Фредерик Форсайт
Набелязаните (19)

16.

Придвижваха се в индийска нишка, водена от Къдравия, който трябваше да сигнализира за евентуалната поява на някаква съпротива. Нямаше такава. Дейвид, капитанът, вървеше втори и сканираше пространството около тях със системата си за наблюдение, но не се появиха никакви други топлокръвни същества.

Дай беше пуснал комуникационното си оборудване, което бе сложил в горната част на раницата зад главата си, а в ухото си бе пъхнал слушалка, за да чува всичко, което Тампа съобщаваше през Джибути — там ги наблюдаваха почти от стратосферата. В четири без десет се изравни с Дейвид и прошепна:

— Още километър, началник.

Следващите 700–800 метра изминаха приведени, почти прегърбени под четирийсетте килограма на гърбовете си. По време на марша на скок в небето се бяха появили облаци, които намаляваха общата осветеност.

Капитанът спря и направи знак с обърната надолу длан. Всички легнаха. Дейвид извади монокулярен уред за нощно виждане, взря се напред и видя първите ниски сгради на селото. Компасът Silva ги бе довел до прага на мишената.

Капитанът прибра монокулярния уред за наблюдение и си сложи очилата. Останалите направиха същото. Зрителното поле на всеки плавно се промени в зеленикавия оттенък на подводен аквапарк. Онова, което правят очилата за нощно виждане, е да усилят всеки фотон околна светлина и да го преобразуват в осветен напред тунел. Носещият очилата загубва усещането за пространство и трябва да завърти глава, за да види нещо отляво или отдясно.

Сега вече бергените ставаха ненужни, но за сметка на това жизнено значение придобиваха мунициите и гранатите в тях. Мъжете отпуснаха с клякане раниците на пясъка и свалиха ремъците им от раменете си, след което напълниха джобовете си с муниции. Карабините М4 и пистолетите вече бяха с патрон в цевта.

Дейвид и Издирвача изпълзяха заедно напред. Виждаха точно онова, което бе запечатано на една от снимките, направени от безпилотния самолет под различни ъгли. Имаше уличка, водеща от центъра на селото към пустинята, където бяха приклекнали те. На тази уличка, отляво, имаше по-голяма къща — тази на старейшината, — в която бе отседнала групата на Проповедника.

Някакво куче изтича по нея, спря и подуши във въздуха. Към него се присъедини друго. И двете бяха помияри, вероятно свикнали да ровят из боклуците, да ядат изпражнения и понякога да се угощават с вътрешностите на някоя изкормена коза. Отново подушиха, явно подозирайки нещо, но още не бяха достатъчно изплашени, за да се разлаят и да събудят останалите кучета за среднощен „концерт“.

Издирвача извади нещо от нагръдния си джоб и го подхвърли по дъга към кучетата. То падна с тупване в пясъка на уличката. Двете кучета подскочиха, но отново подушиха, преди да залаят. Месце. Говеждо. Приближиха се предпазливо, пак подушиха и после предното от тях го захапа. Последва друго парче за приятеля му.

Издирвача захвърля още парчета месо. Започнаха да прииждат още кучета, общо девет на брой… и почнаха лакомо да ядат. Парчетата бяха двайсет — по две на куче.

След малко първите две кучета започнаха да залитат, краката им омекнаха и те паднаха и заподритваха. После застинаха. Същото стана и със седемте, които бяха дошли по-късно. Десет минути след хвърлянето на първото парче всички кучета бяха упоени.

Дейвид се надигна и направи знак напред с карабината. Пръстът му беше на спусъка. Последваха го петима. Бари се задържа да огледа къщите отвън. Някъде в селото изрева магаре. Нищо не помръдваше. Враговете им или спяха, или чакаха в засада. Издирвача смяташе, че е първото. Дошлите тук от Марка бяха също чужденци и кучетата щяха да лаят и по тях. Оказа се прав.

Групата навлезе в уличката и се приближи към къщата отляво. Беше третата и гледаше към площада. Маскираните мъже можеха да различат външната врата, излизаща на уличката, старите дебели дъски, донесени преди много време от кой знае къде, защото в околността растяха само храсти камилски бодил. В дъсчената врата имаше две халки, но нямаше ключалка. Дейвид я побутна пробно с пръсти, но тя не помръдна. Явно беше залостена отвътре — груб, но ефективен подход. Трябваше да се разбие. Повика с пръст Тим — той отговаряше за експлозивите, — посочи му вратата и се отдръпна.

