Питър В. Брет
Черепният трон (8)

Глава 5
Кадживах
333 г. СЗ, Есен

Ашия вдигна стреснато глава, когато стаята, в която плачеше, беше залята от светлина. Колко време бе минало от последния път, когато някой бе успял да се промъкне покрай защитите й? Беше ли забравила всичко, на което я бе научил учителят й?

Енкидо щеше да се срамува от теб — беше казала Мича и това беше вярно.

Можеха ли да очакват от нея да води шарум’тингите, когато не можеше да води самата себе си?

Тя се обърна към вратата, като очакваше да види Кадживах, но сърцето й се сви още повече при вида на съпруга й. Може би беше иневера, че Асъм щеше да я намери с подпухнали очи и мокро лице, провалила се като майка така, както се беше провалила в Алагай’шарак. Отново, както много пъти досега, той щеше да й каже, че трябва да се откаже от копието. И може би беше прав.

— Тикка бе изпаднала в един от нейните пристъпи. — Асъм извади безупречно чиста бяла кърпичка от ръкава си и я подаде на Ашия, за да избърше очите си. — Но аз успях да я успокоя с цялото си търпение, макар че, Еверам ми е свидетел, едва не го изгубих.

Ашия се засмя, като подсмърчаше в кърпичката.

— Слуховете за нощните ти приключения вече достигнаха до двореца, дживах — каза Асъм.

Ашия го погледна нерешително. Той знаеше. Еверам да го прокълне, той вече знаеше, че беше изгубила контрол извън Лабиринта. Щеше ли да я лиши от копието сега, когато Избавителя вече го нямаше, за да му попречи? Асъм и баща му бяха спорили продължително и яростно за това, че тя не бива да участва в Алагай’шарак. След като на Черепния трон се възкачи Ашан, случилото се им беше достатъчно. Дори дамаджата нямаше да може да ги спре.

— Тези мъже бяха постъпили глупаво, като се бяха отдалечили толкова от частта си — продължи Асъм. — Слава на безкрайната милост на Еверам, че сте били там, за да ги спасите от самите тях. Справи се добре, дживах.

Заля я невероятно облекчение, макар и смесено с вина. Нима не беше чак такава глупачка?

Но още по-объркващ бе източникът на похвалата. Асъм никога не й беше отправял комплименти. Останала без думи, тя го гледаше в очакване на промяната в настроението му.

Асъм тръгна към зеленоземското легло в дъното на стаята й. Седна върху него и потъна в пухения дюшек, но веднага се изправи.

— Кълна се в брадата на Еверам — рече той, — наистина ли спиш върху това?

Ашия осъзна, че съпругът й никога не беше виждал спалнята й. Тя поклати глава.

— Страх ме е, че ще ме погълне. Спя на пода.

Асъм кимна.

— Начинът на живот на зеленоземците заплашва да ни направи меки като тях.

— Някои от нас може би — каза Ашия. — Слабоволевите. Затова зависи от нас, кръвта на Избавителя, да им покажем правия път.

Асъм се вгледа продължително в нея, след което започна да крачи из стаята, скръстил ръце зад гърба си.

— Провалих се като съпруг — каза той. — Знаех, че не ме бива за това, но не осъзнавах към какво ще те тласна.

— Моят път ми беше показан от Еверам още преди да ме вземеш за съпруга — рече Ашия. — Аз съм това, в което ме превърна дамаджата. Сестра по копие на Еверам. Тя го знаеше, затова се възпротиви на брака ни, но бащите ни не я послушаха.

Асъм кимна.

— Нито пък Асукаджи, който непрекъснато настояваше за това. Но може би това е иневера. По Новолуние майка ми ми каза, че един велик мъж никога не се страхува, че съпругата му може да му открадне славата. Той използва подкрепата й, за да се издигне още повече.

Асъм се приближи до нея и протегна ръка, за да й помогне да се изправи, без да обръща внимание на черната сукървица, покриваща пръстите й.

— Изглежда, че аз не съм велик мъж, но може би с твоя помощ все още не е късно да стана такъв.

Ашия присви очи. Тя пренебрегна ръката му, подви крака и с оттласкване се изправи.

— Какво искаш да кажеш, съпруже? Прости желанието ми за простичко обяснение, но между нас е имало много недоразумения. Каква помощ търсиш от мен?

Асъм се поклони. Не дълбоко, в израз на почит, но все пак това бе някакъв израз на уважение, който я изненада. Съпругът й не й се беше покланял от деня на сватбата им.

— Тази нощ? Нищо, освен мир помежду ни и надежда да съхраним брака ни, както нареди Избавителят. Утре… — Той сви рамене. — Ще видим какво ще ни донесе зората.

Ашия поклати глава.

— Ако под „съхраняване на брака ни“ имаш предвид да се оставя да ме докосваш и да ти родя още синове…

Асъм вдигна ръка.

— Аз имам единайсет ний’дама братя и десетки други сред ний’шарумите. Скоро ще имам стотици племенници. Домът на Джардир, който допреди десетилетия беше почти изчезнал, отново процъфтява. Аз изпълних дълга си и осигурих син и наследник. Други деца не ми трябват. Кое дете би било по-велико от нашия Каджи?

Асъм наведе поглед към пода.

— И двамата знаем, че съм пуш’тинг, дживах. Не копнея за женско докосване. Онази нощ беше… — Той яростно тръсна глава, сякаш за да прогони образа от съзнанието си. После вдигна глава и я погледна в очите. — Но се гордея с теб, моя дживах ка. И ако позволиш, мога все пак да те обичам по моя си начин.

Ашия го изгледа продължително, обмисляйки думите му. След брачната й нощ, Асъм и брат й бяха мъртви в сърцето й. Имаше ли връщане от самотния път?

— Защо се гордееш с мен? — попита тя.

— А? — рече Асъм.

— Каза, че се гордееш с мен. — Ашия скръсти ръце. — Защо? Само преди две седмици стоеше пред Шар’Дама Ка, жалваше се от срама си и искаше развод.

Сега беше ред на Асъм да гледа втренчено, докато пресява чувствата си и подбира думите си.

— А ти стоеше там до мен, разярена и убедена, че имаш място в плана на Еверам. Завидях ти, братовчедке. Наричат ме Наследника на нищото. Кога аз ще намеря своето място в него?

Той я посочи с пръст.

— Но ти, първата от шарум’тингите, носиш слава на Еверам в свещената Алагай’шарак.

Той замълча и наведе очи към пода. Въздъхна и вдигна отново глава, срещна погледа й и го задържа.

— Сбърках, като не се съобразих с желанията ти, дживах. Това беше проява на ревност и грях срещу Еверам. Покаях се пред нашия създател, но грехът беше срещу теб. Моля те да приемеш извинението ми.

