Марк Лорънс
Ключът на Лъжеца (16)

13.

— Да побързаме, ама в коя посока? — попита Снори.

— Трябва да се отдалечим от брега. — Тутугу прегърна нервно корема си, може би представяйки си как някой хардас забива копие в него. — Да ги лишим от преимуществото им. Иначе ще ни следват по море и ще ни сгащят през нощта. А и ако ги принудим да слязат на сушата, ще трябва да оставят хора да пазят галерата.

— Ще тръгнем на югозапад. — Кара посочи към един нисък хълм на хоризонта. — Би трябвало да стигнем до маладонската граница за три-четири дни. Ако имаме късмет, ще сме близо до Копен.

— Копен ли? — попита Тутугу. Безмълвно му благодарих, че не остави на мен да демонстрирам невежеството си за пореден път.

— Малък град на река Елза. Дукът зимува там. Хубаво място да си починем и да си набавим необходимото — каза Кара. С което без съмнение имаше предвид „Джалан да ни купи храна и коне“. Ако я карахме така, щях да стигна Вермилиън също толкова беден, за колкото се мислех, когато го напусках.

 

 

Тръгнахме с бърза крачка и със знанието, че хардасите са по-добре запасени, по-добре екипирани… а бе, вероятно по-добре във всички отношения, предвид че вторият ни най-добър воин беше жена с нож.

Слънцето се подаде, за да ни се присмее, а Кара ни водеше, криволичейки по склонове, гъсто обрасли с пирен и зловещо бодлив прещип.

— Приближаваме се към Колелото, нали? — попитах след час, вече с подбити крака.

— Да. Ще минем по периферията на неговото… влияние.

— Ти също ли го усещаш? — Снори изостана, за да закрачи до мен. Пристъпваше толкова волно, сякаш раната вече не го болеше.

Кимнах. Макар че оставаха четири часа до залез-слънце, долавях как Аслауг дебне нетърпеливо. Всяко сенчесто петно гъмжеше от възможности, въпреки ярката светлина. Гласът й се спотайваше под всички други звуци, настоятелен, но неясен, надигаше се с вятъра, дращеше зад въпроса на Снори.

— Сякаш светът тук е… по-тънък. — Даже с цяла ръка разстояние между Снори и мен онази стара енергия пропукваше по рамото ми откъм неговата страна, жужеше в зъбите ми — чувствах се крехък, сякаш ако падна, ще се пръсна на парчета. Със старото чувство дойдоха и нови подозрения, всички предупреждения на Аслауг се прокраднаха в ума ми. Хватката на Баракел над северняка щеше да се усилва с всяка крачка към Колелото. Докога можех да вярвам на Снори? Колко време щеше да мине, преди той да се превърне в отмъстителя, искан от Баракел, който да поразява всеки опетнен от мрака?…

— Изглеждаш ми… по-добре — казах на Снори.

— И се чувствам по-добре. — Той се потупа отстрани.

— Тук всичката магия е силна — извика Кара пред нас, без да се обръща. — По-бързо откликва на волята. Снори е по-способен да устои на зова на Келем, светлината в него се бори с отровата. — Тя ускори крачка и хвърли поглед към мен. — Но мястото е лошо за използване на магия. Все едно да запалиш огън в плевня.

Зачудих се дали Снори не й е споменал за Хароухайм.

— Между другото, какво е това „колело“? Някаква машина ли? — Представях си гигантско колело, което се върти, зъбчато като в механизмите на воденица.

— Никой жив човек не го е виждал, дори маговете на развалата, които живеят толкова близо до него, колкото могат да понесат. Според сагите то е трупът на един бог, Хафестур, не от Асгард, а чужденец, скиталец. Ковач, който ковал оръжия за Тор и Один. Казват, че той лежи и гние там и магията на сътворението изтича от него, докато плътта му се разлага. — Кара вдигна поглед към мен, сякаш за да прецени реакцията ми.

Запазих лицето си безизразно. Бях открил, че езичниците са докачливо племе, ако се смееш на историите им.

— Така казват жреците. А в какво вярват вьолвите?

— В библиотеката на крал Хагар в Исфияр има останки от книги, преписани директно от произведенията на самите Строители. Доколкото разбирам, в тях се казвало, че Колелото е комплекс от сгради, разположени над голям кръг под земята, каменен тунел, дълъг мили, който не води наникъде. Място, където Строителите виждали нови истини.

През следващия час размишлявах върху това и мълчах. Представях си Строителския кръг на тайните, виждах го грейнал целия във въображението ми, докато се опитвах да пренебрегвам всяка нова пришка. По-малко болезнено от пришките, но някак си по-мъчително бе усещането, че с всяка крачка се приближаваме към Колелото, светът става чуплив — кожа, опъната прекалено силно върху кокала, готова да поддаде внезапно и без предупреждение, за да полетим надолу към нещо ново и много, много по-лошо.

— Вижте! — Тутугу беше зад нас, но сочеше напред.

Примижах към тъмното петънце в плитката долина пред нас.

— Не мислех, че в Осхайм живее някой.

— В Осхайм живеят много хора, идиот такъв. — Снори понечи да ме тупне шеговито по рамото, което всеки път оставяше ръката ми изтръпнала за следващите шест часа. Но се спря, усещайки старото пропукване на магията, също толкова силно по кокалчетата на пръстите му, колкото и по тялото ми. — Повечето живеят далеч на юг, около град Ос, но има фермери навсякъде.

Огледах се.

— И какво точно отглеждат? Камъни? Трева?

— Кози. — Кара посочи някакви кафяви точици, скупчени около някаква постройка. — Кози и овце.

Забързахме през долината. Някъде в дълбините на ума ми Аслауг шепнеше, че Снори за пореден път е вдигнал ръка срещу мен, обидил ме е в лицето. Някакъв си прост варварин да обижда принц на Предела…

Постройката се оказа кръгла каменна къща с покрив от сух пирен и тръстика. С изключение на един навес, който само след още една зима нямаше да е вече навес, и каменна ограда, зад която да се скрие добитъкът, щом дойдат снеговете, липсваха прилежащи постройки, нито пък наоколо се виждаха други къщи.

Няколко дръгливи кози забляха при нашето пристигане, едната от покрива. В един пън пред зейналия вход имаше забита брадва. Мястото изглеждаше изоставено.

