Фредерик Форсайт
Набелязаните (9)

6.

Трябваше да се сети за това, докато още беше в Исламабад, и се ядоса на себе си за пропуска. Джавад, информаторът на ЦРУ в ПРУ, му бе казал, че младият Зулфикар Али Шах е изчезнал през 2004, след като се скрил при Лашкар е Таиба, антикашмирската терористична група.

И оттогава за него не бяха постъпвали никакви сигнали. Никакви, но под това име! Едва сега, докато Издирвача гледаше лицето от снимката, му хрумна алтернативна възможност. Помоли ЦРУ да се свържат пак с Джавад с прост въпрос: чувал ли е някой от техните агенти в различните терористични групи за терорист с кехлибарени очи?

Междувременно можеше да зададе същия въпрос и на друг, а не само на ЦРУ в Лангли.

Взе служебна кола, но този път облече цивилен костюм, риза и сложи вратовръзка. След 11/9 британското посолство на Масачузетс авеню бе строго охранявано. Величествената сграда се намираше в непосредствено съседство с Морската обсерватория, резиденцията на вицепрезидента, и бе също толкова строго охранявана.

Достъпът до посолството не е през колонадата пред парадния вход, а по малка странична уличка. Колата на Издирвача спря на караулката до бариерата и той показа картата си през отворения прозорец. Проведе се разговор по мобилен телефон. Каквито и да бяха получените инструкции, бариерата се вдигна и колата влезе в малък паркинг. По-обикновените посетители паркираха навън и влизаха пеша. Мястото бе ограничено.

Вратата беше много по-невзрачна в сравнение с парадния вход, който сега почти не се използваше от съображения за сигурност, а когато се използваше, го правеха само посланикът и американски посетители от най-висш ранг. След като влезе, Издирвача се обърна към остъклената будка и отново показа картата си за самоличност. На нея се споменаваше някой си полк. Джеймс Джексън.

Последва ново уточнение по телефона и покана да седне и да изчака. След не повече от две минути вратата на асансьора се отвори и от кабината излезе млад мъж, явно ниско в йерархията на посолството.

— Полковник Джексън? — Във фоайето нямаше никого. Той също разгледа картата му. — Моля, последвайте ме.

Издирвача знаеше, че отиват на петия етаж — етажа на аташето по отбраната, място, където никога не влизат американски чистачи. Почистването тук се правеше може би от най-ниските, но все пак британски форми на живот.

На петия етаж младежът тръгна пред Издирвача по коридор, където вратите обявяваха с табелки обитателите в стаите зад тях. Накрая стигнаха до врата без надпис и четец на карти вместо дръжка за отваряне. Младежът почука и по команда отвътре прекара картата си в прореза. Вратата се отвори и той с жест покани Издирвача да влезе. Не го последва, а само тихо затвори вратата зад него.

Стаята бе елегантно обзаведена и с бронирани прозорци. Беше кабинет, но не „Мехура“, тоест единственото място за провеждане на заседания от вселенска важност, който се намираше в центъра на цялата сграда и бе заобиколен от шест стени с вакуумна изолация, без никакви прозорци. Техниката с облъчване на прозорец от лазерен лъч и обратно четене на отразения и модулиран от разговора в стаята лъч бе използвана по време на Студената война срещу американското посолство в Москва, което бе наложило пълна реконструкция на цялата страда.

Мъжът, който заобикаляше бюрото си с протегната ръка, също като Издирвача бе в костюм с раирана вратовръзка, което след годините му в Лондон се смяташе за принадлежност към реномирано учебно заведение. Нямаше нужда човек да е експерт, за да познае цветовете на „Хароу“.

— Полковник Джексън? Добре дошли. Мисля, че не сме се виждали досега. Аз съм Конрад Армитидж. Позволих си да поръчам кафе. Как го пиете…?

Можеше да помоли някоя от красивите секретарки на етажа да им сервира, но предпочете да донесе кафето лично.

