Фредерик Форсайт
Набелязаните (5)

2.

Битката за Шах и Кот започна зле и се разви още по-зле. Майор Кит Карсън от морската пехота, придаден към ОСМ, трябваше вече да е потеглил за вкъщи, когато поделението му бе извикано да помогне.

Вече беше ходил в Мазар е Шариф, когато талибанските затворници се бяха разбунтували, а узбеките и таджиките от Северния алианс ги бяха помели. Беше видял как колегата му от ОСМ Джони Спан — „Майк“ бе заловен от талибаните и пребит до смърт. Тогава се намираше в далечния край на огромния комплекс и само бе проследил с поглед как бойците от британските Кораби със специално назначение^[1] спасяват партньора на Спан, Дейв Тайсън, от подобна съдба.

После бе ред на мощната атака в южно направление, за да се разгроми старата съветска въздушна база край Баграм и да се превземе Кабул. Не взе участие в сраженията в планинския масив Тора-Бора, където подкупеният (явно с недостатъчно пари) афгански главатар ги бе предал и бе позволил на Осама бен Ладен и антуража му да преминат границата и да се скрият в Пакистан.

След това, в края на февруари, от афгански източници дойде слухът, че все още имало шепа твърдоглавци, укрепили се в долината Шах и Кот, на север в провинция Пактия. Разузнавателните данни за пореден път се бяха оказали недостоверни — не ставаше дума за „шепа хора“, а за стотици.

Победените талибани, понеже бяха афганистанци, трябваше все някъде да отидат и естественото им убежище бяха местните села. Щяха да се измъкнат и просто да изчезнат от лицето на земята. Но бойците на Ал Кайда бяха араби, узбеки и най-жестоките от всички — чеченци. Не говореха пущу и обикновените афганистанци ги мразеха. Значи им оставаше да се предадат или да умрат в бой. Почти всички избраха второто.

Американското бойно командване реагира на сигнала с не особено мащабен проект, наречен Операция Анаконда, възложена на „тюлените“^[2]. Три огромни хеликоптера „Чинук“ излетяха за долината, която се считаше за празна територия.

При слизане водещият хеликоптер бе с носа нагоре и опашната част надолу, с отворен близко над земята товарен люк, и точно тогава скритите бойци на Ал Кайда обявиха присъствието си. Една реактивна граната беше изстреляна от толкова близко, че направо премина през фюзелажа, без да се взриви — не бе имала достатъчно полетно време във въздуха, за да се подготви детонаторът. Така че гранатата влетя от едната страна, не улучи никого и нищо и излетя през другата, като остави след себе си две дупки за „проветряване“.

Не така невинен се оказа откосът от автомат, изстрелян от „гнездо“ сред заснежените скали. Той също по чудо не порази никого, но направи на нищо пулта за управление, като разкъса приборното табло. След няколко минути виртуозно пилотиране пилотът успя да изведе обречения „Чинук“ от опасната зона и да го приземи на пет километра, където беше по-безопасно. Другите две машини го последваха.

Но един от тюлените, главен старшина Нийл Робъртс, който междувременно беше успял да откопчае обезопасителното въже, се подхлъзна в локва разлята хидравлична течност и изпадна през отворения и наклонен назад люк. Приземи се жив и здрав сред група очакващи го терористи на Ал Кайда.

Тюлените никога не изоставят своите на бойното поле, без значение дали са живи, или мъртви. След успешно дебаркиране те атакуваха, за да освободят главен старшина Робъртс. И докато се придвижваха в обратна посока по най-бързия възможен начин, повикаха подкрепление. Това сложи началото на битката за Шах и Кот. Тя продължи четири денонощия, като отне живота на Нийл Робъртс и шестима други американци.

Три поделения се оказаха достатъчно близко, за да реагират на призива за помощ. От едната посока дойде рота на британските КСН, от другата — отряд на ОСМ. Най-голямата група, която се отзова, бе батальон на 75-и рейнджърски полк.

Студът бе кучи, с температури много под нулата. Бръснещият снеговалеж заслепяваше. Никой нямаше представа как арабите тук преживяват подобни зими. Но явно знаеха как и бяха готови да умрат до последния човек. Не вземаха пленници и не очакваха да бъдат пленявани. Според дадени впоследствие свидетелски показания те просто извирали от пролуки в скалите, невидими пещери и скрити картечни гнезда.

