Фредерик Форсайт
Набелязаните (4)

1.

Ако някой изобщо го беше попитал, Джери Дермот щеше да се закълне с ръка на сърцето, че никога в живота си не е причинявал съзнателно зло никому и следователно не заслужава да умре. Не че това го спаси.

Времето бе средата на март, а мястото — Бойзи, Айдахо, и зимата неохотно отпускаше прегръдката си. Но по върховете около столицата на щата все още имаше сняг, а вятърът, който се спускаше от тези върхове, все още щипеше. Пешеходците по улиците се гушеха в топли палта. Щатският сенатор излезе от сградата на съда на Джеферсън стрийт номер 700.

Излезе от централния вход на Капитола^[1] и заслиза по стъпалата към улицата, където бе паркирана колата му, готова за тръгване. Кимна по обичайния за него доброжелателен начин на полицая на пост при стъпалата до вратата с колоните и забеляза, че Джо, верният му шофьор от години, заобикаля лимузината, за да отвори задната врата. Изобщо не обърна внимание на сгушената фигура, която се надигна от скамейката на тротоара и тръгна към него.

Човекът беше с дълго тъмно разкопчано отпред палто, но го притискаше затворено около тялото си с ръце в джобовете. На главата му имаше някаква прилепнала по черепа му шапчица и единственото странно нещо в него, ако някой се беше загледал — не че имаше такъв човек, — бе, че под палтото не се виждаха обути в джинси крака, а някаква бяла роба. По-късно щеше да се установи, че това е арабска дишдаша.

Джери Дермот почти беше стигнал до отворената врата на колата, когато нечий глас го извика: „Конгресмен…!“. Той се обърна. И последното, което видя на този свят, бе мургаво лице с втренчени очи, някак изпразнени от поглед, сякаш гледаха някого далеч оттук. Палтото се разтвори и под него се показаха цевите на рязана ловджийска пушка.

По-късно полицията щеше да установи, че от двете цеви е било стреляно едновременно и че патроните са били пълни с едрокалибрени сачми, а не със ситната разновидност за лов на птици. Обхватът бе около три метра.

Късите рязани цеви означават голямо разсейване. Някои от сачмите прелетяха от двете страни на конгресмена, но повечето го улучиха и той се завъртя и залитна назад. Той, разбира се, носеше пистолет под сакото си, но вдигна ръце пред лицето си и така и не го използва.

Полицаят на стъпалата видя всичко, извади револвера си и хукна надолу по стълбището. Нападателят вдигна ръце във въздуха — дясната продължаваше да стиска ловджийската пушка — и закрещя нещо. Полицаят не беше сигурен дали е стреляно и с втората цев, затова стреля трикратно. От шест метра разстояние беше просто невъзможно да пропусне.

Трите куршума улучиха крещящия в центъра на гръдния кош, отхвърлиха го назад и той се удари в лимузината, отскочи от нея, падна по очи и умря с лице в канавката. Между колоните на входа изникнаха някакви хора, видяха двете паднали тела, гледащия невярващо окървавените си ръце шофьор и изправения над нападателя полицай, който продължаваше да стиска уставно револвера с две ръце, насочил дулото надолу. После хората изтичаха обратно вътре, за да повикат помощ.

Двата трупа бяха откарани в градската морга, а Джо бе закаран в болницата, за да извадят трите забити в лицето му сачми. Конгресменът беше мъртъв, с гръден кош на решето от двайсетте метални топчета, пронизали сърцето и дробовете му. Мъртъв беше и неговият убиец.

Последният, проснат чисто гол на плочата в моргата, не издаваше с нищо самоличността си. В дрехите му не бяха открити лични документи, а най-странното бе пълното отсъствие на телесно окосмяване, с изключение на брадата му. Но публикуването на снимката му във вечерните вестници доведе до обаждането на двама информатори: декана на колеж в покрайнините на града, който идентифицира студент от йордански произход, и хазайката на пансион, която разпозна един от наемателите си.

Детективите, които претърсиха жилището на атентатора, иззеха лаптоп и много книги на арабски. Компютърът беше предаден в лабораторията на полицията и разкри нещо, което никой в централата на полицията в Бойзи не беше виждал през живота си. На твърдия диск бе записан цикъл лекции или проповеди, изнесени от маскиран човек, втренчил в екрана пламтящия си поглед и говорещ на безукорен английски.