Ашия стоеше, зашеметена. Извинение? От Асъм, сина на Ахман? Зачуди се дали всъщност не спи и това не е някакъв странен сън.

— Ревност? — попита тя.

— Аз също копнея за правото да се бия през нощта — каза Асъм. — Чест, отказана ми не заради моя пол, а заради цвета на робата ми. Чувствах… горчивина, че една жена получава правото, което е отказано на мен.

— Традициите се променят ежедневно с приближаването на Шарак Ка — каза Ашия. — Избавителят беше ядосан, когато ти забрани да се биеш. Може би когато се върне…

— А ако не се върне? — попита Асъм. — Сега на трона седи твоят баща, но той няма сърцето на воин. Никога няма да позволи на дамаджите да се бият.

— Същото се говореше и за сестрите ми по копие — каза Ашия. — Ако това е, което искаш, то трябва да се помириш с дамаджата, не с мен.

Асъм кимна.

— Може би. Но не знам как да започна. Винаги съм знаел, че Джаян не е достоен да наследи баща ми, но до днес не знаех дали самият аз не съм разочаровал родителите ми.

— Дамаджата ти обеща, че ще наследиш Черепния трон — каза Ашия. — Това не е нещо дребно.

Асъм махна с ръка.

— Безсмислен жест. Ашан е млад. Шарак Ка сигурно ще се разрази и ще отмине, преди Еверам да го призове в Небесата, а аз просто ще наблюдавам от минаретата.

Ашия положи ръка на рамото му. Той се вцепени под докосването й, но не се отдръпна.

— Дамаджата се намира под много по-голямо напрежение, отколкото предполагаш, съпруже. Върви при нея. Тя ще ти покаже пътя към честта.

Асъм протегна едната си ръка и улови нейната, а другата също я отпусна върху рамото й. Беше ред на Ашия да се вцепени. Това бе признак на доверие между онези, които изучаваха шарусахк; така всеки даваше преимущество на другия и възможност за атака.

— Ще направя каквото мога — рече той. — Но първото нещо, което тя ми нареди, бе да се помиря с теб.

Ашия стисна рамото му.

— Не ти счупих ръката, съпруже. Нито ти моята. Това е достатъчна основа, върху която да се гради.

 

 

Облечена в новата си роба, Иневера се излегна върху възглавниците си до Черепния трон. Все още скандална по красиянските стандарти, ярката пъстроцветна коприна стряскаше погледите в една култура, в която всяка благоприлична жена носеше черно, бяло или жълто-кафяво.

Но сега тънката коприна беше непрозрачна. Мъжете повече нямаше да могат да се наслаждават на плътта, винаги готова да достави удоволствие на Избавителя. Иневера беше оставила главата си непокрита, но вместо да пада свободно, косата й беше сплетена и вързана със златни ленти, обсипани със скъпоценни камъни.

Тя плъзна поглед по аурите на мъжете, които се бяха събрали в залата. Всичките, включително Ашан, се страхуваха от нея. Той се размърда неспокойно на трона си.

Това също беше добре.

— Шарум Ка! — извика пазачът на вратата, когато Джаян влезе с широка крачка, мина покрай дамаджите, изкачи се на четвъртото стъпало и застана срещу Асъм.

До това споразумение бяха стигнали след продължили няколко часа преговори между лагерите им. Четвъртото стъпало бе достатъчно високо, за да може оттам да се дават тихи съвети, но двамата се намираха доста под Ашан и същевременно на едно и също ниво. Заровете бяха предсказали, че по улиците ще се лее кръв, ако някой от двамата застанеше на по-ниско стъпало от другия.

Антуражът на Джаян остана долу, в ниското. Хасик, опозореният шурей евнух на Ахман, сега следваше Джаян по петите като куче пазач. До него стояха кай’шарумът Джурим, който командваше Копията на Избавителя в отсъствието на Шанджат, и полубратята на Джаян, кай’шарумите Ича и Шару, най-големите синове на Ахман от Таладжа и Евералия. Всички бяха седемнайсетгодишни, бяха облекли черното само няколко месеца по-рано, но вече командваха големи отряди от шаруми.

— Шарум Ка. — Ашан кимна с уважение на Джаян. Андрахът никога не беше проявявал интерес към първородния син на Иневера, но беше достатъчно умен, за да не позволи на пропастта между тях да се задълбочи. — В какво състояние са защитите на Дара на Еверам?

Джаян се поклони, но това беше проява на обикновена учтивост, която не съдържаше и капка от уважението, което Шарум Ка трябваше да оказва на своя андрах.

— Силни са… андрахо. — Иневера можеше да чуе скърцането на зъбите му, докато произнасяше титлата, поглеждайки към чичо си. — След Новолунието не е забелязан нито един демон на мили от тук. Шарумите трябва да се отдалечават доста от тук, за да намокрят копията си. Построихме нови заграждения и организирахме нови пожарни бригади в селата на чините, които си заслужават да бъдат спасени, след като демоните изгориха полята. Останалите превърнахме в нови Лабиринти за примамване и убиване на алагаи през нощта, като по този начин допълнително намалихме силите им след победата ни при Новолуние.

Победа. Политически избор на дума. Дори Джаян беше наясно, че единственото нещо, което успя да победи алагаите при Новолуние, беше слънцето. Те щяха да се върнат по-силни от всякога.

Ашан кимна.

— Много добре, Шарум Ка. Баща ти ще се гордее с теб при завръщането си.

Джаян пренебрегна комплимента.

— Има още нещо, което трябва да съобщя на съвета.

Иневера се намръщи, макар заровете вече да я бяха предупредили за това.

Джаян плесна с ръце и четиринайсет мускулести млади мъже в черни бидота влязоха в тронната зала, подредиха се в стройна редица зад гърба му и паднаха на едно коляно. Всички носеха щитове на гърба си и копия в ръце. Иневера ги погледна и откри красивите черти на съпруга си във всяко едно от шестнайсетгодишните лица. Един от тях бе третият й син, Хошкамин, останалите бяха вторите синове на Евералия и Таладжа и първородните на всички дамаджи’тинги, с изключение на Кева.

— Андрахът сигурно разпознава моите братя, синовете на Шар’Дама Ка — каза Джаян. — Техните по-големи братя — той посочи Ича и Шару, — дори самият аз, облякохме черното на седемнайсет. Но макар и още млади, моите братя притежават шарумското сърце на баща ни. Когато научиха за отсъствието му, всички настояха да получат правото да излизат през нощта. Обучението им в шараджа и в Шарик Хора е безупречно и аз не виждам причина да им бъде отказано. Самият аз заставам тук като аджин’пал, който вече ги е окървавил в Новия Лабиринт. Всеки от тях лично е изпратил повече от един демон обратно в бездната им. Искам да бъдат направени кай’шаруми, в съответствие с евджахския закон.