Всеки ветеран с готовност ще потвърди, че битките скоро преминават в хаос, и тази при Шах и Кот постигна това по-бързо от другите. Отрядите скоро се оказаха откъснати от основните сили, а бойците — от отрядите. Кит Карсън се озова сам сред леда и навяващия сняг.

Видя друг американец — каската върху тюрбана го издаваше — на около четирийсет метра от себе си, също сам. Фигура в широка роба изникна от земята и изстреля по маскирания войник граната. Този път тя експлодира. Не улучи американеца, но се взриви в краката му и Карсън го видя да пада.

Простреля терориста с карабината си. Появиха се още двама и го нападнаха с крясъци „Аллаху акбар“. Той свали и двамата, втория на само два метра. После изтича при американеца. Той беше жив, но в тежко състояние — нажежено парче от обшивката на гранатата се бе забило в левия му глезен и практически го бе отрязало: ходилото в ботуша висеше на мускулни влакна и сухожилия. Костта я нямаше. Мъжът бе в първата фаза на безболезнен шок, предшестваща агонията.

Куртките и на двамата бяха покрити със замръзваща снежна кора. Карсън пробва да повика някой по радиото, но чу само бял шум. Свали внимателно раницата на ранения, извади пакета за бърза помощ и инжектира всичкия морфин в оголения прасец.

Рейнджърът усети първите спазми на болката и скръцна със зъби. После морфинът подейства и той се отпусна в полусъзнание.

Карсън отлично разбираше, че ако останат тук, и двамата ще умрат. Видимостта бе двайсетина метра, и то между поривите на снежната вихрушка. Не можеше да види никого. Метна ранения рейнджър на гръб и тръгна.

Вървеше през възможно най-тежкия терен: под трийсетсантиметровата снежна пелена имаше камъни с големината на футболна топка, всеки от които можеше да стане причина за счупване на крака. Носеше своите 80 килограма плюс 25-килограмовата си раница плюс 80-те килограма на рейнджъра — неговата раница бе оставил. Плюс карабината, гранатите, мунициите и водата.

По-късно не можеше да си спомни как бе изгазил онази долина на смъртта. В един момент морфинът в рейнджъра спря да действа, така че Карсън го свали на земята и му инжектира своята доза. След цяла вечност чу пърпоренето на двигател. С пръсти, които бяха загубили чувствителността си, издърпа тъмночервената сигнална ракета, разкъса я със зъби и я насочи нагоре под наклон в посоката, от която идеше шумът.

По-късно екипажът на евакуационния „Блекхоук“ му каза, че ракетата прелетяла толкова близко до кабината, че си помислили, че ги атакуват. А после погледнали надолу по склона и видели двама снежни човеци, единият безжизнен, вторият ръкомахащ. Било прекалено опасно, за да кацнат.

Хеликоптерът се спусна на половин метър над снега, двама от санитарите привързаха рейнджъра на носилката и го качиха на борда. Карсън се изкатери с последни сили и припадна на пода.

Блекхоукът ги закара в Кандахар, сега голяма американска ВВБ, но по онова време все още недовършена. Все пак там имаше военнополева болница. Рейнджърът веднага бе вкаран в интензивното отделение. Кит Карсън реши, че няма да го види повече. На следващия ден, упоен и в хоризонтално положение, рейнджърът пое в дълъг полет към американската ВВБ „Рамщайн“, Германия, където полевата болница е достойна дори за кралски особи.

В крайна сметка рейнджърът — подполковник Дейл Къртис — загуби левия си крак. Просто нямало начин да бъде спасен. След ампутацията, която бе само пластична хирургия за оформяне на срязването, започнато от гранатата, Къртис остана с протеза, накуцване, бастун за цял живот и славен край на кариерата си на рейнджър. Когато беше в състояние да ходи, го върнаха в Националния военен медицински център „Уолтър Рийд“ край Вашингтон за следбоева терапия и изработване на мярка на изкуствено ходило. Майор Кит Карсън не го видя години наред.

Шефът на ЦРУ в Кандахар поиска заповеди отгоре и Карсън излетя за Дубай, където Управлението имаше масирано присъствие. Беше първият оцелял очевидец на случилото се в Шах и Кот, което означаваше продължително даване на показания пред цяла галерия висши началници. Сред тях имаше следователи от морската пехота, флота и ЦРУ.

