Фредерик Форсайт
Набелязаните (8)

5.

Издирвача имаше име и адрес, имаше и карта на улиците на Исламабад, дадена му от заминаващия Джон Смит в залата за транзитни пътници на дубайското летище. Беше сигурен, че когато на следващата сутрин излезе от хотела, ще бъде проследен. Преди да си легне, мина през рецепцията и поръча такси за сутринта. Служителят се поинтересува къде иска да отиде.

— О… обикновеното разглеждане на туристическите забележителности на града — обясни той.

В осем часа на другата сутрин таксито го чакаше на входа. Издирвача поздрави шофьора с обичайната си широка усмивка на безобиден американски турист и потеглиха.

— Ще имам нужда от твоята помощ, приятелю — довери се той, като се наведе през облегалката на предната седалка. — Какво ще ми препоръчаш?

Колата потегли по Конститюшън авеню, покрай френското и японско посолство. Издирвача, който бе запомнил картата на улиците, кимна ентусиазирано на Върховния съд, Националната библиотека и Парламента, които му бяха посочени. Водеше си бележки. Хвърли и няколко погледа в огледалото за задно виждане. Нямаше опашка. Нямаше нужда от опашка — шофьорът бе човек на ПРУ.

Обиколката бе дълга, със само две спирания. Шофьорът го прекара покрай предния вход на наистина впечатляващата джамия „Фейсал“, където Издирвача попита дали е разрешено да се снима и когато му казаха, че няма проблеми, направи десетина снимки от прозореца на колата.

Завиха към Синята зона със скъпите магазини из нея. Първата спирка бе пред шивашки комплекс, известен като „Британски костюми“.

Издирвача каза на шофьора, че негов приятел споменал това място като много добро да си поръчаш костюм, който щял да стане готов за само два дни. Шофьорът потвърди информацията и проследи американския си клиент да влиза.

Персоналът беше внимателен и готов да угоди на капризите на всекиго. Издирвача избра фин вълнен плат, тъмносин с едва доловимо райе. Беше топло поздравен за добрия си вкус и се усмихна лъчезарно. Снемането на мерките му отне само петнайсет минути и бе помолен да дойде на следващия ден за първа проба. Предплати капаро в долари, което бе посрещнато добре, и преди да си тръгне, помоли да посети мъжката тоалетна.

Както бе предположил, тя бе отзад вдясно, зад натрупаните топове плат. До вратата на тоалетната имаше друга врата. Когато помощникът в магазина, който го придружи дотук, се оттегли, той натисна другата врата. Тя се отвори и зад нея имаше малка задна уличка. Издирвача затвори вратата, използва писоара и се върна в магазина. После излезе през главния вход. Таксито го чакаше.

Онова, което не бе видял, но за което можеше да се досети, бе, че докато го нямаше, шофьорът бе слязъл, за да провери. Бяха му казали, че клиентът е „отзад“. Там бяха и пробните. Той бе кимнал и се бе върнал в колата.

Другото спиране бе по време на посещението на пазара „Кошар“ — основна туристическа забележителност на града. Тук Издирвача изрази желание да пие кафе и му бе посочено заведението „Глория Джийнс“. След кафето купи пакет британски шоколадови сладкиши и каза на шофьора, че вече могат да се връщат в „Серина“.

Плати сметката и му даде щедър бакшиш, за който беше сигурен, че няма да попълни бюджета на ПРУ, а ще остане в джоба на шофьора. До един час щеше да бъде подаден пълен доклад. Щеше да последва обаждане в „Британски костюми“. Просто за проверка.

Качи се в стаята си и написа доклад до „Уошингтън Поуст“. Озаглави го „Сутрешна обиколка из екзотичния Исламабад“. Беше безкрайно скучен и никога нямаше да бъде публикуван.

Не беше донесъл компютър, защото не искаше твърдият му диск да бъде изваждан и сканиран. Използва интернет стаята на „Серина“. Имейлът бе прехванат и прочетен от същия офицер в мазето, който бе копирал и класирал в папка писмото от пресаташето.

Обядва в ресторанта на хотела, после отиде на рецепцията и заяви, че смята да се разходи. Когато излезе, един мъж, десетина години по-млад от него, но започващ да надебелява, се надигна от дивана във фоайето, изгаси цигарата в пепелника, сгъна вестника си и го последва.