— Да видим дали не са оставили някакви кожи. — Кимнах към вратата, докато Тутугу спираше до нас. — Замръзвам. — Дрехите ми още бяха влажни и не се справяха добре с опазването от вятъра.

Тутугу вдигна очи към Снори, който сви рамене и тръгна към вратата.

— Ей, има ли някой? — Снори спря, сякаш бе чул някакъв звук, макар че аз не чувах нищо, освен козата на покрива, която блееше така, като че ли се чудеше дали ще може да слезе.

Снори пристъпи към вратата. После отстъпи. Последваха го дългите блестящи зъбци на някакъв земеделски инструмент.

— Тук съм само аз и нямам нищо, което бихте могли да искате. — Гласът бе одрезгавял от годините. — Пък и нямам намерение да ви позволя да го вземете.

Сантиметър по сантиметър се показа един разтег дървена дръжка, а на другия й край — старец, висок, но прегърбен; косата, веждите и късата му брада бяха бели като сняг, но гъсти, сякаш разтопяването им би могло да ни върне младежа.

— Имало и други, а? — Той присви гуреливи очи към Кара. — Вьолва? — Вилата се сведе.

Кара кимна и каза няколко думи на стария език. Звучеше като заплаха, но старецът го прие добре и махна към колибата си.

— Влизайте. Аз съм Аран Вейл, син на Ход, внук на… — Той ни хвърли още един поглед. — Но вие сигурно идете прекалено отдалеч, за да сте чували за Лотар Вейл.

— Трябва да се махнеш оттук, Аран — каза Снори. — Събери само най-необходимото. Хардасите идат.

— Хардасите? — повтори Аран, сякаш не бе сигурен в думата, или пък в слуха си. Килна глава и се взря нагоре към северняка.

— Червените викинги — каза Снори.

Виж, тях старият Аран ги знаеше! Врътна се бързо и изчезна в къщата.

— Те гонят нас! Трябва да вземем каквото ни е нужно и да потегляме! — Обърнах се към посоката, от която бяхме дошли; очаквах да видя приятелчетата на Едрис да се изсипват по склоновете.

— Точно това ще направят те, когато видят това място — рече Тутугу. — Ще вземат каквото искат. Ще се презапасят. Галерата им може да побере доста кози. — Нещо в очите му подсказваше, че в същия този момент и на него му се върти мисълта за козя яхния.

— По-бързо! — Снори плесна с ръка по трегера и надзърна през вратата.

Аз пак се обърнах и видях самотна фигура, застанала на билото, на малко повече от миля от нас.

— Мамка му! — Бях го очаквал през цялото време, но това не попречи на истината да ми подейства като студен шок.

Аран се появи отново, понесъл само вилата и един касапски нож в другата си ръка. На гърба си бе окачил лък, който изглеждаше стар като него и вероятно щеше да се скърши, ако го опънеш.

— Оставам. — Старецът се взря към хоризонта. — Това е моята земя.

— Коя точно част от думите „викингска орда“ не разбра? — Пристъпих крачка напред. Храбростта от всякакъв вид обикновено ме кара да се чувствам неудобно. А толкова глупава храброст направо ме ядосва.

Аран дори не ме погледна.

— Ще съм ви признателен обаче ако вземете момчето. То е достатъчно младо, за да си тръгне.

— Момче ли? — избоботи Снори. — Нали каза, че си сам.

— Излъгах ви. — Върху горчиво стиснатите устни на стареца се мярна бегла усмивка. — Внукът ми е с козите в южната долина. Вьолвата ще знае какво е най-добро за него — но не го водете тук… не и след това.

— Ти дори няма да ги забавиш с тази… вилица.

— Ела с нас — каза Тутугу с помрачняло лице. — Ще се грижиш за внук си. — Каза го, сякаш наистина го мислеше, макар да бе ясно, че мъжът няма намерение да си тръгва. А и да дойдеше, само щеше да ни бави.

— Не можеш да победиш. — Гласът на Снори бе много дълбок и той се мръщеше.

Старецът кимна бавно и потупа Снори по рамото с юмрука, в който държеше ножа. Жест, който ми напомни, че той невинаги е бил стар и че не възрастта го определя като боец.

— Няма значение дали ще победиш — важно е само дали ще се бориш — каза той. — Аз съм Аран, син на Ход, син на Лотар Вейл, и това е моята земя.

— Ясно… Нали знаеш, че ако просто избягаш, вероятно няма да ти обърнат внимание? — попитах аз. Някъде току под звуците на разговора крясъците на Аслауг дращеха да си пробият път. „Бягай!“ Посланието се процеждаше във всяка пауза. Не ми трябваха съвети — бягството изпълваше целия ми ум. — Е, ами… — Хвърлих още един поглед към входа на кръглата къща, представяйки си, че вътре е пълно с кожени палта. — Ние трябва… да вървим. — Погледнах към билото и видях, че по склона вече слизат няколко мъже, достатъчно близо, за да различа кръглите им щитове. Тръгнах, за да накарам другите да се размърдат.

— Боговете да бдят над теб, Аран Вейл. — Кара сведе глава. — Ще направя каквото мога за внука ти. — Изрече думите, сякаш играеше роля, но в непредпазливия миг, докато се обръщаше, забелязах съмненията й — може би руните и мъдростта й бяха също такава фасада като моите титла и репутация. Тя тръгна след мен. Задълбаеш ли достатъчно навътре в който и да е човек, ще намериш уплашено малко момченце или момиченце, което се мъчи да излезе. Въпросът е само колко надълбоко трябва да ровиш, за да го намериш — а също и какво всъщност плаши това дете.

— Мамка му. — Видях момчето да тича към нас по дългия полегат склон в южния край на долината, дрипаво хлапе с червена коса, развяваща се зад него. Снори проследи погледа ми. Ускорих ход, като се насочих под такъв ъгъл, че да пресека пътя на момчето, макар че все още ни деляха няколкостотин разкрача. Кара кривна вляво, за да покрие другата посока, ако то се опита да ми се изплъзне.

Ундоретите обаче не помръднаха.

— Снори! — извиках.

— Отведи го на безопасно място, Джал. — Груб тон, който ме накара да спра рязко.

— Хайде! — Обърнах се и им махнах да идват.

Тутугу стоеше до Снори с брадва в ръце.

— Важно е да се борим. — Думите на Снори стигнаха до мен, макар че той не повиши глас.