В офицерския клуб се запозна с мъж на своя възраст, флотски офицер, командирован в Дубай, където също имаше американска военноморска база. Вечеряха заедно. Офицерът — капитан трети ранг — сподели, че е от ВСКР^[3], и каза:

— Защо не се прехвърлиш при нас?

— Полицай? — попита невярващо Карсън. — Не. Но благодаря.

— Ние не сме точно полицаи — обясни капитанът. — И не сме моряци в дълъг отпуск на сушата. Говоря ти за сериозни престъпления, за издирване на престъпници, откраднали милиони, за десет големи военноморски бази по места, където се говори арабски. Предизвикателството наистина е голямо.

И точно тази дума убеди Карсън. Военноморската пехота е в състава на американския военен флот. Щеше да се движи в рамките на по-голяма служба. В текущото си положение очакваше в Щатите да го върнат зад бюрото и да продължи анализирането на материали на арабски в Сграда 2 на Лангли. Така че кандидатства във ВСКР и там просто го грабнаха.

Това го извади от ЦРУ и наполовина го върна в морската пехота. Осигури му и работа в Портсмут, Нюпорт Нюз, Вирджиния, в чиято голяма военноморска болница веднага се намери място за Сюзан.

Портсмут, освен това му позволи често да посещава майка си, която по онова време бе в терапия за рак на гърдата, който я довърши три години по-късно. А когато баща му, генерал Карсън, се уволни същата година, пак можеше да е близо до него: генералът се оттегли в селище за пенсионери до Вирджиния Бийч, където можеше да се отдаде на любимия си голф и да участва във вечерите за ветерани морски пехотинци, избрали същото място за последните си години.

Карсън прекара четири години във ВСКР и успя да издири и изправи пред правосъдието десетима големи бегълци, с престъпления, заслужаващи тежки присъди. През 2006 година си издейства прехвърляне обратно в морската пехота с чин подполковник и бе командирован в Камп Леджън, Северна Каролина. Един ден, докато пътуваше, за да се прибере при Сюзан, жена му бе убита от пиян шофьор, който загубил контрол над колата си и й размазал главата.

 

 

В настоящето

Третото убийство в рамките на един месец беше на висш полицай в Орландо, Флорида. Една слънчева пролетна утрин той излизал от дома си и бил прободен в сърцето откъм гърба, когато се навел да отвори вратата на колата си. Успял обаче да извади пистолета си и да стреля два пъти и убил нападателя на място.

Последвалото разследване идентифицира младия убиец като сомалиец, бежанец, получил политическо убежище по лични причини и след това започнал работа в службата за почистване на града.

Колегите му свидетелстваха, че през последните два месеца се бил променил — станал затворен и дистанциран, намусен и критичен към американския начин на живот. През последните дни екипът на колата за събиране на боклук бе започнал да страни от него, понеже вече бил труден за понасяне. Отдаваха промяната в настроението му на носталгия по родината.

Но не беше така. Обискът на жилището му разкри, че причината е приемането на ултраджихадизма, породен, както изглежда, от пристрастеността му към серия онлайн проповеди, които хазайката му бе чула да се разнасят откъм неговата стая. Пълният доклад замина за бюрото на ФБР в Орландо, а оттам постъпи в „Хувър Билдинг“^[4], Вашингтон.

Тук историята престана да изненадва. Същият разказ за приемане на нова вяра след дълги часове слушане на онлайн проповедите на проповедника от Близкия изток, говорещ безукорен английски, последвано от непредсказуемо, напълно изненадващо за околните, убийство на местен виден гражданин, бе докладван четири пъти в Съединените щати и — доколкото бе известно на Бюрото — два пъти във Великобритания.

Бяха направени справки в ЦРУ, Центъра за антитероризъм и Министерството на националната сигурност. Бе информирана всяка американска институция, имаща, макар и нищожен интерес към ислямския тероризъм, но никой не се отзова с полезна информация. Кой беше този човек? Откъде се бе появил? Къде записваше проповедите си? Нарекоха го Проповедника и това прозвище започна да се изкачва в списъците на лицата, представляващи оперативен интерес.

В Щатите съществува диаспора от над един милион мюсюлмани, пряко или по линия на родителите си произхождащи от Близкия изток или Централна Азия, а това представляваше огромна база потенциални кандидати да прегърнат ултраострите джихадистки убеждения на Проповедника и да се отзоват на неговите призиви за нанасяне, макар и на един-единствен удар на Големия Сатана, преди да се присъединят към Аллах за вечно благоденствие.

