Питър В. Брет
Черепният трон (16)

Глава 13
Нечисто месо
333 г. СЗ, Есен

Разнесе се силен шум, зрението на Рена се разми и се изгуби изцяло, когато очите й се разпаднаха на милиони малки частици.

Когато си безплътен, човешките сетива нямат никакво значение. Тук единственото функциониращо сетиво беше магията, с безкрайните й приливи и отливи. Рена усещаше защитите в къщата на Лийша, които внимателно докосваха същността й. Демонските кости в джобовете на престилката й. Не се намираха в мрежата на великозащитата на Хралупата, но тя можеше да проследи контурите й с такава увереност, сякаш прокарваше ръката си по стена. Нейната енергия й служеше като маяк. Извличането й действаше като вихрушка, заплашваща да я всмуче в себе си.

Вместо това тя се пресегна, търсейки пътека към Ядрото. В двора имаше няколко, обуздани чрез защитни мрежи като водното колело на Фърд Милър в Потока на Тибит.

Защитите на Лийша приличаха на собственичката си, имаха мощно привличане, но бяха достатъчно прости, за да можеш да им се противопоставиш, щом опознаеш силата им. Рена се плъзна в една от тях дълбоко под повърхността.

И веднага долови зова на Ядрото. Звучеше някак отдалеч, както когато Бени удряше по тенджерата, за да ги повика от полето за обяд. Но щом докосна пътеката, тя я обгърна с красивата си песен, изпълнена с обещания за безкрайна власт и безсмъртие.

Ала колкото и да беше красива песента, Рена знаеше, че това е само половината истина. Когато по Новолуние демоните нападнаха Хралупата, тя бе използвала енергията, за да ги отблъсне — и дори онова малко количество едва не я беше унищожило. Ядрото притежаваше безкрайна сила, то бе източникът на цялата магия по света. Нейната собствена магия, достатъчна да я превърне в един от най-могъщите хора на света, беше като свещичка в сравнение с неговото слънце. Рена наистина можеше да стане част от Ядрото, но не и докато се надяваше да запази поне частичка от себе си. Дъждовна капка, паднала в голямото езеро.

Тя се спусна толкова надълбоко, колкото можеше да се осмели, защото знаеше, че зовът ще става все по-силен, след което протегна сетивата си и затърси пътеки обратно към повърхността. Те се простираха във всички посоки, някои по-големи, други по-малки, някои достигаха до близката повърхност, а други криволичеха в продължение на мили, преди най-после да изскочат отгоре.

Нарочно не беше оставила нещо от себе си на пътеката, по която беше пристигнала, но въпреки това я усещаше, позната като миризмата на собствената й пот. Тръгна по нея и разстоянието се стопи за миг. Тя се материализира на юг от Хралупата, потърси отново и по същия начин намери следващата пътека.

Измина стотици мили само с четири бързи скока и се материализира във вътрешността на кулата.

— Ей, има ли някой тук?

След като не получи отговор, тя стисна зъби, изтича до вратата и я изрита с крак. Арлен и Джардир се намираха в двора и оглеждаха защитите, ограждащи пленника им.

— Рен? — рече Арлен.

Двамата с Джардир видяха аурата й и веднага насочиха цялото си внимание към нея.

— Проклетите синове на Ядрото пак го направиха! — изкрещя Рена.

— Какво… — започна Арлен.

— Красиянците са превзели Пристан — прекъсна го тя, сочейки гневно Джардир. — В момента прегазват селцата. Убиват, палят и прогонват хората от домовете им.

— Не в момента — рече Джардир. — Хората ми не водят Шарак Слънце през нощта.

— Като че ли това има значение за всички хора, които си хвърлил на демоните! — изкрещя Арлен. — Знаеше ли за това?

Джардир кимна спокойно.

— Още преди месеци планирахме да ударим Пристан при първия сняг, макар да не очаквах, че ще нападнат без мен.

Арлен прелетя през разстоянието, което ги разделяше. Джардир посегна към Копието си, но Арлен го отби и то отлетя в другия край на двора. После се хвърли напред и блъсна красиянеца в едно дърво. Стволът му беше дебел пет фута, но Рена го чу как пропращя при удара.

