Питър В. Брет
Черепният трон (22)

Глава 19
Чаена политика
333 г. СЗ, Зима

Лийша гледаше през процепа на завесата, докато преминаваха по улиците на форт Анжие. Хората се сбираха и наблюдаваха процесията; дори жонгльорите по улиците прекратяваха представленията си, защото публиката спираше да им обръща внимание.

Мнозина си шушукаха, докато каретите минаваха покрай тях. Други крещяха, сякаш нямаха представа, че тя може да ги чуе.

— Това са чародейката и нейният цигулар магьосник!

— Новата контеса на Хралупата!

— Правят те да изглеждаш много страшна — каза Джизел.

— О, да — отвърна Лийша, преплете пръсти и ги изпука. — Пазете се от чародейката, защото ще ви превърне в жаби!

Джизел се засмя, но Вика поклати глава.

— Сега е смешно, когато слънцето грее над главите ни, но онези демони, които ви нападнаха по пътя, не се смееха. Прогонихте ги не само с щипка от заслепяващия прах на Бруна и фойерверки.

— Жената е права — рече Джизел.

Процесията спря пред лазарета на Джизел и Лийша изпрати със завистлив поглед двете жени. Какво ли не би дала, за да се върне назад във времето, когато най-голямото й притеснение беше какъв ли щеше да е следващият случай в лечебницата.

Тя почука по стената на каретата и Уонда веднага се появи.

— Избери двама дървари, които да пазят лазарета, и го защити от нежелани посетители.

— Това не е необходимо… — започна Джизел.

— Моля те, направи ми това удоволствие — каза Лийша. — Мъжете ще ти се подчиняват, но аз ще спя много по-спокойно, като знам, че са тук.

Джизел въздъхна.

— Щом ще са дървари, предпочитам жени. Все пак това е лазарет.

Лийша кимна и само след миг Уонда подбра две яки жени. И двете можеха да вдянат игла с арбалетите си, но бяха известни повече с желанието си да се бият с демони. Магията ги беше направила още по-едри и силни и когато застанеха пред вратата на лазарета със скръстени на гърдите ръце, щяха да изглеждат толкова внушително, колкото и всеки мъж.

Лийша измина сама в каретата останалата част от пътя. Уонда седеше отпред и се оглеждаше за каквито и да е признаци за заплаха. Обвиняваше себе си за засадата, в която бе попаднала Лийша, и не я изпускаше от поглед където и да отидеше, освен в тоалетната. Дори тогава чакаше на няколко крачки от вратата. Достатъчно близо, за да чува неща, които обикновено се вършеха насаме.

Когато Лийша остана сама с мислите си за пръв път от дни, върху каретата сякаш се спусна някаква тежест. Преди изпитваше нуждата да остане сама така, както други се нуждаеха от вода, но напоследък мислите й я отвеждаха до мрачни места.

Очевидно Арлен наистина я беше изоставил. Джардир беше изчезнал, а Тамос никога нямаше да й принадлежи. Демоните и Иневера я искаха мъртва, а съвсем скоро най-вероятно същото щеше да иска и херцогинята майка.

Беше истинско облекчение най-после да види двореца на херцога. Наистина ли бяха минали само шест месеца от последното й посещение тук? Целият свят се беше променил. Когато улови ръката на Уонда и слезе по стълбичката на каретата, изпънала гордо гръб, облечена в най-хубавата си пътна рокля, тя чувстваше как напрежението в раменете й отслабва под лъчите на обедното слънце. Арейн не обичаше да губи време в празни приказки. Каквото щеше да става, щеше да е приключило преди залез-слънце, и така беше най-добре.

Първият министър Джансън ги чакаше в двора заедно със сина си Пол. Не беше прилично кралските особи да посрещат гостите си отвън. При появата на Тамос той се поклони.

— Ваша Светлост, радвам се да ви видя отново.

Тамос го плесна по рамото.

— И аз теб, приятелю.

— Да се надявам ли, че пътуването ви е минало спокойно? — попита Джансън.

— Трудна работа — отвърна Тамос. — Демоните ни нападнаха по пътя и племенникът ти остави черно петно върху репутацията на трона.

— Нощ, какво е направил този идиот сега? — прогърмя Джансън.

— По-късно — отвърна Тамос. — Знам, че искаше да му дадеш шанс като вестител, но ще го бива повече в операта, отколкото в дипломацията.

Ноздрите на Джансън пламнаха, но той кимна, след което се обърна и се поклони на Лийша.

— Радвам се, че изглеждате добре, господарке — рече той, стрелвайки с многозначителен поглед корема й. — Нейно Величество кани вас и телохранителката ви на следобеден чай, след като се настаните и се освежите.

 

 

Когато се приближи заедно със съпругите си, Роджър погледна предпазливо Джансън, питайки се не за първи път колко ли добре този човек познава племенника си. Лошият късмет преследваше и всичките врагове на министъра. Стореното от Джейсън сигурно нямаше да изненада човека, нито щеше да го настрои срещу роднината му, но беше напълно възможно да знае единствено, че Джейсън и Арик са били стари съперници.

Погледът на първия министър беше неразгадаем, когато той го поздрави с лек поклон.

— Майстор Полухват. Късметът ви се е усмихнал след последното ви посещение. — Той се обърна към Аманвах и се поклони много по-ниско. — Ваше Височество. За мен е чест да се запозная с Вас. Аз съм първият министър Джансън. Позволете ми да Ви приветствам с добре дошли в Анжие. Нейно Величество херцогинята майка Ви кани да се присъедините към нея на вечеря на кралската маса.

Аманвах му отвърна с лек поклон.

— За мен е чест, министре. Мислех си, че в зелените земи ще ми липсват добрите маниери, но очевидно съм бъркала.

Джансън се усмихна.

— Извинете ни, принцесо, ако не са се отнесли към Вас с уважението, което заслужавате. Моля, потърсете ме, ако има нещо, от което се нуждаете по време на престоя Ви.

Първият министър ги въведе бързо вътре и даде знак на слугите да ги отведат в стаите им. Едва бяха влезли в голямата зала, и пред тях се появи Райнбек, следван на крачка от по-младите си братя принц Микаел и Напътственик Питър. Тримата си приличаха толкова много по вид и маниери и бяха толкова различни от Тамос, който беше много години по-млад от тях.

— Тамос! — прогърмя Райнбек и гласът му отекна под сводестия таван. Той притисна брат си в мечешка прегръдка. После, без да сваля ръка от раменете му, се обърна към Гаред и го удари приятелски в рамото. — И ти! Последния път, когато те видях, беше капитан. Погледни се сега! Барон генерал!

— Майка ми почти се е омаяла от мисълта да ви намери съпруга — каза Микаел. — От седмици всички говорят единствено за Бала на барона.

— Затова всички мъдри мъже бързат да изчезнат от двореца, докато могат — обади се Питър.

Райнбек стегна ръката си около врата на Тамос, принуждавайки малкия си брат да се наведе.

— Утре сутрин отиваме на лов. Ти и новият ти барон трябва да дойдете с нас.

Тамос се намръщи, притиснат между семейството и дълга.

— Братко, има някои важни въпроси…

Райнбек махна с ръка.

— Въпросите трябва да се обсъждат далеч от любопитни уши.

Той кимна леко към един от прислужниците, сновящи из залата, който беше облечен с мливарска ливрея. Очевидно Юкор имаше представители в двореца.

Херцогът се обърна към Гаред.

— А вие какво ще кажете, бароне?

Гаред се потърка по врата със смутен вид.

— Никога не ме е бивало в лова…

— Така е — намеси се Роджър. — Вашият нов барон става повече за събаряне на дървета, отколкото за обикаляне на пръсти около тях.

Райнбек се разсмя с дрезгав, пъхтящ глас. Мъжът беше доста дебел и дробовете му се напрягаха силно. Той посочи с палец през рамо към Микаел.

— Няма проблем. Брат ми не може да улучи дърво насред гората. — Микаел заби гневен поглед в гърба му, а херцогът продължи: — Ще има и пиво, и храна. — Той намигна на Гаред. — И няколко хубави неща, да си оплакнем очите.

— Още не сте женен — отбеляза Напътственик Питър.

— Доведете и вашия жонгльор — извика Микаел. — Да видим дали може наистина да свали с магия гащите на демон!

— Не мога — призна си Роджър. — Или поне не съм имал възможността да опитам. Разбирате ли, малко е трудно да им бъдат обути гащи.

Всички мъже се засмяха на думите му. Както диктуваше анжиерската мода, Роджър говореше така, сякаш жените не присъстват, макар те да ги слушаха с ококорени очи. Аманвах и Сиквах чакаха търпеливо и мълчаливо на две крачки зад гърба му. Красиянските жени сигурно бяха свикнали на подобни неща, но Кендъл не изглеждаше толкова търпелива.

