Питър В. Брет
Черепният трон (28)

Глава 25
Шпионинът
334 г. СЗ, Зима

— Те просто си седят там и ни наблюдават. — Джаян крачеше напред-назад пред големия панорамен прозорец в командния си център, някогашен разкошен кабинет на господарката на док Айзадора. — Иска ми се страхливците просто да ни нападнат и да се приключва.

Десетина лактънски кораба стояха на котва на половината път между Пристан — който сега наричаха Водохранилището на Еверам — и Лактън и все още се виждаха на светлината на залязващото слънце. Някогашни рибарски и търговски съдове, сега всичките имаха прашки на палубите си и бяха разположили стрелци на кърмата и бака.

Най-страшни бяха новопостроените скорпиони, разработени въз основа на красиянските. Тъй като зеленоземските тайни на огъня все още оставаха загадка, Абан се дразнеше, че лактънците толкова лесно бяха откраднали модела.

Корабите стояха там от месеци, пазейки невидимата граница, която красиянците така и не успяха да достигнат. Въпреки цялото им въоръжение, корабите бяха бързи и се носеха по вятъра с лекотата, с която птиците прелитаха над главите им. Ако решеха да атакуват, щеше да стане бързо. Корабите често променяха формацията си и нямаше как да се разбере дали имаха малък екипаж, колкото да ги сплашат, или бяха претъпкани с войници, готови да завземат с един удар доковете и брега.

Други кораби пристигаха и заминаваха от езерния град, евакуирайки десетките местни рибарски селища по брега, и яростно трупаха продукти, за да компенсират изгубения десятък. Джаян изпрати полубратята си на север и на юг през мочурищата и странните им демони, за да превземат селцата, но когато Ича и Шару стигаха до тях, повечето вече бяха изоставени.

На юг Шару беше стигнал до река, твърде широка и дълбока, за да бъде прекосена, и беше изпратил вестоносец, за да съобщи, че се завръща във Водохранилището на Еверам. Все още нямаше вест от север, където от седмици се намираха Ича и хората му, и дори дама’тингите не можеха да определят със сигурност каква беше съдбата им.

— Не се проявиха като страхливци, когато дойдоха да си върнат корабите — напомни му Абан. — Чините се страхуват от вас, Шарум Ка, и с право. Всеки от вашите шаруми може да посече поне дузина рибари…

— Двайсет — каза Джаян, — и то без да се задъхат.

Абан кимна.

— Така е, Шарум Ка. Но не подценявайте врага. Не страхът ги възпира.

— А какво? — попита настоятелно Джаян.

— Нападението не носи печалба — каза Абан.

— Пфу! — изплю се Джаян. — Това е Шарак Слънце, не кхафитска търговия.

— Много пъти сте казвали, че зеленоземците са повече кхафити, отколкото шаруми — рече Абан. — Няма да спечелят нищо, ако се опитат да си върнат града, когато го защитават толкова много воини, а подкрепленията им са само на няколко дни път. — Той потрепери и даде знак на Безухия да хвърли още едно дърво в огъня. — По-добре ще е да оставят снега и студа да ни отслабят.

Джаян изсумтя. Всички красиянци мръзнеха и бяха раздразнени от спомените за последната северна зима. Нощем в Красия температурите често падаха до точката на замръзване, но пустинното слънце поддържаше дните горещи. На север беше студено и влажно в продължение на дни. Зимата едва започваше навътре в сушата, но толкова близо до езерото снеговете паднаха рано, забавяха патрулите им и повреждаха скорпионите. Ако се вярваше на местните, в най-студените месеци голяма част от езерото замръзваше и затваряше пристанищата до пролетта.

— Значи, ние просто ще седим върху копията си в това безполезно чинско село? — тросна се Джаян.

— Евджахът ни разказва за много зими, в които свети Каджи е бил принуден да чака в завладените земи, за да спечели Шарак Слънце. Завоеванията винаги са такива, Шарум Ка. Месеци наред разместване на бойни части и провизии в очакване на идеалния момент за нанасяне на удар — Абан плесна с ръце, за да подчертае думите си, — който ще смаже враговете.

Думите му като че ли поуспокоиха Джаян.

— Аз ще ги смажа. Ще им извадя очите и ще ги изям. Поколения рибари ще шепнат името ми с ужас.

— О, не се и съмнявам — съгласи се Абан, без да отмества очи от пода, за да би случайно да погледне към млечнобялото дясно око на Джаян.

Беше му поръчал красива превръзка от защитено злато, но Джаян отказваше да я носи. Младият Шарум Ка знаеше, че окото му изнервя мъжете, и се наслаждаваше на неудобството им.

— Междувременно можете да прекарате зимата в разкош — Абан посочи с жест пищно обзаведената стая, — на топло и с изобилие на хубава храна, докато обитателите на езерото треперят на замръзналите си съдове и дъвчат рибешки глави, за да залъжат празните си стомаси. — Той се съмняваше, че нещата са точно така, но винаги беше по-добре да преувеличава, когато ласкаеше Шарум Ка. — Работата по имението ви в Дара на Еверам отново започна, а една зеленоземска дживах топли постелята ви.

