Питър В. Брет
Черепният трон (33)

Глава 30
Гвардейците на принцесата
334 г. СЗ, Зима

Роджър погледна през мъничкия прозорец на килията си; кулата му осигуряваше добра гледка към красиянските сили, които се събираха при Южната порта.

След месеците, прекарани в тази проклета килия, днес трябваше да е денят на освобождението му. Вместо това целият град беше вдигнат по тревога и го бяха забравили.

— Знаех си, че е твърде хубаво, за да е истина — промърмори той. — Ще си умра в тая дупка.

— Глупости — обади се Сиквах от сенките на тавана. — Аз ще те защитя, съпруже. Преминат ли през стените, нас отдавна няма да ни има, когато стигнат до катедралата.

Роджър не я погледна. Вече дори не се опитваше. Сиквах можеше да бъде видяна само когато пожелаеше. Вместо това наблюдаваше с нарастващ ужас как колоните воини нагласяваха големите прашки на позиции.

— Знаеше ли, че това ще се случи? — попита Роджър.

— Не, съпруже — отвърна Сиквах. — Кълна се в Еверам и надеждата ми да попадна в Рая, че не знаех. Преди да се оженим, знаех доста от тайните в двореца на Избавителя, но никога не бях чувала за планове за разширяване извън границите на Дара на Еверам в близко бъдеще. Дарът на Еверам е земя с необятни богатства и хора, които да служат на Еверамовата воля. Най-мъдро беше да останем там поне половин десетилетие.

— След което да подновите завоеванията.

Роджър се изплю през прозореца.

— Това не е нищо ново, съпруже — каза Сиквах. — Благословеният ми чичо никога не е крил това от теб. Шарак Слънце трябва да обедини всички хора, за да бъде спечелена Шарак Ка.

— Демонски фъшкии — каза Роджър. — Защо? Защото го пише в някаква си книга?

— Евджахът… — започна Сиквах.

— Е проклета книга! — сопна й се Роджър. — Не знам дали Създателят съществува, или не, но знам, че не се е спуснал от Рая и не е писал никакви книги. Книгите се пишат от хора, а хората са слаби, глупави и подкупни.

Сиквах не отговори веднага. Роджър отричаше всичко, в което вярваше тя, и можеше да усети напрежението й, желанието й да спори, навлизайки в конфликт със свещената си клетва да бъде послушна съпруга.

— Както и да е — обади се след малко тя. — Това сигурно е дело на Джаян. Братовчед ми има най-силните кръвни претенции към Черепния трон, но не се е сдобил с истинска слава. Несъмнено се опитва да се докаже пред народа ни, за да го приемат за водач в отсъствието на благословения ми чичо.

— Благословеният ти чичо падна от една скала още преди месеци и оттогава не се е чувало нищо за него — рече Роджър. — Все още ли смяташ, че ще се върне?

— Нямаше труп — каза Сиквах, — и имаше знаци, които показваха, че е бил жив след падането. Няма да повярвам, че Избавителят е мъртъв. Той ще се върне, когато най-много имаме нужда от него. Но какво ли ще сътворят синовете му и дамаджите в негово отсъствие? Дали армията ни ще бъде по-силна, когато започне Шарак Ка, или глупавите ми братовчеди ще са я разпилели така, че ще бъде смазана при първия удар?

Тя скочи тихо на земята до него и погледна през прозореца, като внимаваше да не бъде забелязана дори на такава височина.

— Кръвта на Еверам! Там има почти петнайсет хиляди шаруми.

— Крепостта е дом на горе-долу шейсет хиляди — рече Роджър. — Но се съмнявам дали има и две хиляди Дървени войници, след като Тамос замина на юг.

— Мислиш ли, че онова, което казват, е истина? — попита Сиквах. — Че е нападнал силите на братовчед ми по Новолуние? През нощта?

Роджър сви рамене.

— Народът ми не гледа на нощта и Новолунието както твоя, Сиквах. Джейсън два пъти се опита да ме убие през нощта. А херцогът и братята му се обърнаха срещу Тамос по време на лова.

— Да, но това не бяха мъже — каза Сиквах. — Златния тон, Райнбек, това са кхафити без души. Виждала съм граф Тамос да се бие. Може би беше глупак, но имаше сърце на шарум и алагаите трепереха от страх пред него. Не мога да си представя, че е действал толкова нечестно.

Роджър отново сви рамене.

— Не съм бил там. Нито пък ти. Но какво значение има вече, след като главата му беше изпратена в буркан на майка му?

— Никоя майка не бива да вижда такова нещо — съгласи се Сиквах. — Братовчед ми няма кой знае какъв морал.

На изток, където красиянците бяха плячкосали близките села, се издигаха колони от дим. На ден път от града имаше поне дузина от тях.

— Щом са стигнали толкова далеч на север — попита Роджър, усещайки оформящата се в гърлото му буца, — това дали означава, че Хралупата е паднала?

Сиквах поклати глава.

— Хралупата е силна и е благословена от Еверам. Толкова много войници сигурно ще я превземат, но щеше да им отнеме седмици, може би дори месеци. Тези мъже са отпочинали, няма ранени или повредени оръжия. — Тя погледна на изток, където се издигаше пушекът. — Тръгнали са на изток, покрай голямата гора и най-вероятно изобщо не са навлизали в Хралупата.

— Поне това ни остава — каза Роджър. — Може би Гаред вече е тръгнал насам с десет хиляди дървари.

„Моля те, Гар — каза си той наум. — Твърде съм млад, за да умра.“

 

 

Херцог Питър се размърда нервно; напудреното му лице беше нашарено от струйки пот. Личеше си, че Напътственикът беше свикнал да стои зад олтара, а не пред него. Трети син, обречен на Църквата, Питър вероятно никога не се беше надявал, че ще си сложи дървената корона, камо ли да се жени, докато пред портите на крепостта се е събрала вражеска армия.

За разлика от него, принцеса Лорейн стоеше изпъната и решителна, без да сваля очи от пастира, докато той бързаше да изрече всички клетви, които щяха да узаконят брака им и да й позволят да хвърли всичките си войници в битката. Не че нейните петстотин Планински копия щяха да помогнат особено срещу двайсетте хиляди шаруми. В момента, в който забелязаха вражеските сили, бяха изпратени вестоносци, но нямаше как да разберат дали са успели да преминат.