Посланието бе просто и брутално. Истинският вярващ трябва да се подложи на изпитанието да премине от ереста към мюсюлманската истина. Той трябва, без да се доверява никому, да приеме в душата си джихада и да стане истински и предан войник на Аллах. След това трябва да открие видна личност, служеща на Сатаната, да я прати в ада, а на свой ред да се възнесе завинаги в рая на Аллах. Имаше десетки подобни лекции, всичките с едно и също послание.

Полицията предаде веществените доказателства на офиса на ФБР в Бойзи, а оттам на свой ред ги изпратиха в сградата „Дж. Едгар Хувър“ във Вашингтон, окръг Колумбия. В националната щабквартира на Бюрото никой не се изненада. Там вече знаеха за Проповедника.

 

 

1968

Госпожа Люси Карсън получи контракции на 8 ноември и веднага беше закарана в родилното отделение на Военноморската болница в Камп Пендълтън, Калифорния, където бяха командировани тя и съпругът й. Два дни по-късно се роди първият й и както щеше да се окаже — последен син.

Кръстиха го Кристофър на дядо му по бащина линия, но понеже този старши офицер от американската флота винаги бе наричан Крис, за избягване на недоразуменията започнаха да казват на бебето Кит, като всяка връзка с някогашния трапер^[2] беше напълно случайна.

Игра на случайността бе и рождената дата — 10 ноември, рожденият ден на американската морска пехота през 1775 година.

По това време капитан Алвин Карсън бе във Виетнам, където се водеше жестока война, която щеше да продължи още цели пет години. Но срокът на неговата служба наближаваше края си, затова му бе разрешено да се прибере у дома за Коледа, за да се събере с жена си и двете си дъщери и да вземе в ръце първородния си син.

Върна се да дослужи във Виетнам след Нова година и се прибра окончателно през 1970 в разпрострялата се във всички посоки база на морската пехота в Пендълтън. Повече не го командироваха никъде, поради което остана в Пендълтън за три години и видя сина си да израства от бебе в момченце на четири и половина годинки.

Тук, далече от градската джунгла, семейството водеше обичайния гарнизонен живот и дните им протичаха между жилището им, офиса на Алвин, местния клуб, военния магазин и църквата на базата. Алвин научи сина си да плува в басейна Дел Мар. Понякога се сещаше за онези пендълтънски години като за най-безгрижните в живота му.

През 1973 година го откомандироваха „семейно“ в Куонтико, непосредствено до Вашингтон, окръг Колумбия. По онова време Куонтико не представляваше нищо повече от огромна пустош, царство на комари и кърлежи, където едно малко момче може да гони на воля из горите катерици и еноти.

Семейство Карсън беше все още в базата, когато Хенри Кисинджър и северновиетнамецът Ле Дук Тхо се срещнаха край Париж, за да изковат споразумението, довело до официалния край на продължилото цяло десетилетия клане, наричано днес Виетнамска война.

Станалият вече майор Карсън се върна за трети мандат във Виетнам, където заплахата не само не бе отпаднала, а точно напротив, беше се увеличила, понеже северновиетнамската армия се готвеше да наруши Парижкото споразумение и да нахлуе на юг. Но бе репатриран своевременно, точно преди възцаряването на тоталния хаос, от покрива на посолството, за да се качи на буквално последния самолет, който щеше да излети от летището.

През онези години синът му Кит израсна през нормалните етапи на всяко американско хлапе — бейзбол в Малката лига с бойскаутите и в училище. През лятото на 1976 майор Карсън и семейството му бяха прехвърлени в трета гигантска база на морската пехота — Камп Леджън в Северна Каролина.

Майор Карсън работеше като помощник-командир в щабквартирата на 8-и батальон на улица С, а живееше със съпругата си и трите им деца в големия квартал за семейните офицери. Дотогава още не бяха отваряли дума какъв ще стане малкият им син, като порасне. Кит беше роден в лоното на две семейства — Карсънови и Пехотата. Подразбираше се, че ще последва дядо си и баща си в школата за офицери и ще облече униформата.