— Ще се радвам да дойда с вас — каза Тамос, макар че гласът му изобщо не прозвуча радостно.

 

 

— Лийша, добре дошла — каза херцогиня Арейн, надигайки се от стола край масата за чай, когато Лийша и Уонда се появиха в женското крило на двореца.

Жената дори я прегърна и Лийша установи, че й е приятно. Тя уважаваше много херцогинята майка и дори се страхуваше да й стане враг.

Уонда беше упражнявала дворцовия етикет през цялото време след последното им посещение тук и макар все още да бъркаше вилиците, тя падна изящно на едно коляно и притисна устни към пръстите на Арейн.

— Ваша Светлост.

— Облякла си някои от дрехите, които ти изпратих — отбеляза Арейн. — Стани и нека те огледам добре. — Уонда се подчини и херцогинята я обиколи с оценяващ поглед. Панталонът й падаше свободно от кръста до коленете, създавайки впечатление за пола, но накрая завършваше с маншети, които се пъхаха в плътните, но меки кожени ботуши. Блузата й също падаше свободно върху широките й гърди и придаваше мекота на едрите й ръце, с които можеше да разкъса надве повечето мъже. Наръкавници пазеха коприната и същевременно придържаха ръкавите така, че да не й пречат, когато стреля с лъка си. — Шивачката ми е надминала себе си. Елегантно и същевременно практично. Можеш да се биеш с тези дрехи, нали?

Уонда кимна.

— Никога не съм се чувствала толкова добре и същевременно се движа така, сякаш съм гола.

Арейн я погледна и Уонда се изчерви яростно.

— Простете, Ваша Светлост. Не исках…

Арейн махна с ръка.

— За какво, момиче? Заради една метафора? Трябва да направиш много по-лоши неща, за да ме обидиш.

— Какво е „метафора“? — попита Уонда, но херцогинята само се усмихна и прокара пръсти по деликатната плетеница от защити, избродирана със златни конци върху финия вълнен жакет на момичето.

Това беше анжиерски офицерски жакет с очевидно женска кройка, но вместо емблемата на Дървените войници, този имаше личния герб на Арейн, дървена корона, разположена върху избродиран обръч.

Уонда беше премахнала герба и го беше заменила с хаванчето и чукалото на Лийша. Арейн леко потупа с пръст по герба.

— Ако исках да се обидя, щях да приема погрешно това, че си махнала моя герб, след всичко, което направих, за да финансирам жените бойци на Хралупата.

Уонда се поклони.

— Направихте толкова много за нас, Ваша Светлост. Жените бойци на Хралупата носят герба ви с гордост и викат името ви всеки път, когато влизат в битка. — Тя вдигна глава и срещна погледа на херцогинята. — Но аз се заклех първо на господарката Лийша. Ако цената на новите ми броня и дрехи е да не нося нейния герб, можете да си ги вземете обратно.

Лийша очакваше, че херцогинята ще се ядоса, но Арейн погледна момичето така, сякаш то беше преминало някакво изпитание.

— Глупости, момиче. — Превилата гръб в поклон Уонда се беше изравнила по височина с дребната жена и Арейн положи ръка на рамото й. — Ако можех да купя толкова лесно лоялността ти, щеше да е безполезно. Бронята и униформата са твои, а ти почети господарката си.

Уонда сведе глава и въздъхна дълбоко, очевидно преливаща от емоции.

— Благодаря ви, Ваша Светлост.

— И дай да се откажем от това „светлост“ — каза Арейн. — Префърцунените титли вършат работа пред тълпата, но са доста изморителни при личните разговори. Обръщай се към мен с „майко“.

Уонда се усмихна.

— Добре, майко.

— Двете с Лийша трябва да обсъдим някои неща насаме, скъпа — каза Арейн. — Изчакай ни отвън и се погрижи да не ни безпокоят.

— Да, майко — каза Уонда и се изнесе бързо като елен пред ловец.

Може и да се беше заклела да служи на Лийша, но не се бавеше в изпълнението на заповедите на херцогинята.

Лийша почувства как я жегна нещо като ревност. Беше положила всички усилия да обезкуражи момичето, когато то бе решило да стане нейна телохранителка, но когато видя с каква готовност изпълнява Уонда заповедите на Арейн, Лийша осъзна колко е започнала да зависи от нея.

Двете с херцогинята седнаха. Нямаше никаква прислуга, но сребърният сервиз за чай беше сервиран на масата заедно с подбрана селекция от хапки. Бруна може и да не беше научила достатъчно Лийша на политика, но беше изключително стриктна в чаения етикет. По-млада и с по-нисък ранг, Лийша поднесе чая, като наля първо чашата на херцогинята. Едва след това напълни своята и взе една по-малка чинийка.

— На колко е детето?

Когато херцогинята заговори, Лийша тъкмо отхапваше от един мъничък сандвич и едва не се задави.

— Моля? — закашля се тя.

Арейн я изгледа така, сякаш всеки момент щеше да изгуби търпение.

— Нещата ще вървят по-лесно, ако не се държиш с мен като с идиотка, момиче.

Лийша грабна една салфетка, в която да се изкашля и после да избърше устата си.

— Може би на четири месеца.

Не беше лъжа, но не беше и съвсем точно. Достатъчно време, за да бъде от Тамос, или не. Очакваше темата да бъде повдигната, но отново беше изненадана от безцеремонността на херцогинята майка.

Арейн почука с лакирания си пръст по деликатната порцеланова чашка.

— Правилни ли са предположенията ми, че не е сродено с мен?

Лийша само гледаше, но Арейн кимна, сякаш беше получила отговор.

— Не се изненадвай толкова, момиче. Имам свои очи в дворовете на всичките ми синове, а не можеш да очакваш, че нещо такова ще бъде запазено в тайна. Както бяхте неразделни, двамата с Тамос се отчуждихте веднага щом се разчу за твоето състояние. Не е нужно присъствието на мисловен демон, за да се досети човек какво става. — Арейн поклати глава. — Поредната попарена надежда за трона. Глупавият ми син Микаел е единственият, който е създал нещо като наследник, но никой от идиотските му чеда няма да успее да се задържи на трона достатъчно дълго, че да успее да затопли седалката.

Кракът й започна да потропва по пода — Лийша го оприличи на опашката на котка, готвеща се всеки момент да скочи. Билкарката се огледа, но двете все още бяха съвсем сами. Рязкото, нервно движение на обутия в мек чехъл крак на една възрастна жена не би трябвало да я плаши, но той като че ли беше предвестник на насилие.

Арейн отпи от чая си.

— В момента, в който се върна в Хралупата, наредих на Тамос да започне да те ухажва. Най-младият ми син има вроден талант, когато стане дума за жени, но дори аз не очаквах, че ще му легнеш още първата нощ. — Тя изгледа Лийша. — Но очевидно не се е оказал достатъчно бърз.

Лийша гледаше като омагьосана потропващия крак, затова със закъснение осъзна значението на думите й и вдигна глава.

— Наредили сте му?

— Разбира се — отвърна Арейн. — Тамос си има достойнства, но прекарва повече време в тренировки, отколкото в библиотеката. Трябва му графиня с мозък в главата, а и ухажването му ще го легитимира в очите на хралупарите.

Тя многозначително постави чашата си върху масата и Лийша побърза да я напълни. Арейн отпи една глътка и се намръщи.

— Недей да се скъпиш на меда, скъпа. Доста поживях и съм си го заслужила.

Тя взе една фина сребърна лъжичка и си сипа щедро количество мед в чашата.

— Далеч по-горчиво е да науча, че всичко, което двамата с Тамос имахме, е ставало по заповед на майка му.

Погледът на Лийша се замъгли и тя започна да мига учестено, за да прогони напиращите сълзи.

— Не бъди такава глупачка — каза Арейн. — Аз те посочих, да, но съм посочвала на момчето ми много други добри партии. Нямаше да се хване с теб, ако ти не го интересуваше. — Тя посочи Лийша с лъжичката. — А ти, дете, едва ли си имала нужда от мен да ти разтварям краката. Още от момента, в който те видях, разбрах, че се нуждаеш от съпруг. Имаш слабост към властните мъже, което ще те вкара в неприятности… освен ако вече не те е вкарало.

— И какво трябва да означава това? — попита Лийша.

— На кого е детето? — попита Арейн. — На някой от набедените Избавители? Не е тайна, че харесваш Арлен Бейлс. Бил е виждан да идва и да си тръгва от къщата ти по всяко време на денонощието.

— С него сме просто приятели — отвърна Лийша, но дори на нея думите й прозвучаха като оправдание.

