Питър В. Брет
Черепният трон (26)

Глава 23
Инквизиция
333 г. СЗ, Зима

Ключалката изщрака и Роджър се напрегна. Вратата бе изработена от дебели талпи, обковани със стомана. Нямаше нито прозорче, нито шпионка, само капак в долния й край, достатъчно широк, за да може през него да се плъзне поднос. Нямаше как да разбере кой стои от другата страна.

Но всъщност нямаше никакво значение. Не му бяха останали почти никакви сили. Дворцовите стражи, разярени от смъртта на другарите си, не бяха проявили почти никаква сдържаност, докато се опитваха да изтръгнат от него признание. Все пак те вземаха заплатата си от Джансън, а първият министър беше побеснял заради смъртта на племенника си.

Когато накрая се умилостивиха, той едва се държеше и с благодарност изпадна в безсъзнание само за да се свести тук.

Един-единствен поглед от мъничкото прозорче му подсказа къде се намира. Южната кула.

Голямата Анжиерска катедрала беше построена преди Завръщането и имаше четири кули, по една за всяка посока на компаса. В северната се намираше голямата камбана, която можеше да се чуе от мили разстояние. Останалите кули бяха превърнати в килии, в които от векове затваряха еретици и политически затворници. Мъже и жени, които бяха твърде могъщи — или от кралска кръв — за да бъдат екзекутирани; твърде опасни — или изложени на опасност — за да бъдат държани в обикновена тъмница.

Роджър знаеше прочутите истории за кулите, самият той беше измислил няколко, но никога не си беше представял, че ще бъде затворен в някоя от тях.

Той се надигна, когато вратата се отвори. През цепнатините на подпухналите си очи видя Лийша, въздъхна с облекчение и се просна отново върху простичката постеля.

— Роджър! — извика Лийша и се втурна към него, а вратата зад гърба й се затвори.

Тя взе лицето му шепи и огледа нараняванията му. Роджър скимтеше от болка, докато Лийша събличаше дрехите му и го проверяваше за счупени кости и кръвотечения.

— Проклети диваци — промърмори тя, докато се изправяше.

Отиде до прозореца, покри го плътно с грубата завеса и се върна при него.

— ’А’во пра’иш? — прошепна Роджър с подутите си устни, когато тя пренебрегна билките в джобчетата на престилката си и вместо това извади веднага лечителския си комплект.

— Стой неподвижно — каза тя, изваждайки тънка четка и бурканче с мастило. — Не разполагаме с много време, а обещах на Аманвах, че ще те оправя, преди да говорим.

— Да ме оправиш? — попита Роджър.

Или поне се опита. Лицето му отказваше да играе своята роля в образуването на думите.

Лийша не отговори, а го съблече гол без излишна свенливост и започна да рисува защити по кожата му. Роджър потрепери, когато билкарката бръкна в торбичката си с хора и извади една демонска кост, но болката бе твърде силна и той нямаше сили да спори.

Защитите се затоплиха, когато Лийша прокара костта над тях, засияха леко и по кожата му пробягаха леки тръпки, които проникнаха дълбоко в мускулите и костите му, притъпиха болката и спаднаха отоците. Зрението му се проясни, устните му възвърнаха предишната си гъвкавост. Устата му отново беше празна и езикът му инстинктивно се плъзна в дупката, където се бяха намирали избитите от палката зъби. Изтощението се изпари и той се почувства силен и жив.

Сви юмруци и силата потече в тялото му. Вратата, която доскоро му бе изглеждала непробиваема, вече не беше чак толкова страшна. Можеше с лекота да я разбие и да си проправи с бой път навън. Да се изгуби из уличките. Да намери път извън града…

Но костта се разпадна на прах в шепата на Лийша и безумното усещане за сила го напусна.

— Нощ — каза той, докато си навличаше дрехите. — Вече разбирам как хората се пристрастяват толкова лесно към това.

— Не мога да направя нищо за липсващите зъби — каза Лийша. Можем да накараме да ти направят нови от порцелан. Може да бъдат оцветени като останалите или в някакъв друг цвят, ако предпочиташ.

Роджър поклати глава.

— Онова, което най харесвам в шарените ми дрехи, е, че могат да се събличат.

Лийша кимна, бръкна в торбата си и извади нещо, което беше истинска наслада за очите му. Кутията с цигулката.

— Аманвах искаше да ти я донеса… за да има с какво да си запълваш времето.

Роджър бързо отвори кутията и щом видя защитения подбрадник в кадифеното му отделение, почувства как го залива вълна от облекчение. Той го извади и нарочно го постави на леглото между тях. Така Аманвах щеше да чува всичко, макар че нямаше да може да отговаря.

— Роджър, какво се случи? — попита Лийша.

— Постъпих глупаво — отвърна Роджър. — Реших, че в двореца сме в безопасност. Мислех си, че мога да натрия носа на Джейсън и да съсипя репутацията му, без да си платя. — Той наведе глава. — За всичко съм виновен аз.

— Стига глупости — сопна му се Лийша. — Не го започна ти.

— Напротив — отвърна Роджър. — Започнах го, когато щипнах Джейсън по носа.

— Мама ме щипна веднъж по носа — рече Лийша. — Не изпитах желание да я убия.

— Не го оневинявам — каза Роджър. — Тоя ядронски син си получи заслуженото. Но аз го познавах добре и въпреки това събудих демона в него. Сега Джейкъб и Колив са мъртви.

Лийша извади един джобен часовник от престилката си и го погледна.

— Отпуснаха ми само един час, Роджър, а ни остават само няколко минути. Ще разполагаш с достатъчно време за размишления, но сега искам да ми кажеш всичко, което си спомняш за снощи.

Роджър кимна.

— Джейсън дойде, за да ме убие. Сигурно беше подкупил някои от дворцовите стражи. Каза, че имало някакъв лорд, който бил готов да плати за Аманвах и Сиквах.

— Каза ли кой? — попита Лийша.

Роджър поклати глава.

— Не се намирах в позиция да искам подробности.

— Продължавай — каза Лийша.

— Сигурно са знаели, че няма да се върнем в покоите ни през главния коридор — каза Роджър. — Чакаха ни в долния коридор. Простреляха Колив, но той се би до последно, като изби почти всичките. Остави Джейсън на мен.

Нарочно претупа нещата и пропусна изцяло намесата на Сиквах. Все още не знаеше какво да мисли за това. Неговата сладка, послушна Сиквах се беше превърнала пред очите му в нещо ужасяващо. Но каквато и да беше, тя му бе съпруга и той нямаше да я предаде.

— Значи, е било самозащита — каза Лийша.

— Разбира се, че беше самозащита — сопна й се Роджър.

— Министър Джансън твърди друго — рече тя. — Той казва, че те е видял да вадиш нож на Джейсън преди няколко дни.

Роджър сведе поглед.

— Ами да… но след като той ме нападна.

— Нападнал те е, а ти не каза нищо?

— Ти тичаш ли за помощ всеки път когато някой те блъсне? — попита Роджър. — Или просто го блъсваш по-силно?

— Изобщо не се опитвам да блъскам никого — рече Лийша.

— Кажи го на Иневера — каза Роджър и видя със задоволство, че Лийша се забави със следващите си думи.

— Е, сега вече няма значение — каза тя, след като се съвзе. — Джансън твърди, че ти си тръгнал след Джейсън.

— И съм повлякъл със себе си Кендъл и съпругите ми? — попита Роджър.

Лийша сви рамене.

— Може просто да е бил спор, който е стигнал твърде далеч. И когато стражите са се опитали да ви спрат…

— Сме ги избили всичките? — попита Роджър. — Това звучи ли ти поне малко достоверно?

— Достоверно или не, Джейсън е мъртъв и ти си бил заварен надвесен над него с окървавения си нож — каза Лийша.

— Намери Чолс — каза Роджър. — Майстор от Гилдията на жонгльорите. Още преди месеци му разказах, че Джейсън уби Джейкъб и ме вкара в лазарета.

Лийша кимна.

— Ще го направя, но можеш ли да му вярваш? Първият министър като че ли е наплашил всички.

— Вкарай Гаред в стаята, когато го разпитваш — рече Роджър. — Той беше там, когато се случи.

— Гаред е знаел?! — избъбри Лийша. — Месеци преди да разкажеш нещо за това на мен?

Роджър я погледна спокойно.

— Гаред просто беше в стаята, когато ръководителят на гилдията ме разпитваше за изчезването ми миналата година. Тогава още не знаеше за какво става въпрос, но е сигурно, че Чолс не е наясно с това. Предполагам, че ако реши, че Гаред е там, за да опровергае думите му, няма да намери куража да излъже.

— Дори да разкаже на всички, това само ще подсили мотивите ти — каза Лийша.

— И без това вече си имам мотив — възрази Роджър. — Така и Джейсън ще се сдобие с такъв. — Той обгърна коленете си с ръце и ги придърпа към гърдите си. — Как са жените?

— Аманвах и Кендъл се намират под домашен арест до процеса — отвърна Лийша. — Пратих дърварите да ги пазят заедно с дворцовата стража. Не са особено доволни, но са в безопасност.

Роджър преглътна, забелязвайки пропуснатото име.

— А Сиквах?

— Сиквах — отвърна тихо Лийша — изчезна.

 

 

Докато стигне до края на сякаш безкрайното стълбище, краката вече я боляха. С напредването на бременността сънят й ставаше все по-неспокоен, а мускулните схващания през нощта оставяха след себе си тъпа болка.

