Фредерик Форсайт
Набелязаните (14)

11.

Сутринта в деня на своята саможертва Тарик Хюсеин — Тери стана много преди зазоряване. Пречисти зад спуснатите пердета тялото си съгласно древните ритуали, седна пред чаршафа за легло, опънат върху стената на спалнята и изписан с подходящи текстове от Корана, включи видеокамерата и записа последните си думи. След това се регистрира в джихадския канал и изпрати посланието си до света. Когато властите разберяха за това, вече щеше да е прекалено късно.

Подкара колата си в прекрасната лятна утрин, за да се присъедини към първите идващи на работа — някои от Мериленд във Вирджиния, други в обратната посока и много на път за Ди Си. Не бързаше, но искаше да спази графика си.

Да паркира за дълго на основна магистрала беше немислимо. Ако подранеше, това означаваше вбесените блокирани пътуващи да му спукат тъпанчетата с клаксоните си и по този начин да привлече ненужно внимание. Някой от кръжащите патрулни хеликоптери със сигурност щеше да извика кола на пътната полиция. Тя, разбира се, щеше да има проблем с провирането из задръстения трафик, но в крайна сметка щеше да пристигне с двама въоръжени полицаи. Такава бе и целта на Хюсеин, но той не искаше това да става преждевременно.

Ако закъснееше, набелязаните мишени щяха вече да са минали, а той не можеше да чака дълго за следваща възможност.

Малко след седем и десет пристигна на Кий Бридж.

Това вашингтонско пътно съоръжение се състои от осем свода. Пет от тях са над река Потомак, която разделя Вирджиния от Джорджтаун в Ди Си. Два други са откъм Вашингтон. Осмият, откъм страната на Вирджиния, минава над парк-алеята „Джордж Вашингтон Мемориъл Паркуей“ — друг постоянно натоварен с пътуващи за работа път.

Хюсеин, който се движеше по шосе 29, приближи към моста по крайната лента на 6-лентовото пътно платно. По средата, точно над ДВ Мемориъл Паркуей, намали и бавно спря. Гневни коли зад него започнаха да го заобикалят. Той слезе от колата, отиде отзад, отвори багажника, извади два триъгълника за обозначаване на повредена кола на пътното платно и ги сложи на асфалта.

Отвори двете врати от страната на парапета, за да създаде малко заградено пространство. Бръкна в колата, извади пушката, вече готова да изстреля 40 патрона благодарение на свързаните пълнители, наведе се през парапета и примижа в обектива на оптическия мерник. Ако пътуващите в някоя от колите зад него можеха да видят какво прави човекът между двете отворени врати на спрялата кола, нямаше да повярват на очите си, но пък те бяха прекалено заети с маневрата по безопасно заобикаляне на колата му, за да се заглеждат.

По това време на деня, в седем и петнайсет сутринта, една на всеки десет коли под моста беше междуградски автобус с отиващи на работа. Транспортната служба „Ди Си Метро Сървис“ използва няколко вида такива машини, някои боядисани в синьо, други — в оранжево. Оранжевите са по линия 23С, която тръгва от метростанция „Рослин“ и отива надясно към Лангли, Вирджиния, където стига до портала на огромен комплекс, известен просто като ЦРУ или Управлението.

Трафикът отдолу не бе задръстен до степен на пълно спиране, но все пак се влачеше, колите бяха на минимална дистанция една от друга. Проучването в интернет бе разкрило на Тарик Хюсеин за кой точно автобус да следи, но той почти бе загубил надежда, когато видя в далечината оранжевия покрив. Над реката се появи хеликоптер. Летящите в него всеки момент щяха да забележат спрялата в средата на моста кола. Тарик се примоли оранжевият автобус да се приближи още малко.

Първите четири куршума минаха през предното стъкло и убиха шофьора на място. Автобусът загуби управление, удари колата встрани от него, двигателят се задави и спря. Неподвижното тяло на облечения в униформа на „Метро“ водач се бе отпуснало върху волана.

Това сложи началото на верига от причинно-следствени връзки.

Забърсаната странично от автобуса кола също спря. Шофьорът в нея се измъкна и се развика към ударилия го автобус. След това забеляза отпуснатия водач, предположи, че е получил сърдечен удар, и извади мобилния си телефон.