Тим държеше нещо като малък венец. Сложи го върху цепнатината между лявото и дясното крило на двойната врата. Ако беше метална, щеше да използва магнити или пластилин. За дървената врата най-подходящи бяха кабарчета. Не се налагаше да ги забива, само ги натисна с пръст в дървото. След като закрепи „венеца“, фиксира към него къс фитил и направи знак на другите да се изтеглят назад.

Самият той отстъпи на 4–5 метра и приклекна. Понеже зарядът бе кумулативен, нямаше да има експлозия навън. Силата на PETN^[1] щеше да бъде насочена напред и щеше за част от секундата да среже дървото като верижен трион.

Издирвача се изненада колко тиха бе експлозията — приглушено изпукване като от счупване на клон. В следващия миг първите четирима нахлуха през вратата, която се отвори с леко бутване — напречната греда, с която бе залостена отвътре, бе станала на трески. Тим и Дай останаха отвън, покривайки площада с трите паркирани пикапа, вързаните магарета и козите в кошарата.

Капитанът бе пръв, Издирвача бе до рамото му. Вътре трима души се надигаха от пода още неразсънени. Тишината на нощта бе разкъсана от двете карабини М4 в режим на автоматична стрелба. И тримата бяха към групата от Марка — телохранителите на Проповедника. Бяха убити за части от секундата.

Зад втора врата, водеща навътре, се разнесоха викове.

Капитанът спря за миг, колкото да се увери, че тримата са мъртви. Пийт и Къдравия влязоха откъм уличката, а Издирвача изби с ритник вътрешната врата и мина през нея. Молеше се в себе си Опал, където и да се намира, да реагира на първите изстрели с хвърляне на пода, за предпочитане под някое легло.

В стаята имаше двама. За разлика от онези отпред, тези бяха реквизирали две от семейните легла — грубо сковани от дъски, застлани с одеяла от камилска вълна. Бяха успели да станат, но бяха слепи в пълната тъмнина. Едрият — явно четвъртият телохранител — сигурно бе дремал, без да заспи дълбоко, явно в ролята на нощен пазач, от когото се очаква да бди. Дори бе успял да извади пистолет и стреля.

Куршумът мина покрай главата на Издирвача, но по-неприятен бе блясъкът на изстрела, усилен многократно в очилата за нощно виждане. Бе като лъч на прожектор право в лицето му. Той стреля слепешката, но на автоматична стрелба, като прекара откоса отдясно наляво, поради което порази и двамата — четвъртия пакистанец и другия, който се оказа Джама, личният секретар.

През това време Тим и Дай надупчиха къщата от другата страна — тази, в която се бяха подслонили сакадските туземци от Гаракад. Изстреляха дълги откоси през всеки от прозорците. В тях, разбира се, нямаше стъкло, а само закачени като пердета одеяла. Тим и Дай знаеха, че трябва да се целят над нивото на леглата. Заредиха нови пълнители и зачакаха реакцията. Тя последва почти веднага.

В къщата на старейшината нещо изшумоля и Издирвача забеляза с периферното си зрение някакво размърдване. Извърна се моментално натам. В ъгъла имаше набутано трето дъсчено легло. Под него се криеше някой и въпреки тъмнината му се стори, че различава бейзболно кепе.

— Стой там — извика той. — Не мърдай. Не излизай.

Шумоленето спря и кепето се скри.

Издирвача се обърна към тримата зад себе си.

— Тук е чисто. Да им помогнем с бандата от Севера.

Навън, на площада, шестимата от Гаракад, убедени, че са предадени от тези от Марка, нападаха с ниско свалени автомати „Калашников“, като лавираха между трите паркирани пикапа и магаретата, които ревяха изплашено и се вдигаха на задните си крака.

Но бяха на тъмно. Облаците скриваха звездите. Тим и Дай свалиха двама от нападателите. Но проблясванията от изстрелите бяха достатъчни за останалите четирима и те вдигнаха дулата на руските си автомати. Тим и Дай се хвърлиха по очи на земята. Зад тях Пийт, Къдравия и капитанът се подадоха в уличката, видяха огънчетата на изстрелите и също залегнаха.

От легнало положение десантниците свалиха още двама от тичащите към тях нападатели. Петият изпразни пълнителя си и спря, за да зареди нов. Виждаше се ясно до козята кошара и два куршума от М4 му отнесоха главата.

Последният се криеше под заслона на един от пикапите. Престрелката заглъхна. В опит да открие мишена в тъмнината той подаде глава пред блока на двигателя. Нямаше представа, че противниците му разполагат с очила за нощно виждане, в които главата му бе зелена футболна топка. Разнесе се единичен изстрел и мозъкът му се пръсна.

