Фредерик Форсайт
Набелязаните (10)

7.

Един двумоторен витлов „Бийч Кинг Еър“ излетя призори от военното летище Сде Дов северно от Тел Авив, зави на югоизток и започна да набира височина. Прелетя над Беершева, премина през забранената за полети зона над атомния завод в Димона и напусна израелското въздушно пространство южно от Ейлат.

Фюзелажът му бе снежнобял с надпис United Nations. На опашния стабилизатор пишеше с големи букви WFP^[1]. Ако някой провереше регистрационния номер, щеше да открие, че самолетът е собственост на офшорна компания с адрес на Гранд Кайман^[2] и е отдаден на дългосрочен лизинг на WFP. Всичко това, разбира се, бяха глупости.

Самолетът беше на отдел „Метсада“ („Специални операции“) на Мосад и пребиваваше в хангар на Сде Дов, където някога се бе помещавал черният „Спитфайър“ на Езер Вайцман, основателя на израелските военновъздушни сили.

Южно от залива Акаба кингеърът пое курс между Саудитска Арабия на изток и Египет/Судан на запад. Остана в международното въздушно пространство по цялата дължина на Червено море, докато не пресече крайбрежието на Сомалиленд и не се озова над Сомалия. Нито една от двете страни не разполагаше с изтребители прехващачи.

Белият самолет пресече отново сомалийското крайбрежие, като остави Индийския океан северно при Могадишу и смени курса си на югозападен, за да продължи успоредно на крайбрежието на височина 1500 метра и толкова навътре над морето, колкото да е в офшорната зона. Евентуалният наблюдател щеше да предположи, че идва от намираща се наблизо база за благотворителност или помощ, понеже нямаше външни резервоари, а следователно беше способен само на къси полети. Същият наблюдател, разбира се, нямаше да може да види, че голяма част от вътрешността на самолета е заета от два огромни метални вътрешни резервоара.

Южно от Могадишу операторът подготви оборудването си и започна да филмира след Марка. Това доведе до заснемането на отлични изображения на целия плаж от Марка до петдесет мили северно от Кисмайо, т.е. отсечка, включваща 320 километра пясъчен бряг.

След това операторът изключи камерата и кингеърът накрени встрани, повтори курса си в обратна посока, като превключи от вътрешните резервоари на основните, и се завърна у дома. След дванайсет часа във въздуха кацна на летището в Ейлат, зареди и продължи, за да се прибере в Сде Дов. Чакащ мотоциклетист взе камерата и я откара в отдел на Мосад за фотографски анализ.

Онова, което Бени искаше и получи, бе ясно и недопускащо грешка при откриване място по брега, където да се срещне с агент Опал, за да му даде нови инструкции и нужното за изпълнението им оборудване. Желаното от него място трябваше да е безпогрешно откриваемо както от човек, пристигащ по магистралата, така и за бърза надуваема лодка откъм морето.

След като избра мястото, той приготви съобщение за Опал.

 

 

Началникът на затвор Доуърти се стараеше да си върши работата съвестно и, разбира се, разполагаше с параклис. Но не искаше дъщеря му да се жени там. Като баща на булката, той бе готов да направи знаменателния ден запомнящо се събитие, затова бе планирано, церемонията да се проведе в католическата църква „Св. Франсис Хавиер“, с последващ прием в хотел „Кларъндън“ в центъра на града.

Датата, часът и мястото на венчавката бяха споменавани неколкократно в колоната за местни новини на „Финикс Рипъблик“, така че не бе изненада, че пред вратите на църквата се бе събрала огромна тълпа от любопитни и доброжелатели, когато младоженците излязоха навън.

Никой не обърна никакво внимание на мургавия младеж с широка бяла роба и отнесен поглед. Забелязаха го едва когато изскочи от тълпата зяпачи и изтича до бащата на булката с нещо в дясната си ръка, сякаш се готвеше да му поднесе подарък. Но не беше подарък, а револвер „Колт“ 45-и калибър. Младежът стреля четири пъти в началник Доуърти, който бе отхвърлен назад от силата на четирите забили се в него куршума и се свлече на земята.

Както винаги, изминаха две секунди на парализиращ ужас. След това дойде ред на реакцията. Писъци, викове и в този случай много на брой изстрели, произведени от изпълняващите служебните си задължения двама полицаи на финикската полиция. Нападателят също падна. Сред настъпилия хаос разни хора започнаха да се хвърлят по очи на земята, истерично ридаещата булка бе изведена встрани, появиха се с вой на сирени патрулни полицейски коли, изпадналата в паника тълпа се разбяга във всички посоки.