Арлен вдигна юмрука си, обвит в ярък воал от енергия, докато вливаше магия в ударните защити по кокалчетата си.

— Животът нищо ли не означава за теб?

Джардир погледна безстрашно юмрука.

— Направи го, пар’чине. Удряй. Убий ме. Обречи на провал собствения си план. Защото, ако не го направиш, значи, ще признаеш, че съм прав.

Арлен го погледна изумено.

— Как така?

Джардир се изви, измъкна се от ръцете му и го удари в гърдите с длан толкова силно, че Арлен отлетя няколко фута назад, преди да се съвземе. Кръвнишкият поглед, който му хвърли, беше ужасяващ.

„Време беше Арлен да набие малко смирение в тоя ядронски син“, помисли си Рена и се подсмихна.

Джардир не изглеждаше притеснен; той отупа и изпъна робата си.

— Прав си, пар’чине. Много зеленоземци, и несъмнено немалко шаруми, умират по моя заповед. Но грешиш, ако смяташ, че животът им не означава нищо за мен. Всеки изгубен живот е един воин по-малко в Шарак Ка, а броят ни и без това е много малък.

— И въпреки това ти безчувствено… — започна Арлен.

— Не безчувствено. — Гласът на Джардир продължаваше да звучи вбесяващо спокойно. Праведността му сияеше дори в аурата му. — Зеленоземците са слаби, пар’чине. Знаеш, че е така. Слаби и разделени, като снопи жито. Шарак Слънце се роди от косата, за да последва още по-голяма реколта. Следващите поколения ще бъдат копия, готови да се хвърлят бързо в Шарак Ка. Изгубените животи са цената, която плащаме за обединението, защото само то ще ни даде силата да спасим Ала.

Арлен се изплю върху него.

— Няма как да го знаеш, арогантно копеле.

— А ти не знаеш дали аз ще ти донеса победата в Ядрото. — Джардир избърса безмълвно плюнката, макар да си личеше, че губи търпение. — Но въпреки това ме доведе тук и изцели раните ми, въпреки всичко, което съм направил. И продължавам да правя. Защото част от теб знае, че тук са заложени не само няколко живота. Това е бъдещето на човешката раса и не бива да се лишаваме от никакво предимство.

— Какво предимство ще ти донесат изнасилванията, убийствата и палежите? — попита яростно Арлен. — Принуждаването на хората да се кланят пред различен Създател? Как това ще ни направи по-силни? Хората в Хралупата са силни колкото твоите шаруми, а на мен не ми се наложи да унищожавам домовете и семействата им, за да ги заведа там.

— Защото Ний го направи вместо теб — отвърна Джардир. — Знам историята на твоето пристигане точно преди алагаите да заличат завинаги племето, също както направих аз навремето за шарачите.

— Хралупарите бяха само началото — рече Арлен. — Оттогава хиляди са се присъединили към дърварите.

— Бегълци от земите, които завладявам. Колцина от твоите чини щяха да грабнат копието, ако не ги бях прогонил от тяхната илюзия за безопасност? Когато се срещнахме за пръв път, ти ми каза, че много от хората ти няма да вдигнат ръка срещу алагаите, дори семействата им да са заплашени.

Той потрепна, разчитайки нещо в аурата на Арлен. Рена го погледна, но не можеше да го разбере.

Все още.

— Собственият ти баща — кимна Джардир. — Посрамил се е, когато просто е гледал как алагаите идват за теб и майка ти.

Рена може и да не разбираше по-недоловимите прояви на аурите, но дори тя не пропусна унижението и гнева, които обляха аурата на Арлен.

Но в аурата на Джардир също имаше нещо. Гордост. Уважение. С изострените си в нощта сетива тя видя как гърлото му се стяга, докато той продължаваше да опознава Арлен.

— Ти си я спасил. Не си бил достатъчно голям дори за шарадж, а си излязъл в полето като обучен шарум.

— Не беше достатъчно — промълви Арлен. — Изгубих я. Просто не бях достатъчно бърз.

— Съжаляваш ли, че си застанал на пътя на Ний заради нея? — попита Джардир.

— Нито за миг — отвърна Арлен.