Вече беше сутрин, макар до зазоряване да оставаше още час. Церемонията беше кратка, само изричане на клетвите и непохватна целувка. Лийша не им завиждаше за брачната нощ, но нуждите на народите им бяха по-важни от личните удобства. Създаването на дете изглеждаше толкова просто нещо, но Лийша знаеше как ще се отрази това на света.

— Съпруг и съпруга! — извика пастирът и новата херцогиня кимна на капитана на нейната стража Бруз.

Мъжът изпрати бързоходец да събере Планинските копия, след това застана зад нея, когато двамата с Питър отстъпиха от олтара. Присъстващите нададоха рехави викове, но повечето места по пейките бяха празни; хората се намираха по крепостните стени или се барикадираха в домовете и убежищата си.

Арейн първа се поклони на новата двойка, останалите бързо я последваха. Лийша се наведе, доколкото успя в настоящото си състояние. Дори Аманвах се поклони — издайнически ход. Отчаяно искаше да види Роджър свободен.

— Достатъчно — сопна се Питър и всички се изправиха едновременно. — Ще има достатъчно време за поклони и поздравления утре, ако доживеем да го видим.

Пискливият му глас ясно разкриваше собствените му очаквания.

Лорейн се обърна към новия си съпруг с каменно лице, но аурата й представляваше смесица от раздразнение и отвращение.

— Съпруже, може би е най-добре да обсъдим това насаме?

— Разбира се, разбира се — отвърна Питър и махна с ръка на кралския антураж да ги последва през вестиария до олтара по коридора към личната му стая.

Дворецът на Райнбек вече беше негов, но нямаше време да се мести, а и Напътственикът нямаше желание да напуска разкошно обзаведеното помещение.

Там, обграден от символите на своята вяра и нещата, които му напомняха за собственото му величие, херцогът като че ли се взе в ръце и изпъна гърба си.

— Джансън, в какво състояние е нашата защита?

— Едва ли по-различно, отколкото преди двайсет минути, Ваша Светлост — каза Джансън. — Врагът трупа войски, но ако не друго, тази седмица разбрахме, че няма да ни нападнат преди зазоряване. Разположили сме стрелци по крепостните стени и мъже, които да осуетяват опитите да бъдат изкатерени, но истинската опасност е Северната порта. Изпратили сме отряди да пазят останалите порти, но врагът е строил пред нея своите обсадни машини.

— Ще издържи ли? — попита Питър.

Джансън сви рамене.

— Не е ясно, Ваша Светлост. Врагът не е влачил със себе си скали през целия път, а наблизо едва ли ще намерят бързо достатъчно големи камъни, че да разбият портата. Би трябвало да издържи на повечето удари.

— На повечето? — попита Питър.

Джансън отново сви рамене.

— Никога не е била изпробвана, Ваша Светлост. Ако падне, дворът на двореца ще бъде последната ни надежда да спрем атаката, преди врагът да се пръсне из града.

— Ако падне, сме загубени — каза Питър. — След загубите ни при Пристан не можем да разположим по крепостните стени и в двора достатъчно Дървени войници, че да издържат наплива на двайсет хиляди красиянци. Стичат се много новобранци, но не разполагаме с достатъчно оръжия за всичките. Няма да могат да отблъснат обучена кавалерия с дърводелски инструменти.

— Нищо не е изгубено — каза сурово Лорейн. — Капитан Бруз ще разположи Планинските копия в двора. От портата врагът може да тръгне само по три улици. На всяка една можем да издигнем барикади и да ги удържим с ограничен брой хора.

Питър се обърна към Лийша.

— А Хралупата, господарке? Можем ли да очакваме помощ от юг?

Лийша поклати глава.

— Дадох на Брайър хора, за да може да стигне по-бързо до Хралупата с новини за нападението на Горджа, но дори Гаред веднага да се метне на коня, пак ще минат дни, докато пристигне с по-значителни сили. — Тя сви рамене. — Предполагам, че е възможно хралупарите да са видели красиянците и да пристигнат по-скоро, но не бих разчитала на това.

— А вашият Защитен? — попита Питър. — Ако наистина е Избавителят, сега е моментът да го докаже.

Лорейн изсумтя и Лийша отново поклати глава.

— Най-добрите ви шансове са от Хралупата, Ваша Светлост. Ако Защитеният е все още жив, той преследва демони и е зарязал политиката.

— А вие, господарке? — попита Питър. — Вие хвърляхте мълнии по Горджа и воините му.

— И едва не пометнах заради това — отвърна Лийша. — Няма да го направя отново, освен като последен вариант срещу копие, опряно в корема ми. И без това са малко нещата, които мога да направя посред бял ден. Но може би ще успея да подсиля портата.

Думите й накара всички да я погледнат.

— Как? — попита Питър.

— Със защити и хора — отвърна Лийша, — ако успеем да я обвием в мрак.

Питър се обърна към Джансън. Министърът стрелна с поглед Арейн, която като че ли не направи нищо друго, освен леко да помръдне крака си.

Джансън веднага кимна.

— Можем да накараме всички шивачи в града да зашият един към друг топове с платно, Ваша Светлост.

— Погрижи се. — Питър се огледа. — Други идеи? Ако в главата на някой се въртят налудничави планове, сега е моментът да ги сподели.

Мълчанието увисна като тежест във въздуха и Лийша си пое дълбоко дъх.

— Има едно нещо…

 

 

— Пуснете ме да поговоря с него — каза Аманвах.

Питър поклати глава.

— Лудост.

— Поискахте налудничав план, Ваша Светлост — каза Лийша. — И в интерес на истината, аз й вярвам.

Тя не можеше да обясни за защитеното си зрение и искреността, която виждаше в аурата на жената. По-скоро щяха да я помислят за луда, отколкото да повярват на думите й.

— Джаян ми е брат — каза Аманвах. — Първородни син и дъщеря на Избавителя и дамаджата. Изпратете ме навън, докато те чакат да изгрее слънцето, и той ще разговаря с мен. Може да успея да го разубедя. Евджахът забранява на всички, дори на Шарум Ка, да нараняват физически дама’тингите. Той не може да ми попречи да се върна, нито да нападне града, докато аз съм в него.

— И какво ще ни гарантира завръщането ви? — попита Лорейн. — Много по-вероятно е да прегърнете брат си и да го благословите с информация за нашите защити и командна структура.

— Вие държите съпруга ми — напомни й Аманвах. — И моята сестра съпруга, която, ми казаха заровете, остава затворничка някъде в града.

— Какъв по-добър начин да ги освободите от това, брат ви да събори стените на затворите им? — попита Питър.