— Боже! — Бяха се хванали на дрънканиците на стареца. Аран можех да го разбера, изкуфял от старост, пък и така или иначе на крачка от гроба… но Снори? Да не би Баракел да му беше изпил ума? И за какъв дявол оставаше Тутугу?

— Кара! — извиках. — Те не искат да идват!

Двайсет и повече хардаси напредваха от север в неравна линия, от раменете им се вееха плащове от кариран плат, вълча или меча кожа, щитовете им бяха сведени ниско, държаха брадвите си над пирена, а железните им шлемове скриваха всякакво изражение.

— Вземи момчето! — Тя тръгна обратно към Снори.

— Чакай! Какво?! — Лицето й не беше лице на човек, който ще позволи да го разубеждават. — Мътните го взели! — Аслауг ми крещеше да бягам, собствените ми инстинкти го крещяха още по-силно, а и Кара ми казваше същото… затова побягнах.

Малкото копеленце кривна покрай мен, но аз успях да го настигна и да го уловя за косата. Строполихме се сред туфите трева. Детето не можеше да е на повече от десет, съвсем мършаво, но имаше отчаяна сила и остри зъби.

— Ох! — Дръпнах си ръката и си засмуках кокалчетата. — Шибаняк дребен! — То издрапа настрани и краката му, риещи земята, ме засипаха с пръст. Скочих подир него, нозете ми намериха опора и прелетях няколко стъпки — отлично съзнавайки, че се движа в противоположна на желаната посока. Кракът ми се закачи в една туфа и аз паднах с протегнати ръце. Пръстите ми се сключиха около глезена на детето, докато забивах лице в тревата.

Въздухът излетя от дробовете ми и отказа да се върне. Лежах, стиснал момчето в хватка, достатъчно силна да троши кости, и отчаяно се мъчех да си поема дъх. Вдигнах глава и зърнах през плуващите пред очите ми черни петна редицата на хардасите, която се сключваше около тримата мъже пред колибата. Кара бе по средата между мен и битката.

Това беше. Всички щяхме да умрем.

С вик хардасите се хвърлиха напред, размахали копия и брадви и вдигнали високо щитовете си.

Бойният вик на Снори се надигна едновременно с този на Червените викинги и в него отекна старата нотка на свирепа радост. Той не ги изчака да се приближат, ами се хвърли напред към най-едрия враг. Атаката му изненада хардасите, толкова уверени бяха те заради броя си. Снори скочи, опря крак в центъра на вдигнатия щит на противника си и се качи върху него. Мъжът напрегна сили да го удържи, а после рухна под тежестта. Снори събори щита и замахна с брадвата си по дъга, която я заби през един шлем, втори и запрати трети настрана.

Тутугу и старецът го последваха, като ревяха предизвикателства. Докато въздухът започваше да навлиза отново в дробовете ми, си помислих, че Тутугу ще бъде убит в следващите десет секунди и че ще ми липсва, въпреки че е дебел миризлив езичник.

Видях как Аран мушна с вилата си към един червенобрад викинг. Част от мен — онази част, която бе израснала с приказните рицари и легендите за някогашни герои, — очакваше от него някаква проява на бойно майсторство, нещо, което да съответства на тежестта на думите му. В крайна сметка обаче, въпреки цялата си смелост, Аран Вейл се оказа само това, което бе — фермер, при това стар. Вилата му се отклони от един щит, като остави две драскотини в боята, докато брадвата на викинга се заби във врата му и се загуби сред ален потоп.

Хардасите обградиха Снори и Тутугу. Безнадеждно превъзхождани и без друга защита, освен брадвите в ръцете си, последните ундорети нямаха никакъв шанс. Кракът, който стисках, беше спрял да се дърпа — момчето също започваше да приема реалността на ситуацията.

Все още виждах Снори, или поне главата му, над мелето. Ревеше, сякаш озарен от собствено сияние, като в театрите на Вермилиън, където актьорите се осветяват от огледало със свещ. От Тутугу нямаше и следа.

Кара стоеше на може би десет крачки от гърбовете на най-близките викинги, без никакво оръжие в ръка. Не знаех как може да се отнесат към нея, като свършат с убийствата. Дали вьолвите се радваха на същата закрила като свещениците в християнския свят… и дали тези традиции се потъпкваха също толкова често на север, колкото и на юг?

Брадвата на Снори се издигна над гъмжилото, оставяйки подир себе си алена струйка; кървави пръски се разлетяха от острието, когато то обърна посоката си и се стовари надолу. Ръката, която я стискаше, сияеше тъй ярко, че размазаните по нея кървави петна се превръщаха в сенки. Тъй ярко, че очите те заболяваха да я гледаш. А после, със звук, който по-скоро усетих в гърдите си, отколкото чух, сред тълпата от викинги грейна зарево, очертавайки черна гора от крайници и туловища. За миг не виждах нищо, освен послеобразите, запечатани в очите ми, силуета на брадва и щит, плетеницата от ръце. Премигнах, за да избистря зрението си, и различих една фигура, която си пробиваше път през мелето, разблъсквайки мъжете настрани, и влачеше нещо. Ярка фигура.

— Снори! — Надигнах се на колене, пуснах момчето и затиснах очите си с длани, за да се отърва от последните остатъци слепота.

Снори идваше, влачеше Тутугу за единия крак. Спря до Кара, завъртя се и изтръгна копието, пронизало корема на рижия викинг, и го захвърли настрани. Светлината в него гаснеше от миг на миг. Закрачи пак, теглеше приятеля си с усилно пъшкане. Зад него викингите проклинаха и дращеха очите си. Поне един от тях повали свой другар със свиреп замах на брадвата си, когато в него се блъсна един слепец, опитващ да се измъкне.

Кара не последва Снори. Продължаваше да стои с лице към враговете, вдигнала ръце към главата си. С рязко движение откъсна от косата си две шепи руни и ги пръсна по земята като фермер, който сее жито.

Снори стигна до мен и момчето и рухна на колене. Имаше една резка в горната част на ръката си, друга на хълбока. Грозни рани, но по всякаква логика сега той трябваше да е накълцан на кайма. Зад него Кара закрачи напред-назад по мястото, където бяха паднали руните й, напяваше нещо.

— Защо, по дяволите? — Имах прекалено много въпроси, но растящият ми гняв не ми позволяваше да ги формулирам.

