Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (22)

19.

След раздялата ни със Снори, Тутугу и Кара яздехме, без да разговаряме. Насочвах Нор през все по-гъстия пътнически поток, който се вливаше в Апанския път, за да навлезе във великия град. Крайпътните къщи вече бяха истински кръчми или магазини, предлагащи всичко, което човек би могъл да поиска. В далечината блестящите извивки на Селийн ловяха слънчевата светлина и я начупваха. Главата ми бе започнала да тупти от жегата, а вонята на столицата стигаше до нас и при най-слабия повей на вятъра.

 

 

Портите на Вермилиън стоят отворени от години. Докато стигне до големите стени, Апанският път вече е минал през четвърт миля от външния град, с копторите в покрайнините, разположени по-встрани от пътя, и по-изисканите домове навътре, някои на по два-три етажа, редуващи се с опасани с дървета площади и обществени сгради. По нареждане на баба тук редовно се окачват обяви, напомнящи на обитателите на тези къщи, че теренът ще бъде разчистен с огън, ако някога се наложи градът да бъде защитаван — но всяка година външният град се разпростира все повече, протяга се малко по-нататък покрай петте пътя, водещи към Вермилиън.

Шепа стражи се моряха в жегата върху стените над голямата порта, обърната към виещия се на север Апански път, други се спотайваха долу в сенките, но рядко се размърдваха за нещо друго, освен натоварена каруца. Двамата с Хенан влязохме, яхнали Нор, без някой да ни спре. След малко вече трополяхме по Улицата на победата, покрай големите Стари конюшни, сега дадени за обществено ползване, и прохладната наслада на Фонтанения площад, където черешови дървета се редят покрай булеварда до новата катедрала.

Струваше ми се нереално — почти като сън, — че всичко това ме е чакало тук през цялото време. Че докато аз треперех на Горчивия лед, на косъм от смъртта, хора са крачели по тези улици, купували са захаросани плодове, гледали са акробатите и течащата Селийн, играли са комар, обичали са, напивали са се… Бях изминал три хиляди мили, а тук, в това малко късче зидария, покрито с теракота, лежеше целият ми живот.

Оставих коня да се движи с темпото на градския поток и оглеждах сградите, покрай които минавахме — струваха ми се едновременно познати и чужди.

Някакъв тъмнолик мъж в сенчестия вход на заведението на Масим следеше придвижването ми по улицата с твърде голям интерес. Мейрес Алус, който толкова дълго бе само една абстрактна тревога, почти забравена, изведнъж пак изпълни мислите ми. Тръснах юздите и накарах Нор да ускори ход.

— Отиваме право в двореца. — Бях си мислил да се отбия тук-там, да се отърва от момчето, да проуча терена, но сега реших, че ще е по-добре първо да науча каквото има за научаване в безопасността на двореца. По-добре да уведомя семейството за присъствието си, така че Мейрес да не може да ме замъкне в някой самотен склад, без никой никога да разбере, че съм оцелял от пожара в операта.

Зад мен Хенан не каза нищо. Свързването на двата края в пустошта около Колелото на Осхайм може да те подготви за много неща, но град Вермилиън не е сред тях. Усещах го как върти глава насам-натам, опитвайки се да поеме всичко. На мен градът ми се струваше по-малък, отколкото го помнех — а на Хенан вероятно по-огромен, отколкото в разказите ми. Ние градим очакванията си въз основа на нашите познания. Надявах се, че момчето няма да се окаже голяма лепка. От един принц на Червения предел трудно може да се очаква да мъкне със себе си някакво просяче из коридорите на властта…

Докато минавахме по широките улици около двореца, привлякохме някои любопитни погледи. Пазачите пред портите на именията присвиваха очи и изпъчваха гърди. Тръгналите по задачи слугинчета ни зяпаха изненадано. В дрехите си на провинциален благородник аз доста се отличавах от посетителите, на които са свикнали тези домове, а бледото просяче зад мен внасяше допълнителна щипка екзотика.

