Питър Мейл
Винена афера (11)

Единайсет

Сам не беше ходил в Марсилия, но беше гледал „Френската връзка“ и беше чел един-два пътеписа и смяташе, че знае какво да очаква. Щеше да има злодеи, несъмнено хора на мафията, които да се спотайват на ъгъла на всяка улица. Рибният пазар на „Ке де Белж“ щеше да е канал за субстанции, които обичайно не се намират в рибата — костур, пълен с хероин, или групер, гарниран с кокаин. Всевъзможни джебчии и voyous^[1], щяха да са заели удобни позиции да отмъкнат фотоапарата, портфейла или чантата на непредпазливия турист. Във всеки случай щеше да е отглас на описанието на Съмърсет Моъм на Лазурния бряг — „слънчево място за сенчести хора“. Звучеше интересно.

Софи, която беше посещавала града веднъж преди години, по-скоро потвърди очакванията на Сам. В сравнение с подредения аристократизъм на Бордо Марсилия, такава, каквато я помнеше, бе мръсен, претъпкан лабиринт, пълен с шумни, често доста зловещи на вид мъже и жени. Louche беше думата, която тя използва да опише както града, така и неговите жители. Според речника louche означаваше „лъжлив, подозрителен, съмнителен и неустановен“. Софи се чудеше как братовчед й Филип може да живее, при това щастливо, на такова място. Но от друга страна, както обясни тя на Сам, открай време смяташе, че в него също има нещо louche.

Когато пристигнаха следобед на летище „Маринян“, тези мрачни мисли моментално бяха прогонени от драматичната, почти заслепяваща яркост на светлината, наситеното синьо на небето и дружелюбния характер на таксиметровия шофьор, който ги караше към хотела. Скоро стана ясно, че той е сбъркал призванието си, трябваше да работи за туристическата служба. Според него Марсилия беше центърът на вселената, докато Париж беше просто пъпка на картата. Марсилия, създадена преди повече от 2600 години, беше съкровищница на историята, традициите и културата. Ресторантите в града бяха причината бог да създаде рибата. А жителите му бяха най-великодушните и добросърдечни хора, които може да се срещнат по света.

Софи слушаше, без да се намесва, макар че половинчатата й усмивка и вдигнатите вежди подсказваха, че не е напълно убедена от твърденията му. Тя се възползва от пауза да поеме дъх, за да попита шофьора какво мисли за Франсис Рьобул.

— Ах, Сису, кралят на Марсилия! — възкликна той с нотка на уважение. — Ето това е личност, която би трябвало да управлява страната. Човек от народа въпреки всичките му милиарди. Представете си, той дори играе на петанк с шофьора си! Би могъл да живее навсякъде, а кое място е избрал за свой дом? Не Париж, Монте Карло или Швейцария, а именно Марсилия! Живее в „Пале дю Фаро“, където може да погледне през прозореца си и да види най-красивата гледка в света — Старото пристанище, Средиземно море, замъка „Иф“, величествената църква „Нотр дам дьо ла Гард“… Merde!^[2]

Шофьорът наби спирачки и обърна, проправяйки си път през прииждащите коли, надуващи клаксоните си, докато стигна до късата алея, която водеше към хотела. Извини им се, че е подминал мястото, и ги остави отпред. Връчи на Софи визитката си, грейна в усмивка при вида на бакшиша от Сам и им пожела приятен престой в Марсилия.

По съвет на братовчед си Софи бе направила резервация в „Софител“, модерен хотел с изглед към крепостта „Сен Жан“ от XII век — едно от трите укрепления, построени да пазят града от пиратите. Като се качи в стаята си, Сам плъзна вратата към балкона и излезе да вдъхне дълбоко соления въздух. Не е зле, помисли си той, като разглеждаше прострелия се отдолу град. Не е никак зле. Пролетта бе настъпила рано в Марсилия и отражението на слънцето във водата сякаш бе излъскало въздуха и го бе направила бляскав. Мачтите на стотици малки лодки образуваха рееща се гора в пристанището. Навътре в морето ясно и отчетливо се виждаше силуетът на замъка „Иф“. Сам се зачуди дали гледката на Рьобул превъзхожда гледката от неговия балкон.

Слезе долу да се срещне със Софи и я завари да обикаля нагоре-надолу с телефон, допрян до ухото. Когато приключи разговора си, тя дойде при него и си погледна часовника.

— Говорих с Филип — обясни му. — Предлага да се срещнем за по питие след половин час.

— Явно в Марсилия започват отрано. Тук ли ще дойде?

Софи въздъхна и поклати глава.