Ашан погледна към Иневера. Воините можеха да облекат черното едва след одобрението на дама’тингите, които се допитваха до заровете си, и само Иневера и нейните дживах сен можеха да ги хвърлят за синовете на Избавителя.

Джаян се оказа по-хитър, отколкото бе очаквала. Заровете й бяха показали, че той ще поиска момчетата да се бият, но и самите те бяха готови за това. В момента, в който синовете на Ахман наденеха черните роби с белите воали, всеки един от тях щеше да се сдобие с голяма власт сред воините от племето си и всеки щеше да се закълне във вярност на Джаян. Така мощта му щеше да се увеличи неимоверно във времето, когато все още имаше вероятност да се опита да узурпира трона.

Ала тя просто нямаше как да му откаже. Иневера имаше огромно влияние над своите сестри съпруги, но дори тя не би се осмелила да ги обиди всичките едновременно. Беше хвърлила заровете за всички момчета от кръвта на Избавителя и по закон, ако бяха излизали навън в нощта и бяха убивали алагаи, те можеха да предявят рожденото си право.

Тя даде разрешението си с кимване, като запази спокойно изражение на лицето си.

— Така и ще стане — рече с облекчение Ашан. — Изправете се, кай’шаруми. Еверам гледа с гордост към синовете на Избавителя.

Момчетата се изправиха спокойно, без да надават радостни викове, поклониха се пред трона и застанаха мирно. Джаян обаче не можа да сдържи самодоволната си усмивка.

— За Красия настъпиха трудни времена, след като Избавителят е далеч — каза Асъм. — Може би е време неговите синове дама също да облекат белите роби.

Дамаджите се почувстваха като облени със студена вода. За миг останаха като вцепенени, като трупаха възмущение в гърдите си, а Иневера се наслаждаваше на момента. Тя силно одобряваше предложението за издигането на Ахмановите синове дама. Колкото по-скоро момчетата облечаха бялото, толкова по-бързо щяха да поемат контрола над племената и щяха да й спестят мърморенето на тези старчоци.

— Това е абсурдно! — сопна се Алеверак. — Досега нито едно петнайсетгодишно момче не е обличало бялото.

Дори поражението му от предишния ден да го беше усмирило, сега по нищо не си личеше. Изцелен от магията на Белина, дамаджият не бе изглеждал толкова здрав от години. Но дори да се чувстваше задължен към съпругата на Ахман от Маджах, това не му попречи да се възпротиви на издигането на сина й. Ако Маджи станеше дама, Алеверак щеше да изгуби повече от останалите.

Хор от одобрителни възгласи се надигна сред останалите дамаджи и Иневера си пое дъх, като задържа центъра си. Ако позволеше Еверам, тя скоро щеше да се освободи от тези зли мъже, които се интересуваха повече от запазването на властта си, отколкото от това, да помогнат на народа си.

— Много неща ще се случат за пръв път, преди да ни връхлети Шарак Ка — рече Асъм. — Не трябва да лишаваме народа ни от водачи, когато даматите са се пръснали из чинските села, за да пазят мира.

Ашан се замисли, като оглеждаше залата. Като дамаджи, той беше силен водач на Каджи, но като андрах мислеше по-дипломатично и беше готов да угоди на всички, за да запази поста си.

И все пак Ахман му беше заповядал да заеме трона, за да запази синовете му живи, а не беше нужно човек да е особено умен, за да разбере, че това щеше да бъде постигнато по-лесно, ако всички те носят бялото.

— Позволи им — прошепна Иневера.

Защитите отнесоха думите й единствено до неговите уши.

— Възрастта няма значение — каза най-после Ашан. — За да се облече бялото, трябва да се издържат изпитания, и така ще бъде. Синовете на Избавителя трябва да ги преминат. Асъм лично ще наблюдава изпитанията и ще ми докладва.

Иневера можеше да види вълната от удоволствие в аурите на дамаджи’тингите след неочакваното решение, която бе огледален образ на тъмните облаци около дамаджите. Разчитането на аури беше по-трудно дори от разчитането на заровете, но с всеки изминал ден тя се усъвършенстваше все повече.

Следващият въпрос, който трябваше да бъде разгледан, беше набирането на нови шарум’тинги. След като Ахман ги беше създал — за да даде права на чинските жени — все повече жени проявяваха желание да убиват алагаи, като по този начин спечелваха правата на мъжете да притежават собственост и да бъдат свидетели, както и да могат да отказват мъжко докосване. Жени идваха всеки ден в двореца на дама’тингите, много от тях тайно, и молеха да получат нужното обучение. Иневера ги беше оставила в ръцете на Ашия и изобщо не съжаляваше за това свое решение.

Чинските жени, неподвластни на евджахския закон, се стичаха със стотици, често с подкрепата на съпрузите си. Красиянските жени бяха съвсем малко. Трите хиляди години, прекарани в подчинение, бяха оставили своя отпечатък и макар тенденцията да се разрастваше, все още надделяваше яростната, почти единодушна съпротива на красиянските мъже, съпрузи, бащи, братя — дори синовете, които все още носеха жълто-кафяво. На много жени им беше забранено да напускат домовете си без придружител и биваха брутално пребивани, ако направеха опит да се измъкнат, за да отидат в двореца.

Дори онези, които носеха черно, не бяха в безопасност. С помощта на защитените оръжия всички убиваха алагаи, но най-добрите от тях се бяха обучавали само по няколко седмици, докато повечето шаруми го бяха правили през целия си живот. Често жените бяха пребивани, изнасилвани или убивани.

Но за алагай хора винаги имаше кръв и когато Иневера откриеше насилниците, Ашия и сестрите й ги посещаваха. Престъплението се наказваше десетократно и останките им се захвърляха на места, където останалите щяха да ги открият и да си научат урока.

Сякаш призована от тази мисъл, в тронната зала влезе Ашия и поведе две групи жени към подиума. По-голямата група, двайсет жени, обучени в двореца на дама’тингите, се строиха в две редици и коленичиха в очакване на решението. Някои носеха черното на дал’тингите, други бяха облечени в най-различни чински дрехи.

Ашия не отместваше поглед от жените, но Иневера долавяше гордостта в аурата й. Все по-доброто опознаване на линиите на сила на алагаите и слабите им места й беше позволило да създаде шарукин, който зависеше повече от бързината и точността, отколкото от силата на ръката. Тя нарече бойния стил Точния удар на Еверам и обучаваше добре жените в него.

Другата групичка беше по-интересна. Седем обикновени дал’тинги, скупчени заедно, чиято обща аура излъчваше страх и решителност. Няколко от жените имаха окървавени превръзки, които се показваха под черните им роби, знак за нанесени от алагаите рани. Цялата ръка и половината лице на една от тях бяха увити в бяла превръзка, която вече беше покрита с ръждивочервени петна. Огнена храчка. Можеше да види дълбоките изгаряния в аурата на жената. Без магия нямаше да успее да се възстанови напълно.