От 1978 до 1981 майор Карсън бе изпратен в отдавна отлаганата командировка на море в Норфък, голямата база на флотата и морската пехота откъм южната страна на залива Чесапийк, Северна Вирджиния. Семейството живееше в базата, а майорът излизаше в морето като командир на морската пехота на самолетоносача „Нимиц“ — гордостта на флотилията. От борда му той стана свидетел на фиаското на операция „Орлов нокът“, известна и като „Пустиня едно“ — отчаян опит да се спасят американските дипломати, държани като заложници в Техеран от „студенти“, предани на аятолах Хомейни.

Майор Карсън стоя на мостика на „Нимиц“ с мощен бинокъл в ръце и видя с очите си осемте огромни хеликоптера „Сий Сталиън“ да се отдалечават с оглушителен рев към крайбрежието, за да окажат подкрепа на зелените барети и рейнджърите, които трябваше да освободят заложниците и да ги докарат в безопасност на самолетоносача.

А след това ги видя да се връщат в плачевно състояние. Първо двата, които се повредиха над иранския бряг, защото нямаха пясъчни филтри, а бяха попаднали в прашна буря. После другите, пренасящи ранените, защото един от хеликоптерите се бе блъснал в предното стъкло на самолет „Херкулес“, което бе довело до избухването на огнено кълбо. До края на дните му този спомен и некадърното планиране на операцията му носеха само горчивина.

От лятото на 1981 до 1984 Алвин Карсън, вече подполковник, беше разпределен със семейството си в Лондон като военноморски аташе към посолството на Гроувнър Скуеър. Кит постъпи в американското училище в Сейнт Джонс Уд. По-късно момчето щеше да си спомня с умиление за трите си лондонски години. Беше времето на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън и забележителното им партньорство.

Фолкландските острови бяха окупирани и пак освободени. Седмица преди английските десантници да влязат в Порт Стенли, Роналд Рейгън направи официално посещение в Лондон. Марли Прайс стана посланик и се превърна в най-популярния американец в града. Последва низ от приеми и балове. Семейство Карсън бе представено на кралица Елизабет при посещението й в посолството. Четиринайсетгодишният Кит Карсън се влюби за първи път. А баща му отбеляза двайсетгодишен юбилей на служба в пехотата.

Подполковник Карсън бе повишен в командир на 2-ри батальон на 3-ти полк на морската пехота и семейството замина за Кансохи Бей на Хаваите, където климатът нямаше нищо общо с този в Лондон. За подрастващия тийнейджър настана време на сърфиране, леководолазен спорт, гмуркане, риболов и повече от активен интерес към момичетата.

На шестнайсет Кит вече бе истински атлет, а училищните му бележки подсказваха, че има много бърз мозък. След година баща му беше повишен в щабен офицер и върнат на континента, а Кит Карсън стана скаут орел^[3] и влезе като първокурсник в школата за извън войскова подготовка на офицери от запаса. Направеното преди много години предположение бе на път да се сбъдне: той бе поел по пътя на баща си и започваше развитие като офицер от морската пехота.

Дойде време и за висше образование. Кит постъпи в „Уилям и Мери“ в Уилямсбърг, Вирджиния, където остана на пансион за четири години и следва история и химия. Междувременно имаше три дълги летни ваканции, посветени на парашутни скокове, плаване с акваланг и кандидатофицерската школа в Куонтико.

Завърши през пролетта на 1989, когато беше на двайсет, и получи едновременно дипломата си и първата си нашивка като младши лейтенант в морската пехота. Баща му — вече генерал-майор — и майка му, готови да се пръснат от гордост, присъстваха на церемонията.

Първото му назначение бе в Учебно подготвителната школа на корпуса на морската пехота и продължи до Коледа. Последва Школата за пехотни офицери до март 1990, която завърши като почетен випускник. Дойде ред на Школата за рейнджъри^[4] във Форт Бенинг, Джорджия, а с рейнджърското звание дойде и изпращането му в Туентинайн Палмс, Калифорния.

Тук постъпи във Въздушно пехотния център за бойна подготовка, известен като Пъновете, след което бе командирован в I-ви батальон на 7-и полк в същата база. И тогава, на 2 август 1990, един човек на име Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт. Американската морска пехота отново тръгна на война и младши лейтенант Кит Карсън замина с останалите.

