Питър Мейл
Винена афера (5)

Пет

Обаждането на Сам завари Сесилия Волпе в необичайно добро настроение, дължащо се на последния подарък от любящия й баща — светлосиво „Порше“. Обикновено резкият й маниер по телефона бе смекчен до мъркане и звучеше почти извинително, когато каза на Сам, че господин Рот не може да говори в момента, тъй като „приема среща“. (В Холивуд срещите не се провеждат, а се приемат подобно на приспивателни хапчета, често със същия ефект.) Когато Сам обясни кой е и защо се обажда, в отговора на Сесилия се долавяше дори нотка съчувствие.

— Той е направо съсипан. Та това е вино за три милиона долара и на всичкото отгоре е бил предаден от онзи дребен мексикански подлизурко. Адски, адски неприятна работа.

Тя можеше да продължи в същия дух, ако самият Рот не бе излязъл от кабинета си с една от по-младите си клиентки — актриса, която редуваше филмовите снимки с престои в клиника за лечение на алкохолизъм. Сесилия накара Сам да изчака, докато Рот я изпрати до асансьора.

— Обажда се господин Левит, следователят от застрахователната компания — съобщи Сесилия на шефа си.

Рот отиде в кабинета си да приеме обаждането.

— Крайно време беше да се появите. Какво открихте?

— Едва в началото сме, господин Рот. Ще ми бъде от полза да се срещна с вас и да видя избата. По което време ви е удобно.

— Точно сега ми е удобно.

Сам си пое дълбоко въздух. Това нямаше да е забавно.

— Сега ме устройва, господин Рот. Имам адреса ви. Ще съм там след половин час.

Сам чакаше на пропуска, когато Рот пристигна четиресет и пет минути по-късно, без да се извини и с възможно най-небрежното ръкостискане. От пръв поглед между тях се зароди взаимна неприязън. Когато Рот го въведе в избата, всякакво съжаление, което Сам би могъл да изпитва към жертвата на обира, се бе изпарило.

През следващия половин час опитите на следователя да събере сведения постоянно бяха осуетявани от настойчивото звънене на мобилния телефон на Рот, което позволи на Сам да разгледа избата и виното — калифорнийските шардоне, каберне и пино, останало след обира. След това огледа внимателно масивната дървена врата в испански стил, която отделяше избата от останалата част на къщата. Когато вече нямаше какво да проверява, спря точно пред Рот, който бе заел молитвена поза — наведена глава, сключени ръце, докато почиташе своя „Блекбери“.

— Не искам да ви прекъсвам — рече Сам, — но вече приключих.

Рот преустанови молитвата си и намръщен вдигна поглед от малкия екран, който разучаваше.

— Е? Какво смятате?

— Първо системата ви за сигурност не струва пукната пара. Мога да отворя ключалката на онази врата с пиличка за нокти. Защо избата не е на отделна аларма? Голяма грешка. Както и да е, вече е малко късно за всичко това. Полицаите вероятно са ви казали, че е извършено от професионалисти.

Сам млъкна. Рот отново се съветваше с електронния си мозък. Следователят насочи следващата си забележка към лъскавото теме на адвоката.

— При разследване на престъпление никога не трябва да отхвърляш очевидното заключение, докато не се докаже, че е погрешно. — Рот не вдигна поглед, така че Сам продължи. — Знаем, че това е вътрешна работа. Знаем, че Рафаел Торес е изчезнал и че вие сте били в Аспен, когато е извършен обирът. Това са фактите, господин Рот, и подозрителният ум може да направи очевидното заключение.

Рот най-накрая прибра телефона в джоба си.

— Което е?

— Може да сте използвали Аспен за алиби и да сте устроили цялата работа — открадвате собственото си вино, плащате на надзирателя си, получавате си застраховката и си прекарвате чудесно, като изпивате доказателствата. — Сам сви рамене и се усмихна. — Нелепо е, знам. Но мой дълг е да разгледам всяка възможност. — Той бръкна в джоба си. — Ето визитната ми картичка. Ще се свържа с вас, когато има някакво развитие — увери го той и спря на вратата. — О, между другото, ако бях на ваше място, бих изпил тези бутилки каберне совиньон съвсем скоро. На реколта 1984 вече започва да й личи възрастта.

Почти съжали Рот, докато излизаше. Но не съвсем.

Скоро след като бе пристигнат в Лос Анджелис, Сам бе поканен да разследва така наречения импресионистки кръг — група търговци на произведения на изкуството, които продаваха превъзходни копия на Моне, Сезан и Реноар. По време на тази работа, една от първите му напълно законни, Сам си сътрудничеше с местната полиция в лицето на внушителния по размери лейтенант Боб Букман — човек, който обича да яде и му личеше. Но понеже беше висок, килограмите му стояха добре, а за това помагаше и стилът му на обличане, който бе пословично еднообразен. Огромен черен костюм, черна копринена вратовръзка и бяла риза. Наричаше го гробарски шик.

Отношенията му със Сам започнаха обещаващо, когато откриха общия си интерес към виното, и след като случаят с картините бе разрешен, те си създадоха обичая да се срещат през няколко седмици, като се редуваха да избират ресторант и подходящо вино. В никакъв случай не бяха делови срещи, но неизбежно си разменяха клюки от подземния свят. И за двамата тази връзка се оказа удобна и плодотворна.