Под воала на друга жена се виждаха насинените й очи и носът, който като че ли беше счупен. Иневера не се нуждаеше от повече проучване, за да разбере, че тези рани не бяха нанесени от демон.

— Дъще — кимна Ашан на Ашия. Той все още недоволстваше срещу настоящия й пост, но проявяваше достатъчно мъдрост, за да не я пренебрегва публично. — Какво те води пред Черепния трон?

— Кандидатки за копието, почтени андрахо — каза Ашия. Тя посочи жените, които беше обучила. — Тези жени са тренирани в двореца на дама’тингите и са убивали демони в Алагай’шарак. Моля да бъдат направени шарум’тинги.

Ашан кимна. Не му харесваше идеята да води церемония по връчването на копието на жени, но беше виждал Ахман да го прави толкова често, че не се сдържа. Той погледна към дамаджи’тинга Кева.

— Костите хвърлени ли са?

Кева кимна.

— Достойни са.

Ашан махна с ръка на жените.

— Станете, шарум’тинги.

Жените се изправиха и се поклониха дълбоко, преди Ашия да ги освободи.

Ашан погледна към групичката уплашени дал’тинги, които се бяха скупчили пред подиума.

— А другите?

— Необучени дал’тинги от селището Калджин — отвърна Ашия. Дамаджи Ичах се напрегна. — Честта им е безгранична. Те се отзоваха на призива на Избавителя, излязоха в нощта и убиха демон. Сега молят за правата си, които им обеща Избавителят.

— Това е твоето обяснение — каза Джаян.

Ашия му кимна.

— Моят братовчед не е съгласен.

Аурата на Ашан помръкна.

— Ще се обръщаш към Шарум Ка с уважението, което заслужава, дъще. — Тихият му допреди малко глас сега прогърмя в залата. — Може и да служиш на дамаджата, но Джаян стои над теб.

Ашан се обърна към Джаян.

— Прости грубостта на дъщеря ми, Шарум Ка. Уверявам те, че ще бъде наказана.

Джаян кимна и махна с ръка.

— Не е необходимо, чичо. Макар и воин, братовчедка ми си остава жена и от нея не може да се очаква да контролира емоциите си.

— Наистина — съгласи се Ашан. — Какво има да каже Шарум Ка по този въпрос?

— Жените са бегълки — каза Джаян. — Със своите безразсъдни действия те донесоха срам на семействата си, застрашиха съселяните си и причиниха смъртта на невинна жена.

— Сериозни обвинения — каза Ашан.

Джаян кимна.

— Предумишлено нарушили вечерния час, наложен от местния дама, и не се подчинили на заповедите на своите съпрузи шаруми, а се измъкнали от домовете си през нощта и преминали през защитите на селото. Примамили самотен огнен демон в грубо изработен капан и го обградили. Нападнали го с импровизирани оръжия и щитове, грубо изрисувани със защити, изкопирани от оръжията на почитаемите им съпрузи. Тъй като не са преминали през никакво обучение, една от жените била убита, а няколко други получили наранявания. По време на битката избухнал пожар, който заплашил да изгори цялото село.

— Не се случи…! — избъбри една от жените, но другите я сграбчиха и покриха устата й с ръце.

Жените не можеха да говорят в присъствието на андраха, освен ако той не се обърнеше с въпрос към тях, и според евджахския закон думите им не можеха да се приемат като свидетелство при което и да е събитие. Съпрузите им щяха да говорят вместо тях.

Джаян ги стрелна с поглед, но не каза нищо. Все пак това бяха просто жени.

Ашия изрази уважението си с дълбок поклон, умело представление, включващо точното количество подигравателност, без да нанася открита обида.

— Думите на почтения Шарум Ка на Красия, първороден син на Избавителя и мой братовчед, уважавания Джаян асу Ахман ам’Джардир ам’Каджи, да живее вечно, са истина, татко, макар и леко преувеличени.

Джаян скръсти ръце и усмивка потрепна в краищата на устните му.

— Освен това нямат никакво значение — каза Ашия.

— А? — възкликна Ашан.

— Аз също съм нарушавала вечерния час и не съм изпълнявала желанието на съпруга ми да не излизам в нощта — каза Ашия. — Вечерните часове са направени, за да забранят на която и да е жена да излиза през нощта. — Тя срещна очите на баща си. — Двамата с Избавителя спорихте по тези въпроси в деня, когато той ме нарече шарум, и тогава те не го възпряха. Не бива да възпрат и теб. Според думите на Шар’Дама Ка всяка жена, която убие демон, трябва да бъде направена шарум’тинга.

Ашан се намръщи, но Джаян не беше приключил.

— Така е — рече той. — Но аз виждам тук седем жени, а убитият демон е само един. Коя от тях е нанесла последния удар? Или всичките са го пронизали едновременно?

— Също няма никакво значение — отвърна Ашия, като си спечели изпълнен с омраза поглед от Джаян. — Всички воини вземат равно участие в убийствата, особено когато окървавят ний’шаруми. В Красия няма нито един воин, който да не е обявил повече убийства от тези, които е извършил. А в първата си нощ в Лабиринта самият Избавител е бил в група от дузина Копия.

— Избавителят е бил на дванайсет години в онази нощ, дъще — каза Ашан, — и е бил изпращан в Шарик Хора още пет години след това, преди да облече черното.

Ашия сви рамене.

— Въпреки това, ако оставим настрана споделените убийства, то тогава половината воини от онези, които са били възпроизведени, преди Избавителят да ни връчи бойните защити, ще трябва да съблекат черното, както и половината от останалите. Целта на окървавяването не е да убиеш демон съвсем сам, а да се провери дали воинът има куража да се изправи бързо срещу алагаите. Тези жени са го направили. Всъщност тяхното изпитание е било много по-трудно заради липсата на подходящо обучение и въоръжение. Не търсим ли точно такива смели сърца сега, когато Шарак Ка приближава?

— Може би — съгласи се Ашан.

— А може би не — намеси се дамаджи Ичах. — Андрахо, нали не възнамеряваш наистина да направиш тези жени шарум’тинги? Те са от племето канджин. Позволи ми лично да се заема с въпроса.

— Нямам голям избор, дамаджи — отвърна Ашан. — Аз не принадлежа на никое племе и трябва да изпълнявам заповедите на Избавителя.

— Ти си андрах — сопна му се Алеверак. — Разбира се, че имаш избор. Дъщеря ти усуква думите на Избавителя, за да те вкара в капан, но тя не казва цялата истина. „Всяка жена, която убие демон в Алагай’шарак, ще бъде шарум’тинга“, каза Избавителят. Не мисля, че в случая говорим за нещо такова. Окървавяването на шарумите не може да стане без заповедта на офицер. Алагай’шарак е свещен ритуал, а не когато на някой глупак му скимне да се промъква в нощта.