Минахме с тропот по Кралския път, прекосихме широкия площад пред двореца и най-сетне стигнахме до Портата на Ерик, където някога моят прапрапрадядо Ерик Четвърти се върнал с тържествено шествие от пристанищния град Импера, понесъл главите на Тибор Шарл, Елиас Грегор и Черния Робърт, най-ужасните пиратски главатари, пръкнали се на Корсарските острови след Слънцата. Помня имената им, защото веднъж Мартус сложи три артистично украсени зелки под леглото ми и твърдеше, че това са отсечените глави на тримата, свалени от шиповете на Портата на Ерик, и че ако кажа на някой или се опитам да ги махна, те ще оживеят отново. Гадняр!

Стражите пред Портата на Ерик излязоха напред достатъчно чевръсто, двама от тях готови да ме отпратят и един останал малко по-назад със сведена пика. Стрелците на кулите над портата също ни обърнаха внимание. Портата на Ерик е предназначена за най-високопоставени гости, от кралски произход, и се отваря рядко.

— Чупката — каза единият от двамата. — Ако имаш работа в двореца, мини през Кухненската врата, там зад стария замък. Виждаш ли го? — И посочи към Марсилската крепост.

В този момент ми хрумна, че трябваше да си купя качулка, за да я отметна драматично и да се представя. При сегашното положение на нещата започвах от точката, в която оставам неразпознат.

— Аз съм принц Джалан Кендет, завърнал се от Далечния Север, и ще взема главата на всеки, който откаже да ме пусне в двореца на баба ми. — Изрекох думите с тон на отегчено раздразнение, като се молех никой от тях да не ме предизвика да изпълня заплахата си.

— Ъъъ. — По-младият от двамата, когото звездата на рамото на униформата бележеше като по-старши, засмука замислено устни. Предположих, че никой никога не се е приближавал до портата с лъжливо твърдение, че е роднина на Червената кралица. Е, някой пияница, толкова натаралянкан, че да е загубил чувство за самосъхранение, може и да го е правил, но не и трезвен млад мъж на кон. След още малко размисъл той се намръщи срещу мен. — Ще ида да проверя. Ако благоволите да почакате тук, господине. Коган, пусни ги да си починат на сянка.

И така, ние зачакахме в сянката на стените, потънали в мълчание. Чуваше се само как Нор лочи вода от поилката. Не беше точно пристигането, на което се надявах, но Вермилиън има доста принцове, а тези стражи не бяха от домашната ни гвардия.

Отне по-дълго, отколкото смятах за нужно, но накрая помощник-капитанът се върна с една позната фигура.

— Нед! — извиках и тръгнах към Дебелия Нед с разперени ръце.

Дебелия Нед, който изглеждаше по-мършав отвсякога, отстъпи крачка, после още една. Над себе си чух изскърцването на тетиви.

— Това съм аз, Нед. — Насочих пръстите и на двете ръце към лицето си и го дарих с омайната си усмивка.

— Не! — Нед поклати глава и провисналата му кожа се разлюля върху костите. — Но вие сте мъртъв, принц Джалан… вие… наистина ли сте вие? — Приведе се напред и се взря по-внимателно с уморените си стари очи.

Свалих ръце. Така или иначе нямах намерение да го прегръщам.

— Съвсем наистина. И при това не съм излязъл от гроба. — Тупнах се по гърдите. — Ето ме, жив и здрав. Съобщенията за моята смърт са силно преувеличени!

— Принц Джалан! — Дебелия Нед поклати смаяно глава и прокара длани по лицето си. — Как…

В този момент капитанът на портата се появи от страничната врата и забърза към нас, мечът му дрънчеше в ножницата.

— Принц Джалан! Моите извинения! Бяха ни казали, че сте умрял. Имаше ден на траур…

— Ден на траур ли? — Само един скапан ден?!

— По заповед на кралицата, за всички жертви от големия пожар в операта. Мнозина благородници загинаха в онзи ден…

— Един ден? — И дори не само за мен. — Я чакай — братята ми оцеляха ли?

— Вие бяхте единственият присъстващ от кралското семейство, принце. Братята ви са добре. — Мъжът се поклони, отстъпи крачка назад и простря ръка към страничната врата, канейки ме да вляза пред него.

— Един принц на Червения предел не се връща от мъртвите, за да влезе в двореца след шестмесечно отсъствие през някаква си странична врата, капитане. — Махнах към Портата на Ерик и гласът ми стана повелителен. — Отворете я!

При тези думи стражите се спогледаха. Капитанът, който изглеждаше малко притеснен, прочисти гърло.