И „системата“ пое контрола над събитията. Сцената на местопрестъплението бе отцепена, огнестрелното оръжие бе вдигнато и пуснато надлежно в полиетиленов плик за веществени доказателства, убиецът бе идентифициран. Същата вечер населението на Съединените щати разбра от новинарските емисии, че в Аризона с имало пореден случай. А в иззетия лаптоп на фанатика, намерен в таванското му апартаментче над гаража, където бе работил, бе намерен поменик от онлайн проповеди, изнесени от Проповедника.

 

 

Филмовото студио на американската армия е част от Командването по разработка на доктрината и бойна подготовка^[3] и се намира във Форт Юстис, Вирджиния. Нормално там правят филми за обучение и такива, превъзнасящи всички аспекти в работата и функционирането на американската армия. Затова командирът на звеното изобщо не се поколеба да удовлетвори искането за среща с някой си полк. Джейми Джексън, служещ в щабквартирата на КССО във Форт Браг, Северна Вирджиния.

Дори във взаимоотношенията си с военните Издирвача не виждаше смисъл да разкрива, че всъщност е полковник Кит Карсън, прехвърлен е от ОПТО и е на служба само на няколко километра в същия щат. Този принцип се нарича съвсем простичко — „не е ваша работа“.

— Искам да направя къс филм — направо обясни той. — Филмът трябва да е с гриф „строго секретно“, а завършеният продукт ще бъде видян от крайно ограничен кръг хора.

Командирът бе заинтригуван, леко впечатлен, но не и притеснен. Той се гордееше с таланта на звеното си да прави филми. Вярно, не можеше да си спомни друго толкова странно искане, но това, от друга страна, бе предпоставка задачата да е още по-интересна. Той, естествено, разполагаше в базата с нужното оборудване за филмиране и озвучаване.

— Ще е много къс филм, състоящ се от една-единствена сцена. Няма да има филмиране на открито. Декорите ще са семпли и вероятно ще се снима извън базата. Няма да се използват кинокамери, а само една цифрова видеокамера, както за образ, така и за звук. Ако изобщо бъде видян от някого, това ще стане в интернет. При това положение екипът трябва да е изключително малък, може би не повече от шестима души, всички с допуск до секретни материали. Имам нужда от млад кинаджия, който да мисли само за кино — завърши с изискванията си посетителят.

Издирвача получи каквото искаше — капитан Деймиън Мейсън. Командирът не получи каквото искаше, а именно отговор на многобройните си въпроси. Получи друго — позвъняване от висшестоящ генерал, който му каза да гледа на исканията на посетителя като на военна заповед, която трябва да бъде изпълнена безусловно.

Деймиън Мейсън беше млад, енергичен и заклет познавач на киното — интерес, който датираше от детските му години в Уайт Плейнс, Ню Йорк. Искаше, след като приключи с TRADOC да замине на запад в Холивуд и да прави там истински филми, със съдържание и кинозвезди.

— Това филм за обучение ли ще бъде, сър? — попита той.

— Надявам се да бъде поучителен… по свой начин — отговори полковникът от морската пехота. — Кажете ми, има ли някакъв… обединяващ указател със снимки на всички налични актьори в страната?

— И още как. Мисля, че имате предвид Указателя на артистите към Академията^[4]. Всеки помощник-режисьор го има.

— Разполагате ли с него в базата?

— Съмнявам се, сър. Ние не използваме професионални актьори.

— Сега що използвате. Поне един. Можете ли да ми намерите копие?

— Разбира се, полковник.

Отне два дни да доставят указателя с „Федекс“ и това се оказа много дебела книга, чиито страници бяха натъпкани със снимки на лицата на търсещи работа или признание актьори и актриси, от юношеска възраст до ветерани.

Друга наука, използвана от полицейските сили и разузнавателните агенции по света, е сравняването на лица. Тя помага на детективите да откриват престъпници, опитващи се да променят облика си.

Тоталната компютризация направи наука от онова, което доскоро бе чиста проба полицейска догадка. В Съединените щати този софтуер се нарича „Ешелон“ и се поддържа от Изследователския отдел в областта на електрониката^[5] на ФБР в Куонтико, Мериленд.

По същество става дума за измерване и съхраняване на стотици отделни измервания на човешкото лице. Ушите например са като пръстовите отпечатъци — те са неповторими. Но при дълга коса невинаги се виждат. Разстоянието между зениците, измерено с точност до микрони, може да елиминира „кандидат“ за част от секундата. Или да помогне в потвърждаването му. „Ешелон“ не може да бъде измамен от престъпници, подложили се на драстична пластична хирургия.