Арейн сбърчи вежди.

— После се появява и историята с пустинния демон. Жонгльорите те вкараха и в неговата постеля.

— В двореца на Ахман Джардир имаше само един жонгльор — каза Лийша — и той не разказва такива истории.

Арейн се усмихна.

— Имам други източници във форт Райзън.

Лийша зачака, но херцогинята не разкри допълнителни подробности.

— Кого вкарвам в леглото ми и нося в корема ми си е лично моя работа, която не ви интересува. Не е наследник на вашия трон, така че ме изключете от плановете си и намерете по-добра партия за сина си.

— Толкова лесно ли се отказваш? — попита Арейн. — Разочароваш ме.

— Има ли смисъл да се боря? — попита уморено Лийша.

— Да не мислиш, че това е първото копеле, което усложнява кралските бракове? — изцъка Арейн. — Една плевичарка би трябвало да знае по-добре как се решават подобни проблеми.

— Как се решават?

Лийша беше напълно объркана.

Кракът на херцогинята спря да потропва.

— Двамата с Тамос обявявате появата на детето и веднага се жените. Когато тръгне да излиза, ти го раждаш на тайно място и твоите билкарки обявяват, че се е родило мъртво.

Ръцете на Лийша започнаха да треперят, чашката и чинийката задрънчаха. Тя ги остави на масата и отвърна на студения поглед на херцогинята.

— Да не би да заплашвате детето ми, Ваша Светлост?

Арейн завъртя очи.

— Казах ти да не изоставаш в танца, но ти продължаваш да объркваш стъпките. Имам четирима синове и знам отлично, че не бива да заставам между майката и детето й. Това е все едно да обявя война на Хралупата.

— Която едва ли ще спечелите — отбеляза Лийша.

Този път Арейн я изгледа гневно.

— Не бъди толкова сигурна, скъпа. Познавам всичките пионки, с които можеш да играеш, но ти не си виждала всички мои.

Тя махна с ръка, сякаш искаше да разнесе неприятния мирис във въздуха.

— Но това не е необходимо. Съвсем лесно може да се увие един самун хляб в пелените и да се погребе, а после да се намери място, където да се скрие детето. Няколко дни по-късно обявяваш, че за да облекчиш мъката си, си решила да приемеш едно сираче, което ще запълни празнотата в сърцето ти. Създателят знае, че красиянците са осеяли с копелета цялото пространство от тук до пустинята. Направи се, че оглеждаш няколко, преди да избереш, и никой няма да ти създава проблеми. След това двамата със сина ми ще си родите законен наследник. — Тя повдигна чашата към устните си. — За предпочитане повече от един.

Лийша замислено поглади корема си.

— Значи, никога няма да мога да призная, че детето си е мое?

— Боя се, че изпусна тази възможност — каза Арейн. — Ще си създадеш врагове на север и на юг и собствените ти хора ще се усъмнят в здравия ти разум.

— Може би трябва да си изберат по-мъдър водач — каза Лийша. — Може би синът ви има нужда от по-мъдра съпруга.

— Покажи ми я и получава работата — отвърна Арейн. — Дотогава изборът ми пада върху теб.

Тя вдигна ръка и почука с пръст по лакираната дървена корона, обсипана със скъпоценни камъни, която носеше на главата си.

— Обикновените хора си мислят, че е лесно да носиш короната. Но лидерите трябва да правят жертви. Най-вече жените. — Арейн въздъхна. — Тамос поне те обича. Това е повече, отколкото аз съм имала някога. След като дядо му си купи трона, местните владетели се намираха на ръба на преврат. Юкор беше струпал войници в Речен мост, готов да смаже изтощения победител и да се провъзгласи за крал. Бракът ми със сина на Райнбек беше единственото, което сплоти града.

— Не съм знаела — каза Лийша.

Херцогинята майка никога не й беше говорила толкова открито и тя се страхуваше да каже нещо друго, за да не развали магията.

— Тогава ми се струваше, че идва краят на света — продължи Арейн. — Райнбек Първи не се задържа дълго на трона, а синът му нито беше заинтересуван, нито бе способен да управлява. Посещаваше двореца само колкото да ми прави деца и прекарваше останалото време в онзи проклет ловен форт, като преследваше глигани и блудници. Юздите на града оставаха в мен, бременна и самотна. Дали плачех и оплаквах съдбата си? Да. Но ме чакаше работа. — Арейн посочи Лийша. — И предпочитам да се предам на нощта, вместо да позволя на Юкор да превземе града, на чието изграждане посветих живота си.

 

 

— Значи, това е Северният дворец — каза Аманвах. — Не е твърде впечатляващ.

Най-странното бе, че Роджър беше напълно съгласен с нея. Дворцовата крепост на Райнбек някога му бе изглеждала като най-великата сграда на света, но след като беше видял как живеят красиянските владетели в Дара на Еверам, изведнъж установи, че килимът може да е по-мек, завесите по-плътни, таваните по-високи.

Невероятно колко бързо беше свикнал с лукса, след като повече от десетилетие се бе проверявал за бълхи, преди да си легне в плевниците или евтините кръчми.

— Само аз ли си мисля, че херцогът се нуждае от шамар? — попита Кендъл. — Само ни огледа задниците, без да каже и едно как сте?

— Райнбек и братята му са такива — рече Роджър. — И честно казано, останалите анжиерски благородници не са по-добра стока. Жените ги интересуват само като слугини или любовници. Ще се представят официално едва довечера, на вечеря, под строгия поглед на майка си.

— Очаквам с интерес да се срещна с тази загадъчна херцогиня майка — каза Аманвах.

Роджър сви рамене.

— Ще установиш, че е също толкова скучна и повърхностна като синовете си. Никой от тях не е имал някакви реални отговорности. Джансън е човекът, който движи нещата тук.

Аманвах го погледна.

— Глупости. Този мъж е марионетка.

— Така е — отвърна Роджър. — Когато херцогът и принцовете са наоколо, лицето му става абсолютно безцветно, но това е същото като маската на жонгльорите. Мъжът, който се крие под него, е смел и безскрупулен.

Аманвах кимна.

— Но въпреки това не той раздава заповедите.

— Заровете ли ти го казаха? — попита Роджър.

— Не — отвърна Аманвах. — Прочетох го в очите му.

— Искам да стоиш близо до Лийша, докато ме няма — каза Роджър.

Аманвах наведе леко главата си настрани.

— Заради нашата безопасност или заради нейната?

— И за двете — отвърна той. — Не нужно тези хора да ни стават врагове, но не са ни и приятели.

 

 

— Така — рече Арейн, — ако сме разговаряли достатъчно за обърканите ти чувства, време е да преминем към по-належащите въпроси.

Причина за свитите устни на Лийша не беше лимонът в чая й.

— Искате да знаете дали херцогът е безплоден.

— И двете знаем, че е — отвърна Арейн. — Не те накарах да дойдеш чак дотук заради това. Искам да знам дали можеш да го оправиш.

— Ще се съгласи ли да бъде прегледан? — попита Лийша.

Херцогинята майка също сви устни.

— По този въпрос срещам… трудности.

— Без това мога само да гадая — каза Лийша. — Бих могла да сваря малко билки за мъжественост…

— Мислиш ли, че не съм опитвала? — сопна й се Арейн. — Джеси е опитвала всяко втвърдяващо и оплодяващо нещо, което расте под слънцето.

— Може да предложа нещо, което вашата… плевичарка все още не е опитала.

Тонът на Лийша не издаде язвителността й, но херцогинята въпреки това я долови.

— Бруна сигурно не е спирала да мърмори за вредите от събирането на плевели — каза Арейн, — но на грижите й са били поверявани поне стотина деца и доколкото си спомням, тя никога не се е свеняла да подправя храните им, без да им казва.

— Винаги, за да помогне — възрази Лийша. — Никога, за да нарани.

— Охо! — възкликна Арейн. — Значи, е помагала, когато е хвърляла заслепяващ прах в лицето на някого? Или когато ги е налагала с бастуна си?

— Винаги за тяхно добро — рече Лийша. — Никого не е отравяла.

— Може би. — Арейн се усмихна над ръба на чашата си. — Но ти си го правила, нали? На всички шаруми от кервана ти през това лято, както чух.

Лийша почувства как лицето й изстива. Как беше научила херцогинята за това?

— Беше грешка. Която няма да повторя.

— Подобни обещания те правят или глупачка, или лъжкиня — рече Арейн. — Времето ще покаже. Ти имаш сила и ще дойде денят, в който или трябва да я използваш, или ще бъдеш унищожена.

Тя остави чашата си и взе бродерията. Чевръстите й пръсти не разкриваха напредналата й възраст.