— Ако изобщо се вълнувате за тях — отбеляза Лорейн. — Може би вашият чински съпруг ви е дотегнал и възнамерявате да се върнете при своите, за да започнете начисто.

Очите на Аманвах проблеснаха и аурата й засия от гняв.

— Как се осмелявате?! Предлагам себе си за заложница заради смрадливия ви чински град, а вие обиждате моята чест и моя съпруг!

Тя пристъпи към херцогинята и макар Аманвах да беше по-ниска и наполовина по-слаба от жената, в аурата на Лорейн проблесна страх; несъмнено помнеше с каква лекота дама Горджа беше избил всички в тронната зала.

— Стражи! — извика Лорейн и Бруз за миг се озова пред нея, насочвайки алебардата си срещу Аманвах.

Тя имаше широко, извито острие, което можеше да промушва и сече еднакво добре. Лийша видя проблясващите защити, гравирани върху стоманата.

Аманвах изгледа мъжа така, сякаш беше буболечка, която трябваше да бъде смачкана, но се спря и вдигна ръце.

— Не ви заплашвам, херцогиньо. Просто се притеснявам за сигурността на съпруга ми. Ако не вярвате на друго, повярвайте поне на това. Заровете ми казаха, че ако остане в затвора, той ще бъде в голяма опасност.

— Всички сме в опасност, докато брат ви е пред стените — каза Лорейн, докато шестима Дървени войници се втурваха в стаята и обграждаха Аманвах. — Но щом сте толкова загрижена за безопасността на съпруга си, можете да отидете при него.

Тя даде знак на войниците да отведат Аманвах.

— Накарайте някоя жена да я претърси, преди да я отведете в кулата — каза Арейн. — Не искаме да вкара тайно вътре демонски кости.

Един от стражите посегна към нея, но Аманвах се отдръпна и бързо го заобиколи, като отиде при Лийша. Взе торбичката си с хора, свали всичките си бижута, включително защитената си гривна и колие, пусна ги вътре и дръпна пристягащите връвчици. После я подаде на Лийша, докато стражите отново я заобиколиха, този път с насочени към нея копия.

— Ще ги пазя — обеща Лийша. — Заклевам се в Създателя.

— Еверам ще очаква да изпълниш обещанието си — каза Аманвах, докато я отвеждаха към кулата.

 

 

Когато слънцето изгря, Лийша все още не беше приключила със защитаването на Южната порта. Джансън беше спазил обещанието си. Портата беше обгърната в мрак, върху входа и подвижната вертикална решетка падаше на дипли дебело платно. Дори нямаше да разбере, че зората е настъпила, ако не бяха трясъкът и потреперването на земята, когато красиянските стрелци откриха огън с прашките.

Лийша залитна назад, но Уонда беше там и я подхвана. Разнесе се трополене и земята беше засипана от парчета камъни. За щастие, врагът не беше успял да открие големи скални блокове.

— Тук не е безопасно, господарке — каза Уонда. — Трябва да се махаме.

— Никъде не отиваме, докато не си завърша работата — каза Лийша.

— Детето… — започна Уонда.

— Ще ми бъде отнето, ако пробият пред портата — прекъсна я Лийша, — ако полубрат му просто не го изтръгне от утробата ми.

Думите й накараха Уонда да оголи зъби, но възраженията й секнаха и Лийша се върна към рисуването на защити по голямата дървена врата и тежките напречни греди. Уонда беше свалила три вятърни демона, които летяха над града, и ги беше изкормила в къщичката на вратаря, като бе напълнила няколко кофи с вонящата им, богата на магия сукървица.

Лийша носеше фини ръкавици от мека кожа. Тя топна четката си в гъстата смърдяща течност и нарисува още защити; гладките извити линии ярко засияха пред защитеното й зрение. Всяка една беше свързана със съседната си, като заедно образуваха мрежа, която щеше да укрепи портата. Дори сега защитите проблясваха при всеки удар и бързо изцеляваха дървото от повредите. Докато беше тъмно, бариерата само щеше да се подсилва, докато бомбардировките продължаваха.

„Създателю, нека това се окаже достатъчно“ — помоли се тя.

Когато завърши мрежата, Лийша извади жезъла си. Манипулирайки защитите по повърхността му с пръстите си, тя изпусна бавен, стабилен поток магия към мрежата. Защитите по портата започнаха да сияят все по-ярко, докато жезълът й постепенно започна да гасне.

Ръкавиците я предпазваха от магията, но не напълно. Тя усещаше гъделичкането по пръстите, което преминаваше като тръпка през тялото й. Бебето, което само допреди миг бе напълно неподвижно, започна да рита и да се мята, но то просто трябваше да търпи, докато тя изпразваше енергията от жезъла в портата. Ако доживееха до залез-слънце, трябваше да го презареди.

Силен трясък оповести новия удар по вратата, но този път тя едва потрепна.

— Това ли беше? — попита Уонда. — Може ли да си ходим?

Лийша кимна и тръгна към стълбището.

— Ей! — Уонда посочи с палец през рамото. — Пътят е натам.

— Знам. — Лийша продължи да се изкачва. — Но искам да погледна отгоре, преди да се върнем в двореца.

— Нощ! — изпъшка Уонда, но се втурна по стъпалата, профучавайки покрай Лийша.

Платното покриваше портата от двете й страни, чак до горния етаж на къщичката на вратаря, която се издигаше цял етаж над стената. Тя беше построена от дебел камък, с двайсет и четири прозореца — по осем на север и на юг, по четири на изток и на запад. Тесните отверстия осигуряваха прикритие на петдесетте стрелци, разположени вътре.

Северните прозорци гледаха към големия двор с фонтаните, по чиито калдъръмени пътеки бяха пръснати зарязани търговски сергии и каруци. Някои бяха набързо опразнени от съдържанието си, но повечето бяха изоставени, след като търговците се бяха изпокрили.

Оттук се разклоняваха три улици, на изток, на запад и една право на север, към центъра на града. Лорейн беше изпратила двеста от Планинските си копия там, а други сто и петдесет беше разположила на изток и на запад. Мъжете стояха в готовност, в случай че красиянците успееха да разбият портата.

Стрелците бяха коленичили покрай прозорците в стените на къщата на вратаря. Онези, които гледаха на юг, стреляха непрекъснато, а няколко момчета бързаха да попълнят изпразнените им колчани. Мъжете, които се намираха над върха на крепостната стена, стреляха само от време на време, но самият факт, че стрелят, беше притеснителен.