— С него никога не е просто. Иска да ни покаже един малък бар, където туристите никога не стъпват. Намира се в „Льо Пание“. Казва, че е наблизо пеша оттук и е typiquement marseillais^[3]. Готов ли си?

Отбиха се на рецепцията да вземат карта и се запътиха надолу по хълма към Старото пристанище. Докато вървяха, Софи сподели малкото, което знаеше за „Льо Пание“. Най-старата част на Марсилия, някога дом на рибари, корсиканци и италианци, през войната кварталът се превърнал в убежище на еврейски бежанци и други, които се мъчели да се спасят от нацистите. За наказание през 1943 г. немците наредили районът да бъде евакуиран и взривили по-голямата част.

— Филип знае много истории за онова време — обясни Софи. — След войната quartier^[4] бил построен наново — бих казала, не много красиво — и сега там живеят предимно араби.

Прекосяваха кея в края на Старото пристанище и се промушваха през множеството от туристи и студенти, чакащи ферибота да ги откара до замъка „Иф“. Редица от старци, премигващи като гущери на слънцето, бяха накацали по ниска стена и оглеждаха момичетата. Няколко кучета душеха на мястото, където сутринта бе разположен рибният пазар. Деца в колички бяха изкарани на разходка, а майките им си бъбреха. Беше спокойна, мирна сцена и Сам се почувства предаден.

— Не ми изглежда много опасно — призна той. — Къде са крадците? Не работят ли в петък? Още не са ми пребъркали джобовете и чантата ти си е с теб, а сме в Марсилия от близо час. Тези типове губят форма.

Софи го потупа по ръката.

— Не се тревожи, ще питаме Филип. Той ще ти каже къде да отидеш за един хубав обир. — Тя спря да погледне картата. — Трябва да намерим „Монте дез Акул“, точно преди катедралата. И, виж, това е интересно. Най-близкият ни съсед е Рьобул.

Тя посочи на картата към „Пале дю Фаро“, само на неколкостотин метра от хотела.

Атмосферата моментално се промени, когато напуснаха ветровитите, открити пространства около пристанището. Слънцето изчезна. „Монте“ беше стръмна, мрачна и тясна уличка, която едва стигаше да мине една кола. Сградите, които на слънце можеха да имат позахабено очарование, сега изглеждаха просто сиви и скучни. Единствените признаци на живот бяха талазите пикантни миризми на готвено и воят на северноафриканска поп музика, идващи от прозорците на къщите, покрай които вървяха Сам и Софи. Свиха наляво в малка пряка.

— Мисля, че барът е в края на тази улица — обяви Софи, — на placette^[5] без име. Не знам как Филип намира тези места.

— Louche типовете винаги знаят най-добрите адреси. Но да бъдем честни — ти каза, че той иска да видим нещо типично марсилско.

Това накара Софи да се нацупи със звукови ефекти — презрително духване на въздух между стиснатите устни. Това беше чисто френско изпълнение, което Сам много пъти се бе опитвал да постигне, но безуспешно. Някак си при него се получаваше повече като високопарност, отколкото като презрение. Беше стигнал до извода, че за целта са ти нужни галски устни.

Те продължиха до края на пряката и излязоха на малък площад. В средата се извисяваше нисък, но решителен чинар, който бе успял да оцелее въпреки плътно прилепналата яка от бетон. А в ъгъла, с прозорци, покрити с вдъхновени футболни призиви, изписани с бяла боя — „Allez les bleus!“ и „Droit au but!“^[6] бяха любимите, се намираше барът. Избелелите букви над входа обявяваха, че се казва „Льо спортинг“. Отпред беше паркиран прашен черен скутер „Пежо“.

Сам бутна вратата и плътната мъгла от тютюнев дим потрепери при полъха на свеж въздух. Разговорите замлъкнаха. Група мъже с набраздени от белези лица вдигнаха поглед от играта на карти. Други двама се извърнаха от бара и зяпнаха новодошлите. Единствената усмивка в помещението дойде от плещеста, тъмнокоса фигура — мъж, подобен на мечка, седнал на маса в един от ъглите. Той се изправи, разпери ръце и се нахвърли на Софи.

— Ah, ma petite cousine^[7] — възкликна той, като я целуна възторжено и по двете бузи, — enfin à Marseille. Bienvenue, bienvenue^[8]. — После насочи вниманието си към Сам и тутакси смени езика. — А вие трябва да сте американецът Сам. — Сграбчи ръката му и я разтресе енергично. — Добре дошли в Марсилия. Какво ще пиете? — Филип се наведе към тях и сниши глас. — Между нас казано, бих избегнал наливното вино, ако искам да доживея до края на деня. Може би пастис? Бира? Има и превъзходно корсиканско уиски. Сядайте, сядайте.

