтересувана.

Увит в нещо, което някога е увивало мечка, се сгуших на завет долу, близо до Снори, и се опитах да не позволя на зъбите си да затракат. Повечето части ме боляха, а останалите направо ме скъсваха от болка.

— Е, какво стана? — Трябваше ми нещо, което да отвлече мислите ми от треската. — И коя е Кара? — Това, което наистина исках да знам, беше дали онзи проклет ключ още е у него.

Снори се взираше в морето, вятърът развяваше черната му грива. Предполагах, че изглежда доста добре по своя груб варварски начин, но винаги се изненадвах, че някоя жена би го погледнала втори път, когато младият принц Джал е подръка.

— Май халюцинирам — казах малко по-високо. — Сигурен съм, че ти зададох въпрос.

Снори се сепна и тръсна глава.

— Извинявай, Джал. Бях се замислил. — Плъзна се по-близо до мен, на завет. — Ще ти разкажа.

Тутугу се приближи да слуша, все едно не беше видял всичко да се развива пред очите му предния ден. Седна до нас, увит в парче брезент, докато дрехите му плющяха на мачтата. Само Кара остана встрани, с ръка на руля, вперила поглед напред, като от време на време поглеждаше нагоре към издутото от вятъра платно.

— И така — започна Снори и както много пъти досега по време на нашите пътувания, заплете гласа си около нас и ни притегли в спомените си.

 

 

Снори стоеше на носа и гледаше как брегът се приближава.

— Ще я изкараме на сушата, нали? — Тутугу се поколеба до котвата, груба желязна кука.

Снори кимна.

— Виж дали можеш да събудиш Джал. — Имитира с ръка шамар. Знаеше, че Тутугу ще е по-нежен. Присъствието на дебелака го ободряваше по начини, които не можеше да обясни. С Тутугу до себе си Снори почти можеше да си представи, че отново са в старите дни, когато животът беше много по-прост. По-добър. Честно казано, когато Джалан и Тутугу се бяха появили на кея в Тронд, сърцето на Снори бе живнало. Въпреки цялата си решителност той не обичаше да е сам. Знаеше, че Джал е бил тласнат в лодката от обстоятелствата, а не е скочил сам, но Тутугу нямаше друга причина да дойде, освен лоялност. От тях тримата единствено Тутугу бе започнал да си създава живот в Тронд, беше си намерил работа, нови приятели, жена, с която да споделя дните си. И все пак се беше отказал от всичко това, защото един стар приятел имаше нужда от него.

 

 

Час по-късно брегът вече бе далеч зад и под тях. Снори се беше изкачил достатъчно високо, за да излезе над боровете, покрили гъсто склоновете на Беерентопен. Тутугу излезе с пухтене от дърветата минута по-късно. Свиха на север и тръгнаха да обикалят планината по бавна възходяща спирала. Снори целеше да ги изведе от северната страна, където да поемат право нагоре в търсене на пещерата. Виждаха малко признаци на живот — веднъж орел, разперил широко криле да прегърне високия вятър, веднъж планинска коза, тичаща по пресечените склонове, които изглеждаха почти непроходими.

След два часа вече бяха обърнали гръб на север и се готвеха да започнат истинското катерене.

— Тролски земи, бих казал. — Тутугу подуши подозрително, обърнал нос към вятъра.

Снори изпръхтя и вдигна манерката с вода към устните си. Тутугу не беше и помирисвал трол, камо ли да е виждал такъв. И все пак беше прав: тези създания, изглежда, харесваха вулканите. Снори избърса уста и тръгна нагоре по склона.

 

 

— Там! — Тутугу се оказа с по-остър поглед и посочи с пръст една надвиснала скала на няколкостотин крачки вляво от тях.

Снори присви очи.