 

 

1990

След като се реши, че нашествието на Саддам Хюсеин в Кувейт не може да остане без реакция, беше сформирана „голямата коалиция“, дислоцирана по протежение на границата в пустинята между Ирак и Саудитска Арабия, започваща от Персийския залив на изток и стигаща до йорданската граница на запад.

Морските пехотинци пристигнаха като Експедиционно съединение на морската пехота, което представляваше 1-ва дивизия на морската пехота под командването на генерал Майк Майят. Много надолу в йерархията бе младши лейтенант Кит Карсън. Дивизията бе изпратена в най-източния край на фронта на коалицията и отдясно на нея бяха само сините води на Залива.

Първият месец, умопомрачително горещ август, бе време на трескава активност. Цялата дивизия с танковите съединения и артилерията трябваше да се дислоцира и приведе в готовност по дължината на сектора, който трябваше да покрива. Цялата армада товарни кораби акостира в дотогава заспалия петролен терминал Ал Джубаил, за да разтовари войсковото имущество, нужно за екипирането, приютяването и снабдяването на американската дивизия. Кит Карсън трябваше да изчака до септември интервюто си за възлагане на задача. Проведе го ветеран майор с остър език, вероятно пренебрегнат при повишението и определено недоволен от това.

Майор Долан бавно прочете досието на новия офицер. В един момент очите му намериха нещо необичайно и той вдигна поглед.

— Прекарали сте известно време в Лондон като дете?

— Тъй вярно, сър.

— Особени копелета. — Майор Долан приключи с прелистването на досието и затвори папката. — Непосредствено на запад от нас е британската 7-а танкова бригада. Наричат се Пустинните плъхове. Както казах особняци, за да не се изразя по-силно. Може ли да наричаш собствените си войници „плъхове“?

— В действителност е джърбоу, сър.

— Какво?

— Джърбоу. Пустинен гризач, подобен на сурикатите. Получили са името, докато се сражавали срещу Ромел в Либийската пустиня през Втората световна война. Той бил Пустинната лисица. Джърбоу са по-малки, но неуловими.

Майор Долан обаче не беше впечатлен.

— Не ми се правете на умник, лейтенант. Трябва да намерим начин да се погаждаме с тези пустинни плъхове. Ще предложа на генерал Майят да ви изпрати при тях като един от нашите офицери за свръзка. Свободен сте.

Коалиционните сили трябваше да се пържат още цели пет месеца в пустинята, преди да се постигне петдесетпроцентовото „редуциране“ на иракската армия, изисквано от командващия генерал Норман Шварцкопф, за да атакува. През част от това време, след като се представи на британския генерал Патрик Кордингли, командващ 7-а танкова бригада. Кит Карсън координираше операциите на двете въоръжени сили.

Малко са на брой американците, успели да си изградят интерес или да изпитват съчувствие към арабската култура на саудитците. Поради вроденото си любопитство Карсън бе изключение. Откри сред англичаните двама офицери, които горе-долу знаеха арабски, и от тях запамети набор полезни фрази. По време на посещенията си в Ал Джубаил се вслушваше в петте ежедневни призива за молитва и наблюдаваше как хората отново и отново се просват по лице, докосват с чело земята и извършват ритуала.

Постара се винаги да поздравява саудитците, с които се срещаше, с официалното „Салаам алейкум“ („Мир вам“) и се научи автоматично да отговаря „Алейкум ас Салаам“ („И на теб мир“). Забелязваше изненадата, с която се приемаше подобно поведение на един чужденец, и не пропусна да регистрира приятелското отношение, което следваше от това.

След три месеца британската бригада се превърна в дивизия и генерал Шварцкопф прехвърли англичаните още по на изток, за огорчение на генерал Майят. Когато сухопътните войски най-сетне бяха приведени в действие, войната бе кратка, остра и брутална. Иракските танкове бяха буквално издухани от английските „Чалънджър II“ и американските „Ейбрамс“. Доминацията във въздуха бе тотална, впрочем както бе и през предходните месеци.

Пехотата на Саддам бе унищожена от т.н. „килимно бомбардиране“ от американските бомбардировачи В-52 и войниците масово се предаваха с вдигнати ръце. Последва навлизане на американските морски пехотинци в Кувейт, където ги посрещнаха като герои, и всичко завърши с атака срещу иракската граница, но тя бе спряна със заповед от най-високо ниво. Войната по суша отне някакви си пет дни.