Терористи, улавяни от камерите на безпилотните самолети, биват идентифицирани само за секунди като истински важни мишени, а не прости куриери. Това спестява скъпоструващи ракети.

Издирвача се върна със самолет на изток и постави на „Ешелон“ задача: „Сканирай всяко мъжко лице в Указателя на артистите и ми намери двойник на този човек“. И им даде лицето на Проповедника без брадата. Тя можеше да почака.

„Ешелон“ сканира хиляди мъжки лица и откри едно, което повече от всички останали приличаше на пакистанеца, когото наричаха Абу Азам. Етнически това бе латино. Казваше се Тони Суарес. В трудовата му биография пишеше, че е участвал с малки роли, най-вече без реплики, масовки и дори веднъж в реклама на скара за барбекю.

Издирвача се върна в кабинета си в ОПТО. Отново го чакаше доклад от Ариел. Баща му бе открил магазин за чуждестранни хранителни продукти, откъдето бе купил буркан с туршия „Масала“ и друг с лютеница от манго. Компютърът бе разкрил, че почти всички плодове и подправки са отгледани в плантациите на долината Долна Джуба.

Имаше и друго. Базите данни с търговска информация бяха разкрили, че „Масала“ развива доста успешна дейност в Пакистан и Близкия изток, но също и във Великобритания, където обичат пикантната храна и различните индийски кърита. Компанията бе изцяло собственост на своя основател господин Мустафа Дардари, който притежаваше голяма представителна къща в Карачи и градска къща в Лондон. Имаше и снимка на магната, увеличена от страница с делова информация за бизнесмени.

Издирвача се загледа в лицето. Гладко, избръснато, усмихнато… и отнякъде смътно познато. Извади от бюрото си оригиналната снимка, която бе донесъл от Исламабад в своя iPhone. Тя беше сгъната на две, за да се отстрани половината, която не му трябваше. Но сега искаше точно нея. Другият усмихнат ученик, сниман преди петнайсет години.

Издирвача бе единствено дете и знаеше, че когато двама души станат най-добри приятели като ученици, тази връзка обикновено остава силна за цял живот. Спомни си за предупреждението на Ариел, че някой изпраща електронен трафик до склада в Кисмайо. Трола бе отговорил с потвърждение за получаване и благодарности. Проповедника имаше приятел на Запад.

 

 

Капитан Мейсън разгледа предполагаемото лице на Проповедника, някога Зулфикар Али Шах, а по-късно Абу Азам, което показваше как той може да изглежда в наши дни. А до него бе снимката на нищо неподозиращия Тони Суарес, безработния артист, установил се на квартира в Малибу.

— Разбира се, че може да стане — каза той след дълго изучаване. — С грим, прическа, гардероб, контактни лещи, сценарий, репетиция и аутокю^[6]. — Почука с пръст снимката на Проповедника: — Този тип говори ли понякога?

— От време на време.

— Не мога да гарантирам за гласа.

— Оставете гласа на мен — успокои го Издирвача.

 

 

Капитан Мейсън, с цивилни дрехи и стилизиран като „господин Мейсън“, отлетя за Холивуд с няколко дебели пачки долари. Върна се с господин Суарес. Настаниха Суарес в много удобен апартамент в хотел от верига на трийсетина километра източно от Форт Юстис. За да е сигурно, че няма да се „изгуби“ някъде, му беше прикрепен „пазач“ под формата на изумително красива блондинка, която бе уверена, че всичко изисквано от нея, за да служи на родината си, е да не позволи на госта от Калифорния да напусне хотела или спалнята й в продължение на 48 часа.

Нямаше никакво значение дали господин Суарес наистина вярваше, че услугите му са нужни за предпродукцията на „артхаус“ филм, който се снима за клиент от Близкия изток с дебел портфейл. Дали филмът изобщо има някакъв сюжет също ни най-малко не го вълнуваше. Той просто бе доволен да пребивава в луксозен апартамент с неограничен запас от шампанско и достатъчно долари в джоба, за да си купи колкото иска оборудване за барбекю, както и да се радва на компанията на блондинка, способна да предизвика тотално задръстване на всяко кръстовище, на което би се показала. Капитан Мейсън бе резервирал голяма заседателна зала в същия хотел и му каза, че на следващия ден ще бъдат направени пробни снимки.

Хората от TRADOC пристигнаха в две необозначени коли и един доста голям бус. Окупираха заседателната зала и покриха всички прозорци с черна хартия и тиксо. След това съоръжиха възможно най-простия кинодекор, използван в киноизкуството.