— Възможно е. — И тръгна настрани, стъпваше внимателно по коварната повърхност. Между пътя им и пещерата се простираше тъмен сипей; подхлъзнеха ли се там, вероятно щяха да се пързалят по половината път надолу сред все по-растяща лавина от натрошени от студа камъни. На два пъти Тутугу тупваше по задник с отчаян вой. Но късметът им се задържа и те се добраха до по-стабилния терен в основата на скалния масив, в който се намираше пещерата.

Снори поведе отново, а Тутугу го следваше, като душеше въздуха.

— Помирисвам нещо. Тролове са. Знаех си. — Посегна към брадвата си. — Проклети тролове! Трябваше да остана с Джал…

— Не са тролове. — Снори също го надушваше. Някаква силна животинска миризма, от онова зловоние, което може да си позволи само хищник. Той свали брадвата от раменете си и я хвана с две ръце — брадвата на баща му, която си бе взел обратно от Скършигребло на Горчивия лед. Приближи се с бавни крачки до входа на пещерата — тъмната й вътрешност постепенно разкриваше своите тайни, докато растеше, за да заеме полезрението му.

— В името на циците на Хел! — изруга тихо Снори, преди да затвори увисналата си челюст. В сенките спеше чудовище. Куче, може би по-високо от товарен кон и широко колкото слона от цирка на Тапрут. Имаше сплесканото, но покрито с бръчки лице на куче, отгледано за бой, а не за лов. Един кучешки зъб, голям колкото всички пръсти на Снори взети заедно, стърчеше от долната му челюст между лигавите устни, сочейки към мокрия му нос.

— Спи — чу се дрезгав шепот до рамото му. — Ако сме много тихи, можем да се изнижем.

— Това е нейната пещера, Тут. Не може да има две. А това трябва да е нейният пазител. Не е тук случайно.

— Можем да… — Тутугу зачеса бясно брадата си, сякаш се надяваше да изчопли оттам някакъв отговор. — Ти можеш да го подмамиш навън, а аз да пусна някоя канара върху него ей оттам! — Посочи към върха на скалата.

— Мисля, че това може… да я ядоса. Срещал съм тази жена, Тут. Не е човек, когото би искал да ядосаш.

— Тогава какво? Не можем просто да се приближим и да потупаме кутрето по главицата.

Снори свали ръка от брадвата, бръкна в пазвата си и докосна ключа на Локи. Веднага ги усети: Еми, Егил, Карл, Фрея, сякаш под пръстите му бе тяхната кожа, а не гладкият обсидиан.

— Тъкмо това ще направим.

Въпреки желанието да побегне, трептящо във всеки негов крайник, Снори влезе в пещерата, свел брадвата, тихо, но без да се прокрадва. На няколко крачки навътре усети, че е сам. Обърна се и подкани с жест Тутугу. Другата половина от ундоретите стоеше на същото място, където бяха говорили, сгушен в кожите и подплатения си жакет, увил ръце около себе си толкова силно, че едрото му туловище почти бе изтъняло от стискане. Снори го подкани пак, по-настоятелно. Тутугу хвърли отчаян поглед към небето и бързо влезе в пещерата.

Тръгнаха тихо към един тунел в дъното на пещерата, на няколко метра зад грамадното куче. Размерите на звяра преизпълваха сетивата на Снори, силната кучешка миризма, топлият му дъх, когато мина на няколко стъпки от голямата муцуна. Гърбът му се отриваше в стената на пещерата при всяка стъпка. А в най-близката точка едно огромно око се отвори сред нагънатата кожа на кучешкото лице и изгледа непроницаемо Снори. За миг той замръзна, стиснал здраво брадвата, и я вдигна на сантиметър-два, преди да се сети колко малко би му послужила. Вперил поглед в тунела, Снори продължи, а Тутугу хриптеше зад него, като че ли ужасът го бе сграбчил за гърлото.