— Ключът за Портата на Ерик се пази в съкровищницата, принц Джалан. Може да бъде взет само със специална заповед на Нейно величество, а и…

— Ами тогава тичай при баба ми и й кажи, че чакам! — Някак си се закопавах сам, още преди да съм влязъл в двореца, но нямаше начин да позволя на някакъв си нахален капитан на портата и хората му да ми се кискат зад гърба, докато се промушвам през страничната врата.

— … а и без това в момента портата е затворена за ремонт. Ще трябва да бъдат отместени няколкостотин кила чакъл и да бъде сменена една от пантите, преди да може да бъде отворена…

Проклет да е!

— Тя не се ли отваря навън? — Имах съвсем смътен спомен за използването й. Флорентинският дук, Абрасмус, ни беше дошъл на гости, когато бях на десет, но аз бях прекалено зает да правя бели зад кралския подиум, когато той влезе…

— Моите извинения, ваше височество. — Обаче не изглеждаше достатъчно извинително, ама хич.

— Добре, мътните го взели. Води ме през твоята миша дупка. — Слязох от коня и като клатех глава, тръгнах към страничната врата. — Ти. — Посочих помощник-капитана. — Погрижи се конят ми да бъде доставен в Римската палата. Нед, върви с тях и гледай да не се изгубят.

Хенан, който клечеше до стената, стана и понечи да ме последва.

— Вземи и момчето. — Махнах на Нед. — Кажи на Балеса да му даде ядене.

Хенан ме стрелна с обиден поглед и оклюмал глава, последва мъжете и Нор. Аз вдигнах ръце към капитана в жест на раздразнение. Какво, по дяволите, очакваше момчето? Едва ли щях да тръгна да го представям из двореца. Кардинал Кендет, Хенан — Хенан, кардиналът. Принц Мартус, принц Дарин, това е Хенан, той гледа кози… Лудост. Капитанът ме дари със същия непроницаемо безизразен поглед, който използваше, откакто пристигнахме, кимна и се обърна да ме поведе през вратата.

И така аз най-после се върнах в двореца, промушвайки се през тесния крив проход зад страничната врата. Излязохме от другия му край на яркото слънце и аз се огледах, присвил очи срещу блясъка, за да се ориентирам. Предположих, че трябва да се обадя на татко и да си намеря нещо подходящо за носене, преди да тръгна да обикалям. Всички щяха да искат да чуят историята ми и макар че представянето й в размъкнатите ми пътни дрехи щеше да подсили нейната образност, предпочитах удобството и разкоша на дворцовите си одежди. Една баня също нямаше да ми е излишна. И може би прислужничка, която да ми налива вода и да ми подава сапуна, когато го изпусна.

— Ще ви придружа до баща ви, ваше височество. — Капитанът махна на няколко от хората си да се присъединят към стражата. Бих предпочел да ме питат къде смятам да отида, вместо да ми казват, но му разреших с кимване.

— Първо, щом съм мъртъв, покажи ми гроба ми. — Любопитен бях да видя какъв дълговечен мемориал са издигнали на героя от Аралския проход.

Капитанът се поклони бързо и тръгнахме през двора. В този пек малцина се движеха наоколо. Дребни облечени в черно фигури щъкаха лениво в сенките на Бедняшкия дворец, Миланския дом и Марсилската крепост — слуги, тръгнали по различни задачи. С изключение на тях публиката ни се състоеше от пръснати по стените стражи и малко врани, които си сменяха перата в жегата и изглеждаха забележимо опърпани.

Преминахме през пещта на Западния двор и стигнахме до църквата на двореца, която представляваше на практика южното крило на Римската палата. Татко можеше да е вътре, макар че прекарваше в сградите за християнски богослужения по-малко време от някои езичници — което за един кардинал хич не е лесна работа.

Приближихме се до портите към преддверието на църквата, с две кули, извисяващи се отстрани на островръх покрив. Цяла стена светци се взираха надолу към нас с каменно неодобрение. Поех нагоре по стълбите.

— Тук, ваше височество — извика капитанът, преди да успея да се изкача догоре.