— Не можех да го оставя сам, Джал. Не и след като ние ги доведохме до дома му.

— Но… — Махнах с ръка, обхващайки всичко наоколо. — Сега ли ще бягаме? Когато Тутугу е мъртъв?

— Старецът умря. — Снори хвърли поглед към момчето. — Съжалявам, синко. — Сви рамене. — Това не е моя земя. Няма за какво да стоя, след като Аран загина.

— Аз не съм мъртъв — обади се немощен глас зад него. После, по-неуверено, добави: — Нали?

— Не. — Кара мина забързано покрай нас. — Да вървим. — Последното го извика през рамо. Няколко руни все още подскачаха по гърба й, но повечето й плитки бяха загубили своите.

Тутугу седна и се опипа с озадачена физиономия. Мушна с пръст окървавената дупка там, където жакетът му се изпъваше върху корема. Тогава разбрах защо Снори стои на колене, увесил глава.

— Ти си го изцерил! И светлината… — Гласът ми заглъхна, когато погледнах зад ундоретите, към мястото, където Червените викинги стояха и търкаха очи. Някои от падналите се надигаха и се оглеждаха, сякаш възвърнали зрението си. Между нас, където Кара бе пръснала руните си, земята като че ли се издуваше на едно място, а на друго хлътваше. Един от хардасите спря да мига в опити да прогони слепотата и ни видя. Втурна се към нас, вдигнал високо брадвата си.

— По дяволите! — Озърнах се. Снори и Тутугу не изглеждаха в състояние да се бият. Кара разполагаше само с един тънък нож, за да посрещне мъжа с брадвата — и то ако го изтеглеше. Така че оставах аз с камата си и едно невъоръжено момче. Не бях сигурен за възрастта му… десет? Единайсет? Дванайсет? Какво разбирах аз от деца? Замислих се дали да не го изблъскам пред себе си.

Червеният викинг пробяга още десетина крачки. От лявата му страна пръстта се накъдри, после се разтвори и огромна змия се изви изпод земята. Сграбчи го в устата си и се гмурна обратно, и само след два удара на сърцето почвата я погълна, все едно беше морска змия в океана.

— Какво…? — успях да промълвя, по-скоро израз на неверието ми, отколкото въпрос. Подадоха се още змии, по-малките не по-дебели от човек; мярнаха се само за миг и изчезнаха. Цветът им не присъстваше в никоя палитра, виждана някога от мен, шарка от кристално кафяво и умбра, която объркваше окото, сякаш не принадлежаха на този свят.

— Чедата на Мидгардската змия — великия червей, който увива света. — Кара бе не по-малко смаяна от мен.

— Колко дълго ще останат? — Змиите се ограничаваха до мястото, където Кара бе хвърлила руните си, образувайки защитна преграда. Сега вече и другите хардаси си възвръщаха зрението и отстъпваха с вдигнати щитове, като че ли един щит би могъл да спре такива змии по-успешно от крепостна стена.

— Не знам. — Също като мен, Кара не можеше да отмести поглед. — Това не се е случвало никога преди. Хвърлянето на руни може да накара човек да си представя змии, да повярва, че тревата пред него шава, и да го е страх да стъпи там… но това е отвъд…

— Заради Колелото е. — Тутугу все още оглеждаше разкъсания си и окървавен жакет там, където го беше пронизало копието.

— Да вървим. — Снори се изправи с усилие. — Няма да им отнеме много време да се сетят просто да заобиколят.

Докато хардасите се съвземат, погрижат се за раните си и обмислят змийския си проблем, ние взехме добра преднина. В хълмовете и хребетите отвъд долината даже ги загубихме от поглед, макар че едва ли щеше да мине дълго преди да ни застигнат пак.

 

 

— Насочваме се към Колелото? — Отне ми час, за да го забележа: усилието да поставям единия си крак пред другия поглъщаше цялата ми енергия.

— Единственият ни шанс се крие в магията — не можем нито да ги надбягаме, нито да ги надвием. — Кара хвърли поглед назад към преследвачите. — В тази посока ставаме по-силни.

Тя може и да ставаше по-силна, но аз се чувствах все по-слаб с всяка крачка. От всички ни само момчето, Хенан, беше запазило някакъв хъс. До нас достигна далечният зов на рог и открих, че все пак мога да вървя малко по-бързо.

— Струва ми се… — направих още няколко крачки, преди да намеря сили да довърша изречението, — че Колелото е привлякло и теб. Само дето му отне малко по-дълго.

Така разправяше бавачката Уилоу. Колелото ще те придърпа. Бързо или бавно, но накрая ще отидеш, убеден, че идеята си е твоя, с куп убедителни причини да го направиш. Зачудих се как Хенан и дядо му са живели тук толкова дълго, без да се поддадат. Може би тази устойчивост бе заложена в кръвта им и се предаваше от поколение на поколение.

Петното в небето бе потъмняло и странно оформените камъни, стърчащи от почвата, хвърляха дълги сенки. Някак си ужасът ми от мисълта да срещна Аслауг на това място беше само малко по-слаб от здравословния ми страх от острите оръжия, с които Червените викинги идваха след мен.

Продължихме през все по-ненормална земя, през дива пустош, където редките дървета протягаха косо нокти към небето, наклонени от северния вятър. Все по-често от почвата стърчаха камъни. Тъмни парчета базалт, които изглеждаха сякаш са изригнали от скалната основа, но сигурно са били изправени от хора. На места цели полета от такива камъни стояха в редици, точещи се в далечината, в посока към Колелото. Не ми бяха останали сили да се дивя на това. По-късно подминахме черни късове вулканично стъкло, някои по-високи от човек, остри като мечовете, които древните хора са правили от този материал. Видях лицето си отразено в лъскави обсидианови повърхности, изкривено сякаш се дави в ужас вътре в камъка — и не погледнах повече. Още по-нататък обсидианът растеше в криви, остри като бръснач дървета.

По-близо до Колелото скалите придобиха смущаващо човешки форми, с размери вариращи отколкото човешка глава до по-големи от палатите на баща ми. Опитах се да не гледам лицата им или какво си правят една на друга.

Докато вървяхме, сегиз-тогиз хвърлях поглед към Снори — опитвах се да преценя каква власт придобива над него Баракел с приближаването ни към Колелото. На няколко пъти го хванах да мята скришни погледи към мен, което само потвърди подозренията ми.