Младши лейтенант Кит Карсън, изглежда, беше направил някои неща правилно, защото при завръщането си през лятото на 1991 бе удостоен с честта да бъде прехвърлен във взвода „81 милиметра“^[5]. Явно белязан за по-големи дела, тогава той направи за първи, но не и за последен път в живота си нещо във висша степен нешаблонно. Кандидатства и получи стипендия „Олмстед“^[6]. Когато го попитаха защо, той отговори, че иска да постъпи във Военния институт за чуждестранни езици, намиращ се в базата „Президио“ в Монтерей, Калифорния. Притиснат за пълната истина, призна, че иска да усъвършенства арабския си. Решение, което впоследствие щеше да промени целия му живот.

Донякъде озадачените му началници решиха да изпълнят желанието му. Благодарение на „Олмстед“ Кит прекара първата година в Монтерей, а за втората и третата получи стажантска длъжност в Американския университет в Кайро. Тук откри, че е единственият американски морски пехотинец и изобщо единственият военнослужещ, участвал в бойни действия. Докато се намираше там, на 26 февруари 1993 йеменският гражданин Рамзи Юсуф се опита да взриви кулите близнаци на Световния търговски център в Манхатън. Опитът се провали, но остана игнориран от американската държава и така се превърна в първия изстрел на ислямския джихад срещу Съединените щати.

По онова време още нямаше електронни вестници, но лейтенант Карсън можеше да следи по радиото развоя на разследването, извършвано от другата страна на Атлантика. Беше едновременно озадачен и заинтригуван. В крайна сметка посети най-мъдрия човек, с когото се бе запознал в Египет.

Професор Халед Абдулазис беше преподавател в университета „Ал Ажар“, един от най-големите центрове на исляма за изучаване на Корана, и понякога идваше като гостуващ лектор в Американския университет. Професорът прие младия американец в жилището си в кампуса на „Ал Ажар“.

— Защо го направиха? — попита Кит Карсън.

— Защото ви мразят — спокойно отговори възрастният човек.

— Но защо? Какво сме им направили?

— На тях лично? На техните страни? На техните семейства? Нищо. Освен може би раздаването на долари. Но не това е същественото. За тероризма това никога не е от значение. При терористите, независимо дали са Ал Фатах, Черният септември или новопоявилата се предполагаемо религиозна пасмина, на първо място са яростта и омразата. После оправданието. За ИРА е патриотизмът, за Червените бригади — политиката, а за салафиста джихадист^[7] — благочестивостта. Престорената благочестивост.

Професорът наля чай — беше го направил на малък спиртник.

— Но те твърдят, че следват учението на Светия Коран. Заявяват, че се подчиняват на пророк Мохамед. Служели на Аллах.

Старият учен се усмихна. Беше забелязал използването на думичката „Светия“ пред „Коран“. Учтивост, но приятна.

— Млади човече, аз съм хафъз. Така наричат хората, които са запомнили всичките 6236 аята^[8] на Светия Коран. За разлика от вашата Библия, която е написана от стотици автори, нашият Коран е написан — по-точно продиктуван — от един. И въпреки това в него има откъси, които си противоречат… Онова, което правят джихадистите, е да извадят от контекста една-две фрази, да ги изопачат малко и после да се преструват, че имат оправдание свише. Но не е така. В нашата свята книга няма нищо, което да проповядва, че трябва да се убиват жени и деца, за да се достави удоволствие на онзи, когото наричаме Аллах, Милостивия, Състрадателния. Всички екстремисти постъпват така, в това число християните и юдеите. Но не оставяй чая ти да изстине. Трябва да се пие врял.

— Но, професоре… тези противоречия. Не им ли е обърнато внимание, не са ли обяснени, анализирани?

Професорът му наля още чай. Имаше прислуга, естествено, но му доставяше удоволствие да прави чая лично.

— Непрестанно. Вече тринайсет века безброй учени изучават тази уникална книга и пишат коментари върху нея. Колективно тези трудове се наричат „хадит“. Има около сто хиляди такива.

— Чели ли сте ги?

— Не всички. Това би отнело десет човешки живота. Но съм чел доста. И съм написал два.