Останалите дамаджи захъмкаха одобрително и Иневера неволно стисна зъби. Старческият хор отново цитираше Светото писание, използваше неподходящи сравнения и предупреждаваше да не се дават твърде големи свободи на шарумите. Тя докосна торбичката с хора на колана си, представяйки си за миг какво би било усещането да ги запрати всичките в бездната.

— Има ли някакви мъже, които да са станали свидетели на случилото се? — попита Ашан, когато глъчката утихна.

Той все още не беше разговарял със самите жени и най-вероятно нямаше да го направи.

Джаян отново се поклони.

— Съпрузите на жените чакат отвън, андрахо, и молят да им позволите да говорят пред вас, преди да вземете решение.

Ашан кимна и мъжете бяха въведени в залата. Всички носеха черно, макар че, ако се съдеше по вида им, никой от тях не беше изтъкнат боец. Аурите им бяха обагрени от гняв, срам и възхищение пред великолепието на трона. Единият от мъжете беше особено разстроен и едва успяваше да сдържи яростта си, която се носеше около него като воня.

Вдовецът. Иневера се размърда леко върху леглото си от възглавници.

Внимавай за онзи — произнесоха пръстите й.

Виждам го, дамаджа.

Ръцете на Ашия бяха отпуснати спокойно край тялото й, отговорът й представляваше почти недоловимо помръдване на чевръсти пръсти.

— Тези жени убиха съпругата ми, свети андрахо — каза разстроеният воин, сочейки с пръст. — Ако не беше тяхното влияние, моята Чабавах никога нямаше да наруши заповедта ми и да постъпи толкова глупаво. Настоявам да получа живота им като отплата.

— Лъжа! — извика друг от мъжете. Той посочи към своята съпруга, дал’тингата, която имаше следи от побой. — След ужасната случка моята съпруга дотича при мен и ми заяви, че Чабавах е била от водачките, които са оказвали натиск върху останалите. Съжалявам за загубата на моя брат по копие, но той няма право да настоява за отмъщение заради собствения си провал като съпруг.

Вдовецът се обърна и замахна към него и за кратко време двамата си размениха няколко удара. Ахман не допускаше никаква проява на насилие в двора си, но никой от присъстващите мъже, дори Ашан, не изпитваше желание да се намеси, докато вторият мъж не притисна вдовеца към пода в болезнена хватка.

Ашан плесна силно с ръце.

— Доказателството е достатъчно. Еверам няма да даде победата на един лъжец.

Иневера си пое дъх. Не лъжец. Просто воин, който е пребил съпругата си.

Вторият мъж се поклони.

— Моля светия андрах да върне тези жени на нас, техните законни съпрузи, за да бъдат наказани. Кълна се в Еверам, че те няма да посрамят повторно семействата си, нашето племе или вашия трон.

Ашан се облегна назад, сплете пръсти и погледна към жените. Ашия беше отправила аргументирана молба, но Иневера можеше да види в очите му, че новият андрах е способен да й откаже. Ако получеше възможност, Ашан можеше да отнеме копията на всички шарум’тинги, включително и на Ашия.

„Трябваше да доведе жените първо при мен“, помисли си Иневера. Но може би такава беше волята на Еверам.

Животът в Северните земи, където жените имаха същите права като мъжете, беше показал на красиянките, че има и друг живот, освен онзи под чехъла на съпрузите им. Зеленоземците не можеха да удържат срещу красиянските копия, но по време на Дневната война бяха нанесли удар в самото сърце на врага. Все повече жени щяха да търсят правата си и рано или късно, щеше да се наложи духовниците да се изправят срещу този проблем.

Иневера не искаше да отхвърля публично решенията на Ашан още в първия му ден на Черепния трон, но щом той отказваше да се вразуми, така да бъде.

Тя отвори уста, за да заговори, но се сепна, когато Асъм шумно се прокашля и гласът му се понесе над залата:

— Почтената ми съпруга е права.

Лицето на Ашан застина от изненада и дори Иневера стоеше онемяла, докато Асъм заслиза по стъпалата на подиума, за да застане на пода. Младежът се беше противил яростно срещу създаването на шарум’тингите и издигането на съпругата и братовчедката му.

— Почтеният ми баща правилно каза, че демоните трябва да бъдат убити в Алагай’шарак — каза Асъм, — но какво всъщност представлява Алагай’шарак? Буквално означава „демонска война“, а войната не е ритуал. Алагаите направиха всички човешки същества, мъже и жени, свои врагове. Всяка битка срещу тях е Алагай’шарак.

Джаян изсумтя.

— Точно това може да се очаква от моя брат дама. Да не разбира какво представлява войната.

Това не бяха подходящите думи пред зала, пълна с духовници, което допълнително показваше склонността на Джаян да говори, без да се замисля. Ашан и дамаджите го изгледаха яростно.

Накрая Ашан намери куража да се обади, като използва същия гръмовен глас, с който се бе обърнал по-рано към дъщеря си.

— Не забравяй къде ти е мястото, Шарум Ка. Ти служиш на волята на бялото.

Джаян пребледня и аурата му се обагри в цветовете на гнева. Ръката му стисна здраво копието и ако беше с една идея по-глупав, сигурно щеше да го използва, дори това да хвърлеше Красия в гражданска война.

Асъм бе достатъчно мъдър, за да запази спокойствие, но дори това не го спаси от мрачния поглед на Ашан.

— А ти, ний’андрахо, нима само преди две седмици не оспорваше продължително и яростно пред този трон правото на жените да носят копие?

Асъм се поклони.

— Така е, чичо. Говорих със страст и вяра. Но грешах и почтеният ми баща беше прав да отхвърли исканията ми.

Той се извърна и плъзна поглед по залата.

— Шарак Ка приближава! — прогърмя гласът му. — Избавителят и дамаджата го потвърдиха. И въпреки това ние сме разделени, използваме жалки оправдания за това, кой може да се бие, докато останалите стоят и не правят нищо. Но аз казвам, че когато Избавителят се върне, преследван по петите от армиите на Ний, ще има слава и чест за всички в голямата битка. Тогава трябва всички да сме готови за война. — Той посочи с пръст Ашия. — Вярно е, че бях против това, съпругата ми да грабне копието. Но тя ни донесе единствено чест и слава. Стотици дължат живота си на нея и нейните сестри по копие. На тях е поверена защитата на дамаджата, нейната чест носят на бойното поле. Те възвишават духа ни. Жените ни дават сила. Избавителят го каза ясно и точно. Всички, които желаят да се бият в Шарак Ка, трябва да получат позволение.

Той замълча и Асукаджи пристъпи напред плавно, сякаш двамата го бяха репетирали предварително. Двамата винаги се бяха подкрепяли взаимно.

Ашан поклати глава.