— Искам слава, а не разкош — каза Джаян, пренебрегвайки успокояващите думи. — Трябва да има начин да ги нападна. Сега, преди зимата да се развихри.

И наистина имаше, но Абан не възнамеряваше да позволява на момчето да го разбира. Планът беше твърде рискован и той не искаше да провали изпълнението му заради глупавата му гордост, която им беше струвала почти цялата пленена флотилия.

От десетте големи кораба, които бяха оцелели след пожара, лактънците си върнаха четири, а два бяха изгорели дотолкова, че не можеха да бъдат поправени. Един беше изгубен при прилива на водни демони, които бяха взели и няколко по-малки съда. Абан беше изпратил останалите в един скрит залив, охраняван от неговите хора, където изучаваха науката на плаването и корабостроенето чрез книги, подкупи и клещите на мъчителите му.

Звукът на шарак рог накара и двамата да се изправят. Абан погледна през прозореца и веднага забеляза причината.

— „Воплите на шарума“.

Джаян изсъска, грабна копието си и хукна към прозореца, сякаш възнамеряваше да се опита да улучи намиращия се на четвърт миля красив боен кораб, който се приближаваше от север, използвайки за прикритие сгъстяващия се сумрак.

Капитан Делия беше променила името му, след като си го беше върнала от красиянците. На знамето му имаше женски силует, загледан в далечината, но отхвърленият ухажор беше заменен от силуета на подпален шарум. Корабът ги нападаше редовно, изпитваше отбраната им и оправдаваше името си. Точно Делия и „Воплите на шарума“ бяха откраднали скорпиона, за да могат лактънци да изкопират дизайна му.

Всеки път появата на кораба означаваше печал и загуба за окупаторите и безсилна ярост за Джаян. Често корабът се приближаваше до ръба на обхвата на метателните оръжия, обсипваше доковете с огън или смъртоносен дъжд от стрели и отплаваше, преди мендингите да успеят да отвърнат на огъня.

Джаян беше опитал да премести чините към доковете и сградите, които се намираха най-близо до водата, но капитанката някак си беше предусетила плановете му и нападна на друго място, привличайки силите на Джаян, докато другите кораби предприеха смела спасителна операция за техните удобно разположени братя.

Всеки път когато се опитваха да се противопоставят на „Воплите на шарума“, капитан Делия като че ли предугаждаше плановете им и сменяше тактиката. Нямаше как да знаят дали сега тя идваше просто за да разрушава, или имаше нещо друго наум.

Абан наблюдаваше предпазливо как корабът се носеше покрай бреговата линия, далеч от обхвата им. Щеше рязко да смени посоката, когато приближеше целта си. Мендингите по всички докове и на брега наскачаха и затаиха дъх, защото знаеха, че ще разполагат само с няколко мига, за да се прицелят и да стрелят. Джаян беше обещал дворец на групата, която успееше да потопи проклетия кораб.

Но тогава плавателният съд обърна и Абан усети как сфинктерът му се стяга.

— Черното сърце на Ний.

— А? — рече Джаян и се обърна да погледне Абан точно когато рамката на прашката се изнесе напред, изстрелвайки тежък снаряд право към тях.

— Шарум Ка! — извика Абан и се хвърли върху мъжа.

Джаян беше мускулест тип, но дори той не успя да издържи тежкото туловище на Абан, което го събори на пода. Когато паднаха на килима, той го отблъсна и кхафитът се търкулна настрани.

— Как се осмеляваш да ме пипаш с нечистите си ръце, свинеядна камило! Ще убия…

В този момент се чу трясък и нещо се блъсна в големия прозорец. Защитеното стъкло, което Абан беше монтирал, издържа, но цялата сграда се разтресе от удара.

Погледът на Джаян се отмести от прозореца към Абан, който бе успял да се надигне на здравия си крак. После погледна отново към прозореца, по чиято повърхност се бяха набили парчета дърво, и отново се обърна към Абан.

— Защо?

Младият Шарум Ка не говореше твърде членоразделно, но Абан го разбра много добре. Защо един страхлив кхафит ще рискува собствения си живот заради някой, който години наред го бе тормозил и му се беше присмивал?

— Вие сте Шарум Ка — отвърна Абан. — Кръв от кръвта на Избавителя и надежда на народа ни, докато баща ви се бори с Ний. Животът ви струва много повече от моя.

Джаян кимна и на лицето му се настани рядко срещано замислено изражение.

Това бяха пълни глупости, разбира се. Абан с удоволствие би оставил момчето да поеме копие вместо него. Неведнъж беше обмислял дори сам да убие глупака. И щеше да го направи, ако не рискуваше да си навлече гнева на дамаджата.

Но ако Шарум Ка беше убит в негово присъствие и Абан оцелееше, Хасик щеше да го потърси. Може би Керан или Безухия щяха да го спрат, но Абан предпочиташе да не залага живота си на това. Хасик беше готов да умре, ако това означаваше да вземе Абан със себе си, а срещу такъв човек не бива да се рискува.