На едно място попаднахме на кръг от обсидианови късове, остри като нож, всичките по-високи и от Снори и насочени, макар и косо, към небето — сякаш някаква огромна сила в центъра на кръга ги беше избутала навън. На петдесет разкрача от всички страни растителността беше изпепелена и се виждаше само почерняла земя с някое овъглено пиреново стъбло тук-там. Нещо сребристо блестеше в центъра. Въпреки нуждата да бързаме Кара ни насочи към кръга.

— Какво е това? — Снори зададе въпроса към гърба на Кара, докато тя се приближаваше към изправените камъни. Изглеждаше сякаш слабо сияещи перли опасваха черната земя в кръга и образуваха грубо очертание на някаква експлозия вътре. Кара мина между два от късовете и влезе в кръга. Клекна и застърга с ножа си изгорената почва. Сиянието около нея като че ли се усили. След момент тя се изправи. Държеше нещо блестящо, което правеше пръстите й да изглеждат като тъмни клечки.

Когато дойде при нас, видях, че това, което държи, не е нито сребро, нито перла.

— Орикалкум. — Тя махна едната си ръка. В дланта на другата лежеше топка метал с големината на юмрук. Повърхността й блестеше, озарена от собствена сребриста светлина, но нашарена с цветни ивици като масло по вода, които преливаха една в друга в бавен танц, смесваха се и се разделяха.

— Това ще ни помогне ли да се бием срещу хардасите? — попита Снори.

— Не. — Кара ни поведе напред. — Вземи го, Тутугу.

Тутугу взе топката. Светлината в нея моментално угасна и тя стана просто лъскав метал, като гигантска капка живак.

— В онзи кръг много отдавна е действала магия. — Кара взе отново топката и светлината се върна. — На такива места орикалкумът изтича в света, макар че никога не съм чувала да са го намирали в такива количества. Скилфар има едно парченце. — Показа с палец и показалец колко е малко, колкото грахово зърно. — Едната му употреба е да оценява потенциала на бъдеща вьолва. Не показва нищо за мъдростта, но красноречиво говори за магическите й наклонности. Това сияние е моят потенциал. Обучението и мъдростта ще ми помогнат да го използвам пълноценно, също както някой воин превръща силата си в умение.

— А когато Скилфар ти го подаде? — попита Снори.

Кара поклати глава.

— Каза ми да го взема от една купичка на полица в пещерата й. Макар че седмици по-късно я видях да минава под тази полица и сиянието от купичката беше по-ярко, отколкото като го държах в ръка. — Тя го протегна към Снори. — Опитай.

Снори посегна към него, без да забавя крачка, и тя пусна орикалкума в дланта му. Той моментално грейна отвътре, толкова ярко, че ме накара да извърна очи.

— Топъл е! — Снори побърза да й го върне.

— Интересно. — Кара не изглеждаше разочарована, че са я надминали. — Разбирам защо Мълчаливата сестра те е избрала. Джал, опитай и ти. — Протегна топката към мен.

— До гуша ми дойде от езически фокуси. — Пъхнах ръце под мишниците си. — Последния път, като направихме нещо подобно, ме намушкаха. — Честно казано, просто не исках да изляза по-мъжделив от нея. Тутугу може да изглеждаше доволен, че не е изтръгнал никакъв блясък от метала — но един принц никога не бива да се излага. Особено пред жената, която се надява да впечатли. Я, това върху лицето на Снори не беше ли усмивка, след като ме е засенчил за пореден път? Аслауг ми беше казала, че севернякът се опитва да се наложи над мен, и сега в дъното на ума ми се надигнаха шепоти, които го потвърждаваха. За миг си помислих какво ли щеше да стане, ако Червените викинги го бяха убили. Това наистина ли щеше да е толкова зле?

— Страх ли те е? — Кара продължаваше да протяга орикалкума към мен.

За да сменя темата, попитах:

— Да го е избрала ли? Никой не го е избирал — нито пък мен. Това, че се оплетохме в проклятието на Мълчаливата сестра, беше случайност. Късметлийско измъкване, неправдоподобна среща. — Аз можех да бъда пожертван, дребно принцче, оставено да умре в пожара й, приемлива цена за гибелта на неродения. А „срещата“ ми със Снори трудно можеше да се нарече планирана. Бях налетял на него в сляп ужас, докато се мъчех да избягам от пукнатината, плъзнала от разкъсаната магия на Мълчаливата сестра.

— Не мисля. — Кара не каза нищо повече, докато изкачвахме един хълм. На върха му продължи: — Заклинанието на Мълчаливата сестра не би могло да се вмести във всеки. Прекалено е могъщо. Никога не съм чувала за такова. Даже Скилфар беше изумена — не го каза, но си личеше. Заклинание като това на Сестрата е имало нужда от двама души да го носят и да набира сили от първоначалното семенце. Двама души — противоположности, — един за тъмната част и един за светлата. Това не би могло да се остави на случайността. Не, било е планирано цяла вечност по-рано… да събере заедно двама толкова редки индивида.

Бях чул достатъчно. Противоположност на Снори. Страхливец срещу неговото геройство, крадец срещу неговата честност. Развратник срещу неговата вярност. Магия като кал срещу неговия бляскав потенциал. Единствената ми утеха беше, че съм принц срещу неговата сиромашия… Е, поне се радвах, че чародейските ми наклонности са колкото на едно паве. Магията винаги ми се е струвала трудна и опасна работа… не че можеш да сложиш пред „работа“ някакви думи, които да я накарат да звучи привлекателно. Със сигурност не и „опасна“ или „трудна“.

 

 

Редът, в който вървяхме, се промени. Момчето се умори и изостана на опашката с Тутугу, чийто прилив на енергия от изцеряването му, изглежда, се бе изчерпал. Снори, Кара и аз обаче се отърсихме от умората си. Открих, че в мен се трупа тъмно вълнение. Всеки път, когато крачех през сенките, хвърляни от изправените камъни, чувах Аслауг и посланието й вече се състоеше от простичко обещание: „Идвам“. И макар че се боях от пристигането й, заплахата от него бълбукаше в мен като черна радост, изкривявайки устните ми в усмивка, която може би щеше да ме уплаши, ако имах огледало, за да я видя.

Когато се изкачихме на едно било, малко по-високо от останалите, спряхме и се обърнахме — и зърнахме врага за първи път след колибата. Изчакахме Тутугу и Хенан да се домъкнат до нас.