Но Лийша не идваше за пръв път в катедралата и след като напусна Южната кула, тя продължи по коридорите, докато не стигна до Източната, където отново започна да се изкачва.

Роджър не осъзнаваше колко бе загазил. Самата Арейн и Напътственик Питър бяха принудени да се намесят, докато разяреният Джансън не се умилостиви и не позволи на пастирите да отнесат изпадналия в безсъзнание Роджър в катедралата.

Но макар и там да се намираше в безопасност до процеса, той беше отговорен за смъртта на твърде много хора, за да се измъкне безнаказано. Ами Сиквах? Къде беше Сиквах? Стражите твърдяха, че така и не я бяха открили след нападението. Дали не беше отвлечена от онзи лорд, с когото работеше Джейсън? Отвличането на племенничката на Избавителя бе достатъчен повод за започването на война, за която все още не бяха подготвени.

Мислите отвлякоха вниманието й от безкрайните стълби към върха на кулата, където тя се озова пред килия, подобна на тази на Роджър. Стражът й кимна и отиде да отвори вратата. Вече бяха свикнали да я виждат тук.

— Джона — каза Лийша и мъжът вдигна глава от книгите си.

Пастирите го бяха накарали за наказание да преписва Каноните, докато те обсъждаха съдбата му.

— Лийша! — каза Джона, скочи и бързо отиде при нея. — Създателят да те пази. Добре ли си? Изглеждаш уморена. — Той отиде до единствения стол в стаята, вдигна няколко книги от него и й предложи да седне. — Искаш ли малко вода?

Лийша поклати глава и се усмихна.

— Човек без малко да забрави, че и ти си затворник тук.

Джона махна презрително с ръка.

— Църковната ми килия в Хралупата на дърваря беше по-малка от тази. Имам книги и Канона. Посещавате ме както Вика, така и ти. Какво друго ми трябва?

— Свобода — отвърна Лийша.

Джона сви рамене.

— Когато Създателят пожелае, ще се освободя.

— Не Волята на Създателя трябва да те притеснява — каза Лийша, — а тази на Райнбек.

Пастирът отново сви рамене.

— В началото се притеснявах. Седмици наред ме разпитваха, не можех нито да спя както трябва, нито получавах книги или каквото и да било друго, с което да си запълвам времето. Но сега — той докосна с любов кожената подвързия на една от книгите, — сега съм спокоен. Пастирите са убедени, че не знам никакви тайни, които да им дадат някакво предимство пред Избавителя, а моята ерес се изповядва от половината херцогство. Рано или късно, ще се уморят да ме държат тук.

— Особено след като Арлен изчезна — каза Лийша.

— Не е изчезнал — каза Джона.

— Няма как да си сигурен. Не беше там.

— Имам вяра — рече Джона. — Онова, което ме изненадва, е, че ти нямаш, въпреки всичко, което преживя.

— Ако Създателят има план, моето участие в него не е особено приятно — отбеляза Лийша.

— Всички ни очакват изпитания — заяви Джона. — Но ако погледнеш назад, какво би променила? Щеше ли да се омъжиш за Гаред и да заживееш нормален живот? Да останеш в Анжие, докато инфекцията покосява Хралупата? Да се изплюеш в лицето на демона от пустинята, когато той ти предложи дружбата си?

Лийша поклати глава.

— Разбира се, че не.

— Би ли се отказала от живота, който расте в теб?

Лийша притисна ръка към корема си и го погледна уверено в очите.

— Никога.

— Това — отбеляза Джона — е вяра. Не можеш да я измерваш с тежести, както твоите билки. Не можеш да я класифицираш в книгите ти или да я проверяваш с химикалите ти. Но тя съществува, по-могъща от която и да е стара наука. Само Създателят може да вижда пътя напред. Той ни прави такива, каквито пожелае — каквито ни иска светът. Но когато погледнем назад, можем да добием представа какви са намеренията му.

— Изпратиха Тамос в Лактън — рече Лийша с треперещ глас.

— Защо? — попита Джона.

— За да избегнат войната. — Лийша изсумтя. — Или може би за да започнат нова. Само Създателят знае защо.

Джона нежно отпусна ръка на рамото й.

— Виждал съм го само веднъж, когато двамата с инквизитора ме пратиха тук. Но аз те познавам, Лийш. Ти не отдаваш лесно сърцето си. Трябва да е добър човек.

Лийша имаше усещането, че всеки момент ще повърне. Джона беше може би най-старият й и най-близък приятел, но тя криеше доста тайни от него.

— Напоследък го давам доста лесно — рече тя. — Арлен ми завъртя главата, а Ахман ме покори, но Тамос… — Тя обгърна тялото си с ръце. — Тамос е единственият човек, когото някога съм обичала. А го предадох. Той заминава, може би към смъртта си, а в сърцето му е забит моят скалпел. Как може това да е планът на Създателя?

Джона я прегърна, тя се притисна към него и заплака.

— Не знам — отвърна той, докато я галеше по косата. — Но когато всичко това отмине, ще го забележиш. Сигурен съм, както съм сигурен в изгрева на слънцето.

 

 

Алеята за карети и голямото стълбище на двореца бяха препълнени с народ и всички обсъждаха случилото се. Но когато Лийша слезе от каретата си, всички, царедворци и прислуга, млъкнаха и извърнаха погледи към нея.

— Кажи ми, че ми се привижда — рече Лийша.

— Не мога — отвърна Уонда, чиито очи се плъзгаха по тълпата, търсейки признаци за заплаха. — Поразпитах разни хорица из двора, докато ти обикаляше кулите на пастирите. Снощи слуховете са се разпространили като пожар. Не ни помага и това, че половината от тоя проклет град беше снощи в двореца.

Уонда махна с ръка и те бяха веднага заобиколени от четири дърварки, които се оглеждаха напрегнато. Изкачиха необезпокоявани стълбището, минаха през вратата и се озоваха в голямата зала.

Тук беше малко по-добре. Прислужниците бяха по-добре обучени, но дори те наблюдаваха Лийша и антуража й с крайчеца на очите си.

— Какво говорят хората? — попита Лийша.

Уонда сви рамене.

— Общо взето, врели-некипели, но са схванали същността — магьосникът с цигулката от Хралупата е убил кралския вестител. Разликите са най-вече в разкрасяването.

— Разкрасяването?

— Градът е разделен, точно както Хралупата и навсякъде другаде — отвърна Уонда. — Обикновените хорица смятат, че господин Бейлс е Избавителят, а богатите си мислят, че носи само неприятности.

— И какво общо има това с Роджър? — попита Лийша, макар че можеше лесно да се досети.

Преминаха в жилищното крило на двореца, оставяйки зад себе си любопитните погледи, но Уонда остана нащрек. Лийша си мислеше, че едва ли отново ще може да остане сама, не и ако зависеше от младата й телохранителка.

— Ти и Роджър му помогнахте да спаси Хралупата — каза Уонда. — Заклинателката и магьосникът с цигулката. Народът смята, че Избавителят ви е оставил да командвате, когато той не е наоколо. Дори в катедралата се говори, че щом Роджър е убил Джейсън, значи, Създателят е решил, че Джейсън е трябвало да бъде убит.

— Това е абсурдно — рече Лийша.

— Да, може би — съгласи се Уонда, макар да не звучеше особено убедено. — Във всеки случай, ако нещо се случи с Роджър, народът няма да го приеме добре. Ще има доста пострадали.

— Ако нещо се случи с Роджър — каза Лийша, — самата аз няма да го приема добре.

— Дума да няма — съгласи се Уонда.

Когато завиха зад ъгъла, те видяха групата мъже, събрали се пред стаята, която деляха Роджър и съпругите му. Четиримата дворцови стражи кривяха вратове, опитвайки се да сплашат с погледи четиримата грамадни дървари, които Гаред беше изтъпанчил до отсрещната стена.

Групата отстъпи встрани при приближаването на Лийша и Уонда почука по вратата.

Миг по-късно отвори Кендъл.

— Слава на Създателя!

Тя пусна вътре Лийша и Уонда, а пазачките им увеличиха навалицата в коридора.

Кендъл затвори бързо вратата и пусна резето.

— Видяхте ли Роджър?

— Аз го видях — отвърна Лийша.

— Добре ли е съпругът ми? — попита Аманвах, появила се на прага на стаята си.

Младата дама’тинга изглеждаше спокойна и уверена както винаги, макар Лийша да знаеше, че всичко това е просто маска.

Билкарката кимна.

— Несъмнено вече сам ти го е казал.

— Разбира се — потвърди Аманвах, — макар че мъжете често прикриват болката си, когато искат съпругите им да не се притесняват.

Лийша се усмихна.

— Не мисля, че Роджър е от този тип.

Аманвах дори не трепна.

— Беше доста зле пребит — продължи Лийша, — но твоите хора се погрижиха за това. Сега е здрав и силен както преди, липсват му само два зъба.

Аманвах кимна леко.

— А Сиквах?

Лийша въздъхна.

— Не се знае нищо. Ако някой възнамерява да иска откуп за нея, първо ще се погрижи да я скрие добре.

— Това е недопустимо — каза Аманвах. — Дори не ни позволяват да напуснем стаите ни, за да я потърсим.

— Вие сте били свидетели на убийство в двореца на херцога — каза Лийша. — Не можете да очаквате просто така да ви оставят да си тръгнете. Едва ли има място, което шпионите на Арейн да не са претърсили.