В крайна сметка Проповедника попадна в сутрешните дискусии всеки вторник в Овалния кабинет, а след това се озова и в списъка на Набелязаните.

 

 

Хората реагират на скръбта по различни начини. За някои искрената скръб се изразява в истерия. При други безпомощното разплакване пред много хора е единственото приемливо. Но има и трети, които отнасят нараняването на усамотено място като животните. Те страдат сами, освен ако наблизо няма роднина или близък човек, в когото да се сгушат, и споделят сълзите си със стената.

Кит Карсън посети баща си в старческия дом, но понеже работеше в Леджун, нямаше как да остане за по-дълго.

Сам в празния си дом в базата той се хвърли с настървение в работата си и докара тялото си до границите на човешката издръжливост със самотни кросови бягания и тренировки в залата за фитнес, докато физическата болка не започнеше да притъпява вътрешната, макар лекарят на базата да му каза да го дава малко по-леко.

Беше един от създателите на програмата „Бойно преследване“, в която морските пехотинци тръгваха по трасе и овладяваха техниките за преследване в различна по характер обстановка: сред дивата природа, в извънградска и градска среда. Основната тема беше: никога не ставай преследван, винаги оставай ловец. Но докато беше в Портсмут и Леджун, се случиха много важни събития.

11/9 сложи началото на мащабна промяна в нагласата на американските въоръжени сили и правителството по отношение на дори малко вероятните заплахи срещу Съединените щати. Националното безпокойство малко по малко започваше да се изражда в национална параноя. Резултатът бе експлозивно разрастване на света на разузнаването. Първоначалните 16 разузнавателни агенции на САЩ за кратко време се превърнаха в над 1000.

Към 2012 американците с достъп до свръхсекретни материали станаха над 850000. Над 1200 правителствени организации работеха над свръхсекретни проекти и близо 2000 частни компании също работеха над свръхсекретни проекти, свързани с антитероризма и националната сигурност в над 10000 места из цялата страна.

През 2001 година целта беше никога повече основните разузнавателни агенции да не отказват да споделят една с друга информацията, с която разполагат, и по този начин да не позволят на 19 фанатици, решени да извършат масово убийство, да се промъкнат през ситото. Но резултатът едно десетилетие по-късно и на цена, която едва не докара икономиката до фалит, бе в голяма степен същият, какъвто и през 2001 година. Самият обем и сложност на машината за самоотбрана създаде 50000 свръхсекретни доклада ежегодно, прекалено много, за да бъдат прочетени от някого, да не говорим да бъдат разбрани, анализирани, синтезирани и обобщени. Така че те останаха само архивирани.

Най-съществената промяна беше при Командването на съвместните специални операции. Този орган беше съществувал години наред преди 11/9, но за него се знаеше малко, а структурата му бе с предимно отбранителен характер. Двама мъже щяха да го превърнат в най-голямата, най-агресивната и най-смъртоносна частна армия на света.

Думата „частна“ е оправдана, защото става дума за личен инструмент на Президента и никого другиго. Тази организация може да воюва, без да иска никаква санкция от страна на Конгреса, многомилиардният й бюджет се получава, без да се нарушава спокойствието на Бюджетната комисия, и тя може да убива, без това да промени осезаемо равния тенор на говорителя на Главния прокурор. Всичко е свръхсекретно.

Първият трансформатор на КССО беше министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд. Този безжалостен и вечно гладен за власт познавач на интимните тайни на Вашингтон гледа с неодобрение на мощта и привилегиите на ЦРУ. Съгласно основополагащия устав Управлението с отговорно единствено пред Президента, но не и пред Конгреса. Със своя ОСМ то може да извършва секретни и смъртоносни операции зад граница по усмотрение единствено на своя директор. Това означава власт, реална власт, и министър Ръмсфелд беше решен да я получи за себе си. Но Пентагонът е във висша степен зависим от Конгреса и безграничната му способност за намеса.

Ръмсфелд се нуждаеше от оръжие извън надзорните възможности на Конгреса, за да има шанс да съперничи с директора на ЦРУ Джордж Тенет. Напълно трансформираният КССО се превърна в това оръжие.

Със съгласието на президента Джордж У. Буш КССО започна да се разраства и разраства — по размер, бюджет и власт — и погълна всички специални сили на държавата. Това включваше Отряд 6 на тюлените (същия, който по-късно щеше да ликвидира Осама бен Ладен). Делта Форс, който наследи разформированите зелени барети от близкото минало, 75-и рейнджърски полк, авиационния полк на силите със специално назначение (т.н. Нощни сталкери, хеликоптерите с голям обсег на действие) и други. Погълна и ОПТО.