Издирвача може и да бе по-възрастният от двамата, но бе морски пехотинец и обичаше енергичното ходене. След две по-дълги пресечки „опашката“ трябваше да подтичва, задъхан и плувнал в пот. Когато Издирвача му се изплъзна, той се сети за доклада от сутринта. При второто си излизане американецът определено бе тръгнал в посока на „Британски костюми“. Полицаят също се насочи натам. Беше разтревожен. Началниците му не прощаваха подобни грешки.

Когато надникна през вратата на шивашкия магазин, безпокойствата му се изпариха. Да, американецът наистина беше тук, но бил „отзад“. Опашката се повъртя пред витрината на „Мобилинк“, намери подходящ вход, облегна се на стената, разгърна вестника и запали цигара.

В действителност Издирвача изобщо не бе влизал в пробната. След като отново го поздравиха в рамките на един ден, той се извини притеснено, че стомахът му не е наред, и помоли да ползва тоалетната. Да, знаел пътя.

Феринге с разстройство е предсказуем като изгряващо слънце. Издирвача се измъкна през задната врата и изтича по уличката до булеварда. Вдигна ръка и веднага до него спря такси. Това вече беше истинско такси, с обикновен пакистанец, излязъл да припечели. Чужденците лесно могат да бъдат прекарвани по най-обиколния маршрут, без да се усетят, а доларите са си долари.

Издирвача знаеше, че го чака голямо обикаляне, но това бе за предпочитане пред вдигането на скандал. Двайсет долара по-късно за път, който трябваше да му струва не повече от пет, стигнаха, където искаше — на пресечката на две улици в Розовата зона, в предградията на Равалпинди и в квартала на жилищата за военни. Когато таксито се скри, той извървя последните двеста метра.

Къщата бе малка и скромна, подредена, но не богато обзаведена, с табела на английски и урду, на която пишеше: Полк. М. А. Шах. Знаеше, че работното време в армията започва и свършва по-рано. Почука. Чу влачене на крака. Вратата се открехна предпазливо. Вътре беше тъмно, лицето бе също тъмно, измъчено, но личеше, че някога е било красиво. Госпожа Шах? Нямаше прислуга: домакинството явно не просперираше.

— Добър ден, мадам. Дойдох да говоря с полковник Али Шах. Той вкъщи ли е?

Отвътре се разнесе мъжки глас, който каза нещо на урду. Жената се обърна и отговори. Вратата се отвори по-широко и на прага застана мъж на средна възраст. Късо подстриган, с тънки мустаци, чисто избръснат, определено приличащ на военен. Бе съблякъл униформата и бе облякъл цивилни дрехи. Дори и така излъчваше самоувереност. Но изненадата му, когато видя американеца в тъмен костюм, бе искрена.

— Добър ден, сър. С полковник Али Шах ли имам честта да разговарям?

Али Шах беше подполковник, но не го поправи.

— Да, аз съм.

— Значи е щастливият ми ден, господине. Трябваше, разбира се, да позвъня предварително, но не разполагам с личния ви номер. Силно се надявам да не съм дошъл в неподходящ момент.

— Ами… ъ-ъ-ъ… не, но за какво…

— Работата е в това, полковник, че моят добър приятел генерал Шавкат ми каза по време на съвместна вечеря снощи, че вие сте човекът, с когото трябва да разговарям, за да успея в моята мисия. Бихме ли могли да…

Издирвача посочи навътре и озадаченият офицер отстъпи и доотвори вратата. Сигурно щеше да отдаде чест с трепереща ръка и да опре гръб в стената, ако край него бе минал главнокомандващият. Генерал Шавкат и този американец бяха вечеряли заедно!

— Разбира се… Моля, заповядайте.

И тръгна напред към скромно обзаведената дневна. Жена му чакаше наблизо.

— Чай! — излая полковникът и тя изчезна, за да подготви ритуалната напитка при посрещане на почетни гости.

Издирвача даде на домакина картичката си на името на Дан Прийст — старши кореспондент в „Уошингтън Поуст“.