Обърнах се. Мъжът сочеше една паметна плоча на външната стена, сред множество други, бележещи някогашни лордове и генерали, някои от тях толкова обрулени от времето, че не се четяха. Върнах се обратно, а в мен набъбваше ярост. Кралското семейство винаги бе полагано в църквата — гробовете ни се редяха от двете страни на залата, принцове и принцеси на кралството, лежащи под черни мраморни плочи на пода, а по-прочутите личности със собствени гробници под своите идеализирани образи от алабастър. За кралете и кралиците намираха място при олтара. Бавното течение на годините изместваше забравените кралски особи долу в катакомбите, освобождавайки място за наскоро починалите… но даже най-дребният принц трябваше да има над себе си църковен покрив, който да пази надписа му от дъжда. Моята паметна плоча бе разположена между други две нови, отляво генерал Уламир Контаф, герой от цитаделата Амерот, 17–97 година от Междуцарствието, отдясно лорд Куентин де Вийр, 38–98 година от Междуцарствието. Допрях ръка до моята.

— „В памет на Джалан Кендет, трети син на кардинал Реймънд, 76–98 година от Междуцарствието.“ — Прочетох думите на глас. — Това ли е всичко? Трети син на кардинала? — Няма „принц“. Няма „герой от Аралския проход“. Копелета! — Ще видя кардинала веднага. Ако е трезвен и не се въргаля в леглото с някое хористче. — Усетих, че ръката ми е стиснала дръжката на ножа. — Веднага!

При последната излаяна заповед стражите се изпънаха. Капитанът, застанал мирно, посочи с очи към вратата на църквата.

— Много се съмнявам, че ще го намеря там, капитане! — Но все пак се качих отново по стълбите, опрях ръце в лявото крило и натиснах с известен гняв.

Постоях заслепен за кратко, чакайки очите ми да се приспособят от яркия ден към меката светлина на свещите и приглушения спектър на витражите. Неясните сенки придобиха форма и аз пристъпих вътре. Три бабички, коленичили край пейките, някакъв старец, приведен над полица с оброчни свещи, и прегърбена сива фигура, застанала с лице към стената някъде по средата на северната пътека. Не бях очаквал наистина да открия баща си сред тях. В далечния край, под прозореца с мандалата, някакъв поп в черно расо стоеше до аналоя и тъкмо обръщаше една страница. Направих още една крачка напред. Нямаше смисъл да питам дали татко не се е скрил в напречната галерия, но въпреки това нещо ме теглеше навътре. Може би просто хладината. Денят навън започваше да става адски горещ. Може би времето, прекарано в Норсхайм, бе намалило поносимостта ми към лятото на Червения предел, защото изпитах блажено облекчение да се махна от онзи пек.

Едва когато тръгнах по северната пътека осъзнах, че прегърбеният мъж стои срещу паметната плоча на майка ми — на която бяха изписани името и потеклото й, а в дебелата стена зад нея лежаха останките й. Заедно с — както вече помнех и може би никой друг не знаеше — останките на неродената ми сестра.

— Принц Джалан? — Мъжът вдигна очи към мен, преждевременно остарял и побелял, сбръчкан от болка. Направи крачка към мен, с куцукане, десният му крак беше сакат. По някаква причина отвърнах на пристъпването му с крачка назад.

— Робин? — Един от дългогодишните прислужници на баща ми, макар че отначало не бях сигурен в полумрака. Стоеше с глава, окъпана в зелена светлина. Тя се лееше надолу през витража на високия прозорец, където свети Георги се бореше със змея. Сега обаче аз виждах отвъд прегърбената му стойка и старческата му коса, виждах с десетилетие и половина назад. — Робин? — И отново, за миг, престанах да го виждам ясно — проклетият тамян в тия църкви люти ужасно в очите. Примижах през сълзи и видях Робин какъвто беше преди петнайсет години, сражаващ се с Едрис Дийн, застанал между убиеца и нас двамата с майка ми. Осакатилата го рана беше получил в моя служба. Притиснах очите си с пръсти, за да прочистя зрението си, зачуден колко ли пъти през годините съм му се подигравал и съм го проклинал за мудността му, докато куцукаше насам-натам по заръки на баща ми.

— Да, ваше височество. — Той се помъчи да се смъкне на едно коляно, както правят хората пред трона. — К-казаха, че сте мъртъв.

Хванах го и го вдигнах, преди да е паднал по очи или да е направил нещо още по-смущаващо.