— Еверам, не и ти.

Асукаджи посочи с пръст съпрузите шаруми.

— Какво искат да скрият тези мъже, че се страхуват да позволят на съпругите си да свидетелстват срещу тях? Може би това ще ги направи по-мъдри. Тези жени са победили алагай. Ако защитните ни стени паднат, те ще са последната защита на децата ни. Щом на раменете им пада такава отговорност, защо да нямат и повече права?

— Наистина, защо? — попита Иневера, преди някой от по-възрастните мъже да успее да отговори. Тя се усмихна. — Вие, мъжете, спорите така, сякаш изборът зависи от вас, но Избавителят даде шарум’тингите на мен и аз ще реша кого да приема и кого не.

Намръщеното лице на Ашан контрастираше на облекчението, озарило аурата му; каквото и да бе решението му, то щеше да му създаде нови врагове.

— Умшала. — Иневера махна с ръка на своята сестра съпруга, дамаджи’тинга на канджин. — Предскажи им.

Очите им се разшириха. Предсказанията бяха изключително лични. Дама’тингите пазеха тайната на магията си, и с право. Но мъжете имаха нужда от напомняне, че тук не става дума само за политика. Трябваше да следват волята на Еверам, а не собствените си жалки потребности.

Жените коленичиха в полукръг около гадателната коприна на Умшала. Всичките имаха окървавени превръзки и дамаджи’тингата допря до раните заровете си, намокряйки ги с кръв за предсказанието.

Иневера намали светлината в залата. Не за да помогне на пророкуването, защото светлината от защитите не оказваше влияние върху заровете. По-скоро го направи, за да могат всички да видят характерното червеникаво сияние на хора, което пулсираше в унисон с молитвите на Умшала. Хипнотизирани, мъжете потрепваха при проблясъка на светлина всеки път когато тя хвърляше заровете.

Най-накрая Умшала седна на петите си. Обърна се към подиума и като пренебрегна Ашан, заговори на Иневера.

— Сторено е, дамаджа.

— И какво видя? — попита Иневера. — Може ли тези жени да излизат в нощта? Достойни ли са?

— Достойни са, дамаджа. — Умшала се обърна и посочи пребитата жена. — С изключение на тази. Илиджах вах Фахсту се поколебала при удара си и избягала от демона, като така станала причина за смъртта на Чабавах и нараняванията на няколко други. Убийството не е нейно.

Аурата на Илиджах побеля от ужас, но останалите жени се събраха около нея за подкрепа — дори жената, която имаше тежки рани от изгаряния. От съжаление Иневера ги остави за момент така, но не можеше да направи нищо. Заровете бяха казали думата си.

— Шест са издигнати — каза тя. — Изправете се, шарум’тинги. Илиджах вах Фахсту ще се върне при съпруга си.

Макар и жестоко, решението бе по-добро, отколкото ако беше оставила съдбата й в ръцете на дамаджи Ичах, който най-вероятно щеше да нареди да я екзекутират публично за лъжесвидетелство пред трона.

Илиджах изпищя, когато Фахсту се приближи зад гърба й, сграбчи косата й в юмрук и я повлече към изхода. Виковете й отекваха в стените, докато дамаджите наблюдаваха със студено задоволство.

Донеси ми ръката, с която я извлече навън, преди да е залязло слънцето — казаха Иневерините пръсти на Ашия.

Пръстите на Ашия отвърнаха с обичайния й прикрит шепот:

Слушам и се подчинявам, дамаджа.

— Почакайте! — извика една от жените, като привлече вниманието на всички. — Като шарум’тинга искам да свидетелствам от името на Илиджах за престъпленията на Фахсту асу Фахсту ам’Ичан ам’Канджин.

Иневера махна с ръка и пазачите препречиха с копията си пътя на Фахсту. Илиджах беше освободена и двамата бяха върнати пред трона.

Дамаджи Ичах разпери ръце.

— В това ли се превърна дворът на андраха? Място, където неблагодарните жени да се оплакват от съпрузите си като клюкарещи перачки?

Неколцина от дамаджите кимнаха утвърдително, но дамаджи Кезан от джама, най-големият противник на Ичах, се усмихна широко.

— Със сигурност не — каза Кезан, — но племето ти създаде такава драма тук, че ние определено трябва да я видим докрай.

Ичах го изгледа с омраза, но останалите дамаджи, дори онези, които до момента го бяха подкрепяли, закимаха. Те може и да не бяха перачки, но дамаджите обичаха клюките колкото и всички останали.

— Говори — нареди Ашан.

— Аз съм Увона вах Хадда ам’Ичан ам’Канджин — каза жената, като използва пълно име за пръв път в живота си. — Илиджах ми е братовчедка. Вярно е, че тя избяга от алагая и не заслужава да излиза в нощта. Но нейният съпруг Фахсту асу Фахсту ам’Ичан ам’Канджин от години я принуждава да се продава на мъже, за да му носи пари за неговите коузи и зарове. Илиджах е почтена дъщеря на Еверам и първоначално му отказа, но Фахсту я преби толкова жестоко, че тя трябваше да остане дни наред в леглото си. Аз лично бях свидетелка на срама й.

— Лъжи! — извика Фахсту, макар че Иневера виждаше истината в аурата му. — Не слушайте измислиците на тази злобна жена! Какво доказателство има тя? Никакво! Това е просто думата на една жена срещу моята.

Жената, чиито ръка и лице бяха бинтовани, за да покрият изгарянията, застана до Увона. Нишки болка пронизваха аурата й, но тя стоеше изправена и гласът й прозвуча твърдо.

— Две жени.

Останалите четири също се присъединиха към тях и жените застанаха твърдо като стена.

— Шест жени свидетелстват за престъплението ти, Фахсту — каза Увона. — Шест шарум’тинги. Ние излязохме в нощта не за да търсим права за себе си, а заради Илиджах, за да се освободи от теб.

Фахсту се обърна към Ашан.

— Андрахо, нима ще приемете думата на жени срещу думата на един верен шарум?

Умшала също го погледна.

— Ако желаете, мога да се посъветвам със заровете, свети андрахо.

Ашан се намръщи, защото, както всички останали, знаеше какво щяха да покажат заровете.

— Искаш ли да си признаеш, сине на Фахсту, или трябва да изчистваме името си с хора?

Фахсту пребледня и се огледа, търсейки подкрепа там, където нямаше да я намери. Накрая сви рамене.

— Има ли значение какво правя със собствената ми жена? Тя е моя собственост и не е шарум’тинга. Не съм извършил никакво престъпление.

Ашан погледна към Ичах.

— Той е от твоето племе, дамаджи. Какво ще кажеш?

— Отсъждам в полза на съпруга — отвърна без колебание Ичах. — Дълг на съпругата е да работи и подкрепя съпруга си. Ако той не може да плаща дълговете си, грешката е нейна и тя трябва да плати цената дори ако той реши да е на нейния гръб.