— Ето това означава да си Шар’Дама Ка — каза красиянецът. — Да вземаш трудни решения, които другите не могат. Слабите, като баща ти, трябва да бъдат изблъскани настрани, за да могат да изпъкнат силните.

— Джеф Бейлс не е слаб — каза Рена, привличайки вниманието на двамата мъже към себе си. — Онази нощ той си научи урока, макар да минаха петнайсет години, преди да бъде подложен на изпитание. Когато останах сама в двора му, окървавена и гонена от демоните, той грабна едно сечиво и се изправи срещу тях. Спаси ми живота. Ти не си го правил, красиянецо. Потокът на Тибит вече е готов да се изправи срещу тях и за това не беше необходимо половината хора да умрат.

— Иневера — каза Джардир. — Не е важно как хората решават да тръгнат на Шарак Ка, а че тръгват. — Той погледна към Арлен. — Ти, пар’чине, каза, че вече сме над тези неща. Абан планира нападението над Пристан и Еверам ще определи дали той и Джаян, или лактънските господари на докове ще бъдат по-силните.

— Никога не трябваше да се доверявам на тоя мазен крадец на камили — изръмжа Арлен.

Джардир се подсмихна.

— И аз съм си казвал същото много пъти през годините. Единственото в Абан, за което човек може да е сигурен, е, че ще си остане Абан. Съвестта му работи само докато не се появи някакъв шанс за печалба.

— Почти съм готов да се плъзна до Пристан и да поступам както него, така и сина ти — рече Арлен.

Лицето на Джардир помръкна.

— Направиш ли го, пар’чине, край с договора ни. Направиш ли го, аз ще се върна на Черепния трон и ще те оставя сам с налудничавите ти планове.

Арлен сви устни и двамата мъже се напрегнаха, готови всеки момент да възобновят двубоя. Известно време останаха така, но накрая Арлен поклати глава.

— Ще видим. Междувременно двамата с Рена трябва да се погрижим за хората, които си прогонил в нощта.

— Така не сме се… — започна Джардир.

— Млъквай! — изрева Арлен с такава ярост, че Джардир потрепна. — Нощ е и няма да позволя на нашите братя и сестри да се изправят сами срещу нея.

Джардир кимна.

— В това, разбира се, няма никаква чест. Ще повикам Шанвах и Шанджат и тримата…

— Ще стоите тук и ще пазите пленника — отсече Арлен.

— Не сме ти слуги, пар’чине — каза Джардир, — за да ни нареждаш да стоим на стража.

— Това не е обикновен пленник — рече Арлен. — Знаем много добре кого сме заловили.

Джардир изсумтя.

— Алагай Ка.

Арлен кимна отсечено.

— Ако, когато се върна, не намеря и трима ви тук, на договора ни наистина ще бъде сложен край.

Джардир се поклони.

— Не позволявайте да ви видят. Спасете хората си в нощта, но Дневната война вече не е наша.

Арлен се намръщи, но кимна, след което се обърна и подаде ръка на Рена. Тя я пое и продължи да я стиска здраво дори докато се разтваряха във въздуха. Така свързани, те се плъзнаха по пътеката.

 

 

Рена се плъзна към кулата и се материализира тромаво на няколко инча над земята. След многото нощи, прекарвани в извличане на сила и плъзгане, тя се чувстваше замаяна и изцедена, слаба и пламтяща от поглъщането на толкова много енергия.

При рязкото падане тя изкълчи глезена си и залитна, но нещо я подхвана, преди да е паднала на земята. Рена се напрегна, готова за битка.

— Мир, сестро — каза Шанвах. — Аз съм.

Рена тръсна глава, изпъна крака си и отблъсна ръката на жената.

— И откога съм ти сестра?

— Откакто кръвта ни се смеси в гробницата на Каджи — отвърна Шанвах. — Сега сме сестри по копие.

Глезенът й пулсираше болезнено. Рена се опита да го изцели, но установи, че няма достатъчно сила. Опита се да извлече още енергия, но цялото й тяло сякаш бе обхванато в пламъци. По-лесно щеше да е да го остави да боли.