Пристигналият наскоро от Лондон Конрад Армитидж бе ръководител на резидентурата на британската Тайна разузнавателна служба, ТРС, по-известна като Интелиджънс Сървис. Той знаеше отлично от своя предшественик кой е неговият посетител и се радваше на срещата. Осъзнаването на общата кауза, общия интерес и общия враг бе взаимно.

— Кажете какво мога да направя за вас.

— Имам странна молба, която за щастие се изказва лесно. Със сигурност можех да я отправя по официалния канал, но понеже така или иначе един ден все щяхме се запознаем, реших да ускоря нещата.

— Радвам се. А молбата ви?

— Разполага ли вашата служба с контакт или още по-добре „актив“ сред Ал Шабааб в Сомалия?

— Ха! Да, наистина странна молба. И не по моята специалност. Е, знам, че имаме там представителство. Но за повече… Ще трябва да се поинтересувам. Мога ли да попитам дали става дума за Проповедника?

Армитидж не беше ясновидец. Той знаеше кой е Издирвача и с какво се занимава. Британците вече имаха четвърта жертва, убита от млад фанатик, вдъхновен от онлайн проповедите на Проповедника, и макар това да бе по-малко от американските седем жертви, двете служби разбираха, че правителствата им желаят да прекратят работата на този човек.

— Възможно е — уклончиво отговори Издирвача.

— В такъв случай чудесно. Както споменах, и вие го знаете, имаме там присъствие — впрочем имат го и приятелите ни от Лангли, — но ако те имат някой из онези диви места, изненадан съм, че досега не е станало дума за съвместна операция. Още утре сутринта ще запитам в Лондон.

Отговорът отне два дни и беше същият като от ЦРУ. Армитидж се оказа прав — ако, която и да е от двете страни имаше източник в Сомалия, щеше да е много скъпо услугите му да не бъдат споделени, скъпо като цена и като продукт.

Отговорът от Джавад в ПРУ беше по-полезен. Един от онези, на които той се преструваше, че докладва за „шпионирането“ си на американците, бе негов контакт в добре известното S крило, което покриваше във всеки аспект многобройните джихадистки групи и насилието, упражнявано по граничната ивица от Кашмир до Кета.

За Джавад щеше да е прекалено рисковано да попита направо, защото това щеше да провали прикритието му и да разкрие истинските му работодатели. Но част от работата му в ПРУ бе да поддържа разрешен отгоре достъп до американци и често да се навърта сред тях. Възползвайки се от това, той се престори, че е подслушал разговор между дипломати по време на коктейл. Заинтригуваното S крило направи справка в базата данни и Джавад, който стоеше зад служителя, успя да види кода на файла.

Когато затвори файла, служителят на S крило нареди на Джавад да каже на янкитата, че няма данни. По-късно, през нощта, Джавад отвори файла и го прегледа.

Всъщност данни имаше, но бяха отпреди години. Източникът бе шпионин на ПРУ в командваната от Иляс Кашмири^[1] Бригада 313 — фанатици и убийци. Той бе споменал за новопристигнал от Лашкар е Таиба фанатик, за когото нападенията срещу Кашмир не били нищо сериозно. Младежът говорел арабски и пущу, както и урду, което улеснило приемането му в 313. Бригадата се състояла основно от араби и поддържала тясно сътрудничество с говорещия само пущу клан Хакани. В доклада се допълваше, че това засега изчерпва неговата полезност и че той тепърва трябва да се доказва като боец. Имал кехлибарени очи и се казвал Абу Азам.

Това обясняваше изчезването му преди 10 години. Беше сменил терористичната група и беше сменил името си.

Американският Център за антитероризъм разполага с голяма база данни относно джихадските терористични групи и въвеждането на „Абу Азам“ изсипа информация като от рога на изобилието.

По време на съветската окупация на Афганистан имаше седмина големи главатари, които съставляваха така наричаните муджахидини, възхвалявани и поддържани от Запада като „патриоти“, „партизани“ и „борци за свобода“. Огромните пари, наливани в афганистанските планини, за да бъдат победени руснаците, всъщност отиваха у тях и само у тях. Но в мига, в който последният съветски танк се изтегли в Русия, двама от тях станаха пак същите кръвожадни убийци, каквито си бяха в началото. Единият се казваше Гулбуддин Хекматияр, а другият — Джалауддин Хакани.