Декорът представляваше закован на стената чаршаф, черен и изписан с арабски цитати от Корана. Чаршафът бе подготвен в работилницата на една от лабораториите за обработване на звук във Форт Юстис и бе точно копие на фона от всички проповеди на Проповедника. Пред него бе поставен обикновен дървен стол с подлакътници.

В другия край на залата имаше столове, маси и прожектори, пак там бяха гардеробът и гримьорната. Никой от екипа нямаше и най-малка представа какво става.

Техникът монтира видеокамерата срещу стола. Един от колегите му седна, за да нагласи фокуса, обхвата и чистотата на картината. Асистент операторът провери нивата на звука. Операторът на аутокюто сложи екрана си точно под обектива на камерата, така че погледът на говорещия да изглежда като насочен право в нея.

Въведоха господин Суарес и го вкараха в гардероба, където внушителна жена старши сержант в „цивилки“ като всички останали го чакаше с робата и бурнуса, които той трябваше да носи. Те бяха внимателно подбрани от Издирвача, който можеше да се възползва от огромните материални ресурси на TRADOC, с промени, направени от гардеробиерката, която преди това внимателно бе разгледала снимките на Проповедника.

— Само не ми казвайте, че ще трябва да говоря на арабски, моля ви! — протестира Тони Суарес. — Никой не ми спомена за арабски.

— В никакъв случай — увери го „господин“ Мейсън, като влезе в ролята си на режисьор. — Е… само няколко думи, като произношението не ни вълнува. Ето, вижте ги, колкото да се уверим, че плейбекът ще се получи. — И подаде на Суарес картонче с изписани на него няколко думи на арабски.

— Пич, това е адски сложно — оплака се Тони.

В този момент се приближи по-възрастен мъж, който до този момент бе съзерцавал ставащото, опрял гръб на стената.

— Опитайте да ме имитирате — предложи той и произнесе чуждите думи като арабин. Суарес опита. Не беше същото, но устните му се мърдаха по почти същия начин. Дублирането щеше да свърши останалата работа. Тони Суарес седна на стола да го гримират, което отне един час.

Опитният гримьор подсили естествения тон на кожата, та Тони да стане още по-мургав. Последваха черната брада и мустаците. Последва шемагът^[7], който покри косата. Накрая контактните лещи дадоха на артиста приковаващите вниманието кехлибарени очи. Когато Тони стана от стола и се огледа, Издирвача бе сигурен, че е изправен очи в очи с Проповедника.

Отведоха Тони Суарес до стола и той седна на него. Направиха малки корекции във вече настроените видеокамера и аутокю. Актьорът вече бе прекарал цял час в изучаването на текста, който щеше да прочете от аутокюто. Беше запомнил по-голямата част от него и макар арабският му да не звучеше като на истински арабин, поне бе престанал да се запъва.

— И… камера… — каза капитан Мейсън. Мечтаеше един ден да каже същото на Брад Пит и Джордж Клуни.

Статистът започна да говори.

Издирвача прошепна нещо в ухото на Мейсън.

— По-тържествено, Тони — обади се Мейсън. — Това е изповед, признание. Ти си великият везир, който признава пред султана, че е оплескал нещата и много съжалява. Окей, да повторим пак. И… камера…

След осмия дубъл Суарес взе да сдава екипа и Издирвача сложи край.

— Окей, народе, приключваме — обяви Мейсън. Обожаваше тази фраза.

Екипът демонтира всичко. Тони Суарес с облекчение си обу джинсите и си нахлузи потника. Беше гладко избръснат и леко ухаеше на тоалетно мляко. Гардеробиерката и гримьорът вече си бяха опаковали нещата и ги товареха в буса. Свалиха чаршафа, навиха го и прибраха и него. Махнаха от прозорците черната хартия и тиксото.

Докато ставаше всичко това, Издирвача накара видеотехника да запише пет пъти произнасянето на късата реч. Прослуша записите, избра варианта, който му хареса най-много, и нареди да изтрият останалите.

Гласът на актьора беше на чист калифорниец. Но Издирвача познаваше един британски имитатор, който докарваше публиката си до екстаз с невероятните си имитации на гласове на знаменитости. Той с готовност щеше да долети за един ден и да получи заслужено щедро възнаграждение. А техниците щяха да се погрижат плейбекът да стане идеално.

Върнаха на хотела наетата заседателна зала. Тони Суарес със съжаление освободи обитавания от него апартамент и бе откаран до националното летище във Вашингтон, където се качи на нощния полет за Лос Анджелис. Екипът от Форт Юстис бе много по-близко до дома и се прибраха още преди залез-слънце.