Водачите зад двете спрели машини започнаха да сигнализират нервно с клаксоните си. Някои също слязоха от колите си. Един вдигна глава нагоре, видя надвесения над парапета човек и извика изплашено. Хеликоптерът зави над Арлингтън и се насочи към Кий Бридж. Хюсеин стреляше отново и отново през покрива на неподвижния автобус. След двайсет изстрела ударникът удари на празно. Той свали пълнителя, завъртя го около вертикалната му ос и щракна в гнездото резервния. След това поднови стрелбата.

Под него се възцари хаос. Слухът за случващото се, се разпространи моментално. Шофьорите на колите започнаха да изскачат и да се крият зад тях. Мнозина крещяха в мобилните си телефони.

Покривът на автобуса, обслужващ линия 23С, вече бе разкъсан. Вътрешността му представляваше казан от кръв, плът, тела и обезумели хора.

Патроните във втория пълнител също свършиха.

Финалната точка сложи не стрелецът в хеликоптера, а патрулен полицай, който в момента не бе на работа и се намираше на шосе 29, десет коли зад „повредената“. Беше свалил прозореца до себе си, за да проветри колата от цигарения дим и да си спести по-късно кавгата с жена си. Чу изстрелите и веднага разпозна звука на еднокалибрената пушка. Слезе от колата, извади от кобура служебния автоматик и се затича, но не за да се отдалечи от стрелбата, а към нея.

Тарик Хюсеин разбра за заплахата едва когато стъклото на отворената до него врата се пръсна на парчета. Обърна се, видя тичащия към него мъж и вдигна пушката. Само че пълнителят бе празен. Полицаят не знаеше това. На шест метра той спря, зае стойка по устав с хват с двете ръце и изпразни пълнителя през вратата и в човека зад нея.

По-късно бе установено, че стрелецът е бил улучен от три куршума, които са се оказали достатъчни. Когато полицаят се приближи предпазливо до колата, стрелецът беше проснат на пътното платно и едва дишаше. След трийсет секунди умря.

Хаосът в тази част на шосе 29 продължи през по-голямата част на този ден. Шосето бе затворено, пристигнаха екипи криминолози, прибраха тялото, пушката и накрая колата. Но това бе нищо в сравнение със случващото се долу по ДВ Мемориъл Паркуей.

Вътрешността на междуградския автобус по линията „Рослин — Лангли“ можеше да се сравни с кланица. Съобщената впоследствие статистика отчиташе 7 мъртви, 9 ранени в критично състояние, 5 с ампутации и 20 с огнестрелни рани. Автобусът просто не бе предвиден да предложи никаква защита срещу атака отгоре.

В Лангли шокът сред хилядите служители, когато научиха новината, бе сравним с обявяването на война… с разликата, че врагът вече бе мъртъв.

Полицията на щата Вирджиния и ФБР не губиха време. Колата на убиеца бе лесно идентифицирана в бюрото за регистрация. Тежковъоръжени отряди нахлуха в къщата край Феърфакс. Тя беше празна, но отрядите свалиха всичко до мазилката, а после я разровиха и до основите.

Преди да бе изминало едно денонощие мрежата от разпитвани се бе пръснала нашироко и надалече. Експерти по антитероризъм анализираха лаптопа и дневника. Предсмъртната декларация бе пусната в Хувър Билдинг на смълчаните агенти на ФБР. Бяха изпратени копия и на ЦРУ.

Не всички в поразения автобус се оказаха служители на Управлението, понеже автобусът обслужваше и други спирки. Но повечето бяха пътували за последната спирка — „Лангли/Маклийн“.

Още преди края на деня директорът на ЦРУ се възползва от правомощията си и поиска разговор на четири очи с президента в Овалния кабинет. Служители в Белия дом разказваха, че дошъл за срещата все още пребледнял от гняв.

 

 

Рядко ръководителите на разузнаването в една страна изпитват уважение към своите противници, но и това се случва. По време на Студената война мнозина на Запад изпитваха с неохота респект към човека, управлявал шпионската служба на Източна Германия.