Макар да беше главатар и пълен господар на родната си провинция Пактия, когато талибаните изчетоха главатарите и завзеха властта, Хакани мина на страната на талибанските сили.

След разгромяването им от американските сили и Северния алианс той отново се размърда, премина границата и се установи във Вазиристан, до пакистанската граница, и заедно с тримата си сина създаде мрежата „Хакани“, представляваща почти изцяло пакистанските талибани.

Мрежата се превърна в център на терористичните удари срещу американските сили и тези на НАТО от другата страна на границата и срещу пакистанското правителство на Первез Мушараф, който стана съюзник на Щатите. Хакани присъедини мрежата си към оставащите сили — „оставащи“ на свобода и все още живи — на Ал Кайда и другите джихадисти фанатици. Един от тях беше Иляс Кашмири със своята Бригада 313, част от Сенчестата армия.

Можеше да се предположи, че фанатичният и жаден за издигане Абу Азам е сред тях.

Издирвача, разбира се, нямаше как да знае, че Абу Азам, макар да избягваше смъртно опасните нападения в Афганистан, бе развил у себе си вкус към убиването и се бе превърнал в най-ентусиазирания палач на Бригада 313.

Един по един лидерите на Хакани, талибаните, Ал Кайда и Бригадата бяха идентифицирани от американците, локализирани с помощта на информация от местни източници и набелязани за ликвидиране чрез обстрелване с ракети от безпилотни самолети. В планините те бяха неуязвими за атаките на армията, което пакистанците разбраха с цената на огромни загуби, но не можеха да се крият дълго от неуморно патрулиращите високо над тях американски безпилотни самолети, които безшумно и невидими наблюдаваха всичко, фотографираха всичко и слушаха всичко.

ОВМ, или особено важните мишени, биваха разпилявани на късове и сменяни от други, които си отиваха по същия начин, докато избирането за командир започна да се възприема като произнасяне на смъртна присъда.

Но старите връзки със S крилото на ПРУ така и не умряха. ПРУ бе родило талибаните и никога не бе забравило едно важно предсказание: американците имаха часовници, но афганистанците разполагаха с времето. Един ден, знаеха те, американците щяха да си съберат багажа и щяха да се изметат оттук. Тогава талибаните може би щяха да си върнат Афганистан и дано, защото Пакистан не желаеше да граничи с две враждебно настроени страни — Индия и Афганистан. Един враг беше достатъчен и това щеше да е Индия.

Имаше още една глава в данните, които Издирвача бе извадил на бял свят. Бригада 313, чиито командири воглаве с Кашмири бяха изпратени във вечността, постепенно се разпадаше, но бе заместена от дори още по-фанатизираните и садистични Хорасан и Абу Азам бе част от тях.

Хорасан се състоеше от около 250 ултраси, предимно араби и узбеки, които избираха за мишени местни хора, продаващи на платени от американците агенти информация най-вече за местонахождението на важните цели. Хорасан не притежаваха талант за събиране на собствена разузнавателна информация и основният им инструмент бе да всяват ужас чрез заплахата от публично изтезание.

След всеки пореден обстрел с ракета на обитавана от лидер на терористи къща Хорасан пристигаха, хващаха няколко местни жители и разиграваха т.н. „съд“, предшестван от изтезания с крайни средства като електрически ток, дрелки или нажежено желязо. „Съдът“ се ръководеше от имам или молла, най-често някой самопровъзгласил се за такъв. Признанието във вина беше гарантирано, а присъдите различни от смърт бяха изключение.

Обичайният начин за екзекутиране бе прерязването на гърлото. Милостивата процедура се състои в забождане на острието отстрани на шията. Бързо дръпване отвътре навън води до прерязване на югуларната вена, сънната артерия, трахеята и хранопровода, което пък води до моментална смърт.