— Един от атентаторите, шейх Омар Абдул Рахман, онзи, когото наричат слепия духовник, бил… е… също учен.

— Объркан. Нищо ново за всяка религия.

— И все пак трябва да попитам отново: защо ни мразят?

— Защото не сте като тях. Те изпитват неописуема ярост към всичко, което не е като тях. Евреи, християни, наричаме ги „кафири“ — неверници, които никога няма да приемат единствената истинска вяра. Но също така и онези, които не са достатъчно мюсюлмани. В Алжир джихадистите колят цели села фелахи, селяни, включително жените и децата, в името на свещената война срещу Алжир. Никога не го забравяйте, лейтенант. На първо място са яростта и омразата. После идва ред на оправданието, позата на дълбок пиетет, но това е само преструвка.

— А вие, професоре?

Възрастният човек въздъхна.

— Аз ги мразя и ги презирам. Защото те вземат лицето на скъпия на сърцето ми ислям и го представят на света изкривено от гняв и омраза. Но комунизмът е мъртъв, а Западът е слаб и се самообслужва, заинтересуван единствено от удоволствията и алчността. Така че има мнозина, които се вслушват в новото послание.

Кит Карсън си погледна часовника. Наближаваше време за молитвите на професора. Стана. Ученият го разбра, усмихна се, също стана и изпрати госта си до вратата. А когато американецът си тръгна, каза зад гърба му:

— Лейтенант, опасявам се, че скъпият ми ислям навлиза в дълга непрогледна нощ. Вие сте млад и ще видите нейния край, иншалла^[9]. Аз обаче се моля дано да не доживея да го видя.

След три години ученият почина в леглото си. Но масовите убийства бяха започнали с взривяването на мощна бомба край блок с апартаменти, обитаван от американци в Саудитска Арабия. Човек на име Осама бен Ладен бе напуснал Судан и се бе върнал в Афганистан като почетен гост на новия режим на талибаните, вече поел контрола над страната. А затънал в години на лишения и тревоги, Западът продължаваше да нехае за собствената си защита.

 

 

В настоящето

През лятото малкият пазарен град Грейнджком в Съмърсет привлича доста туристи, които да се разходят по калдъръмените му улици от 17-и век. Иначе, понеже се намира встрани от основните пътища към плажовете и заливчетата на Югозападна Англия, той е доста спокойно място. Но има история, има дарени с грамота кралски привилегии, има градски съвет и има кмет. През април 2014 година това бе Негова милост Джайлс Матрейвърс, пенсиониран продавач на готово облекло, комуто бе дошъл редът по ротационния принцип да бъде кмет и правото да носи кметското огърлие, обшитата с кожа тога и тривърхата шапка.

И точно това правеше при откриването на новата сграда на Търговската палата, точно зад Хай стрийт, когато някакъв човек изскочи от малка групичка зяпачи, прекоси десетината метра до кмета, преди някой от тях да успее да реагира, и заби в гърдите му касапски нож.

Присъстваха двама полицаи, но нито един от тях не бе въоръжен. За умиращия кмет се погрижиха секретарят на кметството и няколко случайни лица, но беше безрезултатно. Полицаите повалиха убиеца, който не направи опит да избяга, а вместо това крещеше нещо, останало неразбрано от всички присъстващи, но което експертите по-късно идентифицираха като „Аллаху акбар“ или в превод „Аллах е велик“.

Единият полицай бе порязан по ръката, когато посегна за ножа, но миг след това убиецът бе затиснат от двамата униформени. Както си му е редът, пристигнаха детективи от главния град на графството Таунтън, та да проведат нужното официално разследване. Нападателят седеше тъпо в полицейския участък и отказваше да отговаря на каквито и да било въпроси. Беше облечен в дишдаша до петите, поради което от участъка в Гаунтън бе повикан говорещ арабски служител, само че и това се оказа безполезно.

Мъжът беше идентифициран като помагащ за зареждане на щандовете в местния супермаркет. Живеел в боксониера в пансион. Хазайката му каза, че бил иракчанин. Отначало бе допуснато, че постъпката му е в резултат на гняв от случващото се в графството, но от Вътрешно министерство разкриха, че е пристигнал като бежанец и е получил политическо убежище. Младежи от града свидетелстваха, че Фарук, известен като Фреди, допреди три месеца ходел по купони, пиел и излизал с момичета. Наскоро обаче се променил, затворил се в себе си, станал мълчалив и откровено не одобрявал предишния си начин на живот.