— Господине, натоварен съм от моя главен редактор със задача, която се приема с пълното одобрение на вашето правителство, да създам портрет на молла Омар. Както предполагам разбирате, дори след всичките тези години той остава фигура в сянка, за която не се знае почти нищо. Генералът ме увери, че вие сте се срещали и разговаряли с него.

— Ами… аз всъщност… не знам дали…

— Хайде сега, не бъдете излишно скромен. Моят приятел ми каза, че сте го придружавали в Кета преди дванайсет години и сте изиграли ключова роля в двустранните разговори.

Подполковник Али Шах поизправи гръб, докато американецът го засипваше с комплименти. Значи генерал Шавкат все пак го бе забелязал. И по-важното, помнеше го. Военният събра връхчетата на пръстите си и призна, че наистина е разговарял с едноокия талибански лидер.

Поднесоха чая. Докато госпожа Али Шах го сервираше, Издирвача забеляза, че има възможно най-необикновените нефритенозелени очи. Беше чувал за този феномен, срещан при планинците от племената по протежение на линията Дюранд между Афганистан и Пакистан.

Смяташе се, че преди 2300 години Александър Велики (Искандер Македонски), младият бог от утрото на света, минал през тези планини след смазването на Персия на път за планираното покоряване на Индия. Но войниците му били изморени, физически изтощени от безкрайните сражения и когато поел по обратния път след Индия, започнали масово да го напускат. А след като не можело да се върнат в планините на Македония, защо да не се заселят из тези планини и долини и да сложат край на походите и битките?

Детето, което се бе крило зад робата на Махмуд Гул в Кала е Заи, имаше светлосини очи, не кафяви, както е при панджабите. А изчезналият син?

Чаят не бе изпит, когато разговорът приключи. Издирвача не бе предполагал, че ще се окаже толкова кратък.

— Разбрах, че сте били придружавани от вашия син, полковник, който говорел пущу.

Офицерът стана от стола си и се изправи по военному, явно силно засегнат.

— Грешите, господин Прийст, аз нямам син.

Издирвача също стана и остави чашата си. Не можеше да намери подходящи думи за извинение.

— Но на мен ми бе казано… младеж на име Зулфикар…

Полковникът бавно отиде до прозореца и се загледа навън с ръце на гърба. Тялото му трепереше от сдържан гняв, макар че срещу кого бе насочена тази емоция, срещу госта или сина, Издирвача не можеше да каже.

— Повтарям, господине, аз нямам син. Опасявам се, че повече с нищо не мога да ви помогна.

Тишината бе вледеняваща. От американеца явно се очакваше да си тръгне. Той погледна съпругата на военния.

Нефритенозелените й очи бяха пълни със сълзи. Очевидно ставаше дума за отдавна тлееща семейна драма.

След няколко неубедително звучащи извинителни думи Издирвача се отправи към вратата. Съпругата го придружи. Докато му отваряше, той й прошепна:

— Съжалявам, госпожо, ужасно съжалявам.

Беше повече от ясно, че тя не говори английски, а вероятно и арабски. Но английската дума за „съжалявам“ е толкова популярна, че той се надяваше тя да го разбере. Жената вдигна поглед към него с плувнали в сълзи очи, почувства съчувствието му и кимна. После той излезе и вратата зад него се затвори.

Извървя близо километър, преди да излезе на шосето за летището и да спре там такси в посока към града. Когато пристигна в хотела, позвъни от стаята си на аташето по културните въпроси. Дори да подслушваха разговора — а това със сигурност бе така, — това нямаше значение.

— Здрасти, Дан Прийст се обажда. Питах се дали успя да издириш онзи материал за традиционната музика на панджабите и Племенните агенции^[1]?

— Разбира се — отговори човекът от ЦРУ.

— Чудесно. Ще ми свърши много добра работа. Би ли ми го донесъл в „Серина“? Да се видим на чай във фоайето?

— Разбира се, Дан. Седем часът устройва ли те?

— Става. Ще се видим тогава.

Когато се видяха, Издирвача обясни какво му е необходимо за следващия ден. Падаше се петък и полковникът щеше да ходи в джамията за молитва в свещения за мюсюлманите ден от седмицата. Нямаше начин да я пропусне. Но придружаването от съпругата не бе задължително. Това тук не беше Камп Леджун.