Но козата не се убива по този начин, защото за да стане месото й крехко, трябва да изтече възможно повече кръв. Затова гърлото се отваря с трионообразно срязване отпред назад. За да страда човешката жертва повече и за да се демонстрира презрение, се използваше методът за клане на коза.

След произнасяне на присъдата председателстващият духовник сядаше и гледаше привеждането й в изпълнение. Един от палачите беше Абу Азам.

Във файла имаше още нещо. Някъде към 2009 бродещ проповедник бе започнал да обикаля джамиите из Северен и Южен Вазиристан. Файлът в Центъра за антитероризъм не даваше името му: единственото уточнение за него бе, че говорел урду, арабски и пущу и бил най-добрият оратор, способен да доведе публиката до краен религиозен екстаз. Около 2010 година изчезнал. И в Пакистан повече не се чуло за него.

 

 

Двамата мъже в ъгъла на бара във вашингтонския „Мандарин Ориентал“ не привличаха внимание. Нямаше и защо. И двамата бяха малко над 40-те, и двамата бяха с тъмни костюми, и двамата носеха неутрални вратовръзки. И двамата изглеждаха стегнати, малко по военному, с онова трудно определимо излъчване, което казва „воювал“.

Единият беше Издирвача. Другият се бе представил като Саймън Джордан. Джордан не обичаше да се среща в посолството с непознати, ако това можеше да стане навън. Това обясняваше срещата с дискретния бар.

В родната му страна малкото му име в действителност беше Шимон, а фамилното нямаше нищо общо с река Йордан. Беше шеф на резидентурата на Мосад към израелското посолство.

Искането на Издирвача бе същото като онова, което бе изложил пред Конрад Армитидж, а резултатът общо взето пак бе същият. Саймън Джордан също чудесно знаеше кой е Издирвача и с какво се занимава ОПТО, и като израелец напълно одобряваше и двете. Но не разполагаше с отговор, който да предложи.

— Разбира се, ние имаме човек, който покрива тази част на света, но ще трябва да му задам този въпрос. Предполагам, излишно е да питам бърза ли е работата?

— Аз съм американец. Кога не сме бързали?

Джордан се засмя одобрително.

— Ще попитам веднага и ще настоя да няма забавяне. — Вдигна картичката с името „Джексън“, която му бе дал Издирвача. — Това е защитен номер, нали?

— Абсолютно.

— Тогава ще го използвам. По една от нашите защитени линии.

Знаеше чудесно, че американците прослушват всичко излизащо от израелското посолство, но съюзниците все пак трябва да спазват някакво благоприличие, нали?

Разделиха се. Израелецът се качи в колата, която го чакаше. Не обичаше показността, но беше „деклариран“, а това означаваше, че може да бъде разпознат. Да шофира сам или да вземе такси можеше да го изложи на риск от отвличане. С командос на волана и „Узи“ на задната седалка човек все пак се чувства по-комфортно. От друга страна, не му се налагаше като на „нелегал“ да се промъква по задните улички.

Издирвача, покрай другите си навици, които повдигаха веждите на някои хора, не обичаше да бъде возен в кола от шофьор, ако можеше да го избегне. Не обичаше и да виси заклещен в трафика часове наред между административната част на Вашингтон и офиса си в гората. Използваше мотоциклет с каска и защитно стъкло в странично отделение под задната седалка. Но това не беше инвалидна количка. Беше „Хонда Файърблейд“, с който няма смисъл да спориш за предимство в трафика.

 

 

След като прочете файла от Джавад, Издирвача се убеди, макар да не можеше да е сигурен, че Абу Азам е избягал от прекалено опасните за живота планини по афгано-пакистанската граница в по-безопасния климат на Йемен.

През 2008 г. АКАП бе в зародиша си, но сред нейните лидери бе израсналият в Америка, но с йеменски произход, Ануар ал Авлаки, който говореше чудесен английски, макар и с американски акцент. Авлаки бе в процес на изграждане като гениално ефективен онлайн проповедник, докосващ душите на младежите от диаспората в Англия и Америка, и стана наставник на новопристигащите пакистанци.