Маркус Волф, известен като Миша, имаше малък бюджет и голям враг — Западна Германия и НАТО. Той дори не се опитваше да вербува министрите от кабинета в Бон. Негова мишена бяха невзрачните и невидими мишки в офисите на високопоставените и могъщите, без които е невъзможно съществуването на нито един офис: доверените лични секретарки на министрите.

Той проучваше жалкия им живот на стари моми и ги атакуваше с млади красиви любовници. Тези Ромеовци започваха бавно и търпеливо, впиваха се с топли прегръдки и обещания за съжителство на слънчеви места след пенсиониране, и всичко това се правеше заради един поглед върху глупавите документи, минаващи през бюрото на министъра.

И глупавите Ингрид и Валтруд се връзваха. Предаваха копия на всичко поверително и секретно, останало неприбрано в касата, когато министърът се измъкваше на двучасов обяд с четири блюда. Така се бе стигнало до положение, когато Бон бе толкова компрометиран, че съюзниците на западните германци в НАТО не споделяха с тях кой ден от седмицата е, защото още преди залез-слънце тази информация щеше да бъде предадена в Източен Берлин и оттам в Москва.

Всичко приключваше с появата на полицията, след което поредният Ромео изчезваше, а кабинетната мишка, сгушена и разплакана, заминаваше в компанията на двама ведри полицаи. След което следваше смяната на малката неугледна гарсониера със също така малка килия в затвора.

Маркус Волф беше безжалостен мръсник, но след колапса на Източна Германия се пенсионира на Запад и умря в леглото си от естествена смърт.

Четирийсет години по-късно британската ТРС наистина би искала да знае какво се казва и се прави в офисите на „Шонси Рейнолдс“, но Джулиан Рейнолдс бе разпоредил целият огромен апартамент редовно да се проверява от експерти по електроника, някои от които пенсионирани държавни служители.

Така че това лято Фирмата не разполагаше с тайно монтирано високотехнологично подслушвателно оборудване в частния кабинет на Гарет Еванс, но за сметка на това имаше Емили Бълстроуд. Тя виждаше всичко, четеше всичко и чуваше всичко, а подносът й с чай я правеше невидима за всички.

В деня, когато Хари Андершон изкрещя в лицето на Гарет Еванс, госпожа Емили Бълстроуд си купи обичайния сандвич в магазина за деликатеси на ъгъла и отиде в любимата си телефонна кабина. Тя решително не одобряваше онези модерни джаджи, които хората носят в джобовете си и които така неуместно започват да звънят по време на съвещание. Предпочиташе да ползва някоя от малкото останали старомодни кабини, боядисани в червено, където се слагат монети в процепа на апарата. Свърза се с Воксхол Крос, поиска вътрешен номер, каза само няколко думи и се върна зад бюрото си.

След края на работния ден отиде пеша до Сейнт Джеймс Парк, седна на предварително договорената пейка и започна да храни патиците с трохите от обедния сандвич, докато чакаше контакта. Едно време, мислеше си тя, милият й Чарли бе човекът в Москва, който всеки ден бе ходил до парка „Горки“, за да вземе поредния микрофилм със свръхсекретна информация, оставен в тайник от съветския предател Олег Пенковски^[1]. Държавните тайни в крайна сметка стигаха до бюрото на президента Кенеди и му помагаха да надхитря Никита Хрушчов, за да бъдат изтеглени проклетите ракети от Куба през есента на 1962 година.

Един млад мъж седна до нея. Последвалата размяна на банални реплики потвърди самоличността на двамата. Тя го погледна и се усмихна. Младеж, помисли си тя, сигурно стажант, може би дори нероден по времето, когато тя се бе промъквала през Желязната завеса в Източна Германия в изпълнение на задачи за Фирмата.

Младежът разтвори „Ивнинг Стандарт“ и се престори на зачетен в него. Не си водеше бележки, защото в джоба си имаше включен диктофон. Емили Бълстроуд също не извади бележки, защото имаше две качества: безобидната си външност и памет като стоманен капан.