— Ти ме спаси, кхафите — каза Джаян. — Продължавай да ми служиш и аз няма да го забравя, когато заема трона на баща ми.

— Все още не съм спасил никого — каза Абан, докато гледаше към течността и отломките, които продължаваха да стърчат по защитеното стъкло. — Трябва да излезем навън.

— Ха! — рече Джаян. — Не ме излъга, когато каза, че защитеното ти стъкло ще издържи на всякакъв удар. От какво трябва да се боим?

Той се обърна точно когато един от скорпионите на десния борд на „Воплите на шарума“ изстреля втори, огнен снаряд.

— Трябва да излезем навън! — изкрещя Абан, докато огнената топка летеше към тях.

Той направи поредица от жестове към Безухия, който се приближи на бегом до кхафита и го вдигна на ръце.

Когато снарядът се сблъска с течния демоноогън, прилепнал към стъклото, се разнесе оглушителен взрив и избухна ярък пламък, който накара дори обитателите на пустинята да примижат. Въпреки това защитеното стъкло издържа, отразявайки силата и топлината на взрива.

Абан нарисува защита във въздуха.

— Слава на Еверам. — Здравомислещата половина от мозъка му знаеше, че стъклото се беше държало точно както бе очаквано, но за сърцето му на страхливец това си беше истинско чудо. — Тръгвай! — изкрещя той и махна с ръка към вратата.

Въпреки здравината на стъклото, сградата, на която бе монтирано то, беше просто дървена. Димът беше започнал да се просмуква през гредите.

Безухия наведе глава, засили се към вратата и я изкърти от пантите. Тя удари Хасик, който се беше затичал към стаята, но без да губи време, Абан даде знак на Безухия да продължи напред с пълна скорост. Глухият гигант, който носеше Абан като малко дете, препусна надолу по стълбите и се затича през голямата стая на долния етаж към задната врата.

— Пожар! — изпищя Абан, докато преминаваха през голямата стая. — Бягайте!

Едва когато се озоваха отвън, Абан осъзна, че Джаян ги е следвал по петите. Той бързо даде знак на Безухия да го пусне на земята, осъзнавайки, че може да е оставил впечатлението, че разчиства пътя за Шарум Ка.

Към тях се присъединиха и други, сред които Кхеват, Асави, телохранителят на Джаян и Керан.

— Накарал си Безухия да те изнесе? — попита отвратено строевият офицер, но говореше тихо, за да не го чуят останалите. — Нямаш ли срам?

Абан сви рамене.

— Когато става въпрос за живота ми, офицер, нямам.

— Ще забия копието си в сърцето на тая кучка и след това ще я изчукам в дупката! — изкрещя Джаян.

— Аз ще я държа, докато се качвате върху нея — съгласи се Хасик.

В косата му се виждаше кръв, но той изглеждаше готов за бой.

— Защо ще искам да я държиш, идиот такъв — сопна му се Джаян, — щом вече ще съм пробол сърцето й?

— Аз… — започна Хасик.

— Шарум Ка не ти иска извиненията, Свирчо! — извика Абан, наслаждавайки се на момента. — Точно ти, а не двама кхафити, трябваше да разчистваш пътя пред него.

Хасик изглеждаше така, сякаш се молеше земята да го погълне, а на Абан му се искаше моментът да продължи вечно. Но скоро всичко премина и Хасик оголи зъби.

— От тук не се вижда нищо — каза Джаян. — Върви на доковете и разбери какво става.

Той посочи с пръст и Хасик хукна като вярно куче.

— Вие и духовниците трябва да останете тук, Шарум Ка — каза Керан. — Моля ви, позволете на Копията на Избавителя да ви ескортират до безопасно място, откъдето ще можете да…

— Там! — внезапно изпищя Асави.

Всички погледи се обърнаха към нея, а тя сочеше към един шарум, който излизаше от сградата сред пушека и объркването, спуснал нощния си воал. През рамо беше преметнал някаква чанта, черна като робата му. Воинът замръзна за миг, заедно с всички останали.

— Не стойте така! — изкрещя дама’тингата. — Спрете го или улиците ще бъдат залети с кръв!

Това накара хората да се раздвижат, но воинът беше по-бърз от тях, изблъска един дама настрани и се затича по най-лесния път за бягство.

Право към Абан.

В това имаше смисъл. Абан беше сакат дебелак, който щеше да попречи по-малко на шпионина от един шарум или дама, а само глупак би се осмелил да приближи до Невестата на Еверам. Едно силно блъсване щеше да повали Абан на земята точно пред преследвачите му.

Но макар Абан наистина да беше дебел и единият му крак да не струваше и ядронска пикня, заучената му превзетост имаше за цел да направи недъга му да изглежда много по-зле, отколкото е в действителност.

Той изпищя ужасено и прехвърли тежестта си на здравия крак, докато воинът го приближаваше. Но когато шарумът протегна ръка, за да го блъсне, Абан го сграбчи за китката и го препъна с патерицата, политайки заедно с него към земята.