— Но господарката Джеса също се е обучавала при Бруна, а освен това има на разположение и кралската библиотека. Обзалагам се, че е забравила за билките повече, отколкото ти знаеш за тях. Щом казва, че е опитала всичко, значи, е така.

— Тогава за какво съм ви аз? — попита Лийша.

— Защото имаш инструменти, които тя няма — отвърна Арейн. — Джеса познава билките, но й липсват умения с ножа.

— Ами ако Райнбек се нуждае от разрез между краката, за да потече семето му? — попита Лийша. — Как ще го уредим, щом той дори няма да ми позволи да го прегледам?

— Ако се стигне дотам — рече Арейн, — ще сложим тъпчиплевел и небесниче в пивото му и ще го държим в безсъзнание, докато работата не стане. Ще му кажем, че се е напил като глупак по време на лова, и ще го резнем между краката. Но сега има и трета възможност. — Арейн не вдигаше очите си от бродерията. — Магията.

— Не става точно така — каза Лийша. — Тялото само се изцелява, магията просто ускорява процеса. Ако Райнбек е роден с този… дефект, не мога да направя почти нищо.

— Ами онази бяла вещица, която си довела със себе си? — попита настоятелно Арейн.

— Искате да намесим и нея в това?

— Не ставай глупава. Ще й кажем, че става дума за някакъв благородник и ще я накараме да те научи на всичко необходимо.

— Ако изобщо има на какво — каза Лийша.

— Това е единствената ти надежда — заяви Арейн. — Времето изтича. Ако Мелни не забременее до средата на зимата, преминаваме на резервния план.

— Който е? — попита Лийша.

Арейн се усмихна.

— Ще накараме Тамос да забремени младата херцогиня.

— Какво?

Лийша се почувства така, сякаш бе глътнала тежък камък. За миг той заседна в гърлото й, пречейки й да диша, а след това се настани в стомаха й, причинявайки й болка.

— Мелни може да не е от най-умните, но има цици, които могат да завъртят главата на всеки мъж — каза Арейн. — И без това няма да е нужно много, за да убедим Тамос, че може да спаси цялото херцогство, като сложи рога на теб и Райни.

— А Мелни? — попита Лийша. — Тя е просто утроба без право на глас?

Арейн изсумтя.

— Тя ще си вдигне краката и когато принцът свърши, ще му благодари. На момичето наистина не му сече много пипето, но не е и съвсем глупаво. Според теб какво ще й се случи, ако не забременее, преди красиянците да се обърнат на север и Юкор да ни принуди да действаме? Принцеса Лорейн от Мливари вече е в града с петстотин планински копия, подкупва наред в кралския двор и гледа горката Мелни като бухал мишка. Самото й присъствие е плесница по лицето на Бръшлянения трон.

Тя завърза възел на конеца и го сряза с мъничка сребърна ножичка.

— Тамос изглежда точно като дядо си. Никой няма да се усъмни, че детето е на Райни.

— Защо Тамос? — попита Лийша.

— Бих могла да възразя, че Микаел вече е женен — отвърна Арейн, докато започваше нов бод, — а Питър е Напътственик, обрекъл се на целомъдрие. Но истината е, че нито един от двамата няма да се сдържи и ще се похвали. Райни ще разбере и ще направи нещо глупаво. — Тя погледна към Лийша. — Честно казано, в тази ситуация има някаква поетичност. Ако искаш да запазиш сухо копието на Тамос, оправи това на брат му. Ако ли пък не, и двамата ще криете по едно копеле, когато започнете съвместния си живот.

 

 

— Принцеса Аманвах от Красия — извика звучно Джейсън и гласът му отскочи от сводестия таван, достигайки до ушите на всички. — Първородна дъщеря на Ахман Джардир, херцог на форт Красия.

Аманвах настръхна.

— Херцог? Форт? Баща ми стои много над жалките ви херцози, които са селски кучета, а империята му се простира…

Роджър стисна здраво ръката й.

— Прави го просто за да ни ядоса. Всички знаят точно кой е баща ти.

Аманвах кимна леко и възстанови спокойствието си на дама’тинга.

Когато застанаха на прага, Джейсън погледна мрачно към Роджър.

— И нейният съпруг, жонгльорът Роджър Ин^[1] от Речен мост.

Беше ред на Роджър да настръхне. Обикновено като съпруг трябваше да бъде представен първи, но пропастта между класите им го правеше възможно. Това можеше да приеме.

Но Роджър вече беше майстор жонгльор и сценичното му име Полухват беше известно из цялата страна. Беше написал Битката при Хралупата на дърваря и Песента на Новолунието. Джейсън го беше изкарал, че е просто някакъв си фокусник, който е дошъл да развлича гостите.

Аманвах на свой ред стисна ръката му.

— Дишай, съпруже, и го добави към сметката, която ще плати.

Роджър кимна, докато влязоха в залата с бавна крачка, за да огледат всички и да бъдат огледани. Представянето им по никакъв начин не попари интереса на гостите и скоро към тях се стече безкраен поток от благородници, нетърпеливи да бъдат представени на красиянската принцеса и магьосника на цигулката, който можеше да омайва демоните.

— Принцеса Сиквах от Красия — извика Джейсън, — племенничка на Ахман Джардир, херцог на форт Красия. Жонгльор Кендъл Ин от прочутите магьосници на цигулката от провинция Хралупата.

Роджър стисна зъби.

След представянето им Сиквах отведе Кендъл в друга посока. Рангът й изискваше да бъде поканена, но Аманвах беше забранила на нея и Кендъл да сядат при тях. Очевидно не беше прието един мъж да присъства на официални вечери заедно със своите дживах сен.

Приближи ги малка групичка, водена от мъж с яркочервена коса, облечен в ливрея с унилите цветове на херцог Юкор. Той се поклони изискано пред Аманвах, като отметна пелерината си през рамо.

— Ваше Височество — той погледна към Роджър, — майстор Полухват. Аз съм Кийрън, кралски вестител на херцог Юкор, Светлината на планините и Пазител на северните земи, господар на Мливари.

Той зачака Аманвах да му поднесе ръката си за целувка, но в Красия мъжете и жените не се докосваха, особено омъжените жени, а най-вече дама’тингите. Аманвах само леко му кимна с глава, като на прислужник, който й е донесъл питие.

Кийрън се прокашля.

— Моля, позволете ми да ви представя Нейно Височество принцеса Лорейн от Мливари, най-малката дъщеря на херцог Юкор.

Напред пристъпи една жена и Роджър веднага видя, че слуховете са верни. Говореше се, че всичките дъщери на Юкор са наследили неговата физика, и квадратното лице на Лорейн приличаше много на онова, което бе изсечено на мливарските монети.

Тялото й, високо и широкоплещесто, също доста приличаше на мъжко. Изглеждаше достатъчно силна, за да може да се пребори дори с Уонда. Косата й все още бе запазила златистия си цвят, без следа от сиво, но лицето й бе загубило изцяло младежката си мекост. Вече беше преминала трийсет и пет, може би отдавна. Достатъчно стара за политически брак.

Аманвах се поклони, но отново съвсем леко — израз на уважение, но не и на равенство.

— За мен е чест, Лорейн вах Юкор. Радвам се, че не съм единствената принцеса в чужд град.

Не си пролича дали Лорейн е усетила обидата. Политиката на красиянските поклони си имаше свой език. Но нейният поклон беше точно копие на този на Аманвах — израз на равенство и на предизвикателство.

Но след това жената направи нещо, което обезоръжи и двамата.

— Честта е моя, Аманвах, дъще на Ахман — каза Лорейн на красиянски.

Аманвах примигна и веднага премина на родния си език.

— Говорите езика ми?

Лорейн се усмихна.

— Разбира се. Една образована дама може да води разговори на масата на всички мъртви езици, макар никой от нас да не е имал възможността да говори с носителите им. Сигурна съм, че ще бъдете засипана с покани за чай от нетърпеливи благороднички, които искат да упражнят своя красиянски.

— Мъртви езици? — попита Аманвах.

— Рускански, лимнийски, албийнски и красиянски — отвърна Лорейн.

— Моят език трудно може да се нарече мъртъв — каза Аманвах.

Лорейн отвърна с лек поклон.

— Разбира се. Но от векове не сме приемали никой от вашия народ в двореца. От северняшка перспектива езикът вече не се използва.

— Вашето образование ще ви послужи добре — каза Аманвах. — Заровете предсказаха голямо възраждане на красиянскоговорещи на север.

Усмивката на Лорейн проблесна опасно.

— Не бих била толкова сигурна.

Някакъв мъж се прокашля, разчупвайки напрежението.