Двайсет крачки по-нататък се озоваха извън полезрението на кучето, в тунел прекалено нисък и тесен, за да може то да ги подгони. Снори усети как тялото му се отпуска. Когато бе дошъл фенрисовият вълк, той поне можеше да напада, да насочи енергията си в битката. Сдържането на тези инстинкти бе изпънало всяка негова фибра почти до скъсване.

— Хайде. — Той кимна напред към сиянието, отразяващо се в стените на тунела.

Нов завой ги изведе в пещера, озарена отгоре през пукнатини в дебелата планина към далечното небе. Под тях се простираше малко езерце, сияещо от светлината. Залата, голяма колкото залата на всеки ярл, бе осеяна с признаци за обитаване. Сламеник, отрупан с кожи, почерняла камина до някакъв естествен комин в скалата, котел пред нея, други съдове, скупчени от едната страна, тук-там моряшки сандъци, някои затворени, други отворени — в тях се виждаха дрехи и чували с провизии. Две жени седяха близо една до друга на дъбови столове, резбовани в туртански стил. Държаха между себе си разгърнат свитък и по-младата плъзгаше пръст по някаква линия върху него, а по-старата гледаше и кимаше.

— Влезте, щом трябва. — Скилфар вдигна ръка. Плътта й бе също толкова бяла, както когато ги бе приела на кръстопътя на Строителските линии, пазен от пластимасовата армия на Хемрод, само дето вече не димеше от студ. Очите й бяха в същото зимно синьо, но сега бяха очи на старица, а не на леден демон.

Снори направи няколко крачки в помещението.

— А, воинът. Но без принца този път? Освен ако не е напълнял… малко. — Скилфар килна глава и погледна покрай Снори към Тутугу, който неуспешно се опитваше да се скрие в сянката му. По-младата жена със сплетената коса остави свитъка, без да се усмихва.

Снори направи още една крачка, после осъзна, че продължава да държи брадвата.

— Извинявам се. — Нагласи я на гърба си. — Този твой звяр ми изкара акъла! Не че една брадва би ми помогнала много.

Тя се подсмихна.

— Значи сте се опълчили на моя мъничък Бобо, а? — Погледът й се стрелна към входа зад него. Снори се обърна. Едно дребно кученце с къси лапички, сбръчкана муцунка и широки гърди бе последвало Тутугу. Сега клечеше и се взираше нагоре към дебелака с тъжни очи, а едно зъбче стърчеше от долната му челюст между гънките на муцуната му.

— Как…

— Всичко на тоя свят зависи от това как гледаш на него, воине. Всичко е въпрос на перспектива и зависи от твоето положение.

— И какво е моето положение, вьолва? — Снори запази гласа си уважителен, а и честно казано, винаги бе уважавал мъдростта на вьолвите, или руническите сестри, както ги наричаха някои. Или северните вещици, според Джал. Макар че бяха скарани с жреците на Один и Тор, руническите сестри винаги даваха съвет, който в сърцевината си изглеждаше по-честен, по-мрачен, изпълнен със съмнения вместо с високомерие. Разбира се, вьолвите, с които си бе имал работа в миналото, не бяха нито толкова прочути, нито толкова смущаващи като Скилфар. Някои казваха, че тя е майка на всички вьолви.

Скилфар погледна жената до себе си и каза:

— Кара?

Жената, севернячка на може би трийсет лета, се намръщи. Прикова Снори с обезпокоителен поглед и прокара пръсти по руните на плитките си. Те я бележеха като мъдра отвъд годините й.

— Той стои в сянка — каза тя. — И в светлина. — Мръщенето й се усили. — Отвъд смъртта и загубата. Вижда света… през ключалка? — Поклати глава и руните затракаха.

Скилфар присви устни.

— Този е от трудните, признавам. — Взе друг свитък от купчината до себе си, стегнато навит и затапен в двата края с капачки от резбован китов зъб. — Първо беше заклет в мрака и вкопчен в загубена надежда. Сега е заклет в светлината и вкопчен в още по-лоша. И носи нещо. — Тя допря костелива ръка към сбръчканите си гърди. — Поличба. Легенда. Нещо, изтъкано от вяра.