През лятото на 2006, докато в Ирак все още вреше и кипеше от граница до граница и малцина поглеждаха настрана, се случиха две неща, които завършиха обновлението на КССО. Беше назначен нов командир — генерал Стенли Маккристъл. Ако някой смяташе, че КССО ще продължи да се занимава с предимно вътрешни проблеми, щеше да остане силно изненадан. А през септември 2003 министър Ръмсфелд си осигури съгласието на Президента и подписа му под Президентския указ.

Президентският указ представляваше 80-страничен документ и сред страниците му бе дълбоко заровена Президентска директива — най-висшият президентски декрет в Америка, — без да се назовава по този начин. Указът практически казваше: „Правете каквото искате“.

Горе-долу по същото време един накуцващ полковник рейнджър на име Дейл Къртис приключваше едногодишния си платен отпуск за рехабилитация. Беше свикнал до такава степен с протезата на левия си крак, че накуцването му бе практически незабележимо. Но 75-и рейнджърски полк не е място за мъже с изкуствени крака. Кариерата му изглеждаше приключила.

Но също както е при „тюлените“, един рейнджър никога не изоставя друг рейнджър в беда. Генерал Маккристъл беше бивш рейнджър, и то от 75-и полк, така че бе чувал за полковник Къртис. Той току-що бе поел командването на КССО, а това включваше ОПТО, чийто командир предстоеше да се уволни в резерва. Постът „командир“ не предполага изпращане в бойни операции. Това е длъжност най-вече зад бюро. Последва кратка среща и полковник Къртис с радост прие предложената му възможност.

В света на тайните операции има едно старо правило и то е, че ако искаш да запазиш нещо в тайна, не се опитвай да го скриваш, понеже някой плазмодий от пресата така или иначе ще надуши за него. Направи друго: дай му невинно име и му прикачи скучно звучаща длъжностна характеристика. ОПТО е съкращение за Оперативна поддръжка на технически операции.

Това дори не е „агенция“, „управление“ или „администрация“. Оперативна поддръжка може да означава всичко от смяна на електрическите крушки до ликвидиране на досадни политици от Третия свят. В конкретния случай беше по-вероятно да значи второто.

ОПТО съществуваше отдавна преди 11/9. Това бе организацията, която освен другото бе издирила колумбийския кокаинов барон Пабло Ескобар. Това е, с което тя се занимава: издирване на престъпници, когато всички останали са безсилни. Съставът й наброява 250 души и тя се помещава в заграден комплекс в Северна Вирджиния, маскиран като изследователска лаборатория за токсични материали. Тук никой не идва на посещение.

За да е всичко още по-секретно, името й непрекъснато се сменя, като се започне от „Операции“ и се мине през „Сянката на доверителя“, „Прекъснат вектор“, „Гробищен повей“ и „Сивата лисица“. Последното се бе оказало по-общо мнение най-удачно и бе запазено като кодово име на командира. Така че с назначението си полковник Дейл Къртис изчезна и на негово място се появи Сивата лисица. Самата организация по-късно стана „Мероприятия в поддръжка на разузнаването“, но когато думата „разузнаване“ започна да привлича ненужно внимание, върнаха старото й име — ОПТО.

Когато през 2009 година големият началник на издирвачите се пенсионира и закара пълната си с абсолютно строго секретни тайни глава в дървено бунгало в Монтана, където се отдаде на издирване на дъгова пъстърва, Сивата лисица бе на работа цели шест години. Полковник Къртис можеше да издирва само иззад бюрото си, но наличието на компютър в съчетание с осигурен достъп до всяка мислима база данни в американската военна машина е повече от летящ старт във всяко начинание. След седмица усилия на екрана му се появи име, което го сепна: подполковник Кристофър (Кит) Карсън — човекът, изнесъл го буквално на гърба си от Шах и Кот.

Прегледа кадровото му досие: боец, учен, арабист, лингвист, издирвач. И ръката му автоматично посегна към слушалката на телефона.

Кит Карсън не искаше да напуска морската пехота за втори път в живота си, но и този път спорът се проведе и реши на ниво далече над неговото.