И сега вече настъпи истинска тишина. От къщата с пиратите не стреляше никой, но двама души се губеха: трябваше да са осем, а убитите бяха само шестима. Взеха решение да рискуват и да нападнат, но не се наложи. Зад границите на селото се разнесоха изстрели, три на брой, през секунда.

Щом бе видял суматохата в селото, Бари бе изоставил безполезното дебнене в края на уличката и бе изтичал на помощ, заобикаляйки отзад. Очилата му помогнаха да види три фигури, изскачащи от задната част на къщата с пиратите. Двамата бяха с роби, а третият — русокос — се препъваше и молеше да го оставят, но двамата сомалийци го влачеха.

Бари дори не извика на бягащите. Изскочи от храстите камилски бодил, когато те бяха на пет-шест метра от него, и стреля. Първи падна въоръженият с „Калашников“ Юсуф, едноокият, другият — по-късно той бе идентифициран като Ал Африт, Дявола, — получи два куршума в гърдите.

Огромният десантчик отиде при жертвите си. Свит на кълбо до тях, русият младеж тихо плачеше.

— Спокойно, момче — прошепна му ветеранът гигант. — Всичко свърши. Сега е време да се прибереш у дома.

Опита да го изправи, но краката на младежа се подгъваха. Така че Бари го вдигна на ръце като кукла, метна го през рамо и се отправи с широки крачки към селото.

Издирвача гледаше през очилата си стаята, където бяха убити последните джихадисти. Всички без един. Встрани се виждаше нещо като проход — не беше точно врата, а по-скоро висящо одеяло, скриващо отвор.

Той скочи под него, превъртя се на кълбо и остана снишен поради възможната стрелба от някой в стаята. След миг отскочи встрани от отвора и вдигна своята М4.

Но никой не стреля по него.

Той огледа стаята, последната в къщата, най-добрата — тази на старейшината. В нея имаше легло, с постелка, но беше празно, а одеялото бе отметнато встрани.

Видя огнище, в което тлееха болезнено видими през очилата въгленчета, и голямо дървено кресло, в което седеше и го наблюдаваше старец. Двамата се гледаха няколко секунди, след това старецът каза спокойно:

— Можеш да ме застреляш. Стар съм и времето ми е дошло. — Говореше на сомалийски, но езикът бе подобен на арабския и Издирвача го разбра.

Отговори му на арабски:

— Не искам да те застрелвам, шейх. Не теб търся.

Старецът продължаваше да го гледа без следа от страх. Онова, което виждаше, бе чудовище в маскировъчна униформа с жабешки очи.

— Кафир си, но говориш езика на Светия Коран.

— Така е. Търся един човек. Много лош човек. Убил е много хора. Също и мюсюлмани — жени и дори деца.

— Виждал ли съм го?

— Виждал си го, шейх. Беше тук. Има… — старецът едва ли бе виждал кехлибар — очи с цвят на пресен мед.

— А-а-а… — каза старецът пренебрежително, сякаш говореше за нещо неприятно. — Тръгна си в дрехите на жена.

За секунда Издирвача изпита остро разочарование. Избягал, загърнат в бурка, скрит в пустинята… никога нямаше да го открият. А после забеляза, че старецът поглежда нагоре, и веднага разбра.

Когато перяха дрехите си, жените не смееха да ги проснат на площада от страх козите, които се хранеха с клонките на камилския бодил, да не ги разкъсат на парцали. Затова слагаха стойки за сушене на плоските покриви.

Издирвача излезе от стаята през задната врата. Там имаше стълба, прилепена до стената на къщата. Той подпря карабината си на стената и извади пистолета. Гумените му подметки не издаваха никакъв звук, докато предпазливо се качваше по стълбата.

Излезе на покрива и се огледа. Имаше шест стойки.

Светлината бе слаба, но все пак можеше да ги огледа. Женски жалабийб и мъжки макави бяха метнати връз тях да съхнат. Едната изглеждаше по-висока и по-тясна. Имаше дълга пакистанска салвар камеез, глава, космата брада и се мърдаше. И в следващата секунда светкавично се случиха три неща, които едва не му струваха живота.

Луната най-сетне се показа иззад облаците. Беше пълна и ослепително бяла. Очилата за нощно виждане за момент престанаха да функционират, докато електрониката им се пренастрои за новите условия.