— Търся вратата, вьолва. — Снори откри, че собствената му ръка лежи на гърдите му, над ключа. — Но не знам къде се намира.

— Покажи ми какво имаш, воине. — Скилфар потупа по гръдната си кост.

Снори се вгледа в нея. Трудно би могла да се нарече мила бабка, но беше много по-човешка от създанието, което двамата с Джал бяха открили сред армията й от пластимасови воини предната година. Кое от двете беше истинското й лице? Може би никое. Може би кучето й не беше нито чудовището, което бе видял отначало, нито паленцето, което сега клечеше на входа на тунела. Когато човек не може да вярва на очите си, на какво да се опре… и какво разкрива за него направеният избор? Тъй като му липсваха отговори, Снори извади ключа на окачената около шията му връв. Той се завъртя бавно във въздуха пред очите му, като под някои ъгли отразяваше света, а под други беше тъмен и всепоглъщащ. Дали наистина го бе изработил Локи? Дали ръцете на един бог бяха докосвали това, което докосваше той сега? И ако беше така, какви лъжи бе оставил в него мошеникът и какви истини?

Разнесоха се три бавни пляскания, в ритъм с въртенето на ключа.

— Невероятно. — Скилфар поклати глава. — Подценила съм нашата Мълчалива сестра. Ти наистина успя. И натри носа на този нововъздигнал се „крал на мъртвите“.

— Знаеш ли къде е вратата? — Снори почти виждаше лицата им в проблясъците между отражение и поглъщане; за миг зърна окото на Еми, сякаш през затваряща се цепнатина. И огъня на косата на Фрея. — Трябва да знам. — Долавяше ясно погрешността. Знаеше, че това е капан и че сам се опитва да го затвори около себе си. Но ги виждаше, усещаше ги… неговите деца. Никой мъж не би могъл да се отдръпне. — Трябва да знам. — Гласът му бе дрезгав от чувства.

— Тази врата не бива да бъде отваряна. — Скилфар го гледаше, нито любезно, нито сурово. — Нищо хубаво няма да излезе от това.

— Изборът си е мой — каза Снори, без да е сигурен така ли е, не е ли.

— Мълчаливата сестра разпука света, за да изпълни теб и онзи глупав принц с магия. Магия, достатъчна, за да се противопостави дори на неродените. Едно време, ако отвориш пукнатина в света, тя зарастваше бързо, като драскотина върху кожата. Но сега такива рани загнояват. Всяка пукнатина е склонна да се разраства. Да се разпростира. Светът е изтънял. Притиснат от прекалено много страни. Мъдрите могат да го почувстват. Мъдрите се боят от това.

— При достатъчно време и покой раната, която носиш, ще се изцери — продължи тя. — Времето все още лекува всички рани, поне засега. А белезите, които остават, са за напомняне. Но разчовъркаш ли я, ще забере и ще те погълне. Това е вярно както за пукнатината, прекарана от Сестрата през костния ти мозък, така и за болката, причинена ти от Мъртвия крал.

Снори забеляза, че тя не спомена раната от наемния убиец. Не й вярваше достатъчно, за да й даде сам тази информация. Вместо това стисна зъби от растящата болка и тегленето на юг, което сякаш го дърпаше за всяко ребро.

— Дай ми ключа и ще го направя недостижим за хората. Духовете, които си носил, на мрака и светлината, си приличат. Също като огъня и леда, те не са приятели на нашия вид. Съществуват в крайностите, където обитава лудостта. Човекът крачи по централната линия и отклони ли се от нея, пада. В момента ти носиш аватар на светлината, но той лъже също толкова сладко като мрака.

— Баракел ми каза да унищожа ключа. Да го дам на теб. Да правя с него каквото ща, само да не го използвам. — Снори бе търпял тази реч утрин след утрин.

