Фредерик Форсайт
Набелязаните (6)

3.

Горе-долу единственото нестандартно и дръзко нещо, което подполковник Мушараф Али Шах от пакистанската армия бе правил някога, бе да се ожени. И не ставаше дума толкова за самата женитба, колкото за момичето, което избра.

През 1979, на 25 години и ерген, той бе командирован за кратко на глетчера Сиачен — пусто и диво място в далечния север на страната, където границата се врязва в смъртния враг на Пакистан — Индия, по-късно, от 1984 до 1999, там щеше да тлее не особено ожесточена гранична война, но по негово време това бе едно безрадостно и пронизващо студено място, а самата командировка бе повече от изпитание.

Като повечето пакистанци, тогавашният лейтенант Али Шах бе от етническата група пенджаб и от него се очакваше — както впрочем бяха постъпили собствените му родители, — че ще сключи „добър“ брак, може би с дъщеря на старши офицер, което щеше да подпомогне кариерата му, или с дъщеря на богат търговец, което щеше да подпомогне банковата му сметка.

Щеше определено да се смята за късметлия, ако се бе случило някое от горните две, защото не беше особено интересен човек. Беше от онези, които изпълняват заповедите буквално, беше шаблонен, праволинеен, лишен от всякакво въображение. Но в онези назъбени планини се запозна и се влюби в местно момиче с изумителна красота, казваше се Сорая. И без нито разрешението, а още по-малко благословията на своя род, се ожени.

Нейното семейство бе доволно: вярваха, че сродяването с офицер от редовната армия ще се възприема като престижно в големите градове в равнината. И ще означава може би голяма къща в Равалпинди, а защо не дори в Исламабад. Уви, Мушараф Али Шах бе от онези, които не преуспяват в живота, и трийсет години по-късно бе стигнал до върха на кариерата си, която явно нямаше да продължи по-нагоре от чина подполковник. През 1980 година му се роди момче, Зулфикар.

Лейтенант Али Шах беше в танковите войски и получи офицерско звание на двайсет и една, през 1976. След първото му назначение в Скачен, което се смяташе за тежка командировка, се върна с бременната си жена и бе повишен в чин капитан. Получи и крайно скромна къща в офицерски квартал в Равалпинди, отстоящ на няколко километра от столицата Исламабад.

Повече поведенчески шокове нямаше да има. За офицерите в пакистанската армия новите командирования идваха с честота веднъж на две-три години и се деляха на „тежки“ и „леки“. Командироването в град като Равалпинди, Лахор или Карачи се приемаше за „леко“ и ставаше със семейството. Изпращането в гарнизони като Мултан, Кариан или Пешавар в гърлото на прохода Хибер, водещ към Афганистан, или в гъмжащата от талибани долина Суат, се смяташе за тежко, поради което там офицерите се пращаха без семействата им. През време на всички тези командировки Зулфикар ходеше на училище.

Във всеки пакистански гарнизонен град има училища за децата на офицерите, но те се разпределят на три нива. На дъното са правителствените училища, после идват училищата за военни, а за тези със семейно състояние са частните училища. Семейството на Али Шах нямаше пари извън съвсем скромната заплата на таткото, така че Зулфикар ходеше в училищата за военни. Те имаха репутацията на добре поддържани и в тях преподаваха много от офицерските съпруги. Най-важното бе, че бяха безплатни.

На петнайсет години момчето издържа приемните изпити и постъпи във военен колеж, където по съвет на баща си записа инженерство. Това автоматично гарантираше работа и/или офицерска кариера в армията. Годината бе 1996-а. Родителите започнаха да забелязват промяна в сина си на третата му година в колежа.

Али Шах — вече майор — беше, разбира се, мюсюлманин, но не чак страстно вярващ. Щеше да е немислимо да не ходи в джамията всеки петък или да не се присъедини в ритуалните молитви, когато се наложеше. Но това бе всичко. Обикновено обличаше униформата си най-вече по съображения за престиж, но ако трябваше да се облече цивилно, щеше да избере националното мъжко облекло: прилепналите по краката панталони и дългото закопчано отпред сако, които заедно съставляваха салвар камеез^[1].

Али Шах забеляза, че синът му си е пуснал рядка проскубана брада и носи бродирана прилепнала върху черепа шапка, както правеха дълбоко религиозните. Просваше се по пет пъти дневно, както се изискваше, и показваше неодобрението си, когато видеше баща си да пийва уиски — предпочитаната от офицерите напитка, — като гневно излизаше от стаята. Родителите му смятаха, че тази религиозна отдаденост е временна фаза в израстването му.

Отдаде се на четене на литература за Кашмир, диспутираната гранична територия, която трови отношенията между Индия и Пакистан още от 1947 година. Започна да клони към насилствения екстремизъм на Лашкар е Таиба, терористичната група, която по-късно щеше да поеме отговорността за клането в Мумбай^[2].

Баща му се опита да се утеши с мисълта, че синът му ще се дипломира след само година и тогава или ще постъпи в армията, или ще си намери добра работа като квалифициран инженер — талант, който традиционно бе смятан за нужен в Пакистан. Но през лятото на 2000 година младежът се провали на дипломирането — катастрофа, която баща му отдаде на занемаряването на учението и четенето на Корана, както и на изучаването на арабски, единствения език, на който бе разрешено да се изучава Коранът.