— Или на колене — обади се дамаджи Кезан и останалите мъже се разсмяха.

— Дамаджият на канджин се произнесе — каза Иневера, с което привлече изненаданите им погледи. — Фахсту няма да бъде наказан за това, че е продавал жена си на други мъже.

Устните на Фахсту се разтегнаха в широка усмивка, а всички нови шарум’тинги наведоха погледи. Илиджах заплака отново, а Увона я прегърна.

— Но е виновен за престъплението, че излъга пред Черепния трон — продължи Иневера. — Присъдата е смърт.

Фахсту се ококори.

— Какво?

— Умшала — каза Иневера.

Дамаджи’тингата бръкна в торбичката с хора и извади малка черна бучка — парче от гръдната кост на мълниеносен демон. Дамаджи’тингите знаеха какво следва, затова побързаха да извърнат очи, но останалите в стаята го погледнаха и бяха заслепени от яркия проблясък, и оглушаха от силния гръм.

Когато пред очите им се проясни, Фахсту, синът на Фахсту, лежеше почти до голямата двукрила вратата, а гърдите му представляваха овъглена, димяща развалина. Залата се изпълни с миризмата на печено месо.

 

 

— Действаш твърде бързо и твърде сурово, дамаджа — каза Кева. — Дамаджите ще се разбунтуват.

— Нека, щом са такива глупаци — рече Белина. — Ахман няма да заплаче, ако, когато се върне, открие, че целият съвет се е смалил до изгоряла купчинка на пода в тронната му зала, а синовете му са поели контрола над племената.

— А ако не се върне? — попита Мелан.

— Още по-добра причина да сплашим дамаджите и да съберем колкото се може повече шарум’тинги — отвърна Иневера. — Дори кхафитът Абан има повече войници от мен.

— Кха’шаруми — изплю се презрително Кева. — Не истински воини.

— Кажи го на Хасик — рече Иневера. — Личният телохранител на Избавителя, победен и скопен от кхафит. Така наричат и шарум’тингите, но аз бих предпочела всяка една от дъщерите по копие на Енкидо, пред дузина Копия на Избавителя.

Бяха стигнали до личната градина на Иневера, зелен лабиринт, изпълнен с грижливо подрязани растения, много от които бяха отгледани от семена, донесени чак от Красия. Имаше лечебни билки и смъртоносни отрови, пресни плодове, ядки и зеленчуци, както и най-различни треви, храсти, цветя и дървета, отглеждани заради чисто естетическата им стойност.

В градината Иневера лесно намираше центъра си, застанала на слънце след цъфтящата растителност. Подобна градина трудно можеше да се поддържа дори в Двореца на Избавителя в Красия. Земята не беше плодородна. В Дара на Еверам като че ли беше достатъчно просто да нахвърляш семената във всички посоки и те щяха да си виреят без никаква помощ.

Иневера вдъхна дълбоко, но миг по-късно изгуби центъра си, щом улови лекия мирис на парфюм, който винаги бе означавал край на спокойствието.

— Тръгвайте, докато можете, малки сестри — каза тихо тя. — Светата майка чака в беседката.

Думите й бяха достатъчни, за да накарат сестрите съпруги да напуснат градината толкова бързо, колкото им позволяваше достойнството. Като дживах ка на Ахман, Иневера носеше отговорност за майка му, което далеч не я правеше щастлива.

Завиждаше на сестрите си. Ако можеше, тя също щеше да избяга от градината.

Еверам сигурно е недоволен от мен, иначе щеше да ме предупреди чрез заровете.

Само Кева, Мелан и Асави се осмелиха да останат. Ашия се изгуби сред листата, макар Иневера да знаеше, че момичето винаги стои някъде наблизо, за да я пази.

Дамаджата си пое дълбоко дъх и се огъна пред вятъра.

— Най-добре да приключвам с това — промърмори тя и се запъти бързо към мястото, където я чакаше Светата майка.

Иневера чу Кадживах, преди още да я е видяла.

— О, Еверам, изпъни си гърба, Таладжа — сопна се Светата майка. — Ти си невеста на Избавителя, а не някаква си търговка дал’тинга на пазара.

Картината се разкри пред очите й точно когато Кадживах се пресегна и грабна един сладкиш от ръката на другата си снаха.

— Доста си наддала, Евералия.

Тя погледна към една от прислужниците.

— Къде е нектарът, който поисках? И гледай този път да е изстуден. — После се обърна към другата прислужница, която държеше нелепо ветрило. — Не съм ти казала да спреш да ми вееш, момиче. — После сама започна да си прави вятър, ръката й жужеше като крилца на колибри. — Знаеш каква ставам. Еверам ми е свидетел, че в цялата зелена земя е влажно като в банята. Как го изтърпяват?

Светата майка милостиво млъкна, щом Иневера влезе в беседката. Останалите жени изглеждаха така, сякаш ги беше спасила от ядрене. Макар да третираше всички други жени като слугини, Кадживах имаше достатъчно акъл, за да се отнася с уважение към дама’тингите и най-вече към Иневера.

В повечето случаи.

— Къде е синът ми? — попита настоятелно тя, като се втурна към Иневера. Носеше черната роба и белия воал на кай’тинга, но беше добавила и бял шал, както обичаше да се носи Ахман. — В двореца се носят всякакви слухове, зет ми седи на Черепния трон, а мен ме правят на глупачка.

„Съвсем точно казано“, помисли си Иневера.

— Настоявам да разбера какво става! — продължи с още по-писклив глас Кадживах.

Настоява. Иневера почувства студения гняв, който се зароди в центъра й. Нима тази жена беше забравила с кого разговаря? Дори Ахман не се осмеляваше да настоява пред нея. Представи си как изстрелва Кадживах към другия край на градината точно както беше постъпила с Фахсту в тронната зала.

О, ако можеше всичко да е толкова лесно. Но макар че Ахман щеше да й прости, че е изпарила целия съвет от дамаджи, той щеше да преследва убийците на майка си до самия край на Ала, а нито едно престъпление не можеше да бъде укрито пред Взора на Короната.

— Ахман е тръгнал на лов за демони по самия ръб на бездната — рече Иневера. — Заровете се изказват благоприятно за завръщането му, но това е опасен път. Трябва да се молим за него.

— Синът ми е отишъл в бездната? — изпищя Кадживах. — Сам?! Защо Копията на Избавителя не са тръгнали с него?

Иневера протегна ръка и хвана Кадживах за брадичката. Направи го уж за да принуди жената да я погледне в очите, но същевременно притисна едно енергийно средоточие и източи част от енергията на жената.

— Синът ти е Избавителят — рече студено тя. — Той ходи по места, където никой друг не би се осмелил да го последва, и не дължи обяснения на никого, дори на мен.

