Питър Мейл
Винена афера (12)

Дванайсет

— Трябва ни — подхвана Сам, — история за прикритие, която да ни вкара в избата на Рьобул за достатъчно дълго време, за да видим какво точно има вътре. Той притежава много вина, така че ще са ни нужни поне два часа. Може би повече. Ще трябва да си водим записки и дори да направим малко снимки. О, и историята трябва да е такава, че да не може да бъде проверена бързо. — Той кимна одобрително на сервитьора, който постави тирбушона в тапата на бутилката. — Не е лесно. Чувстваш ли се творчески настроена?

Бяха решили да хапнат в ресторанта на хотела, който предлагаше местна риба, местно вино от Касис и изглед от първия ред към залеза над Старото пристанище. Все още беше рано и като се изключи маса с бизнесмени, които бяха довели куфарчетата и маркетинговите си планове на вечеря, ресторантът беше изцяло на тяхно разположение.

— Мислех си — поде Софи. — Ако казаното от Филип е вярно, не е проблем да се видим с Рьобул. Може да кажем, че подготвяме очерк за него за списание… — Тя замълча. Сам вече клатеше глава.

— Ще иска да знае името на списанието и неговите хора вероятно ще се обадят на редактора му, за да се уверят, че материалът няма да е оклеветяващ. Във всеки случай интервюто на Рьобул е само димна завеса, средство, което да ни отведе до целта. А тя е да видим избата. Вината.

Опитът на Софи с измама и блъфиране се свеждаше до справяне с някоя деликатна ситуация на вечерно празненство в Бордо, но тя откри, че за нея е предизвикателство да измисли достоверна лъжа.

— Сещам се за нещо — заяви тя. — Ти си богат американец, който иска да направи чудесна изба. Разбира се, бързаш като всички американци, а аз съм твой съветник. Дошли сме при Рьобул за вдъхновение, защото сме чули, че той притежава една от най-добрите изби във Франция.

Сам се намръщи.

— Но той какво печели от това? Защо му е да помага на двама непознати?

— Защото обича да го ласкаят — сви рамене Софи. — Всички мъже обичат, особено успелите.

— Със сигурност. Но това не е достатъчно основателна причина, не и за някой, който обожава рекламата. Той не прилича на човек, който тайно прави добрини.

Сам тъкмо се канеше да налее виното и спря. Бутилката беше по средата между ледарката и чашата на Софи.

— Какво каза току-що? Че Рьобул притежава една от най-добрите изби във Франция?

Софи кимна.

— Е, и?

— Ти каза най-добрата изба, а аз се сетих за книга. За бестселър^[1]. Да предположим, че работим над книга. Голямо, лъскаво, скъпо издание. Книга, посветена на най-добрите изби във Франция — не, нека да са най-добрите изби в света, — и искаме да включим избата на Рьобул. — Сам беше толкова погълнат от мислите си, че не си даде сметка за капещата бутилка в ръката си и за сервитьора, който търпеливо чакаше до него. — И защо? Защото има всичко: превъзходна колекция от вина, необикновен интериор на избата, интересен и успял собственик. И те, разбира се, особено собственикът, ще бъдат заснети за книгата от един от най-способните фотографи в света. Така че Рьобул ще получи своето ласкателство, то ще е публично. И ще имаме причина да прекараме колкото време искаме в избата му. Достатъчно дълго, за да си водим записки. Достатъчно дълго, за да направим няколко снимки за справка. — Сам се облегна и подаде бутилката на сервитьора, който чакаше да напълни чашите им. — Какво мислиш?

— Звучи обещаващо — призна Софи. — Всъщност много добре. Но имам един голям въпрос. Кои сме ние? Искам да кажа, за кое издателство работим? Рьобул със сигурност ще иска да знае.

Сам установи, че придобива френски маниери, като размаха енергично показалец на сътрапезничката си.