Това би трябвало да сложи край на всичко, но воинът бе успял да запази контрол и се извъртя така, че се приземи върху Абан. В този момент воалът му падна и Абан успя да го огледа.

Беше млад, твърде млад, за да носи черното. Лицето му беше изцапано с кал, но въпреки това кожата му беше твърде светла за красиянец, макар и по-тъмна от тази на повечето зеленоземци. Чертите му също имаха прилика и с двете раси. Мелез? Задаваше се цяло поколение такива, но всичките, с изключение на неколцина, все още бяха в коремите на майките си, а другите бяха заети да плачат и да си вършат работите в бидото.

Докато Абан го зяпаше, мелезът се повдигна леко и заби чело между очите на кхафита. Изскочиха искри и се чу тъп удар, когато тилът му се удари в земята. Абан гледаше замаяно как Безухия се приближава, за да сграбчи воина, но мелезът отново се оказа по-бърз и изрита кха’шарума в коляното. После отскочи от Абан и побягна миг преди Безухия да се стовари върху кхафита. Двамата се претърколиха встрани и се озоваха точно на пътя на воините, които се развикаха ядосано.

Когато погледът на Абан най-после се проясни, шпионинът тичаше с пълна скорост към доковете, следван по петите от половин дузина шаруми.

За голяма изненада, начело на групата тичаше Керан, който бързо наближаваше шпионина. Пружиненият му крак невинаги беше идеален, но малцина мъже с два здрави крака можеха да се мерят с него, когато ставаше дума за бърз спринт.

Шпионинът като че ли го знаеше. Той промени посоката си и се затича към едно буре с дъждовна вода; хвърли се срещу него с цялата си тежест, като го изблъска в тяхната посока. В началото бурето се заклати бавно и още не беше паднало, когато шпионинът отново побягна, но тласкано от движението на събралата се вода, то внезапно се катурна и разливайки я по пътя, се затъркаля срещу тичащите шаруми.

Мъжете веднага се пръснаха, някои се хвърлиха встрани от пътя, други се подхлъзваха и падаха, докато се опитваха да го избегнат, а един мъж беше съборен от самото буре.

Преследването продължи единствено Керан, който се хвърли над бурето с грациозност, на която би завидяла всяка котка. Приземи се от другата му страна с предно кълбо и използва инерцията, за да скочи отново на крака и да продължи да тича. Двама воини, които се намираха малко по-нататък, се опитаха да забавят шпионина, но той хвърли по тях някакъв прах и мъжете притиснаха длани към лицата си, закрещяха и се отдалечиха, залитайки.

Докът беше задръстен с бурета, въжета, мрежи и други материали и шпионинът започна да лавира между тях, използвайки всичко, което можеше да забави преследването.

И въпреки това строевият офицер продължаваше да скъсява разстоянието. Керан беше захвърлил копието и щита си, за не му пречат, но това нямаше значение. Дори майстор по шарусахк не можеше да издържи дълго срещу него в близък бой.

Абан се усмихна и закуцука бързо след тях, за да може да наблюдава по-добре, както и за да бъде първият, който ще разпита шпионина, преди останалите да са направили нещо прибързано. Джаян и духовниците го последваха, но той вървеше най-отпред, а и останалите се движеха бавно, приковали внимание върху случващото се.

Когато пръстите на протегнатата ръка на Керан докоснаха робата на шпионина, той внезапно се обърна, свали рязко щита от гърба си и със замах го стовари върху офицера, като го отблъсна назад. Щитът беше стар модел, отпреди поне пет години, преди да открият отново бойните защити. Още една странност.

Керан бързо се съвзе и скочи срещу него, но шпионинът бързо приклекна и се завъртя с протегнат крак, опитвайки се да спъне офицера и да го събори на земята. Керан разгада намеренията му и прескочи плъзгащия се крак, но шпионинът използва инерцията от завъртането си, за да замахне силно с щита и да удари с тежкия му ръб металния крак на офицера, който тъкмо стъпваше на земята.

Стоманената пружина завибрира и Керан неочаквано изгуби равновесие. Шпионинът се възползва от предимството си и двамата си размениха бърза поредица от удари. Мъжът беше дребен и невъзможно бърз и не остави на офицера нито миг, за да възстанови равновесието си. Той удари Керан в лицето с щита, скочи във въздуха и го изрита в гърдите с двата си крака.

Керан падна тежко на земята, без да пострада сериозно, но без да си губи повече времето с него, шпионинът се обърна и побягна по дока.

Отпред пътят му бе блокиран от мендингските воини, които обслужваха скорпионите и прашките. Шпионинът погледна назад, но група воини, предвождани от Хасик, вече заобикаляха Керан. За пръв път в живота си Абан се молеше проклетият евнух да успее.