— Не се чувствам мъртъв. — Пуснах го и отстъпих назад. — А сега, освен ако баща ми не се спотайва някъде тук, отивам да го потърся на място, където има вероятност да е. Добричкият ни кардинал би трябвало да е в състояние да разреши веднъж завинаги въпроса дали съм мъртъв, или не.

Оправих предницата на жакета на Робин, където го бях хванал, за да го вдигна на крака, и с рязко кимване си тръгнах, като го оставих да стои там полузашеметен. Стъпките ми отекнаха между колоните, а сбръчканите стари вдовици между скамейките проследиха оттеглянето ми с преценяващ поглед.

 

 

— Няма го там. Да опитаме в къщата. — Махнах на капитана и хората му да ме следват и ги поведох към величавия вход на Римската палата. Пред стълбите стоеше карета с четири коня, главата на кочияша бе клюмнала, като че ли чакаше отдавна. Без да му обръщам внимание, отидох бързо до вратата.

Не познах лакея, който отвори в отговор на тропането ми, но познах двамата стражи зад него, примижали срещу ярката светлина на деня в домашните си униформи.

— Алфонс! Двойно! Радвам се да ви видя. Къде е баща ми? — Промуших се покрай лакея и влязох в залата, с ниши, заети от индуските статуи, които кардиналът продължаваше да колекционира за раздразнение на своите свещеници. Вратарят ме последва, като ломотеше всички онези глупости в стил „Ама нали сте мъртъв?“, които усещах, че ще ми станат доста досадни в близките дни.

— Джалан! — Брат ми Дарин крачеше към мен, облечен в пътен костюм, а някакъв човек до него мъкнеше един сандък. — Знаех си, че ще се отървеш от онзи пожар, за да се забъркаш в някоя още по-голяма беля. — Изглеждаше доволен, не преливащ от радост, но доволен. — Из кръчмите се носеше слух, че си се присъединил към цирка! — Дарин разтвори ръце за прегръдка, а красивото му лице грейна в широка и явно искрена усмивка.

— Шибаняк! — Фраснах го в устата, достатъчно силно, за да го съборя по задник и да си нараня кокалчетата в зъбите му.

— Какво? — Дарин остана да седи на пода и да плюе кръв. Тръсна глава да се освести и вдигна поглед към мен. — Защо ме удари?

— „Татко очаква да дойдеш на операта довечера — имитирах дълбокия му снизходителен глас, докато ми заръчваше да ида и да изгоря в огъня. — Без нито да закъсняваш, нито да пристигаш пиян, нито и двете. И не се преструвай, че никой не ти е казал!“

— Аха. — Дарин протегна ръка към носача, който го вдигна на крака. Избърса уста. — Е, очевидно не съм знаел…

— Ти обаче не отиде! — изревах, припомняйки си писъците. Сам се изненадах от силата на гнева си. — Мартус също го нямаше! Скъпият татко е забравил за собствената си опера? И никой друг от челядта на баба да не присъства? — Вдигнах отново юмрук и Дарин, макар да беше пет сантиметра по-висок от мен и по-добър боец открай време, отстъпи назад.

— Това беше опера, за бога! Изобщо не съм очаквал да отидеш! Ако не беше изчезнал в нощта на пожара, бих заложил пари, че не си бил там… и бях прав, не си! — Той размърда ченето си с ръка и трепна. — Аз просто си изпълнявах дълга, като те уведомих за твоя. Онази вечер татко беше прекалил с пиенето и се наложи да пропусне. Мартус се появил за втората половина и заварил всичко в пламъци…

— Е, аз отидох и за малко да изгоря! — Сведох леко юмрука си. — И някой носи вината за това!

— Така е. Обаче не съм аз. — Той избърса уста с почервенялата си от кръв ръка. — Ама удара си го биваше, братле. — Ухили се. — Радвам се да те видя! — И някак си пак съумя да изглежда искрен.

— Ти… — Спомних си за Лиза и преглътнах обвинението. — Семейство Де Вийр бяха ли там онази нощ?

Усмивката на Дарин изчезна.

— Ален де Вийр беше. Шокът от станалото погуби баща му, лорд Куентин — умря в леглото си по-късно същата седмица. За щастие у тях имало някакъв скандал в деня на представлението и сестрите били оставени вкъщи. Голям късмет всъщност, защото аз се ожених за Миша, най-малката. Впрочем, тъкмо заминавам за нашата къща в провинцията.