Това събитие сложи началото на поредица ожесточени кавги между баща и син. Майор Али Шах използва всичките си връзки, за да убеди управата на колежа, че синът му не се е чувствал добре и заслужава шанс отново да се яви на изпитите. Но тогава дойде 11 септември.

Като всички други по света, притежаващи телевизор, семейството изгледа ужасено самолетите, забиващи се в кулите близнаци на СТЦ. С изключение на сина им Зулфикар. Той беше радостен и шумно тържествуваше дори и на безбройните повторения на кървавия спектакъл. Това бе моментът, когато родителите му разбраха, че покрай крайната му религиозна отдаденост, непрестанното четене на основните пропагандисти на джихада Саид Кутб и поклонника му Аззим, покрай ненавистта към Индия, синът им е развил и омраза към Америка и Запада.

Същата зима Щатите нападнаха Афганистан и за шест седмици Северният алианс, с огромната помощ на специалните сили на Съединените щати и американската въздушна подкрепа, успя да събори талибанското правителство. А когато Осама бен Ладен избяга през пакистанската граница, за да не се върне никога повече, едноокият и странен водач на талибаните молла Омар се укри в пакистанската провинция Балучистан и се настани с висшия си съвет, т.н. Шура, в град Кета.

За Пакистан това съвсем не беше академичен проблем. Пакистанската армия и в действителност целите им въоръжени сили се управляват от Пакистанското разузнавателно управление, известно като ПРУ. Всеки униформен в Пакистан се отнася със страхопочитание към ПРУ. А ПРУ на свой ред стои зад създаването на талибаните.

Нещо повече, много голям процент от офицерите на ПРУ членуват или симпатизират на екстремисткото крило на исляма и нямат нито желание, нито намерение да изоставят своето чедо талибаните и гостите си от Ал Кайда, за да станат лоялни на Съединените щати, макар че с готовност биха се престорили, че са. Това сложи началото на трайната язва в пакистано-американските отношения. Старшите служители на ПРУ не просто знаеха, че Бен Ладен се крие в заграден комплекс в Аботабад — те му го бяха построили.

В ранната пролет на 2002 делегация на високо ниво от ПРУ замина за Кета, за да проведе разговори с молла Омар и неговата Шура. На никого дори не би минало през ума да включва скромния майор Али Шах в състава на делегацията, ако не беше един дребен факт: двамата генерали не говореха пущу, а моллата и пущунските му последователи не говореха урду. Майор Али Шах също не говореше пущу, но имаше син, който владееше този език.

Съпругата беше патанка^[3], от дивите планини на север. Родният й език беше пущу. Синът й владееше и двата езика. Така че придружи делегацията, опиянен от честта. След завръщането в Исламабад последва последната яростна кавга с ултразадръстения му баща, който остана да стои изправен до прозореца, сякаш бе глътнал бастун, когато синът му изскочи навън. Повече не го видяха.

 

 

Човекът, който стоеше пред господин Кендрик старши, когато той отвори входната врата, беше облечен в униформа. Не чак парадна, но добре изгладен маскировъчен екип, със значката за вида войски, пагоните с нашивките и отличителните лентички. Кендрик старши веднага разбра, че непознатият е полковник от морската пехота, и това силно го впечатли.

Но всъщност точно такава беше идеята. Работата на Издирвача в ОПТО практически изключваше носенето на униформа, понеже това само щеше ненужно да привлича вниманието към него, а в новата му работна среда това бе нещо, което трябваше да се избягва на всяка цена. Но господин Джими Кендрик беше чистач в местното училище, отговаряше за пускането и спирането на централното парно и метеше коридорите. И не бе свикнал да посреща на прага на дома си флотски офицери. Просто трябваше да бъде изпълнен със страхопочитание.

— Господин Кендрик?

— Да.

— Аз съм полковник Джексън. Роджър вкъщи ли е? — Джеймс Джексън бе едно от имената, с които най-често се представяше.

Разбира се, че си бе вкъщи. Нали никога не излизаше. Единственият син на Джими Кендрик бе голямо то му и трагично разочарование. Момчето страдаше от остра агорафобия и изпитваше ужас дори само при мисълта да напусне познатата прегръдка на таванското си убежище и компанията на майка си.

— Да… горе е.

— Мога ли да поговоря с него? Ако обичате.

Кендрик старши поведе пехотинеца по стълбите. Къщата не беше голяма — две стаи долу, две горе и алуминиева стълба, водеща към таванско помещение. Бащата извика в празния отвор:

— Роджър, имаш посетител. Слез долу.

Разнесе се изшумоляване и в отвора над стълбата се показа лице. Беше бледо, като лице на нощно създание, непривикнало на дневна светлина — младо, уязвимо, тревожно. Младежът беше на осемнайсет-деветнайсет години, неспокоен, с очи, отказващи да направят контакт. Изглеждаше така, сякаш гледа мокета между двамата мъже под него.

— Здравей, Роджър. Аз съм Джейми Джексън. Имам нужда от съвета ти. Можем ли да поговорим?