Мъжът пред него го нападна. Издирвача смъкна рязко очилата от главата си и вдигна браунинга с тринайсет патрона. Нападателят беше вдигнал дясната си ръка и в нея блестеше нещо.

Издирвача натисна спусъка. Ударникът изщрака… и нищо. Засечка. Втори опит — пак нищо. Трети — пак. Изключително рядко, но не и невъзможно.

Издирвача сграбчи с лявата си ръка един памучен саронг от близката стойка, завъртя го на топка около юмрука си и го вдигна срещу връхлитащото острие. Стоманата потъна в тънката тъкан и тя омекоти удара. Издирвача пусна браунинга и измъкна от ножницата на бедрото си бойния нож на морските пехотинци — практически единственото нещо, което бе донесъл тук от Лондон.

Брадатият не държеше джамбия — късия, по-скоро сувенирен кинжал от Йемен, — а билао — голям остър като бръснач нож, използван от сомалийците. Два замаха с билао можеха да отсекат ръка, мушване в тялото можеше да го прониже от гърдите до гърба.

Нападателят изви китката си така, че острието сега бе готово за удар от долу нагоре, както се практикува от уличните бандити. Зрението на Издирвача постепенно се възстановяваше. Можеше да забележи, че мъжът пред него е бос, което му даваше добро сцепление с повърхността на покрива от глинени тухли. Но същото се отнасяше и до неговите гумени подметки.

Следващата атака дойде мълниеносно бързо, отдолу и отляво, с идеята за изкормване, но Издирвача очакваше точно такава. Свали лявата си ръка върху издигащата се китка, блокира я и спря върха на острието на сантиметри от тялото си. Усети, че нападателят го хваща за китката.

Проповедника беше двайсет години по-млад и бе водил аскетичен живот в планините. В изпитание просто на сила той щеше да победи. Върхът на билао преодоля два от разделящите го сантиметри до ребрата на Издирвача. И той си спомни за инструктора по парашутизъм от курса във Форт Браг — закоравял в битки боец, който ги учеше на повече неща от свободното падане.

— Източно от Суец и южно от Триполи няма добри улични бойци — обясни веднъж инструкторът на по бира в сержантския клуб. — Там разчитат само на стоманата. И забравят за топките и носа.

Издирвача дръпна назад глава и я заби напред. Усети болка в челото и разбра, че цицината му е гарантирана. Но чу изхрущяването на носа на Проповедника.

Захватът върху китката му отслабна. Той издърпа ръката си, изтегли я назад и заби ножа. Острието му мина без съпротива между петото и шесто ребро отляво. На сантиметри от лицето си Издирвача виждаше изпълнените с омраза кехлибарени очи, отказа на Проповедника да повярва в случващото се, докато стоманата пронизваше сърцето му, изтичането на живота от тях.

Кехлибарената светлина помръкна под луната и тялото се отпусна върху забития дълбоко нож. Издирвача помисли за баща си на леглото в интензивното отделение и се наведе напред, докато устните му почти опряха в гъстата черна брада. И прошепна:

— Семпер фай, Проповеднико!

 

 

Насочвачите се събраха в защитен кръг, за да изчакат изгрева, но наблюдателите в Тампа ги увериха, че към тях не се приближава никой. В пустинята имаше само чакали.

Всички раници бяха прибрани от пустинята, включително комплектът за спешна помощ на Пийт, който се погрижи за спасения юнга Уве Карлшон. Младежът бе заразен с паразити от престоя си в подземията на Гаракад, беше изнемощял, гладен и травматизиран. Пийт направи каквото можа, което включваше инжекция морфин. Юнгата заспа дълбоко за първи път от седмици, на легло пред накладен огън.

Къдравия огледа трите пикапа на площада на светлината на фенерче. Единият беше надупчен от куршуми и явно повече никога нямаше да може да се движи на собствена тяга. Останалите два обаче бяха годни за път, особено след като приключеше с тях, а тубите гориво, с които бяха натоварени, щяха да стигнат за няколкостотин километра.

На зазоряване Дейвид се обади в Джибути и ги увери, че отрядът може да използва двата пикапа, за да се добере до западната граница с Етиопия. От другата й страна бе самолетната писта, определена като място за извеждането им, ако можеха да стигнат до нея. Къдравия прецени, че това означава триста и двайсет километра шофиране през пустинята, тоест десетчасов преход с две спирания за дозареждане, евентуално смяна няколко пъти на гуми. При условие че срещу тях няма враждебни действия. Увериха ги, че самолетът „C-130 Херкулес“, който отдавна се намираше в Джибути, ще ги чака.