— Аз преброявам двайсет — каза Снори.

— Бяха толкова при къщата на Аран, преди да нападнат — каза задъхано Тутугу. — Двайсетина.

— Никого не успяхте да убиете, така ли? — Не успях да скрия недоволството си.

— Шестима, мисля — изсумтя Снори. — Те ни следват заедно с другите.

— Аха. — Обърнах се към Кара. — Ти сети ли се за некромантката, когато каза, че магията е единствената ни надежда? Защото тя май също иде след нас.

Врагът беше на пет-шестстотин метра, отвъд една широка долина, и напредваше в плътна група, без да бърза, но неумолимо. Направих няколко крачки, за да увелича разстоянието между мен и Снори. Кожата ми откъм неговата страна пареше и заклевам се, за момент видях пукнатини да се протягат от ръката ми към северняка, като черни мълнии, разклоняващи се във въздуха.

Продължихме бързо надолу по склона, пиренът ни дърпаше за глезените. В подножието пак изчакахме Тутугу да ни настигне.

— Слънцето скоро ще залезе. Тогава ще спрем и ще се бием. — Снори хвърли кос поглед към мен. — Баракел ще ми даде сила. Той идва най-близо на разсъмване, но гасненето на светлината също е момент, когато може да се приближи — особено пък тук.

Кимнах, внезапно открил, че не му вярвам, ама изобщо. Всяка изречена от него дума звучеше като лъжа, а примигнех ли, почти можех да видя крилете на Баракел, разперени от раменете на Снори. И все пак пред нас лежеше Колелото, заедно с всеки кошмар, прошепван някога в приказките край огъня. Не бих хукнал към него, за да избегна някоя брадва. Пък и имах чувството, че щом Аслауг се появи, няма да ми позволи да бягам в друга посока, освен право срещу врага, който и да е той.

Вятърът продължаваше да духа, вече на пориви, и в него се долавяха спомени за зимата. Земята се простираше странно тиха, дори самотният крясък на дъждосвирец звучеше като безочливост. Можех да помириша наближаващия дъжд.

— Не са им останали много сили — казах на Кара, когато Тутугу се приближи. Хенан креташе след него, без да се оплаква. В косата му още имаше засъхнала кал от момента, когато го бях съборил, докато тичаше да застане до дядо си.

Тутугу стигна до нас и вдигна брадвата си за поздрав. Острието й беше тъмно от засъхнала кръв, а в жеста му личеше умора.

Снори сграбчи Хенан отзад за жакета, докато минаваше, вдигна го от земята и го метна с една ръка на рамото си.

— Можеш да се повозиш — каза той. — Безплатно.

Тутугу ме погледна.

— А Джал ще носи мен?

Засмях се неволно и го плеснах по рамото.

— Трябва да дойдеш във Вермилиън, Тут. Ще си изкарваш прехраната, като ловиш риба от моста, а вечер ще излизаш с мен да скандализираме благородниците. Ще ти хареса. Ако топлината не разтапя викингите.

Тутугу се ухили.

— Бойният вожд на ундоретите я е изтърпял.

— Е, даже Снори се попрепече малко по ръбчетата, макар че прекара повечето си време в хубава тъмна килия…

— Как… — Тутугу преглътна въпроса, спря и се втренчи напред.

Бяхме прехвърлили още една гънка на терена и на пътя ни се бе изпречила арка. От обветрен камък, висока колкото дърво, тясна и с дълбоко всечени руни. Кара избърза напред да огледа знаците.

— Да, хубаво нещо. — Минах през арката, пренебрегвайки предупредителното съскане на Кара. До голяма степен се бях надявал, макар и да не вярвах, да се озова на някое ново място, щом изляза от другата й страна. Безопасно място. За жалост просто стигнах до тревата оттатък и погледнах назад към северняците. Внезапен порив на вятъра беше развял косите пред лицата им.

— Какво е това? — попитах.

— Нещо, в което да опрем гръб — каза Снори.

— Творение на маговете на развалата. — Кара се взря в руните. — Врата към други места. Но не ми е по силите да я отворя. А и най-вероятно онези места са по-лоши от това.

— Струва ми се, че всеки от тези магове на развалата би могъл да вземе трона на Империята и да подчини Стоте на волята си, щом магията им е толкова силна. — Проследих погледа й нагоре по камъка. От моята страна също имаше изсечени руни. Някои ми напомняха за онези, които Мълчаливата сестра бе пуснала да пълзят по стените на операта, и изведнъж отново усетих ужасните виолетови пламъци, ушите ми се изпълниха с писъците на хората, оставени да изгорят.

— Хел ми е свидетел, те биха могли да завладеят целия свят с такава магия. — Тутугу опря гръб в камъка, свлече се надолу и седна в основата му. Снори свали Хенан от гърба си и вдигна брадвата, за да огледа острието.

— Маговете на развалата са обвързани с Колелото — каза Кара. — И с времето то прекършва всеки от тях. Силата им чезне бързо с отдалечаването от центъра. Не че много от тях имат волята да си тръгнат. Келем е единственият маг на развалата, успял да се измъкне наистина от това място. — Пръстите й се плъзнаха по плитките и тя почна да откачва повечето от останалите там руни — подготвяше се за битката.

— Ти каза, че не ти е по силите да отвориш вратата… — Намръщих се срещу вьолвата, чието лице бе примирено и все пак свирепо. — Но до днес заклинанието, с което си призовавала змиите, само е разклащало тревата…

Тя вдигна очи към стоящия до нея Снори.

— Дай ми ключа — на този етап няма какво да губим… Ще се опитам да отворя пътя.

— Какво? — Той изгледа празното пространство между нас. — Това е арка. Няма ключалка.

Кара допря пълния си с руни ляв юмрук до един символ на лявата подпора, очите й се присвиха съсредоточено, на устните й трепна ехото на някаква вътрешна молитва. Тя мина от другата страна и удари по втори символ с десния си юмрук.

— Дай ми ключа. Мога да я задействам.

Снори я гледаше подозрително. Малко ме сгря мисълта, че не съм единственият, комуто не доверява дара на Локи.

— Напътствай ме — каза той.

Вьолвата го изгледа с присвити очи.

— Нямаме време за спорове. Просто…

— Покажи ми как и ще го направя. — Долавях ръмженето в гласа му. Това не подлежеше на обсъждане.

