Питър Мейл
Винена афера (15)

Петнайсет

На следващата сутрин той стана рано и продължи да се чуди за телефонния разговор от предната вечер. Трябваше да се обади на Елена и да й обясни. Не, не трябваше. По дяволите. Ако тя искаше да се впуска в прибързани заключения, нека го направи. Той обикаляше нагоре-надолу със силно усещане за дежа вю. Едно време караниците им често започваха така: подозрение от нейна страна, твърдоглавие — от негова. Връзката им беше доста буреносна, но трябваше да се признае, че имаше някои забележителни помирявания. Прогони спомените и насочи вниманието си към досието на Рьобул, което Филип му беше дал.

Френският на Сам далеч не беше добър, но докато се мъчеше над статиите, успя да схване същината на по-голямата част от написаното. Една повтаряща се тема — без значение каква роля играеше Рьобул, дали на вестникарски цар или на средиземноморски пират — бе величието на Франция и всичко френско. Културата, езикът, кухнята, вината, шатата, модата, френските жени, френските футболисти. Дори високоскоростните влакове, макар милиардерът да признаваше, че никога не е пътувал с такъв, получаваха недвусмислена подкрепа. И някак си от неговата уста звучеше сякаш е имал съществено участие в създаването на всичко това.

Единствената отстъпка на Рьобул пред възможността Франция да не е истински земен рай беше мнението му за презрените функционери, сивата армия от бюрократи, от които гъмжеше във всяка област на френския живот. Това беше негова любима тема и я подхващаше всяка пролет, когато даваше пресконференцията за данъчната си декларация, за да отбележи, както го наричаше, fête des fisc, или празника на данъчните. Не се задоволяваше да каже на света колко данъци е платил, а обръщаше числото в заплати на функционерите. Това беше подходяща отправна точка за годишната му тирада срещу мързела, некомпетентността и прахосничеството на бюрокрацията, която винаги се приемаше много добре от популярната преса. Но това беше единственото петънце върху иначе съвършения френски пейзаж.

Рьобул беше странна птица сред милиардерите. Повечето предпочитаха да прекарват живота си, прелитайки между райски места като Насау, Женева и Мароко под постоянната тревога, че данъчните закони могат да се променят. Сам не можеше да не хареса човек, готов да плати цената да живее в страната, която явно обожава. Той кимна одобрително, затвори папката и слезе да се срещне със Софи във фоайето.

 

 

Флориан Виал ги очакваше пред главния вход на „Пале дю Фаро“. Ако не знаеха, че той отговаря за избата на Рьобул, щяха да го вземат за професор или може би за поет, случил на добри времена. Въпреки приятните пролетни температури за прохладата на избата беше облечен в костюм от плътно зелено рипсено кадифе. Увит няколко пъти около врата му по сложния френски маниер, се мъдреше дълъг черен шал. Риза в тъмновиолетов цвят се подаваше изпод сакото. Косата му, дълга и сресана назад, беше същата смес от черно и бяло като брадата му, подрязана в добре оформен триъгълник. Бледосини очи надничаха през кръгли очила без рамки. Като излъчване определено носеше духа на XIX век. Трябваха му само огромна широкопола шапка и пелерина и можеше да мине за персонаж от картина на Тулуз-Лотрек, минувач, запътил се към любовницата си.

Управителят се наведе да целуне ръката на Софи, докосвайки леко пръстите й с мустаците си.

— Enchanté, madame. Enchanté^[1] — каза й той, обърна се към Сам и се здрависа енергично с него. — Très heureux, monsieur.^[2] — добави той и отстъпи назад, вдигнал и двете си ръце във въздуха. — Mais pardonnez-moi.^[3] Забравих. Мосю Рьобул ми каза, че предпочитате английски. Няма никакъв проблем. Английският ми е добър. — Очите му просветнаха и той се усмихна на Софи и Сам. — Да започваме ли?