Рена погледна към хоризонта. Небето се разсветляваше, но до зазоряване все още оставаха няколко часа. Трябваше да се нахрани преди това, иначе през деня щеше да е напълно безполезна.

— Добре, но само до изгрев-слънце, после пак ще си станем врагове?

Шанвах сви рамене.

— Ако Шар’Дама Ка ми нареди да се бия с теб, ще го направя, Рена вах Харл, но няма да го искам. Виждам, че ти и пар’чинът притежавате чест, и си мисля, че Еверам сигурно има план за нас.

— Ще ми се да беше толкова просто — отвърна Рена.

— Просто е и същевременно не е — каза Шанвах. — Нищо на Ала не е просто, иначе щеше да е като в Рая. Еверам не ни разкрива плана си, но ние знаем, че го има.

— Да — потвърди Рена, макар да не беше съвсем съгласна. Само си губеше времето, което би трябвало да прекарва в лов, особено сега, с тоя навехнат крак. Тя извади ножа си. — Трябва да половувам малко. Върни ми силата.

Шанвах кимна.

— Ще те придружа.

— Как ли пък не — сопна й се Рена.

— Ти си изтощена, сестро — рече Шанвах. — Повече хора е по-сигурно.

Рена поклати глава.

— Не ми трябва бавачка. Само ще ме забавиш.

— Но ние сме…

Аурата на Шанвах пламна с искрена обида и това ядоса Рена.

— Ние сме какво? Сестри по копие? Мислиш си, че това означава нещо за мен, след като прекарах цяла седмица, опитвайки се да спася живота на хората, които вие, пустинни плъхове, прогонихте в нощта?

Тя сграбчи ризата си и показа големи червени петна.

— Покрита съм с невинна кръв заради твоя Шар’Дама Ка, Шанвах. Така че ми прости, ако не искам да те усещам зад гърба ми.

Рена се обърна рязко и изхвърча в нощта, без да поглежда назад.

 

 

Едва на зазоряване успя да зърне плячката си. Петимата бяха прочистили района почти изцяло и макар че се беше отдалечила доста, много демони вече се бяха устремили надолу към Ядрото, за да намерят убежище от слънцето.

Вървеше по следите на демона от няколко минути и видя, че е пристигнала тъкмо навреме. Полският демон се беше оттеглил сред високата трева, търсейки укритие за няколкото мига, в които щеше да е уязвим, докато се дематериализира. По-нисшите търтеи не бяха толкова бързи, колкото елитните демони — или самата тя — и бяха абсолютно беззащитни, щом изпаднеха в транс.

Тя видя как мускулите му се отпускат и скочи върху гърба му, като обгърна с ръце тялото му. Докато падаше назад, демонът махаше безпомощно с ръце и крака. Рена заби ножа си в гърдите му и дръпна рязко надолу, разрязвайки корема му.

На хоризонта се появи светлина и ядронската плът започна да пуши и да цвърчи. Рена отчаяно бръкна в отворената рана, откъсна колкото можа месо и го натъпка в устата си, преди слънцето да е успяло да го изпепели.

Последваха няколко секунди кърваво мляскане, последвано от искра, когато стичащата се по брадичката й сукървица пламна. Тя извика изненадано.

Внезапно нещо проблесна и острият връх на копие проряза тревата като коса. Пред нея стоеше Шанвах, стиснала оръжието си в готовност. Но щом видя тялото на демона, се сепна.

Веднага отскочи назад и се поклони дълбоко.

— Прости ми, че не уважих молбата ти, сестро, но се притесних. Когато извика, си помислих…

Тя вдигна очи.

— Но разбира се, че не. Ти си Рена вах Харл и никой демон не може да издържи срещу…

Аурата й се изгуби в изгряващото слънце, но очите на Шанвах разкриха достатъчно на Рена. Тя знаеше.

— Шанвах, почакай… — започна тя, но жената се обърна и избяга.

Когато Рена се върна, всички бяха излезли в двора, застанали в сянката на кулата. Шанвах беше паднала на колене, опряла глава в земята. Шанджат стискаше копието си.

Арлен и Джардир изглеждаха готови да се сбият отново, този път на живот и смърт.

Когато се приближи, всички погледи се обърнаха към нея. Шанвах скочи на крака и я посочи с копието си.