Авлаки бе роден в семейство на йеменски родители в Ню Мексико, където баща му учеше агрономия. Израслият на практика като американско момче Авлаки посети за първи път Йемен на 7-годишна възраст през 1978. Завърши средното си образование там, после се върна в Щатите, за да следва в колежи в Колорадо и Сан Диего. През 1993, на 22 години, отиде в Афганистан и там прегърна идеите на ултраджихадизма.

Като повечето терористи джихадисти, той изобщо не бе запознат подробно с Корана — ограничаваше се с екстремистката пропаганда. Когато се върна в Щатите, успя да стане постоянен имам в джамията „Рабат“ в Сан Диего и в друга във Фолс Чърч, Вирджиния. Пред опасността да бъде арестуван за паспортна измама заряза всичко и замина за Великобритания.

Тук се отдаде на пътуване из цялата страна и изнасяне на лекции. След това дойде 11/9 и Западът най-сетне се събуди. Мрежата се затегна и през 2004 година Авлаки се върна в Йемен. Беше арестуван и вкаран за кратко в затвора по обвинение в отвличане и тероризъм, но освободен под натиска от влиятелното си родно племе. Към 2008 беше открил истинското си призвание — проповедник-подбудител, използващ интернет като амвон.

И не без ефект. Станаха няколко убийства от ръцете на ултраси, приели вярата чрез слушане на лекциите му, призоваващи към убийства и унищожение. А той взе за партньор гениалния саудитец и майстор на бомбите Ибрахим ал Асири. Точно Авлаки убеди младия нигериец Абдулмуталаб да се съгласи да умре като терорист самоубиец, като взриви бомба в самолет над Детройт, а Асири създаде неоткриваемата бомба, скрита под бельото му. Единствено щастлива неизправност спаси самолета… но не и гениталиите на нигериеца.

И докато проповедите на Авлаки ставаха все по-въздействащи в YouTube — бяха изтеглени 150000 пъти — Асири ставаше все по-изкусен с бомбите. В крайна сметка през април 2010 и двамата попаднаха в списъка с набелязаните. Тогава към Авлаки се бе присъединил неговият потаен и държащ се в сянка ученик и последовател от Пакистан.

Бяха направени два опита да се проследи и убие Авлаки. Единият стана с помощта на йеменската армия, която обаче го изпусна от ръцете си, когато селото му бе обградено; вторият беше, когато изстреляна от американски безпилотен самолет ракета унищожи къщата, в която се предполагаше, че се намира. Само че той вече си бе тръгнал оттам.

Възмездието го настигна, докато вървеше съвсем сам по самотна пътека в Северен Йемен на 30 септември 2011. По това време той бе отседнал в село Кашеф, където бе идентифициран от млад последовател, който бе взел долари, за да си отвори устата, когато трябва. Само след два-три часа един „Предатор“, излетял от тайна площадка на саудитската граница, кръжеше над него.

В Невада няколко чифта очи регистрираха трите паркирани в квадрата на селото „Тойота Ландкрузър“ — предпочитаната от Ал Кайда кола, — но разрешение за изстрелване не бе получено заради жените и децата наблизо. На зазоряване на 30 септември той бе забелязан да се качва на предната кола. Камерите бяха толкова добри, че когато погледнеше нагоре, лицето му изпълваше целия плазмен екран във ВВБ „Крийч“.

Два от ландкрузърите потеглиха, но третият, изглежда, имаше някакви проблеми. Капакът му бе вдигнат и някакъв човек се захвана да бърника по двигателя. Наблюдателите не знаеха, че има още трима, чакащи да се качат на именно тази кола — трима души, от които Щатите щяха да са щастливи да се отърват веднъж завинаги.