Лийша отиде до източната стена и погледна към Дървените войници и доброволците, които режеха въжетата на куките и отблъскваха стълбите. Тук-там по някой красиянец успяваше да стигне до върха и да започне да коли защитниците, докато стрелците не го улучеха. Дървените войници се биеха смело, но дал’шарумите бяха създадени за това.

Лийша си пое дълбоко дъх, стегна се и се отправи към южната стена. Уонда отново тръгна пред нея, разговаряйки с лорд Мансън — капитана, командващ стрелците. Мъжът погледна неуверено към Лийша, но знаеше, че няма смисъл да протестира.

— Пиърс, свободен си — извика сержантът на един от стрелците, който беше заел позиция до най-източния ъглов прозорец.

Уонда се озова до прозореца, преди Лийша да направи и една крачка, и надникна навън, за да се убеди, че е безопасно. Внезапно се дръпна назад, заедно с останалите мъже. Силен удар разтресе портата и през прозорците влетяха отломки, гъст прах и парчета натрошени тухли.

Уонда изчака за миг, след това отново надникна, кашляйки.

— Добре, господарке. Бързо сега, докато презареждат. После си тръгваме.

— Честна дума — съгласи се Лийша.

Но когато погледна към красиянските войници, сърцето й замря. Двайсет хиляди. Това беше число, което тя разбираше логически, но съвсем друго беше да го види в действителност. Бяха толкова много. Дори да не успееха да разбият вратата, накрая щяха да надвият стражите по стената.

„Гаред — помоли се тя мислено, — ако някога е трябвало да направиш нещо добро, сега е моментът. Трябва ни чудо.“

По-голямата част от войската беше струпана отзад, огромна кавалерия и хиляди пешаци, готови да атакуват, щом портата падне. Мендингските отряди влачеха отломки от опожарените селища и пълнеха кошниците на обсадните машини. Повечето просто стреляха на сляпо по града, но една беше издърпана по-напред, за да обстрелва по-точно портата. Хората на Мансън бяха съсредоточили стрелбата си точно върху тези воини, но пред тях бяха застанали други с припокриващи се щитове, за да пазят работещите.

Красиянците отвърнаха на стрелбата. Разнесе се свистене и стрела от скорпион прониза един от анжиерските стрелци. Плоското й острие изскочи от гърба му и той отлетя назад, вече мъртъв.

Всички се обърнаха към трупа, който лежеше чак до северната стена. Лийша инстинктивно понечи да изтича при мъжа, но съзнанието й подсказа, че няма смисъл. Никой не можеше да оживее след подобен удар.

— Ако все още сте живи, престанете да зяпате и стреляйте! — изрева Мансън и мъжете се заловиха за работа.

Уонда се размърда нервно, но Лийша не й обърна внимание и се осмели отново да надзърне през прозореца и да огледа боеприпасите, които товареха мендингите. Повечето бяха големи парчета натрошена зидария, като онези, които миг преди това се бяха разбили в портата. Ако това беше единственото, което отрядите успяваха да съберат, значи, портата беше в безопасност.

Но още докато тази мисъл минаваше през главата й, тя видя приближаващата се каруца с натоварения в нея солиден каменен къс — високата двайсет фута статуя на Райнбек Втори с дебела основа. Това щеше да е най-голямото изпитание досега, но защитите щяха да го издържат.

„Надявам се“, помисли си тя.

Но докато натоварваха статуята, кай’шарумът вдигна ръка, давайки знак на екипите да изчакат. Стрелците и от двете страни продължаваха да стрелят, мъжете се биеха и падаха от стената, но тежката артилерия замлъкна.

— Какво чакат? — попита Лийша.

Разбра миг по-късно, когато прозорците се затъмниха едновременно и през тях нахлуха красиянски наблюдатели, спуснали се с въжета от покрива.

Всичките бяха облечени в черно и нямаха нито копия, нито щитове. Не носеха своите отличителни подвижни стълби, но Лийша беше виждала наблюдатели и преди и ги разпозна по мълчанието им, уменията и екзотичните им оръжия.

Няколко стрелци паднаха със забити в главите и вратовете ками, а мъжете нахлуха в стаята. Уонда едва успя да изблъска Лийша настрани от пътя им.

Последваха кратки схватки, в които наблюдателите посичаха стрелците като тръстика. Дори докато водеха двубои, те мятаха наострени стоманени остриета към резервите в средата на помещението.

Един от тях се хвърли към Лийша, но Уонда го сграбчи и нито ритниците му, нито ударите с ръце й попречиха да го изхвърли през прозореца. Наблюдателите бяха прочути с безмълвието си, но този изкрещя, докато падаше.

Уонда се завъртя, за да посрещне следващия нападател, но повече никой не ги заплашваше. Половината шаруми вече бяха изхвърчали през вратата към стълбището, а другите се бяха запътили натам, убивайки всеки, който се опитваше да им попречи.

Лийша мислеше, че са дошли, за да премахнат стрелците, но когато чу писъците на намиращите се долу мъже, тя осъзна, че не това е била целта им.

— Ще отворят портата! — извика тя, проклинайки глупостта си.

Всичките защити на света нямаше да означават нищо, ако красиянците просто завъртят механизмите за повдигане на портата.

Уонда вече държеше лъка си в ръце и прониза шарума, който тъкмо стигаше до портата. В следващия миг беше повалила втори, но трети красиянец вече се изкачваше по стълбите. Простреля и третия, но група Дървени войници се нахвърлиха върху двама от наблюдателите, пречейки й да стреля.

Лийша изтича до северните прозорци.

— Красиянци при къщата на вратаря! На оръжие!

Планинските копия не помръднаха от позицията си, но Дървените войници и доброволците хукнаха към къщата.

Лийша знаеше, че бяха закъснели. Вече усещаше как подът се тресе, докато наблюдателите вдигаха подвижната решетка. Дори анжиерците да си върнеха позициите и да я спуснеха отново, вредата щеше да е вече нанесена. Дори непряката слънчева светлина можеше да изсмуче енергията от защитите й, превръщайки ги в безполезни рисунки.

— Нощ! — възкликна тя и бързо се върна при прозорците, за да погледне към прашката.

Мендингите вече бяха натоварили статуята, но продължаваха да чакат и като че ли гледаха право в Лийша.