— Ние не сме издатели. Ние сме независими съставители на книги. Имаме идея за книга. Да я наречем „Най-добрите изби в света“. След това ще наемем хора, които да напишат текста и да направят снимките. Ще подготвим проект и ще продадем правата на издателството, което даде най-високата цена. „Бертелсман“, „Хашет“, „Ташен“, „Фейдън“ — такива компании.

— Откъде знаеш всички тези неща?

Сам се замисли за единствения си досег с книгоиздаването.

— Преди две години по случайност бях по работа във Франкфурт по време на панаира на книгата. Това е истинска зоологическа градина, но е голяма работа — издатели от цял свят отиват там да купуват и да продават. Запознах се с доста хора от издателския бранш, които се подвизаваха в бара на хотела всяка вечер. Те говореха. Аз слушах. Научих много. Беше доста интересно.

Докато Софи и Сам бавно и приятно напредваха с вечерята — костур с копър, прясно козе сирене с тапенада и сорбе от розмарин, разискваха идеята, проверяха я за слабости и я доукрасяваха. Когато пристигна кафето, имаха чувството, че разполагат с история, която ще издържи. На сутринта Софи щеше да вземе служебния телефон на Рьобул от Филип и ако извадеше късмет, щеше да направи уговорка за среща. Сам щеше да купи фотоапарат и да изглади представянето им.

— Току-що измислих съвършения начин да приключим вечерта — заяви Сам, след като плати сметката. — Душене на лунна светлина.

Софи го изгледа озадачено.

— Какво искаш да кажеш?

Сам потупа носа си и намигна.

— Разузнавателна акция. Реших, че ще е интересно да се разходим нагоре по пътя и да погледнем къщата на съседа ни. Искаш ли да дойдеш?

— Защо не? Никога не съм била на душене.

Те излязоха от хотела, завиха нагоре по хълма и вървяха по булевард „Шарл Ливон“, докато стигнаха до масивни железни порти, оставени отворени. Алея за коли се простираше напред в мрака към далечно сияние, вероятно идващо от къщата.

— Сега вече е ясно за какво иде реч — отбеляза Сам. — Частно заградено царство.

Той се запъти по алеята, а леко нервната Софи го последва на една крачка разстояние.

Тя го дръпна за ръкава.

— Сам? Какво ще кажем, ако някой ни спре?

— Първо, няма да шептим. После казваме… Знам ли, може би, че сме двама невинни американски туристи, които са решили, че това е обществен парк. Но запомни, не говорим френски. Усмихвай се много. Ще се оправим.

Когато навлязоха по-навътре по алеята, звукът от трафика от булеварда отслабна до приглушен тътен. След около двеста метра се озоваха в края на подрязана ливада с размера на футболно игрище, а зад нея, грейнал в светлини, се извисяваше домът на Франсис Рьобул.

Сам подсвирна тихо.

— Това място ще създаде на Белия дом комплекс за малоценност.

Спряха да погледат. Сградата пред тях беше колосална — триетажна, с три крила, като двете по-къси обгръщаха преден двор с чакъл. Почти загубени в ъгъла на двора стояха половин дузина черни лимузини, паркирани в права редица, и на светлината, струяща през прозорците на приземния етаж, видяха група униформени шофьори, които си говореха и пушеха, докато чакат в прохладната нощ.

— Време за купон — отбеляза Сам, като погледна часовника си. — По-добре да не се размотаваме наоколо. Гостите може да започнат да излизат.

Тъкмо се обърнаха да си тръгват и в лицето ги блъсна лъчът на мощно фенерче. Пазач от охраната и немска овчарка вървяха към тях. И двамата не изглеждаха доброжелателно настроени.

Сам усети как Софи замръзва до него. Той си пое дълбоко дъх, вдигна ръце и се усмихна в заслепяващата светлина.

— Здрасти. Ние май се загубихме. Говорите ли английски?

— Que faites vous ici?^[2]

— Не, предполагам, че не говорите английски.