Момчето сериозно обмисли думите му. Не прояви любопитство, просто прие присъствието на непознатия гост и искането му и каза:

— Окей. Ще се качите ли?

— Там няма място — обади се бащата тихо за сведение на „Джейми“. После добави по-високо: — Слез тук, сине. — После каза на Издирвача: — Най-добре разговаряйте в спалнята му. Той не обича да слиза в дневната, ако майка му я няма. Тя работи на касата в зеленчуковия магазин.

Роджър Кендрик слезе безропотно по стълбата и влезе в спалнята си. Седна на ръба на единичното легло и заби поглед в пода. Издирвача седна на единствения твърд стол. Малък гардероб и шкаф с чекмеджета изчерпваха мебелировката. Истинският живот на Роджър, на тавана под покрива. Издирвача погледна бащата и той сви рамене и обясни безпомощно:

— Синдром на Аспергер.

Болестта явно го беше победила. Синовете на другите бащи можеха да излизат с момичета и да се учат за автомеханици. Издирвача му кимна. Посланието бе ясно.

— Бети ще се върне всеки момент — каза бащата. — Ще направи кафе. — И излезе.

Човекът от Форт Мийд бе използвал думата „особняк“, но не бе уточнил колко странно е момчето и в какъв смисъл. Преди да дойде тук Издирвача бе проучил какво представлява синдромът на Аспергер и агорафобията — страхът от открито пространство.

Подобно на синдрома на Даун и церебралната парализа, и двете болестни състояния можеха да са в лека и тежка форма. След няколко минути разговор с Роджър на Кендрик му стана ясно, че няма нужда да го третира като малко дете и че с него може да се говори сериозно.

Младежът изпитваше крайна срамежливост в отношенията си с хората, подсилвана от страх от света извън дома му. Но Издирвача смяташе, че ако успее да насочи разговора към зоната на комфорт за тийнейджъра — киберпространството, — ще се изправи пред съвсем друга личност. И се оказа прав.

Спомни си случая с британския хакер Гари Маккинън. Когато американското правителство бе поискало да го изправи пред съда, Лондон се бе възпротивил с мотива, че Гари е прекалено лабилен, за да пътува, а още по-малко да влезе в затвор. Но същото това хлапе бе нахлуло в светая светих на НАСА и на Пентагона, като бе прорязало едни от най-сложните защитни стени^[4] като нож масло.

— Роджър, има един човек, който се крие в киберпространството. Той мрази страната ни. Наричаме го Проповедника. Изнася на английски проповеди онлайн. Убеждава хората да приемат неговия начин на мислене и да убиват американци. Поставена ми е задачата да го открия и да го спра… Но не мога да я изпълня. Там, на своя терен, той е по-умен от мен. И смята себе си за най-умния в киберпространството.

Постоянното помръдване на тялото бе спряло. За първи път тийнейджърът вдигна глава и погледна Издирвача в очите. Като че ли се канеше да се върне в единствения свят, който жестоката природа бе решила, че може да обитава. Издирвача бръкна за портфейла си и извади от него флашка с памет.

— Той излъчва, Роджър, но пази адреса си в тайна, така че никой не знае къде се намира. Ако научим, ще го накараме да спре.

Тийнейджърът повъртя флашката в пръстите си.

— Дойдох да те помоля да ни помогнеш да го открием, Роджър.

— Мога да опитам — каза тийнейджърът след кратко колебание.

— С каква техника разполагаш?

Тийнейджърът му разказа. Не беше най-лошото възможно на пазара, но беше стандартна конфигурация, купена в готов вид от магазин.

— Ако някой дойде и те попита какво би искал да имаш, каква е мечтаната система, която можеш само да сънуваш… какво ще му отговориш?

Момчето се оживи. Очите му се изпълниха с ентусиазъм.

— Ами… бих искал да имам система със сдвоен шестядрен процесор, с 32 гигабайта памет и инсталирана Red Hat „Ентърпрайз Линукс“, шеста или по-нова версия.

На Издирвача не му беше нужно да си води бележки. Малкият микрофон, скрит в лентичката медали, имаше грижата да запише всичко. И добре че беше така, защото той изобщо нямаше представа за какво му говори това момче. Но очилатковците в офиса щяха да знаят.

— Ще видя какво мога да направя — каза Издирвача и се надигна. — А ти междувременно прегледай материала. Възможно е да не се справиш. Но ще съм благодарен за усилието, което ще положиш.

След два дни трима мъже и няколко кашона с наистина много скъпа компютърна техника пристигнаха пред забутаната къщичка в Сентървил. Мъжете с мъка пропълзяха някак в таванското помещение и инсталираха всичко. И оставиха един много лесно уязвим деветнайсетгодишен младеж да съзерцава екрана и да вярва, че се е възнесъл в рая. Той изгледа няколко от проповедите, снети от джихадския сайт, и започна да въвежда на клавиатурата.

 

 

Когато щатският сенатор излезе от дома си, хвърли стиковете за голф в багажника на колата и седна зад волана, убиецът се приведе над скутера и се престори, че човърка нещо из двигателя. Беше малко след седем часа в разкошна пролетна утрин. Сенаторът изобщо не обърна внимание на човека със скутера зад себе си.