— Мракът тогава — какъвто и облик да е приел, за да те убеди, не бива да му вярваш.

— Аслауг ме предупреждаваше да се пазя от ключа. Каза ми, че за Локи лъжите са като кръвта и въздуха и че хитрините му ще опустошат света, ако отстъпиш дори на сантиметър. Баща й с еднаква готовност би дал целия мрак на змея или би съкрушил светлината. Каквото и да е, само да наруши равновесието и да хвърли света в хаос.

— Това наистина ли е твоя воля, воине? Твоя и само твоя? — Скилфар се приведе напред в стола си и под нейния взор тръпка пробяга от главата до петите му. — Кажи ми — аз ще разбера дали е истина. — Възрастта трепереше в гласа й, плашещо бреме от години, което не звучеше много по-различно от болката. — Кажи ми.

Снори остави ключа да увисне пак на гърдите му.

— Аз съм Снори вер Снагасон, воин на ундоретите. Живях викингски живот, прост и суров, на бреговете на Уулиск. Битки и клан. Ферма и семейство. Бях толкова храбър, колкото ми е по силите. Толкова добър, колкото можех. Бил съм пешка на сили, по-велики от мен, използван като оръжие, манипулиран, лъган. Не мога да твърдя, че и в момента на рамото ми не лежи чужда ръка — но в морето, сред беса на вечерната буря и в спокойствието на утрото, съм се взирал в себе си и ако това не е вярно, то не зная нищо вярно. Ще отнеса този ключ, който спечелих с битки, кръв и загуби. Ще отворя вратата към смъртта и ще спася децата си. И ако Мъртвия крал или неговите слуги дойдат срещу мен, ще ги поваля с брадвата на бащите си.

Тутугу дойде и застана до рамото на Снори, без да каже нищо, но посланието му бе ясно.

— Ти имаш до себе си приятел, Снори от ундоретите. — Скилфар претегли с очи Тутугу, а пръстите й шаваха, все едно си играе с някаква нишка. — Такива неща са редки. Светът се състои от сладост и болка — Северът знае това. И умираме със знанието, че предстои последна битка, по-велика от всички преди нея. Остави своите мъртви на мира, Снори. Плавай към нови хоризонти. Забрави за ключа. Мъртвия крал не ти е по силите. Всяка от скритите ръце би могла да ти отнеме това нещо. Аз мога да смразя костния ти мозък и да го взема още сега.

— Ала няма да го направиш. — Снори не знаеше дали магията на Скилфар може да го надвие, но знаеше, че след като толкова се е постарала да разкрие мотивите и намеренията му, няма просто да му вземе ключа.

— Да, няма. — Тя изпусна една въздишка, тъй студена, че образува облаче във въздуха. — Светът се оформя по-добре от свободната воля. Дори ако това означава да оставиш глупави мъже да действат на своя глава. В сърцето на всичко, сгушена сред корените на Игдразил, се намира шегата на съзиданието, която засрамва всички измами на Локи. Всички ние сме спасявани също толкова често от действията на глупците, колкото и от делата на мъдреците.

— Върви, щом трябва — каза тя след още една въздишка. — Но ще ти го кажа ясно — каквото и да намериш, няма да е онова, което си търсил.

— Ами вратата? — Снори произнесе думите тихо, по-разколебан отвсякога.

— Кара — обърна се Скилфар към другата жена. — Този човек търси вратата към смъртта. Къде ще я намери?

Кара, която досега изучаваше пръстите си, вдигна поглед и се намръщи изненадано.

— Не знам, майко. Такива истини са отвъд способностите ми.

— Глупости. — Скилфар щракна с пръсти. — Отговори на човека.

Мръщенето се усили, ръцете се вдигнаха, пръстите се вкопчиха несъзнателно в окичените с руни плитки.

