Фредерик Форсайт
Набелязаните (15)

12.

Гарет Еванс практически се пренесе да живее в адвокатската кантора. В оперативния център вкараха ниско легло на колелца. Разполагаше с банята в апартамента, където имаше душ, тоалетна и умивалник. Хранеше се, като поръчваше да му донесат храна и салати от кулинарния магазин на ъгъла. Беше изоставил обичайната практика на съвещания в определен фиксиран час с партньора си в Сомалия. Искаше да е в центъра, ако Абди последваше съвета му и позвънеше от пустинята, защото той можеше да не разполага с дълго време, през което да се измъкне от наблюдение. И точно преди обяд телефонът иззвъня. Беше Абди.

— Господин Гарет? Аз съм. Намерих сатфон. Но не разполагам с много време.

— Тогава да не го губим, приятелю. Онова, което вашият принципал направи с момчето, показва едно: той иска да ни притисне към бързо споразумение. Това не е обичайно. Знаем, че нормално сомалийците се държат така, сякаш разполагат с всичкото време на света. Този път обаче и двете страни изглеждат заинтересовани от бързо разрешение. Не е ли така?

— Да, съгласен съм — каза гласът от пустинята.

— Моят принципал споделя тази гледна точка. Но не заради юнгата. Това е форма на изнудване, прекалено груба, за да сработи. Моят принципал иска да види кораба си освободен. Ключът, разбира се, е окончателната цена за освобождаването му и тук вашият съвет към вашия принципал е критично важен.

Еванс знаеше, че би било самоубийство да изпусне дори намек, че момчето струва десет пъти повече от кораба и каргото.

— Какво предлагате, господин Гарет?

— Да си стиснем ръцете на пет милиона долара. И за двама ни е ясно, че цената е справедлива. Така или иначе вероятно щяхме да стигнем пак до тази цена и след три месеца протакане. Мисля, че това ви е ясно.

Господин Абди, притиснал телефона до ухото си и приклекнал в пустинята на два километра от крепостта зад Гаракад, беше напълно съгласен, но не каза нищо. Усещаше интуитивно, че следва нещо специално за него.

— Ето какво е моето предложение. При пет милиона вашият хонорар ще бъде около един милион. Предлагаме да ви платим един милион в личната ви номерирана сметка веднага. И втори милион, след като корабът отплава. Естествено, никой няма да знае за това, освен ние двамата с вас. Ключът обаче е бързото приключване. Искам да е ясно, че купувам точно това.

Абди се замисли. Третият милион щеше да дойде от Ал Африт. А това означаваше хонорар три пъти по-висок от обичайния. В главата му обаче се въртяха и други мисли. Ситуацията започваше да се изражда в нещо, от което той искаше да се махне, независимо от всякакви други фактори.

Дните на лесните печалби и лесните откупи бяха безвъзвратно отминали. На Запада и морските сили бе отнело доста време да координират действията си, но напоследък западняците бяха станали много по-агресивни.

Вече бе имало две морски десанта, извършени от западните командоси. Един от закотвените кораби бе освободен от морски пехотинци, спуснали се по въжета от хеликоптер. Сомалийските пазачи се бяха сражавали. Двама моряци бяха загинали, но същата съдба бе споходила и сомалийците, с изключение на двама, които сега търкаха наровете в затвор на Сейшелите.

Али Абди не беше герой и нямаше ни най-малко желание да се превръща в такъв. Той просто се парализираше от ужас при мисълта за онези облечени в черно чудовища с очила за нощно виждане и стрелящи автомати, които нападат крепостта от калени тухли, която той обитаваше понастоящем.

На всичко отгоре искаше най-сетне да се пенсионира… много богат и много далече от Сомалия. На цивилизовано и преди всичко безопасно място. Така че каза:

— Споразумяхме се, господин Гарет. — И му продиктува номер на сметка. — Но трябва да сме наясно за едно: аз ще направи всичко по силите ми за бързо приключване на цена пет милиона долара, но дори и така това няма да стане по-рано от четири седмици.

