Питър Мейл
Винена афера (3)

Три

В Аспен Рот прекара дори по-приятно от обикновено. Множество знаменитости бяха тук да карат ски и да бъдат видени и той успя да завърже познанства с трима-четирима потенциални клиенти. За негова изненада голяма роля за тези му успехи изигра статията в „Ел Ей таймс“. При все че се бе появила през септември, знаменитостите, които, както сами обясниха, „се интересуваха от вино“, бяха доста на брой и всички бяха чели за колекцията на Рот. Традиционните теми за разговор в Аспен — изневери, съвети за акции, пластична хирургия, кражби от студиа, бяха заменени с беседи за изби и реколти, за Бордо срещу Калифорния, за оптималното време за отлежаване и, разбира се, за цените на вината.

Рот се изказваше пред малки, но заинтригувани аудитории, които при нормални обстоятелства щяха да са леко извън социалния му кръг, и се възползва от възможностите за бизнес, които му се отваряха. Днес темата беше вино, но утре можеше да се появи някое сочно предложение за работа. През тази снежна коледна седмица ските на Рот стояха недокоснати и Мишел разполагаше с пълното внимание на техния ски инструктор.

На връщане към Лос Анджелис семейство Рот пътува в частен самолет заедно с двойка, която познаваха бегло и която бе силно впечатлена да види Рот в толкова бляскаво обкръжение. Адвокатът не обърна внимание на ласкателството и се оплака простодушно, че е бил твърде зает и не му е останало време да кара ски. Това загатваше, че е говорил за бизнес, а не за Бордо, и той на драго сърце остави нещата така. Беше удовлетворяващ край на много удовлетворяваща седмица.

Настроението му се задържа до вечерта, когато със съпругата му пристигнаха в къщата в „Холивуд хайтс“ и откриха, че Рафаел го няма да ги посрещне. Не бе оставил бележка да обясни отсъствието си. Това беше необичайно и тревожно. Но след като прекосиха жилището, се успокоиха. Картините на Уорхол си висяха по стените, статуята на Джакомети си стоеше на балкона и къщата изглеждаше непокътната. В малкия приземен апартамент на Рафаел дрехите му висяха в гардероба, а леглото му бе оправено. Нищо не говореше за внезапно заминаване. Семейство Рот си легнаха рано озадачени и раздразнени, но не прекалено притеснени.

Всичко се промени на следващата сутрин, когато Рот слезе в избата.

— Исусе Христе!

Изтерзаният вопъл замалко не свали Мишел от тренажора. Тя забърза към избата, където завари съпруга си да зяпа като хипнотизиран в стена с напълно празни рафтове.

— Няма ги вината ми от Бордо! До последната проклета бутилка! Всички са изчезнали. — Рот закрачи напред-назад, като гневно свиваше и разпускаше юмруци. — Пипна ли този дребен кучи син, ще го убия. Ще му оскубя косата.

Като продължи да мърмори още по-зловещи смъртоносни заплахи, той се качи горе да потърси своя „Блекбери“.

Позвъни последователно на пазача на портата, на лосанджелиската полиция и на застрахователната си компания.

Пазачът пристигна пръв, стиснал тефтера, в които се вписваха посещенията. Рот вече бе възстановил донякъде способността си да говори свързано.

— Така, искам да знам кой е влязъл в къщата ми и кога, както и защо, по дяволите, не е бил спрян на бариерата. — Той заби пръст в гърдите на пазача. — И искам името на задника, който е бил дежурен.

— Веднага ще проверя, господин Рот. — Пазачът мислено се помоли кражбата да не се е случила по време на негова смяна, прелисти тефтера и накрая вдигна поглед, в който ликуването бе примесено с облекчение. — Намерих го. На Бъдни вечер спешен медицински случай. Линейка е влязла в 8:20 часа и е излязла в 10:50. Том е бил дежурен. Вашият надзирател му е дал разрешение да ги пусне.

— Обзалагам се, че го е направил, този дребен мръсник. — Рот грабна тефтера от пазача и надникна в него сякаш се надяваше на още разкрития. — Това ли е всичко? Няма ли име на болницата? Нито документ за самоличност на лекаря? Господи.

— Разполагаме с номера на линейката. И предполагам, че са казали, че е спешен случай.

— Да, бе, точно така. Нямали са търпение да сложат ръка на виното ми.

Рот поклати глава и връчи тефтера на пазача, който се измъкна почтително. Върна се в будката точно когато пристигнаха полицаите — двама отегчени на вид детективи, дошли по поръчение, за което вече предчувстваха, че ще е загуба на време.

— Да знаете — каза им Рот, когато пристигнаха в къщата, — че съм щедър дарител на полицейската благотворителна асоциация, така че ще е добре поне веднъж да получа нещо в замяна на парите си. Последвайте ме.