— Вратата към смъртта… Аз…

— Къде би трябвало да се намира? — настоя Скилфар.

— Ами… — Кара отметна глава. — Защо трябва да е някъде? Защо вратата към смъртта да е на определено място? Ако беше в Тронд, как би могло това да е правилно? Ами пустинниците в Хамада? Трябва ли да са толкова далеч от…

— А нима светът е справедлив? — попита Скилфар и усмивка трепна на тънките й устни.

— Ами… Не. Но в него има красота и баланс. Правилност.

— Значи щом има врата и тя не е никъде… тогава какво? — Един блед пръст се завъртя, за да подкани Кара да побърза.

— Трябва да е навсякъде.

— Да. — Скилфар отново обърна зимно сините си очи към Снори. — Вратата е навсякъде. Просто трябва да знаеш как да я видиш.

— И как да я видя? — Снори огледа пещерата, сякаш очакваше да открие, че през цялото това време вратата е стояла в някоя сенчеста ниша.

— Не знам. — Скилфар вдигна ръка, за да възпре протестите му. — Трябва ли да знам всичко? — Тя подуши въздуха и се взря любопитно в Снори. — Ти си ранен. Покажи ми.

Без да се оплаква, Снори разтвори жакета си и дръпна ризата нагоре, за да покаже червената покрита с коричка резка от ножа на убиеца. Двете вьолви станаха от местата си, за да я огледат по-добре.

— Старата Гроа в Тронд каза, че отровата на острието надхвърляла нейното изкуство. — Снори трепна, когато Скилфар го мушна със студен пръст в ребрата.

— То и брадавиците надхвърлят изкуството на Гроа — изсумтя Скилфар. — Безполезно момиче. На нищо не можах да я науча. — Тя стисна раната и Снори ахна от соленото парене. — Това е работа на заклет в камъка. Призовка. Келем те вика при себе си.

— Келем ли?

— Келем Калайджията. Келем имперският ковчежник. Келем Пазителя на портите. Келем! Чувал си за него! — сопна се тя раздразнено.

— Вече съм. — Снори сви рамене. Името наистина му беше познато. От приказки, разказвани на децата край огъня в дългите зимни нощи. Снори си помисли за флорентинското злато на убийците, спомни си за миг страховитата им бързина. На всяка монета бе изсечена потъналата камбана на Венеция. Болката в раната му се усили, гневът му също.

— Кажи ми повече за него… моля те — изръмжа той.

 

 

— Старият Келем стои осолен в своята мина, крие се от южното слънце. Заровен е надълбоко, ала малко неща му убягват. Знае древни тайни. Някои го наричат последния Механик, дете на Строителите. Толкова е стар, че пред него аз изглеждам млада.

— Къде…

— Във Флоренция. Банкерските кланове са негови покровители. Или пък той — техен. Отношенията им са по-трудни за разплитане от всеки възел, вързан някога от Гордий. Може би клановете са се пръкнали от чреслата му през вековете, когато още е зачевал. Ала подобно на много деца, те копнеят да получат наследството си — напоследък флорентинските банки разкършват мускули, изпробват силата на стареца… и търпението му. — Погледът на Скилфар се стрелна към Кара, после се върна на Снори. — Келем познава всяка монета в тази наша Разделена империя и държи в ноктите си туптящото сърце на търговията й. Това е власт, различна от имперската мощ на троновете на Стоте, но все пак власт. — В дланта й лежеше златна монета, двоен флорин, изсечен от южните банки. — Различна власт, но посвоему по-могъща от армии, по-коварна от танците в сънищата на коронованите глави. Двуостър меч, може би, но Келем е живял векове и още не се е порязал.

— Смятах го за измислица. Детска приказка.

— Наричат го също Пазителя на портите. Намира и отваря врати. Ясно е защо те е призовал при себе си. Ясно е защо трябва да се отървеш от този ключ, и то възможно по-скоро.