— Позволете ми да ви представя моя кавалер, лорд Самент — каза Лорейн, преминавайки на тесански, и посочи последния член на групата си. Мъжът се чувстваше удобно в богатите си дрехи, но със студените си очи приличаше повече на телохранител, отколкото на придружител. Той се поклони.

— Ще ви оставя да пообщувате с останалите — каза Лорейн на Аманвах. — Просто исках да се запозная с вас. Несъмнено ще имаме време да се опознаем по-добре след вечеря в женското крило.

След тези думи мливарците се отдалечиха със същата бързина, с която се бяха появили.

— Кавалер? — попита Аманвах.

— По-скоро придружител — каза Роджър. — Райнбек е имал няколко жени, но никоя не е успяла да му роди дете. Лорейн е следващата надежда.

— Едва ли ще се справи по-добре, ако преди нея са минали няколко — рече Аманвах. — По всичко личи, че проблемът е в него.

— Не те съветвам да го казваш в изискана компания. Лорейн поне има две деца, които доказват плодовитостта й.

Аманвах го погледна.

— Херцогът на Мливари изпраща на съперника си застаряваща годеница, която дори не е девствена? Какво се е случило с бащата на синовете й?

— Юкор ги разведе и я изпрати на юг — отвърна Роджър.

Аманвах изсумтя.

— Отчаян опит да създаде съюз срещу баща ми.

— Можеш ли да ги виниш? — попита Роджър.

— Не — отвърна тя, — но накрая няма да има никакво значение.

Беше безсмислено да спорят. Аманвах проявяваше мъдрост за много неща, но когато станеше дума за баща й, тя виждаше само онова, което искаше. Той беше Шар’Дама Ка и владичеството му беше неизбежно.

— Малкият Роджър вече женен мъж — разнесе се нечий глас и когато Роджър се обърна, видя, че към него се приближава херцогинята майка, придружавана от херцогиня Мелни. — На колко години беше, когато те хванах да се катериш по рафтовете в кралската библиотека?

Роджър се преви в нисък поклон.

— На пет, Ваша Светлост.

Гърбът го заболя, когато си спомни инцидента. Графинята майка само беше изпуфтяла, но това можеше да е и заповед, защото щом излезе, в ръката на Джеса се беше появил ремък.

Аманвах пренебрегна младата херцогиня и погледна в очите възрастната жена. Между тях премина нещо и Аманвах се поклони по-ниско и по-продължително от всякога.

— За мен е чест да се запозная с прочутата херцогиня майка.

Мелни, която технически беше по-висшестояща от свекървата си, може и да се беше обидила, но като че ли не го взе навътре. Арейн нямаше реална власт в Анжие, но докато съпругите на Райнбек идваха и си отиваха, майка му беше постоянна и скучните благороднички в двореца се съобразяваха с нея.

— Надявам се, че сте успели да си отдъхнете след дългото пътуване? — попита Мелни, след като всички бяха представени. — Стаите удовлетворяват ли ви?

Аманвах кимна, изненадвайки Роджър. Тя никога не беше доволна от стаите, но очевидно това беше нещо, което се решаваше чрез прислугата.

— Разбира се.

— Надявам се, че принцесата от Севера успя да се държи прилично? — попита Арейн.

— Бях приятно изненадана, че езикът ми се говори в двореца — каза Аманвах на красиянски.

Бузите на Мелни порозовяха и Роджър осъзна, че тя няма представа какво бе казала току-що Аманвах. Съпругата му също го разбра и се поклони.

— Моите извинения, херцогиньо. Принцесата от Мливари остави у мен впечатлението, че всички с кралска кръв включват красиянски в обучението си.

Изчервяването на Мелни се плъзна навсякъде, обагряйки щедрата й бледа гръд. Очите й потърсиха Лорейн и антуража й и се спряха върху нея със зле прикрито безпокойство.

— Да, ами…

Арейн се прокашля.

— Бароне! — извика тя, зървайки Гаред. — Елате, нека ви огледам.

И скоро тя го караше да се върти така, сякаш представя най-новата мода в двореца, и гигантът се изчерви също толкова силно, колкото и младата херцогиня.

Арейн тихичко подсвирна.

— Изобщо няма да е трудно. Момичетата ще се редят на опашка, за да танцуват с вас, докато бащите им ми шепнат в ухото.

— Аз, ъм, оценявам го, Ваша Светлост — каза Гаред. — Надявам се да не стъпя на нечии пръсти. Не знам никакви танци за такива големи стаи.

Той махна с ръка към високите сводести тавани.

— Чакайте да видите балната зала — изкиска се Арейн. — Колкото до танците, ще намерим нещо, което да ви е познато. Не мога да позволя да изглеждаше зле на собствения ви ергенски бал.

Роджър се поклони.

— Ако Ваша Светлост желае, за моя квартет ще бъде чест да поеме музиката. Несъмнено ще успеем да измислим нещо, което да накара барона да се чувства по-удобно.

Той плесна Гаред по гърба и едрият мъж се поотпусна.

— Чудесна идея! — възкликна Арейн. — Всеки ерген в града ще ви завиди, бароне. За нула време ще ви намерим невеста.

Гаред изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Мислех си… — започна Мелни.

Всички погледи се обърнаха към нея и я накараха да се свие.

— Да, скъпа? — каза Арейн.

— Ами това — изписка Мелни, поглеждайки към Аманвах, — аз си мислех, че музиката и танците са против…

— Евджахския закон? — попита Аманвах. — В моята страна, да. Но аз сега съм от племето на Хралупата — тя се изкиска — и съм дживах на жонгльор. Това изисква известна… промяна във възгледите. — Красиянката се усмихна. — Баронът на Хралупата на дърваря е велик кай’шарум, а семето му се пилее по земята. Колкото по-скоро си намери дживах ка, която да му дари синове, толкова по-добре. За мен е чест да участвам във вашия северняшки ритуал по ухажването. Редом до съпруга ми ще мога да го наблюдавам, без да е неприлично.

Арейн забеляза Джейсън Златния тон — който полагаше всички усилия да стои колкото се може по-надалеч — и го привика с кривия си пръст.

— Отърва се от ергенския бал, Джейсън — каза херцогинята майка, когато вестителят се приближи до нея. — Роджър и съпругите му ще се заемат с музиката.

— Но, Ваша Светлост — избъбри Джейсън, — аз определено съм по-компетентен…

Арейн се засмя.

— По-компетентен от Полухват, магьосника с цигулката от Хралупата? Бъди благодарен, че ще ти отнеме само тази работа.

Очите на Джейсън се разшириха, но той знаеше, че е най-добре да не спори. Арейн може и да беше глупав стар прилеп, но станеше ли дума за кралски балове, властта й беше абсолютна.

— Мисля, че е време да заемем местата си — каза Арейн. — Ела, Мелни, помогни на старата жена. — Херцогинята подхвана свекърва си под ръка и Арейн се облегна на нея, отправяйки се към масата им.

Останалите ги последваха към местата си, но Роджър не се сдържа и завъртя ножа в раната.

— Погледни го от към хубавата страна — каза той на Джейсън, — поне в гилдията вече ще спрат да те наричат Второгласния. — Жонгльорът се усмихна. — Втора цигулка звучи много по-добре.

Джейсън оголи зъби, но Роджър се престори, че не го забелязва, стисна по-здраво ръката на Аманвах и я поведе към столовете им.

— Не постъпваш мъдро, като провокираш кръвните си врагове, съпруже — каза тя. — По-добре ги карай да си мислят, че омразата ти се е поохладила, преди да нанесеш удара си.

— В отмъщението няма нищо мъдро — отвърна Роджър. — Но няма да разчитам, че Джейсън ще си плаща в отвъдното за това, което ми причини. Искам да го видя как страда в този живот, а това означава да унищожа нещата, които са му най-скъпи.

— Гордостта му — предположи Аманвах.

— Репутацията — каза Роджър. — Нищо няма да нарани Златния тон по-дълбоко от това, да бъде известен като втория най-добър.

 

 

Вечерята продължи дълго, с безкрайни речи и фалшиви клетви за приятелство, докато мливарците и анжиерците се гледаха с омраза, а всички хвърляха изпълнени с недоверие погледи към Аманвах и Сиквах.

Но както винаги в двореца на Райнбек, виното се лееше свободно и Роджър седеше до херцогиня Мелни, която лесно се разсмиваше, а пазвата й се полюшваше толкова хипнотично, че той почти забрави заучените си шеги.

Аманвах заби нокти в крака му, привличайки вниманието му към себе си, и се наведе да прошепне в ухото му:

— Ако си приключил с развличането на тази блудница, съпруже, аз имам няколко въпроса.

— Тази „блудница“ е херцогинята на Анжие — рече Роджър.

Аманвах изгледа презрително Мелни. Херцогинята й се усмихна невинно.