Убиецът не трябваше да стои наблизо, защото беше минал по този маршрут два пъти, облечен не както сега, а с джинси и яке с качулка — много по-незабележим. Подкара след колата на сенатора по осемте крайбрежни километра до голф игрището. Проследи как сенаторът паркира, взема стиковете и влиза в клуба.

Убиецът мина покрай входа, зави наляво по Линкхорн Драйв и изчезна по пътя в гората. След двеста метра зави отново наляво по Уилоу Драйв. Размина се със само една насрещно движеща се кола, но въпреки дрехите му шофьорът не му обърна внимание.

Убиецът беше облечен от главата до глезените в снежнобяла дишдаша с плетена бяла шапка, прилепнала по остригания му череп. Подмина няколко селски имота по Уилоу Драйв и излезе от гората в мястото, където Уилоу Драйв пресича голф трасето на мястото за първи удар на пета дупка, известна като Водоскока. Тук, вече под яркото слънце, отби и избута скутера във високите шубраци покрай феъруея^[5] на четвърта дупка, известна като Плешивия кипарис.

Имаше вече няколко голфъри по другите дупки, но те бяха толкова задълбочени в играта си, че не забелязваха нищо около себе си. Младият облечен в бяло мъж спокойно тръгна по феъруея на Плешивия кипарис, приближи моста над потока, мушна се в храстите и зачака. От наблюденията си знаеше, че който играе тази дупка, трябва да дойде по четвъртия феъруей и да мине по моста.

Стоя така половин час, през което време две двойки завършиха четвърта дупка и се изнесоха за начален удар на Водоскока. Пусна ги да минат — те не го интересуваха. Тогава видя сенатора. Той беше в двойка с партньор на неговата възраст. В клуба сенаторът бе облякъл зелено ветронепроницаемо яке, партньорът му също.

Щом двамата възрастни мъже минаха по моста, младият мъж в бяло излезе от храстите. Те не забавиха ход, но го погледнаха с интерес. Беше заради дрехите, в които се бе облякъл, или може би заради пълната му незаинтересованост. Той се приближи до американците и когато стигна на десет крачки от тях, единият го попита:

— Какво има, младежо?

Тогава той извади ръка изпод дишдашата си и я протегна, сякаш искаше да им предложи нещо. „Нещото“ бе пистолет. Никой от двамата не успя да протестира, преди той да стреля. Леко объркан от приблизително еднаквите им кепета с дълга козирка и сходните им якета, той стреля почти от упор по два пъти във всеки.

Единият куршум не улучи нищо и така и не бе намерен. Два улучиха сенатора в гърдите и гърлото и го убиха на място. Последният улучи другия играч в средата на гръдния кош. Двамата мъже се свлякоха един след друг. Стрелецът вдигна лице към синьото утринно небе, прошепна: „Аллаху акбар“, захапа дулото на пистолета и стреля за последен път.

Играчите в четворката напускаха грийна на четвърта дупка, Плешивия кипарис. По-късно щяха да кажат, че са се обърнали при изстрелите и са видели червената мъгла зад тила на самоубиеца, който се свлякъл пред погледите им на тревата. Двама от тях се затичаха към сцената на престъплението. Третият вече беше на количката, така че зави и пришпори електрическото возило към двойното убийство. Четвъртият остана известно време застинал със зяпнала уста, после извади мобилния си телефон и набра 911.

Обаждането постъпи в комуникационния център зад полицейския участък на Принсес Ан Роуд. Дежурната операторка записа основното и веднага уведоми полицията в другия край на комплекса, както и Бърза помощ. И на двете места работеха опитни местни хора, на които не трябваше да се обяснява къде се намира голф клуб „Принцеса Ана“.

Първа пристигна полицейската патрулна кола, която допреди това бе минавала бавно по 54-та улица. От Линкхорн Драйв полицаите видяха събиращата се по четвъртия феъруей тълпа и без много да се церемонят, минаха по вече изровените чимове до сцената на местопрестъплението. Десет минути по-късно пристигна детектив Рей Хол, който даваше дежурство в участъка, и пое контрол над ставащото. Когато дойде и линейката от Пайнхърст Сентър, намиращ се на пет километра на Вайкинг Драйв, униформените вече бяха отцепили мястото.

Детектив Хол бе установил с абсолютна сигурност смъртта на двама. Сенатора разпозна веднага, както от снимките му във вестниците, така и от присъствието му на една полицейска церемония по награждаване, състояла се преди половин година.

Младият мъж с рунтавата черна брада, идентифициран от ужасените голфъри в четворката като убиеца, беше също мъртъв, все още с пистолет в дясната ръка, и се намираше на 5–6 метра от жертвите си. Вторият голфър беше много тежко ранен в гърдите, но дишаше. Детектив Хол отстъпи назад, за да пусне лекарите да си свършат работата. Бяха трима и шофьор.

Беше им достатъчен един поглед, за да разберат, че от трите тела на все още мократа от росата трева само едно се нуждае от вниманието им. За другите двама беше все едно кога ще ги откарат в моргата. Случаят не бе от онези като удавяне или обгазяване, при които има смисъл да се опитва изкуствено дишане. Това бе случай от типа „Товари и бързай“.