В единствената му стая не бе открито нищо интересно, освен лаптоп, чието съдържание би могло да заинтригува доста полицията в Бойзи, Айдахо. Проповед след проповед от маскиран мъж, седящ пред окачено на стената парче плат, изписано с цитати от Корана, призоваващи правоверните да унищожат „кафирите“. Поразените полицаи от Съмърсет изгледаха десетина подобни проповеди. Проповедникът ги изнасяше на английски, без никакъв акцент.

И докато убиецът седеше все така мълчалив и оформяха документите за задържането му, лаптопът му бе изпратен в Лондон. Столичната полиция предаде подробностите на Вътрешно министерство, а оттам се консултираха със Службата за сигурност, МИ5. Там вече бяха получили доклад от своя човек в британското посолство във Вашингтон за случилото се в Айдахо.

 

 

1996

Когато се прибра в Щатите, капитанът от американската армия Кит Карсън бе командирован за три години в Камп Пендълтън — мястото, където бе роден и където бе прекарал първите четири години от живота си. През това време дядо му по бащина линия, полковник от запаса на морската пехота, воювал някога при Иво Джима, почина в старчески дом в Северна Каролина. Баща му бе повишен в генерал майорско звание — факт, от който дядо му насмалко да се пръсне от гордост съвсем малко преди да се помине.

Кит Карсън се запозна с една сестра от флота, работеща в болницата, където някога бе дошъл на този свят, и се ожениха. Три години със Сюзан се опитваха да създадат потомство, до момента, когато изследванията не показаха, че тя не може да забременее. Взеха решение да си осиновят дете, но по-нататък. Така през лятото на 1999 година той постъпи в Колежа за щабни офицери в Куонтико, а през 2000 г. го повишиха в майор. След дипломирането му последва ново командироване и той замина заедно с жена си за Окинава, Япония.

Беше там, на много часови пояси западно от Ню Йорк, когато малко преди да си тръгне за дома видя по телевизията изображения, на които просто не можеше да повярва. Денят беше 11 септември 2001.

Остана заедно с другите в офицерския клуб да гледа отново и отново в каданс как двата самолета се забиват първо в Северната, после в Южната кула.

За разлика от останалите той знаеше арабски, познаваше арабския свят и сложното устройство на религията на исляма, приета от над един милиард души от жителите на планетата.

Спомни си за професор Абдулазис, кротък, изтънчен, поднасящ чай и предсказващ дълга тъмна нощ за света на исляма. И за другите. Слушаше и гледаше как хората около него кипват от гняв, докато по телевизията съобщаваха нови и нови подробности. Деветнайсет араби, след които петнайсет саудитци, бяха извършили това. Помнеше лъчезарно усмихнатите лица на пазаруващите в Ал Джубаил, когато ги поздравяваше на собствения им език. Същите хора ли бяха това?

Призори целият полк бе строен по заповед на плаца. Речта на командира на полка беше кратка и ясна. Започваше война и пехотата както винаги щеше да защити нацията, където, когато и по какъвто и да е начин бъде призована.

Майор Кит Карсън си помисли с горчивина за похабените години, когато след всяка поредна атака срещу Съединените щати в Африка и Близкия изток политиците изсипваха едноседмична тирада от огън и жупел, но никой не коментираше мащаба на подготвящата се в афганистанските пещери яростна атака.

Нямаше никакъв начин да бъде преувеличена травмата, която 11/9 нанесе на Щатите и американския народ. Всичко се бе променило и никога нямаше да бъде пак същото. За двайсет и четири часа гигантът се бе надигнал от мъртвешкия си сън.

Карсън знаеше, че ще последва отмъщение, и искаше да е част от него. Но беше закотвен на някакъв японски остров и му оставаха години служба.

Само че събитието, променило Америка завинаги, щеше да промени и живота на Кит Карсън. Онова, което той нямаше как да знае, бе, че във Вашингтон един много старши офицер на ЦРУ и ветеран от Студената война на име Ханк Крамптън вече ровеше из архивите на армията, флота, военновъздушните сили и морската пехота в търсене на човек е много специални качества. Операцията се наричаше „Изтриване“ и задачата й бе откриване на хора на активна служба, владеещи арабски.