Виал ги прекара през поредица от натруфени стаи — нарече ги салони, — докато стигнаха до просторна кухня. За разлика от салоните, в които бе запазен помпозният декор от полилеи, позлата, драперии и пискюли, кухнята беше образец на модерността — неръждаема стомана, полиран гранит и дискретно осветление. Единственият намек за отминалата кулинарна традиция беше лавица от ковано желязо, на която бяха наредени тридесет-четиридесет излъскани бакърени тигана. Виал махна към масивната печка — „Льо Корню“ с достатъчно горелки, котлони и фурни за обслужване на банкет — и с видимо задоволство заяви:

— Главният готвач на „Паседа“, който е приятел на patron^[4] идва често. Би убил човек, за да има такава кухня.

Преминаха във втора, не толкова бляскава кухня — просторно помещение с шкафове, фризери и съдомиялни машини. В ъгъла имаше две врати. Виал отвори по-голямата и погледна през рамо.

— Стълбите са много тесни. Attention!^[5] Както се казва, бавно и полека.

Стълбите бяха не само тесни, но и стръмни, и се извиваха в спирала, която завършваше пред боядисана стоманена врата. Виал въведе някакви цифри на електронната клавиатура, вградена в стената, и отвори вратата. Включи осветлението и проследи реакцията на гостите си с усмивка на уста. Това очевидно бе моментът, който му доставя огромно удоволствие.

Софи и Сам стояха като заковани на прага, зашеметени и мълчаливи. На двеста метра пред тях се простираше широка галерия с плочник и едва доловим наклон. Таванът беше поредица от величествени, изящни арки, изградени от стари тухли, които с времето бяха избледнели до бледопепеляво розово. От двете страни тръгваха по-малки пасажи, чиито входове бяха отбелязани с квадратни тухлени колони с човешки ръст. Вляво от вратата, подпрян на бъчва, стоеше велосипедът на Виал, стар „Солекс“. Въздухът миришеше, както следва да мирише въздухът в изба — леко влажен, леко мухлясал.

Виал пръв наруши мълчанието:

— Е? Какво ще кажете? Подходяща ли е за книгата ви?

Той се усмихваше, като приглади мустак с опакото на показалеца си, олицетворение на човек, които знае, че ще получи комплимент.

— Много, много впечатляващо — призна Софи. — Дори в Бордо не можеш да намериш толкова голяма изба, не и в частен дом. Великолепна е. Сам, какво мислиш?

— Съвършена е. Идеално пасва на книгата — отбеляза Сам и се ухили на Виал. — Единственият проблем е, че ти трябва карта, за да се оправиш.

Виал почти се пръсна от задоволство.

— Ама, разбира се, че имаме карта! Mais oui! Трябва да отидем в кабинета ми, за да ви покажа как се стига от точка А до точка Б.

Те се запътиха по пасажа с плочника, като Виал възприе ролята на екскурзовод.

— Тук всичко е в улици, като в град. На практика се намираме на главната улица. — Той посочи малка емайлирана табела в бяло и синьо, поставена на нивото на очите на първата колона, до която стигнаха. На нея пишеше булевард „Пале“. — И от всяка страна тръгват други улици, някои малки, други големи. — Спря и вдигна пръст. — Но името на всяка улица ни казва кой живее там. — Размаха пръст. — Говоря за бутилки, разбира се.

С жест ги насочи към един от пасажите. Друга синьо-бяла табела оповестяваше, че това е „Рю дьо Шампан“.

И както и се очакваше, там имаше шампанско в изобилие, запълваше рафтовете от двете страни на тясната чакълена пътека: Krug, Roederer, Bolllinger, Perrier-Jouet, Clicquot, Dom Perignon, Taittinger, Ruinart — във всевъзможни видове бутилки. Виал огледа изложените вина с умилението на любящ родител, преди да отведе гостите си на следващата улица, „Рю дьо Мьорсо“, последвана от „Рю дьо Монтраше“, „Рю дьо Кортон-Шарлеман“, „Авеню дьо Шабли“, „Але дьо Пуи-Фюисе“ и „Емпас д’Икем“. Тази страна, отделена от главния булевард, бе посветена на белите вина, а отсрещната — на червените.