Линейката беше оборудвана със система за поддържане на живота и щеше да им е необходима, за да стабилизират човека, така че да издържи друсането по петте километра до общинска болница „Вирджиния Бийч“. Така че бутнаха носилката в колата и се понесоха с вой на сирената.

Изминаха петте километра по Фърст Колониал Роуд за по-малко от пет минути. Беше все още рано сутринта и трафикът не бе нищо особено, а на всичко отгоре уикендът гарантираше, че никой не пътува за работа. Сирената разчисти малкото срещнати коли по пътя и шофьорът така и не отлепи педала на газта от пода на машината.

Отзад двамата парамедици стабилизираха мъжа колкото можаха, докато третият вече съобщаваше по радиото всички подробности, които се разкриваха. На входа за спешни случаи вече чакаше екипът на „Тежки травми“, а сърдечносъдовият хирург Алекс Маккрей заряза недоизядената си закуска и забърза към операционната.

На феъруея на четвърта дупка детектив Хол бе останал с два трупа, разрастваща се тълпа озадачени и ужасени граждани на Вирджиния Бийч и куп загадки. Докато партньорката му Линди Милс записваше имена и адреси, той установи, че има две обстоятелства в негова полза. Всички очевидци бяха уверени, че става дума за само един убиец, който се е самоубил незабавно след двойното убийство. Като че ли нямаше нужда да се търси съучастник. В храстите успоредно на феъруея бе открит едноместен скутер.

Вторият плюс бе, че очевидците бяха здравомислещи зрели хора, с трезва преценка и способни да дадат надеждни показания. Оттук нататък идваха загадките, като първата беше какво, по дяволите, се бе случило, и защо?

Но каквото и да бе то, нищо подобно не се бе случвало никога в тихия, заспал, спазващ законите Вирджиния Бийч. Кой беше убиецът и кой бе другият, който сега се бореше за живота си?

Детектив Хол реши да се занимае първо с втория въпрос. Който и да бе раненият, той най-вероятно имаше някъде дом, може би чакащи го някъде жена и семейство, или поне най-близък родственик. Ако се съдеше по раната в гърдите, този най-близък родственик можеше да стане спешно нужен, преди да е изтекъл денят.

Никой от наобиколилите полицейската лента на заграждението не познаваше партньора на сенатора. Портфейлът — ако не бе в клуба — трябва да бе заминал заедно с линейката, Хол остави Линди Милс и двамата униформени да продължат да записват имена на очевидци, а самият той поиска и веднага получи количка, с която потегли за клуба. Там пребледнелият дежурен разреши един от проблемите му. Партньорът на мъртвия сенатор бе генерал от резерва, вдовец, живееше в охраняем комплекс за пенсионирани на няколко километра оттук. Списъкът на членовете веднага осигури точния му адрес.

Хол се обади на Линди по мобилния си телефон и нареди един от униформените да остане с нея, а другият да му докара патрулната кола.

Докато пътуваха, детектив Хол проведе разговор на полицейската честота със своя капитан. Участъкът щеше да поеме контакта с медиите, а те дори на тази ранна фаза вече напираха с порой въпроси, на които никой нямаше дори намек за отговори. Участъкът щеше да поеме и незавидната задача да информира съпругата на покойния сенатор, преди да е разбрала за печалната новина по радиото.

Съобщиха му, че втора кола, по-голяма и със специално предназначение, е на път да прибере двата трупа в моргата на болницата, където патологоанатомът вече се подготвяше.

— Убиецът е с приоритет, шефе — каза Хол в микрофона. — Облеклото му ми говори за мюсюлмански фундаменталист. Действал е сам, но е съмнително да знаем всичко. Трябва да разберем кой е и най-вече вълк единак ли е, или член на група.

Искаше докато е в дома на генерала да бъдат снети пръстовите отпечатъци на убиеца и да бъдат пуснати в АСИПО^[6], а скутерът да бъде проверен в бюрото за регистриране на превозни средства на щат Вирджиния. Да, беше уикенд, значи някои хора се налагаше да бъдат събудени и закарани на работа.

На портала на комплекса, даден в регистъра на голф клуба като адрес, стана ясно, че никой още не е чул за събитията, разиграли се на феъруея, известен като Плешивия кипарис или с по-невзрачното „четвърта дупка“. По моравата и сред дърветата се виждаха четирийсетина бунгала за пенсионери, а в средата имаше малко езеро, на чийто бряг бе кукнала къщата на управителя на комплекса.

Управителят беше приключил с късната закуска и се готвеше да окоси моравата си. Вместо това обаче пребледня, отпусна се тежко на градинския си стол и няколко пъти прошепна: „О, боже!“. Когато се съвзе, взе ключ от таблото дневната си и поведе детектив Хол към бунгалото на генерала.

Бунгалото, спретнато и чисто, бе в средата на окосен участък с площ един декар, по който бяха разпределени цъфтящи храсти в пръстени саксии — красиво и с вкус, но без да се изисква много труд. Вътре беше подредено и подравнено като по конец — собственикът явно бе роб на реда и дисциплината. Хол се залови с гадната задача да рови из личните дела на друг човек. Управителят помагаше колкото можеше.