След като агентът на ЦРУ си тръгна, Издирвача използва портиера да си резервира място за полет с компания „Катар Еъруейс“ до Катар с прехвърляне на Бритиш Еъруейс за Лондон.

На следващия ден колата го чакаше още преди да слезе да уреди сметката си. Беше обичайната безлична кола, но с дипломатически номера, така че никой не можеше да влиза в нея, нито да досажда на пътуващите.

Зад волана бе бял сивокос американец на средна възраст — ветеран служител на посолството, шофирал из този град достатъчно дълго, за да го познава отлично. Придружаваше го млад на възраст и младши в йерархията служител на Държавния департамент, избрал да специализира пущу. Издирвача седна на задната седалка и даде адреса. Спуснаха се по рампата от „Серина“ и опашката на ПРУ се залепи зад тях.

В началото на улицата, на която живееше подполковник Али Шах, паркираха и изчакаха всички мъже, които се виждаха, да се отправят към джамията за петъчната молитва. Едва тогава Издирвача поиска да го спрат пред вратата.

Отново отвори госпожа Шах. И отново се притесни и обясни, че мъжът й не е вкъщи. Щял да се върне след час, може би дори малко по-късно. Говореше на пущу. Служителят от посолството й обясни, че са срещнали полковника и той ги е помолил да го изчакат. Несигурно, защото не знаеше нищо по въпроса, тя все пак ги покани в дневната. Остана права, разтревожена и притеснена. Нито седна, нито излезе от стаята. Издирвача й посочи да седне в креслото срещу него.

— Моля ви, госпожо Шах, не се безпокойте, че отново ме виждате. Дойдох специално да ви се извиня за вчера. Нямах намерение да разстройвам съпруга ви. Всъщност донесох малък подарък, за да се извиня за тревогите, които ви създадох.

И постави на масата бутилка „Джони“ с черен етикет. Тя също бе в колата, както бе поискал. Жената неспокойно се усмихна, докато преводачът превеждаше, и седна.

— Нямах представа, че между бащата и сина има такъв разрив — продължи Издирвача. — Това е голяма трагедия. Казаха ми, че синът ви… Зулфикар се казваше, нали?… Бил изключително талантлив и знаел английски, урду и пущу, последният трябва да е научил от вас, предполагам.

Тя кимна и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Кажете ми, намира ли ви се подръка снимка на Зулфикар, та макар и от детските му години?

От очите й се отрониха две бистри сълзи и потекоха по бузите й. Няма майка на света, която да забрави красивото си момченце, седяло в скута й. Тя бавно кимна.

— Бихте ли ми я показали?

Тя стана и излезе от стаята. Явно имаше някъде скрито място, където държеше снимка на отдавна изчезналия си син. Върна се със снимка в кожена рамка.

Беше от деня на дипломирането. Снимката бе запечатала двама юноши, щастливо ухилени срещу фотоапарата. Беше от дните преди приемането на джихада, дните на безгрижно завършване на образованието, на искреното приятелство. Нямаше нужда да се пита кое е момчето. Онова отляво имаше сияещи кехлибарени очи. Издирвача й върна снимката и тихо нареди:

— Джо, обади се и кажи на шофьора да почука на вратата.

— Но нали се разбрахме да ни чака отвън.

— Направи както ти казвам, ако обичаш.

Стажантът се обади. Госпожа Шах не разбра нито дума. След секунди на вратата се почука. Госпожа Шах се стресна. Не можеше да е съпругът й — беше твърде рано, за да се върне. А други посетители явно изобщо не се очакваха. Тя стана, огледа се безпомощно, дръпна едно чекмедже на скрина до стената и пъхна снимката в него. На вратата отново се почука нетърпеливо. Госпожа Шах излезе.

Издирвача прекоси стаята с две широки крачки, извади снимката и я щракна два пъти със своя iPhone. Когато госпожа Шах се върна, придружена от озадачения им шофьор, гостът седеше на стола си, а младежът стоеше смутено до него. Издирвача стана с топла усмивка.

— А… виждам, че е време да тръгваме. Трябва да хвана самолета. Съжалявам, че не се видяхме със съпруга ви. Предайте му най-добрите ми пожелания и извинения, че го разстроих.