Детективите кимнаха едновременно и през главите им мина една и съща мисъл. Насреща си имаха поредната важна клечка, която всяка Коледа изпраща на полицейската благотворителна асоциация чек за 100 долара и очаква специално отношение.

Едва бяха влезли в избата, когато Рот започна.

— Виждате ли това? — попита, сочейки към празните рафтове. — Вино на стойност три милиона долара, отне ми десет години да го събера, невъзможно е да се възстанови. Невъзможно. И тези копелета са знаели какво правят. Взели са само вината от Бордо.

— Господин Рот — обади се по-възрастният детектив, извадил бележника си, докато колегата му се зае да оглежда избата, — трябват ми някои подробности. Кога…

— Искате подробности? На Бъдни вечер, ние бяхме в чужбина, на портала пристига линейка с някаква тъпа история за спешен случай. Пазачът се обажда в къщата и надзирателят му дава зелена светлина.

— Как се казва надзирателят?

— Торес. Рафаел Торес.

— Мексиканец?

— Да не ви звучи като еврейско име?

Детективът въздъхна. Имаше си работа с остроумен тип.

— Господин Рот, длъжен съм да ви попитам. Прислужникът ви имаше ли зелена карта? Социална осигуровка? С други думи, беше ли законен имигрант?

Рот се поколеба.

— Ами, не точно. Но какво значение има? Пуснал ги е и те са го отвели с тях. Защото снощи, когато се върнахме от Аспен, него го нямаше. Проверихме къщата. Нищо не липсваше. Но тази сутрин погледнах в избата. — Рот се извърна към празните рафтове и разпери ръце. — Три милиона долара.

Детективът вдигна поглед от бележките си и поклати глава.

— Проблемът, господин Рот, е, че днес сме 31 декември. От обира са минали цели шест дни. Знаели са какво искат и са измислили как да влязат и да го вземат. Ще проверим за отпечатъци, но… — Той отново поклати глава — Това е професионално изпълнение. Надали са оставили адреса си.

Беше ред на Рот да въздъхне. Остроумно ченге. Само това му трябваше.

Детективът приключи със записките и прибра бележника.

— По-късно днес ще пратим екип от съдебна медицина и ще говорим с пазача. Може да е забелязал в линейката нещо, което да ни даде следа. Ще дойдем при вас веднага щом разполагаме с някаква информация. Междувременно ви предлагам да не пипате нищо в избата.

Рот прекара остатъка от утрото на телефона. Първото му обаждане бе до Сесилия Волпе, но то бе поето от жената на рецепцията. Тя му напомни, че е дал на секретарката си отпуск по болест, за да отиде на процедури по издължаване на косата и на солариум като подготовка за новогодишните празненства. И така той бе принуден сам да размести срещите си за деня. През целия ден Мишел непрекъснато влизаше и излизаше от гардеробната си, докато избираше подходящ тоалет за тържеството, на което бяха канени тази вечер в „Бевърли хилс“. Рот кръстосваше къщата с телефон, прилепен до ухото. Всеки път, като се сетеше за избата си, зеещата празнина му се струваше още по-голяма. Дори гледката от терасата бе обвита в плътен слой смог. Рано следобед, когато му предстоеше да се срещне с представител на застрахователната компания, вече беше убеден, че съдбата му има зъб. Самосъжалението бе примесено с гняв и той вземаше надмощие.

Елена Моралес, вицепрезидент, отговаряш за частните клиенти на „Нокс уърлдуайд“, пристигна точно в три часа следобед. При нормални обстоятелства Рот щеше да направи усилие да я очарова. Тя беше, както казваха многобройните й почитатели, твърде красива за застрахователния бизнес. Имаше очи с цвят на тъмен шоколад, смолисточерни коси и тяло, което напълно отговаряше на високите холивудски критерии. Днес обаче всичко това не оказа никакво въздействие на Рот.

Елена едва успя да му даде визитната си картичка, преди той да наложи тона на срещата.

— Надявам се, че няма да ми пробутате обичайните застрахователни простотии.

Моралес беше свикнала с подобни реакции и със спорадичните избухвания на богатите си клиенти. Заможните, изолирани от парите и защитени от привилегиите си, не бяха пригодени да се справят със суровите обстоятелства на живота. Когато се сблъскваха с някаква загуба, те се държаха като разглезени деца — себични, безразсъдни, често истерични. Беше виждала такива изпълнения неведнъж.

— Какви са тези обичайни застрахователни простотии, господин Рот?

— Знаете какво имам предвид. Всички глупости, написани със ситен шрифт, за смекчаващи вината обстоятелства, клаузи и условия, ограничена отговорност, непълно покриване на щетите, природни бедствия, вратички в полицата и прочее… — Рот спря да си поеме дъх, докато търсеше още примери за греховните навици на застрахователните компании.

Елена запази мълчание. Опитът я бе научил да оставя нещата на естествения им ход. Клиентите рано или късно оставаха без дъх и изчерпваха ругатните си.