Генералът от морската пехота бе дошъл да живее тук преди пет години, веднага след като жена му починала от рак. „Семейство?“, попита Хол. В момента преглеждаше бюрото и търсеше писма, застрахователни полици, някакво указание за най-близък родственик. Генералът май бе от хората, които държат личните си документи в банката или при адвокат. Управителят се обади на най-близкия приятел на ранения генерал сред съседите — пенсиониран архитект, който живееше тук с жена си и често канеше генерала да хапне истинска домашно сготвена храна.

Архитектът изслуша новината в шок. Искаше веднага да потегли за общинската болница, но детектив Хол взе телефона и го убеди да не ходи там, защото няма да има никакъв шанс да го пуснат на посещение. „Има ли той най-близък родственик?“, поинтересува се Хол. Архитектът обясни, че генералът имал две дъщери, живеещи някъде на запад, и син, офицер в морската пехота, подполковник, но нямал представа къде се намира в момента синът.

Хол се върна в участъка, където го чакаха Линди и собствената му немаркирана кола. Имаше и новини: скутерът бе проследен. Принадлежеше на 22-годишен студент с име, което явно звучеше като арабско или бе вариант на такова. Ставаше дума за американски гражданин от Диърборн, Мичиган, в момента студент по инженерство в колеж за висши технологии, на 25 километра южно от Норфък. В Бюрото за регистрация разполагаха с направена снимка.

Рунтавата брада отсъстваше и лицето бе цяло, а не онова, което Хол бе видял на тревата на феъруея. Защото онова лице принадлежеше на глава без тил и бе обезобразено от налягането на изстрела. Но прилика определено имаше.

Хол се обади в щаба на морската пехота, който се намираше до Арлингтънското гробище на другия бряг на Потомак спрямо Вашингтон. Настоя да изчака и после говори с някакъв майор от „Връзки с обществеността“. Обясни кой е, каза откъде се обажда и какво се е случило преди пет часа на голф игрището „Принцеса Ана“.

— Не — каза накрая, — няма да чакам до след уикенда. Не ме интересува къде се намира сега. Трябва да говоря с него веднага, ясно ли е, майоре? Защото ако баща му доживее да види утрешния ден, ще е истинско чудо.

Настана дълга пауза. Накрая майорът каза:

— Останете на този телефон, детектив. Аз или някой друг ще ви се обадим след малко.

Отне им пет минути. Гласът бе различен. Друг майор, този път от „Кадри“. „Офицерът, с когото искате да разговаряте, е недостъпен“, уведоми го гласът.

Хол започваше да се нервира.

— Освен ако не е в космоса или на дъното на Марианската падина, трябва да е достъпен. Знаем това и двамата. Имате номера на личния ми мобилен телефон. Дайте му го, ако обичате, и му кажете да ми се обади… при това максимално бързо.

И затвори. Сега всичко бе в ръцете на морската пехота.

С Линди потеглиха към болницата. По пътя Хол обядва с блокче шоколадов десерт и кутия газирана напитка. „Къде остана здравословното хранене?“, помисли си. На Първа колониална зави в странична улица, странно наречена Измамния път, и зави обратно към входа за спешна помощ. Първата му отбивка бе в моргата, където патологоанатомът току-що приключваше.

Две покрити с чаршафи тела лежаха върху метални маси. Помощникът се готвеше да ги вкара в хладилни камери. Патологоанатомът го спря и дръпна единия чаршаф. Детектив Хол изгледа лицето. Това определено бе младият мъж от снимката на Бюрото за регистрация на превозни средства. Рунтавата брада бе щръкнала нагоре, а очите бяха затворени.

— Знаете ли вече кой е? — попита патологоанатомът.

— Аха…

— Е, значи знаете повече от мен. Но мисля, че все пак мога да ви изненадам.

И дръпна чаршафа до глезените.

— Забелязвате ли нещо?

Рей Хол се взря продължително.

— Няма телесно окосмение. С изключение на брадата.

Патологоанатомът отново покри трупа с чаршафа и кимна на помощника си да го вкара в хладилната камера.

— Не го бях виждал досега лично, но го знам от запис. Преди две години бях на семинар по ислямски фундаментализъм. Това е знак на ритуално пречистване, подготовка за заминаване за рая на Аллах.

— Атентатор самоубиец?

— Убиец самоубиец — поясни патологоанатомът. — Ликвидираш важна особа в царството на Големия Сатана и вратите към вечното блаженство се отварят за слугата, който минава през тях като шахид, тоест жертва. Не виждаме много такива неща в Щатите, но това е често срещано в Близкия изток, Пакистан и Афганистан. На семинара имаше специална лекция по въпроса.

— Но този човек е роден и израсъл тук — възрази детектив Хол.

— Е, значи някой го е приобщил към вярата си — каза патологоанатомът. — Между другото хората от вашата криминология му снеха отпечатъците. Освен тях… може да се каже, че той няма нищо друго. А, да, с изключение на оръжието, което вече трябва да е в отдел „Балистика“.

Следващата спирка на детектив Хол беше на горния етаж. Доктор Алекс Маккрей хапваше с голямо закъснение запечен сандвич с риба тон.