Бяха преживели много забавен ден, но никога не бяха чували за Проповедника и нямаха ни най-малка представа какво бяха направили току-що.

Но Издирвача имаше. И знаеше, че когато касетата в ръката му бъде излъчена, сред джихадистите ще се възцари пълен хаос.

 

 

Мъжът, който слезе с групичка сомалийци от турския лайнер на летището в Могадишу, имаше паспорт, според който бе датчанин, плюс купчина други документи на пет езика, включително сомалийски, които го идентифицираха като служител на фонда „Спасете децата“.

Всъщност истинското му име изобщо не беше Йенсен и той работеше за отдел „Общ шпионаж“ на Мосад. Предния ден бе летял от летище „Бен Гурион“ до Ларнака, Кипър, където бе сменил името и националността си, след което бе отлетял за Истанбул.

Там бе чакал дълго и изморително в чакалнята за транзитни пътници, бизнес класа, полета на юг за Сомалия с междинно кацане в Джибути. Нямаше друг начин — турските авиолинии оставаха единственият национален превозвач, все още обслужващ Могадишу.

Беше осем сутринта, но на пистата вече прежуряше. Петдесетината пътници влязоха в залата за пристигащи, където сомалийците от туристическа класа нетърпеливо подпряха тримата отпред от бизнес класата. Датчанинът не бързаше и търпеливо изчака реда си пред гишето за проверка на документите.

Естествено, нямаше виза, но от предишни идвания знаеше, че визите се купуват при пристигане. Паспортният служител огледа печатите за влизане и излизане в паспорта му и направи справка в списъка си, но не откри в него забрана за лице с име Йенсен.

Датчанинът подпъхна банкнота от петдесет долара под преградното стъкло и тихо обясни на английски:

— За визата.

Служителят придърпа банкнотата и тогава забеляза и другата банкнота със същата деноминация между задните страници на паспорта.

— Нещичко за децата ви — все така тихо поясни датчанинът.

Паспортният служител кимна. Без да се усмихва, удари печата на визата, погледна бегло стикера за направена ваксинация срещу жълта треска, кимна и върна паспорта. За децата… разбира се. Дар в знак на уважение. Колко е добре да срещнеш познаващ правилата европеец.

Отвън чакаха две очукани таксита. Датчанинът метна тежката си пътна чанта в първото, качи се в него и каза: „Хотел «Пийс»“. Шофьорът кимна и потегли към бариерата на входа на летището — охраняваха я угандийски войници.

Летището се намира в центъра на военната база на Африканския съюз — вътрешна зона на анклава Могадишу, оградено е с бодлива тел, чували с пясък, стени срещу експлозии — и около него непрекъснато патрулират бетеери „Каспър“. В крепостта обаче има друга крепост: лагера „Банкрофт“, мястото, където обитават „белите“, няколкостотинте изпълнители по различни договори, служители на агенции за помощ, посещаващите представители на медиите и бившите наемници, работещи като телохранители за баровците.

Американците живеят в собствен комплекс, намиращ се в другия край на пистата, където се помещават тяхното посолство, няколко хангара с неизвестно съдържание и школа за обучение на млади сомалийци, които един ден би трябвало да се върнат като американски агенти в опасната за чужденци Сомалия. За познаващите Сомалия от собствен горчив опит това бе лелеяна мечта.

Във вътрешното светилище бяха и миниселищата на ООН, висшите служители на Африканския съюз, Европейския съюз и дори безвкусно изглеждащото британско посолство, чиито служители безочливо настояваха, че не било някаква „шпионска централа“.

Йенсен не смееше да остане в Банкрофт. Тук можеше да се натъкне на друг датчанин или на истински служител на „Спасете децата“. Затова се отправи към единствения хотел извън укрепената зона, в който бе относително безопасно да отседне представител на бялата раса.

Таксито мина през последната бариера — маркирана отстрани със стълбове на бели и червени ивици и охранявана пак от угандийци — и излезе на дългия километър и половина булевард, водещ към центъра на Могадишу. Макар това да не бе първото му идване тук, датчанинът продължаваше да се изумява от купищата отломки, в които двайсетгодишната гражданска война бе превърнала този някога елегантно изглеждащ африкански град.

Таксито отби в странична улица и платен гаврош отмести плетеница от бодлива тел, зад която със скърцане се отвори триметрова желязна врата. Нямаше словесна комуникация: някой несъмнено бе наблюдавал през странична дупка.