Всичко това беше надлежно преведено.

Щом гостите излязоха, госпожа Шах извади скъпоценната си снимка и я върна на тайното място.

На път за летището Издирвача отвори телефона, увеличи снимката до пълния размер на дисплея и се загледа в нея. Не беше жесток човек и не искаше да лъже някога красивата жена с нефритенозелените очи. Но как, питаше се той, да кажеш на една майка, която продължава да плаче за изгубения си син, че ще издириш и убиеш чудовището, в което се е превърнал?

След двайсет часа кацна на летище „Дълес“ във Вашингтон.

 

 

Издирвача се вмъкна в тясната таванска стаичка на къщата в Сентървил и се взря в екрана. Ариел седеше пред клавиатурата като пианист пред роял. Имаше пълен контрол — благодарение на оборудването, което му бяха подарили от ОПТО, сега целият свят бе негов.

Пръстите му затанцуваха по клавишите, на екрана се появиха изображения и той започна да обяснява какво е направил, без да спира да работи:

— Интернет трафикът на Трола започва оттук.

Изображенията бяха от „Гугъл Земя“, но той по някакъв начин ги бе обработил допълнително. Наблюдателят се забиваше надолу едва ли не от космоса също както смелчагата Феликс Баумгартнер бе скочил от балон в стратосферата. Арабският полуостров и Африканският рог изпълниха екрана, след което сякаш профучаха покрай ушите на Издирвача, докато камерата продължаваше да пропада все по-надолу. В крайна сметка тя спря лудешкия си полет и пред очите им се показа покрив: квадратен, бледосив. Наоколо като че ли имаше стопански двор и вратичка.

— Проповедника не е в Йемен, както може да сте мислили, а в Сомалия. Това е Кисмайо, на брега в южната част на страната — обясни Ариел.

Издирвача гледаше захласнат. Оказа се, че всички са сгрешили — ЦРУ, ОПТО, Центърът за антитероризъм — смятайки, че преследваният е емигрирал от Пакистан в Йемен. Може и да бе минал оттам, но бе продължил, за да потърси убежище не при АКАП — Ал Кайда на Арабския полуостров — а при фанатиците в АКАР — Ал Кайда в Африканския рог — официално наричани Ал Шабааб, които контролираха южната половина на Сомалия, една от най-дивите страни в света.

Имаше много неща, които трябваше да се разберат. Доколкото на Издирвача му бе известно, Сомалия, извън охранявания анклав около символичната столица Могадишу, практически нямаше граници от времето на клането на осемнайсетте рейнджъри по време на инцидента, станал световноизвестен като „Свален Блекхоук“ и оставил трайна следа в американската военна история… трайна, тайна и неприятна.

Ако Сомалия изобщо бе известна с нещо, това бяха пиратите, които от десет години отвличаха минаващи покрай крайбрежието кораби и искаха милиони долари за откуп на морски съдове, карго и екипажи. Само че пиратите бяха на север в Пунтланд — огромна дива пустош, обитавана от кланове и племена, които изследователят от Викторианската епоха сър Ричард Бъртън някога бе нарекъл най-дивите народи на земята.

Кисмайо бе в крайния юг, на триста километра северно от границата с Кения — в колониалните дни процъфтяващ италиански търговски пункт, а сега гъмжащ от хора бордей, управляван от фанатици джихадисти, по-крайни от всички други, приели исляма.

— Знаеш ли какво представлява тази сграда? — попита той Ариел.

— Не. Склад, голям навес… нямам представа. Но това е мястото, откъдето Трола управлява базата данни с поклонниците. Тук се намира неговият компютър.

— А той знае ли, че ти знаеш?

Младежът се поусмихна:

— О, не. Така и не ме усети. Продължава да управлява базата данни. Щеше да я изключи, ако подозираше, че го наблюдавам.

Издирвача излезе заднешком от стаичката и се спусна внимателно по стълбата до стаята долу. Щеше да прехвърли всичко в ОПТО. Щеше да получи на разположение безпилотен самолет, който щеше тихо и невидимо да кръжи високо в небето над навеса, да наблюдава и да слуша за възможен кибер шепот, да регистрира движещите се тела по излъчваната от тях топлина, да фотографира всички идващи и заминаващи. И щеше да предава всичко, което види, в реално време до екраните във ВВБ „Крийч“, Невада, или до Тампа, Флорида, откъдето данните щяха да стигнат до ОПТО. А междувременно имаше да се свърши много работа с онова, което бе донесъл от Исламабад.