Кучето изскимтя тихо и опъна повода си.

— Търсим хотела си — обясни Сам. — „Софител“. Хотел „Софител“?

Той размаха ръце, правейки всичко възможно да изглежда като човек, който може да загуби един от най-набиващите се на очи хотели в Марсилия.

Пазачът се приближи. Изглеждаше също толкова застрашителен, колкото и кучето му. Сам се зачуди дали се редуват да хапят. Пазачът отметна глава и насочи лъча на фенерчето надолу по пътеката.

— Au bout du chemin. Puis à gauche.^[3]

— Gauche — това е ляво. Нали? Gracias, не почакайте, merci. — Сам се обърна към Софи. — Писна ми от тези проклети езици. Догодина отиваме в Кейп Код.

Пазачът се намръщи още повече и отново им направи знак с фенерчето, сякаш се опитваше да ги помете с лъча му. Зъбите на кучето проблеснаха на светлината. Софи хвана Сам подръка и, все така мърморещ, го задърпа надолу по алеята.

Когато се озоваха в безопасност на булеварда, Софи въздъхна облекчено и се разсмя.

— Добро душене ли беше? Този не беше никак gentil^[4].

— Горкият нещастник — съжали го Сам. — Каква скапана работа — да се размотаваш цяла нощ с куче е достатъчно да станеш раздразнителен. Чудя се дали е постоянен служител, или е тук само заради гостите. Ако съдим по шофьорите, Рьобул има доста изискани приятели. И доста изискана къща. С нетърпение очаквам да я видя отвътре.

Стигнаха до хотела и взеха ключовете си от рецепцията. Софи се опита да сподави прозявка. Беше дълъг ден, а Бордо изглеждаше далеч назад във времето.

— Готова ли си за утре? — попита я Сам. — Може да е първият ти ден като съставител на книги. Ще бъде интересно.

— Никога не съм срещала съставители на книги. Как се обличат?

Сам се ухили.

— Убедително. Приятни сънища. Ще се видим на сутринта.

— В ранни зори?

— В ранни зори.

Сам стоеше под душа и мислено прехвърли случилото се през деня. Филип се очертаваше като ценно допълнение, беше отзивчив, имаше хубаво чувство за хумор и беше достатъчно умен да види възможностите за сензация. Освен това създаваше впечатлението, както бе казала Софи, на малко louche човек. В него имаше нещо мошеническо. Това беше качество, с което Сам без проблем се отъждествяваше, и за него беше солидна основа за плодотворни работни взаимоотношения. Утрешният ден щеше да покаже дали Филип ще изрови още информация за Рьобул.

Замисли се и за Софи, която беше далеч по-сложен случай. Чувстваше, че тя до известна степен е заложник на произхода и средата си — тази много порядъчна френска буржоазна среда с нейните правила за обществено поведение и строго съблюдавани обноски на масата, маниер на обличане и нежелание да приеме нещо или някой, който не й съответства. Някой ден Софи можеше да е различна. Беше интелигентна, привлекателна и добър партньор, както бе показала, присъединявайки се към него за разходката до „Пале дю Фаро“ тази вечер. Във всички отношения беше прекрасна жена. Но, както Сам призна пред себе си с въздишка, не беше Елена Моралес.

Излезе изпод душа, уви хавлия през кръста си и отиде в спалнята. Телефонът му беше на нощната масичка до часовника. Погледна колко е часът. В Ел Ей беше следобед и той си представи как Елена е обядвала на бюрото си като пиленце и отбива обажданията от Дани Рот, като се чуди какъв ли напредък е постигнал Сам, ако изобщо е постигнал. Беше изкушен да се обади. Но какво щеше да й каже? Истината? Че иска да чуе гласа й? Реши да изчака до утре, когато може би щеше да има какво да докладва.

Прекара смущаващ половин час, в който се опитваше да следи мач по ръгби по френската телевизия, и заспа под звуците на рева на тълпата.