Отне им близо час да прекосят протежението на избата. Периодично спираха да отдадат дължимото внимание тук и там — на великите червени бургундски вина например, разположени на „Рю дю Кот д’Ор“, или на легендарното трио Latour, Lafite и Margaux на „Рю де Мервей“. Когато най-сетне стигнаха до кабинета на Виал, Софи и Сам се чувстваха странно замаяни, сякаш са дегустирали, а не само са гледали.

— Искам да ви задам един въпрос — обърна се Сам към Виал. — Не видях „Рю дьо Кианти“. Имате ли италиански вина?

Виал го изгледа все едно е обидил майка му. Когато най-сетне спря да клати глава и да цъка с език, каза:

— Не, не, не, абсолютно не. Всяка бутилка тук е френска, както мосю Рьобул настояваше. Само най-доброто. Въпреки че… — Виал явно се колебаеше за това, което щеше да сподели. — Между нас казано, и без да влиза в книгата, ето там ще видите няколко кашона от Калифорния. Мосю Рьобул има винарна в долината Напа. Забавлява се. Това му е хоби.

И съдейки по изражението на управителя, не беше хоби, което той приемаше много възторжено.

В самия край на избата патриотична количка за голф, боядисана като френското знаме в синьо, бяло и червено, бе паркирана в ъгъл до гигантска двойна врата. Виал докосна копче и тя се отвори, за да разкрие дългата алея, водеща към тъжната статуя на Йожени и портите на имота.

— Виждате ли? — попита Виал. — Избата е под ливадата пред къщата. — Той кимна към павираното пространство пред вратата. — Оттук приемаме доставките. Камионът разтоварва в моята количка за голф и аз откарвам бутилките по съответните им адреси.

Софи погледна количката за голф намръщено.

— Но, мосю Виал, когато мосю Рьобул иска да опита някое вино, как го вкарвате в къщата? Не и по тези стълби, надявам се? Или прекарвате количката отпред…

— Аха! — възкликна управителят и потупа носа си. — Разчитай на жената за практичност. Ще ви покажа, преди да си тръгнем. А сега ще отидем в кабинета ми и ще видите шантавото ми обзавеждане.

Ставаше пределно ясно, че Виал се вижда да играе ключова поддържаща роля в книгата. Постара се да покаже повече интересни предмети в претрупания си кабинет. Грамаден тирбушон, дълъг около метър, с дръжка, направена от лакирано маслиново дърво, стоеше облегнат на стената до бюрото му — бюро на познавач, както го нарече управителят. Като се изключи стъклената повърхност, то бе изцяло съставено от дървени сандъци за вино от велики имения, които се използваха като чекмеджета. Върху дървото на всяко чекмедже бяха изписани името и търговската марка на бележито шато. Дръжките бяха скромни дървени топки, боядисани така, че да наподобяват корк.

Сам извади апарата си.

— Може ли да снимам? Само за справка — попита той.

— Ама, разбира се!

Виал се премести отпред, за да влезе в кадъра, сложи едната си ръка върху бюрото, вдигна глава и си придаде благородно изражение — изтъкнатият caviste, уловен в миг на размисъл.

Сам му се усмихна.

— Правили сте това и преди.

Виал приглади мустак и зае друга поза — този път приседнал на бюрото с кръстосани ръце.

— Да, за винени списания. Те много държат на човешкото присъствие, както го наричат.

Докато Сам снимаше, Софи огледа другите примери за човешко присъствие, които покриваха по-голямата част от едната стена: Рамкирани снимки на Виал с актьори, футболисти, поп звезди, моделиери, манекенки и други видни посетители. Те си поделяха мястото със сертификати от „Журад дьо Сен Емилион“ и Рицарите на дегустационните сребърни чаши, а на достатъчно видно място бе окачено и благодарствено писмо от Елисейския дворец, подписано от самия президент на Франция. Подобно на шефа си Виал очевидно нямаше нищо против малко самореклама.

Софи се оттегли от стената със снимките и спря при дълга, широка лавица, пълна с алкохолни антики — неотворени бутилки от XIX век с покрити с петна и избледнели етикети и тъмно и загадъчно съдържание. Вниманието й бе привлечено от бутилка, която някога е била бяло бордо Gradignan, реколта 1896. Под останките от вино имаше десетсантиметров пласт утайка. Виал изостави фотосесията си и доведе Сам при Софи.