Запазих лицето си безизразно. Даже прекалено безизразно.

— Миша! Със сигурност я познаваш! Трябва да си я виждал — рече Дарин.

— А, да… Миша. — Поне пет-шест пъти. Повечето от тях в спалнята й след трудно катерене по увитата в бръшлян колонада. Малката Миша, красавицата, чието лице грееше с невинността на ангел и чиито номера ми се наложи да показвам на дамите от „Копринената ръкавица“ и заведението на мадам Ла Пенда. — Да, спомням си го момичето. Честито, братко. Желая ви много щастие.

— Благодаря. Миша ще се зарадва да научи, че си оцелял. Винаги е поглъщала жадно всякакви слухове за теб. Може би ще ни дойдеш на гости, след като си уредиш работите тук. Особено ако можеш да й предложиш някои утешителни думи за последната нощ на бедния Ален…

— Ама разбира се. На всяка цена — излъгах. Миша вероятно бе проверявала дали съм мъртъв, за да успокои тревогите си какво бих могъл да разкажа на новия й съпруг. Пък и се съмнявах, че би искала да чуе, че брат й е умрял в тоалетна, след като съм го изритал в носа, докато ми е смъквал панталоните. — Ще дойда при първа възможност.

— Чудесно! — Дарин се ухили отново. — О! Забравих, че не знаеш. Ще ставаш чичо.

— Какво? Как? — Думите поединично имаха смисъл, но не се свързваха в нищо разбираемо.

Дарин ме прегърна през раменете и гласът му стана престорено сериозен.

— Ами… когато татко и мама се обичат много…

— Тя е бременна?

— Или това, или е глътнала нещо много голямо и кръгло.

— Боже!

— Повечето хора казват „честито“.

— Е… и това също. — Аз чичо? Моята Миша? Изпитах внезапна нужда да седна. — Винаги съм смятал, че от мен ще излезе велик чичо. Ужасен, но велик.

— Трябва да дойдеш с мен, Джалан. Да се съвземеш от премеждията си и така нататък.

— Може би. — Да гледам как Дарин и Миша си играят на щастливо семейство не бе начинът, по който очаквах да прекарам първите няколко дни след завръщането си в цивилизацията. — Но първо трябва да видя татко.

— Потегляш отново на път толкова скоро, Джалан? — Дарин килна озадачено глава.

— Не… защо? — В думите му нямаше никакъв смисъл.

— Татко е в Рим. Папата го привика на аудиенция и баба каза, че трябвало да отиде.

— Гръм и мълнии! — Имах въпроси, които настояваха за отговори, а тях бих ги изстискал по-лесно от татко, отколкото от другаде. — Ами… виж, трябва да се измия и… я чакай, нали не си ми изхвърлил дрехите?

— Аз ли? — Дарин се засмя. — Че за какво ми е да ти пипам паунските перца? Всичко си е на мястото, доколкото знам. Освен ако Балеса на своя глава не е разчистила стаята ти. Татко със сигурност не би се заел да раздава нареждания. Както и да е, по-добре да вървя. И без това закъснявам. — Даде знак на носача си да вдигне сандъка. — Ела ни на гости, когато можеш — и не дразни Мартус, в гадно настроение е. Баба назначи новия лорд Де Вийр, по-големия брат на Миша и Ален, за командир на пехотната армия, която събираме през последните месеци. А Мартус вече беше решил, че постът е негов. Преди няколко дни пък преживял някакво друго бедствие или унижение. Не слушах много внимателно… нещо за някаква огромна сметка от търговец. Май името му беше Олус.

— Мейрес Алус?

— Възможно е. — Дарин се обърна към вратата. — Радвам се да те видя жив, братле. — Махна ми с ръка и изчезна. Стоях и зяпах, докато каретата го отнасяше. Дори не ме беше попитал къде съм бил…

Алфонс държеше погледа си вперен право напред, към вратата. По-малко старият пазач, Двойното, мургав тип с торбички под очите, ме гледаше с нескрито любопитство. Оставих тази наглост без внимание. Хубаво беше да видя, че поне един човек намира завърналия се авантюрист за интересен.