 

 

Издирвача бе разглеждал с часове снимката на сина на госпожа Али Шах. Самата снимка беше подложена на сложна компютърна обработка в специална лаборатория и сега качеството й бе отлично. Издирвача гледаше двете усмихнати лица и се питаше къде ли са тези хора сега. Младежът отдясно беше без значение — той продължаваше да разглежда момчето с кехлибарените очи, така както генерал Монтгомъри бе разглеждал по време на Втората световна война лицето на Ромел, германската Пустинна лисица, мъчейки се да си представи какъв ще е следващият му ход.

Момчето от снимката бе на седемнайсет години. Това бе времето преди приемането на ултраджихадизма, преди 11/9, преди Кета, преди да напусне семейната къща и да отиде да живее при убийците на Лашкар е Таиба, Бригада 313 и клана Хакани.

Преживяното, омразата, убийствата, на които неизбежно бе присъствал, суровият живот в планините на Племенните агенции — всичко това несъмнено бе състарило лицето на това усмихнато момче.

Издирвача изпрати на един много специален отдел ясна снимка на Проповедника, макар и да бе маскиран, както и лявата страна на фотографията от Исламабад. В Информационната служба за криминално разследване към комплекса на ФБР, Кларксбърг, Западна Вирджиния, има лаборатория, специализирана в състаряването на лица.

Поиска им да му дадат лице — лицето сега. След това отиде при Сивата лисица.

Директорът на ОПТО разгледа веществените доказателства с одобрение. Най-сетне имаха име. Скоро щяха да разполагат и с лице. Знаеха страната, може би дори и града.

— Смяташ ли, че живее там, в този склад в Кисмайо? — попита той.

— Съмнявам се. Той е олицетворение на параноята. Бих се обзаложил, че живее другаде, записва проповедите си в стая с видеокамера, на фона на чаршаф, изписан с обичайните стихове от Корана, както го виждаме на екрана, след това ги дава на своя помощник, когото сега наричаме Трола, а той ги отнася и излъчва от Кисмайо. Не бих казал, че сме го хванали в капан все още, по-скоро е далече от това.

— И какво следва?

— Трябва ми безпилотен самолет над склада. Да не се отклонява оттам. Бих поискал ниско прелитане с цел странични снимки на сградата, за да видим има ли някакъв търговски надпис на нея, ако не беше убеждението ми, че това ще е чиста загуба на време. Но трябва по някакъв начин да идентифицирам собственика й.

Сивата лисица продължи да гледа заснетото отвисоко изображение. То бе напълно изчистено, но това не бе изненадващо, като се има предвид, че военната технология позволяваше да се преброят нитовете в покрива от височина 15 километра.

— Ще се свържа с момчетата, които управляват безпилотните самолети. Те имат бази за излитане в Кения на юг, Етиопия на запад, Джибути на север, а ЦРУ поддържа много секретно поделение в анклава на Могадишу. Ще получиш снимките. Сега, след като разполагаш с лицето, което той така грижливо крие, и името му, ще направиш ли самоличността му публично достояние?

— Не още. Имам друга идея.

— Твой избор, Издирвачо. Постъпи както смяташ за нужно.

— Едно последно нещо. Бих могъл да попитам и сам, но направено официално от ОПТО ще има повече тежест. Има ли ЦРУ или някой друг дълбоко законспириран агент в Южна Сомалия?

 

 

След седмица се случиха четири неща. Издирвача прекара това време, запознавайки се обстойно с трагичната история на Сомалия. Някога там бе имало три страни. Разположената далеко на север Френска Сомалия сега беше Джибути, с все още силно френско влияние, гарнизон на постоянно пребиваващия там Чуждестранен легион и огромна американска база, наемът, за която бе от жизнено значение за икономиката. Също така на север беше вече бившата Британска Сомалия, сега само Сомалиленд, също спокойно, мирно и демократично място, което непонятно за никого нямаше признат статус на държава.