Шпионинът зави по един от неизползваните докове, водещ към твърде каменистата и плитка част от крайбрежието, където можеха да навлизат само най-малките съдове. Няколко такива бяха привързани към кея — обикновени гребни лодки, които дори шарумите можеха да използват, но шпионинът едва ли щеше да успее да развърже някоя от тях и да отплава с нея извън обхвата на оръжията, без да бъде убит. Вместо това той се затича към края на дока. Нима смяташе да плува?

Хасик беше стигнал само на няколко крачки от него, когато шпионинът рязко се обърна и скочи в една от лодките. Евнухът изгуби няколко секунди, докато се ориентира в ситуацията, но после скочи от дока, готов да промуши мъжа с копието си, преди да е успял да пререже въжетата.

— Демонски фъшкии — промърмори Абан.

Хасик никога не оставяше живи за разпит.

Но шпионинът не се опита да пререже котвените въжета, а притича по пейките на лодката и скочи във водата.

Абан затаи дъх, но мъжът не потъна, а продължи да тича, като водата се плискаше около глезените му. Направи още три крачки и после рязко обърна глава наляво, без да спира да тича.

Опитвайки се да запази равновесие на клатещата се лодка, Хасик метна копието си с изненадваща точност. Шпионинът го видя и едва успя да го избегне.

— Еверам, води ме! — изкрещя Хасик и скочи от лодката точно като шпионина.

И като по чудо също се приземи на крака; изглеждаше изненадан както всички останали. Той изкрещя и се впусна след шпионина, докато другите шаруми също наскачаха във водата.

Хасик направи две крачки, но при третата падна като камък. Останалите шаруми не се справяха по-добре, двама от тях се катурнаха във водата от клатещата се лодка. Трети скочи, но се подхлъзна на онова, върху което бяха скочили Хасик и шпионинът, и се пльосна тежко във водата. Шарумите хвърляха копията си по мъжа, който продължаваше да тича по водата, но той бързо излизаше от обхвата на оръжията им. Накрая захвърли щита си и се метна напред с протегнати ръце; проряза водата и заплува.

Междувременно от „Воплите на шарума“ бяха спуснали лодка и трима мъже гребяха със забележителна скорост. Миг по-късно достигнаха шпионина и го издърпаха вътре, а копията продължаваха да падат във водата, изгубени завинаги.

Разнесе се звук на рог и от „Воплите на шарума“ започнаха да обстрелват скупчилите се на дока воини, избивайки десетки с пламтящите си снаряди и стрели. Успяха дори да унищожат една прашка и два скорпиона. Мендингите, които бяха изоставили машините си, за да попречат на шпионина да избяга, не бяха готови да отвърнат на огъня.

Докато красиянците гледаха безпомощно, спасителният екип се върна и бойният кораб изстреля един последен залп по брега, като екипажът му ликуваше. Когато направи завой, те видяха капитан Делия, която беше стъпила на парапета на кърмата и подигравателно им показваше гърдите си. Събралите се около нея мъже и жени от екипажа се обърнаха, свалиха панталоните си и запляскаха с ръце по голите си задници, докато корабът отплаваше.

 

 

Когато Абан стигна до мястото на дока, откъдето бе скочил шпионинът, Хасик и двама от шарумите все още стояха вкопчени в гребната лодка. Онези, които се бяха опитали да последват Хасик и шпионина в езерото, така и не се появиха на повърхността.

В това нямаше нищо изненадващо. Красиянците не бяха плувци, а тежките бронирани плочки, пришити към черните им роби, повличаха бързо надолу онези, които бяха паднали в студените води на езерото. Абан се опита да си представи какво е усещането. Достатъчно пъти го бяха душили в шараджа, за да знае какво е да припаднеш от липсата на въздух, но да бъдеш заобиколен от тъмна вода и дори да не знаеш кой е пътят нагоре…

Той потрепери.

Керан беше застанал на дока и лицето му бе изкривено от ярост. Най-важна за шарумите беше гордостта им, а шпионинът ги беше направил на глупаци пред очите на десетки зяпачи. Несъмнено Керан щеше да убие първия нисшестоящ, чийто поглед не му беше харесал.

Но кхафит или не, Абан не беше нисшестоящ и се нуждаеше от своя строеви офицер, а не от някакво сърдито хлапе.

— Добре се справи — каза тихо той, когато застана до него на дока.

Керан се намръщи.

— Провалих се. Трябва да се…

— … гордееш — отряза го Абан, преди офицерът да успее да изрече някоя мазохистична прокламация. — Представи се по-добре от всички шаруми в преследването. Каква бързина! Какви умения! Новият ти крак направо засрами стария.

— И въпреки това не беше достатъчно — изръмжа Керан.

Абан сви рамене.

— Иневера. Нищо не се случва без волята на Еверам. Каквото и да е откраднал шпионинът от дома на Шарум Ка, значи, Създателят е пожелал враговете ни да го получат.

Това бяха глупости, разбира се, но иневера винаги служеше като успокоение и подкрепа за раздразнените евджахци.