Датчанинът плати на таксито, регистрира се и го заведоха до стаята му — малка, минимално мебелирана, с непрозрачни прозорци (защита срещу разпознаване на обитателя) и спуснати завеси (защита срещу горещината). Той се съблече, стоя дълго под хладката струйка на душа, направи и невъзможното да се сапуниса и изсуши, после се преоблече в чисти дрехи.

По джапанки и с джинси от груб, но здрав плат, вече беше облечен като местен жител. Метна на рамо сак и си сложи слънчеви очила, които почти закриваха лицето му. Ръцете му вече имаха тен от израелското слънце. Бледото му лице и русата коса бяха характерни за европеец.

Знаеше място, където даваха под наем скутери. Второ такси, повикано от хотела, го откара дотам. В таксито той извади от сака си шемаг. Скри русите си кичури под плата и подпъхна шева в гънките на другата страна. В това нямаше нищо подозрително — носещите шемаг го правят, за да защитят носа и устата си от разнасяните от поривите на вятъра прах и песъчинки.

Нае паянтов бял мотопед „Пиаджо“. Собственикът на магазина го познаваше от предишните му идвания — доларовият депозит винаги бе солиден, машината винаги беше връщана непокътната и нямаше нужда от глупости като проверка за притежаване на документ за правоуправление.

Датчанинът се вля в потока от магарешки каручки, почти разпадащи се камиони, стари пикапи и други скутери. Заобикаляше малкото камили и пешеходци и изглеждаше като най-обикновен сомалиец. Изпърпори по Мака ал Мукарама — подобието на шосе, забито в центъра на Могадишу.

Подмина блестящо бялата джамия „Исбахайсига“, забележителна с отсъствието по нея на следи от каквито и да било поражения, и погледна през пътя към нещо много по-неатрактивно — лагера за бежанци „Даравиша“.

Лагерът не бе преместен нито подобрен по някакъв начин от последното му идване тук. Продължаваше да си е клоака, подслонила 10000 гладни и изплашени бежанци. Тук продължаваше да няма канализация, храна, работа или поне надежда, а децата продължаваха да играят в локви урина. Това бяха истински онеправданите на този свят според определението на Франц Фанон^[8], а Даравиша бе само един от осемнайсетте градове на бедността в анклава. Западните агенции за помощ полагаха всички усилия, но задачата бе просто невъзможна.

Датчанинът погледна евтиния си часовник. Беше дошъл точно навреме. Срещите винаги ставаха в 12 по обяд. Човекът, с когото бе дошъл да се види, щеше да погледне на обичайното място. Ако там нямаше никого — в 99% от случаите, — просто щеше да си тръгне. Но ако имаше дошъл за среща човек, щяха да бъдат разменени сигнали.

Влезе в разрушения италиански квартал. Всеки бял, дошъл тук без солидна въоръжена охрана, щеше да е просто глупак. Като опасността не бе ограбването, а отвличането. Един европеец или американец можеше да донесе до два милиона долара. Но със сомалийските сандали, африканската риза и забуленото с шемага лице израелският агент смяташе, че ще е в безопасност, стига да не прекалява с престоя си тук.

Рибата всяка сутрин влиза в малкия залив срещу хотел „Уруба“, където Индийският океан изтласква и лодките на рибарите. След това мършавите чернокожи, прекарали цялата нощ в открито море, отнасят улова си под навеса на пазара, за да чакат купувачи.

Пазарът е на двеста метра от залива и представлява трийсетина метра дълъг неосветен навес, под който вони на риба, не всичката задължително прясна.

Агентът на датчанина бе управителят на пазара. По пладне, както му се плащаше да прави ежедневно, господин Камал Дуале излезе от офиса си и огледа тълпата зяпачи.

Повечето бяха дошли да купуват, но не веднага. Онези с парите щяха да получат прясната риба, а при четирийсет и пет градуса на сянка без никаква хладилна техника рибата тук се вмирисва доста бързо. След това щяха да започнат пазарлъците.

Дори да бе изненадан да види своя водещ офицер сред тълпата, господин Дуале не го показа с нищо. Вгледа се пак и кимна. Мъжът, яхнал пиаджото, кимна в отговор и сложи дясната си ръка върху гърдите си. Разпери пръсти, затвори ги и пак ги разпери. Нови едва доловими кимвания и датчанинът си тръгна. Срещата бе уговорена: на обичайното място в десет сутринта на следващия ден.

 

 

На другия ден датчанинът слезе за закуска в осем. Имаше късмет, защото имаше яйца. Взе си две, пържени, с хляб и чай. Не искаше да прекалява с храната, за да не му се налага да ползва тоалетната.