Основната територия се обхващаше от някогашната Италианска Сомалия, конфискувана след Втората световна война, администрирана известно време от британците и после получила независимост. След години на обичайната диктатура някога процъфтяващата и елегантна колония, в която бяха идвали да почиват само богатите италианци, бе затънала в гражданска война. Кланове се сражаваха срещу кланове, племена срещу други племена, главатар след главатар се мъчеха да се доберат до властта. Накрая, когато Могадишу и Кисмайо се превърнаха в развалини, светът вдигна ръце.

Страната отново се появи в световните новини, когато бедните рибари на север се захванаха с пиратство, а онези на юг прегърнаха ислямския фанатизъм. Ал Шабааб израсна не като издънка, а като съюзник на Ал Кайда и превзе целия юг. Могадишу се закрепи като нестабилна и само символична столица на един корумпиран режим, живеещ от помощи, в центъра на анклав, охраняван от смесена армия от кенийци, етиопци, угандийци и бурундци.

През стената от оръжие се изливаше поток от пари под формата на програми за помощ, а различни шпиони сновяха насам-натам, като се преструваха, че са нещо друго.

Докато Издирвача продължаваше да чете, обхванал главата си с две ръце, или разглеждаше изображения на плазмения екран в офиса си, един безпилотен самолет „RQ-4 Глобал Хок“ излетя от базата в Кисмайо. Не беше въоръжен, защото ставаше дума за друг вид мисия. А мисията бе известна под името HALE^[2] — съкращение от английските думи за „голяма височина, продължителен полет“.

Излитането стана от намиращата се наблизо кенийска база, където няколко американски войници и техници се потяха в тропическата жега и живееха в климатизирани жилища подобно на филмов екип на външни снимки. Разполагаха с четири машини „Глобал Хок“ и две от тях бяха във въздуха.

Едната вече бе вдигната, преди да дойде новата заявка. Задачата й бе да наблюдава кенийско-сомалийската граница и крайбрежните води за нападения и нахлувания. Новата задача бе да се кръжи над някога търговската зона в Кисмайо и да се наблюдава конкретна сграда. И понеже „ястребите“ трябваше да се сменят, това значеше, че и четирите вече бяха влезли в действие.

„Глобал Хок“ има необичайно дълго полетно време — цели трийсет и пет часа. Понеже обектът се намираше недалече от базата, това означаваше поне трийсет часа във въздуха. На 18 км височина, двойно повече от височината на големите самолети, той може да покрива до 100000 квадратни километра на ден. А може да стесни „лъча“ до 10 квадратни километра и да предаде снимки, на които може да се открие и карфица.

„Ястребът“ на Кисмайо разполагаше с радар със синтезирана апертура, електрооптично и инфрачервено виждане за денонощно наблюдение във всякакво време. Също така можеше да „чува“ и най-слабите електромагнитни излъчвания и да „подушва“ промяната в центровете на топлина при движението на човешки тела под него. Всички разузнавателни данни стигаха до Невада за части от секундата.

Второто нещо, което се случи, бе връщането на снимките от Кларксбърг. Техниците бяха забелязали, че на снетите от екрана маскирани образи тъканта на маската изглежда леко повдигната навън под лицето. Това им беше дало основания да заподозрат наличието на голяма брада отдолу. И бяха изпратили две възможности — със и без брада.

Бяха внесли бръчки по челото и около очите, така че актуализираното лице изглеждаше подчертано състарено. И по-твърдо. Имаше някаква жестокост около устата и челюстта. Меките черти на момчето и веселието му бяха изчезнали. Издирвача едва бе приключил с разглеждането на новите снимки, когато получи съобщение от Ариел.

„Изглежда, в сградата има и втори компютър — пишеше той. — Но от него не се предават проповеди. Който и да го ползва, а аз смятам, че това е Трола, той току-що потвърди получаването на нещо с благодарност. Не се споменава за какво става дума. Но някой друг комуникира от тази сграда чрез имейли“.

След това се обади и Сивата лисица. Отговорът бе отрицателен: никой не разполагаше с живи „активи“ сред Ал Шабааб.

— С две думи: ако искаш да влезеш в тази дупка на ада, разчитай само на себе си.