— Значи, волята му е била да изгубя крака си? — процеди Керан през стиснатите си зъби. — Да се удавя в коузи и да се въргалям в собствената си мръсотия, докато един дебел, сакат кхафит се оказа по-добър от мен и ботушът му стъпи върху врата ми? И сега е иневера, че не мога дори да задържа един чински шпионин, който ми беше в ръцете? — Строевият офицер се изплю във водата. — Изглежда, Еверам желае единствено непрекъснато да ме унижава.

— Славата тепърва ще дойде, офицер — каза Абан. — Ще има слава за всички, които участват в Шарак Слънце и Шарак Ка. Достатъчно лошо беше, че те намерих да се въргаляш на пода и да оплакваш съдбата си. Не те измъкнах оттам, за да ми се оплакваш и сега.

Керан го изгледа мрачно, но Абан издържа погледа му.

— Прегърни болката, шарум.

Ноздрите на строевия офицер пламтяха, но той кимна. Абан се извърна, за да се поклони на приближаващия се Джаян.

Шарум Ка погледна към тъмното езеро.

— Как успя шпионинът да тича по водата? — Той се обърна към Асави. — Не каза ли, че чините не използват магията на хора?

— Това не беше магия, Шарум Ка — каза Абан, привличайки вниманието на всички. — Чувал съм за този феномен от хора, които са се върнали от чинските села в мочурищата. Те строят малки острови, наречени „краног“, до които се стига единствено по каменни пътеки, скрити под повърхността на водата. Камъните са разположени неравномерно и преминаването по тях е лесно за онези, които познават пътеката, но е трудно за демони… или хора да ги последват.

Джаян изсумтя, докато осмисляше информацията и гледаше как издърпват първия шарум обратно на дока. Мъжът трепереше и кашляше вода, но иначе изглеждаше наред.

Докато от водата не изскочи едно пипало и не се уви около крака му. Шарумът едва успя да изпищи, преди да бъде дръпнат обратно под водата.

Хасик замръзна и очите му зашариха по тъмната повърхност в търсене на водния демон, но другият шарум започна да крещи и да маха със свободната си ръка, вкопчен с другата в лодката:

— В името на топките на Еверам, хвърлете ми въже! Бързо!

И гюрултията привлече демона точно към него. Едно пипало се уви около гърлото му, виковете му секнаха и той беше издърпан под водата.

Хасик използва точно този момент, за да се опита да се издърпа в лодката. Малкият съд се наклони под тежестта му, заплашвайки да се преобърне, но той някак си успя да се претърколи вътре и да спре клатенето.

Всички закотвени лодки имаха водни защити и Хасик сигурно се беше почувствал в безопасност, докато едно пипало не се уви около глезена му. Воинът вече беше изгубил копието и щита си в езерото и посегна към пояса си, за да измъкне закривената си защитена кама, но в този момент лодката се преобърна и той беше повлечен надолу.

Настъпи пълна тишина, докато всички се взираха във водата, наблюдавайки как вълничките на мястото, където бе потънал Хасик, постепенно изчезваха. Шарумите излизаха без страх срещу земните и въздушните демони. Справедливо беше да се каже, че по-скоро демоните се страхуваха от тях, отколкото обратното. Но водните демони, загадъчни кошмари, които придърпваха жертвите си надолу, за да ги удавят, ги ужасяваха.

Същото се отнасяше и до Абан, но той не можеше да се насили да пророни сълза заради съдбата на Хасик. Би предпочел мъжът да страда, но след всичко, което Хасик бе направил, за да превърне живота му в пъкъл, все пак бе хубаво, че краят бе настъпил.

Ала внезапно под водата проблесна нещо като мълния. Повтори, после потрети, след което се възцари мрак. Миг по-късно на повърхността изскочи Хасик, който жадно си поемаше дъх. Беше гол, съблякъл беше бронята си, за да не го тегли надолу, но в ръката си все още стискаше ножа. Захапа го и тромаво зацапа с ръце към дока.

— Брадата на Еверам — промърмори Джаян и всички започнаха да повтарят думите му, докато на Хасик беше хвърлено въже и той бе издърпан на дока съвсем жив.

Кожата му беше покрита с рани на местата, където се бяха захващали пипалата на демона, но те вече бяха започнали да зарастват под въздействието на извлечената при убийството магия.

Когато се изправи, единият от шарумите, помагали за издърпването му на сушата, зяпна при вида на чатала му, който беше гладък като женските, с белег и метална тръбичка на мястото, където би трябвало да се намира мъжеството му.

Хасик изръмжа, сграбчи главата на воина в мощните си ръце и я завъртя, пречупвайки с хрущене врата му. После се извърна с гръб към останалите и засъблича дрехите на мъжа, а воините го закриха с широка дъга, докато той бързо навличаше панталона и робата. Джаян изобщо не попита за убийството и съветниците му също запазиха мълчание.

— Ще се погрижа за раните на телохранителя ти — каза Асави.

Когато минаваше покрай него, Джаян я улови за ръката; в очите му проблясваше гняв.

— Хасик ще почака, докато не ни кажеш заради какво едва не умря.