— Това съм го виждала и преди. Мъж, който не може да се плоди, кара своята дживах ка да му води все по-млади и по-глупави невести, като се интересува повече от самия акт, отколкото от резултата. Единствената разлика тук е — тя кимна към Арейн, — че неговата майка изпълнява ролята на дживах ка и той посрамва невестите си, като се развежда с тях, преди да си вземе нови.

— Това е… — Роджър се поколеба. — Всъщност доста точно. Но е по-добре да не чуват, като го казваш. Ние, северните „диваци“, не говорим толкова свободно за тези неща.

Аманвах го погали по ръката, но някак снизходително, като човек, който гали домашното си животно.

— Значи, нашата работа е да те цивилизоваме.

Роджър смени темата.

— Какви въпроси?

Аманвах кимна към дъното на масата. Чинийките с десерта бяха разчистени и прислужниците разливаха вино. Няколко второстепенни придворни, които не бяха успели да си осигурят място на масата, бяха допуснати в залата. Появи се Колив и облегна гръб на стената зад Аманвах. Не му разрешаваха да носи открито оръжия в двореца, но Роджър знаеше, че това не го правеше по-неспособен да защитава господарката си.

Седящият в дъното на масата Джейсън Златния тон беше обграден от група подмазвачи, но сега от двете му страни стояха две едри познати фигури, при вида на които Роджър усети как в гърлото му засяда буца.

— Онези двамата носят шарени дрехи, но всъщност са телохранители, нали? — попита Аманвах.

Роджър кимна.

— Ейбръм и Сали. В най-добрия случай сносни музиканти; Джейсън ги кара да пеят втори глас и да чупят кости.

Аманвах не изглеждаше изненадана.

— Сред костите на почитаемия ми съпруг има ли такива, които са били счупени от тях?

— Виждала си белезите ми, дживах ка — отвърна Роджър. — Не всичките са от нокти на алагай.

Малко по-късно Арейн се изправи, последвана след миг от останалите край масата. Лийша и Мелни я подкрепяха от двете страни, докато тя поведе всички жени към вратата.

— Какво е това? — попита Аманвах.

— Херцогинята майка ще развлича жените през остатъка от вечерта — отвърна Роджър. — Мъжете ще отнесат виното си в приемната на херцога и ще попушат.

Аманвах кимна и позволи на Роджър да дръпне стола й назад.

— Вземи Колив с теб.

— Категорично не — отвърна Роджър. — Създателят го обича, но този мъж сериозно ще възпрепятства способността ми да играя пред тълпата, а това са могъщи хора, дживах ка. Трябва да ги изиграя точно както трябва.

Аманвах го погледна със съмнение, но миг по-късно се появи Гаред и Роджър посрещна доволно спасението си.

— Графът каза, че ще отидем да пушим.

Той зачака Роджър да се присъедини към него. Беше настанен между обещаващи млади благороднички, но почти цялата вечер беше прекарал в мълчание.

— Ще бъда с Гаред Кътър — каза той на Аманвах. — Само глупак би се осмелил да ме заплаши.

Удовлетворена, Аманвах тръгна след жените, подбирайки по пътя си Сиквах и Кендъл.

Гаред въздъхна дълбоко.

— Толкова ли е зле? — попита Роджър.

— От парфюма на Карийн ме заболя главата — каза Гаред. — Все едно че е изляла цяла кофа върху себе си. И говори като мишка. Трябваше да се навеждам към нея, за да чувам, и носът ми се задръстваше от смрадта.

— Вероятно е шепнела, за да те накара да се наведеш и да й огледаш деколтето — каза Роджър.

— А Дини беше още по-зле — продължи Гаред. — Искаше да говорим единствено за поезия. Поезия! Нощ, аз даже не мога да чета! За какво да си говоря с такива префърцунени дамички?

Роджър се засмя.

— Няма значение. Тези жени сигурно отчаяно се опитват да впечатлят ергена барон от провинция Хралупата. Казвай каквото искаш. Хвали се колко демони си убил или говори за коня си. Няма значение. Те все така ще се смеят и въздишат.

— Щом няма значение какво ще кажа, какъв е смисълът от тези разговори? — попита Гаред.

— За да минава времето. Тези хора не са прекарали и един ден в тежка работа, Гар. Разполагат с предостатъчно време за поезия и парфюми.

Гаред се изплю. Един от прислужниците го изгледа, но мъдро си замълча. Гаред поне придоби смутено изражение.

— Не ми трябва такава жена — каза той. — Може да не е умна и да не знае буквите на името ми, но Създателят ми е свидетел, аз превивам гръб денонощно. Не искам да се прибера у дома и да трябва да слушам една камара тъпи поеми.

— Искаш жена, която ще те чака с пиво — предположи Роджър, — готова на момента да вдигне полите.

Гаред го погледна.

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш, Роджър. Като си троша гърба заради Хралупата на дърваря, трябва да знам, че жена ми прави същото. Сам мога да си сипя пиво. — Той сведе поглед. — Но това, последното, ми хареса как звучи.

В приемната на Райнбек мъжете пушеха и пиеха, обсъждаха политика и религия и общо взето, се опитваха да се впечатлят един друг. Имаше няколко игрални маси със скупчени около тях мъже, които отпиваха от брендито си и се държаха така, сякаш изобщо не им прави впечатление как повече пари, отколкото повечето анжиерци не бяха виждали през живота си, сменяха собственика си при всяко хвърляне на заровете.

Джейсън също беше тук, но вестителят се беше оттеглил в един ъгъл и беше обграден от група подмазвачи, така че двамата едва ли щяха да се сблъскат.

— Гаред! Роджър! — извика Тамос и им махна от мястото, където стоеше с братята си и лорд Джансън. — Елате при нас!

Кийрън, вестител на херцог Юкор, също беше при тях, но имаше изражението на човек, който се опитва да се включи в разговор, където не е съвсем желан.

— Починахте ли си от пътя, синове мои? — попита Напътственик Питър. — Тамос ни разказваше, че керванът ви е пътувал денонощно, като наред с това сте избивали ядрони. Наистина впечатляващо постижение.

Раменете на Гаред се повдигнаха и отпуснаха.

— Същото като всяка нощ. Убиването на демони е изморителна работа, но не е като сеченето на дърво. Самият Арлен Бейлс защити брадвата ми. Не се изморявам да замахвам срещу демони. С всеки удар ставам все по-силен.

Мъжете изсумтяха и закимаха, но Роджър можеше да разчете какво се криеше зад фасадите им. Готов беше да се обзаложи, че никой от тях не беше виждал демон отблизо, камо ли да се беше бил срещу него.

— А ти, Роджър? — попита Джансън. — Доколкото разбирам, ти не получаваш такова предимство, докато омагьосваш ядроните с цигулката си. Свиренето през цялата нощ сигурно е изтощително.

— Мазоли, милорд.

Роджър се усмихна и показа осемте си пръста. Мъжете бяха твърде напрегнати, за да потрепнат, но той видя уплахата в очите им. Осакатената му ръка внезапно им напомни какво върлува нощем край защитените им стени.

— Както каза Гаред, ние в Хралупата сме свикнали с тези неща — продължи той. — Мисля, че пръстите ми ще бъдат малко по-подвижни, ако застана край масите…

— Не си прави труда — рече Кийрън. — Вече опитах. Знаят много добре, че е най-добре да не играеш с жонгльор.

— Херцогинята майка не е отгледала глупаци — каза Джансън.

Райнбек и братята му го погледнаха и се засмяха, като се държаха така, сякаш Кийрън изобщо не се беше обадил.

Вестителят също се засмя смутено, опитвайки се отчаяно да ги накара да го приемат. В момента тишина, който последва, той притисна длан към костюма си.

— Аз също имам известен опит с демоните. Може би сте чували историята за това, как отрязах ръката на един каменен демон?

Нещо се размърда в паметта на Роджър, но това беше всичко. Останалите мъже изстенаха.

— Не, пак ли тя! — рече Райнбек.

— Трябва да е бил малък — каза Гаред. — Не ми изглеждате като човек, който може да достигне ръката на каменяк с прилични размери. Какво използвахте? Брадва? Наточена мотика?

Кийрън се усмихна и сякаш живна.

— Това е дълга история. — Той се поклони на Райнбек. — Ако Ваша Светлост позволи…

Херцогът скри лицето си в шепи.

— Просто трябваше да попитате, а, бароне? — Той махна с ръка на Кийрън. — Много добре, вестителю. Изпейте песента си.

Кийрън отиде в средата на стаята и призова за внимание, докато херцогът даде знак, че иска още вино. Вестителят имаше хубава лютня и макар че едва ли се нареждаше сред най-добрите певци, същото се отнасяше и за Роджър. Гласът на Кийрън беше плътен и ясен и обливаше стаята, докато той твореше магията си.

