Питър Мейл
Винена афера (4)

Четири

Елена седеше на бюрото си и обмисляше възможните ходове. Ако съдеше по неотдавнашния си разговор с лосанджелиската полиция, беше малко вероятно да проведат разследване с особен ентусиазъм. Следите вече бяха изстинали и нямаше никакви непосредствени улики. Ясно можеше да си представи как случаят събира прах с години.

Във връзка с други случаи в миналото тя се бе обаждала на агенти на свободна практика, следователи, специализирани в различни области на престъпленията и бедствията — всичко от кражба на бижута до срутване на жилищни блокове. Но вино? Никога не й се бе налагало да работи с крадено вино, при това толкова много. Петстотин бутилки, изчезнали с експедитивността на военна операция. Едно беше сигурно — тези крадени вина нямаше да се появят в сайта eBay. Най-вероятно ставаше дума за обир по поръчка, задача, планирана и финансирана от бог знае кого, може би друг колекционер. Ако нещата стояха така, тя трябваше само да намери винен ценител с криминални наклонности. Просто. Надали имаше повече от няколко хиляди, пръснати по света.

Франк бе казал, че им трябва хрътка. Но трябваше да е по-особена хрътка — която има въображение и нетрадиционни контакти и в идеалния случаи разполага с опит от първа ръка с крадци в действие.

Докато Елена размишляваше, прелистваше класьора с визитни картички. Спря на буквата А. Погледна името на картичката и въздъхна. Нямаше никакво съмнение, това беше подходящият човек за тази работа. Но дали искаше отново да се замесва с него? Този път го дръж на разстояние и всичко трябва да е много делово, каза си тя, докато звънеше на секретарката си.

— Провери дали можеш да намериш Сам Левит? Той е в „Шато Мармонт“.

Автобиографията на Сам Левит, ако някога би имал неблагоразумието да я предостави, щеше да е необичайно четиво.

Като студент по право в колежа, чудейки се как да изплати студентския си заем, той се бе заинтригувал от използването на престъплението като средство за придобиване на големи суми пари. Но понеже не беше склонен към насилие, не бе привлечен от идеята за кървави престъпления. Твърде грубо, твърде тромаво, а и не на последно място — адски опасно. Това, което му допадаше, бе използването на интелигентността като криминално оръдие. Мозъкът, а не пистолетът.

Съвсем естествено за млад мъж, избрал за своя кариера безкръвните престъпления, той навлезе в света на корпоративното право. Работеше нечовешки много и изкарваше пари. И покрай задължението да забавлява клиентите си бе придобил вкус за добрата храна и хубавото вино. Но имаше един проблем, който се задълбочаваше от година на година. Това беше отегчението, предизвикано от същите тези клиенти — скучни хора, които с алчността или способностите си бяха натрупали състояния и бяха твърдо решени да ги увеличат, финансови акули от всякакъв вид и размер — всичките почитащи олтара на акциите. Левит ги намираше за все по-досадни и установи, че му е все по-трудно да скрива неприязънта си към техния свят.

Последната капка, с която чашата преля, дойде по време на делови уикенд, същинска оргия. След него му остана тежък махмурлук и остра депресия. Той импулсивно си подаде оставката и започна да се оглежда за престъпление от по-откровен и някак по-честен характер. „Всичко става“ бе новият му девиз, стига да не бяха замесени оръжия, бомби или наркотици.

Тук е мястото, където във въображаемата автобиография на Левит липсват подробности и тя става леко съмнителна. Той прекара известно време в Русия и опозна доста добре някои части на Южна Америка и Африка. По-късно наричаше тези години периода си на внос и износ, изтощително време на голям риск и високи печалби. Той приключи с извънредно неприятен престой в конгоански затвор, който му костваше три пукнати ребра, счупен нос и тлъст подкуп, за да се измъкне. Преживяването го накара да се замисли, че може би е настъпил моментът за пореден обрат в кариерата му. Подобно на много американци преди него, които са търсели време и място да умуват над важните решения в живота си, той отиде в Париж.