В офиса на Крамптън в Сграда 2 на комплекса на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, досиетата на потенциалните кандидати бяха вкарани в компютри, които ги прегледаха много по-бързо, отколкото може да ги прочете човешко око или да ги осмисли човешкият мозък. Имена и кариери бяха сортирани и повечето кандидати отпаднаха. Останаха малцина.

Едно име застана начело на списъка, маркирано с мигаща звездичка в горния десен ъгъл на екрана. Майор, морски пехотинец, със стипендия „Олмстед“, дипломиран в езиковата школа на Монтерей, специализирал две години в Кайро, владеещ арабски език като роден. „Къде е той?“, попита Крамптън. „В Окинава“, отговори компютърът. „Хубаво, но на нас ни трябва тук“, нареди Крамптън.

Отне време и не мина без разговори на висок глас. Морската пехота се опъваше, но Управлението държеше козовете. Директорът на ЦРУ е отговорен само пред Президента, а директорът на централното разузнаване^[10] Джордж Тенет говореше директно в ухото на Джордж Уокър Буш. За Овалния кабинет протестите на морската пехота не означаваха нищо. Майор Карсън бе командирован в ЦРУ. Прехвърлянето не му беше по душа, но поне го спаси от Окинава и той се зарече да се върне в морската пехота при първа възможност.

На 20 септември 2001 самолет „Старлифтър“ излетя от Окинава и пое курс към Калифорния. На една от задните седалки седеше майор от морската пехота. Майорът знаеше, че службата ще се погрижи за Сюзан и ще я върне в базата в Куонтико, а това означаваше не толкова далече от Лангли.

От Калифорния майор Карсън отлетя за военновъздушната база (ВВБ) „Андрюс“ край Вашингтон и отиде да се представи в Централата на ЦРУ, както му беше заповядано.

Последваха събеседвания, изпити по арабски, задължително преобличане в цивилни дрехи и влизане в малък офис в Сграда 2, на километри от началниците в Управлението, които обитаваха най-високите етажи на Сграда 1.

Стовариха на бюрото му купчина прехванати излъчвания на арабски, за да ги прегледа и коментира. Това го подразни — беше работа за Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд на Балтимор Роуд, Северен Мериленд. Там слухтяха и подслушваха и там бяха разбиваните на шифри. Не беше дошъл тук, за да анализира новинарските емисии на Радио Кайро.

И тогава из сградата плъзна слух: молла Омар, странният водач на талибанското правителство в Афганистан, отказваше да предаде виновниците за 11/9. Осама бен Ладен и цялото му движение Ал Кайда щяха да продължат да пребивават в безопасност на територията на Афганистан. А слухът беше: „Ще ги нападнем!“.

Подробностите не бяха известни, но няколко неща бяха сигурни. Флотът щеше да се настани в Персийския залив и щеше да осигури смазващо въздушно присъствие. Пакистан щеше да сътрудничи с неохота и на цената на много условия. Американското присъствие на терен щеше да се ограничи само до Специалните сили. А британските им колеги щяха да бъдат редом с тях.

ЦРУ, с изключение на своите шпиони, агенти и аналитици, разполагаше с един отдел, който участваше във всичко, известно в занаята като „активни мерки“ — евфемизъм за мръсната работа, състояща се в убиване на хора.

Кит Карсън обмисли личните си мотиви и се постара да звучат убедително. Отиде при началника на отдел „Специални мероприятия“ и му каза в прав текст: „Имате нужда от мен“.

— Сър, няма никаква полза от мен да седя в курника като квачка. Може и да не говоря пущу или дари^[11], но истинските ни врагове са терористите на Бен Ладен — а те са изцяло араби. Мога да ги слушам какво говорят, мога да разпитвам пленници и да чета писмените им инструкции и бележки. Трябвам ви в Афганистан, нямате никаква полза от мен тук.

Спечели го и бе откомандирован. Когато на 7 октомври президентът Буш обяви нахлуването, изнесените поделения на ОСМ^[12] бяха на път да се присъединят към Северния антиталибански алианс. Кит Карсън беше с тях.