Сам се огледа. Интериорът бе виждал и по-добри дни, но отдавна. Повечето от шарените плочки на пода бяха изтъркани и се виждаше бетонът под тях. Таванът, някога бял, беше тъмно никотиново кафяв. Масите и столовете бяха излъскани от старост. Но може би барът имаше скрити достойнства.

— Хубаво местенце — отбеляза Сам. — Правят ли сватби?

— Само погребения — ухили се Филип. — Като се изключи това, мястото е спокойно. Много дискретно. Използвам го за срещи с местни политици, които не искат да бъдат видени да разговарят с представители на пресата.

— Нямат ли телефони?

Филип цъкна с език.

— Телефоните могат да се подслушват. Трябва да сте наясно с това, щом живеете в Америка. — Той се обърна и се провикна към бара. — Mimine, s’il te plaît? On est presque mort de soif.^[9]

— J’arrive, j’arrive.^[10]

Гласът на Мимин, приятен лек алт, долетя иззад завеса от дървени мъниста в задната част на бара и моментално бе последван от собственичката му. Тя беше впечатляваща гледка — над метър и осемдесет с обувките на високи токчета, с къдрава рошава коса в червен цвят, очертани с молив очи, огромни златни обици халки и внушителна гръд, по-голямата част изложена на показ, докато останалата се бореше да избяга от оранжева блузка, с два размера по-малка. Тя застана край масата с ръце на хълбоците и поглед, втренчен в Сам. Кимна към него и заговори на Филип — порой от думи, изречени с главозамайваща скорост и с акцент, който смътно напомняше на френски език. Всичко това завърши с гърлен кикот. Филип се засмя. Софи се изчерви. Сам не беше разбрал нито дума.

— Мимин ви харесва — обясни Филип на Сам, като продължаваше да се смее. — Няма да ви казвам какво предлага, но не се тревожете. В безопасност сте, докато сте с мен.

Те поръчаха и Мимин отдели много повече време от необходимото, за да се наведе да остави пастиса на Сам пред него. За пръв път в живота му го гледаха похотливо. Беше странно, но не съвсем неприятно.

— Филип — обади се Софи, — престани да се смееш. Стига с тези глупости. Сам ще ти обясни защо дойдохме в Марсилия.

Като започна с обира в Лос Анджелис и завърши с откритието на визитните картички на Флориан Виал в Бордо, Сам разказа всичко, което според него Филип трябваше да знае. Едрият мъж го слушаше внимателно, от време на време задаваше по някой въпрос и си водеше бележки. Когато американецът приключи, журналистът поседя в мълчание няколко секунди, почуквайки бележника си с химикалка.

— Добре. Мога да ви намеря всичко, което имаме за Рьобул, а то е много. Но това не е достатъчно, нали?

Сам поклати глава.

— Трябва да го видим.

— Ако е в Марсилия, няма проблем. Никога не може да устои на интервю. Разбира се, трябва да имате добра история.

— И се налага да видим винената му изба.

— О, в такъв случай трябва да имате много добра история. — Филип се усмихна и отново почука бележника си. — И като говорим за истории, тук може да има и нещо за мен. — Той сви рамене. — Никога не се знае.

— Какво имате предвид?

— Сензационна новина, Сам. Да кажем, че вашето разследване доведе до нещо интересно — малък скандал, в който е замесен най-богатият човек в Марсилия. Това ще е новина за първа страница, а аз не бих искал да деля първата страница с друг журналист. Разбирате ли ме?

— Не се тревожете, Филип. Ще го запазим в семейството. Помагате ни и в замяна получавате вашата сензация. — Сам протегна ръка през масата. — Речено-сторено.

Двамата мъже се ръкуваха и Филип се изправи.

— Ще се върна в работата и ще се заема с досието на Рьобул. Вие тук ли ще останете? — Той намигна на Сам. — Сигурен съм, че Мимин ще се погрижи за вас.

— Трябва да извиниш братовчед ми — каза Софи, като се изправи и поклати глава. — Понякога се чудя как е възможно да сме роднини.

Пред бара Филип отключи катинара на скутера си и се настани на седалката.

— Единственият начин да се придвижваш в Марсилия — увери ги той, като даде газ. — A bientôt, mes enfants.^[11]

Помаха им с ръка и се отдалечи с трополене по пряката, разположил огромната си фигура върху две малки колела.