— Не вярвам на нейните шпиони чини — отсече Аманвах. — По-вероятно е те да имат пръст в отвличането й.

Лийша стрелна с поглед торбичката с хора на кръста на младата красиянка.

— Може ли да поговорим насаме?

— Ей…! — накани се да възрази Кендъл, но Аманвах й изсъска и махна към стаята си.

Лийша я последва вътре и видя, че всички прозорци са покрити. Дори вратата бе закрита с тежка завеса и когато Аманвах я затвори, двете се озоваха в пълна тъмнина. Лийша инстинктивно плъзна ръка към собствената си торбичка с хора, а с другата извади защитените си очила.

Но Аманвах не представляваше никаква заплаха. Защитените монети, пришити към кърпата й за глава сияеха леко, сливайки се с аурата й. Никоя от двете не можеше да разчита аури с лекотата, с която се справяше Арлен, но щеше да им е трудно да се лъжат една друга.

— Искаш ли чай? — попита Аманвах.

Лийша осъзна, че е затаила дъх. Кимна, като едновременно с това въздъхна.

— Създателю, да.

Появи се лекото сияние на чайника за чай, който беше защитен така, че да пази съдържанието си горещо, а отвън да е студен. Използването на могъщата магия за толкова лекомислени неща говореше много за дама’тингите, които използваха от векове магията на хора. Лийша, въпреки цялата сила, която криеше във върховете на пръстите си, разбираше твърде малко от тънкостите на защитите им.

— Какво ти казаха заровете?

Лийша отпи от чая си и почувства как тялото й се отпуска. Може би все пак не бяха толкова лекомислени.

— Алагай хора не лъжат, господарке — каза Аманвах, отпивайки от своя чай, — но също така не ни казват всичко, което поискаме. Днес ги хвърлих три пъти. Не ми разкриха нищо за съдбата на Сиквах, а бъдещето на съпруга ми остава… мътно.

В аурата й не се забелязваше лъжа.

— Мътно? Какво означава това?

— Означава, че бъдещето му има твърде много разклонения, за да сме сигурни — отвърна Аманвах. — Твърде много интриги и желания, които са свързани с последствията. Той не е в безопасност. Поне това успях да видя.

— Заключен е в кула на триста фута над земята, в един от най-добре пазените и защитени дворци в света — каза Лийша.

— Пфу! — тросна се Аманвах. — Защитите на зеленоземците са нищожни. Всеки красиянски наблюдател може да се добере до него. Със сигурност и враговете му биха успели. — Тя поклати глава. — Трябваше да накарам Колив да убие този Златен тон още преди седмици, независимо от желанията на съпруга ми.

— Не се обвинявай — каза Лийша. — Това едва ли щеше да промени нещо. Играеш си с политика, която не разбираш.

Аманвах сви рамене.

— Кървавата политика е еднаква навсякъде, господарке. Когато някой се опита да те убие и се провали, ти се погрижваш да не получи втора възможност.

— А сега Роджър ще бъде убит от съдиите — каза Лийша.

Аманвах кимна.

— Предполагам, че вероятността да отсъдят в наша полза щеше да е по-голяма, ако се бяхме върнали в племето ти.

Лийша не можеше да възрази на това, но в аурата на Аманвах се забелязваше още нещо. Не измама, а…

— Има нещо, което не ми казваш.

Аманвах се засмя.

— Разбира се! Защо да ти вярвам повече, отколкото на другите зеленоземци?

„Неблагодарна кучка.“

— Направила ли съм нещо, с което да заслужа недоверието ти, Аманвах вах Ахман? — попита Лийша на красиянски. — Защо продължаваш да ме обиждаш, докато аз винаги съм била честна с теб?

— Нима? — попита Аманвах. — Кого носиш в утробата си, господарке? Моя рода или следващия херцог на Анжие?

Лийша я изгледа с любопитство.

— Заровете са ти казали, че Райнбек не може да бъде излекуван — предположи тя.

— Сама би трябвало да знаеш, ако си изследвала семето му — каза Аманвах.

— Направих го.

Воалът на Аманвах скри усмивката й, но тя проблесна ярко в аурата й.

— Наблюдава ли, докато хейсах вземаше мострата, или просто се довери на думата й?

Лийша я зяпна стреснато и едва не разля чая си. Тя бързо остави чашата и се изправи.

— Моля да ме извиниш.

Аманвах кимна.

— Разбира се.

 

 

Уонда и пазачките трябваше да подтичват, за да не изостават от Лийша, която крачеше бързо по коридорите на двореца — първо до покоите си, за да вземе шишенце, а след това и до стаите на херцогинята.

Вратата отвори една от прислужничките на Мелни, която бързо отведе Лийша в личните покои на херцогинята.

— Какво мога да направя за вас, господарке? — попита Мелни, когато двете останаха сами.

На думи тя беше най-могъщата жена в Анжие, но на практика беше по-нисшестояща от Арейн и дори от Лийша.

Билкарката извади защитеното стъклено шишенце.

— Може би съм на път да открия лек, но трябва тайно да ми осигурите едно нещо.

 

 

Роджър седеше върху писалището в килията си, което беше довлякъл под прозореца, за да може да гледа към града, докато свири тъжно на цигулката си.

Чудеше се дали хората долу могат да го чуят. Надяваше се, че да, защото какво е един жонгльор без публика? Дори да не можеше да ги види, можеше да ги накара да почувстват болката му.

И без това нямаше какво друго да прави на лунната светлина. Пастирите не му бяха дали лампи, а защитената маска, която му позволяваше да вижда в тъмното, се намираше в покоите му, из които несъмнено бродеше Аманвах.

Не можеше да си поиска дори една свещ. Кого да помоли? Нямаше никакви посетители, с изключение на безименния църковен прислужник, който пъхаше подноса с храна под вратата или вземаше празния, който Роджър пъхаше обратно. Храната беше обикновена, но засищаща.

Прозорчето беше малко — достатъчно, за да си провре главата през него, но не и раменете. Не че имаше някакво значение. Дори да успееше да се провре през малкия отвор, отдолу имаше само празно пространство. Четирите кули се извисяваха на триста метра над земята.

Но всичко бе за предпочитане пред това, да седи и да се взира в стените на килията, а гледката през прозореца наистина беше впечатляваща, пред погледа му се ширеше цял Анжие. Той наблюдаваше как проблясъците на енергия озаряват града, когато въздушните демони се удряха в защитната мрежа, и свиреше за Аманвах.

Анжиерци може и да го чуваха, а може би не, но той знаеше, че Аманвах слуша. Свиреше за копнежа си по нея, за мъката си, за страха си за Сиквах. За своята гордост и за своята любов. За надеждата и за страстта си. За всички неща, които искаше да прошепне в хора, а думите го предаваха.

Но не и музиката.

— Съпруже.

Лъкът застърга по струните на цигулката. Роджър се затаи и се огледа, чудейки се дали си въобразява. Нима Аманвах беше намерила начин не само да го чува през подбрадника, но и да му говори?

— Ехо? — прошепна колебливо в него.

Но в този момент една ръка сграбчи решетките на прозореца и Роджър политна с писък назад, като падна от писалището. Ударът в пода го остави без дъх, но годините тренировки взеха връх и той се претърколи през глава и се изправи в приклекнала стойка на няколко фута от прозореца.

През малкия отвор го гледаше Сиквах. Тя носеше черна кърпа за глава и бял воал, но очите й не можеше да се сбъркат.

— Не се страхувай, съпруже. Просто съм аз.

Няколко образа преминаха пред погледа на Роджър. Сиквах строшава гърлото на Сали. Сиквах прекършва гръбнака на стражника. Сиквах чупи врата на Ейбръм.

— Никога не си била нещо „просто“, съпруго — каза Роджър. — Макар че очевидно не съм знаел и половината от всичко.

— Напълно си прав да се гневиш, съпруже — каза Сиквах. — Пазех тайни от теб, макар и не по собствена воля. Самата дамаджа заповяда аз и моята сестра по копие да скрием истинската ни природа.

— Аманвах е знаела — рече Роджър.

— Само тя и никой друг от Севера — каза Сиквах. — Ние сме от кръвта на Избавителя. Тя е дама. Аз съм шарум.

— Какво си?

— Твоя дживах — рече тя. — Моля те, съпруже, ако не вярваш на останалото, повярвай поне на това. Ти си моята светлина и моята любов и ако Евджахът не го забраняваше, съм готова да се убия заради това, че те покрих със срам.

— Това не е достатъчно — рече Роджър, скръствайки ръце. — Ако искаш отново да започна да ти вярвам, трябва да знам всичко.

— Разбира се, съпруже — каза Сиквах.

В гласа й звучеше облекчение, сякаш й се беше разминало леко. И може би наистина беше така. Цялата й кротост беше просто представление. Как да е сигурен, че и облекчението й не беше?

Донякъде това изобщо не го вълнуваше. Откакто бяха разменили обетите си, Сиквах се беше държала единствено като вярна съпруга. Дори убийствата бяха извършени заради него и въпреки всичко, което се беше случило, Роджър не можеше да ги осъжда. Там някъде духът на Джейкъб най-после бе намерил покой, след като убийците му бяха наказани.

— Може ли да вляза? — попита Сиквах. — Обещавам, че ще отговоря честно, не, искрено, на всичките ти въпроси.