Вече бяха изтекли две седмици, помисли си Еванс, но въпреки това шест седмици щеше да се превърне в рекордно къс период между пленяване и освобождаване.

— Благодаря ви, приятелю. Нека оставим тази ужасна работа зад гърба си и да се върнем към цивилизования живот…

И затвори. Далече от него Абди направи същото и се върна в крепостта. Двамата може и да не бяха използвали сомалийската телефонна мрежа, но за Форт Мийд и Челтнам това бе без значение — там бяха записали всяка произнесена дума.

Следвайки заповедта, Форт Мийд препредаде текста в ОПТО, а те изпратиха копие на Издирвача в Лондон. „Месец“, помисли си той. Часовникът тиктакаше. Издирвача прибра смартфона в джоба си точно когато колата навлизаше в покрайнините на Пул. Сега трябваше да намери отбивката за Хамуърти.

 

 

— Това са много пари, началник.

„Развръзки троянски кон“ очевидно бяха малка фирма. Издирвача предполагаше, че името е заимствано от една от най-големите измами в историята, но човекът пред него явно не бе в състояние да постигне същото като една гръцка армия.

Базата беше скромна провинциална къща с тераса и Издирвача прецени на око, че за фирмата работят не повече от двама-трима души. Човекът, седящ срещу него от другата страна на масата, явно бе основната действаща сила и за опитното око на Издирвача бе бивш морски пехотинец с чин не по-висок от старши сержант. Оказа се прав и за двете. Казваше се Брайън Уелър.

Фразата на Уелър се отнасяше до тухлата от 50-доларови банкноти на масата.

— И какво точно искате да направим?

— Искам без много шум да приберете един човек от улиците на Лондон, да го откарате на тихо и усамотено място и да го задържите там в продължение на месец, след което да го оставите обратно на мястото, откъдето сте го взели. Никакви грубости — само хубава почивка далече от Лондон и всякакви телефони.

Уелър обмисли предложението. Нямаше ни най-малки съмнения, че отвличането ще бъде незаконно, но житейската му философия бе проста и войнишка: по света има добри и лоши и последните минават метър за прекалено много неща.

Смъртното наказание беше незаконно, но Уелър имаше две момиченца в училище и ако някакъв педофил им посегнеше, той без никакво колебание щеше да го прати в друг и може би по-добър за него свят.

— Колко лош е… „клиентът“?

— Помага на терористите. Задкулисно, финансово. Онзи, на когото конкретно помага, е убил четирима.

Уелър изсумтя. Беше изкарал три мандата в Хелманд, Афганистан, и беше видял доста добри момчета да умират пред очите му.

— Телохранители?

— Не. Понякога наема лимузина с шофьор. По-често взема таксита, като спира първото минаващо.

— Имате ли място, където да бъде държан?

— Не още. Но ще имам.

— Искам да проведа рекогносцировка, преди да взема решение.

— Щях да си тръгна веднага оттук, ако не го бяхте поставили като условие — каза му Издирвача.

Уелър отмести поглед от доларовата тухла и изгледа преценяващо американеца срещу себе си. Не каза нищо. Думите бяха излишни. Беше убеден, че янкито познава добре миризмата на барута, чувал е свистенето на куршуми покрай ушите си и е виждал другари да падат в бой. Затова просто кимна.

— Заминавам за Лондон. Утре става ли, шефе?

Издирвача потисна усмивката си. Този начин на обръщение му бе познат — така британците наричаха командира си в очите му. Зад гърба му беше друга работа — обикновено „Рупърт“^[1], понякога нещо по-лошо.

— Утре е чудесно. Хиляда долара за главоболието. Задържаш останалото, ако приемеш задачата. Връщаш го, ако се откажеш.