Единият беше лично Асири бомбаджията. Другият бе Фахд ал Кусо, втори по ранг след Авлаки в АКАП. Той бе един от виновниците за убийството на седемнайсетте американски моряци на борда на ескадрения миноносец „Коул“ в пристанището на Аден през 2000 г. На него му бе писано да умре при друг обстрел с ракета от безпилотен самолет през май 2012.

Третият бе неизвестен за американците. Той така и не погледна нагоре, главата му бе забулена, за да запази лицето му от финия пустинен пясък, и никой не забеляза, че има кехлибарени очи.

Двата водещи джипа потеглиха по пясъчния път на провинция Джауф, но поддържаха голяма дистанция, така че наблюдателите в Невада се затрудняваха да решат кой да ударят. След това джиповете спряха за закуска и паркираха един до друг. Около колите се събраха осем души: двама шофьори, четирима телохранители, а останалите двама бяха американски граждани: самият Авлаки и Самир Кан, редактор на англоезичното онлайн списание на джихадистите „Вдъхновявай“.

Цивилният експерт в „Крийч“ каза на командващия офицер какво вижда на прицел. От Вашингтон безтелесен глас прошепна: „Стреляй“. Гласът принадлежеше на майор от КССО, майка на две хлапета, които й предстоеше да заведе на вечерна тренировка по футбол.

Експертът в Невада въведе командата. На 18 км височина над Северен Йемен, под лъчите на изгряващото слънце, две ракети „Хелфайър“ се отделиха от самолета „Предатор“, прехванаха излъчвания от носа насочващ сигнал като душещи хрътки и литнаха надолу към пустинята. След дванайсет секунди двата ландкрузъра и осемте души около тях се изпариха във въздуха.

През следващите шест месеца КССО натрупа достатъчно доказателства, че Асири — все още само 30-годишен — продължава да прави бомби и те стават все по-усъвършенствани. Дори започна да експериментира с вкарване на експлозивите в човешкото тяло, където те не можеха да бъдат открити от никакъв скенер.

Асири изпрати малкия си брат да убие саудитския ръководител на службата за антитероризъм принц Мохамед бен Найеф. Младежът бе заявил, че е отхвърлил тероризма, че иска да се прибере у дома, че разполага с много информация и иска да разговаря. Принцът се съгласи да го приеме.

В мига, в който влезе в стаята, младият Асири просто се взриви. Принцът извади късмет — бе отхвърлен от взривната вълна през вратата, през която току-що бе влязъл, и се отърва само с порязвания и синини.

Младият Асири бе скрил малката, но мощна бомба в ануса си. Детонаторът представляваше задействано по мобилен телефон устройство, намиращо се от другата страна на границата. Беше го конструирал и задействал брат му.

А мъртвият Авлаки имаше наследник. Млад мъж, известен само като Проповедника, започна да изнася проповеди в киберпространството. Също толкова въздействащи, също толкова изпълнени с омраза и също толкова опасни. Напълно безпомощният йеменски президент стана жертва на Арабската пролет. На поста се възкачи нов човек, по-млад, по-енергичен и готов да сътрудничи на Съединените щати срещу солидна помощ за развитие.

Безпилотното покритие над Йемен се засили. Платените от американци агенти се множаха. Армията бе хвърлена срещи лидерите на АКАП. Ал Кусо бе пометен. Все пак се предполагаше, че Проповедника, който и да бе той, е останал в Йемен. Но сега, благодарение на един младеж в едно таванско помещение в Сентървил, Издирвача знаеше, че не е така.

 

 

Издирвача затвори досието, съдържащо живота на Авлаки, и в този момент получи по електронната поща доклада от онези, които Сивата лисица наричаше просто „безпилотните“. За тази операция КССО не използваше командния център на ЦРУ в Невада, а собственото си звено във ВВБ „Поуп“ край Файетвил, Северна Каролина.

Докладът бе сбит и по същество. Бяха забелязани камиони, пристигащи в склада/навеса в Кисмайо. Някои бяха влезли вътре и после си бяха тръгнали. Бяха пристигнали пълни, бяха напуснали празни. Два от тях бяха отворени в района за разтоварване на карго. Оказало се бе, че товарът им се състои от плодове и зеленчуци. Точка.