„Искрено ли? — чудеше се Роджър. — Или неискрено?“ Можеше да са и двете.

Той погледна със съмнение към малкия прозорец.

— Как смяташ да го направиш?

Кожата край очите й се набръчка в усмивка и тя промуши глава през отвора. После започна да се гърчи и се появи ръката й, която се притисна към стената.

Разнесе се изпукване, което накара Роджър да потрепне, и рамото й също премина. Роджър беше гледал представленията на много акробати в Гилдията на жонгльорите, но никога не беше виждал нещо подобно. Тя беше като мишка, провираща се пред едносантиметровия процеп под вратата.

След няколко секунди Сиквах беше вече вътре и скочи на пода. Коленичи, простря ръцете си на пода и се наведе, като допря чело в килима. Носеше копринено шарумско облекло — панталон, пристегната с колан роба и гарвановочерна кърпа за глава, която ярко контрастираше с белия й сватбен воал. Краката и ръцете й бяха голи.

— Престани — каза Роджър.

Красиянците може и да харесваха тези прояви на подчинение, но те го караха да се чувства неудобно, особено от човек, който можеше да го убие с кутрето си.

Сиквах се надигна и седна на петите си, с лице към него. Тя свали воала си и разви черната кърпа, разкривайки косата си.

Роджър отиде до прозореца, подаде главата си навън и погледна надолу към стената на кулата. Не се виждаха никакви въжета, нито уреди за катерене. Нима я беше изкачила с голи ръце и нозе?

— Аманвах ли те изпрати да ме освободиш?

Сиквах поклати глава.

— Бих могла, ако ми нареди, но дживах ка не вярва, че такова е твоето желание. Тук съм, за да те наглеждам и да те пазя.

Роджър огледа оскъдно обзаведената малка стая.

— Няма много места, където да се скриеш, ако някой дойде да ме провери.

Сиквах се усмихна.

— Затвори очите си за две вдишвания.

Роджър го направи и когато ги отвори, Сиквах беше изчезнала. Той претърси стаята, погледна дори под ниското легло, но нямаше и следа от нея.

— Къде си?

— Тук.

Гласът й дойде отгоре, но макар че погледна към тавана, Роджър не можа да я види между гредите. Ала когато се взря внимателно, една от сенките леко помръдна и той зърна проблясъка на белия воал.

Сиквах се спусна на пода и сякаш отскочи, щом го докосна. Макар да я наблюдаваше внимателно, той я изпусна от погледа си и започна да оглежда стаята, докато ръката й не се протегна изпод леглото и не го сграбчи за глезена. Той подскочи и изскимтя.

Сиквах веднага го пусна и миг по-късно се появи пред вратата. Застина за миг, след което поклати глава.

— Три етажа по-долу има пазач. Отпуснал се е и едва ли ще ни чуе, но трябва да сме предпазливи.

Този път той наблюдаваше изумено как Сиквах се изкатери по излъсканата през вековете каменна стена със същата лекота, с която той щеше да се изкачи по стълба.

— Когато се измъкна от тук, ще преработим изцяло жонгльорското ни представление — каза Роджър. — Направо си похабяваш таланта с това пеене.

 

 

Те разговаряха до късно през нощта; Роджър лежеше на леглото, подпъхнал ръце под главата си, докато се взираше в тъмнината, прикриваща Сиквах.

Тя му разказа как е била дадена на дамаджата и е била изпратена в подземията на Двореца на дама’тингите. За бруталните тренировки, които последвали.

— Сигурно си мразела Енкидо — каза той.

— За известно време — отвърна Сиквах, — но животът на шарумите не е милостив, съпруже. В битката, също както в представленията, не получаваш втора възможност. Енкидо ни даде умения да оцеляваме. Постепенно разбрах, че всичко, което направи, го е правил от любов.

Роджър кимна.

— Почти същото беше при мен и майстор Арик.

Той винаги се беше старал да представя пред съпругите си лъскавата, внушаваща уважение версия на своя учител, но Сиквах му разкриваше живота си и в отговор той направи същото.

Разказа й как Арик се опитал да остави него и майка му да умрат. За борбата му с виното и склонността му към насилие, която събуждаше у него. Как бе оставил пиенето — и собственото му его — постепенно да съсипят живота им.

И въпреки това Роджър не можеше да мрази Арик, защото последното нещо, което бе направил, преди да умре, бе да скочи над защитите върху един дървен демон, за да може Роджър да живее.

Арик беше слаб, егоистичен и жалък, но беше обичал Роджър по свой си начин.

Сиквах говореше без колебание и разкриваше все повече за себе си, но все пак искреността й трябваше да бъде подложена на изпитание.

— В деня, когато се срещнахме — каза Роджър. — И ти се провали при проверката за непорочност…

— А ти се застъпи за мен — рече Сиквах. — Тогава разбрах.

— Кое?

— Че не си като красиянските мъже — отвърна Сиквах. — Че когато ме поглеждаш, не виждаш само своята собственост. Дотогава не те познавах, съпруже. Не бях виждала лицето ти, не бях чувала за делата ти. Знаех само езика ви, но не знаех нищо за начина ти на живот или за обичаите на народа ти. Не ме попитаха дали искам да ти стана съпруга. Нито пожелах сама. Бях ти подарена.

— Ти си принцеса, а не някаква си робиня… — започна Роджър, макар да знаеше, че дори на север подобни неща не бяха невъзможни, особено в кралските дворове.

— Прости ми, съпруже — прекъсна го Сиквах, — но аз съм онова, в което ме превърне дамаджата. Инструмент на нейната воля. Ако ми заповяда да се омъжа за теб, значи, това е иневера.

— И защо го направи? — попита Роджър. — Защо теб?

Това беше съвсем простичък въпрос, но той знаеше, че води към ред други, които щяха да поставят на изпитание верността й към Иневера, да задълбаят повече в манипулациите на живота му.

Но Сиквах не се поколеба.

— За да защитавам Аманвах, разбира се. Дамаджата искаше да има силен и верен агент сред зеленоземците, но нямаше да изложи най-голямата си дъщеря на риск. Енкидо щеше да е най-добрият телохранител, но има места, където никой мъж, дори евнухът, не е допускан. Аз от своя страна можех да бъда неотстъпно до нея.

— А Аманвах? — попита Роджър. — Тя е дама’тинга. Поне на нея не й ли беше дадено право на избор?

Дочу се леко шумолене на коприна, което можеше да означава повдигане на рамене.

— На думи дамаджата предостави избор, но волята й беше ясна и дама’тинга или не, Аманвах не можеше да й откаже, също като мен. — Тя се засмя. — Знам, че на теб винаги сме ти изглеждали като сестри, но преди онзи ден ние се презирахме.

— Тя се обърна срещу теб, когато се провали на проверката за непорочност — каза Роджър. Той замълча, очаквайки отговор, но Сиквах мълчеше. — Никога не съм настоявал за проверка — отбеляза жонгльорът. — Дори напротив, казах, че не е необходима, но Иневера настоя.

Сиквах продължаваше да мълчи.

— И после Лийша излъга, че си минала, за да ти спести безчестието, но Аманвах се обърна срещу теб.

Мълчание.

— Направи го, защото те презираше или беше просто представление?

— Дамаджата хвърли заровете преди срещата — призна Сиквах. — Знаеше, че ще се опиташ да ме защитиш.

— Браво — каза Роджър. — Успяхте да заблудите дори мен.

Предполагаше, че трябва да се ядоса — да се разгневи дори — но нямаше сили за това. Миналото нямаше значение. Не беше изненада, че в началото Аманвах и Сиквах са били оръдия на Иневера. Онова, което искаше да разбере, бе какви бяха сега.

— Кой беше той? — попита Роджър.

— А?

— Мъжът, който… те позна — рече той.

Част от него не искаше да узнава, но той беше имал много жени, с което не се гордееше и нямаше право да я съди.

— Никой — отвърна Сиквах. — Разкъсах химена си по време на обучението по шарусахк. Безчестието ми беше просто измислица.

Роджър сви рамене.

— Определено си знаела какво правиш.

Тя отново се засмя, сладък, звънлив звук.

— Дама’тингите ни научиха на танца на възглавниците, за да може аз и сестрите ми да изглеждаме като идеалните невести.

Танцът на възглавниците. Самият израз го накара да се смути. Той смени темата.

— Защо Аманвах отрови Лийша?

За пръв път момичето се поколеба.

— Аманвах приготви отровата, съпруже, но аз я сипах в чая.

— Това не отговаря на въпроса ми — рече Роджър. — И двете сте участвали в заговора. Има ли значение кой какво е направил?

— Дамаджата беше много раздразнена, когато под влияние на твоята господарка чичо ми създаде шарум’тингите — отвърна Сиквах. — Красиянските жени винаги са били нейната сфера на действие и тя имаше други планове за тях.

— Опитала си се да убиеш приятелката ми, защото е убедила Джардир да даде права на жените? — попита Роджър.

— Сипах чернолист в чая, защото дамаджата нареди — отвърна Сиквах. — Аз лично бях доволна от прокламацията на Шар’Дама Ка. Сестрите ми по копие можеха да излязат открито и да спечелят слава в нощта. Съжалявам, че не ми позволиха да направя същото.