Първите няколко седмици прекара в наваксване с жените и гастрономията след лишенията в Африка. Не след дълго градът го подтикна да си даде сметка колко малко знае за нещо, което му доставя такова голямо удоволствие — виното. Като повечето аматьори с чувствително небце той можеше да разграничи хубавото от обикновеното и изключителното от хубавото вино. Ала често се случваше прошепнатите съблазнителни думи на сомелиерите да са непонятни за него. Освен това парижките винени листи бяха пълни с имена на непознати шата. Това беше смущаващо. Той искаше да знае, а не да отгатва. И понеже разполагаше и с време, и с пари, реши да се поглези с шестмесечен курс в Университе дьо вен в Сюз ла Рус — висше учебно заведение, удобно разположено в областта Кот дьо Рон.

Установи, че новото му образование далеч превъзхожда правния факултет. Самият предмет, разбира се, беше много по-приятен. Космополитните му състуденти — французи, англичани, китайци, индийски заселници и неизбежният шотландец — бяха доста по-интересни. Учебните пътувания до „Ермитаж“ (дом на „най-мъжественото“ вино в света), „Кот Роти“, „Корнас“ и „Шатоньоф дю пап“ бяха удоволствие за небцето и извънредно образователни. Започна да понаучава френски и дори за кратко се замисли дали да не си купи лозе. Времето мина бързо.

Но Левит не беше готов да се закопае във френската провинция и след години на странстване усещаше притегателната сила на Америка. Как се бе променила по време на отсъствието му? Как се бе променил той самият?

В едно отношение — никак. Неговото увлечение по находчивото безкръвно престъпление се бе запазило и с наближаването на края на курса мислите му все по-често се насочваха към идеята да се върне отново на работа, но от по-различно естество. Спомените от конгоанския затвор все още далеч не бяха избледнели. Този път, размишляваше той, щеше да действа откъм страната на закона, като следовател и консултант по криминални въпроси. С други думи, като човек, преобърнал се на 180 градуса.

За човек, който обича слънцето, изборът на Лос Анджелис като местоживеене бе почти неизбежен. Ел Ей имаше всичко — възхитителен климат, пари и екстравагантност, множество мултимилионери, замесени в съмнителни сделки, ужасяващи изстъпления на филмовия бизнес, изобилие от красиви момичета и знаменитости, всички необходими съставки за лудории и забавление бяха налице. И се наложи да направи съвсем кратко разузнаване, за да открие идеалното място за живеене.

„Шато Мармонт“, сгушен недалеч от „Сънсет булевард“ в западен Холивуд, бе замислена като първата жилищна сграда в Лос Анджелис, устойчива на земетресения. Уви, тя бе открита през 1929 г., когато заради финансовите сътресения на Уолстрийт и Голямата депресия продажбата на апартаменти беше невъзможна. Със стаите под наем беше по-лесно и така „Шато Мармонт“ стана хотел, в който се предлагаха и огромни апартаменти.

За Сам това бе едно от най-големите му предимства, но имаше и много други — липсата на домакински отговорности, чарът и експедитивността на персонала, дискретният вход, удобното разположение, спокойната атмосфера. За разлика от повечето модерни хотели „Шато Мармонт“ имаше характер, отчетлива индивидуалност. И предлагаше апартаменти за постоянни посетители. След пробен престой Сам се превърна в един от тях. Нанесе се в апартамент на шестия етаж и започна да търси клиенти, което в Ел Ей не беше никак трудно. Някой богаташ неизменно бе загазил.

Благодарение на обстоятелството, че не страдаше от парична нужда, той си позволяваше да избира само случаи, които го интересуваха — по-необичайните измами и далавери, по-загадъчните изчезвания и машинации, по-дръзките обири. Беше намерил своята ниша и не след дълго си спечели в определени кръгове репутация на човек, който постига резултати и си държи устата затворена.

Обаждането на Елена го завари, докато се възстановяваше спад трескав половин час във фитнеса на хотела.

— Сам, обажда се Елена — каза тя и се поколеба. — Сам, прекъсвам ли нещо? Останал си без дъх.

— Защото чувам гласа ти, Елена. Винаги ми действа така. Как си?