Така че след седмица той влезе в офиса на Сивата лисица в ниска постройка посред гора в Северна Вирджиния. Погледът му се спря върху леко накуцващия мъж, който се надигна, без да взема подпряния в ъгъла бастун, и нашивките му, издаващи 75-и рейнджърски полк.

— Помниш ли ме? — попита го полковникът.

Кит Карсън се сети за вледеняващия вятър, за камъните под бойните боти, за подгъващата краката му тежест на гърба и за върховното изтощение, което едва не го бе довършило.

— Беше отдавна — късо отбеляза той.

— Знам, че не искаш да напускаш морската пехота — увери го Сивата лисица, — но аз имам нужда от теб. Между другото, тук сме на малките си имена, а иначе подполковник Карсън вече не съществува. За целия останал свят ти си просто Издирвача.

 

 

С времето Издирвача допринесе лично или имаше ключов принос за проследяването на половин дузина от най-издирваните врагове на страната му. Байтула Мехсуд — пакистански талибан, ликвидиран с ракета, изстреляна от безпилотен самолет по селска къща в Южен Вазиристан, 2009; Абу ал Язид — основател на Ал Кайда, финансирал 11/9, убит с друга ракета, пак изстреляна от безпилотен самолет в Пакистан през 2010.

Пак той първи идентифицира Ал Кувейти като личен емисар на Бен Ладен. Безпилотните самолети проследиха от високо дългото му самотно пътуване през Пакистан до момента, когато изненадващо за всички наблюдатели той бе завил не към планината, а в обратна посока, което им позволи да идентифицират имението в Аботабад.

След това бе ред на американеца от йеменски произход Ануар ал Авлаки, който проповядваше онлайн на английски. Откриха го, защото бе поканил сънародника си американец Самир Кан, редактор на джихадското списание „Вдъхновявай“, да се присъедини към него в Южен Йемен. Друг безпилотен самолет изстреля ракета „Хелфайър“ в прозореца на спалнята му, докато той спеше.

През пролетта на 2014, когато Сивата лисица влезе с Президентска директива, донесена чрез куриер от Белия дом тази сутрин, дърветата вече разцъфваха.

— Друг онлайн оратор, Издирвачо. Но случаят е странен. Няма име, няма лице. Пълна анонимност. Изцяло е твой. Каквото искаш, само кажи. ПД означава изпълнение на всяко искане. — И излезе накуцвайки.

Папката бе повече от тънка. Този човек се бе появил в онлайн пространството за първи път преди две години, малко след като първият интернет проповедник се бе преселил в отвъдното в компанията на петима сподвижници, докато стояли край камион в Северен Йемен, на 2 септември 2011 г. И докато Авлаки, роден и израсъл в Ню Мексико, бе имал подчертан американски акцент, Проповедника говореше като британец.

Две езикови лаборатории се бяха опитали да разберат от гласа каквото е възможно. Едната се намира във Форт Мийд, Мериленд, където е централата на огромната Агенция за национална сигурност. Там има „слушатели“, способни да уловят всеки разговор, проведен по мобилен или стационарен телефон, чрез имейл или с радиосигнал навсякъде по света. Те също така превеждат от стотици езици и диалекти и се занимават и с криптоанализ. Другата е на армията и се намира във Форт Хуачука, Аризона.

И двете бяха стигнали практически до едни и същи изводи: най-вероятно ставаше дума за пакистанец, роден и израсъл в културно и образовано семейство. В речта на Проповедника бяха доловени отсечени в края си думи, характерни за английския от колониалната епоха. Но имаше проблем.

За разлика от Ал Авлаки, който бе говорил с открито лице, гледайки в камерата, този никога не разкриваше лицето си. Носеше традиционния арабски шемаг, но прехвърляше края му през лицето си и го подпъхваше от другата страна. Виждаха се само блестящите му очи. Тъканта — обясняваше се в папката — можела да изкриви гласа и да направи още по-неопределени предположенията относно произхода му. Компютърът с кодово име „Ешелон“ — идентификатор на всички световни акценти — бе отказал категорично заключение за източника на този глас.

Издирвача разпрати обичайния призив за съдействие до всички подслушвателни станции по целия свят. Този призив щеше да стигне до двайсет отвъдморски служби, въвлечени в борбата с джихадизма, като се започне с британските. Те бяха най-важни. Някога те отговаряха за Пакистан и продължаваха да имат добри контакти в тази страна. Тяхната тайна разузнавателна служба имаше голямо присъствие в Исламабад и добре се разбираше с още по-многочисленото ЦРУ. Всички щяха да получат посланието му.