Букман вдигна телефона на Сам с обичайното отегчено сумтене.

— Буки — каза му Левит, — имам нужда да напрегнеш мозъка си, но ще го направим така, че да ти е приятно. Тази вечер ще отворя бутилка Batard-Montrachet, а не искам да я пия сам. Какво ще кажеш?

— Може и да проявя интерес. Коя реколта?

— 2003 г. В шест часа в „Шато“?

— Не го охлаждай много.

Няколко минути след шест часа Букман беше пред вратата на апартамента на Сам. Беше тежък ден на отговорни срещи в централата на лосанджелиската полиция и Букман чувстваше нужда да поразпусне малко. Почука на вратата и докара най-официалния си полицейски тон.

— Знам, че си вътре — рече. — Излез с вдигнати ръце и свалени панталони.

Млада жена, минаваща по коридора, изгледа стреснато облечената в черно едра фигура и побърза да се отдалечи към асансьора.

Сам отвори и покани Букман в антрето. Отидоха в малката кухня, където цяла една стена бе заета от шкафове с контролирана температура — тук Сам държеше вината си за непосредствена консумация. Отворената бутилка Batard-Montrachet стоеше в ледарка на плота редом с две чаши. Букман взе корковата тапа и я подуши, докато Сам наливаше виното.

Без да казват нито дума, те поднесоха чашите си на вечерната светлина, нахлуваща през прозореца. Преди да отпият първата глътка, леко завъртяха виното и помирисаха опиянителния пищен букет.

Букман въздъхна от удоволствие.

— Няма да го връщаме — отбеляза той и отпи отново голяма глътка. — Не е ли това виното, за което Александър Дюма казва, че трябва да пиеш коленичил, със свалена шапка?

Сам се ухили.

— Чувал съм, че хората в Бургундия отдават чест всеки път, когато минават покрай лозето.

Той отнесе ледарката в дневната и двамата мъже се настаниха в огромните кресла, а виното сложиха на малката маса между тях.

— А сега — подхвана Букман — нека да отгатна защо съм тук.

Полицаят отпи от виното и се загледа в чашата, сякаш потънал в дълбок размисъл.

— Поех случая на Рот.

— Така чух и аз. Преди да дойда, ги накарах да ме запознаят с подробностите по него. Стигна ли донякъде?

— Единственото ми откритие до момента е, че господин Рот е истински досадник. Освен това е измамник, или поне се опитва да мами. Виното е застраховано за два милиона и триста хиляди, а той твърди, че струва три милиона. Вероятно това е самата истина, но не е застраховано за три. Като изключим това, знам само, че е професионално изпълнение. Утре ще проверя аукционните къщи, но се обзалагам, че виното не е откраднато, за да бъде препродадено. По-скоро е за частна изба.

Букман кимна в съгласие.

— Звучи разумно. Такива бутилки не се виждат всеки ден. Твърде лесно ще бъдат проследени. — Той поднесе чашата си на Сам да му я напълни отново. — Не смяташ, че Рот го е организирал сам, за да прибере парите от застраховката?

— Не. Чете ли статията в „Ел Ей таймс“? Рот е от онези типове, които трябва да се перчат с притежанията си. С оголена изба той изглежда като бита карта. — Сам завъртя бутилката в ледената вода, преди да напълни своята чаша. — Дотук съм стигнал засега. Ами ти? Какво имат твоите момчета? Нещо за мексикански прислужници?

Смехът на Букман прозвуча по-скоро като подигравателно пръхтене.

— Забрави за това. В тази страна има дванайсет милиона незаконни имигранти. Вероятно повече от половината са в Калифорния и никой от тях не присъства в компютърните регистри. Повярвай ми, този тип или е в безопасност зад границата, или е захвърлен мъртъв в боклукчийска кофа. — Последва пауза, докато Букман се увери, че втората му чаша вино е също толкова превъзходна като първата. — Искаш ли да чуеш добрата новина? Намерихме линейката.

— А лошата?

— Няма номер, няма отпечатъци. Излизана е до последната прашинка. Тези хора са знаели какво правят. До момента сме в задънена улица, а ни сервираха още няколко неща. — Той ги изброи едно по едно на месестите си пръсти. — Губернаторът е поканил Тони Блеър на чай в шатрата си. Сигнал за тревога. Имаме самоубийство на знаменитост, което започва да изглежда по-скоро като убийство. Някакъв олигофрен с пушка използва колите по „Санта Моника Фрийуей“ като мишени за упражнение. Този месец са извършени повече убийства, така че кметът ни диша във врата. С други думи, имаме предостатъчно работа, както обикновено. Няколко изчезнали бутилки вино изобщо не са близо до челните позиции в списъка със задачи. — Букман извинително сви широките си рамене. — Ще направим каквото можем, за да помогнем, но като цяло ще работиш съвсем сам по този случай.

С намаляването на количеството вино в бутилката разговорът се прехвърли на по-занимателни теми като храна, вино и отбора на „Лейкърс“ и следващият един час мина много приятно. Но след като Букман си отиде, Левит трябваше да признае, че разследването далеч не започва с летящ старт. А и, както бе казал приятелят му, той щеше да работи съвсем сам по случая.