— Какво искате да знаете, детектив?

— Всичко — отговори Хол.

И хирургът му разказа всичко.

Щом докарали тялото на тежко ранения генерал в спешното, доктор Маккрей разпоредил незабавно интравенозно вливане. След това проверил жизнените му показатели — насищане с кислород, пулс и кръвно налягане.

Анестезиологът намерил добър венозен достъп през югуларната вена, в която вкарал канюла с голям диаметър и започнал преливане на физиологичен разтвор, последван от две банки кръв група 0, с отрицателен резус-фактор, като операция за задържане на състоянието. Накрая изпратил мостра от кръвта на пациента за намиране на прецизно съответствие в лабораторията.

Първата грижа на доктора, след като пациентът му бил стабилизиран поне за кратки, била да разбере какво става в гръдния му кош. Ясно било, че там има заседнал куршум, защото имало входна рана, а нямало изходна.

Поколебал се за момент дали да използва рентгенова снимка или компютърна томография, но предпочел да не мести пациента от носилката, така че се примирил с рентгеновата снимка, като за целта повдигнали тялото на изпадналия в безсъзнание възрастен мъж, подпъхнали под него плака и направили снимка отгоре.

Това разкрило, че генералът е прострелян в белия дроб и че куршумът е много близко до хилума — отвора на дроба. Това представлявало гамбит с троен избор.

Едната възможност била операция с кардиопулмонарен байпас, но пък тя най-вероятно щяла да доведе до по-нататъшно увреждане на белия дроб.

Втората била незабавна инвазивна хирургия с цел изваждане на куршума. Но това било много рисковано, понеже точното състояние на пораженията все още не било напълно известно, а това водело до опасност от летален изход.

Той избрал третата възможност — да не предприема нищо в течение на 24 часа с надеждата, че макар опитите за реанимация да били отнели значителна част от силите на пациента, можел да постигне частично подобрение с продължаване на реанимацията и стабилизирането. Това щяло да позволи предприемането на инвазивната хирургия с по-добър шанс за успех.

Така че генералът бил преместен в интензивното отделение, където в момента лежал свързан с всякакви маркучи към различни системи.

Един от тях излизал от централната вена от едната страна на шията, интравенозната канюла от другата. Маркучите за кислород в ноздрите осигурявали непрекъснат приток на кислород.

Най-сетне имало гръден дренаж под лявата мишница между пето и шесто ребро. Това било с цел да се прехване непрекъснатото изпускане на въздух от пробития бял дроб и да се прекара той през голям буркан, пълен една трета с вода. Така изпуснатият въздух напускал белия дроб под налягане, а освен това не можел да се върне в плевралното пространство, защото това щяло да доведе до колапс на белия дроб и до смъртта на пациента. Междувременно той щял да продължи да вдишва кислород през тръбите в носа си.

След като лекарят му каза, че няма никакъв шанс да говори с генерала в близките дни, детектив Хол си тръгна. Когато се качиха в колата, помоли Линди да шофира, защото искаше да се обади по телефона тук-там.

Първото му обаждане бе в Уилоуби Колидж, където бе учил убиецът Мохамед Бар. От централата го прехвърлиха на декана по приема на студентите. На въпроса му дали господин Бар наистина е бил студент в Уилоуби, тя потвърди без колебание. Когато й разказа какво се е случило на голф игрището „Принцеса Ана“, последва изумено мълчание.

Идентифицирането на сутрешния убиец не бе споделено с медиите. Хол каза на декана, че ще бъде в колежа след двайсетина минути. Деканът му трябваше, за да получи достъп до всички архиви и до стаята на студента. Междувременно тя не трябваше да съобщава на никого и това включваше родителите на студента в Мичиган.

Второто обаждане бе в отдел „Пръстови отпечатъци“. Да, там бяха получили от моргата идеален комплект от десет пръстови отпечатъка и вече бяха успели да ги пуснат в АСИПО. Уви, мъртвият студент не беше в системата.

Ако бе чужденец, за него щеше да има досие в имиграционните служби, датиращо от кандидатстването за виза. Но ставаше ясно, че господин Бар е американски гражданин с родители имигранти. Само че откъде? Бяха ли тези хора мюсюлмани, или той бе приел вярата и си бе променил името?

Третото обаждане бе до „Балистика“. Пистолетът се оказа „Глок 17“, автоматичен, швейцарски, с пълнител, от който бяха изстреляни пет патрона. Опитаха се да издирят регистрирания собственик, който не бе Бар и който живееше някъде около Балтимор, Мериленд. Откраднат? Купен?

Пристигнаха в колежа.

Мъртвият студент се оказа със сомалийски произход. Онези, които го познаваха, заявиха, че бил претърпял пълна промяна на личността преди около половин година и от нормален, общителен, буден студент се превърнал мълчалив и затворен в себе си самотник. Основната причина за това, изглежда, бе свързана с религията. В кампуса имаше още двама студенти мюсюлмани, но при тях нямаше признаци за подобна метаморфоза.

Мъртвият бе сменил джинсите и якетата с дълги роби. Беше започнал да иска да излиза от лекции и занятия пет пъти на ден, за да се моли. Това право му било дадено без възражения. Религиозната толерантност тук бе над всичко. Беше си пуснал буйна черна брада.