„На покрива има още наблюдатели“, осъзна тя. Те бяха дали някакъв сигнал, защото отрядът веднага се задейства. Лийша видя как бащата на Тамос полетя във въздуха и единственото, което й мина през ума, бе убийствената ирония, че съпругът на Арейн ще бъде инструментът, който ще сложи край на владичеството им.

Портата се разтресе от удара, последва трясък на чупещо се дърво и скърцане на метал. Лийша залитна, но Уонда отново успя да я подхване. Последните наблюдатели бяха изчезнали, като бяха залостили вратата зад гърба си. Стрелците, които не бяха от най-едрите мъже, безуспешно се хвърляха срещу нея, опитвайки се да я разбият. Тя беше направена така, че да държи нашествениците отвън, но вършеше същата работа и срещу защитниците.

Битката край къщата се разгаряше все повече и повече, докато Дървените войници отчаяно се опитваха да спуснат тежката желязна решетка, преди портата да поддаде.

От външната страна група чи’шаруми тичаха към портата с таран. Лийша не можеше да повярва на очите си, че мъже, родени и израснали в Теса, държат огромния дънер, обградени от други, които са вдигнали щитовете си над тях като черупка, за да ги пазят. Въпреки сложната формация, те прекосяваха бързо открития терен. Стрелците на стената се опитаха да ги обстрелват, но стрелите се разбиваха в щитовете. Върху покрива на къщата бяха разположени котли с вряло масло, които трябваше да се използват точно при такова нападение, но наблюдателите бяха превзели покрива и ги бяха оставили без защита.

Таранът се блъсна във вратата със силен трясък и Лийша разбра, че портата няма да издържи дълго.

Мъжете с тарана се изтеглиха назад, приготвяйки се за нов удар. Лийша ги погледна тъжно.

— Създателят да ви прости.

Те се втурнаха отново напред, но Лийша вече беше извадила една гръмотевична пръчка от кошницата си. Подпали я и я хвърли върху тях, взривявайки черупката и тарана.

Мъжете запищяха и когато димът се разнесе, Лийша видя, че са се превърнали в кървави парчета плът, пръснати по земята като в кланица.

Не всички бяха мъртви. Това може би беше най-лошото. Някои виеха от болка толкова силно, че стомахът й се сви от пристъп на гадене.

„Това са тайните на огъня, които Бруна пазеше толкова дълго — помисли си тя, — същите, които ми повери, след като се заклех, че няма да ги използвам, за да наранявам хората. А аз ги превърнах в смърт.“

Това не промени по никакъв начин плановете на красиянците, тъй като докато Лийша се опитваше да потисне гаденето си, към портата се устреми нова група с втори таран. Портата се разтресе и откъм красиянската армия се разнесе ликуващ рев, когато Джаян махна със знамето си, давайки знак за атака на тежката си кавалерия.

 

 

Роджър крещеше до прегракване, докато наблюдателите се катереха по къщата на вратаря, но никой не можеше да го чуе толкова отвисоко. Стоящата до него Сиквах се напрегна и той се умълча, дочул звука на стъпки по стъпалата на кулата.

Дали най-после не идваха да го освободят? Може би Аманвах беше настояла да преговаря за предаването им с брат си.

Сиквах приклекна, скочи и се изкатери по стената. След секунди вече беше скрита сред сенките на гредите.

Вратата рязко се отвори и макар че от другата й страна стоеше Аманвах, тя не беше дошла, за да го освободи. Ръцете и краката й бяха оковани, а ако се съди по синините на лицата на пазачите й, тя не ги беше приела доброволно.

Блъснаха я грубо в стаята, тя се спъна във веригите и падна на каменния под. Роджър изтича до нея.

Очакваше пазачите да си тръгнат, но стаята продължи да се пълни с народ — двама, четирима, шестима. Една дузина мъже се натъпкаха в малката килия, докато накрая не можеше да протегне ръка, без да докосне някого.

Всички бяха дворцови стражи, като онези, които го бяха нападнали след Ергенския бал, въоръжени с тежки палки. Роджър ги познаваше по физиономия, но не знаеше имената им.

— Извинявайте за блъсканицата — каза сержантът. — Предишния път министърът не изпрати достатъчно хора, но Джансън не прави една и съща грешка два пъти.

— Трябваше да се досетя, че Джейсън не би могъл да се справи без помощ — каза Роджър.

— Джейсън не можеше да си завърже връзките на обувките без помощ — каза сержантът. — На никой от нас не му липсва малкият пикльо, но ти много разочарова министъра.

— Едва ли смятате, че ще ви се размине, ако ме убиете точно в катедралата — каза Роджър.

Сержантът се изсмя.

— Очите на целия град са вперени в портата и отвън не стоят демони, които можеш да омагьосаш с цигулката си. Точно сега никой не се интересува от красиянската ти кучка. Всичките ти пазачи са се сврели долу, готови да се барикадират в криптата, ако красиянците разбият портата.

Той наклони леко глава и похотливо огледа Аманвах, чиито копринени дрехи бяха плътно опънати по извивките на тялото й.

— Но аз напълно те разбирам. Може би хората ми ще се позабавляват малко, преди да ви изтикаме навън през онзи малък прозорец.

— Не! — извика Роджър.

Сержантът отново се изсмя.

— Не се безпокой, няма да останеш настрани. Имам няколко мъже, които ще проявят по-голям интерес към твоя задник, а не към нейния. Все пак това е свети дом.

През гърлото му премина нещо, сякаш върху него бе паднала сянка, и той политна към тях сред фонтан от кръв. Сиквах прелетя като муха из стаята и намушка друг мъж в гърлото, преди да го използва като трамплин, за да скочи отново в сенките между гредите.

— Нощ, какво беше това?! — извика един от стражите.

Вече всички гледаха нагоре, забравили за Роджър и Аманвах.

— Добре ли си? — попита я той.

— Не — отвърна Аманвах. — Търпението ми се изчерпа.

Някак си думите й прозвучаха много по-плашещо от всичко, което бе казвала някога.

Последва ново раздвижване и Сиквах скочи отгоре като дървесен демон, за да забие ножа си в гърдите на мъжа. Уби още двама в последвалия хаос и отново се скри между гредите.

— Това е, махам се от тук — каза един от мъжете.

Той и още двама побягнаха към вратата, но тя се затръшна силно и ключалката изщрака.

— Джансън ги иска мъртви — излая глас от другата й страна. — Ако искате вратата да се отвори, приключвайте по-бързо.