Всички застинаха. Докосването на дама’тингата означаваше смърт. Тя можеше да изиска ръката му да бъде отрязана или да бъде убит, а евджахският закон изискваше изпълнение на присъдата.

Но Джаян беше Шарум Ка, първороден син на Избавителя, и вероятен следващ вожд на Красия. Абан се чудеше дали изобщо някой щеше да се осмели да вземе страната на дама’тингата, камо ли да изпълни присъдата, ако тя я произнесеше.

Асави очевидно също бе наясно с това и следеше с поглед реакцията на свидетелите. Ако поискаше наказание и то бъдеше отказано, това щеше силно да отслаби влиянието й върху съветниците на Джаян. Кхеват и останалите дамати се дразнеха от новата роля на дама’тингите след изпълнението на Иневера в тронната зала.

Вместо това тя посегна със свободната си ръка, сякаш за да потупа Джаян по рамото, но Абан можеше да съзре джебчия, който се намираше през три сергии от неговата на пазара, и видя как тя внезапно натисна с кокалчето на пръста си.

Ръката на Джаян изведнъж се отпусна, сякаш сам беше решил да я свали, но очите му говореха друго.

— Шарум Ка има право да се тревожи — каза Асави със спокоен глас, — но тези неща са предназначени само за залата на съвета, а не за доковете.

— Нямам зала на съвета! — сопна й се Джаян. — Водната вещица я подпали.

Абан се поклони.

— И други сгради бяха завзети от верните ви кай шаруми; някои от тях имат изглед към доковете и са на безопасно разстояние. Ще ви направя списък, от който да си изберете, и ще се погрижа за възнаграждението на лейтенанта ви, докато преместваме имуществото ви. Междувременно наблизо разполагам със склад с богато обзаведена стая, където можете да отдъхнете, докато подготвим всичко.

Джаян се размърда смутено и погледна през рамо, но после просто изсумтя.

— Предложението ти е приемливо, кхафите. Води ме.

Когато пристигнаха в склада, Джаян вече се потеше и беше пребледнял от болка. Той се свлече върху възглавниците и пое чашата чай с едната си ръка, докато другата висеше безжизнено до тялото му. Кхеват и останалите се престориха, че не забелязват, но всички усещаха, че нещо не е наред.

В ъгъла на стаята се появи сияние; Асави вливаше магия в Хасик, довършвайки изцеляването, започнало с убийството. Той прошепна някаква молба, но Асави поклати тъжно глава, стрелвайки с поглед чатала му. Хасик хвърли към Абан изпълнен с омраза поглед и кхафитът му позволи да види само сянката на усмивката му.

— Иска ли Шарум Ка да се погрижа за ръката му? — попита Асави.

Останалите мъже я погледнаха смутено, после се извърнаха към пребледнелия, потящ се Джаян. Всички знаеха какво ще последва. Асави не можа да си вземе дължимото пред хората, така че щеше да го получи в троен размер зад завесата.

— Ако д-дама’тингата желае — успя да процеди Джаян през стиснатите си зъби.

— Ако предпочитате, бих могла да я оставя засега — рече Невестата. — Има време да я спася, ако действам бързо. Ако ли не, ще изсъхне и ще умре.

Здравото око на Джаян се изцъкли и той започна да трепери.

— Невестите на Еверам не се нуждаят от духовници или воини, за да наказват онези, които ги докосват с ръце, сине на Ахман — каза Асави. — Нашият благословен Съпруг ни е дал достатъчно сила, за да се погрижим сами за своята защита. Няма да е зле да запомните този урок.

Тя огледа стаята, отвръщайки смело на погледите на мъжете, дори на Кхеват.

— Запомнете го всички.

Това бяха смели думи за жена и мнозина от мъжете — особено Кхеват — настръхнаха, но никой не прояви глупостта да й се противопостави. Тя помълча за миг, след което кимна, отиде до Джаян и му помогна да извади ръката си от робата. Мястото, където го беше ударила дама’тингата, беше почерняло и рамото се беше подуло. Тя внимателно повдигна ръката, изпъна я и я обърна с дланта нагоре, докато разтривките й постепенно я връщаха към живота. Скоро Джаян отново можеше да мърда пръсти, а не след дълго ги сви в юмрук.

— Ръката ви ще се възстанови напълно след няколко дни — каза тя.

— Дни ли?

Асави сви рамене.

— Убийте алагай и магията ще ускори изцелението.

— Ти изцели Хасик за миг! — притисна я Джаян.

— Хасик не е вдигал ръка срещу мен — отбеляза Асави.

— Добре, добре! — каза навъсено Джаян и притисна болната си ръка към тялото. — Сега ще ни кажеш ли какво беше това на доковете?

— Враговете ви се събират и кроят планове — каза Асави. — Заровете отдавна го бяха предсказали.

— Всеки глупак може да се досети — сопна й се Джаян.

— Освен това заровете ми казаха, че трябва спра крадеца, вонящ на демонски корен, или ще умрат хиляди — рече Асави.

— Демонски корен?