Иневера пусна Кадживах и жената отстъпи назад със залитане. Таладжа я прихвана и се опита да я настани на една от каменните пейки, но Кадживах се изпъна, изтръгна се от ръцете й и отново погледна Иневера в очите.

„Упорита е“, помисли си дамаджата.

— Защо Джаян беше пренебрегнат? — попита настоятелно тя. — Той е най-големият син на Ахман и е достоен наследник. Хората го боготворят.

— Джаян е твърде млад и упорит, за да управлява в отсъствието на Ахман — отвърна Иневера.

— Той е твой син! — извика Кадживах. — Как можа…

— СТИГА! — излая Иневера и всички се стреснаха, а най-много Кадживах. Иневера рядко повишаваше глас, особено пред други хора. Но от всички свекърва й най-често поставяше на изпитание търпението й. — Самозабравила си се, жено, щом смяташ, че можеш да ми говориш така за децата ми. Този път ти прощавам, защото знам, че се тревожиш за сина си, но втори път няма да стане. Цяла Красия се нуждае от мен и нямам излишно време да успокоявам всяка твоя тревога. Ашан седи на Черепния трон по заповед на Ахман. Това ти стига да знаеш.

Кадживах примигна. Колко години бяха минали, откакто някой се беше осмелил да й говори по този начин? Тя беше Светата майка, а не някоя си обикновена дал’тинга.

Но въпреки свободата и влиянието, с които разполагаше, Кадживах нямаше никакви истински сили. Тя дори не беше дама’тинга, а още по-малко дамаджа. Богатството и слугите й бяха осигурени от трона, което Иневера лесно можеше да отмени в отсъствието на Ахман, макар че сигурно бързо щяха да се появят други, които да се опитат чрез злато да спечелят благоволението й.

— Майко. — Иневера и останалите жени се обърнаха към Асъм, който влезе в беседката. Младежът се бе промъкнал тихо като Енкидо. Той се поклони. — Бабо. Радвам се да ви видя и двете.

Кадживах грейна и разпери ръце, за да прегърне внука си. Той прие целувките, с които го обсипа през воала си, с изящество и достойнство, макар такова отношение да не отговаряше на сана му.

— Тикка — каза Асъм, като употреби неофициалната дума за „баба“, която Кадживах беше втълпила на внуците си още преди да започнат да говорят. Това бе достатъчно да накара жената да се разтопи от удоволствие. — Моля те, бъди по-внимателна с почтената ми майка. Знам, че се страхуваш за баща ми, но тя е негова дживах ка и несъмнено тревогата й е по-голяма от твоята.

Кадживах кимна като замаяна и се обърна към Иневера, навела почтително поглед.

— Моите извинения, дамаджа.

Иневера искаше да разцелува сина си.

— Но защо пренебрегнаха теб и брат ти? — попита Кадживах, възвърнала донякъде решимостта си.

— Пренебрегнали? — попита Асъм. — Тикка, Джаян седи на Копийния трон, а аз съм следващият по ред за Черепния. Асукаджи беше направен дамаджи на Каджи. Първородните ти внуци вече са кай’шаруми, а твърде скоро вторите синове ще заемат местата им като ний’дамаджи. Благодарение на теб родът Джардир, който допреди двайсет години беше на изчезване, сега ще контролира цяла Красия в продължение на поколения.

Кадживах, изглежда, се поуспокои, но продължи да го притиска.

— Но чичо ти…

Асъм хвана брадичката й в шепата си, почти като Иневера, но вместо да докосне енергийното средоточие, той плъзна пръст по воала й. Докосна устните й нежно, като с перце, но жестът му беше също толкова ефективен, колкото и по-грубият начин на Иневера.

— Евджахът ни учи, че всички дама’тинги притежават Взора — каза Асъм, — а най-вече дамаджата. Щом тя е позволила на почитаемия ми чичо да заеме престола, значи, е видяла, че баща ми ще се върне скоро, макар, разбира се, да не може да говори открито за това.

Кадживах погледна към Иневера и в очите й проблесна страх. Всички в Красия благоговееха пред Взора, източник на силата на дама’тингите. Иневера се включи в играта и изгледа изпитателно свекърва си, след което леко кимна.

Кадживах отново се обърна към Асъм.

— Лош късмет е да говориш за късмета.

Асъм се поклони с уважение в отговор на древната поговорка.

— Мъдри думи, тикка. — Той погледна към Иневера. — Може би почитаемата ми баба може да направи нещо за славата на Еверам и да помогне при молитвите за безопасното завръщане на баща ми?

Иневера се накани да възрази, но думите на Асъм й напомниха за съвета, който собствената й майка Манвах й беше дала. Тя кимна.

— Новолунието ще настъпи след по-малко от две седмици и в отсъствието на Избавителя духът на армията ни ще бъде нисък пред надигащите се армии на Ний. Може да вдигне голямо пиршество, което да вдъхне кураж на воините ни, и да се присъедини към множеството гласове, отправящи молби към Еверам за победата на Ахман в последното му изпитание…

— Чудесна идея, дамаджа — каза Мелан, като пристъпи напред.

Иневера погледна към старата си съперница, благодарна за подкрепата й.

— Наистина — каза Асъм. — Може би Светата майка дори ще благослови храната и питиетата?

— Мислех сама да се погрижа за това… — излъга Иневера.

Както беше предрекла Манвах, Кадживах захапа стръвта.

— Повече не го мисли, почитаема дамаджа. И без това бремето ти е непосилно. Умолявам те да прехвърлиш поне това на мен.

Иневера наистина се почувства така, сякаш от раменете й се стовари голяма тежест.

— Боя се, че едно пиршество няма да е достатъчно. Може да ни потрябва още едно след месец, и така, докато не спечелим Шарак Ка.

Иневера не беше виждала Кадживах да се покланя толкова дълбоко от години.

— За мен ще е огромна чест да се погрижа за това, дамаджа.

— Ще поискам от андраха да отдели щедра сума от съкровищницата за организирането на пиршествата — каза Иневера, знаейки, че Ашан ще бъде също толкова доволен, че се е отървал от жената. Щеше да се съгласи на всичко и да го сметне за изгодна сделка. — Ще имаш нужда и от помощ, разбира се. Цветари и готвачи, писари, които да подготвят поканите…

„Хора, които могат да четат и да смятат“, помисли си презрително тя, защото Кадживах, разбира се, не можеше да прави нито едното, нито другото, дори след двайсетте си години в двореца.

— За мен ще бъде чест да помогна на Светата майка — каза Мелан.

— Аз също ще ти помагам, когато се поосвободя от задълженията си — каза Асъм, като погледна многозначително към Иневера.

Тя не се и съмняваше, че някой ден той ще поиска да му върне дълга, но щеше с радост да се разплати. Тази услуга беше безценна.