Мъжете се извърнаха гневно от вратата, но тогава Сиквах се хвърли като паяк върху онзи в средата и му пречупи гръбнака. Озовала се на пода, тя отскочи и заби ножовете си в мъжете от двете му страни.

— Това е другата! — извика един от стражите и трима от останалите четирима се устремиха към нея, размахвайки бухалките си.

Четвъртият извади нож и се хвърли към Роджър и Аманвах. Роджър се опита да я издърпа настрани, но веригата, която свързваше краката й, беше къса и тя отново се спъна. Той рязко се завъртя и нанесе мощен удар от шарусахк в чатала на мъжа.

Но кракът му срещна броня и се чу изхрущяване, последвано от силна болка. Стражът прекъсна вика му с удар на палката и вдигна ножа си, за да довърши Аманвах.

— Не!

Без да се замисли, Роджър скочи пред ножа, закривайки тялото на Аманвах със своето. Почувства удара и изведнъж в гърдите му се оказа забито парче метал, а ризата около него постепенно започна да почервенява. Болка нямаше, но той усещаше студения метал в себе си и осъзна, някак отдалеч, какво се беше случило.

Аманвах също го осъзнаваше. Виждаше го в очите й, в красивите й кафяви очи, винаги толкова спокойни, но сега разширени от ужас.

Последва силен тласък и ръката на убиеца пусна дръжката на ножа. Той се свлече мъртъв на пода до Роджър.

Сиквах започна да вие, но също като болката, той я чуваше някак отдалеч. Втората му съпруга го повдигна нежно, като бебе.

— Изцели го! — умоляваше тя. — Трябва…!

— Чините ми взеха торбичката с хора! — сопна й се Аманвах. — Нямам нищо, с което да работя.

Сиквах откъсна яката от шията си.

— Ето! Тук има хора!

Аманвах кимна и отиде бързо да закрие прозореца. Сиквах внимателно положи Роджър върху леглото, след което свали от себе си всички защитени бижута и ги разтроши с дръжката на ножа си. Те й даваха невероятна сила, но тя ги унищожи, без да мисли за себе си.

При тази проява на любов очите на Роджър се напълниха със сълзи. Искаше му се да й каже да престане, че това няма да го спаси, а тя ще се нуждае от силата си в следващите дни и нощи.

Аманвах се върна при тях и разряза дрехите му делово, сякаш в гърдите му не беше забит нож. Само ако можеше да направи нещо. Той умираше. Умираше, а имаше толкова недовършени неща.

На бюрото на Роджър имаше тънка четчица и Аманвах използва собствената му кръв, за да нарисува защитите, работейки бързо, докато парчето плат, което бе притиснала върху раната, все повече подгизваше.

Миг по-късно тя вдигна хора и в гърдите му се появи топло сияние, което премахна болката и го изпълни с еуфория. Аманвах погледна към Сиквах.

— Извади острието бавно, сестро. Магията трябва да поправя органите му след теб.

Сиквах кимна и започна да изтегля ножа. Роджър го усещаше как се движи, как излиза инч по инч, разрязвайки наново плътта му. Чувстваше как тялото му се сгърчва, но болка нямаше. Сякаш беше актьор, който изиграва момента на умиране.

Костта в юмрука на Аманвах се разпадна и Сиквах издърпа бързо ножа, като притисна парче плат към раната му.

Аманвах прегледа гърба му.

— Гръбнакът е непокътнат. Ако зашия раната…

Но Роджър чувстваше как вътрешностите му изгарят, усещаше трескавото туптене на сърцето си. Той извъртя лицето си към тях.

— П…

Звукът излезе съпроводен от кървави мехури, които се пръснаха в лицето на Аманвах, но тя не потрепна и кръвта му се смеси със сълзите й.

Той помълча, събирайки сили.

— Продължавай да пееш.

Прозвуча като изпъшкване и той падна назад, опитвайки се да диша, когато трябваше да каже толкова много неща. Съпругите му го хванаха за ръцете и той ги стисна с всички сили.

— П-продължавайте да се учите. Д-да обучавате.

Роджър погледна настрани.

— Кендъл…

— Съпруже? — извика Сиквах и той се стресна, осъзнавайки, че се отнася.

Над него се спускаше мрак и зрителното му поле се стесняваше в тунел с мъничка светлина в дъното, към която да върви.

— Дайте на Кендъл цигулката ми.

 

 

Лийша отиде бързо до северния прозорец на къщата, молейки се решетката да е била спусната навреме, но вместо това видя как през портата нахлува безкраен поток от красиянци. Потокът се разцепи при фонтана и стотици — хиляди — крещящи воини с дълги копия, наведени напред като пики, се затичаха срещу Планинските копия, които пазеха улиците.

За тяхна чест, гвардейците на принцесата не отстъпиха от местата си, навели алебардите си напред, сякаш някое копие можеше да отблъсне двутонен галопиращ кон.

Капитан Бруз вдигна оръжието си, преди лавината да ги връхлети. В последния момент извика и рязко свали планинското си копие.

Дворът отекна от стотици експлозии, като кутия празнични фойерверки, хвърлена в огъня. Въздухът се изпълни с дим и красиянската атака се разби в него като демон в защити. Цвилеха коне, някои се изправяха на задните си крака и падаха назад, други се свличаха на земята насред скок, хвърляха ездачите си върху калдъръма и ги тъпчеха.

Красиянската кавалерия нямаше време да отстъпи. Задните редици смазваха предните, чупеха кости и забиваха копията си в гърбовете на другарите си отпред. Отгоре Лийша видя как сблъсъкът преминава като вълна през нападащите коне, докато не изгуби инерция.

Трябваше им известно време, за да се окопитят. Някои от конете скочиха на крака, често без ездачи. Много останаха да лежат на земята. Всички бяха объркани и замаяни.

ЩРАК!

Планинските копия дръпнаха някакви ръчки на оръжията си, наведоха ги отново напред и изстреляха нова смъртоносна вълна срещу хаоса.

„Тайните на огъня“, осъзна Лийша. Знаеше, че Юкор ги притежава — беше виждала плановете на оръжията, с които сега стреляха Планинските копия. Но никога не беше предполагала, че ще бъде толкова луд, че да ги използва, или че ще успее да ги произведе толкова бързо в големи количества.

„През цялото време ги е имал.“ Мисълта беше смразяваща, но в нея имаше логика. Юкор винаги бе ламтял да стане крал на Теса. Та нали все пак Мливари някога е бил столица на целия народ.

ЩРАК!