— Моят сантиментален кът — обясни той. — Намирам тези бутилки по битпазари и не мога да им устоя. Естествено не стават за пиене, но са много живописни, не смятате ли?

— Направо удивително — призна Софи. — И това също. — Тя посочи малка бакърена реторта — устройство за дестилиране на алкохол от гроздов сок. — Виж това, Сам. Имате ли такива в Калифорния?

Сам поклати глава.

— Само в музеите. Това работи ли още?

Виал се престори на шокиран от самата идея.

— Приличам ли ви на престъпник, мосю? Още от 1916 г. е забранено да се дестилира — как казвате вие, пиячка? — за лични нужди. — Той си позволи да намигне и да се ухили самодоволно, задето е използвал толкова подходяща дума. — А сега нека ви покажа как да се ориентирате в малкия ми град.

Домакинът им се върна при бюрото и махна с ръка към картата, която висеше на стената отзад.

Беше висока около четиресет и пет сантиметра и широка около деветдесет, нарисувана на ръка карта на избата от птичи поглед, на която имената на улиците бяха изписани с безукорен калиграфски почерк. Отстрани на хартията, досами семплата позлатена рамка, имаше ивица от миниатюрни тирбушони, всеки с различна дръжка. Някои бяха причудливи — сърце, куче, френското знаме, птича човка, други пък бяха варианти на по-традиционни модели. Картата беше подписана и датирана с римски цифри в единия ъгъл.

— Това е страхотно — възхити се Сам. — Ще върши чудесна работа за началните и финалните страници.

Софи, която нямаше никаква представа за какво говори той, кимна важно.

— Добра идея — съгласи се тя.

Сам обясни на озадачения Виал, че някои книги — по-изтънчените и скъпи издания — често имат специален дизайн на вътрешната част на предната и задната корица.

— Вашата карта е много подходяща за винена книга с всички тези имена и тирбушони. Случайно да имате копия от нея?

Виал отново намигна, стрелна се към бюрото си и отвори едно от долните чекмеджета, откъдето извади свитък, който разтвори върху бюрото.

— Отпечатахме ги, преди да рамкираме оригинала. Даваме ги като малки сувенири на приятелите на мосю Рьобул, които идват в избата на дегустации. Charmant, non?^[6]

Нави картата и я връчи на Софи.

Сетне прекъсна благодарностите им, като си погледна часовника и направи физиономия.

— Peuchère!^[7] Къде отиде сутринта? Имам среща в града. — Той ги изведе като овчар извън кабинета си. — Трябва да се върнете след обяда.

Качи се на количката си за голф и им направи знак да го последват.

— Представете си, че сте кашон с вино — каза той на Сам — и тази вечер е славният ви миг, вашата вечер да смаете гостите на мосю Рьобул, вашата вечер да бъдете изпити с викове на екстаз. — Той подкара количката и се запъти по булевард „Пале“.

— Звучи забавно — призна Сам. — Кашон червено или бяло вино съм?

— Което и да е или и двете, няма значение. Важният въпрос е как да стигнете до трапезарията. — Виал се придвижи до края на булеварда и паркира количката пред вратата на избата. — Както виждате — рече той, като слезе от количката, — тук има още една врата. — Посочи ниска, тясна врата в стената. С вид на фокусник, който е намерил не един, а два бели заека в шапката си, отвори вратата и пристъпи назад. — Voilà! Асансьор за бутилки. Качва се до задната кухня. Не се тресе. На виното не му се вие свят от изкачването по стълбите. То пристига улегнало, спокойно, готово да посрещне съдбата си.

— В Америка наричаме това кухненски асансьор — обясни Сам.

— Точно така — съгласи се Виал и мислено добави още едно понятие към репертоара си. — Кухненски асансьор. — Той отново си погледна часовника и се сепна. — Да се разберем за три часа? Ще ви чакам на вратата за доставки. И мога да ви препоръчам хубаво място за обяд в Старото пристанище.

Софи и Сам се спогледаха.

— Typiquement marseillais? — попита Софи.

— Mais non, chère madame.^[8] Суши бар.