Кара хвърли поглед към близкото било, където скоро щяха да се появят хардасите.

— Според руните изглежда, че тази арка е била опит да се отворят врати към много места, където хората не би трябвало да ходят. Ето тук — тя посочи първия символ, който бе докоснала, — имаме светлина, а тук — мрак. За да прекосиш мили от този свят, трябва да минеш напряко през такива места.

— Отвори вратата към светлината — каза Снори.

— По дяволите! — Сега прозрях плана му: да пусне Баракел и неговата пасмина в Разделената империя. — Хвани пътя на мрака — Аслауг може да ни води!

— Не! — Може би за първи път, откакто се беше изправил срещу Свен Скършигребло, чух в гласа му истинска ярост. Около него грейна светъл ореол, обагрен в червенината на западното небе. — Няма да поемем по този път.

В мен също се надигна ярост при вида на озъбената физиономия върху вероломното лице на северняка. Черен гняв потече по вените ми, мрачен и вълнуващ. Мисълта, че някога съм се страхувал от Снори, ми се стори също толкова абсурдна като мисълта, че някога съм му се доверявал. В момента знаех, че силата на обикновените мускули няма да се брои за нищо, когато посегна да го смачкам. Задържах погледа му. Копелето искаше Баракел да излезе на света. Всичко казано от Аслауг беше истина. Сега Снори беше слуга на светлината.

— Кара, отвори нощната врата.

— Не. — Снори пристъпи напред и аз направих същото, докато не застанахме лице в лице под празната арка. Мракът се виеше като дим от кожата ми и усещах ръцете на Аслауг на раменете си, хладни и вдъхващи увереност. Светлината, която пламтеше около Снори, сега бликаше от очите му. Има светлина, която носи топлината и приятното чувство на първите летни дни, а я има и жарта на пустинно слънце, когато тази светлина от приятна става жестока — светлината, която Баракел пращаше през Снори, минаваше дори отвъд това, за да се превърне в нещо, което не е предназначено за хората, толкова яростно, че в него нямаше място за нищо живо.

— Кара! — викнах. — Отваряй.

Снори вдигна ръка, може би без да съзнава, че стиска брадвата.

— Няма да позволя на тази нощна курва…

Ударих го. Без да мисля. И гърмът едва не ме оглуши. Изригнаха мрак и светлина и двамата бяхме запратени метри назад, но за миг рипнахме на крака и се хвърлихме с вой един срещу друг.

Само това, че Тутугу пристъпи под арката между нас, попречи на втори, още по-свиреп сблъсък. Снори откри, че е вдигнал брадвата на баща си над главата на единствения друг жив ундорет. Аз пък открих, че съм протегнал хищно ръце към лицето на Тутугу.

Снори отдръпна ръка и пусна брадвата да падне.

— Какво… какво правим? — Моментът на лудост отмина.

Бях се канил да се метна срещу размахващия брадва Снори с юли ръце.

— Господи… заради това място е! — Никой от нас вече не владееше действията си. Още малко и щяхме да се превърнем в марионетки на аватарите, които носехме в себе си. — Трябва да се махнем оттук, преди да ни е убило.

— Червените викинги вероятно ще изпреварят Осхайм в това отношение. — Кара се промъкна покрай Тутугу, застана между нас и ни избута да се разделим. — Ще се опитам да отворя вратата, с която мисля, че имаме най-голям шанс за успех. — Погледна Снори. — И щом не искаш да си пуснеш драгоценния ключ, добре тогава, ще те напътствам. — Избута Снори още няколко стъпки назад, преди да се обърне към портала, и очите й направиха онзи вещерски номер с разфокусирането. — Там! — Тя отиде до него и посочи една произволна точка във въздуха, килнала глава настрани, като се взираше покрай пръста си в някаква безкрайност.

Снори извади ключа на верижката му, пристъпи по-наблизо и го вдигна към указаната точка. Неговата чернота изглеждаше някак погрешно на фона на сгъстяващата се нощ. В тази чернота нямаше мрак, а нещо друго, може би беше цветът на лъжите или на греха.

— Нищо. — Снори прибра ключа. — Целият този шум… за нищо. — Наведе се да вземе брадвата. — Съжалявам, Джал. Аз съм лош приятел.

Вдигнах ръка в знак, че му прощавам, пренебрегвайки факта, че го бях ударил пръв.

Снори отстъпи от нас и размаха брадвата. Врагът скоро щеше да ни връхлети. Той трябваше да се подготви. Брадвата описваше блестящи дъги, докато се движеше по осморка, а после се извъртя в посичане нагоре. Снори караше това да изглежда почти като изкуство, пък макар и с толкова грубо оръжие. От лявата ми страна Тутугу също се подготви: пристегна колана си и избърса острието на брадвата си с брезентовата си торба. Смелостта не му идваше естествено, или поне не онази смелост, която възхваляват воините, но днес вече бе поел един смъртоносен удар и бе готов да умре отново.

— Можем просто да им дадем ключа. — Имах чувството, че някой трябва да каже очевидното. — Да го оставим тук и да тръгнем на запад към Маладон.

Никой не ми обърна внимание. Дори момчето — а то и представа си нямаше за какво говоря, което ми се стори оскърбително. Десет-единайсет години със сигурност са твърде малко, за да прозреш през лустрото на принц Джалан, нали?

Бих тръгнал сам, но капанът на Мълчаливата сестра бе набирал мощ с всяка наша крачка към Колелото. Съмнявах се, че ще измина и сто метра, преди пукнатината да зейне и Баракел да се изтръгне от Снори, а Аслауг да се излее от мен.

— Слънцето залязва — отбеляза ненужно Кара.

— Знам. — Сянката на арката се протягаше в посока към Колелото, мрачна от възможности. Усетих пак дишането на Аслауг в тила си — чух сухото дращене по вратата, която я задържаше.

Червените викинги вече бяха достатъчно близо, за да различа детайлите върху щитовете им: морска змия, петоъгълник от копия, лицето на великан с ревящата му уста в центъра на щита… Смъртоносните рани, нанесени от Снори, сега блестяха в гаснещата червена светлина — мъж, разцепен от гръдната кост до левия хълбок, друг без глава и воден на повод, още зад тях. Някъде сред тази тълпа Едрис Дийн ни наблюдаваше иззад викингски наличник. Дали некромантката също бе тук, облечена в кожи, с щит на ръката? Или пък ни гледаше някъде отдалеч, както бе правила толкова често преди? Изведнъж мехурът ми се обади, че е препълнен.