Тя разказа на стажанта всичко, което се бе случило сутринта в адвокатската кантора, като изброи всички подробности и цитира всяка казана дума. След това стана и се отправи към гарата, за да вземе влака за малката си къща в Коулсдън. Седна в усамотение и се загледа в бягащите назад южни предградия. Някога се бе изплъзвала на ужасната „Щази“^[2], а сега бе на седемдесет и пет години и правеше кафе за адвокати.

Младежът от Воксхол Крос се прибра по тъмно и написа доклада си. Шефът бе наредил новините за Сомалия да бъдат споделяни с „братовчедите“ в американското посолство. Младежът нямаше представа какво общо може да има един жесток главатар в Гаракад с лова на Проповедника, но заповедта си беше заповед, така че той регистрира и копие за ЦРУ.

В конспиративната квартира на километър от посолството Издирвача почти бе приключил със събирането на малкото си багаж, когато неговият „Блекбъри“ издаде дискретен сигнал. Той погледна заглавната част на съобщението, превъртя го до края, изключи смартфона и помисли малко. След това извади багажа си. Някой свише му бе дал стръвта.

 

 

Гарет Еванс насрочи съвещание с господин Абди на следващата сутрин. Сомалиецът се включи онлайн. Изглеждаше угрижен.

— Господин Абди, приятелю, винаги съм ви възприемал като цивилизован човек — започна Гарет.

— И наистина съм цивилизован човек, господин Гарет, повярвайте ми — каза преговарящият в Гаракад. Еванс усещаше напрежението в гласа му. Почти вярваше, че е искрено. Разбира се, човек никога не може да е сигурен. В края на краищата Абди и Ал Африт бяха от едно и също племе, хабар гидир, иначе нямаше как Абди да бъде облечен с доверието да преговаря.

Еванс си припомни съвета, който му бяха дали преди години, когато бе в службата за мита и акцизи и го бяха командировали на работа в Африканския рог. Наставникът му беше стар, видял всичко служител с потъмняла като пергамент кожа и жълти от маларията очи. Сомалийците, научи от него Гарет, имали пет приоритета, които никога не се променяли.

На върха стои Азът. След това идват Семейството, Кланът и Племето. Най-долу е Нацията, а Религията е на последно място. Последните две рядко се използвали, и то само за борба с чужденците. Оставени сами на себе си, сомалийците просто щели да се бият вътрешно един с друг, да сменят постоянно съюзниците си и лоялността си, за да получат предимство и да осъществят вендета заради нанесена обида.

Последното, което старецът каза на младия тогава Гарет Еванс, преди да си пръсне мозъка, когато Колониалната служба го заплаши с пенсиониране в дъждовната Англия, бе:

„Не можеш да купиш лоялността на сомалиец, но обикновено можеш да я наемеш“.

Идеята в подсъзнанието на Гарет Еванс онази късна лятна сутрин в Мейфеър бе да види дали лоялността на Али Абди пред съплеменниците му стои над лоялността пред самия него.

— Случилото се на един от затворниците на вашия принципал е безчестно и неприемливо. То може да провали из основи преговорите ни. Искам да споделя с вас, че досега бях доволен от развитието на нещата между нас двамата, понеже вярвам, че и двамата сме почтени хора.

— И аз вярвам в същото, господин Гарет.

Еванс не знаеше колкото надеждна е линията, по която говореха. Не мислеше за Форт Мийд или Челтнам — за тях това се знаеше по подразбиране, — но дали не ги подслушваше някой от слугите на главатаря? Налагаше се да заложи на това Абди да го разбере от една дума.

— Защото, приятелю, ако ме разбирате, мисля, че опряхме до Турая.

Настъпи продължителна пауза. Гамбитът на Еванс бе, ако ги слуша по-слабо образован сомалиец, да не знае какво е това, но за Абди думата да е достатъчна.

Най-сетне в слушалката се чу гласът на Абди.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид, господин Гарет.

Телефонът „Турая“ е комуникатор чрез сателитна връзка. В Сомалия има четири мобилни оператора: „Нейшън Линк“, „Ормуд“. „Семафон“ и „Франс Телеком“. Всички те поддържат предавателни мачти. Но „Турая“ имат нужда само от намиращите се в орбита американски сателити.