След като презаредиха, Планинските копия започнаха настъплението си. Последваха ги хиляди новобранци, някои с оръжия, други с тежки инструменти. Водачите им не смятаха, че тези мъже ще стават за битка, но те бяха идеални за трошене на глави и прерязване на гърла, докато прегазваха ранените врагове. Лийша ги гледаше как действат и повърна през прозореца, върху тюрбана на един бягащ шарум.

След малко Планинските копия си върнаха къщата на вратаря, изкачиха се на крепостните стени и продължиха да стрелят, като презареждаха с отработена прецизност.

Вражеските сили бягаха безразборно, кавалерията прегази пехотата, която беше тръгнала след тях към замъка. Мендингите гледаха объркано, чудейки се накъде да стрелят и може би дали също да не побегнат.

Точно от този момент на объркване се нуждаеха Планинските копия. Те откриха огън първо по отрядите, обслужващи прашките и скорпионите, които не можеха да намерят защита дори зад щитовете си. Разкъсаните им окървавени трупове падаха върху бойните им машини.

Планинските копия отново започнаха да презареждат. Петстотин мъже, всеки с по три изстрела от огнените им оръжия, и бяха презаредили колко пъти досега? Четири? Лийша отново се хвана за перваза на прозореца, за да запази равновесие, докато повръща.

— Време е да се връщаме в двореца, господарке — каза Уонда, когато дузина Планински копия най-после освободиха вратата и минаха покрай обърканите стрелци, за да заемат позиции край прозорците.

Лийша кимна и тръгна бързо към вратата, но потрепваше при всеки изстрел на огнените оръжия.

Върна се в покоите си бледа и изтощена. Знаеше, че трябва да намери Арейн и да й докладва, но като че ли нямаше смисъл. Красиянците бяха разбити и целият град скоро щеше да го разбере.

Ужасните сцени не спираха да преминават пред очите й. Планинските копия, които стрелят в гърбовете на бягащите красиянци. Новобранците, които брутално довършват ранените.

Тела, разкъсани на парчета от нейната огнена пръчка.

С какво беше по-добра от Юкор? Години наред беше обяснявала защо билкарките трябва да запазят тайната на огъня, а когато се бе оказала притисната в ъгъла, не се беше поколебала да убива с него. Тя беше плевичарка. По-добра убийца, отколкото лечителка.

Уонда държеше лъка си в ръката, докато минаваха през коридорите на женското крило. Никой не ги спря. Жените бяха мръсни и миришеха на кръв и пушек, но всички веднага ги разпознаваха.

Уонда отвори входната врата и всичко, което Лийша можеше да види, беше вътрешната врата към спалнята й. Отправи се директно към нея.

Но щом Уонда затвори вратата, тя тихичко изписка. Лийша се обърна и я видя просната на пода, обездвижена незнайно как от дребничката Сиквах. Всички стаи бяха претършувани.

Пред нея застана Аманвах.

— Къде са те?

— Къде са кои? — попита Лийша.

Кендъл излезе от стаята на Уонда.

— Не са ги скрили тук.

— Ей! — извика Уонда от пода, където я беше притиснала Сиквах.

— Извинявай, Уон — сви рамене Кендъл.

— Къде си скрила торбичката ми с хора? — изплющя гласът на Аманвах, привличайки отново погледа на Лийша.

Тя не дочака отговора и започна да пребърква джобовете на престилката й.

— Махни си ръцете от мен!

Лийша се опита да отблъсне жената, но Аманвах с лекота парира опитите й с едно притискане на пръст към рамото й. За момент ръката на Лийша остана безчувствена, след което изтръпна. Скоро щеше да се възстанови, но засега висеше безполезна.

— А! — Аманвах държеше в ръката си торбичката с хора и обърна гръб на Лийша, сякаш нищо друго нямаше значение. — Сиквах! Кендъл!

Сиквах пусна Уонда и двете последваха послушно Аманвах, която се отправи към спалнята на Лийша. Едва тогава тя осъзна, че искрящо бялата роба на младата дама’тинга е подгизнала от кръв.

Уонда веднага скочи на крака с дълъг нож в ръка. Лийша я възпря с жест.

— Аманвах, какво се е случило?

Аманвах се обърна към нея.

— Ела и бъди свидетелка, дъще на Ърни. Това засяга и теб.

Лийша и Уонда се спогледаха разтревожено, но я последваха предпазливо.

Сиквах беше катурнала леглото на една страна и сега разчистваше пода и закриваше прозорците с чергите. След като затвориха вратата и стаята потъна в пълен мрак, Лийша си сложи защитените очила.

Аманвах коленичи в средата на стаята, окъпана в червеното сияние на заровете си. Беше цялата в кръв, но като че ли не беше нейна. Тя стисна кървавите пешове на робата си и когато разтвори пръсти, ръката й беше аленочервена. Красиянката изсипа заровете си в тази ръка и започна да ги разклаща.

— Чия е тази кръв? — попита Лийша, усещайки как стомахът й се свива на топка от ужас.

Бебето й се въртеше така, сякаш се канеше да си пробие път навън с ритници.

— Еверам, Създателю на Рая и Ала, дарителю на светлина и живот, твоят благословен син Роджър, син на Джесъм Ин от Речен мост, зет на Шар’Дама Ка и мой почитан съпруг, беше убит.

При тези думи гърлото на Лийша се стегна и тя си помисли, че ще се задуши. Роджър? Мъртъв? Невъзможно.

Гласът на Аманвах я откъсна от мислите й.

— Къде трябва да изчака Сиквах отговорния за това, за да може отмъщението ни да бъде бързо и да го изправи пред твоята безкрайна справедливост?

Тя хвърли заровете и магията проблесна, когато символите се подредиха. Лийша не вярваше, че тези послания са изпратени от Небесата, но не можеше да отрече, че алагай хора имаха истинска сила.

Аманвах огледа заровете и се обърна към Сиквах.

— Тоалетната в южния коридор, четвърти етаж.

Сиквах кимна и изчезна. Дори пред защитеното зрение аурата й се промени, превърна се в безцветен воал от енергия, сливайки се като наметалото за невидимост с всичко, което я заобикаляше. Забеляза се само леко размазано движение, когато се измъкна през вратата, без да пропуска никаква светлина в стаята.

— Отива да убие някого? — попита Лийша и сграбчи ръката на Аманвах, докато тя се канеше да хвърли заровете за втори път.