— Е? — обади се Рот. — Не говорим за жълти пари. Говорим за три милиона долара.

Елена погледна копието от застрахователната полица на адвоката, което беше взела. Съгласно указанията му вината от Бордо бяха застраховани отделно, но не за три милиона. Тя въздъхна.

— Всъщност, господин Рот, в договора е записано два милиона и триста хиляди. Но можем да обсъдим това по-късно. Вече се свързах с полицията и знам повечето подробности, макар че очевидно ще трябва да проведем собствено разследване.

— Колко години ще ви отнеме това? Виното е изчезнало. Беше застраховано. Какво друго ви трябва?

Елена погледна вената, пулсираща на челото на Рот като потрепващ, бесен червей.

— Опасявам се, че това е задължителна част от процедурата по иска, господин Рот. Не можем да ви изплатим застраховката, докато не сме напълно наясно с обстоятелствата около обира. Съжалявам, но това е стандартна практика. Този случай е малко по-сложен, защото обирът явно е станал възможен благодарение на член на домакинството ви. Просто трябва да проучим случая, това е всичко.

— Това е нечувано — възмути се Рот и се изправи, приближи до мястото, където седеше Елена, и я изгледа изпепеляващо. — Да не намеквате, че имам нещо общо с това?

Елена се изправи и пъхна полицата му в куфарчето си.

— Нищо не намеквам, господин Рот. — Тя затвори куфарчето с щракване. — Не мисля, че ще постигнем много днес. Може би, когато не сте толкова разстроен, ще имате възможност да обмислите…

— Ще ви кажа какво ще имам възможност да обмисля. Откраднато е вино на стойност три милиона долара, а вие с вашите проклети процедури и абсурдни стандартни практики правите всичко възможно да избегнете законовата си отговорност. Искам си виното обратно или настоявам да получа подписан чек за три милиона долара. Ясно ли е?

Елена се запъти към вратата.

— Напълно ясно, господин Рот. Нашият следовател ще се свърже с вас. Весело посрещане на новогодишната нощ.

Не трябваше да казвам това, помисли си Елена, докато шофираше обратно към централата на компанията си. В момента той сигурно получаваше инфаркт. Не за пръв път тя се чудеше дали заплатата й компенсира арогантността и непочтеността, които трябва да понася. А и каква наглост бе проявил този тип, опитвайки се да качи стойността на застрахованите вина със седемстотин хиляди. Мобилният й телефон звънна.

Обаждаше се шефът й.

— Току-що говорих с Рот. Явно срещата не е минала много добре. Да поговорим, когато се върнеш в службата.

Президентът на „Нокс уърлдуайд“, възрастен мъж, чиято блага външност криеше остър ум и професионална неохота да се разделя с пари, се изправи, когато Елена влезе в кабинета му. Това беше едно от нещата, които тя харесваше във Франк Нокс — малки прояви на кавалерство в свят, в който лошите обноски ставаха все по-разпространени. Той заобиколи бюрото си и двамата се настаниха във вехтите кожени кресла до прозореца. Обстоятелството, че не бе сменял мебелировката в кабинета си в продължение на тридесет и пет години, бе един от малките поводи за гордост на Нокс. Масивното бюро, тежките книжни лавици от орехово дърво, пищните, вече поизносени, стари ориенталски килими, напуканите маслени платна, изобразяващи слени и други благородни създания — всички те принадлежаха на друг век. Подобно на самия Нокс те бяха елегантни, захабени и приветливи.

Той й се ухили.

— Пореден забавен ден в Холивуд Разкажи ми за него.

Елена сподели какво беше научила от детективите, поели случая, и кратко описа на Франк поведението на Рот, включително опита му да надуе цената на застрахованото вино.

— Франк, повярвай ми. Направо му беше избила пяна на устата. Говореше безсмислици. Нямаше смисъл да оставам.

Старецът кимна.

— И като говори с мен, беше така. — Той се втренчи през прозореца, а пръстите му почукваха подлакътника. — Да видим. Обирът е извършен преди шест дни, което означава, че са имали достатъчно време да се измъкнат. Полицаите предполагат, че са професионалисти. Помогнал е вътрешен човек, при това незаконен имигрант. Бих казал, че нямаме никакъв шанс да го проследим. А нашият господин Рот подскача за чек.

— За три милиона — уточни Елена.

— Ще му се. За негово нещастие е платил вноската само за два милиона и триста хиляди. Въпреки това подобна сума има значителна сантиментална стойност и не искам да се разделям с нея. — Старецът се наведе напред. — Колко бутилки, казваш, са откраднати?

— Между петстотин и шестстотин, ако вярваме на Рот.

— Е, ще е нужно време да се изпият. Може би това и трябва да търсим — не крадците, а виното. Няма да е никак лесно да се отърват от петстотин бутилки, освен ако не са работили по поръчка. — Той се изправи и се усмихна на Елена. — Трябва ни хрътка. Имаш ли някакви идеи?