Онова, което Еванс казваше на Али Абди, бе ако той има или може да се снабди с телефон „Турая“, да излезе сам в пустинята и зад някоя скала да се обади на Еванс, за да проведат възможно най-личен разговор. Отговорът бе индикация, че Абди го е разбрал и ще опита.

Двамата преговарящи продължиха още половин час, като свалиха откупа до осемнайсет милиона долара и всеки от тях потвърди, че ще се чуят пак след консултация със съответните си принципали.

 

 

Обядът бе за сметка на американското правителство — Издирвача бе настоял да е така. Но резервацията бе направена от контакта му в ТРС, Ейдриън Хърбърт. Той бе избрал „Шепард“ на Маршам стрийт и за нуждите на конфиденциалността бе настоял на сепаре.

Атмосферата бе приветлива и дружелюбна, но и двамата знаеха, че онова, заради което се виждат, ще се обсъди едва на кафето. Когато американецът изложи каквото имаше, Хърбърт изненадано остави чашата си на масата.

— Какво искаш да кажеш? „Прибиране“?

— Употребих „прибиране“ в абстрактен смисъл, но става дума за „задържане“, „забърсване“.

— Да си го кажем направо: отвличане! От улиците на Лондон? Без заповед или обвинение?

— Той помага на известен терорист, които е мотивирал четири убийства в страната ви, Ейдриън.

— Да, но… принудителна операция от този тип ще предизвика тотален безпорядък. Ще ни трябва санкция отгоре, за да го направим, а това означава подпис на вътрешния министър. Тя обаче ще се консултира с адвокати. А те ще поискат официално предявяване на обвинение.

— Помагали сте ни с някои доста необичайни прибирания, Ейдриън.

— Да, само че тогава сме ги прибирали от улиците на градове, където така или иначе е царяло беззаконие. Найтсбридж все пак не е точно Карачи. Дардари се възприема от всички като напълно добропорядъчен бизнесмен.

— Двамата с теб знаем, че не е така.

— Вярно е, че го знаем, но само благодарение на това че влязохме с взлом в дома му, инсталирахме подслушвателни устройства и изнасилихме компютъра му. Все неща, които ще изглеждат прекрасно в съдебната зала. Съжалявам… опитваме се наистина да сме ви в помощ, но това преминава всякакви граници. — Той се замисли, загледан в тавана. — Хмм… не, просто не става. Да не сме троянци…!?

Платиха сметката и си тръгнаха в различни посоки. Ейдриън Хърбърт щеше да се върне на Воксхол. Издирвача спря такси. Седна на задната седалка и се замисли за последното изречение.

Защо, по дяволите, тази последна алюзия с класиката човъркаше подсъзнанието му? Когато се прибра, направи справка в интернет. Отне му известно време, но в крайна сметка намери отговора. „Развръзки троянски кон“ — малка тясноспециализирана фирма за сигурност край Хамуърти, Дорсет.

Това, знаеше той, бе територия на британската морска пехота. Голямата им база се намираше край Пул, а много хора, прекарали живота си в служба за Специалните сили, се пенсионират и установяват за постоянно наблизо до старите си бази. Често правят общи частни компании в сферата на сигурността — обикновената дивотия: телохранители, охрана на активи, ескорт отблизо. Ако бюджетът не позволяваше друго, хората дори работеха от домовете си. По-подробното проучване показа, че „Развръзки троянски кон“ е базирана в жилищен квартал.

Издирвача позвъни на дадения телефонен номер и си уговори среща за следващата сутрин. След това се обади на компания за коли под наем в Мейфеър и организира наемането на „Фолксваген Голф“ три часа по-рано. Обясни, че е американски турист на име Джексън с валидна американска шофьорска книжка и се нуждае от колата за един ден, за да посети свой приятел на Южния бряг.

Когато затвори, смартфонът му завибрира. Беше защитено срещу прехващане текстово съобщение от ОПТО. Идентификаторът му показваше, че е изпратено от Сивата лисица. Онова, което текстът не разкриваше, бе, че командващият ОПТО висш генерал току-що бе напуснал Овалния кабинет с нова заповед.

Сивата лисица не го увърташе. Съобщението му бе пределно кратко и в него се казваше: „Проповедника. Без затворници“.