— Заета. Затова се обаждам. Трябва да говоря с теб. Може ли да обядваме утре?

— Разбира се. Искаш ли да се качиш до апартамента? Точно като в добрите стари времена?

— Не, Сам. Няма да се кача в апартамента и няма да е като в добрите стари времена. Става дума за работа. Запомни, работа.

— Ти си коравосърдечна жена. Ще направя резервация в ресторанта долу за 12:30 часа. Хей, Елена?

— Какво?

— Ще се радвам да те видя отново. Мина доста време.

И двамата се усмихваха, когато затвориха телефона.

Сам запази обичайната си маса — отделена и частично скрита от погледите от пищно растение, което правеше двора толкова зелено и приятно място. Проследи как насочват Елена към масата и видя как главите на останалите посетители се извръщат, за да я огледат продължително. Дали беше известна? С кого имаше среща? Никога не се знае в „Шато“. Гледката на знаменитости беше част от декора.

Сам я целуна по двете бузи, отстъпи назад и въздъхна дълбоко.

— Ммм. Още ползваш „Шанел“ 19.

Елена го изгледа, наклонила леко глава настрани.

— Още не си си оправил носа.

Докато се хранеха (салата „Цезар“ и минерална вода за Елена, сьомга и Meursault за Сам), Елена му разказа всичко, което знаеше за обира. Когато стигнаха до кафето, му даде ксерокопие на статията в „Ел Ей таймс“ и подробен списък на откраднатите вина, предоставен от Рот. Наблюдаваше Сам, докато ги преглеждаше, и призна пред себе си, че счупеният нос вероятно трябва да си остане така. Благодарение на него не беше красив.

Сам вдигна поглед от списъка.

— Това са доста сериозни вина. Интересно е, че не са откраднали нищо от Калифорния. Както и да е, шапка свалям на този, който го е организирал. Добре избрано време, добре планирано, чисто и изпипано — работа по мой вкус.

Елена го погледна над слънчевите си очила.

— Сам?

Той се засмя и поклати глава.

— Нямам нищо общо с това, кълна се. Дори не съм виждал статията. Освен това ти ме познаваш. Вече работя за добрите.

— Това означава ли, че ще поемеш случая?

— Готов съм на всичко за теб, Елена. О, като покриете разходите ми и ми дадете пет процента от стойността на това, което бъде възстановено.

— Два и половина.

— Три.

След като изпрати Елена, Сам се върна на масата си и поръча още едно еспресо. Бяха минали шест месеца, откакто я бе видял за последно, шест месеца от вечерта, която приключи със словесен боксов мач. Сега дори не си спомняше за какво се бяха карали. Неговото нежелание да се обвързва? Нейният отказ да прави компромиси? Както и да е, бе приключило зле. И беше станало още по-зле, когато той разбра, че се е хванала с един от онези хубави млади актьори, толкова многобройни в Холивуд, които градят кариера въз основа на факта, че не са съвсем известни.

По случайност Елена мислеше за същия млад актьор на път към компанията. Не беше сред най-добрите й решения, трябваше да признае. Заместител на предишна връзка, който не й бе помогнал да стъпи на краката си. Но тя не достатъчно скоро бе осъзнала, че новият й приятел вече води страстна любовна връзка със себе си, и ако някога разговорът покажеше признаци да се отклонява от тази всепоглъщаща тема, очите му или се изцъкляха, или търсеха успокоение в най-близкото огледало. Колко беше продължило? Три седмици? Месец? Твърде дълго.

Елена сви рамене и се опита да прочисти главата си. Бе спасена от мислите си от звука на първите няколко такта на „La Vie en Rose“^[1]. Това беше мелодията, която Сам бе сложил на телефона й, след като отидоха заедно в Париж, и тя някак си не бе намерила време да я смени.

— Е? Някакъв напредък?

Елена разпозна приглушеното ръмжене, което Дани Рот използваше в разговорите с подчинени. Тя се стегна и отговори:

— Така мисля, господин Рот. Току-що ангажирахме следовател, който ще работи единствено по вашия случай.

— Добре. Кажете му да ми се обади.