— А откъде сте сигурни, че ще го върна?

Издирвача стана от масата, за да си тръгне.

— Господин Уелър, смятам, че и двамата знаем какви са правилата. В крайна сметка не сме деца.

 

 

Когато Издирвача си тръгна, след като бе провел събеседване на място далече от посолството, Брайън Уелър разгледа „тухлата“. Двайсет и пет хиляди долара. Пет за помощниците, а янкито щеше да осигури убежището. Имаше две момиченца, които тепърва щяха да се учат, имаше жена, която да издържа, трябваше да мисли за храната, която да сложи на масата, а уменията му не бяха точно от онези, които можеше да предложи на чай в дома на викария.

Така че се обади на колега от същия отряд и прекара седмица в проучване на задачата. После се обади, за да каже, че я приема.

 

 

Али Абди събра всичкия си кураж и посети Ал Африт.

— Нещата се развиват добре — докладва посредникът. — Ще осигурим солиден откуп за „Малмьо“. — След това смени темата: — Става дума за русото момче. Ако умре, това ще усложни значително нещата, ще забави преговорите и ще намали сумата на откупа.

Изобщо не спомена за перспективата европейски командоси да атакуват от море в спасителна мисия, което бе личният му кошмар. Това можеше да провокира непредсказуемия човек пред него.

— И защо да умира? — изръмжа главатарят.

Абди сви рамене.

— Ами… знае ли човек. Инфекция, заразяване на кръвта.

И постигна онова, което желаеше. В Гаракад живееше доктор, който имаше, макар и елементарни познания за оказване на първа помощ. Раните на юнгата бяха почистени и бинтовани. Продължаваха да го държат под ключ в подземните килии, но Абди нито можеше, нито смееше да опита да направи нещо и по този въпрос.

 

 

— Това е ловен резерват — каза мъжът в агенцията. — Но елените започват да се чифтосват, така че сезонът скоро ще бъде закрит.

Издирвача се усмихна. Отново се преструваше на безобиден американски турист.

— Уф, елените няма защо да се плашат от мен. Нее… аз просто искам да си напиша книгата, а за целта ми трябва абсолютна тишина и спокойствие. Никакви телефони, никакви пътища, никакви посетители, никакви прекъсвания. Трябва ми само едно хубаво бунгало далече от отъпканите пътеки, където да седна и да напиша великия си американски роман.

Агентът по продажба на парцели знаеше това-онова за писателите. Странни същества. Въведе нещо през клавиатурата, вгледа се в екрана и каза:

— Имаме в регистъра една малка ловна хижа. Свободна е до началото на следващия ловен сезон.

Стана и отиде до окачената на стената карта. Направи справка с координатите по двете оси и почука върху девствен район, в който нямаше градове, села и дори шосета. Само тънка мрежа от пътеки. Намираше се в Северен Кейтнес; последното графство на Шотландия преди дивата пустош на Пентланд Фърт.

— Имам няколко снимки.

Върна се пред монитора и превъртя през набора снимки. Ставаше дума за бунгало от дебели греди, намиращо се в средата на море от шубраци, с огромна долина между високи планини — място, където изнежен от удобствата на града човек няма как да пробяга повече от петстотин метра, без да рухне от изнемощение, преследван по петите от двама морски пехотинци.

Бунгалото имаше две спални, голям хол, кухня, огромна камина и купчина дърва за огрев.

— Май намерих моята Шангри Ла! — възкликна туристът писател. — Нямах време да си отворя разплащателна сметка. Става ли с долари в наличност?

С долари в наличност ставаше отлично. Точните указания за намиране на мястото и ключовете щяха да бъдат изпратени след няколко дни на адрес в Хачуърти.