— Тя е слугиня на Ний!

— Невъзможно — рече Джардир. — Тя се би заедно с нас срещу самия Алагай Ка.

— Тя е покварена — настоя Шанвах. — Кълна се, Избавителю, пред Еверам, в честта си и надеждата да попадна в Рая. Със собствените си очи видях как се храни с нечистото месо на алагай.

— Невъзможно — повтори Джардир, сочейки към изгряващото слънце. Те продължаваха да стоят в сянката на кулата, но Рена бе застанала изцяло на светло. — Как може който и да е слуга на Ний да стои под лъчите на Еверам, ако…

Но после изведнъж се обърна рязко и погледна към Арлен. За миг се озова до него и улови ръцете му, прониквайки надълбоко в аурата му.

— Вярно е — прошепна Джардир. — Еверам да ни пази, аз ти се доверих, а през цялото време ти си служил на Ний.

— Ядрото да те вземе, стига се държа като някой глупак! — извика Арлен.

— Защо иначе ще оскверняваш тялото си със…!

Арлен изръмжа и отблъсна Джардир настрани с такава сила, че Шанджат трябваше да отскочи, за да не се сблъскат. Всички се напрегнаха, готови за битка, но Арлен остана на мястото си, без да се опитва да продължи схватката.

— И имаш куража да ме питаш защо?! Нощ, нима си мислиш, че съм го искал?

Той гневно посочи Джардир с пръст.

— Вината за това е твоя, както и за проклетото мастило.

— Сега ти се държиш като глупак, пар’чине — каза Джардир. — Не съм ти пъхал насила демонско месо в гърлото.

— Не, ти, Шанджат и останалите ме оставихте полумъртъв в проклетата пустиня — сопна му се Арлен, — след като ме пребихте, обрахте и се опитахте да ме хвърлите на демоните, защото за пръв път от три хиляди години проявих дързостта да спечеля Алагай’шарак още в първата нощ.

Шанвах погледна към Шанджат с ококорени очи.

— Татко, това не може да е истина.

Шанджат свали копието си и се обърна към нея.

— Вярно е, дъще. Ние се покрихме с позор заради това, което трябваше да направим в онази нощ, но пар’чинът беше откраднал Копието на Каджи и не биваше да му позволим да го задържи.

— Увърташ думите по-добре от кхафит на пазара — изрече ядно Арлен. — Никой не беше виждал това копие от три хиляди години. Мощта му принадлежи на цялото човечество и аз го отнесох честно и почтено на Джардир, за да го споделя с вас.

— Шарумът да замълчи! — отсече Джардир, без да отмества поглед от Арлен. — Ти също увърташ думите, пар’чине. Това по никакъв начин не обяснява защо си ял това нечисто месо.

— Така ли? — рече Арлен. — Сам каза, че в Анокх Слънце няма храна. Затова хората ти го опустошиха по-зле и от мисловните демони. Не е имало време да проявяват уважение. Просто си искал да плячкосат града.

— Предупреждавам те, пар’чине… — започна Джардир.

— Не го отричай — настоя Арлен. — Да бъдеш Шар’Дама Ка, означава да вземаш важни решения, нали? Да понасяш отговорността за тях.

— Така и правя — отвърна с равен глас Джардир.

— Аз също — рече Арлен. — Исках да науча тайните на Анокх Слънце толкова силно, колкото и ти. Когато успях да се довлека до Оазиса на зората и защитих тялото си, имах достатъчно храна, за да се измъкна от пустинята…

— Или да се върнеш в Анокх Слънце — завърши Джардир.

Арлен кимна.

— Прекарах много време там в проучвания. Демоните са единственото нещо, което може да се яде. Трябваше да оцелея, за да предам на другите онова, което научих.

Той вдигна пръст във въздуха.

— Но оставих мястото в същото състояние, в което го намерих. Обзалагам се, че хората ти дори не са разбрали, че съм бил там. Значи, кой от нас по-добре оказва почит на Еверам и се бие с Ний?

Джардир се ухили злобно.

— Не споменавай Еверам или Ний, пар’чине. Ти не вярваш в тях.