Вторият му ход бе да влезе в архива с онлайн проповедите на Проповедника на джихадския сайт. Това означаваше часове и часове записи на проповедите на Проповедника през последните две години.

Основното послание на Проповедника бе просто, което може би обясняваше защо бе пожънал толкова голям успех в привличането на нови привърженици на каузата на своя ултраджихадизъм. За да си добър мюсюлманин, казваше той право в камерата, трябва истински и дълбоко да обичаш Аллах, да е благословено името му, и нека неговият пророк Мохамед почива в мир. Но простите думи не са достатъчни. Истинският правоверен трябва да почувства подтик да превърне любовта си в действие.

Това действие може да бъде само наказание на онези, които са обявили война на Аллах и неговия народ, пръснатата по целия свят мюсюлманска умма^[5]. И първи сред тези са Големият Сатана — САЩ, и Малкият Сатана — Обединеното кралство. Наказание за онова, което са сторили и което правят ежедневно, а прилагането на това наказание е свещена задача.

Проповедника призоваваше своите зрители и слушатели да не се доверяват никому, дори на онези, които твърдят, че мислят по същия начин. Защото дори в джамията може да има предатели, готови да продадат Истинския вярващ за златото на кафирите.

Така че Истинският вярващ трябваше да приеме исляма в съзнанието си и да не споделя с никого. Трябваше да се моли в уединение и да слуша само Проповедника, който щял да му покаже Верния път. А тръгването по този път означаваше, че всеки новопокръстен ще трябва да нанесе един удар на неверниците.

Проповедника предупреждаваше да не се замислят сложни операции, свързани с използването на редки химикали и предполагащи въвличането на много съучастници, понеже някой наблизо може да обърне внимание на купуването или съхраняването на компонентите за бомбата или някой от заговорниците може да се окаже издайник. Затворите на неверниците били пълни с братя, които са били подслушвани, наблюдавани, шпионирани и издавани от хора, привидно напълно надеждни.

Посланието на Проповедника бе колкото просто, толкова и смъртоносно. Всеки Истински вярващ трябваше да набележи един виден кафир в обществото, в което живее, и да го изпрати в ада, докато самият той, благословен от Аллах ще умре с убеждението, че отива в рая.

Това бе развитие на философията на Ал Авлаки „Просто го направи!“^[6], но по-добре и по-убедително изложено. Рецептата му за свръхопростеност облекчаваше вземането на решение и изпълнението без помощници. И от нарастващия брой на абсолютно непредизвиканите с нищо убийства в двете набелязани страни беше ясно, че дори това послание да намери почва у по-малко от един процент от младите мюсюлмани, това пак означава многохилядна армия.

Издирвача провери отговорите от всяка американска и британска агенция, но никой не беше чувал някой да споменава някакъв „Проповедник“ в земите на мюсюлманите. Името му бе дадено от Запада, защото все пак трябваше да го наричат някак. Но този човек явно бе дошъл отнякъде, живееше някъде, излъчваше отнякъде и имаше истинско име.

Постепенно Издирвача започна да се убеждава, че отговорите се крият в киберпространството. Но във Форт Мийд разполагаха с компютърни експерти на почти гениално ниво и те бяха победени. Онзи, който пускаше проповедите в интернет, го правеше незабелязано и по непроследим начин, проповедите изглеждаха така, сякаш идат от ново и ново място, все едно той обикаля света, но от всичките стотици привидно възможни места нито едно не беше истинското.

 

 

Издирвача не приемаше никого, независимо от допуска му, в скривалището си в гората. Атмосферата на секретност, обгръщаща цялото поделение, се бе пропила и в душата му. Освен това не обичаше да посещава чужди офиси на територията на голям Вашингтон, ако това можеше да се избегне. Предпочиташе да го вижда само онзи, с когото искаше да говори. Съзнаваше, че си създава репутацията на чудак, но предпочиташе крайпътните места — безлични и анонимни, както като заведения, така и за клиентите си. Срещна се с кибер аса от Форт Мийд в такова заведение край пътя за Балтимор.

Седяха и разбъркваха противните си кафета. Познаваха се от предишни срещи. Човекът срещу Издирвача бе смятан за най-добрия компютърен детектив на АНС, а това бе страховита репутация.

— И защо не можете да го откриете? — попита Издирвача.