 

 

Мустафа Дардари предпочете да не отива в Лондон със собствена кола. За него паркирането бе постоянен кошмар, който винаги се опитваше да си спести. В неговата част на Найтсбридж такситата минаваха редовно и бяха удобен, макар и скъп начин на превоз. Това не беше никакъв проблем. Само че за вечеря, изискваща официално облекло, той използваше лимузина — винаги от една и съща компания и обикновено с един и същи шофьор.

Вечерята бе с приятели и се проведе на около два километра от дома му. Когато стана да си ходи и си взе довиждане с приятелите, използва мобилния си телефон, за да повика шофьора пред колонадата, защото двойната жълта линия там забраняваше каквото и да е било паркиране по всяко време на денонощието. Чакащият зад ъгъла шофьор отговори на повикването, запали двигателя и натисна педала на газта. Колата измина метър, когато една от задните гуми изсвистя и колата се отпусна на джантата си.

Бързият оглед разкри, че някакъв пакостник е подпъхнал под колелото парче шперплат със стърчащ в него остър като игла пирон, докато шофьорът бе дремал зад волана. Шофьорът позвъни на клиента си и обясни ситуацията. Каза, че ще смени гумата, но понеже ставало дума за тежка машина, това щяло да отнеме известно време.

И докато господин Дардари стоеше под колонадата, а другите гости един по един си заминаваха с колите, едно такси зави на ъгъла — индикаторът показваше, че е свободно. Господин Дардари вдигна ръка и таксито спря пред него. Късмет. Той се качи и даде адреса си. Шофьорът без колебание потегли в правилната посока.

От шофьорите на таксита в Лондон се изисква да задействат ключалките на задните врати веднага щом клиентът седне. Това не позволява на пътуващите да избягат, без да са платили, но също така ги предпазва от лоши хора, опитващи се да се качат в колата и да седнат до тях. Само че този глупак явно забрави да го направи.

Едва се бяха скрили от погледа на наведения над крика шофьор на лимузината, когато таксито рязко отби до тротоара и един едър мъж отвори задната врата и се качи. Дардари енергично възрази, че таксито вече е заето, но грамадата затръшна вратата зад себе си и каза:

— Точно така, шефе. От мен.

И стисна пакистанския магнат в мечешка прегръдка с едната си ръка, а с другата натисна върху устата и носа му натопена в хлороформ кърпа. След двайсет секунди господин Дардари спря да се дърпа.

Прехвърлянето в минивана стана след километър и половина, където третият бивш командос чакаше зад волана. Таксито, взето назаем от приятел, който си вадеше хляба с каране на такси, бе паркирано както бе обещано — с ключовете под седалката.

Двама от мъжете седнаха на пейката зад водача, а дремещият им гост клюмаше между тях. Това продължи, докато не излязоха от северен Лондон. Тогава го положиха в леглото под седалките. На два пъти той опита да се разсъни, но и двата пъти му „помогнаха“ да запази спокойствие.

Пътуването бе дълго, но го завършиха за четиринайсет часа, водени от джипиес и сатнав-водач. Последната част от пътя се наложи да бутат минивана, но в крайна сметка пристигнаха по залез и Брайън Уелър се обади по телефона. Тук нямаше мачти на мобилни оператори, но той бе взел сателитен телефон.

Издирвача се обади на Ариел, но го направи по много специален канал за връзка, който бе недостъпен дори за Форт Мийд и Челтнам. В Сентървил, Вирджиния, беше ранен следобед.

— Ариел, нали си спомняш онзи компютър в Лондон, който изтърбуши преди време? Можеш ли да изпратиш няколко имейла чака, че да изглеждат като излизащи от него?

— Разбира се, полковник. Имам достъп до него оттук.

— А… значи не се налага да напускаш Вирджиния, така ли?

Ариел не можеше да повярва, че има хора толкова наивни по въпросите на киберпространството. С онова, с което разполагаше, той с лекота можеше да се превърне в Мустафа Дардари, пишещ от Пелам Кресънт, Лондон.