Аманвах стисна заровете в юмрука си и извъртя китката си да хване ръката на Лийша и на свой ред да я извие така, че Лийша се уплаши да не я счупи. Болката беше силна и й пречеше да мисли.

— Не ме докосвай отново — каза Аманвах, като я отблъсна назад и пусна ръката й.

Уонда пристъпи напред, но гневният поглед на красиянката я възпря.

— Да — продължи Аманвах. — Сиквах прави онова, което трябваше да й заповядам още преди месеци. Унищожава враговете на сина на Джесъм. Вината е моя и сега благородният Колив и благословеният Роджър поеха по самотния път.

— Аманвах — каза Лийша, — ако някой е убил Роджър, можем да кажем…

Аманвах я прекъсна със съскане.

— Повече няма да чакам подкупното чинско правосъдие, докато враговете ни нанасят своя удар. Не ми трябва нито помощ, нито разрешение, за да отмъстя за съпруга ми.

— И да те сполети същата съдба? — попита Лийша. — Не мога да ти помогна, ако убиеш този мъж.

Аманвах я изгледа с изпепеляващ поглед.

— Можеш и ще го направиш. — Тя посочи корема на Лийша. — Детето ти има братовчеди, които растат в моята утроба и тази на Сиквах. Децата на сина на Джесъм, свързани с твоето чрез кръвта. Би ли ги поверила на твоето чинско правосъдие?

Лийша я погледна; знаеше, че е победена, но не искаше да го признава.

— Ядрото да те вземе, не.

 

 

Нямаше нужда да се преструва, че плаче, когато тялото на Роджър беше свалено от кулата. Мислеше, че след клането в двора сълзите й бяха пресъхнали, но когато видя приятеля си блед и окървавен, установи, че ги има в изобилие. Беше чакала дълго, мислейки си, че Роджър е на сигурно място в Южната кула. Аманвах беше права. Трябваше да ги притисне по-силно.

— Роджър мъртъв в кулата — каза Арейн по-късно, докато пиеха чай. — Джансън намерен разпорен в тоалетната.

— И двамата убити в разстояние от няколко часа — отбеляза Лорейн, — и то под носовете ни.

— Да не забравяме и дузината дворцови стражи — обади се Лийша. — Единият от които е убил приятеля ми в килията му, след като вие се съгласихте да го освободите. Мъже, на които Джансън е заповядвал и плащал. Как мислите, защо дузина въоръжени дворцови стражи са били натъпкани в килията на Роджър?

— Сигурна съм, че не знам — отвърна Арейн. — Знам само, че сега са мъртви. Дворцови стражи, Лийша. Моите стражи. Мъртви, а Аманвах е изчезнала.

— Може би брат й е изпратил хора да я спасят, докато вниманието ни е било насочено към стената — каза Лийша, — и междувременно са използвали възможността да се отърват от опасния министър.

— А може би вещицата е успяла да се сдобие с няколко демонски кости — каза Лорейн.

Лийша кимна.

— Може би. Или има и други обяснения. Въпреки това въпросът очевидно е решен и аз искам да го забравя колкото се може по-скоро.

— Как може да говориш така? — попита настоятелно Арейн. — Не искаш ли правосъдие за твоя свирач? Не те ли интересува?

— Този свирач е спасил повече животи, отколкото Планинските копия са успели да отнемат — сопна й се Лийша. — Той беше най-добрият ми приятел и сърцето ми е разбито, че го няма. — Тя се наведе напред със суров поглед в очите. — Но аз наблюдавах достатъчно дълго този кръговрат. Преди две години Джейсън Златния тон уби господаря на Роджър и вкара Роджър в моя лазарет. След това се опита да довърши работата и Роджър беше затворен заради това, че е искал да се защити. Сега Роджър е мъртъв, най-вероятно по заповед на Джансън, и Джансън на свой ред умира. Още колко смърти ще са нужни, за да се сложи край на това? — Тя поклати глава. — Нищо не може да ми върне Роджър, затова не искам нищо друго, освен да го върна в Хралупата и да му осигуря вечен покой.

— Ти можеш да си позволиш лукса да забравиш — каза Лорейн, — след една седмица пътуване на юг. Но убийството е извършено в двореца. Убиецът трябва да бъде намерен и тялото на Роджър е доказателство.

Лийша очевидно изгуби търпение и тресна чашата си върху масата с такава сила, че тя издрънча и се разплиска. Това беше просто поза, но тя беше сигурна, че Роджър щеше да се гордее с изпълнението й.

— Неприемливо. Хората ми и аз сме затворници в Анжие от много време. Барон Кътър скоро ще пристигне в града с хиляди дървари. Когато се появи, той ще има въпроси за това, как приятелят му е бил убит, докато се е намирал под ваша защита, и тогава, по един или друг начин, ще си тръгнем.

— Това заплаха ли е? — попита Лорейн.

— Това е факт — отвърна Лийша.

Лорейн поклати глава.

— Анжие вече не е слабо…

— Не си мислете, че малките ви номера са ме впечатлили, принцесо — каза Лийша. — Знам повече тайни за огъня от вас. Вие спасихте Анжие, но онова, което отприщихте, може да се окаже по-лошо. Ние вършим работата на демоните вместо тях, когато трябва да се обединяваме.

Лорейн изсумтя.

— Не може наистина да вярвате в демонската война на Избавителя.

— Не вярвам в Избавителя — отвърна Лийша, — но не мога да отрека, че демоните се групират срещу нас. Почувствах един в съзнанието ми и знам на какво са способни. Новите ви оръжия ще са безсилни срещу тях.

— Ще видим — каза Лорейн. — Но ние се борим срещу демоните от триста години. И не ние нападнахме първи.

Лийша кимна.

— Всички ние се… посрамихме в тази битка. По ръцете ни има достатъчно кръв. — Погледът й прескочи от едната към другата. — Спасих живота на сина ти, Арейн. И твоя, Лорейн. И двата пъти рискувах своя живот и живота, който нося в себе си. Моля, нека се разделим мирно, като съюзници.

Двете херцогини се спогледаха и израженията им говореха достатъчно. Арейн кимна на Лийша.

— Вземи Роджър и новите си ученички и си върви в мир.

Нови ученички. Джизел щеше да затвори лазарета си, за да заеме поста на кралска билкарка при херцогинята майка, и изпращаше останалите си ученички на юг, с Лийша, за да бъдат обучени в Хралупата. Сред тези „ученички“ бяха и бременната херцогиня Мелни, и — без знанието на Арейн — Аманвах и Сиквах.