Издирвача се вгледа във висящия на стената портрет на Проповедника и се запита: „Какво, по дяволите, правиш с плодове и зеленчуци?“.

Протегна се, стана и излезе в лятната жега. Качи се на мотоциклета „Файърблейд“, сложи си каската и излезе бавно през бариерата. Когато се качи на магистралата, зави на юг към Вашингтон Ди Си, после отби за Сентървил.

— Искам да провериш нещо — каза на Ариел, докато стоеше приведен в сумрака на таванската стая. — Някой в Кисмайо купува плодове и зеленчуци. Можеш ли да разбереш откъде идват и къде отиват?

Имаше и други хора, работещи на компютри, към които можеше да се обърне, но в огромния военнопромишлен шпионски комплекс, в който не можеше да се разминеш от съперници и дърдорковци, Ариел имаше две предимства, които не можеха да се купят с никакви пари: докладваше само на един човек и никога не разговаряше с никого.

Пръстите на Ариел затанцуваха по клавиатурата. На екрана изпълзя картата на Сомалия.

— Не всичко там е пустиня — каза момчето. — По двата склона на долината Джуба има богато залесени и засети площи. Виж… ето, това са фермите.

Издирвача разгледа плетеницата от овощни градини и плантации, представляващи зелено петно, плеснато върху мръсната охра на пустинята. Това бе единствената плодородна зона на страната — купичката с храна на юга. Ако онова карго се събираше в плантациите, които той разглеждаше в момента, и се транспортираше до Кисмайо… тогава къде отиваше? По местните пазари или за експорт?

— Отиди на пристанището на Кисмайо.

Както всичко в тази страна и пристанището бе в окаяно състояние. Някога този район бе процъфтявал, но сега кеят бе разбит на няколко места, старите кранове бяха килнати и безнадеждно повредени. Не бе изключено тук понякога да акостират търговски кораби. Не за да бъдат разтоварени. С какво щеше да плати за вноса банкрутиралата малка страна на Ал Шабааб? Но дали можеха да натоварят нещо? Плодове и зеленчуци например? Може би… Но закъде? И срещу какво?

— Потърси в света на търговията, Ариел. Виж дали някоя компания търгува с Кисмайо. Някоя, която купува плодове и зеленчуци от долината Долна Джуба. И ако има, коя е? Може би са собственици на склада…

Остави го да работи над задачата и се върна в ОПТО.

 

 

В най-северните предградия на Тел Авив, встрани от пътя за Херцлия, на тиха уличка в близост до пазара за храна, има една голяма безлична административна сграда, чиито обитатели я наричат простичко Офиса. Това е щабквартирата на Мосад.

Два дни след срещата на Издирвача със Саймън Джордан в „Мандарин Ориентал“ трима мъже с разкопчани на врата ризи с къси ръкави се срещнаха в кабинета на директора, стая, станала свидетел на няколко изключителни срещи.

Точно тук през лятото на 1972, след избиването на израелски атлети на олимпийските игри в Мюнхен, Цви Замир бе заповядал на своите кидоним („щикове“) да се захванат със задачата да издирят и избият отговорните фанатици на Черния октомври. Това бе вследствие решението на министър-председателя Голда Меир да стартира операция „Гневът на бога“. Сега, след цели четирийсет години, обстановката тук все така не впечатляваше с нищо.

Мъжете бяха различни по ранг и възраст, но се обръщаха един към друг на малки имена. Най-възрастният сред тях бе тук от двайсет години и можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато бе чул фамилни имена. Побелелият директор се казваше Ури, началникът на отдел „Операции“ бе Давид, а най-младият, който отговаряше за Африканския рог, беше Бени.

— Американците се нуждаят от помощта ни — каза Ури.

— Изненадай ме — измърмори Давид.

— Изглежда, са проследили Проповедника.