Нощта беше мрачна,

земята бе здрачна,

подслонът бе много далече.

 

Навяваше вятър

студ право в сърцата.

Ядрони прииждаха вече.

 

„О, помощ“, дочухме

от нечий глас чужд.

Викът бе на малко дете.

 

„Изтичай при нас —

аз му викнах завчас, —

с нас ще бъдеш добре защитен.“

 

Но момчето простена:

„Не мога, ранен съм“,

и гласът му съвсем изтъня.

 

Понечих да свърна,

на помощ да тръгна,

вестоносецът лично ме спря.

 

„Да пукнеш ли, искаш —

попита ме тихо, —

там само ще срещнеш смъртта си.

 

Да помогнеш, не можеш,

само твоята кожа,

раздрана, ще плисне кръвта си.“

 

Ударих го бясно

и копието рязко

изтръгнах от ръцете му аз.

 

Защити прескочих,

към вика се насочих

и до момчето достигнах тогаз.

 

„Дръж се смело, юнак! —

викнах аз, запъхтян. —

Пред ядрона не скланяй глава!

 

Ако сам не посмееш

път до нас да намериш,

аз защитите ще донеса.“

 

До него достигнах,

но късно пристигнах,

сред ядрони той бе обграден.

 

Тогаз разчертах

без страх, със замах

сто защити навред покрай мен.

 

Демон зъл с хищен рев

насред мрака дойде

и изправи могъща снага.

 

И пред страшната мощ

в непрогледната нощ

моето копие бе просто шега.

 

Рогата му — копия!

Ноктите — куки!

Корубата — твърда и черна!

 

Лавина от злост,

планина здрава кост,

ме нападна със сила безмерна!

 

Момчето пищеше,

крака ми държеше,

аз защита последна рисувах!

 

Магията блесна

и демонът стресна,

живота си с ужас рискувах!

 

И каже ли някой,

че само зората

ядроните в пепел превръща,

 

тази нощ аз научих:

и на друг това се случва.

Едноръкият демон — той също!

Последните думи пробудиха нещо в Роджър и той осъзна защо този разказ му е толкова познат. Колко пъти му беше разказвал Арлен за едноръкия каменен демон, който го беше преследвал години наред заради ръката си, която му бе отрязал като малък? Какви бяха шансовете едно и също нещо да се беше случило два пъти по пътя към Мливари?

Кийрън завърши с импровизиран пасаж и в приемната отекнаха ръкопляскания, но липсата им бе осезаема в ъгъла, където стоеше Джейсън, и в кръга около херцога.

Роджър плесна няколко пъти, нарочно силно и бавно, за да отекне звукът във високите сводести тавани на стаята. Продължи да ръкопляска и след като останалите аплодисменти утихнаха, привличайки погледите на всички към себе си.

— Хубава история — поздрави го със силен глас. — Макар че познавам един човек, който я разказва по различен начин.

— Нима? — попита надменно Кийрън, който веднага усети предизвикателството. — И кой може да е той?

— Арлен Бейлс — отвърна Роджър и в стаята веднага се надигна глъчка.

Той погледна подигравателно Кийрън, чието лице беше пребледняло.

— Нали осъзнавате, че момчето от песента ви се превърна в не кой да е, а в самия Защитен?

— Не си спомням да е имало жонгльор в тая история — каза Гаред и глъчта се засили. — Искате ли да чуете една истинска история? — Той плесна Роджър по гърба и жонгльорът залитна крачка напред. — Роджър, изпей им Битката за Хралупата!

Тамос закри лицето си с длан. Роджър се обърна и се поклони на Райнбек по същия начин, както го бе направил Кийрън.

— Ваша Светлост, не е нужно…

— И без това я пеят във всяка кръчма от тук до Мливари — каза Райнбек, махвайки с ръка. — Защо да не я чуем и от източника.

Роджър преглътна, но нагласи цигулката си и засвири.

Хралупата направо в Бездната се дяна, та се не видя,

кога кървавата треска връхлетя

и отнесе Бруна, билкарка прочута.

Ученичката й Лийша бе далеч.

 

И ни един не рипна,

не скри се ни един.

И нощем демоните идеха,

и нощем демоните гинеха.

Защото дойде Защитеният в Хралупата.

 

Далеч на север, в Анжие, чу злата вест билкарка Лийша,

господарка Лийша:

учителката й обична — мъртва,

баща й прескъп — поболял се смъртно.

 

И ни един не рипна,

не скри се ни един.

И нощем демоните идеха,

и нощем демоните гинеха.

Защото дойде Защитеният в Хралупата.

 

И за сама в нощта билкарка Лийша,

господарка Лийша,

тъй се не намери ни един водач,

а само пътните защити на жонгльори,

дето демони от Бездната възпират,

ала демони в човешки облик — не.

 

И ни един не рипна,

не скри се ни един.

И нощем демоните идеха,

и нощем демоните гинеха.

Защото дойде Защитеният в Хралупата.

 

Без кон и без закрила,

проглушена от ядронски рев,

нещастна, гладна, жадна,

господарка Лийша срещна мъж

със плът — защита,

и убиваше той демони

с едните си юмруци голи.

 

И ни един не рипна,

не скри се ни един.

И нощем демоните идеха,

и нощем демоните гинеха.

Защото дойде Защитеният в Хралупата.

 

В Хралупата дойдоха двама

и срината бе, мъртва,

защитите — затрити, потрошени,

а от люде — кротки домошари,

половината — погинали,

изцъклени в нощта.

 

И ни един не рипна,

не скри се ни един.

И нощем демоните идеха,

и нощем демоните гинеха.

Защото дойде Защитеният в Хралупата.

 

На цялата покруса, смърт и отчаяние

плю смело Защитеният и рече той:

„Елате с мен и стойте с мен,

и редом с мен се бийте,

и зората живи ще дочакаме,

но знайте, заедно ще се държим докрай.“

 

И ни един не рипна,

не скри се ни един.

И нощем демоните идеха,

и нощем демоните гинеха.

Защото дойде Защитеният в Хралупата.

 

Дорде бе нощ, се биха с брадви, с копия се биха,

със сатъри, с щитове, на две строшени,

а билкарка Лийша, господарка Лийша,

тешеше и цереше във дома Свещен

людете ранени, изтощени.

 

И ни един не рипна,

не скри се ни един.

И нощем демоните идеха,

и нощем демоните гинеха.

Защото дойде Защитеният в Хралупата.

 

И тъй дърварите, уж прости,

а герои славни всъщност,

опазиха в нощта приятели и близки,

а мястото на славна сеч отсетне

Гробището на ядрони се зовеше.

 

И ни един не рипна,

не скри се ни един.

И нощем демоните идеха,

и нощем демоните гинеха.

Защото дойде Защитеният в Хралупата.

 

Та пита ли ги тоя или оня

как тъй по заник демони се разтреперват,

простите дървари, честни люде, честно думат:

„’Щото, друже, Избавители сме всички.“

 

И ни един не рипна,

не скри се ни един.

И нощем демоните идеха,

и нощем демоните гинеха.

Защото дойде Защитеният в Хралупата.

Докато песента продължаваше, Кийрън сякаш се смали. Гаред ревеше припева заедно с Роджър, останалите в стаята също подеха песента. Накрая надменният вид на мливарския вестител беше изчезнал.

След като Роджър свърши песента, аплодисментите бяха много по-гръмовни и продължителни, като Гаред водеше тълпата с пронизващо свирене и отекващи пляскания и викове. Тамос се присъедини към него и дори братята му ръкопляскаха учтиво, с изключение на Напътственик Питър, който просто отпиваше от виното си.

Но в ъгъла на Джейсън цареше тишина и когато ръкоплясканията утихнаха, той също започна да ръкопляска бавно, придвижвайки се към центъра на стаята.

— Ваша Светлост… — започна жонгльорът.

— Не сега, Джейсън — отряза го Райнбек, махвайки с ръка. — Мисля, че пеенето за тази вечер ни стига.

Челюстта на Джейсън увисна и Роджър му се ухили.

— Тази вечер май и Третогласни не си, а? Може би от сега нататък трябва да ти викаме Джейсън Безгласния.

Преди вестителят да успее да реагира, Роджър му обърна гръб и се присъедини към антуража на херцога.

— А къде е този Защитен?

Устните на Питър бяха свити в тънка линия, което не беше изненадващо, тъй като Арлен Бейлс представляваше директна заплаха за властта му. Ако официално го признаеха за Избавителя, позицията на Питър като глава на църквата в Анжие нямаше да има абсолютно никакво значение.