Агент Опал, черният етиопец, с огромно облекчение посрещна края на своя ставащ все по-опасен маскарад. Десантчиците разопаковаха вещевите си пакети и закусиха, насядали около пламтящия огън.

Труповете бяха изтеглени от площада и оставени на селяните да ги погребат. Дебелата пачка сомалийски банкноти у Проповедника бе подарена на старейшината като компенсация за всичките му главоболия.

Куфарчето с един милион долара бе намерено под леглото, от което Проповедника бе скочил, за да избяга на покрива. Капитанът попита дали, след като са изоставили парашути и оборудване за половин милион долара в пустинята и при положение че връщането за тях в обратна посока не изглежда добра идея, не е възможно полкът да възстанови загубите си от плячката. За Издирвача това бе върхът на справедливостта.

По изгрев-слънце сглобиха походно легло в откритата каросерия на единия пикап за продължаващия да спи непробудно Уве Карлшон, нахвърляха раниците си в другия, сбогуваха се със старейшината и потеглиха.

Преценката на Къдравия се оказа доста точна. На осмия час път стигнаха невидимата в пустинята граница с Етиопия. Тампа им съобщи, когато я пресякоха, и ги насочи в коя посока да продължат за пистата.

Самата писта не представляваше нищо особено: не беше бетонна, а изравнен отъпкан чакъл. Нямаше контролна кула, нямаше хангари — просто ветрен конус, потрепващ в затихващия ветрец на убийствено горещия ден.

В единия край на пистата се виждаше утешителната грамада на „C-130 Херкулес“ с опознавателните знаци на 47-а ескадрила на КВВС. Беше първото, което видяха още от километър и половина сред пясъците на Огаден. Когато наближиха, задната рампа се спусна и Джона изтича, за да ги приветства, в компанията на другите двама ЕП и двамата сгъвачи на парашути. За тях нямаше да има работа — седемте парашута, по 50000 британски паунда парчето, ги нямаше.

До херкулеса обаче имаше изненада: бял „Бийч Кинг Еър“ със знаците на Световната продоволствена програма на ООН. До него стояха двама силно загорели от слънцето мъже в маскировъчни униформи. На пагоните и на двамата блестяха шестоъгълни звезди.

Щом двата пикапа спряха, Опал, който се возеше в каросерията на първия, скочи и изтича при тях. Двамата го прегърнаха сърдечно. Обзет от любопитство, Издирвача отиде при тях.

Израелският майор не се представи като Бени, но знаеше отлично кой е американецът.

— Само един къс въпрос — каза Издирвача. — И после се сбогуваме. Как успяхте да накарате етиопец да работи за вас?

Майорът изглеждаше изненадан, сякаш отговорът бе очевиден.

— Той е фалаш — отговори той. — И е също толкова евреин, колкото съм аз.

Издирвача смътно помнеше историята за малкото племе етиопски евреи, които преди едно поколение бяха напуснали Етиопия, за да избягат от тогавашния жесток диктатор. Обърна се към младия агент и му отдаде чест:

— Благодаря ти, Опал. Тода раба^[2]… и мазел тов.

Бийч-кингът излетя първи с гориво колкото да стигне до Ейлат. Херкулесът го последва. Двата очукани пикапа останаха като подарък за следващата група пустинни номади, които можеха да се отбият тук.

В бункера под ВВБ „Макдил“, Тампа, главен сержант Орд видя конвой от четири машини, много на изток, да се насочва към границата. Преследвачите на Ал Шабааб очевидно, но безнадеждно закъснели.

В Джибути откараха Уве Карлшон в болницата към американската база. Скоро щеше да пристигне самолетът на компанията на баща му с магната на борда, за да го прибере.

Преди да се качи на борда на своя „Груман“ за лондонското летище Нортхолт и после база „Андрюс“, Вашингтон, Издирвача се сбогува с шестимата насочвачи.

— Ако някога пак ми се наложи да направя нещо също толкова ненормално… мога ли да разчитам, момчета, да се отзовете? — попита той.

— Нямаш проблем, пич — каза Тим.

Американският полковник не си спомняше някога редник да се е обръщал към него с „пич“, но установи, че даже му е приятно.

Самолетът „Груман V“ излетя малко след полунощ. Докато летяха над либийския бряг и изпревариха изгряващото слънце по пътя до Лондон, Издирвача спа. Беше есен. В Северна Вирджиния дърветата щяха да са с корони в златно и червено и той умираше от желание пак да се наслади на тази гледка.