— Пазител на портите ли? — каза Снори. — Да не би да го наричат и портален маг? — Усети как ръцете му се свиват в юмруци и зърна за миг демона във формата на Еймирия, как скача към него, пуснат от мага в Пещерата на Еридруин.

— Едно време се наричаше така, много отдавна.

— И е заклет в камъка, казваш?

Скилфар наклони глава, за да изучи Снори от нов ъгъл.

— За да живее толкова дълго, човек трябва да се врече на много господари, но златото принадлежи на земята и винаги е било първата му любов.

— Срещал съм го… него или негова сянка. Препречи ми пътя към Хел и каза, че ще му занеса ключа. — Снори млъкна, спомняйки си демона и как сърцето му бе подскочило, като го помисли за малкото си момиченце. Насили юмруците си да се отпуснат. — И ще го направя.

— Това е лудост. Ако изключим Мъртвия крал, няма по-лош, на когото да дадеш ключа.

— Но той знае къде е вратата към смъртта. Ти можеш ли да ми я покажеш? Имам ли друг избор? По-добър избор? Такъв, който Келем не може да ми отнеме? — Снори прибра ключа и затвори жакета си. — Хвани на въдицата треска и ще имаш вечеря. Хвани на въдицата кит и може ти да се окажеш вечерята. — Сложи ръка върху острието на брадвата си. — Нека ме изтегли и ще видим.

— Това поне ми спестява опита да измъкна куката му от теб, без да те убия — каза Скилфар, присвила устни. — Кара ще дойде с теб.

— Какво? — Кара вдигна очи и завъртя глава толкова бързо, че косата й се развя.

— Не. Аз… — Снори не можеше да се сети за друго възражение, освен че това му се струва погрешно. Острото предизвикателство в погледа на жената беше разпалило у него моментално привличане. Тя му напомняше за Фрея. И това го караше да се чувства като предател. Глупава идея, но искрена, до мозъка на костите му.

— Но… — Кара поклати глава. — Воин? Какво мога да науча, като го гледам как размахва брадвата си?

— Ще отидеш с него, Кара. — Скилфар стана сурова. — Воин ли? Днес е воин. Утре, кой знае? Човек хвърля милиони сенки, а ти го оковаваш в такова едностранно определение. Ти дойде тук да търсиш мъдрост, момиче, но в тези свитъци аз имам само информация. Мъдростта узрява навън, по света, сред калта и болката на живите. Тя не е само хвърляне на руни и увиване на стари баналности в тежки слова. Излез навън. Върви на юг. Изгаряй на слънцето. Поти се. Кърви. Учи се. Върни се при мен по-стара, по-калена, по-твърда. — Потупа с пръст свитъка в скута си. — Тези думи са чакали тук цяла вечност — ще те почакат още малко. Прочети ги с очи, които са видели широкия свят, и те ще означават повече за теб. Има едно предимство в избора на Снори Келем да му покаже вратата. Предимство от хиляда мили. По време на едно такова пътешествие човек може да порасне, да се промени и да намери ново мнение. Току-виж успееш да му помогнеш.

 

 

Снори се протегна до мен.

— И това беше всичко. — Стана, което разклати лодката, и погледна към Кара. — Скилфар ни пропъди и кученцето й ни последва, за да се увери, че сме си тръгнали. Кара дойде при нас след няколко минути. Каза, че на планината имало мъже, които ни търсят, и че ще те открием близо до кратера, на западния склон.

Изгледах ги един след друг, Снори, Тутугу и Кара — лудия, вярното куче, невръстната вещица. Те тримата срещу Мъртвия крал, а ако той не се справеше с тях, в края на пътуването ги чакаше Келем. А наградата им, в случай че спечелят, беше да отворят вратата към смъртта и да пуснат ада навън…

— Флоренция, а? Най-добрият път за Флоренция минава през Червения предел. Можете да ме оставите там.