— Това може да се промени — каза Роджър. — Тайната ти е разкрита. Когато се върнем в Хралупата, ще можеш…

— Прости ми, съпруже, но тайната остава — прекъсна го Сиквах. — Никой, освен ти и моите сестри съпруги, не остана жив, за да я издаде. Способността ми да защитавам теб и моята дживах ка ще бъде силно ограничена, ако и останалите узнаят за способностите ми.

— А ако аз, като твой съпруг, ти наредя да престанеш да криеш коя си? — попита Роджър.

— Тогава ще се подчиня. Но не мисля, че си толкова глупав.

Думите й разсмяха Роджър.

— Каза, че можеш да ме измъкнеш оттук. Как?

— Вратата е дебела, но все пак това си е само дърво — каза Сиквах. — Мога да я строша, но ще отнеме време и ще разбудя духовниците. По-лесно е да се измъкна през прозореца и да се спусна на долното ниво. Твоите свети мъже не са воини като даматите. Ще е много лесно да убия стражите и да взема ключовете.

— Не искам да убиваш никого — каза Роджър. — Само ако животът ни зависи от това.

— Разбира се — съгласи се Сиквах. — Дживах ка знаеше, че желанието ти ще е такова.

Роджър се сети за подбрадника, който лежеше в защитеното си гнездо.

— Тя слуша ли ни сега?

— Да — каза Сиквах. — Огърлицата ми й позволява да ме чува, когато пожелае.

— А може ли да ти говори?

— Да. Но хора е настроен само към мен. При теб няма да работи. В момента дама’тингата работи върху обица за теб. Извинява се, че не го е направила по-рано. Междувременно аз ще бъда нейният глас.

— И какво иска да каже? — попита Роджър.

— Че вече е късно — отвърна Сиквах — и не знаем какво ще ни донесе следващият ден. Моли те да поспиш, докато все още е тъмно.

Роджър се взря в мрака.

— Ти на гредите ли ще спиш?

— Аз не изпитвам такава нужда от сън — каза Сиквах. — Ще медитирам, за да възстановя силите си и да бъда нащрек за всяка опасност. Затвори очи, любов моя, и знай, че те пазя.

Роджър последва съвета й и наистина се почувства в безопасност, но мислите препускаха в главата му и той не можеше да се отпусне.

— Не мисля, че ще успея да заспя.

Сиквах скочи безшумно на пода. Роджър потрепна, когато красиянката се плъзна гола в леглото при него.

— Дживах ка нареди да те приспя, съпруже — измърка тя.

— При вас всичко ли става по команда? — попита Роджър.

Сиквах го целуна; устните й бяха все така меки, макар той вече да знаеше колко жестока може да бъде.

— Това, че ми заповядват да направя нещо, съпруже, не означава, че не го желая. — Тя чевръсто свали шарения му панталон. — Или че няма да изпитам удоволствие от него.

 

 

Лийша завъртя шайбата, нагласявайки лещите на увеличителния апарат.

Разликата в пробите веднага си пролича. В онази, която бе донесла Росал, имаше само няколко живи семена. В тази ги имаше в изобилие, макар да бяха мудни и слаби.

Упоени.

Тя погледна през прозореца. Слънцето едва се подаваше на хоризонта. Дали Арейн щеше да е вече будна?

Информацията беше твърде важна, за да чака. Тя изпрати бързоходка и момичето се върна почти веднага с покана да отиде при херцогинята майка.

— Сигурна ли си? — попита напрегнато Арейн, щом Лийша пристигна при нея. — Нали не е някакъв номер на бялата вещица, за да се пазари за съпруга си?

Възрастната жена все още беше облечена с нощницата си, изненадващо износена и обикновена дреха, но не бе изгубила властното си поведение, а и не беше в настроение за размяна на любезности.

Лийша кимна.

— Аманвах може и да търси начин да се спазари, Ваша Светлост, но беше права. Това не е семето на същия мъж. Освен ако не се доверявате на Мелни…

Арейн махна с ръка.

— В това момиче няма и капчица коварство, а от тази лъжа не би могла да спечели нищо.

— Тогава Росал ни е излъгала — каза Лийша. — И се съмнявам, че заговорът приключва с нея.

Арейн кимна.

— Тази история продължава още откакто това момиче си пълнеше пелените. — Тя изцъка с език. — Жалко. Сърцето на твоя Гаред ще бъде разбито, когато я обесим за измяна.

— Може да е само пионка — произнесе предпазливо Лийша. — Може да проявим милост, ако тя ни отведе до истинския предател в двореца.

Макар че вече имаше някакви подозрения.

— Смяташ, че Джеса го е направила — каза Арейн.

Лийша сви рамене.

— Може би. Отчасти.

Арейн изсумтя и се изправи.

— Прати бързоходец да доведе бялата вещица до един час и ме изчакай в дневната да си сложа бронята.

Час по-късно Арейн отново бе издокарана в кралските си дрехи, с корона на главата и гледаше отвисоко към Аманвах, която поне бе проявила смирение и се бе поклонила по-ниско пред херцогинята майка.

— Знаеш ли кой е упоявал сина ми? — попита Арейн.

Аманвах кимна леко; очите й зад воала не разкриваха нищо.

— Знам.

— Не само кой му е давал отровата, а и кой го е заповядал? — попита Арейн.

Отново леко кимване. Арейн чакаше, но Аманвах не каза нищо. Минутите пълзяха, докато двете се гледаха изучаващо с кралско достойнство.

— Ще го споделиш ли с нас? — попита най-накрая Арейн.

Аманвах присви леко рамене.

— Съпругът ми стои заключен в кулата, защото се осмели да се защити под вашия покрив. Моята сестра съпруга липсва, а вие не правите нищо, за да я намерите. Кендъл и аз сме затворнички в покоите ни. Кажете ми, херцогиньо, защо да ви помагам?

Арейн започна да потупва с пръст по фината порцеланова чаша, създавайки мънички вълнички по повърхността на чая.

— С изключение на очевидното ли? Бих могла да освободя съпруга ви. Да претърся из основи града за Сиквах. Да ви оставя да излизате свободно от покоите ви.

Аманвах леко поклати глава, докато разбъркваше чая си.

— Простете ми, херцогиньо, но не можете да го направите. Попитах заровете си за това. Имате голяма власт, но тя се изразява в дреболиите между отделните укази, а съпругът ми е твърде известен, за да избегне съдбата му вниманието на херцога. Бъдещето е пълно с разклонения, но във всички тях вие не успявате да промените решението му.

Арейн запази хладнокръвие, но устните й почти изчезнаха, когато ги сви гневно. Малко неща мразеше повече от това, да й напомнят за ограничената й власт.

— Може би е така — каза най-после тя. — Ще има процес, никой не може да попречи, но не бързай да отхвърляш предложението ми. Вероятно няма да успея да променя решението на сина ми, но едно от нещата, на които ми дава право законът, е проявата на милосърдие. Дори Райнбек да нареди да екзекутират съпруга ви, аз мога да го помилвам с махване на ръката, и дори тримата ми синове заедно няма да могат да ми попречат.

Погледът на Аманвах се задържа дълго време върху нея. Накрая красиянката се обърна към Лийша.

— Това истина ли е?

Лийша погледна към Арейн, после към Аманвах и сви рамене.

— Не съм експерт в анжиерските закони, но определено е възможно.

— Мога да ви представя съответните документи, за да го докажа — каза Арейн.

Аманвах поклати глава и се изправи.

— Няма да е необходимо. Ще хвърля заровете.

— Направете го тук, ако желаете — каза Арейн, макар думите й да прозвучаха повече като заповед, отколкото като молба. — Така ще видя тази магия в действие.

Аманвах се замисли за миг, после кимна. Погледна към Лийша, която остави чашата си на масата и отиде да дръпне тежките завеси, а красиянката коленичи на дървения под между дебелите килими и разстла искрящо бялата си гадателска кърпа.

Лийша беше принудена да издърпа килимите, за да запуши отвора под вратата, през който проникваше светлина, и скоро единственото сияние в стаята се излъчваше от алагай хора в шепата на Аманвах. Лийша и херцогинята майка наблюдаваха напрегнато, но Аманвах мърмореше молитвите си на красиянски и никоя от тях не можеше да различи скритите й зад воала устни.

Тя извади малко запушено шишенце — вероятно с кръвта на Роджър — и поръси заровете, преди да ги разклати в ръката си и да ги хвърли. Защитите проблеснаха зловещо, когато заровете промениха естествената си траектория, за да образуват диаграмата. Лийша не можеше да разчете значението й, но след като известно време се взира в тях, Аманвах кимна и се отпусна назад върху петите си. Лийша извади едно мускалче с химическа светлина от престилката си и го разклати, за да го накара да засвети.

— Ще искам три неща — каза Аманвах.

— Три неща в замяна на едно — измърмори Арейн.

Аманвах сви рамене.

— Можете да се пазарите колкото си искате.

Тонът й даваше ясно да се разбере, че усилията на херцогинята ще са безплодни.

— Какви три неща? — попита Арейн.

— Щом процесът приключи, ще помилвате съпруга ми, мен и моите сестри съпруги — каза Аманвах. — Без всякакви увъртания. Ще бъдем свободни да си вървим и ще ни осигурите защита, докато не се върнем в Хралупата.

Арейн кимна.

— Дадено.

— Ще ми позволите всеки ден да посещавам съпруга си — продължи Аманвах.

— Мога да ви дам по един час всеки ден до процеса — каза Арейн.

Аманвах кимна.

— Съгласна съм.

— И последното? — попита Арейн.