— Лечителска билка на дама’тингите — отвърна Асави. — На север я наричат свинекорен.

— Защо не ни каза по-рано? — попита я настоятелно Кхеват. — Можехме да накараме стражите да душат всеки, който влиза в двореца на Шарум Ка.

— Заровете не казаха нищо за двореца — отвърна Асави, — нито за Шарум Ка. Крадецът можеше да е всеки, навсякъде. Заровете предсказаха, че ще се срещнем, когато усетя миризмата му, и какво трябва да направя. Ако бях казала на някого, съдбата можеше да се промени и крадецът да избяга и от мен.

— Той избяга — отбеляза Кхеват. — С всичката ти прехвалена хора магия не можа да спреш един обикновен крадец?

— Това не беше обикновен крадец, дама — каза Абан, покланяйки се. — Успяваше да се измъкне от дал’шарумите с такава лекота, сякаш те газеха из дълбоки пясъци, и издържа десет секунди срещу най-великия ни жив строеви офицер. И е безстрашен, успя да избяга, заобиколен от водни демони. И нека не забравяме, че беше накарал „Воплите на шарума“ да стреля срещу двореца за отвличане на вниманието.

— Но каква е била целта му? — попита замислено Керан.

— Няма как да знаем със сигурност — отвърна Абан. — В горящия дворец изгубихме само няколко живота, но сградата е унищожена. Не можем да кажем само кои документи липсват, но е лесно да се досетим.

— Броят на войниците — каза Керан. — Керваните с доставки. Картите ни. Плановете ни.

Абан се поклони на Джаян.

— Имаме копия, Шарум Ка. Нищо не е изгубено. Но трябва да предположим, че враговете ни вече знаят всичко.

Асави коленичи на пода, привличайки вниманието на събралите се. Докато разговаряха, дама’тингата спокойно бе разстлала гадателската си кърпа. Сега извади своите хора, които озариха всички със зловещото си сияние.

— Предположения — каза Асави. — Еверам може би ще ни покаже по-ясна пътека сега, след като разклонението премина.

Всички се умълчаха, докато тя хвърляше заровете. Мнозина от тях го виждаха за пръв път след техния Хану Паш. Когато приключи, Невестата вдигна глава, а сиянието на хора обагри белия й воал в червено, сякаш бе просмукан с кръв.

— Няма значение какво е взел шпионинът — каза тя. — Трите херцогства са се обединили срещу нас и вашите врагове разполагат с всичко необходимо, за да нападнат.

В очите на Джаян се появи нетърпелив блясък.

— Къде? Кога?

Един здравомислещ командир би проявил загриженост пред неизбежното нападение, но младият Шарум Ка виждаше в него само възможност за спечелване на слава, шанс да се покаже достоен за Черепния трон.

Дама’тингата погледна заровете и очите й пробягаха по неразгадаемата шарка. Абан никога не им беше вярвал. Не отричаше, че в тях има магия, че дават информация, която можеше да е изумително точна, но като че ли разчитането им беше толкова наука, колкото и изкуство, а и не казваха всичко.

— Ще нападнат по суша и по вода — каза Асави.

— О? — рече Джаян. — И сигурно ще използват оръжия? И воини? Това ли е най-доброто, което твоите зарове…

Асави вдигна заровете и от тях бликна енергия, обливайки цялата стая в червена светлина. Изглеждаше, сякаш ще изпепелят пръстите на дама’тингата, но тя ги държеше спокойно, докато мъжете се отдръпнаха по-далеч от светлината.

За миг настъпи тишина. Абан погледна към Керан и му кимна да излезе напред.

Строевият офицер го погледна така, сякаш го бяха накарали да влезе в яма с алагаи, но после отиде и без колебание или оплаквания коленичи пред Асави и опря дланите си на пода. Наведе се напред и притисна чело между тях.

Асави го погледна и кимна.

— Говори, офицер.

— Почитаема и мъдра дама’тинга — започна предпазливо Керан. — Не че ние, обикновените мъже, се съмняваме в думата на Еверам, но ако има нещо, което заровете могат да ни кажат относно местата, където да разположим силите си, това може да се окаже решаващо за победата.

— Заровете не казват нищо за такива неща — отвърна Асави, — защото враговете ни наблюдават дали случайно не знаем нещо за техните намерения. Ако шпионите им забележат движенията ни, те ще променят плановете си, отхвърляйки пророчеството. — Тя вдигна пръст. — Но макар че не могат да ни кажат къде, те ще ни кажат кога. Ще ни нападнат по Новолуние.

Кхеват примигна.

— Невъзможно. Няма да посмеят…

— Ще посмеят — прекъсна го Асави, — по същата причина, поради която ти се съмняваш. Те смятат, че Новолунието ще ни разсее. Ще ни прави по-слаби.

Джаян се намръщи.

— Баща ми казва, че чините имат чест, макар и по-скромна от нашата, и че са смирени пред Еверам. Но едва ли е така, щом се осмеляват да ни нападнат в деня, когато се подготвяме за издигането на Алагай Ка.