— И въпреки това съм по-добър във вашата религия от теб! — отвърна Арлен и скръсти ръце на гърдите си.

— Ти ядеш алагайско месо — каза Джардир. — Наистина ли смяташ, че ще се опазиш от покварата му?

Арлен се засмя.

— Какъв проклет лицемер си ти! Целият ти живот, възходът ти към властта, завоевателният ти поход, всичко това е диктувано от алагай хора, а си седнал да ми говориш за поквара? Следвайки изкривената ти логика, как е възможно гласът на Еверам да се чува от демонски кости?

Джардир сви устни.

— Често сам съм се чудил, но силата им не може да бъде отречена.

— Разбира се, че не — рече Арлен. — Можеш да видиш проклетата магия. — Той посочи към Копието. — Копието на Каджи има демонска сърцевина. Както и Короната. Магията не е зло, а ядроните не са войници в някаква вечна война — продължи Арлен. — Те са просто животни, като нас. Животни, които милиони години са живели в сърцевината на Ала, окъпани в силата на Ядрото. Развили са се така, че да поглъщат и задържат част от тази сила, а ние сме се научили да я обръщаме срещу тях. Това е всичко.

Той протегна защитения си юмрук.

— Татуировките ми дават сила, но не повече от твоите белези. Истинската сила идва от яденето на месо. Затова мога да се разтварям във въздуха и да рисувам защити във въздуха. Да правя неща, за които ти се нуждаеш от Короната и Копието или изобщо не можеш да правиш. Сега си имам моя собствена демонска сърцевина.

— Ако те са просто животни, както казваш — рече Джардир, — рискуваш сам да се превърнеш в едно от тях, ако продължиш по този път.

— Знам го — отвърна Арлен. — От години не съм ял демони, но силата като че ли е останала завинаги с мен.

— Но си позволил и на своята дживах да рискува — рече Джардир.

Арлен отново се засмя, но този път в смеха му нямаше снизхождение. Веселието му бе искрено.

— Да й позволя? Ти виждал ли си Рена Бейлс? При нея няма позволяване.

— Ядронски си прав — рече Рена, хващайки го за ръката.

Арлен я погледна с любов в очите, но продължи да говори на Джардир.

— Молих я да не го прави, но тя знае какво е заложено тук и се опитва да навакса. Мисли си, че ако не го направи, аз ще се разтворя и ще сляза в Ядрото да се бия с алагаите без нея.

— Не го карай да звучи като някаква налудничава мисъл — обади се Рена. — Сам ми каза, че те призовава. Аз също го чувам сега, когато се плъзгам по пътеките. Но това е битка, която не можем да спечелим сами.

Тя очакваше Джардир да се ужаси от мисълта, че Ядрото ги зове, но той само кимна.

— Зовът на Ний е силен, но вие трябва да устоите. Цяла Ала разчита на нас. Вярвайте в Еверам и Той ще ви запази силни.

Арлен поклати глава.

— Никога не ме е бивало да вярвам в нещо друго, освен в себе си и в онова, което е мое.

Джардир протегна ръка и внимателно докосна гърдите му.

— Еверам е в теб, приятелю мой. Няма значение дали ние сме го създали, или той е създал нас. Той е светлината в теб, когато навсякъде е мрак. Той е Гласът, който ти нашепва как да различиш правилното от грешното. Той е Силата, която си извлякъл при пустинните си изпитания. Той е Надеждата, която носиш в себе си, докато изпълняваш този налудничав план. — Красиянецът се усмихна. — Той е Упоритостта в теб, отказваща да приеме истината, която ти нося.

Арлен се усмихна.

— Поне за това последното ти вярвам.

— Сега, като изяснихме всичко, може би пленникът вече не ни трябва — рече Рена. — За всички нас има пряк път надолу.

Арлен поклати глава.

— Не мога да позволя на никого, дори на самия себе си, да се разтвори в близост до Ядрото. Това е все едно да излея ведро в реката и да очаквам водата му да не потече по нея.

Джардир скръсти ръце.

— Лицемер или не, аз и моите воини няма да оскверним телата си с алагайско месо.

Шанвах и Шанджат закимаха ентусиазирано и Рена видя облекчението в очите им.