Не бе нужно да обяснява. Джихадският тероризъм има няколко мишени, върху които да упражнява насилието си, и Израел с на много високо място в списъка, заедно със Съединените щати. Всеки от присъстващите знаеше кои са първите петдесет по света, макар Хамас на юг от тях, Хизбула на север и иранските бандити Ал Кудс да се боричкаха за първото място в този списък. Проповедите на Проповедника може да имаха за мишена Америка и Великобритания, но тези хора бяха чували за него.

— По всичко изглежда, че той е в Сомалия и е намерил подслон при Ал Шабааб. Искането им е много просто: имаме ли активи, внедрени в Южна Сомалия?

Двамата старши ръководители погледнаха Бени. Той беше по-млад — бивш член на елитните командоси от Сайерет Маткал, владееше арабски перфектно до степен да премине незабелязан границата и това го правеше един от мистравим^[2]. Бени разглеждаше замислено молива в ръцете си.

— Е, Бени, имаме ли? — спокойно го подкани Давид. Те знаеха какво следва: хората, които водят агенти, мразят да предоставят своите активи за решаване на проблемите на чужди разузнавателни агенции.

— Да, имаме. Един-единствен. Внедрен е в пристанището на Кисмайо.

— И как комуникираш с него? — поинтересува се директорът.

— Много трудно — отговори Бени. — И изключително бавно. Отнема страшно много време. Не можем просто да му изпратим съобщение. Той не може просто да ни изпрати картичка. Дори електронният трафик подлежи на контрол. Там сега се обучават атентатори, получили образование на Запад. Хора, които са наясно със съвременните технологии. Защо?

— Ако янкитата искат да го използват, ще трябва да намерим начин да ускорим комуникацията. Например с миниатюрна радиостанция — предложи Давид. — Ще я пишем на тяхна сметка.

— О, естествено, че няма да минат безплатно — каза директорът. — Но това го оставете на мен. Ще им отговоря: „Може би“, след което ще обсъдим цената.

Нямаше предвид пари. Имаше предвид помощ по много други и най-различни начини: иранската програма за създаване на атомна бомба, предоставянето на високотехнологично свръхсекретно оборудване. Щеше да им представи цял списък с подобни искания.

— Има ли име? — попита Давид.

— Опал — отговори Бени. — Агент Опал. Талиман е на рибарския кей.

 

 

Сивата лисица не си губеше времето и попита направо:

— Разговарял си с израелците, нали?

— Да. Обадиха ли се вече?

— Да. Имат човек. Дълбоко внедрен. При това в Кисмайо, представи си. Готови са да ни помогнат, но поставят възмутителни искания. Знаеш какви са израелците. Няма да ти дадат даром и една песъчинка от пустинята Негев.

— Но са готови да преговарят за цената?

— Да — потвърди Сивата лисица. — Само че не на наше ниво. Става дума за неща, за които не ни плащат достатъчно, за да ги знаем. Техният човек в посолството се е обърнал направо към командира на КССО.

Имаше предвид адмирал Уилям Макрейвън.

— Той, надявам се, не ги е разкарал?

— Удивително, но не. Исканията им са приети. Можеш да продължаваш. Човекът за свръзка, към когото ще се обръщаш, е техният началник на резидентурата. Познаваш ли го?

— Да… бегло.

— Е, можеш да действаш. Кажи им какво искаш и те ще се постараят да ти го дадат.

 

 

Когато се върна в кабинета си, го чакаше съобщение от Ариел:

Оказва се, че има един купувач на сомалийски плодове, зеленчуци и подправки, компанията „Туршии Масала“. Прави люти сосове и туршии от вида, който англичаните консумират в тяхното къри. Продукцията се бутилира, замразява или консервира в Кисмайо и после се транспортира до главната фабрика.

Издирвача му позвъни. За случайно подслушващия разговорът щеше да е банално обикновен, така че той не прибягна до шифроване.

— Получих съобщението ти, Ариел. Добра работа. Интересува ме една подробност. Къде се намира главната фабрика?

— О… съжалявам за пропуска, полковник. В Карачи.

Карачи. Пакистан. Естествено.