Скутерът го чакаше до стената на комплекса. Той го събуди за живот с ритник по педала, изчака отварянето на желязната врата и даде газ към портала на лагера на Африканския съюз. Когато наближи бетонните блокове и караулката при бариерата, отново посегна към шемага и русата му коса отново изчезна.

Иззад укритието излезе угандийски войник с готов за стрелба автомат. Малко преди бариерата обаче русият мотоциклетист зави встрани, вдигна ръка и извика:

— Джамбо.^[9]

Щом чу, че му говорят на родния му език, угандиецът свали автомата. Поредният смахнат зунгу^[10]. Какво ли не би дал, за да се прибере вкъщи, но заплатата тук беше добра и скоро щеше да разполага с достатъчно, за да има добитък и жена. Зунгуто отби в паркинга на кафето до бариерата, изгаси мотора и влезе вътре.

Управителят на рибния пазар седеше на една маса и пиеше кафе. Датчанинът отиде на бара и си поръча същото; мислеше си за гъстото ароматно кафе в заведението към Офиса в Тел Авив.

Както винаги извършиха размяната в тоалетната на кафето. Датчанинът извади долари, универсалната валута на света. Сомалиецът наблюдаваше с трепет преброяването на сумата.

В нея се включваше сумата за рибаря, който на следващата сутрин щеше да отнесе съобщението на юг до Кисмайо, но на него, разбира се, щеше да му бъде платено в практически лишените от всякаква стойност сомалийски шилинги. Дуале щеше да задържи всичките долари — спестяваше за дните, когато щеше да има достатъчно, за да емигрира.

Имаше и пратка във формата на къса алуминиева тръбичка, подобна на онези, в които се съхраняват скъпите пури. Само че тази бе изработена по поръчка, беше по-здрава и по-тежка. Дуале я прибра на сигурно място под колана си.

В офиса си Дуале разполагаше с малък, но здрав електрогенератор, тайно подарен му от израелците. Генераторът работеше и с най-долнокачественото гориво, но работеше. Това му позволяваше да захранва климатика и фризера си. Дуале бе единственият човек на целия рибен пазар, който винаги имаше невмирисана риба.

В момента държеше във фризера една дълга цял метър кралска риба, купена същата сутрин и вече твърда като камък. Довечера неговият рибар щеше да я вземе с натъпканата в нея тръбичка и щеше да отплава на юг да лови през цялото време риба, която щеше да откара след два дни на кея в Кисмайо.

Там щеше да даде и кралската риба, вярно, вече не толкова прясна, на талимана и щеше да му каже, че е от негов приятел. Не знаеше и не се интересуваше защо. Той бе просто беден сомалийски рибар, опитващ се да отгледа четиримата си синове, за да им предаде лодката, когато станат годни за някаква работа.

Двамата мъже в кафето си тръгнаха поотделно. Господин Дуале отнесе тръбичката в дома си и я натъпка дълбоко в корема на замръзналата риба. Русият загърна главата си в шемага и се върна в агенцията, откъдето бе наел скутера. Върна го, прибра си по-голямата част от депозита, а собственикът го откара до хотела. Тук нямаше таксита, а той не искаше да губи толкова добър, макар и рядко появяващ се клиент.

Датчанинът трябваше да изчака до осем часа на следващата сутрин обратния полет на турските авиолинии. Уби времето си в четене на роман на английски в стаята си. После хапна на вечеря камилска яхния и си легна.

В здрача рибарят сложи загърнатата във влажна тъкан голяма риба в сандъка на лодката. Но преди това направи разрез в опашката й, за да се различава от останалия му улов. След това излезе в морето, обърна на юг и хвърли въдиците.

В девет на следващата сутрин, след обичайния хаос по настаняването на пътниците, турският самолет се отлепи от пистата и се издигна в небето. Далече на юг една рибарска лодка плуваше покрай Марка с опънато от вятъра платно. Самолетът зави на север, презареди в Джибути и към четири следобед кацна в Истанбул.

Датчанинът от фонд „Спасете децата“ мина почти на бегом през процедурата за транзитни пътници и успя да улови последния полет за Ларнака. Там смени името, паспорта си и билета си в хотелската стая и взе първия полет за Тел Авив на следващата сутрин.

— Някакви проблеми? — попита го майорът, известен като Бени, който бе същият, изпратил „датчанина“ до Могадишу с нови инструкции за Опал.

— Не. Нормално както винаги — каза датчанинът, който отново бе станал Моше.

Последва изпращането на шифрован имейл от централата до Саймън Джордан, шеф на резидентурата във Вашингтон. Това стана причина за среща с американеца, известен като Издирвача. Той имаше предпочитания към хотелските барове, но никога два пъти последователно в един и същи. Затова втората среща се проведе във „Фор Сийзънс“, Джорджтаун.