— Падна от една скала заедно с пустинния демон, както ви съобщих в писмата ми — веднага отговори Тамос. — Бях там и оттогава не съм получавал достоверна информация за завръщането му.

— Ще се върне — каза Гаред, без да обръща внимание на погледа, който му хвърли Тамос, нито на свитите устни на Питър. — Толкова е сигурно, колкото, че слънцето ще изгрее.

— Значи, вие вярвате, че той е Избавителят? — попита Питър.

Всички разговори в стаята утихнаха в очакване на отговора на Гаред. Дори Гаред се усети, че от отговора му зависят отношенията между провинция Хралупата и Анжие.

— Беше за мен и моите хора — отвърна най-накрая той. — Не можем да отречем, че светът се променя и всичко започна от него. — Той вдигна глава и погледна Питър в очите с такава енергия, че го принуди да сведе поглед. — Но аз познавам Арлен Бейлс. Той не иска трон. Не иска да казва на хората как да живеят живота си. Единственото, което го интересува, е да убива демони и това е единственото, което всекиго от нас трябва да интересува.

— Точно така! — прогърмя гласът на Тамос и графът вдигна чашата си.

Братята му го погледнаха изненадано, но той не сваляше очи от Гаред, избягвайки погледите им. Останалите присъстващи реагираха инстинктивно на жеста му и вдигнаха чаши с одобрителни викове.

Усещайки всеобщото настроение, Райнбек, Микаел и Питър също отпиха от чашите си със заучени усмивки, но Роджър усещаше напрежението, което се криеше под тях.

 

 

Лийша продължаваше да се изумява от изкусното изпълнение на Арейн като изкуфяла старица. Тя беше хванала под ръка Лийша и Мелни и буквално се беше оставила да я влачат.

Ефективността на тактиката й не можеше да се отрече. Всички мъже в двореца, от най-нисшите черноработници в кухнята до Райнбек, бяха обучени веднага да рипват по нейна команда, да не би случайно старата вещица да се измори, докато пресича стаята.

Когато минаваха покрай Тамос, Лийша го погледна, но графът се престори, че не я вижда.

„Нищо не се е променило — напомни си тя. — Няма да се промени, докато не се помиря с Тамос.“

Точно тя би трябвало да знае най-добре, че уредените от майките бракове бяха безсмислени без съгласието на детето.

Уонда отвори вратата.

— Позволи на старата жена да се облегне на една от тези великолепни ръце — каза Арейн.

— Да, майко — отвърна Уонда. Мелни се откъсна с репетирана лекота и с усмивка поведе тълпата от жени по коридора, насочвайки ги към вечерния салон.

Стигнаха края на коридора, където две едри жени пазеха от двете страни голямата двукрила врата. Носеха почти същите дрехи като Уонда и къси наметала с герба на Арейн. Не бяха въоръжени, но нямаха вид да се нуждаят от оръжия, за да държат надалеч нежеланите посетители. Когато отвориха големите крила на вратата, Лийша зърна късите палки, висящи отзад на коланите им, които наметалата прикриваха.

Те поздравиха Арейн, но погледите им не се откъсваха от Уонда.

— Ти си се превърнала в нещо като легенда в Анжие, скъпа — каза Арейн на младата хралупарка. — След последното ти посещение направих някои промени в дворцовата стража.

Вратата беше затворена от други две жени, които стояха от вътрешната й страна. Те обаче носеха лакирани дървени брони и копия.

Арейн пренебрегна смущението по лицето на Уонда и се обърна към Аманвах и Сиквах. Отново изненада Лийша, като заговори с лекота на красиянски.

— Успокойте се, сестри, и свалете воалите си. Намираме се в женското крило на двореца. Отвъд тези врати не се допускат никакви мъже.

Аманвах леко се поклони, свали снежнобелия воал и разви увития около главата си шал. Сиквах я последва. Тъй като Кендъл все още не беше омъжена, лицето й не беше покрито, но тя увиваше косата си в шарен шал и сега го свали с поклон.

Салонът вече беше пълен с придворни дами. Жените пиеха и се размотаваха, обсъждаха изкуство, музика, театър и поезия. Принцеса Лорейн беше обградена от групичка жени, както и херцогиня Мелни, и напрежението между двете групи беше осезаемо.

Три жонгльорки, облечени в кралски униформи, изнасяха представление в средата на стаята. Две от тях, млади и красиви, свиреха на арфи и изпълваха помещението с успокояваща мелодия.

Третата беше по-възрастна, висока и едра. Шарената й рокля беше ушита от елегантни парчета разноцветно кадифе, избродирано със злато. Гласът й заливаше стаята, отскачаше майсторски от стените и тавана, проектирани така, че да усилват звуците от центъра на стаята. Сопрановата ария беше от „Хармоничния“, операта за митичния вестоносец Джак Хармоничния, който можел да разговаря с демоните и се развличал, като им погаждал номера.

Погледът на Аманвах се впи в певицата по онзи остър, хищнически начин, типичен за красиянките, главите на Сиквах и Кендъл също се завъртяха към нея, като ято птици, които правят завой в унисон.

Аманвах и Сиквах леко повдигнаха ръце и размърдаха пръстите си в тайния им език, докато продължаваха да наблюдават жонгльорката. Лийша все още нямаше представа какво означават движенията, но от опит знаеше, че красиянските жени могат да водят с пръстите и израженията си задълбочени разговори по същия начин, както разговаряха с думи.

Преструвайки се, че оправя косата си, Лийша закачи на ухото си защитена обица. Тя представляваше мъничка сребърна черупка, излята около парче изсъхнал ушен хрущял на огнен демон.

Леко наведе главата си настрани и долови шепота на Кендъл.

— Коя е тази?

Сиквах се наведе към ухото на Кендъл и зашепна едва доловимо, но обицата на Лийша улови думите й:

— Това е онази, която уби майстор Джейкъб.

Стомахът на Лийша се сви. Тя беше писала доклада за градската стража, след като престъплението беше извършено. Гордееше се с острата си памет, но понякога тя беше като нож с две остриета; в съзнанието й проблесна образът на пребитото и окървавено тяло на Джейкъб, чиито кости бяха натрошени като съчки. Беше пребит от някого с голи ръце.

Съдейки по отоците, Лийша беше предположила, че убиецът е мъж. На рамото на Джейкъб имаше лилав отпечатък от ръка — мястото, където нападателят му го беше сграбчил, за да може да го удря по-лесно. Лийша си спомни, как го беше премерила със собствената си длан, която пред отпечатъка изглеждаше като детска.

Но един поглед към големите ръце на певицата беше достатъчен, за да разбере.

— Какво ще правим? — прошепна Кендъл.

— Нищо, освен ако дама’тингата не заповяда — отвърна Сиквах. — Тази жена има кръвен дълг към нашия съпруг, но докато той не го изиска, ще трябва да чакаме.

„Ядрото да ме вземе, ако чакам“, помисли си Лийша.

— Създателю, това пеене ми причинява ужасно главоболие — каза тя.

Не много силно, но не беше и тихо.

Арейн веднага се хвана за това.

— Сали, спри да чуруликаш!

Жонгльорката си поемаше дълбоко дъх за следващия куплет, но вместо това се задави и се закашля. Удари се няколко пъти в гърдите, опитвайки се да се успокои, а стоящите зад нея Лийша и Кендъл се изкискаха тихичко.

Лийша извиси глас.

— Ако на дамите в салона също като на мен им е омръзнало да слушат за пореден път „Хармоничния“, Ваша Светлост, може би принцеса Аманвах ще ни ощастливи с нещо по-различно.

Тя погледна към Аманвах, в чиито очи проблесна благодарност.

След като Арейн кимна, Аманвах и нейните дживах сен се понесоха към нещастната кралска трупа, принуждавайки ги да се изнесат тромаво от центъра на стаята.

Кендъл извади цигулката си и изсвири няколко ноти, за да загрее струните, а Аманвах се обърна към тълпата.

— Преди много години народът ми използвал музиката, за да отблъсква алагаите, отказвайки ги от нечистите им цели. — Школуваният й глас майсторски се възползваше от акустиката в стаята, а мелодичният й акцент накара тълпата да потръпне, привличайки вниманието дори на изместените жонгльорки. — Вече е време — продължи Аманвах — да върнем тази сила на децата на Еверам. Слушайте добре.

И тя запя. Гласовете на Сиквах и Кендъл се извисиха, присъединявайки се към нейния, и трите сами зазвучаха толкова мощно, както и когато ги водеше Роджър. Песента беше на красиянски, но мелодията обгръщаше всички заедно и скоро всички жени в стаята повтаряха припева, доколкото можеха, а на лицата им грееше възбуда, докато си спомняха уроците по езика на пустинята от детските им години.