Аманвах се обърна към Лийша.

— Капка от кръвта на господарката Лийша.

Лийша скръсти ръце на гърдите си.

— Абсолютно невъзможно!

Нямаше представа какви вреди би могла да й нанесе жената с тази единствена капка. Ако просто попиташе, щеше да я обиди.

— Лийша — каза Арейн и тонът й прозвуча предупредително.

— Не разбирате за какво моли тя — каза Лийша. — Дадете ли кръвта си на една дама’тинга, все едно й давате нож да ви пререже гърлото. Защо изобщо да се съгласявам с това?

— Защото от него зависи бъдещето на херцогството ми! — изсъска Арейн. — Дайте й или ще накарам да я вземат насила.

Лийша оголи зъби.

— Не ме заплашвайте, Арейн. Ще защитавам мен и детето, което нося. Ако стражите ви ме докоснат даже с пръст, ще срутя замъка върху главата ви.

Очите на Арейн проблеснаха, но Лийша говореше съвсем сериозно и възрастната жена го знаеше. Билкарката задържа погледа й за миг, след което се обърна към Аманвах.

— Две условия.

Аманвах присви очи. Красиянците обожаваха да се пазарят.

— Които са?

— Ще използваш капката още сега, тук, като произнесеш въпроса си на тесански — започна Лийша.

Аманвах кимна.

— И второто?

— Ще се съгласиш да хвърлиш заровете веднъж за мен някога в бъдещето — каза Лийша. — Сама ще реша кога и какъв ще бъде въпросът.

Аманвах присви очи.

— Съгласна съм. Стига въпросът ти да не засяга пряко народа или семейството ми.

В отговор Лийша извади един ланцет от джобчето на престилката си, изпъна пръста си и се приготви да го бодне.

— Значи, се договорихме?

— Да — каза Арейн.

— Договорихме се — потвърди Аманвах.

— Протегни заровете си.

Лийша притисна ланцета към възглавничката на показалеца си и изцеди една капка кръв върху заровете на Аманвах.

Дама’тингата ги разклати в ръката си, докато всичките не се докоснаха до кръвта. След това се обърна към кърпата; ръцете й бяха започнали леко да треперят.

— Всемогъщи Еверам, дарителю на светлина и живот, умолявам те, дари скромния си слуга със знание за онова, що ще го срещне. Покажи на скромната си слугиня съдбата на детето, носено от Лийша вах Ърни ам’Пейпър ам’Хралупа.

Лийша почувства как детето ритна, когато заровете проблеснаха и се завъртяха във въздуха. Аманвах се наведе жадно напред, разчитайки скритото значение.

— Е? — попита най-накрая Лийша. — Какво ти казват?

Аманвах събра заровете и ги върна в торбичката си за хора.

— Съгласих се да задам въпроса си на глас, за да го чуеш, господарке, но никога не съм се съгласявала да ти разкрия отговора.

Лийша стисна зъби, но Арейн пресече отговора й.

— Достатъчно! Разберете се за това по-късно. — Тя изгледа студено Аманвах. — Изморих се от игричките ви, принцесо. Платихме цената ви. Сега хвърлете заровете и ми кажете кой упоява сина ми. Истърли? Уордгуд? Юкор? Някой от синовете ми?

Аманвах поклати глава.

— Вашата плевичарка работи сама.

Възцари се тишина; този път Арейн изгуби донякъде самообладание и очите й се изцъклиха като на жаба.

— Защо?

Аманвах сви рамене.

— Питайте я и тя сама ще ви каже. Тази тайна е била крита твърде дълго и трябва да бъде разсечена като цирей.

— А упойката? — попита Лийша, когато вече изглеждаше, че Арейн ще се нуждае от цял ден, за да осмисли информацията.

— Тинктурата е сипвана във виното му — каза Аманвах. — Не мога да кажа точно от кого, но това няма значение. Ако херцогът престане да получава дозите, семето му само ще се възстанови.

— Това ще отнеме месеци — каза Лийша.

— Можете да ускорите процеса с хора. Ще приготвя една кост за изцеляването.

Тя бързо се изправи на крака.

— Аз изпълних моята част от сделката. Искам да видя съпруга ми още сега.

Заповедният тон на дама’тингата освести донякъде Арейн. Тя поклати глава.

— Ще чакате тихо някъде, докато проверя информацията. Остана ли доволна, ще видите съпруга си, но не и преди това.

Белият воал на Аманвах се изду, когато тя изпъшка гневно. Красиянката кръстоса поглед с херцогинята майка, но миг по-късно кимна отсечено.

— Ще почакам, но ако до залез-слънце днес не съм видяла съпруга ми и не съм се убедила, че е добре, ще смятам, че сте нарушили клетвата си.

Кракът на Арейн започна да потропва нервно, но тя не каза нищо.

 

 

Лийша се опитваше да си припомни уроците на Роджър, докато се усмихваше на Росал и Джеса, дошли по заповед на херцогинята майка под предлог, че трябва да обсъдят очевидния интерес на Гаред към момичето.

Роджър я беше научил на много неща за поведението на монарсите, как да проектира гласа си дори когато говори тихо, как да поддържа маска, като се представя пред останалите за спокойна, независимо от онова, което изпитва в действителност. Досега това беше най-трудният й урок.

— Моля, господарке — каза Лийша, — Нейна Светлост желае да разговаря с госпожица Лакьор насаме, преди да бъдете включена в обсъжданията.

Росал погледна загрижено към Джеса, но жената махна презрително с ръка.

— Отивай, момиче.

— Ще ви накарам да се гордеете с мен — обеща Росал.

Джеса я докосна нежно по рамото.

— Не бих очаквала нещо друго.

Лийша беше изумена; последните думи, които беше разменила с господарката Бруна, бяха почти същите. Зачуди се какво ли означаваха те за жените. Може би и за тях бяха нещо като сбогуване.

Тя въведе Росал през вратата към голямата дневна на Арейн. Прекосиха я и влязоха през друга двукрила врата в частната приемна с дебели стени, способни да обезкуражат всеки подслушвач.

Щом се озоваха вътре, Уонда затвори вратата и застана от едната й страна. От другата стоеше друга жена от рода Кътър, Бека, също толкова огромна и със зъл вид. Аманвах седеше в ъгъла до задната стена и гледаше безстрастно. Дребничкото анжиерско момиче ги изгледа нервно, преди да приклекне в грациозен реверанс пред херцогинята майка. Арогантността, която беше проявила пред Лийша в стаята й, се беше изпарила.

— Ваша Светлост — каза Росал, като застина в дълбок поклон, с почти опряно в пода лице. — Истинска чест е, че ме повикахте при себе си. Оставам ваша покорна слугиня.

— Изправи се, момиче — сопна й се Арейн. — Завърти се, за да те огледам хубавичко.

Росал се подчини и бавно се завъртя; фигурата й беше перфектна, с лице като изсечена статуя.

— Баронът иска ръката ти — каза Арейн с равен глас. — Всеки глупак може да го види. А мъж, който иска нещо толкова силно, обикновено го получава.

Бузите на Росал се изчервиха красиво, но в думите на херцогинята нямаше въпрос, затова тя продължи да мълчи.

— Но не и този път — каза Арейн. Росал се справи добре с прикриването на изненадата си, но дори това хитро същество не успя да сдържи потрепването си. — Много по-вероятно е да прекараш остатъка от живота си в килия, отколкото в леглото на барона.

При тези думи Росал напълно изгуби самообладание и зяпна.

— Ваша Светлост?

— Чие семе отнесе на господарката Лийша? — попита Арейн. — Знам, че не е било на сина ми.

Росал застина с разширени очи, като уплашена кошута. Погледна към изхода, но двете жени Кътър се изстъпиха пред вратата със скръстени ръце.

— Не чувам отговор — каза раздразнено Арейн. — По-добре говори, ако не искаш до края на деня да увиснеш на бесилката на Площада на предателя.

— Д-джакс — отвърна Росал. — Негово беше.

— Защо? — попита Арейн.

— Господарката Джеса — започна Росал и херцогинята майка изсъска. — Тя каза, че господарката Лийша иска да я измести като кралска билкарка, да й открадне поста и да поеме контрола над училището.

— Никога не съм искала подобно… — започна Лийша, но Арейн я накара да замълчи с рязко махване на ръката.

— Застраши бъдещето на цялото херцогство заради репутацията на господарката си? — попита Арейн.

Росал падна на колене и от очите й потекоха сълзи, които си проправяха пътечки по напудреното й лице.

— А-аз не… Господарката Джеса щеше да намери лекарство, ако то изобщо съществува. К-какво можех да направя?

„Какво, наистина?“ — зачуди се Лийша. Господарката Джеса държеше живота на Росал в ръцете си. Не можеше да се очаква, че момичето ще я предаде и ще разчита, че херцогинята ще повярва на нейната дума, а не господарката й.

Изпита съчувствие към Росал, но в погледа на Арейн нямаше и капчица жалост.

— Ти също ли тровеше херцога?

Росал изглеждаше искрено уплашена.

— К-какво? Не! Никога! — Тя се поколеба. — Понякога господарката Джеса ни даваше отвари за плодовитост за него…

Арейн я прекъсна с жест.

— Вярвам ти, момиче, макар че това не оправдава предателските ти действия.

— Моля Ви, Ваша Светлост… — започна Росал.