Лятото беше в разгара си. Видяха се в градината под тентата. Имаше и други мъже на средна възраст — пиеха коктейли само по ризи. Само че изглеждаха доста по-пълни от двамата, които седнаха в задната част.

— Предадоха ми, че вашият приятел на юг е подробно инструктиран — каза Саймън Джордан. — Мога ли да ви попитам какво точно очаквате да направи?

После внимателно изслуша онова, което бе замислил Издирвача. Разбърка замислено безалкохолния си коктейл. Нямаше никакви съмнения каква съдба има предвид за Проповедника бившият морски пехотинец и беше абсолютно сигурен, че не става дума за почивка в Куба.

— Ако нашият човек е в състояние да ви окаже съдействие в това начинание — каза той след дълго мълчание — и ако има и най-нищожна вероятност той да загине заедно с мишената при ракетна атака, имайте предвид, че ние най-категорично ще откажем всякакво сътрудничество с вас за неопределено дълго време.

— Никога не съм имал предвид нещо подобно — заяви Издирвача.

— Исках да сме абсолютно наясно. Наясно ли сме?

— Напълно. Всичко е кристално ясно като леда в тази чаша: никакви ракети, ако Опал не е на километри разстояние.

— Чудесно. В такъв случай ще се погрижа да се дадат съответните инструкции.

 

 

— Къде? — повтори Сивата лисица.

— В Лондон. Те също като нас изгарят от желание устата на Проповедника да бъде запушена. Неговата свръзка с външния свят живее там. Искам да е по-близко до центъра на събитията. Мисля, че отиваме към приключване с Проповедника. Споменах нещо в този смисъл пред Конрад Армитидж. Той каза, че съм добре дошъл при тях и че хората му ще направят всичко по силите си. А и ще съм само на един телефон разстояние.

— Обаждай се редовно. Имай предвид, че трябва да докладвам на адмирала за развитието на нещата.

 

 

На рибарския кей в Кисмайо един тъмнокож младеж с клипборд в ръка оглеждаше приставащите рибари.

Кисмайо, паднал пред правителствената армия през 2012 година, бе превзет обратно от Ал Шабааб след кръвопролитни сражения предната година и бдителността на религиозните фанатици бе изключителна. Религиозната им полиция бе буквално навсякъде, за да осигури тоталната благочестивост на местното население. Параноята относно шпионите от севера бе с мащаба на пандемия. Дори рибарите, нормално възбудени след разтоварването на улова си, сега бяха потиснати от страх.

Тъмнокожият младеж зърна лице, което не бе виждал от седмици, и с клипборда и химикалка в ръка, за да запише какъв е уловът, се приближи към своя познат.

— Какво си донесъл?

— Каранкс и три кралски риби, иншалла — отговори рибарят, посочи една от големите риби, която бе позагубила сребристия блясък на току-що уловена и имаше срез от нож на опашката, и добави: — От вашия приятел.

Опал махна с ръка, че всички могат да започнат да продават. Уловът бе пренесен на каменните плочи за почистване, а той плъзна белязаната риба в платнена торба. Дори в Кисмайо талиманът има право да си избере риба за вечеря, нали така?

Когато се прибра в бунгалото си на брега, извън очертанията на града. Опал извади алуминиевата тръбичка и отвъртя капачката. Вътре имаше две ролки — едната от долари, другата с инструкции. Инструкциите щеше да запомни, а листа щеше да изгори. Доларите зарови в пръстения под.

Доларите бяха хиляда, в стодоларови банкноти, а инструкциите — пределно прости.

С доларите купи надежден скутер, кросов мотоциклет или мотопед и туби с гориво, които да прикрепиш отстрани. Чака те пътуване.

Второ, намери и купи добро радио с обхват, позволяващ да слушаш „Кол Израел“. В неделя, понеделник, сряда и четвъртък има късно нощно предаване по Канал 8. Започва в 23:30. Казва се „Яншуфим“ („Бухали“).

В началото му винаги съобщават прогнозата на времето. Някъде покрай крайбрежната магистрала в посока Марка има ново място за среща, маркирано за среща очи в очи. Ще го откриеш на прикрепената карта. Не може да се сбърка.

Когато чуеш кодираните указания, изчакай следващия ден. Тръгни по тъмно. Карай до мястото на срещата и бъди там по изгрев-слънце. Твоят контакт ще те чака с пари, оборудване и инструкции.

Думите в прогнозата на времето, които трябва да очакваш, са: „Утре над Ашкелон леко ще превали“. Късмет, Опал.