За втори път този ден Хол трябваше да рови из личните вещи на друг човек, но разликата с предишния случай бе фундаментална. С изключение на учебниците по инженерните предмети всички останали книги в стаята бяха на арабски. Детектив Хол не можеше да разбере нито една дума в тях, но съвестно ги събра на куп. Ключът за всичко се оказа компютърът. С негова помощ Рей Хол най-сетне разбра с какво си има работа.

Откри проповед след проповед, но не на арабски, а на гладък убедителен английски. Маскирано лице, две пламтящи очи, призиви за отдаване на Аллах, за пълна готовност да му се служи, да се бориш за него, да умреш за него. И най-вече… да убиеш за него.

Детектив Хол не бе чувал досега за Проповедника, но затвори компютъра и го конфискува. Подписа се за всичко, което изземаше, и си тръгна от колежа с обещанието да съобщи на родителите, като постави условието да му се обадят, когато решат да дойдат на юг, за да приберат вещите на сина си. Междувременно той лично щеше да информира полицията в Диърборн. Натоварен с два чувала за боклук, издути от книги, разпечатки и лаптопа, той се върна в полицейския участък.

Имаше и други неща в компютъра, като например търсене в Craigslist^[7] на човек, предлагащ за продажба ръчно оръжие. Ясно бе, че продажбата е извършена, без да се оформят нужните документи, но това бе отделен въпрос.

В осем вечерта мобилният му телефон иззвъня и някакъв човек се представи за сина на пострадалия генерал. Не каза къде се намира, само поясни, че му е било съобщено и че е на път с хеликоптер.

Вече се бе стъмнило.

— Къде е най-близката военноморска база? — попита гласът.

— Оушиания — отговори Хол. — Но можете ли да получите разрешение да кацнете там?

— Мога — късо го увери гласът. — Ще дойда след час.

— Ще ви взема — завърши краткия разговор Хол.

През първия половин час на чакането прегледа националния полицейски архив в търсене на сходни убийства в близкото минало. За негова изненада се оказа, че има четири такива. Случаят на голф игрището беше петият. В два от предишните четири случая убийците веднага се бяха самоубили. В другите два случая ги бяха заловили живи и сега очакваха съд с обвинения в предумишлено убийство. Всички бяха действали самостоятелно. Всички бяха приели ултраекстремизма в резултат на онлайн проповеди.

Хол посрещна сина на генерала в девет часа и го закара в общинска болница „Вирджиния Бийч“. По пътя описа какво се бе случило от седем и половина сутринта досега.

Гостът го разпита подробно какво е открил в стаята на Мохамед Бар в общежитието. После прошепна на себе си: „Проповедника“. Детектив Хол помисли, че говори за професия — нямаше представа, че това е кодово име.

— Предполагам — неуверено каза той. Останалия път до болницата изминаха в мълчание.

От рецепцията уведомиха някого за пристигането на сина на човека в интензивното и Алекс Маккрей слезе от кабинета си. Докато се качваха към помещението на интензивното, докторът обясни сериозността на раната, която изключваше хирургическа операция, и каза:

— Надеждите за възстановяване са много слаби. Всичко е на косъм.

Синът влезе в стаята. Седна и загледа измъченото лице на човека, поддържан жив от машина. Остана там цяла нощ, държеше ръцете на спящия в своите.

Малко преди четири сутринта очите се отвориха. Сърдечният ритъм се ускори. Онова, което синът не можеше да види, беше бурканът на пода. Той бързо почервеняваше от изтичането на светла артериална кръв. Някъде дълбоко в гръдния кош се бе спукал важен кръвоносен съд. Генералът губеше кръвта си със скорост, правеща спасяването му невъзможно.

Синът усети леко стискане на ръцете си от ръцете, които държеше. Баща му заби поглед в тавана и устните му едва се помръднаха.

— Семпер фай, сине — прошепна той.

— Семпер фай, тате.

Линията на екрана на монитора се изравни. Ритмичният звуков сигнал премина в жалостив вой. Пристигна спешният екип, Алекс Маккрей също. Докторът мина покрай седналия син на генерала и погледна съда на пода зад леглото. Вдигна ръка към колегите си и поклати глава. Екипът се оттегли.

 

 

След няколко минути синът стана и излезе от стаята. Не каза нищо, само кимна на хирурга. В стаята на интензивното една медицинска сестра дръпна чаршафа върху лицето на мъртвия. Синът слезе пеша по четирите етажа и излезе на паркинга.

Чакащият в колата си детектив Хол усети някакво раздвижване и се разсъни. Синът на генерала пресече паркинга, спря и обърна лице към небето. Изгревът беше след два часа. Небето все още бе черно, луната бе залязла. Някъде там, далече, блещукаха звезди: твърди, ярки, вечни.

Същите звезди, невидими в бледосиньото небе, гледаха надолу към друг мъж, скрит от всички сред пясъците на пустиня.

Синът на мъртвия генерал погледна към звездите и каза нещо. Детективът не чу какво. Всъщност Издирвача каза:

— Току-що направи нещата лични, Проповеднико.