— Тишина! — каза Арейн. — Каза ми всичко, което исках да знам. Ако искаш да си запазиш езика, дръж го зад зъбите си, докато разговарям с господарката ти.

Тя се обърна към вратата.

— Уонда, скъпа, доведи ми Джеса.

— Да, майко — каза Уонда, отвори вратата и след малко се върна, следвана по петите от господарката Джеса.

Жената влезе спокойно в стаята, но се спря при вида на коленичилата на пода Росал с набразденото й от сълзи лице. Погледна назад, но Уонда вече беше затворила вратата и двете с Бека отново бяха блокирали изхода.

Джеса си пое дълбоко дъх и се обърна, оглеждайки стаята с хищнически поглед. Носеше престилката си с много джобове и Лийша знаеше отлично каква вреда може да нанесе със съдържанието им.

— Да разбирам ли, че Ваша Светлост не смята Росал за подходяща за младия барон? — попита Джеса.

— От кога даваш на Райнбек отвари за безплодие? — сопна й се Арейн.

Джеса пристъпи напред, разпервайки ръце.

— Това са глупости…

— Свали си престилката — каза Лийша.

— Какво?

Джеса направи още една крачка напред и Лийша спусна ръката си към торбичката с хора.

— Уонда — каза Арейн, — ако Джеса направи още една крачка напред, без да си свали престилката на пода, пронижи крака й със стрела.

Уонда бързо зареди арбалета си.

— Кой крак?

Ъгълчето на устата на херцогинята потрепна в усмивка.

— Изненадай ме, скъпа.

Джеса сбърчи вежди, но изпълни заповедта; свали престилката си и я остави на земята, поглеждайки с омраза към Лийша.

— Ваша Светлост, не знам какво ви е казала…

— Нищо по-различно от онова, което ми каза Бруна преди толкова години — отвърна Арейн, — макар че аз бях твърде упорита, за да я послушам.

— Какво доказателство… — започна Джеса.

— Това не е съд — прекъсна я Арейн. — Не се нуждая от съдия, за да те освободя от поста ти и да те хвърля в окови до края на живота ти. Не си тук, за да обсъждаме доказателствата.

— Тогава за какво съм тук? — попита Джеса.

— За да ми кажеш защо — отвърна Арейн. — Винаги съм се отнасяла добре с теб.

— Защо ли?! След като Райнбек се отнася с мен и момичетата ми като с плювалници? След като херцогът на Анжие е толкова глупав, че да се оставя да бъде воден за носа от майка си и изхвърля горкия Полухват на улицата само защото е спал в погрешното легло?

— Затова реши да го замениш с някой от глупавите му братя? — попита Арейн. — Може да имат някоя и друга мозъчна гънка в повече, но никой от тях не е особено умен.

— Не ме интересува колко са умни — отвърна Джеса. — Никой от тях не се опита да ми го мушне.

— А? — зяпна Арейн.

— Аз не работя. Обещахте ми — каза Джеса. — Трябваше да събера проявяващи желание момичета и да ги обуча, но никога нямаше да вдигам моите поли.

Арейн сви устни.

— Но Райни не е гледал на нещата по този начин.

— Дори не се интересуваше от мен — каза Джеса. — Искаше просто да маркира всяка жена в бордея. Той беше херцогът, правото му да пръска семето си навред му е дадено от самия Създател.

— Затова ти му го отне — каза Арейн. — Трябваше да ми кажеш.

— Защо? — попита Джеса. — Какво щяхте да направите?

Арейн разпери ръце.

— Предполагам, че никога няма да разберем. Онова, което не биваше да правя, е в продължение на десетилетия да застрашавам безопасността и стабилността на херцогството.

— Стига драми — рече Джеса. — Имате достатъчно синове идиоти, които да заместят Райнбек, и внуци от Микаел. Ако се стигнеше до брак с мливарската кучка или определянето на някой от синовете на Микаел за наследник на трона, Райнбек щеше да преодолее братското съперничество.

— Веднъж, може би — отвърна Арейн. — Но в светлината на наближаващата война ти ни остави слаби, готови за скубане.

— Виновна е както моята упоритост, така и Вашата — каза Джеса. — Очаквах да прозрете, че нощта е тъмна още преди десетилетия, и да пуснете Тамос да осемени някоя от безкрайната процесия млади херцогини. Вместо това вие му възложихте безсмислено поръчение.

Арейн издиша шумно през ноздрите си и кракът й отново затропа по пода, докато мислеше. Най-накрая кимна.

— По-късно ще реша какво да правя с теб. Засега ще можеш да махаш на младия майстор Полухват от прозорчето на стаята ти в Западната кула.

Тя кимна на Бека. Жената пристъпи напред и стисна ръката на Джеса в желязна хватка.

Докато я извеждаха от стаята, Джеса погледна към Росал, която продължаваше да стои коленичила на пода.

— Момичето няма нищо…

— … да спечели, ако продължаваш да говориш от нейно име — пресече я Арейн.

Тя махна с ръка и пазачката отведе жената. Лийша се напрегна, чудейки се дали Джеса ще се съпротивлява, но плевичарката изглеждаше примирена със съдбата си.

— Нощ — каза Арейн, когато Уонда затвори вратата след тях.

Изглеждаше така, сякаш се беше смалила, и Лийша си припомни колко дребничка всъщност беше жената.

Но уязвимостта й се стопи в мига, когато херцогинята майка насочи вниманието си към Росал.

— Така, момиче, какво да правя с теб?

Росал отново се разплака и не беше трудно да се разбере защо. Джеса може би заслужаваше кулата на катедралата, но Росал беше… заменима. Ако пожелаеше, Арейн можеше да я обеси още преди залез-слънце.

— Аманвах, искам сега да хвърлиш заровете заради мен — каза Лийша и сама се изненада от думите си.

Дама’тингата я погледна изумено.

— Ще похабиш въпроса си към Еверам заради една хейсах?

— Заради живота на една жена — поправи я Лийша.

— Боя се, че съм съгласна с принцесата — каза Арейн. — Едва ли си струва…

— Някога бях сгодена за Гаред Кътър — каза Лийша. — Може да съм се отказала от него, но той все още ме интересува. Хралупата има нужда от него, а той се нуждае от жена, която да му помага да носи бремето си по-добре от онези безмозъчни дебютантки, които не спирахте да насаждате до него на вечеря.

Арейн изсумтя.

— Не мога да го отрека.

— Слава на Създателя — ахна Росал.

— Не му благодари още, момиче — отряза я Арейн.

Очите на Росал се ококориха от страх, когато Аманвах измъкна закривената кама от канията на колана й.

— Протегни ръката си, момиче.

Росал потрепери, но направи каквото й беше казано. Аманвах я резна бързо и събра кръвта в празна чаша за чай. Арейн даде знак на Уонда да изведе момичето. Когато останаха сами, херцогинята се обърна да гледа, а Аманвах коленичи на пода и хвърли заровете.

— Тя ще бъде вярна — каза Аманвах, разчитайки светещите знаци — на него и на племето на Хралупата. Ще му роди силни синове, но той ще бъде наследен от дъщеря си.

Аманвах седна на петите си и погледна към Лийша и Арейн.

— Ако се съглася — отбеляза Арейн.

Аманвах поклати глава.

— Простете, Ваша Светлост, но няма да имате избор. Синът на Стив няма да приеме друга.

Арейн се намръщи.

— Тогава да я взема и да приключваме. Махнете я от погледа ми, докато не съм си променила решението.

— Господарке! — Уонда отвори с трясък вратата, понесла Бека в ръцете си. — Тя не диша!

Лийша изтича при нея. Аманвах вече вадеше хора от торбичката им.

— Затвори вратата — каза дама’тингата.

Уонда се накани да изпълни заповедта, но Арейн я сграбчи за ръката.

— Къде е Джеса?

— Изчезна — отвърна Уонда. — Намерих Бека да лежи в коридора.

— Намери я — заповяда херцогинята. — Искам всеки стражник в двореца да търси тази вещица.

Уонда кимна и излезе.

 

 

— Понякога се чудя какъв ли щеше да е животът ми, ако майстор Пайтър просто си беше свършил проклетата работа и беше проверил защитите — каза Роджър.

Сиквах, която се криеше сред гредите, не отговори. Рядко го правеше, освен ако не й зададеше директен въпрос или трябваше да разговаря с Аманвах. Дори тогава тя се спускаше на пода и се приближаваше до него, като говореше шепнешком, за не я чуе някой друг.

Роджър нямаше нищо против. Достатъчно бе да знае, че е там и го слуша. Много по-ценно от чувството за безопасност в присъствието й или топлата й прегръдка през нощта беше усещането за дружеско общуване, което му позволяваше да изтърпи затвора, без да се пречупи.

Някой, който да го слуша. Някой, който се безпокоеше за него. Кой жонгльор би издържал дълго без тези неща? Роджър бе виждал велики някога изпълнители, които се превръщаха в сенки на самите себе си, когато публиката им започнеше да оредява.

— Щях да имам братя и сестри — продължи Роджър, представяйки си ги толкова ясно, че дори можеше да ги назове по имена. — Мама и татко бяха млади. Тогава ми се струваха стари като дърветата, но сега, като погледна назад, виждам, че е трябвало да бъда първият от много.

Той въздъхна с копнеж, мислейки си за детските игри и изгубения смях.