— И си спомняш, надявам се, базирания на цените на плодове и зеленчуци код? Би ли могъл да шифроваш текст със същия този код?

— Естествено, сър. След като успях да го разбия, възможно ли е да не мога да го използвам?

— Искам да кажа по същия начин? Все едно че на клавиатурата е старият потребител?

— Ще бъде неразличимо.

— Чудесно. Искам да изпратиш съобщение от компютъра в Лондон до получателя в Кисмайо. Имаш ли молив и хартия?

— Какво да имам?

— Знам, че е старомодно, но искам да продължим по тази защитена линия, а не да ти го пращам с имейл… просто за всеки случай.

Настъпи пауза. Ариел слезе по стълбата долу и се върна с неща, за които имаше бегла представа как се използват. След това Издирвача му продиктува съобщението.

То бе шифровано със същия код, който би използвал Дардари, и после бе изпратено. И понеже всичко от Дардари до Сомалия в момента се следеше отблизо, съобщението бе записано във Форт Мийд и Челтнам и разшифровано на момента.

Няколко души на тези две места повдигнаха вежди, но заповедта беше само да се подслушва, без никаква намеса. Съгласно действащата заповед Форт Мийд изпрати в ОПТО копие, което бе предадено на Издирвача, а той на свой ред го прие, без на лицето му да помръдне и мускул.

Съобщението бе получено в Кисмайо не от Трола, който вече беше мъртъв, а от неговия заместник Джама, бившият секретар. Той го декодира дума по дума, като използва оставения от Трола „пищов“. Не беше експерт по тайните комуникации, за да забележи някакъв пропуск. Но пропуск нямаше. Дори изискваните правописни грешки бяха на мястото си.

Понеже беше тромаво да се обменят имейли на урду или арабски, Дардари, Трола и Проповедника винаги използваха английски. Новото съобщение бе на английски, който Джама като сомалиец знаеше, но не перфектно. И все пак разбираше езика достатъчно, за да прецени, че става дума за нещо важно, което трябва да стане достояние на Проповедника без забавяне.

Беше един от малцината, на които бе известно, че тирадата на Проповедника в интернет, с която се отказваше от цялото си учение, е фалшива, защото господарят му не бе записвал проповед вече цели три седмици. Но знаеше, че сред мюсюлманската диаспора на Запад цари отвращение. Беше видял публикуваните от бившите поклонници коментари, които не спираха да прииждат. Но собствената му лоялност бе останала ненакърнена. Затова щеше да предприеме дългото и уморително пътуване до Марка, за да предаде лично съобщението от Лондон.

Както Джама бе убеден, че е слушал Дардари, така и във Форт Мийд и Челтнам бяха уверени, че кралят на туршиите е зад бюрото си в Лондон и се опитва да помогне на своя изпаднал беда приятел в Сомалия.

Междувременно истинският Дардари седеше нещастен и гледаше през прозореца неспирния ранен есенен дъжд, докато зад него тримата бивши командоси се заливаха от смях, припомняйки си всякакви изцепки и сраженията, в които бяха участвали. През долината се стелеха сиви облаци, а по покрива чаткаха тежки дъждовни капки.

В жегата на Кисмайо лоялният Джама напълни с гориво резервоара на пикапа за дългото нощно пътуване до Марка.

В Лондон Гарет Еванс прехвърли първия милион от доларите на Хари Андершон в тайната сметка на Абди в Гранд Кайман и прецени, че след три седмици „Малмьо“, екипажът и каргото отново ще кръстосват морето, ескортирани от натовски разрушител.

В конспиративната квартира на посолството в Лондон Издирвача се питаше дали неговата риба ще клъвне стръвта. Вирджиния вече потъваше в тъмнината на нощта, когато се обади на Сивата лисица в Централата на ОПТО.

— Мисля, че може да имам нужда от нашия „Груман“. Можеш ли да ми го пратиш в Нортхолт? — каза, без да дава обяснения.