Мъжът от АНС остана мрачно загледан в кафето си и отпрати с едва доловимо отрицателно поклащане на главата сервитьорката, навъртаща се наблизо в очакване да им долее от каната. Тя се отдалечи. Всеки, който погледнеше в сепарето, щеше да види двама мъже на средна възраст, единия в отлична физическа форма, другия възпълен, белязан с бледността на живот в офиси без прозорци.

— Защото е дяволски умен — каза той след проточила се пауза. Мразеше да му се изплъзват.

— Обясни — каза Издирвача. — Като на лаик, ако е възможно.

— Вероятно записва проповедите си на цифрова видеокамера или лаптоп. Нищо необичайно дотук. Излъчва на уебсайт, известен като Хиджра. Това е бягството на Мохамед от Мека в Медина.

Издирвача го гледаше сериозно. Не му трябваха обяснения за исляма.

— Може ли да се проследи Хиджра?

— Няма нужда. Това е само… носителят. Купил е сайта в някаква дребна фирма в Делхи, която вече не съществува. Когато има нова проповед за излъчване, изпраща я на Хиджра, но запазва географското й местоположение в тайна, като я прави да изглежда излъчвана от място след място: обикаля по света, преминава през стотици други компютри, чиито собственици дори не подозират ролята, която играят. В крайна сметка проповедта изглежда като излъчена отвсякъде.

— Как предотвратява проследяването на пътя й?

— Като принуждава даден прокси сървър да използва фалшив интернет адрес. IP адресът е като домашния ти адрес с пощенски код. След това вкарва в прокси сървъра зловреден софтуер или ботнет, за да разхвърли проповедта си по целия свят^[7].

— Преведи ми го на човешки.

Мъжът от АНС въздъхна — все пак прекарваше цялото си време говорейки на кибер жаргон с колеги, които се разбираха помежду си от половин дума.

— Зловреден софтуер е нещо като вирус, но повече от това. Бот идва от робот, нет — от мрежа. С други думи, нещо, което изпълнява командите ти, без да задава въпроси и без да разкрива за кого работи.

Издирвача обмисли чутото.

— И наистина ли великата АНС е победена?

Компютърният ас на правителството не бе поласкан, но кимна.

— Ние, разбира се, ще продължим да се опитваме.

— Само че часовникът тиктака. Ще трябва да опитам на друго място.

— Няма да те спра.

— Нека те попитам нещо. Опитай се да овладееш раздразнението си. Да предположим, че ти си Проповедника. Кого в никакъв случай не би желал да видиш по следите си? Кой може да ти вгорчи дните и нощите?

— Някой по-добър от мен.

— Има ли такъв?

Експертът от АНС въздъхна.

— Може би… Някъде… Според мен някой от новото поколение. Рано или късно ветераните във всяка професия биват пометени от голобради хлапета.

— И ти познаваш ли такова голобрадо хлапе? Конкретно голобрадо хлапе?

— Виж… не съм се срещал с него. Но на един семинар наскоро, на който се проведе и трудова борса, чух за младеж, който живеел тук, във Вирджиния. Информаторът ми каза, че не посетил борсата, защото живеел с родителите си и никога не излизал от къщи. Никога — изобщо. Особняк. Кълбо от нерви, което рядко проговаря. Но в своя свят летял като ас на висшия пилотаж.

— Кой свят?

— Киберпространството.

— Имаш ли име? Адрес?

— Допусках, че ще ме попиташ. — Той извади от джоба си лист, подаде му го и стана. — Не ме обвинявай, ако не ти свърши работа. В края на краищата това е само слух, нещо като фолклор между особняци.

Когато човекът си тръгна, Издирвача доизяде кексчетата, допи ужасното кафе и също стана. На паркинга погледна отново листчето: Роджър Кендрик. И адрес в Сентървил, Вирджиния, едно от многобройните сателитни градчета, появили се тук през последните двайсет години и след 11/9 пренаселили се с пътуващи ежедневно на работа до големия град.

 

 

Всички проследяващи, всички детективи, където и когото да издирват, каквато и да е набелязаната им мишена, се нуждаят от една усмивка на късмета. Само една. Кит Карсън щеше да получи цели две.

Едната щеше да дойде от странния тийнейджър, който се страхуваше да излезе от таванската си спалня в забутаната къща на родителите си в Сентървил, Вирджиния, а другата — от стар афгански селянин, чийто ревматизъм бе на път да го принуди да остави пушката и да слезе от планината.