— Тогава в цял Речен мост нямаше нито един инструмент — каза той, — камо ли някой, който да може да свири на нещо. Сигурно щях да наследя хана, да се оженя за някое местно момиче и да имам свои деца. Нямаше да отида никъде или да направя нищо специално. Щях да бъда просто… нормален.

Резето изщрака. Вратата се отвори и на прага се появи…

— Аманвах!

Роджър скочи на крака и буквално прелетя през стаята.

— Говориш глупости, съпруже — каза тихо Аманвах, докато се прегръщаха. — Ти си докоснат от Еверам. Никога няма да бъдеш нормален. Ако майстор Арик не те беше научил да свириш на цигулка, друг щеше да го направи. Шарак Ка приближава и беше иневера, че върна Песента на Новолунието на Ала.

— Щеше да се справиш и без мен — каза Роджър.

Аманвах поклати глава.

— Може да си предал някои от дарбите си на твоите съпруги, но това си е твое.

Тя повдигна воала си и го целуна. Той се опита да я притисне по-силно към себе си, но тя протегна ръце и го отблъсна назад, а воалът й падна отново пред устата й като завеса след последното действие.

— Ще прекарвам всеки ден по един час с теб, съпруже — каза тя, — докато този проблем не бъде разрешен. Първо трябва да се погрижим за някои други неща.

Тя плесна силно с ръце, вратата се отвори и двама едри прислужници внесоха няколко тежки бурета с вода. Друг носеше малка дървена вана, достатъчно голяма, че в нея да се побере Роджър. Зад тях като сянка се спусна Сиквах и изчезна през отворената врата.

— Донесли сте всичко това чак дотук? — попита Роджър, поглеждайки към тежките бурета.

Мъжете го изгледаха кръвнишки, но не казаха нищо.

— Не приемай мълчанието им за грубост, съпруже — каза Аманвах. — Забранено им е да разговарят със затворниците. Нейна Светлост нареди да ти дават по-добра храна и три пъти седмично да ти осигуряват баня. Тези мъже с гордост изпълняват кралските й заповеди.

На Роджър мъжете изобщо не му изглеждаха горди, когато го изгледаха за последен път и със сумтене напуснаха стаята.

— Сиквах… — каза тихо Роджър, когато вратата се затвори зад тях.

— Ще ни осигури уединение през следващия един час — рече Аманвах и пусна защитени сребърни камъни в буретата. Те изсъскаха и магията им затопли водата. — Моля, съпруже — каза тя, посочвайки ваната.

Роджър знаеше, че е най-добре да не спори, затова се съблече и влезе в нея. Лакираното дърво беше хладно и той настръхна и потрепери, докато Аманвах не започна да го полива с гореща вода.

Роджър веднага започна да се успокоява. Това не беше голямата вана на Шаманвах, но той беше свикнал с ежедневния ритуал на къпането и дори не беше осъзнавал колко му липсва.

— Захванала съм се да ти изработвам обица — каза Аманвах, докато го търкаше с четката и парче сапун. — Но работата ще отнеме седмици, а аз се надявам да те видя свободен много преди да е завършена.

— Несъмнено ще й намерим употреба — отвърна Роджър. — Каква по-важна цел би могла да има магията за мен от това, да чувам сладкия ти глас отдалеч?

Аманвах го прегърна, преглъщайки едно ридание. Роджър я притисна към себе си, без да обръща внимание, че мокри дрехите й.

Аманвах се отдръпна с подсмърчане и отстъпи, за да свали мократа коприна.

— Ако сега си легнеш с мен, съпруже, ще ми направиш дете.

Роджър тъкмо бе започнал да се отпуска и се беше излегнал във ваната, но думите й го накараха да се напрегне и рязко да се изправи.

— Аманвах, не е сега моментът…

— Сега е — прекъсна го тя. — Ако искам да родя детето ти, трябва да е сега.

Роджър преглътна.

— Не ми харесва какво говори това за шансовете ми да се измъкна.

Аманвах коленичи отново до ваната и плъзна ръце по голите му гърди, но не с намерението да го къпе.

— И на мен — призна тя. — Бъдещето ти е забулено в облаци, но не само твоето. Наближават големи сътресения и докато преминат, мнозина в този град ще поемат по самотния път.

Тя притисна длан към бузата му и го придърпа за целувка.

— Но в бурния поток има една опора. Ако ме вземеш сега, ще зачена детето ти.

— А ти ще оцелееш ли в тези… сътресения? — попита Роджър.

— Поне докато се роди детето. След това…

Аманвах сви рамене и го целуна по врата.

Роджър потрепна.

— Може би е по-добре да изчакаме тогава.

Аманвах го погледна объркано.

— Не искам да те оставям да отглеждаш сама детето — каза Роджър. — Още нямаш двайсет. Ако умра, можеш да си вземеш друг съпруг. Който ще може да…

Аманвах взе лицето му в шепите си.

— О, съпруже. Няма да бъда сама. Имам моите сестри съпруги и ти не ни разбираш добре, щом си мислиш, че ще се отречем от теб, ако трябва да поемеш по самотния път.

Тя се изправи и полюшвайки бедра, тръгна към малкото легло.

— Аз съм дама’тинга. Единственото, което Еверам изисква, е да родя дъщеря и наследница. — Аманвах легна по гръб и разтвори крака. — Дай ми я и няма да имам нужда от докосването на друг мъж.

Роджър изскочи от ваната и без да обръща внимание на мокротата, легна върху нея.

— Дъщеря?

Аманвах се усмихна.

— Сиквах вече носи сина ти.

 

 

Джансън наблюдаваше Лийша, без да я гледа. Цялото внимание на първия министър сякаш бе насочено към херцогинята майка, но аурата му говореше друго. Той усещаше остро присъствието й и се дразнеше, че не знае причината тя да е тук. Беше свикнал да е дясната ръка на Арейн и не му харесваше, че Лийша като че ли застава между тях.

— Не се страхувай, Джансън — каза тя. — Съвсем скоро ще се върна в Хралупата.

Министърът я погледна изненадано. Той не беше казал нищо, но чувствата му бяха толкова силни, че тя бе реагирала инстинктивно.

„Ето как се чувства Арлен“, осъзна тя; отново го бе разбрала твърде късно. Сърцето я сви при мисълта, че може би повече няма да го види — нещо, което демоните бяха използвали срещу нея. Вероятно бяха засекли нуждата в аурата й със същата лекота, с която тя четеше Джансъновата.

— Не твърде скоро — отбеляза Арейн. — Все още имаш задължения. — Тя се обърна към Джансън. — Намерил ли Джеса?

Първият министър поклати глава.

— Видяна е да влиза в тунела, но никой не я е виждал да излиза от другия му край. Поставил съм училището под стража и го претърсваме от горе до долу.

— Мястото е пълно с тайни проходи — каза Арейн. — Изкарай от там ученичките и персонала и накарай хората си да проверят с почукване всяка стена. Ако дрънчи на кухо, потърсете тунела или пробийте стената. И в името на Създателя, кажи им да внимават. Вещицата щеше да убие Бека с отровната си игла, ако Лийша и Аманвах не бяха наблизо, за да се погрижат за нея.

Джансън се поклони.

— Ще бъде направено. Освен това претърсваме и другите имоти на господарката Джеса и известните й съдружници. Пазачите при портата преглеждат всяка карета и проверяват под всеки покрив. Ще я намерим.

Арейн кимна, но в аурата й проблесна неувереност. Оцветяваше я и чувството, че е предадена, но въпреки това тя продължаваше да уважава Джеса. Жената беше опасна и Арейн се притесняваше, че може би ще се измъкне от мрежите им.

— Има ли още нещо? — попита Джансън.

Аурата му показваше ясно, че той знае, че има и друго. Едва ли го беше повикала само за да повтори заповедите, които беше дала по-рано.

— Нуждаехме се от помощта на красиянската принцеса, за да разкрием заговора — каза Арейн. — Получихме я срещу определена цена.

Аурата на Джансън се промени и лицето му се вкамени, когато осъзна накъде клони тя.

— Полухват.

Арейн кимна.

— Процесът му ще се проведе, но каквато и да е присъдата, аз ще го оправдая.

— Ваша Светлост — започна Джансън с напрегнат глас, — племенникът ми беше помпозен фукльо, често и бреме на Бръшлянения трон, но въпреки това си остава мой племенник. Не мога просто да…

— Можеш и ще го направиш — отряза го Арейн. — Не очаквам да ти хареса, но е необходимо, а и ако пострада, по улиците ще избухнат бунтове. Ще остане в кулата до началото на процеса, но когато господарката Лийша потегли за Хралупата, той и пастир Джона ще тръгнат с нея.

В аурата на Джансън пламна ярост. Толкова силна, че Лийша се напрегна, плъзна ръка в торбичката си за хора и сграбчи жезъла. Ако той направеше дори най-малката крачка напред, тя щеше да го пръсне на хиляди парченца.

Но внезапно пламтящата емоция се срина, затисната от такава мощна воля, че Лийша се уплаши почти толкова силно, колкото и от гнева. Първият министър се поклони вдървено.

— Както нареди Ваша Светлост.

Той се завъртя на пети и излезе от стаята, без да чака да го освободят.

Арейн въздъхна.

— Често съм казвала, че ще платя всяка цена, за да оправя безплодието на сина ми, но не съм смятала, че това ще ми струва загубата на двамата ми най-близки съюзници в един ден.

Лийша положи ръка върху нейната.

— Имате и други. Щом напуснем града, лорд Джансън ще се върне при вас.