— Мислите ли, че има време… — започнах, но онези копелета, Червените викинги, ме прекъснаха с бойните си викове и се втурнаха в атака.

Оказа се, че имало време. Изтеглих ножа си и с опикани крака се приготвих да посрещна щурма на близо две дузини северняци.

Нещо се промени.

Макар че не издаде нито звук, арката отклони погледа ми от атакуващите мъже. Цялата беше черна и от нея се лееше мрак, пълзеше студен около глезените ми и сгъстяваше сенките пред нас.

— Джалан. — Аслауг се надигна от сенчестата земя, както жена се надига изпод чаршафите си, отначало забулена, с неясна форма, а после ги придърпва около себе си, все по-плътно, докато накрая застане очертана пред теб. Обърна се към мен, с гръб към врага, и силата й ме изпълни, видях света съвършено ясно и от кожата ми заструи мрак. — Това не е място за теб, принце мой. — Тя се усмихна, а очите й блестяха, черни от лудост.

Първият хардас, бързоног млад разбойник, се втурна към Аслауг, готов да забие брадва между плешките й. Вместо това обаче спря рязко, набучен на заострен черен крак, тънък като на насекомо, който сякаш бе щръкнал от гърба на Аслауг, макар че не виждах откъде или как. Това беше нещо ново — тя наистина беше тук, в плът и кръв.

— Ще вървим ли? — попита тя, докато мъжът умираше, давейки се в кръвта си. Посочи с очи към арката.

Снори посрещна следващата вълна на нападателите и разсече лицето на първия с безупречен избор на момента, протегнал докрай дългите си ръце. Отскочи половин крачка назад и се завъртя да го посече през кръста, докато инерцията на мъжа го пренасяше покрай него. Тутугу, вече опрял гръб от другата страна на арката, се плъзна настрани с похвално умение и остави първия си противник да посече камъка — удар, който изтръгна оръжието от ръката му. В отговор Тутугу заби своята брадва в гръдната му кост.

Още мъже идеха от лявата му страна, като се държаха надалеч от зейналата пустота в арката. Кара хвърли руните си срещу тях, само някаква си жалка шепичка. Всяка се превърна в ледено копие, запратено с повече мощ, отколкото би могъл да вложи даже Снори. Те пронизаха щитове, ризници, плът и кост и оставиха враговете да се взират объркано в дупките, пробити в тях.

— Джалан? — обади се Аслауг, откъсвайки вниманието ми от битката. Малки ръчички се бяха вкопчили в крака ми. Момчето. Един Господ знае защо беше избрало мен за защита… Още двама хардаси стигнаха до нас и се опитаха да заобиколят Аслауг. И двамата се проснаха на земята, оплетени в паяжини мрак. — Трябва да се махнеш оттук — каза ми тя. Зад нея мъжът, набоден на израстъка й, вдигна глава и ме погледна с всепоглъщащия глад на върналите се от смъртта. От зейналата му уста се разнесе онзи безсловесен рев, който мъртвите използват вместо език. Започна да се бори, но Аслауг го запрати надалеч сред дъжд от алени капки. — Моята магия не е единствената тук.

Снори улови току под острието една спускаща се към него брадва. Пристъпи бързо към нападателя, мускулест червенобрад мъж, и се извъртя така, че гърбът му опря в гърдите на другия, а тилът му — в носовия предпазител. С протегнати ръце, все още приклещил брадвата, и със собственото си оръжие свободно от другата страна, той се вряза с въртене в още нападатели. Ударите им се посипаха по гърба на червенобрадия викинг, когото сега Снори носеше като плащ. Той остави мъжа да падне и да повлече със себе си хардаските брадви. Щом се оказа свободен, посече двамата най-близки врагове.

Зад мен се чу раздиращ звук и арката запулсира от внезапна светлина, като ярка рана в мрака. От образувалия се водовъртеж чернота, нашарена със светли точици, се появи Баракел, златокрил, със сребърен меч в ръка — прекалено ярък, за да го гледаш, и тръгна към Аслауг. В същото време земята около нас закипя, кости се надигнаха на повърхността й като късчета месо в завираща на огъня супа. Кости и още кости, с малко черепи тук-там. Торфената почва бълваше кости от ръце и крака и парчетата се намираха и съединяваха, свързваха се със стари хрущяли и мръсни сухожилия, устояли на развалата.

— Това е място на смърт! — изкрещя Кара от отсрещната подпора на арката. — Некромантката… — Тя млъкна, за да използва ножа си срещу една ръка на скелет, стиснала я за крака. Още хардаси се приближаваха бързо към нея.

Мъртвите, които Снори бе оставил пръснати след себе си, също започнаха да се надигат. Костеливи ръце задращиха по краката на Баракел, даже посягаха към Аслауг. Аватарите на мрака и светлината, вместо да се втурнат един срещу друг, както бяхме направили двамата със Снори, се видяха принудени да спрат, за да се справят с некромантията, която се опитваше да ги повали.

— Бягайте! — извика Кара и освободена от хватката на костите, се хвърли с главата напред през арката.

Поколебах се за момент. Това много ми приличаше на по-голяма версия на пукнатината, която ме беше гонила през Вермилиън. Арката кипеше от воюващи мрак и светлина, комбинация, която бях виждал да превръща хората в кървави и разпилени на широка площ парченца. Откъде да знам дали сега мънички късчета от Кара не красяха тревата от другата й страна?

— Недей! — изсъска Аслауг и още крайници щръкнаха от туловището й, за да приковат няколко северняци към земята, преди да са стигнали до мен. Дълги, тънки, космати крайници. — Остани! — Докато арката бе тъмна, тя ме подтикваше да мина през нея, а сега искаше да остана?

Това ме убеди. Втурнах се към завихрените мрак и светлина.

— Чакай! — изпищя Аслауг със смесица от ярост и мъка. — Вьолвата те излъга, тя е…

Скочих през арката. Тежестта върху крака ми ми подсказа, че и момчето е с мен. Всички звуци зад мен секнаха мигновено и започнах да падам.

Най-хубавото, което мога да кажа за онова, което последва, е, че вероятно болеше по-малко, отколкото да те съсекат с брадва.